Палачът се смееше злобно на жената, застанала на колене пред него. Тя не му достави удоволствието да заплаче или да помоли за милост. Смехът му кънтеше из цялото подземие, когато замахна.
-НЕЕЕ! - Джон се събуди от собсвения си вик, облян в студена пот. Огледа се наоколо и осъзна, че е сам в стаята си.
Отново и отново този кошмар го преследваше, знаеше че още дълго ще сънува как сестра му умира пред очите му. А той не можа да направи нищо... Бе й обещал винаги да я пази, а не успя да я спаси... Тази вина го смазваше, сърцето го болеше и нищо не можеше да утеши мъката му.
Седна разтреперан в леглото и заплака.

---
Принципно текста няма никакви грешки, но и нищо правилно. Като цяло, е някаква преразказана история. Преразказ се учи в 5-ти клас. Аз искам нещо повече.
Описанията са много зле. Поработи по тях повече.



---
Такам... подхода, или метода, е абсолютно правилен... но изпълнението не е съвсем наред. Липсва му замах. Не е лошо, просто можеше да е по-добре. Но иначе техниката е отлична.



---
Такам... Палачите не се смеят. Или ако се смеят, не се вижда, защото носят качулки. Но това са подробности...
Клише е, тотално, написано е прилично... давай по-идейно и с този стил и ще стане.


Тази задача явно не ви допадна. Все пак, забелязвам, че почвате да пишете с все по-малко грешки.

Неделя е почивка. Шестата задача ще получите утре вечерта, в 8 часа.

просто събота и неделя имам по-малко свободно време за писане, няма да пропусна 5та задача

Аз нали не съм изпуснала? Ето нещо набързо скалъпено ^^

Ураганния вятър огъваше високата топола, из цялата местност се чуваше ужастното му свистене. Четирима младежи стояха на ръба на високата скала, всеки с по бутилка в ръка.
- Любо, ти си първи- извика едното момче, побутвайки другия напред. Задачата беше ясна- трябваше да отидат до ръба на скалата, да докоснат върха, а след това да се върнат- по възможност невредими. Единствения проблем беше, че слънцето бе залязло преди близо час, а момчетата- сериозно подпийнали.
- Добре де, отивам...- Любо закрачи нестабилно към ръба, все още с бутилката в ръка. Някак успя да стигне края без да падне, но сега идваше по- трудната част- той трябваше да се наведе и да докосне земята пред краката си. Поколеба се и се обърна за подкрепа към приятелите си.
- Давай, не се притеснявай, видя, че ние се справихме...
Той се обърна, вече с достатъчно кураж, за да изпълни тази последна задача. Беше най- малък и за да го приемат в групата, трябваше да покаже, че не го е страх от нищо.
- Нееее, недей!- чу се сърцераздирателния вик на сестра му, която тичаше с всички сили към мястото. Той не обърна внимание на този зов и се наведе.
Бутилката се търкулна напред и той понечи да я вдигне. Но не успя... хлъзна се и падна напред към камъните и пенливите вълни.
-Не... не...- тя падна на колене и заплака. Бе загубила брат си и сега животът никога нямаше да е същия...

^^ набързичко го написах, та може да има и правописни грешки ^^''

Задача 5/

.........................................

- Копеле!- искрещя Саймън виждайки как тялото на приятеля му се свлече на земята. Затичвайки се, забравил тежестта на стоманената си ризница, той замахна към ухиленото лице на буцата обезобразена плът, която бе ранила другаря му. Дрейк парира без особено затруднение и нанесе удар в корема, изкарвайки въздуха на рицаря. Очите на младежа се присвиха от болка, а от раната бликна кръв. Момчето се олюла, но запази равновесие, а очите му заиграха по бронята на мъжа пред него, в опит да открие някое крехко място, където да го прободе. Младежът се втурна към жертвата си, а злобата, която таеше към врага си, като че ли струеше от цялото му тяло. Последваха множество от нападателни и защитни удари, като с всеки един Дрейк сякаш все повече и повече се изтощаваше.

Мъжът тежко дишаше подпирайки се на едното си коляно. Лицето му бе прорязано от хиляди малки драскотинки, а бронята му се бе превърнала в безформена желязна бъчва. Хриптящите му стонове показваха умората, която вече започваше да го поваля, умора, която не можеше да се опълчи на гневните удари на по-младото момче. А то не бездействаше. Обикаляше в кръг като пантера и дебнеше всяко негово движение.

Саймън отново погледна тежко снаражения мъж пред себе си. Дълго се бе взирал ту в корема, ту в гърдите, ту в краката, но мястото, където трябваше да го промуши и да го убие, не изникваше. В същия момент светкавица се разтла по небосвода и озари сражаващите се. Като "Знак от боговете"-промълви Самън и го видя. Зае нападателна поза и отново скочи забивайки меча си в слабо-защитената става при врата на великана. Металът издрънча, отеквайки като църковна камбана, тъжно прекъсвайки хриптежите на умиращия мъж до тях.

(тук, според мен, можеше да се направи по-плавно преминаване..., но някак си съм без идеи...не ме бива в описанията на битки и намирането на weak spots по бронии ^^"...)

Ококорените очи на разбойника, невярващо погледнаха обезумелия син блясък в очите на момъка, а грозният и раздвоен език избута надигналата се кръв. Русокосият извади оръжието си от тялото на чудовището, наричащо себе си човек, а черната и лепкава течност запълзя по острието. Отвратен от гадостта, с която Дрейк мърсеше света дори в предсмъртните си мигове, той отново замахна към главата на гърчещата се фигура пред себе си. Граченето му, предизвикано от потоците на кръв и слюнка, секна в мига, в който Саймън вдигна отново меча си и разкъса сухожилията, които придържаха тази омразна глава към тялото на убиец.

