Войната за Светия Граал.... Започва отново...






І. ДОКАТО ИМА ПРИЧИНИ, ИМА И СЪБИТИЯ


Миризмата на тамян и свещи изпълваше въздуха, а десетките жълти светлинки къпеха белезникавите стени в слабия си блясък. Едра фигура стоеше пред олтара, скръстила ръце в молитва.

От сенките се приплъзна висока сянка на мъж и се приближи към стария божи служител.
- Какво иска Магьосническата Асоциация от мен?-запита с дълбок, мек глас по-едрият мъж. Постави ръце на олтара, без да се обръща към неканения си гостенин.
- Съдействието ви, митрополит Атанас.-високият му съсед говореше гърлено, дори леко прегракнало.-Магьоснико.-додаде.

Възрастният мъж потръпна и се обърна рязко.
- Това не беше нужно.-митрополитът отпусна ръце край тялото си.-Уморително е да се работи едновременно с две жадни за власт и влиятелни организации с противоположни позиции по какво ли не.

- Несъмнено. Но този път ще ни трябвате за нещо повече от информация... Светият Граал отново възвести началото на Войната. Ще бъде скоро... и този път няма да остане във град Фуйуки.

Още една тръпка, този път леденостудена, премина през тялото на митрополита. Войната за Светия граал... Вълшебен съд, призоваващ 7 Служителя, Сърванта, специални познайници, които влизаха в бой помежду си, с една едничка цел - да спечелят Граала и да им бъде изпълнено едно единствено желание - каквото и да е. 6 Мага щяха да загинат в името на егоистичните си, или не, желания. Накрая един, под ръка със своя Сървант, щеше да вземе Светия Граал в ръцете си... и да промени света.

При нормални обстоятелства, митрополитът не би трябвало да знае за Войната за светия Граал... Но той не бе просто свещеник – бе и маг, някога към Асоциацията, сега само информатор. И, като всеки образован маг, отлично познаваше магьосническата традиция с това име. Но също така знаеше, че събитието се провежда рядко, на по декада-две, и само в един японски град...
- Нима?-рече, влязъл в ролята на маг, спокоен, хладнокръвен, уверен в себе си.

Сянката кимна. Острите черти на лицето се показаха за миг, и после пак изчезнаха, щом вдигна глава.
- Да. Граалът пак ще се появи там, и всички участнити ще се съберат на същото място... но избраните за Граала ще бъдат от целия свят. В последните няколко пъти се появяваха чужденци, но сега е възможно дори да няма местни магове...
- Е, и?
- Твоята държава е в списъка с вероятните. Искаме да се погрижиш кандидатът да бъде намерен и информиран възможно най-скоро след призоваването.

Митрополитът преглътна. Подозираше още от първата изненадваща новина. Е, не е като да беше трудна задача...

Но да намесват малката му държавица... надяваше се до там да не се стигне. И без това маговете не бяха много тук.
- Това няма да е проблем. Какви инструкции да дам на Мастъра?
- Само му обяснете накратко естеството на Войната и го пратете в Япония, град Фуйуки, църквата Котомине. На нейна територия боят е забранен и маната е рязко ограничена. Препоръчай му да не влиза заедно с други Мастъри.
- И с каква цел да влиза там?-измъкна броеница от ръкава си и тръгна към страничната врата към собствената му скромна обител.

Знаеше, че следващото изречение ще е последното.

Усети особена усмивка на лицето на високата сянка, но не я видя и не я разпозна.
- Да търси главния наблюдател на Шестата война за Светия Граал, Емийа Широу.












ПОЯСНЕНИЯ:

За канон в този фенфикшън се приема Фейт сценария на играта. Той има известни разлики с анимето, например Сейбър и Широу се оправят.
В новата война ще присъства един от Сървантите от старата. Не казвам кой.

