с огромни извинения ви поднасям следващата глава... наистина много съжалявам за закъснението, главата беше готова /на листче/ още преди няколко дни, но чак сега намерих време /и желание/ да я препиша >,<''
колкото до самата глава... в общи линии трябваше да се получи красиво и описателно... надявам се да ви хареса и отново- много съжалявам ^-^''
btw, ще я едитна утре или другиден, за да е по- пригледна, а може да има и грешчици... ^^''
so... Enjoy:
Стаята, в която щях да пренощувам стряскащо много приличаше на моята... стаята, която преди споделях с малката си сестра...
-А огледалото, което обеща?
-Сега е тъмно, утре
-Но аз-
-Не! Сега си лягай! - затвори вратата, а след това се чуваха единствено отдалечаващите се стъпки. Чудно защо не искаха да ми даваха дасе видя... тук всичко е някак странно...
Писах в дневника на тъмно, защото не исках да пропускам ден... или спомен, а когато завърших, умората беше по- силна от мен и не ми трябваше много, за да заспя.
Тази сутрин се събудих от странен звук... като от ято пчели, които обгръщаха бавно стаята. Беше дразнещо, всеки звук пронизваше сърцето ми и след няколко секунди станах и се запътих към вратата. Отворих я... пред мен нямаше коридор, покрит с паяжини и високи лавици, изпълнени с различни по големина и украска чинии- доста забележителна колекция всъщност, както предишната вечер, а в пламтяща заради цветовете си стая. Напълно нова и наистина красива... правена явно от нещо много по- висше от човешката ръка. Чувствата, които няма как да опиша с прости думи- смесица от възхищение и притеснение, изпълниха всяка част от тялото ми. Настръхнах. След секунда странния звук спря, вратата зад мен изчезна, а аз се оказах сама в широката стая...
-----------------------------------------
Четирите стени, между които се намирах сега, биха могли да завладеят усещанията на абсолютно всеки човек, точно както моите. Малък страх се появяваше всеки път, когато мигах, защото имаше възможност просто да сънувам... Без колебания мога да нарека тази стая „Дом на Слънцето”... боядисана в ярко оранжево, по стените и тавана имаше ръчно изрисувани знаци в жълто. Като че ли пречупванията на слънчевите лъчи в огледална стая. Килимът, покриващ целия под, бе зелен, приличаше на свежа трева, покрита с капки сутрешна роса. По средата на стаята висеше ярко жълт полюлей. От двата прозореца в отсрещния край на стаята се виждаше безкрайното синьо небе.
Пристъпих напред и огледах мебелите- бюро с разпилени листа и прозрачна ваза..., секция, пълна с книги и кресло пред бюрото. Очите ми продължаваха да разглеждат тази неповторима стая, нямаше какво да сторя, за да се откажа. Нещо зад мен изскърца и се обърнах- това беше Тодор...
-Какво правиш тук?
-Чух шум и...
-Да, ясно, хайде, ела
-Чакай, какво е това място? Къде сме?
-Доста далеч от Алъро, а не трябва да е така... да тръгваме, ако искаш да стигнем преди свечеряване... или предпочиташ да спим вън отново?
-А огледалото?
-Няма време за това сега!
-Но ти обеща!
-Това не подлежи на дискусии. Тръгваме и то сега!- не казах нищо, нямаше какво. Изгарях от любопитство, но явно отново щях да чакам. ‘Дано в Алъро има много огледала’- казах си, докато следвах мъжа.
----------------------------------------------
-Довиждане, Карла, до нови срещи!- тръгнахме бързо, той не говореше. Имаше нещо странно във всичко това, но явно нямаше да получа отговори...
Минаха няколко часа, предполагам... вече се чувствах изморена- не бяхме спирали дори за секунда, а слънцето печеше ужасно силно. Без да го предупреждавам спрях и тихомълком седнах. Гледах как се отдалечавах, но не казвах нищо... след няколко минути той усети липсата ми и се върна. Изглеждаше ядосан...
-Какво си мислиш, че правиш?
-Изморена съм...
-Можеше да ми кажеш!
-Нямаше да искаш да спреш...
-Добре, почивка 5 минути...- почивахме много повече. По- точно до следващата сутрин. Явно и той бе изморен...
И днес се появиха много въпроси... Чудя се коя беше тази стая... Иска ми се да се върна там, усещането бе неповтиримо...
А и все още не знам как изглеждам... явно ще разбера утре, но все пак.. мразя да отлагам...
12.04
Отвъдното