- Хах, силен дори и със счупени ребра, а приятелю? - Падналият мъж се закашля в предсмъртна агония. Разтресе се от болка и спазми, но отново погледна Саймън.- Погреби ме до баща ми, Саймън...-нов залп от гърчове.-Знаеш колко мрази да е самотен, особено след като Наташа ни напусна. Кой ще предвожда подземната му армия ако не първородния му син? Горкият старец, за нищо не го е бивало никога...Саймън, обещай ми, закълни се, че ще отнесеш моя милост сър Бенджамин у дома и ще заровиш проклетото ми тяло под брезата. Спомняш ли си брезата? Оная, под която за пръв път срещнахме Мийра и Айриз. Ах, Айриз... хубаво бе девойчето, ама ти с проклетото си желание за приключение заряза момата. Саймън, ти си един хубав глупак!...- Бен се усмихна снизходително и положи ръката си върху тази на приятеля си.- Мама му стара, това ли значело да умреш...?- промълви и с последния си поглед се взря в небето.

Една комета блестна с рубинената си опашка и озари двамата приятели. Раненият умря.

(тва ми е леко клиширано... Какво лошо има в клишетата? xD)

- Бендж, ще те заровя и ще почиваш в мир, близо до баща си и Наташа, но не там. Боя се, че брезата, която толкова обичаш, изгоря...изгоря заедно с дома и земята ти. Съжалявам приятелю. – тихо каза Саймън. Не бе успял да каже на другаря си, че всичко бе унищожено от последните нападения на войската на Тис Тъпака. Имението, слугите, даже кучетата бяха убити.

Младежът приглади главата на приятеля си, оцапана с кал и мръсотия, и се усмихна.
- Поне имаш вече така желаната си почивка. А ние трябва отново да подлагаме вратовете си на брадвата и да гощаваме гарваните с очите си. Дано срещнеш Мийра отново. Да, знаех за вас двамата, не съм слепец... Но никога не ти казах- продължи младежът като гледаше спокойното лице на Бен.- Аз също я обичах, но реших, че си по-достоен за нея. Хах, млад глупак, защо ме последва, а не си направихте една тумба кретенчета като тебе?

Единствената сълза, която проля за последен път в живота си, нежно се спусна по бузата му и се стопи в мъхестата му брада.

- Еми, да те оставя за малко, какво ще кажеш? Имам само да убия още няколко души и ще дойда отново. Ти не мърдай.- иронична и все пак някак тъжна усмивка се разля по лицето му. – Сигурно другите ни търсят за подкрепление. Знаеш, че за нищо не стават без нас. По-добре да им помагам. На Джошуа, Рибока, Зирк и Ларая...

Лицето на Бен като че ли се ухили отново и кимна в знак на съгласие. Саймън тръгна.


едит:


Задача 4/

Как съм изпуснала такваз сцена бее......

Кръвта нахлу в лицето и долу в панталоните му, когато Дея се приближи като жадна, и разгонена тигрица . Кокетнически прикривайки лицето си с ветрилото, момичето запристъпва все по-близо и по-близо към младежа. Тихото потропване на обувките й оттекна из стаята и спря, когато се озова на не повече от лакът разстояние от него. Махна този вид невинно покривало показвайки и лицето си, сластно облиза устни. Розовият й език бе като малко възбудено животинче, което прикоткваше мъжкаря в него. Гърдите й, едва покрити с лека блуза, се поклащаха приканващо и като, че ли му се умоляваха да ги хване и да ги засмуче. Видя, че е без сутиен, а зърната й прозираха през тънката материя. Това го накара още по-силно да я зажелае, а поклащането им направо го влудяваше. Момичето се облегна на олющения плот зад него, а гърдите й го докоснаха, карайки го да усеща тяхната мекота и сочност. Черната й коса се спусна по рамената и го загъделичкаха по бузата. Миг по-късно, тя долепи своите черешови устни до неговите и сладострастно прокара ръката си по мъжеството му. Младежът ококори очи и изстена. Леко отдръпвайки се след целувката, Дея се подсмихна и пъхна ръката си под блузата му. Лекичко прокарвайки я по мускулите му, тя докосна стоманените плочки, които се бе заклел да не дава на никого. Не обръщайки внимание на обещанието, което бе дал преди да ги получи или на гъделичкащите пръсти, които се катереха по тялото му, Джордан не можеше да откъсне погледа си от стегнатите й бедра, нежни и красиво изваяни или от дупето й, обуто в къси прилепнали панталонки с толкова ниска талия, че само някое „по-невнимателно” движение, би разкрило плодът, който се таеше там.

- Коя за Бога си ти?- най-накрая се реши да попита мъжът, след като едва сдържаше ръцете си да не я съборят на масата и да я обладае още там.
- Принцесата, която си се заклел да пазиш с живота си.- лукаво отвърна момичето скъсвайки верижката на плочките.
- Каквоо?!-невярващо извика Джордан и се дръпна от Дея.- Пр ..Пр...Принцесо! Ваша милост, моите извинения! – свличайки се на земята и забивайки поглед в обувките й, той не посмя да я погледне в очите.
- Хах, та, какво смятахте да направите с тези Ваши хубави ръце и онзи уред между краката Ви, сир? – момичето тихо се изкикоти и хвана дланта му, опирайки я между бедрата си. Беше влажна, усещаше се въпреки дрехата й. Преди младежът да избяга, тя го събори на пода и легна върху него. – Дръпнеш ли се, ще извикам, ще разкъсам дрехите си и ще кажа, че си искал да ме изнасилиш. Желая само една целувчица, нищо повече.
- Д-да Ваше Височество...-промълви момъкът, усещайки цялото тяло на Дея върху себе си. Стискайки очи, той вкуси отново сладкото докосване и уханния дъх на момичето в устата си. Миг след това, тя се бе изправила и довършваше мартинито си.
- Под прикритие съм, по заповед на Краля- баща ми. Надявам се, че няма да откажеш няколко ласки от някоя крайпътна курва и така да навлечеш подозрения, нали?