Засега....
Сейбър - Мъж
Лансър - Жена
Арчър - Мъж
Райдър - Мъж
Асасин - Мъж
Кастър - неизвестно
Берсеркър - Жена

Сървант и Мастър остават така, защото и на японски са "Маста" и "Сърванто". Явно са си някакви магьоснически термини.
Все още се чудя как да преведа на български Noble Fantasm. Идеите са добре дошли.

Разбира се, нова глава ще има още утре...

Уоу, това е супер, че и повече... Обаче имам два въпроса:
1. Като пишеш " Светия Граал " чашата ли имаш пред вид?
2. Какво означава тази дума "маната "?
П.С. Вече нямам търпение за новата глава!

Берсъркър жена!? Няква орк-ка ли ще я правиш?

Ми noble fantasm на японски (демек оригинала) е hougu. Аз бих го превел (hougu имам предвид) на български като свещен инструмент или оръжие. Hou е скъпоценност, но свещен ми звучи по-добре пък и предава по-добре идеята. Gu си е инструмент и няма смисъл на оръжие, но дефакто е оръжие, тъй че сам може да си прецениш.

Под "мана" се разбира Maryoku, магическа енергия, мана....

Под "Светият Граал" се разбира легендарната чаша, но в малко по-различен смисъл и вид... Ще се разбере нататък.

Тъй като не всички Хоугу са оръжия, засега седя на Свещен и мисля синоними на инструмент...

Апропо, ще има българин Мастър и българин Сървант.

оWO якооо~~~ ^__^ чакам с нетърпение следващите глави....бтв офф/ а за другия разказ? нова глава ала бала? ^^"

Очевидно не си гледала анимето.

АНТРАКТ ЗА НОВОТО




- Мама му стара!-звучната ругатня се разнесе из коридора, докато девойката събуваше обувките си. Бе стъпила върху обувалката накриво и бе в крайно вкиснато настроение.

Тишина. Надникна деликатно, според възможностите си, в кухнята и спалнята, и след като констатира липсата на родителите си, захвърли обувките в долапа за тази цел и с удар запрати вратата на хола към стената.

Дървото изпращя, но издържа на удара и се върна обратно към нея. Удари го пак, този път по-слабо, и влезе в помещението.

Бухна чантата си върху креслото, и се засуети около библиотеката. Беше голяма, висока и пълна до пръсване с книги, все стари, с разнообразна тематика, но това, което търсеше, се помещаваше в един от долните шкафове, заедно с двадесетина други книги от този тип.

Най-после намерила търсеното, се вдигна от земята, изтупа
абсолютно ненужно колената на дългите си, слаби крака – подът бе застлан с дебел килим, и се разположи на стола пред бюрото си. В ръка държеше кремаво-бяла книжка с дебели корици и ясно видим бял платнен разделител, измъкнат измежду страниците и висяш навън.

Разтвори книгата на случайно място и се вглъби.

Името й беше Ива.

И беше магьосница.

Четеше Емили Дикинсън, опряла деликатните си, красиви бели ръце на изнуреното и разнебитено от постоянни удари бюро, но съзнанието й беше концентрирано върху точката в тялото й, точката, която всеки истински маг имаше... магическата верига. Прекъсвача, с който активираше и спираше потока мана. В момента просто се упражняваше – заплиташе тъмни нишки по буквите в книгата, и изпълваше мастилото с магическа енергия.

Така минаха десетина минути, когато най-после изсумтя и се реши. Изправи се рязко от стола, пльосвайки книгата върху бюрото, и се обърна. Средната й на дължина рижа коса се разтърси развълнувано при това движение.

Ива бе на 16, с хубава фигура, красиво лице с меки черти, но момчешко поведение, и въпреки, че беше маг, се отнасяше скептично към текста, който прочете преди ден. Войната за Светия Граал – вълшебен артефакт, силен почти колкото петимата чародеи, който може да изпълни всяко желание... И седем Сърванта, слуги, които помагат на седем биещи се помежду си мага в битките по пътя към успеха.

Но сега стискаше в ръка кичурчетата конски косми и прекарваше още мана през магическата си верига.

Щеше да призове Сървант и да учавствува във Войната. Не искаше повече да съществува така.

Знаеше, че не тя призовава Сърванта и не тя определя какъв да му е класа, макар да има беглата възможност да има предпочитания – тя просто отправяше молба към Светия Граал, и той използваше невъобразимите си сили, за да призове Героичните души и да ги вкара във войната.

Застана в центъра на стаята и вдигна ръка напред, стиснала малката част от конска опашка, и се пресегна в себе си.

Всъщност, не бе сигурна как точно да го направи. Накрая просто заплете в сложна бродерия солидно количество мана пред себе си и тихо, но твърдо и непоколебимо, изрече две думи:
- Призовавам те.

Усети как огромно количество мана се смеси в нейното, усложнявайки поне двойно плетката, която потрепна и след миг избухна в ослепителен взрив светлина.

Ива падна по гъз на земята, изруга отново, и вдигна глава.

Над нея се извисяваше Герой.

Широки плещи, висок ръст, сериозни мустаци, блестящи синкаво-сини очи, развлечена ленена риза, панталони и колан. Препасан със сабя, и носещ тънък пътен кожух върху рамената си. Усмихваше се, полувесело, полу-шеговито. Чертите му бяха набити, както и цялото му тяло, но нямаше квадратно лице... просто по-сурово разположени кости.
- Сървант Райдър. Ти ли си моят Мастър?-запита с равен, дълбок и ведър глас новодошлият.-Тука си е бало мамата.-констатира, оглеждайки критично стаята.

Ива се напрегна.
- Да, аз съм твоят Мастър. Ще сключим ли споразумението между Сървант и Мастър, Райдър?

Усмивката на едрият мъж се засили устремно към ушите му.
- Ми добре. –протегна ръка и двамата се ръкостискаха. Имаше мазоли върху дланка, и явно ядосан и разсърден за нещо. Не на нея, разбира се. Сумтеше недоволно.

Ива стисна малките си ръчички и тропна по килима, без особен ефект. Сърванта се огледа наоколо и след като констатира, че нещо липсва, се обърна към Мастъра си, поставяйки ръце на кръста.
- Абе, да те питам нещо.

Ива се отпусна върху стола си, и се хвана за главата.
- Кажи.
- Арно девойче си ти, но аз трябва да отида да пикам. А тука некакси у къщата е неудобно....






Утре и част трета... Не е редактирано, апропо, спи ми се, та двене виждам...

Сравнение с повечето фикове то това е като бисер сред камъчета.
И най-важното НЕ Е ЗА НАРУТО!!!!!

Хора виждате ли?Светът не е само Наруто.Почвайте да правите фикове и за fate/staу night(анимето ми хареса).

Имам чуството, че при втората глава липсват изречения
а бе ти що пускаш нередактирани неща ?

Мързел. Старая се да е кратко, че ако пиша в нормалния си стил, ще ме четат трима... но май няма смисъл. Ще редактирам това и следващото ще е две страници и половина поне, майната му.

Не е и ред по - кратко от наруто фикшъните във форума и въпреки че е в пъти по - добро, пак не се чете...
Правете си изводи.

edit: Бе тоз Райдър много ми напомня за образа на Бай Ганьо...

Така си е , но смятам да променя този факт. А новата глава е наистина много хубава, направо върха.

ако го напишеш под три листа, няма да го прочета

Извинете... Опитвам се да пиша лекичко, ама винаги става така... Ето ви и третата част, надявам се следващата да стане по-бързо.



ІІ. НЯМА ДА ТЕГЛЯ СРЕЩУ ТЕБ


"Няма да тегля срещу теб"
"Тогава... Те чака смърт"

Изсумтях под нос и се събудих. Отне ми около 3 секунди да се огледам, да подбутна съзнанието си, и да осъзная къде съм. В автобуса, разбира се.

Да заспивам на връщане от училище беше нещо нормално за мен. Все пак, за разлика от повечето ми съученици, пътувах сам, а и доста време. Беше естествено да се унеса.