едитнах го за нз кой път xD

solecito

Ураганният1 вятър огъваше високата топола, из цялата местност се чуваше ужаст2ното му свистене. Четирима младежи стояха на ръба на високата скала, всеки с по бутилка в ръка.
- Любо, ти си първи3- извика едното момче, побутвайки другия напред. Задачата беше ясна - трябваше да отидат до ръба на скалата, да докоснат върха, а след това да се върнат - по възможност4 невредими. Единствения проблем беше, че слънцето бе залязло преди близо час, а момчетата- сериозно подпийнали.
- Добре де, отивам...- Любо закрачи нестабилно към ръба, все още с бутилката в ръка. Някак успя да стигне края без да падне, но сега идваше по- трудната част- той трябваше да се наведе и да докосне земята пред краката си. Поколеба се и се обърна за подкрепа към приятелите си.
- Давай, не се притеснявай, видя, че ние се справихме3...
Той се обърна, вече с достатъчно кураж, за да изпълни тази последна задача. Беше най-малък и за да го приемат в групата, трябваше да покаже, че не го е страх от нищо.
- Нееее, недей!-чу се сърцераздирателния вик на сестра му, която тичаше с всички сили към мястото. Той не обърна внимание на този зов и се наведе.
Бутилката се търкулна напред и той понечи да я вдигне. Но не успя... хлъзна се и падна напред към камъните и пенливите вълни.
-Не... не...- тя падна на колене и заплака. Бе загубила брат си и сега животът никога нямаше да е същия...
---
Като идея не е лошо. Но трябваше да направиш контраст между ситуациите... Първата да описва нехайна младежка компания, която уж само се забавлява и няма почти никаква опасност, сиреч от тяхна гледна точка, а после, в мига, в който момчето пада, да минеш рязко към по-тежкия стил, подходящ за случая, и да се задълбочиш в реакцията на сестрата...
1во - пълен член...
2ро - еее, ужас, ужасния.... какво е това т?
3то - така де, как може хем той да е първи, хем те вече да са се справили?
4то - не по възможност, задължително невредими! Те са пияни хлапетии, за тях възможността някой да падне е смешно малка.



shadowcat

- Копеле!- искрещя Саймън,1 виждайки как тялото на приятеля му се свлече на земята. Затичвайки се2, забравил тежестта на стоманената си ризница, той замахна към ухиленото лице на буцата обезобразена плът, която бе ранила другаря му. Дрейк парира без особено затруднение и нанесе удар в корема, изкарвайки въздуха на рицаря3. Очите на младежа се присвиха от болка, а от раната бликна кръв. Момчето се олюля, но запази равновесие, а очите му заиграха по бронята на мъжа пред него, в опит да открие някое крехко4 място, където да го прободе. Младежът се втурна към жертвата си, а злобата, която таеше към врага си, като че ли струеше от цялото му тяло. Последваха множество от нападателни и защитни5 удари, като с всеки един Дрейк сякаш все повече и повече се изтощаваше.

Мъжът тежко дишаше подпирайки се на едното си коляно. Лицето му бе прорязано от хиляди малки драскотинки, а бронята му се бе превърнала в безформена желязна бъчва. Хриптящите му стонове показваха умората, която вече започваше да го поваля, умора, която не можеше да се опълчи на гневните удари на по-младото момче. А то не бездействаше. Обикаляше в кръг като пантера и дебнеше всяко негово движение.

Саймън отново погледна тежко снаражения6 мъж пред себе си. Дълго се бе взирал ту в корема, ту в гърдите, ту в краката, но мястото, където трябваше да го промуши и да го убие, не изникваше. В същия момент светкавица се разтла7 по небосвода и озари сражаващите се. "Като Знак от боговете"-промълви Самън и го видя. Зае нападателна поза и отново скочи забивайки меча си в слабо-защитената става при врата8 на великана. Металът издрънча, отеквайки като църковна камбана, тъжно прекъсвайки хриптежите на умиращия мъж до тях.

(тук, според мен, можеше да се направи по-плавно преминаване..., но някак си съм без идеи...не ме бива в описанията на битки и намирането на weak spots по бронии ^^"...)

Ококорените очи на разбойника, невярващо погледнаха обезумелия син блясък в очите на момъка, а грозният и раздвоен език избута надигналата се кръв. Русокосият извади оръжието си от тялото на чудовището, наричащо себе си човек, а черната и лепкава течност запълзя по острието. Отвратен от гадостта, с която Дрейк мърсеше света дори в предсмъртните си мигове, той отново замахна към главата на гърчещата се фигура пред себе си. Граченето му, предизвикано от потоците на кръв и слюнка, секна в мига, в който Саймън вдигна отново меча си и разкъса сухожилията, които придържаха тази омразна глава към тялото на убиец.

- Хах, силен дори и със счупени ребра, а приятелю? - Падналият мъж се закашля в предсмъртна агония. Разтресе се от болка и спазми, но отново погледна Саймън.- Погреби ме до баща ми, Саймън...-нов залп от гърчове.-Знаеш колко мрази да е самотен, особено след като Наташа ни напусна. Кой ще предвожда подземната му армия ако не първородния му син? Горкият старец, за нищо не го е бивало никога... Саймън, обещай ми, закълни се, че ще отнесеш моя милост сър Бенджамин у дома и ще заровиш проклетото ми тяло под брезата. Спомняш ли си брезата? Оная, под която за пръв път срещнахме Мийра и Айриз. Ах, Айриз... хубаво бе девойчето, ама ти с проклетото си желание за приключение заряза момата. Саймън, ти си един хубав глупак!...- Бен се усмихна снизходително и положи ръката си върху тази на приятеля си.- Мама му стара, това ли значело да умреш...?- промълви и с последния си поглед се взря в небето.

Една комета блестна с рубинената си опашка и озари двамата приятели. Раненият умря. 9

(тва ми е леко клиширано... Какво лошо има в клишетата? xD)

- Бендж, ще те заровя и ще почиваш в мир, близо до баща си и Наташа, но не там. Боя се, че брезата, която толкова обичаш, изгоря...изгоря заедно с дома и земята ти. Съжалявам приятелю. – тихо каза Саймън. Не бе успял да каже на другаря си, че всичко бе унищожено от последните нападения на войската на Тис Тъпака. Имението, слугите, даже кучетата бяха убити.

Младежът приглади главата на приятеля си, оцапана с кал и мръсотия, и се усмихна.
- Поне имаш вече така желаната си почивка. А ние трябва отново да подлагаме вратовете си на брадвата и да гощаваме гарваните с очите си. Дано срещнеш Мийра отново. Да, знаех за вас двамата, не съм слепец... Но никога не ти казах- продължи младежът като гледаше спокойното лице на Бен.- Аз също я обичах, но реших, че си по-достоен за нея. Хах, млад глупак, защо ме последва, а не си направихте една тумба кретенчета като тебе?

Единствената сълза, която проля за последен път в живота си, нежно се спусна по бузата му и се стопи в мъхестата му брада.

- Еми, да те оставя за малко, какво ще кажеш? Имам само да убия още няколко души и ще дойда отново. Ти не мърдай.- иронична и все пак някак тъжна усмивка се разля по лицето му. – Сигурно другите ни търсят за подкрепление. Знаеш, че за нищо не стават без нас. По-добре да им помагам. На Джошуа, Рибока, Зирк и Ларая...

Лицето на Бен като че ли се ухили отново и кимна в знак на съгласие. Саймън тръгна.
---
Момента, който е изискван в задачата, е изпълнен добре. Малко клиширан, да, но добре, не е натрапващо се. Ноо...
1-во – запетайка преди деепричастие
2-ро – избягвай да ги ползваш често тия деепричастия, особено в началото на изречението.
3-то – чакай де... този с ръце ли се бие, та като му отвърне, да му изкара въздуха? И ако е така, с какво блокира меча на противника си?
4-то – „крехко” не може да се ползва за броня и за място.... „Слабо” е думата.
5-то – бия се с меч от 10 години, и терминология като „защитен удар” не съм чувал. Има подобно нещо, но е съвсем различно от това, което описваш.
6-то – „добре снаряжен” не може да се каже. Просто го няма в езика. Добре въоръжен, добре брониран...
7-мо – разстла предполагам трябва да е?
8-мо – е тука вече ме уби... къде намери става при врата? Врата няма става, ставите са връзки при крайниците... Главата не е крайник. Врата има сухожилия и вени, и артерии обаче. А можеш просто да прережеш трахеята...
9-то – не знам защо, но като прочетох това изречение, си помислих „Колко тъпо”. Извинявай, но опита за лаконизъм не е успешен.


Задача 4/

Как съм изпуснала такваз сцена бее......

Кръвта нахлу в лицето и долу в панталоните му, когато Дея се приближи като жадна, и1 разгонена тигрица . Кокетнически прикривайки лицето си с ветрилото, момичето запристъпва все по-близо и по-близо към младежа. Тихото потропване на обувките й оттекна из стаята и спря, когато се озова на не повече от лакът разстояние от него. Махна този вид невинно покривало показвайки и лицето си, сластно облиза устни.2 Розовият й език бе като малко възбудено животинче, което прикоткваше мъжкаря в него. Гърдите й, едва покрити с лека блуза, се поклащаха приканващо и като,3 че ли му се умоляваха да ги хване и да ги засмуче. Видя, че е без сутиен, а зърната й прозираха през тънката материя. Това го накара още по-силно да я зажелае, а поклащането им направо го влудяваше. Момичето се облегна на олющения плот зад него, а гърдите й го докоснаха, карайки го да усеща тяхната мекота и сочност. Черната й коса се спусна по рамената и го загъделичкаха по бузата. Миг по-късно, тя долепи своите черешови устни до неговите и сладострастно прокара ръката си по мъжеството му. Младежът ококори очи и изстена. Леко отдръпвайки се след целувката, Дея се подсмихна и пъхна ръката си под блузата му. Лекичко прокарвайки4 я по мускулите му, тя докосна стоманените плочки, които се бе заклел да не дава на никого. Не обръщайки внимание на обещанието, което бе дал преди да ги получи или на гъделичкащите пръсти, които се катереха по тялото му, Джордан не можеше да откъсне погледа си от стегнатите й бедра, нежни и красиво изваяни или от дупето й, обуто в къси прилепнали панталонки с толкова ниска талия, че само някое „по-невнимателно” движение, би разкрило плодът, който се таеше там.