Единственото, което не ми допадаше, бяха сънищата ми. Те, разбира се, не бяха сънища, а спомени. Не ги понасях. Понякога се повтаряха, но предимно бяха различни. Общата тематика - войни, боеве, битки, двубои. И винаги гледах през гледната точка на някого. Понякога умирах, понякога побеждавах, но всичко беше изпълнено с кръв, със злост, с мириса на дъжд по бойното поле...

Но това... беше изключение... За пръв път ми се случва някой да отказва да се бие и да се събудя преди това. Това, което видях, беше на пръв поглед типично - бойно поле, дъжд, поляни, осеяни с трупове, брони и оръжия, и една въоръжена фигура срещу мен. Ръката ми беше върху меча на колана, но противника... носеше нагината - японско копие или алебарда, много опасно оръжие. Приближи се към мен, грациозно прескачайки десетки трупове - трупове, които, както осъзнавах отлично, бях съсякал аз. Първи аз отворих уста, казвайки нещо не по свое желание, не и с моя глас, но явно го казвах аз:
- Няма да тегля срещу теб.

Дъждът попиваше през броните ни, в телата ни, в душите ни, но веднага разбрах, че отказвам да се бия. Че няма да извадя меча срещу... нея.
- Тогава... те чака смърт.

Осъзнах, че е жена, миг, преди да чуя гласа й, и съм сигурен, че го знаех преди това.

Тя наведе острието към мен.... и тогава се събудих.

Повдигнах тялото си и изстенах. Нищо чудно. Натъртената ми ръка се беше опряла о стената, и когато се разместих, кръвта започна да циркулира свободно, разнасяйки болката от рамото чак до върховете на пръстите, пращайки всичко като порой към все още замаяния ми мозък.

Вече не беше. И по-добре - забелязах, че съм на 1 спирка от нас. Ако бях поспал още малко, щеше да ми се наложи да направя една малка обиколка...

Разбира се, това никога не се беше случвало - винаги се събуждах една спирка преди вкъщи.

Защото бях маг.

Поради същата тази причина бях и доста понабит - не че някой знаеше, разбира се, че не... просто хората се озлобяват понякога, и ако се оставиш да те тормозят това продължава, докато не го спреш...

Бидейки маг обаче, мога неволно да си позволя да ползвам магия и първо, да се издам, и второ, да убия някой. А да ме преследват едновременно Магьосническата Асоциация и полицията не е нещо, с което мога да се справя.

Затова и се оставях да ме бият. Някой ден, когато се науча да се контролирам по-добре, ще се опитам да ги отблъсна с юмруци. Но дотогава ще се наложи да търпя.

Слязох на спирката и тръгнах по тротоара към третия от нисичките блокове на улицата - в който се намираше апартаментът на родителиет ми. Днес ги нямаше, пък и доколкото знам, нямаше да се приберат - и двамата бяха командировани на разни места.

Разбира се, асансьорът бе развален, и трябваше да се качвам пеша, което, разбира се, създаде само леки проблеми. Обикновено слизам пеша и се качвам с машината, защото ме изнервя ходенето нагоре.

Апартаментът ни е достатъчно голям, а точно в този момент беше и празен. Захвърлих небрежно обувките на пода в антрето и мигом се вмъкнах в своята стая.

Да имаш лично помещение е като благословия от бога - без него сигурно щях да се чувствам уязвен постоянно. Пък и някои неща от живота ми трябва да се крият... Макар родителите ми да знаят.

Бях изтикал килима в единия край, а отдолу, върху огромна дървена планка, или по-скоро талашитена, бях изграфисал магически кръг. Служеше за канализиране на мана, това поне разбрах, и за някакво призоваване. Не знаех точно какво, но красивите върволици в старата ми книга бяха привлекли вниманието ми и за два дни бях издялал всичко върху намерената до кофите за боклук талашитена дъска.