- Коя за Бога си ти?- най-накрая се реши да попита мъжът, след като едва сдържаше ръцете си да не я съборят на масата и да я обладае още там.
- Принцесата, която си се заклел да пазиш с живота си.- лукаво отвърна момичето скъсвайки верижката на плочките.
- Каквоо?!-невярващо извика Джордан и се дръпна от Дея.- Пр ..Пр...Принцесо! Ваша милост, моите извинения! – свличайки се на земята и забивайки поглед в обувките й, той не посмя да я погледне в очите.
- Хах, та, какво смятахте да направите с тези Ваши хубави ръце и онзи уред между краката Ви, сир? – момичето тихо се изкикоти и хвана дланта му, опирайки я между бедрата си. Беше влажна, усещаше се въпреки дрехата й. Преди младежът да избяга5, тя го събори на пода и легна върху него. – Дръпнеш ли се, ще извикам, ще разкъсам дрехите си и ще кажа, че си искал да ме изнасилиш. Желая само една целувчица, нищо повече.
- Д-да Ваше Височество...-промълви момъкът, усещайки цялото тяло на Дея върху себе си. Стискайки очи, той вкуси отново сладкото докосване и уханния дъх на момичето в устата си. Миг след това, тя се бе изправила и довършваше мартинито си.
- Под прикритие съм, по заповед на Краля- баща ми. Надявам се, че няма да откажеш няколко ласки от някоя крайпътна курва и така да навлечеш подозрения, нали?
---
Ок, хареса ми... въпреки че предпочитам да гледам порно, не да чета:V. Ок, излъгах, просто малко хора пишат хубаво порно...
Там, хванала си добре сцената. Задачата е успешно направена, но има няколко грешки...
1-во – или запетайка, или „и”
2-ро – Това изречение просто не го разбирам...
3-то – няма запетая тук, като че ли.... е без запетая
4-то – пак деепричастия... не в началото, не звучи добре...
5-то – преди да опита да избяга, преди да успее да избяга.... преди да избяга значи че той директно е тръгнал да бяга и тя трябва да го гони.
Един малък изпит – какво е мартини?:V




Във връзка с последната задача на шадоукет, ето ви новата задача:

ЗАДАЧА НОМЕР 6:

Опишете ръкопашен бой между двама души.

Може да включва всякакви оръжия за близък бой, но гледайте да е двубой, между двама, и наблегнете на каквото желаете - психическо състояние, техники в битката, героите, каквото и да е. Но да има добре описана битка - и това не значи да напишите по едно изречение за всяко движение

8-мо – е тука вече ме уби... къде намери става при врата? Врата няма става, ставите са връзки при крайниците... Главата не е крайник. Врата има сухожилия и вени, и артерии обаче. А можеш просто да прережеш трахеята...

тука имах в предвид ставите на бронята, но много се утежни изречението и го посъкратих ^^"""

3-то – чакай де... този с ръце ли се бие, та като му отвърне, да му изкара въздуха? И ако е така, с какво блокира меча на противника си?

може да му изкара въздуха >.> като те ударят по бронята, ударът първо ти изкарва въздуха и после те реже >.> ако е страничен....иначе за защитното...чела съм в разни книги за подобно нещо и за това реших да го използвам...
Крехко сложих, за да не се повтаря със "слабо-защитен"
А за краткото изречение вече ужасно ми се спеше и исках вече проклетникът да умре XD признавам, че беше тъпо.....


иначе за мартинито,.....питие е о.О"""" що за въпрос?

за следващата задача съм пас.....>_< мама ви!

офф: мооо ТТ___ТТ пак имам по 10000 грешки *вече се депресира xD*


за 4та задача...2рото ....оО""" нямам представа защо така се е получило ^^" беше "махна ветрилото....етк" но се повтаряше с по-предишното изречение и за да не ме оплюеш, реших да го направя " невинно покривало оО" (wtf...) и се е смесило с някаква друга идея и такам ^^" ама пак си получих критиката -__-.....Човек не може да блесне по дяволите!!! xD


едит отново: Holy crapu~~~ имам най-много грешки от учениците тука, бря @_@

Ми и при бронята няма стави в областта на врата, а само при крайниците...

Такам, когато замахнеш с меч към някой брониран, наистина можеш да му изкараш въздуха... но в такъв случай не си пробил бронята. А ако му пробиеш бронята, няма да му изкараш въздуха. Няма първо и второ, това става за миг...

Не знам в кои книги си го чела, но явно са писани от идиоти... защитен удар няма. Има активно париране, отбиване на удар, което може да се гледа като удар, защото има движение на меча, но иначе не...

За мартинито - а какво точно съдържа?


За следващата задача се включи, правя я заради теб. Не си длъжна да описваш бойни подробности...

По задача номер 5

В стаята, в която стоях, целият свят беше различен. Вътре беше тъмно, студено и безжизнено, сякаш стените бяха погълнали всичката радост на света. И друг път бях влизала тук, но сега беше различно. Различно от преди, различно от летния ден навън, различно от каквото и да е било, което някога съм усещала.
Беше тихо. Мъчителната тишина притискаше сърцето ми, а хлиповете на Ани ме караха да искам да избягам от това място. Не можех. Ани сега нямаше никого и аз трябваше да съм там. При нея.
Старицата се прокашля за пореден път и сърцето ми се сви.
- Ани... Ани, чуваш ли ме ..
- Да, бабо.. - изхлипа тя и погледна към изтощената жена.
- Аз си отивам ...
- Не! Не е вярно,бабо! Ти ще се оправиш! Ще се оправиш ти казвам! - извика Анелия и заклати силно главата си.
Баба й я погледна и се усмихна.
- Същата си като майка си. Тя беше... такава твърдоглава и упорита. И си красива като нея. Е, баща ти също беше хубав, ама ти определено приличаш на нея... - каза старицата и се опита да се засмее, при което се разкашля отново и сърцето ми пак се сви.
Анелия не преставаше да ридае.
- Бабо... не говори. Моля те...
Старицата си пое въздух още веднъж и усмивката отново се разля по лицето й.
- Искам да се грижиш за себе си и ... и да постигнеш много успехи в живота си, така че... някой ден да мога да се хваля с теб в Рая.
При последната дума, Ани захлипа още по-силно.
Старата жена се разкашля отново и този път имах чувството, че сърцето ми ще отскочи от гърдите ми.
- Бабо! Бабо, не си отивай! Не ме оставяй! Моля те! БАБООО!!! - крещеше Ани и разтърсваше раменете на жената, но тя вече беше престанала да кашля... и да диша.
Стоновете от хлипа и крясъците на Анелия се забиваха в мен като остри ножове. Стоях на прага на стаята и не можех да мръдна нито навън, нито навътре. Топлият ден навън не ме приемаше, а мрачният свят на Ани ме притискаше.
За последен път погледнах към безжизненото тяло на старицата. Почувствах нещо мокро на бузите си и цялото ми зрение се замъгли.

P.S. Закъснях, но имах малко... учене -_-
За 6-та задача или утре, или в другиден, или нивга, защото хич не си падам по ръкопашните боеве. ;s

не е ли там дето се слага шлемът? оО" или си представям грешната картинка...е верно беше sci fi леко ама.......кххх кай нвм. Няма да се повтрои ^^"



^^""""""" а.............париране париране ^^""" моя грешка....съжалявам...


За мартинито -

водка и джин? оО и маслинка~~~ не съм пила и нз какво е на вкус ^^"

Ми не, става е само на крайниците. Просто терминът ти е грешен...


Мартинито е 5 към 1 джин и вермут. Водката понякога се ползва, за да замести джина, но вермута е задължителен...

А също така, Martini е и марка вермут, но не коктейла вермут, и много хора го бъркат....

За маслинката си права...
ПП: Сигурно досадно разяснение, но вермута ми е едно от любимите питиета, затуй.

И аз се забавих 5та, днес я написах на хартия и ето го крайния вариант:

Дооправих възела на вратовръзката си в асансьора. Таксито вече ме чакаше пред входа и съжалявах, че не ми остана малко повече време да закуся. Отворих предната врата на колата и се настаних до шофьора. Той ми беше приятел, съученик от гимназията и от старата тайфа само с него все още си общувах. Страшен чешит, изкарваше си прехраната като пише научнофантастични разкази и романи, а таксито му се явяваше нещо като хоби. Подозирах, че то има пръст в миналогодишното изказване на международната критика за неговите творби, че в тях са едни от най-ярките и запомнящи се герой, от новата вълна в литературата. Както обичаше да казва баща ми „всеки луд с номера си”.
-Здрасти Коста! Как си днес?
-Благодаря, добре съм Митак. Обмислям да убия главния си герой от поредицата за роботите.
-О-хо, недей така – засмях се аз. – Дъщеря ми я чете в момента и ако Нат умре ще ми се ореве живота.
-Я, кой ми знаел героите, да не би да четеш книгите ми и ти? – изненадан ме погледна Коста.
Усмихнах се:
- Колко наивно. Малката ми принцеса ме преследва из цялата къща да ми разказва за приключенията на Нат и компания. Тя наистина обожава твоите книги.
Сега вече и Коста се хилеше срещу мен:
- Бива, бива. Така може. Че се замислих кой и с какво те е излъгал да прочетеш книга за удоволствие. Хайде, казвай сега къде да те карам ?
- V-то РПУ, дето е до парка. Да, по онова дело. Много смешна работа, загубили ми показанията някъде по каналния ред и сега ме викат да давам нови. Да съм си вземал и адвокат. Не мога да разбера какво ги прихваща. Цялото дело е една голяма смешка. Главният заподозрян е идиот, който сам се натопява, за глупост, която не знам дали разбира, не е извършил той. Дори не липсват пари.
- Е да , за теб парите са единственото смислено нещо за крадене. Как въобще си позволяват да ти губят времето, за тривиални неща.
- Много смешно.
- Добре де, в четвъртък на по бира ще ми разкажеш цялата история. Сега, я кажи, по Канала ли трябваше да свия ?
- Да, гледай да не изпуснеш завоя. Абе теб как още те оставят да работиш, като винаги имаш само бегла представа къде си и къде иска да отиде клиентът?
- Е, все едно не ме познаваш. Залисвам „жертвите” с разговори и те губят ума и дума. Хич не внимават за пътя. Но ти не ги съжалявай. Наскоро един клиент ми каза, че съм приличал на известен писател. Дали съм чувал за него, искаше да знае. Ха ха!
Развеселен завъртях глава към него. Наистина един такъв небръснат, рошав, с размъкнати дрехи и небрежно подпрял се с ръка на отворения прозорец, хич не беше лесно да го свържеш с другото му аз. Любимец на публиката и критиката, вечно загладен и зализан, той се показваше пред обществото облечен със скъпи костюми и още по-скъпи жени. На старата лисица не можеше да й се отрече, че умее да се забавлява. Усетил, че го наблюдавам Коста се обърна с лице към мен. Без съмнение „въоръжен” с поредната комична история на уста, но не й беше писано да бъде разказана. Бяхме попаднали в сутрешното задръстване. Към колата се бе присламчил някакъв дрипав просяк, обичайна гледка за кръстовището на Канала и Графа и в началото въобще не реагирах. През отворения шофьорския джам виждах само едно парцаливо, мръсно палто и ръка, която вместо да е протегната напред, просейки милостиня, държеше насочен към Коста пистолет. В ръкавица през лятото. Зениците ми се разшириха, предусещайки какво ще се случи всеки момент и това беше цялата ми реакция, на случващото се. Ръката опря дулото в главата на моя приятел, бивш съученик и настоящ ексцентричен писател. Натисна спусъка. Море от кръв и парчета от черепа изпълниха купето. Онемял и в шок вдигнах ръка и избърсах очите си. Глас до ухото ми бавно и отчетливо изрече:
- Забрави какво си щял да говориш днес по делото! – и остави в скута ми някакъв предмет. Беше снимка на жена ми и двете ни деца.
Няколко дена по-късно полицията излезе с официално становище по случая. Ставало въпрос за разчистване на сметки между гангстери, преразпределение на пазара за наркотици. В багажника на колата бе открито голямо количество хероин, чист кокаин и стотици цигари марихуана. Писателят Коста Иванов бе посмъртно заклеймен като наркодилър, подземен бос и какво ли още не. Към мен медиите бързо загубиха интерес. Нямаше какво да им разкажа, нямах криминално минало, нито следи от мен по стоката. Просто поредния скучен бюрократ на правителството, оказал се на неподходящото място, в неподходящото време, с неподходяща компания.