Така и не бях посмял да пусна мана през него вчера вечерта, защото бях работил цял ден с остриета, направени от мен, и бях уморен. А да се прави магия, когато си уморен, е смъртно опасно. Както и да се прави магия когато и да е. Да си маг означава да очакваш и да разбираш смъртта.

Не ме биваше много в никой сериозен тип магия, макар да поназнайвах доста от книгата на баба ми. Единственото, което можех да създавам като през магически печат, който не притежавах, бяха остриета.

Всякакви остриета. Дълги, къси, извити, с разнообразни форми, от разнообразни материали, макар да бях свикнал със стомана. Но не ножове, брадви или мечове - просто техните остриета. Не винаги се оказваше удобно.

Бях оставил нещата си, бях се преоблякъл, и не очаквах никой днес. Сега беше моментът да изпробвам този магически кръг.

Седнах по турски на метър от него, и затворих очи.... Това винаги помагаше, особено когато си идиот като мен.

Започнах да събирам мана навсякъде около мен и от мен... Да събираш мана от света е естествено за един магьосник, да ползваш своята също, понякога, но комбинацията е нещо опасно, защото макар и подобни, двете субстанции се различават. Докато собствената мана е приела твоето съществуване за част от нейното, общата не е на това мнение и се получават конфликти, моето тяло за бойно поле.

Отне ми близо час да създам заклинание от подобно ниво, въпреки че около 3/4 от него се съдържаше в това да събирам мана.

За финал не произнесох и дума. Никога не съм знаел много устни заклинания, не беше сега моментът да измислям свое. Само желанието, силата на волята ми щяха да променят реалността.

Ослепителна светлина проникна през тънката кожа на клепачите ми и мигом стиснах очи.

В следващия миг ги отворих и една позната фигура се оформи като силует пред огромната бяла светлина, запалила преди миг очните ми ябълки.

Беше фигура на жена, въоръжена с копие. Жена в хакама, боен нагръдник и нараменици, но без шлем.

И слава Богу.

Защото лицето - бяло, кръгло, обрамчено от спускаща се свободно, къса коса, бе повече от красиво. В това лице се отразяваше цялата красота на един народ, цялата красота на една плеяда от звезди, цялата красота на свитата на боговете...

Няма думи, способни да опишат това лице. Очите й... Бяха като два черни, усукани свредела, пронизващи ме през главата и излизащи от другата страна. Черни, по-черни от мрака на космоса и по-наситени от кръв.

Усетих, че гърлото ме стяга, а очите ми отиват леко напред. Осъзнах, че не съм дишал почти минута.
- Ъъ...-рекох, не успявайки да кажа каквото и да е друго.
- Сървант Лансър. Хаджимемаште, Мастър.

Изгледах тъпо жената срещу мен, все още със замаяна глава от нейното съвършенство.

Огледах се. Бях прав. Учудващо, очаквах да се срина при подобна гледка. А всъщност се бях изправил в мига, в който я видях. Сякаш да я спра.

Светлина от кръга се разтопи и изчезна във въздуха, сякаш никога не я е имало.

Очите на жената се разшириха.
- Аната га.... ватакуши но Мастър?-гласът й потрепна, нещо, което бях счел за невъзможно.

Кимнах. Нямах представа какво значи това, но подозирах, че
е права. И странно, разбирах я. Попита ме - Ти ли си моят Мастър?
- Да, аз съм твоят Мастър.-идеше ми да падна на колене и да й се врека във вречна вярност и любов, толкова силни бяха вълните, които серазпростираха около нея като океанска буря. Но бях нейният Мастър и го знаех. Протегнах ръка.-Хей-ша но кейяку....

Осъзнавах, че говоря смешно учтиво за някой, който се е съгласил, че е неин Мастър, но ми беше просто невъзможно да говоря другояче.

В този миг телефонът иззвъня.









Просто съм прекалено капризен към себе си.

Сега изчетох и трите глави и е много интересно. Чакам с нетърпение следващата глава.