* * *
- Защо не „забрави”, тогава?
- Не чух добре, имах парченца мозък в ушите.

*Изстрел*
*Завесата пада*




край

Аз няма да изпълнявам задачи, защото нямам ни време, ни настроение, обаче ми е интересно каква критика ще дадеш на първата глава на едно нещо, което до 10-на години може и да се нарече фентъзи-роман

Тишина... нощна тишина. Когато вятъра тихо подсвирква в клоните на дърветата, а листата шумолят, поддети от него. Щурците не спират тяхната мистериозна песен, а бухал от време на време им приглася гърлено. Малкото поточе се спуска спокойно и заедно със лунната светлина си играят със сенките на дърветата, образувайки странни силуети върху огледалото на водата. За чужденеца тези форми биха изглеждали злокобни, но за Трей малко неща бяха по красиви от тях... и сега смяташе да й покаже едно от тях. Двамата млади вървяха по пътеката спокойно, но устремно (Всъщност, момчето почти навършваше 20, но според обичаите на клана си беше още дете). Той нямаше търпение, а Тени умираше от любопитство.
Въпреки симфонията на гората, всеки нов звук се чуваше отчетливо. Настъпена съчка, бутнат храст, цопване в локва, трудно враг би останал незабелязан от децата на тази гора. А и Трей беше ловувал много тук и познаваше местността доста добре. Обаче точно в този момент предпазливостта му беше на автопилот, мисълта му беше заета с предстоящото изпълнение.

- Какво, по дяволите е замислил...
- Нямам представа, само знам, че не се шегува и е по добре да изпълняваме каквото ни казва, че иначе...
- Нали не смяташ, че е нещо опасно. Все пак ние сме му братя и не би трябвало да ни използва като стръв!
- Просто се придържай към плана. Той наистина знае какво прави.



- Сега, затвори очи. – прошепна Трей. Тя кимна мълчаливо и го хвана под ръка. Бяха вървели доста дълго и Тени беше сигурна, че не е била никога тук. Но тя се доверяваше безрезервно на момчето до нея. Той беше доказвал не веднъж и два пъти, че е човек на честта. Точно в този момент се чу цопване.
“Значи това е езеро, в противен случай щях да чуя стичането на водата” помисли си момичето. В този момент Трей спря. “Това е”, помисли си той.
- Сега, отвори очи – Прошепна меко до ухото й той. Тя се усмихна. Много бавно, почти грациозно миглите й се извиха нагоре, откривайки ярко зелени очи, отразяващи лунната светлина като малки диаманти. Но не само те правеха това. Меката светлина на небесния светлик се прокрадваше между вековните дървета и отражението му беше почти перфектно в кристалните води на езерцето, леко развалнувани от падналия камък от скалата до него. В този момент тя почуства насъбираща се енергия до нея. Трей беше изпънал ръката си успоредно и леко шаваше с пръсти.
- Но, какво... – и в този момент тя чу нещо да излиза от водата. Обърна се и го видя. Шедьовъра на Танър, техника, изискваща много енергия и концентрация, достъпна само на малко избрани потомци на клана, но имаща твърде малко разрушителна сила. Но не това беше целта й. Две змиорки излязоха от водата, с насочени една към друга глави. В първия момент Тени си помисли, че ще се нахвърлят една към друга, но те не увеличиха скоростта си. Запазвайки плавността и грацията на движенията си, двете змиорки затанцуваха в изящен танц, увивайки се една на друга и описвайки причудливи форми във въздуха, Малките капки, които се стичаха по люспите им просветваха на свелината, а образа на луната върху повърхността на езерото потреперваше от малките вълнички, които двете змии правеха.
- Невероятно – най накрая успя да си поеме въздух момичето – Това е най красивото нещо, което съм виждала през живота си! - Трей се усмихна. Тя беше толкова близо сега. Но явно не достатъчно, зашото тя трябваше да се надигне на пръсти, когато приближи устните си досами неговите. Той ги впи нежно в горната й устна, след което се дръпна като опарен
- Съжалявам, не исках...
- Не, недей съжалява. – тя се хвърли в обятията му и го целуна страстно.
- Какво по ... – той отблъсна момичето и се взря към дърветата пред него. В пътвия момент Тени не можа да реагира, но в следващата секунда и тя го чу. Стъпки. Устремни, уверени, неприкрити. След броени секунди се появи сянка между дърветата.
- Трей Танър? – гласът беше студен, безизразен. Със същия успех можеше да бъде не въпрос, а просто констатация.
- Кой се интересува? – Гласът на момчето беше сложна мешавица от ярост, съмнение и гордост.
- Чух, че си владеел техниката на Орка Убиец. Бих искал да премеря силите си с него.
- Момента не е подходящ. Освен това името на звяра не е случайно, ако го призова да се бие срещу теб, не знам дали ше успея да го спра да не те убие.
- Не се притеснявай за мен, или може би се страхуваш за себе си? По думите ти разбирам, че не го контролираш много добре, не искаш да се изложиш пред момичето ли? – Гласът стана неприятно присмехулен. Трей беше много горд и това му подейства като бодване,
- Да не кажеш само, че не съм те предупредил ! – Танър започна сложен танц с ръцете си, момичето до него усети насъбиране на количество енергия, която тя не беше виждала при никой друг нейн връстник...

- Чу ли това? Орка Убиец ??? Възможно ли е...
- Явно е възможно, повече ме притеснява въпроса как смята да се справи с него!
- Нали за това сме тук ние.
- Абе ти имаш ли представа за какъв звяр говорим тук?
- Ами долу-горе...
- Явно не достатъчна, нашите възможности трудно ще ни стигнат дори да привлечем вниманието му...

Тени се скри зад най близкото по-голямо дърво. Дори да не знаеше какво следва, усещаше количеството енергия, което момчето концентрираше, и тo беше плашещо голямo. Всъщност, тя знаеше за Орка, но не го беше виждала с очите си. Тя знаеше за мощта му, но не я беше почувствала до сега. Трей беше застанал леко разкрачен и не мърдаше. Със изпънатата си ръка приличаше на древна статуя на войн, поставен за да показва на враговете, че няма да ги допусне в земите си. С тази разлика, че пръстите на ръцете му описваха странни форми. Момичето вече виждаше завихрянето на въздуха пред него, чуваше жуженето на отварящия се портал към забвението, усещаше концентрираната енергия, която вече си вършеше работата. Сянката между дърветата оставаше все така скрита и безмълвна, но някак си издаваше прикрита мощ и самоуверено спокойствие и Тени усещаше буцата в гърлото си. “Трей няма да загуби, той е от главния род, няма защо да се притеснявам” повтаряше си момичето, но лошо предчувствие я държеше на нокти. Портала вече беше видим и се уголемяваше. Девойката неволно ахна. Дрехите на Танър започнаха да плющят, сякаш силен есенен вятър ги вееше, и във следващия момент течението достигна и до нея. Сухо и хладно, напълно противоположно на времето, което цареше в гората през това време на годината. Тя смяташе, че е подготвена за това което следва, но мощта на портала я зашемети. Краката й се подгънаха и тя се приплъна по кората на ствола, тялото й затрепери от ужас и вълнение. “Значи, ето какво представлява бойния звяр...”

- Хе-хе, време е за шоу. – промълви странника и направи крачка напред извън мрака. Лунната светлина го обля, но по никакъв начин не го разкри. Ръстта му беше абсолютно нормален, а лицето и косата му се скриваха под широка качулка. Сивата му роба не разкриваше и подробности по телосложението. Точно в този момент се разнесе ръмженето. Дребно човекоподобно изкочи от вихрещия се черен кръг пред Танър и се приземи с търкаляне на няколко крачки пред него. Рязко се огледа на всички страни, след това вдигна главата си нагоре към луната и изпищя пронизително. – Дано онези идиоти да не оплетът работата.

- Атака!!! – изрева младежа и замахна с ръката си в недвусмислен жест. Орка се изтреля към фигурата пред дърветата, тичайки изключително бързо, но някак си залитайки, а лъщящата му кожа проблясваше матово. Точно когато оставаха около 20 метра до достигане на целта, сянката направи някакво странно движение с лявата си ръка и от храстите изкочи вълк. “Горски Елф ? Не, не ми прилича на такъв, но със сигурност и не призова той вълка с това движение, какво става тук ?!?” . Орка се спря за секунда, тъй като заповедта му беше да нападне човека по нататък, но кръвожадността му беше твърде голяма, за да чака допълнителни заповеди и се нахвърли върху животното. Атаката беше твърде бърза и то не можа да реагира, Орка го повали със рязък удар по муцуната, който го отхвъли на няколко метра, а после със още един скок го изкорми с голи ръце. В този момент фигурата направи още едно движение, този път с дясната си ръка. Чу се плющенето на крила и 20 гарвана се нахвърлиха върху дребното човекоподобно. Сякаш очите му присветнаха, изпищя пронизително и скочи към ятото. На тази светлина, разстояние и бързина на движенията беше доста трудно да се различи какво става, но резултата беше, че цели 5 гарвана намериха смърта си от лапите на Орка, въпреки това птиците се обърнаха и пикираха отново. Танър забеляза с крайчеца на окото си, че противника му отново направи някакво движение с лявата си ръка, но не му обърна внимание. Орка без проблеми можеше да се оправи с пернатите, обаче една определена техника щеше да свърши работата доста бързо. Момчето се съсредоточи и зашепна мистериозни слова. Призованият звяр се закова за секунда, след това затвори очи и точно когато първите гарвани бяха съвсем близо до контакта с него, той изпищя пронизително, в лапата му се появи кълбо светлина и изведнъж избухна бяло кълбо светлина около него. След секунда кълбото го нямаше, а от птиците ( а и тревата ) около него нямаше и следа. Орка се огледа хищно и точно в този момент от храсталака се чу тежко тупуркане. Със див рев и нереална скорост огромна мечка се нахвърли върху дребното човече. Танър ахна. “Ето защо атакува с птиците, в данданията не чух идването на мечката, пък и Смъртоносното Кълбо източи доста от енергията на Убиеца...”. Точно когато мечката замахна с лапа, малкото човече успя да отскочи на цели три метра. Без да чака нова заповед от господаря си човекоподобното се засили към мечката и преди тя да успее да реагира, то вече се беше вкопчило във врата й. Скоростта му беше станала зашеметителна, момчето едва успя да види силуета на скачащия Орк. Бозайника се изправи на задни крака и явно не успявайки да достигне жертвата си с ръце, се опита да се стовари върху нея. Но Убиеца беше много по бърз и се дръпна навреме. В този момент Танър прошепна нещо и човечето нанесе толкова мощен пронизващ удар, че лапата му просто потъна във врата на мечката. Удара беше изпълнен с насъбрана енергия и момчето видя блясъка светлина в лапите на Орка, но удара беше толкова бърз, че неочакващ го човек не би успял да го види. Трей си отдъхна, а Тени извика победоносно. “Добра атака, но не достатъчно добра за моят Орк Убиец” помисли си той и точно когато смяташе да сподели тази мисъл и с противника си, дъхът му секна. Сякаш на забавен каданс, момчето видя как отворената паст на огромна анаконда захапа врата на Орка, който още дори не беше изкарал ръката си от тялото на мечката, след това го вдигна във въздуха и уви тялото си около телцето му. “Какво е това чудовище, няма начин да е от тази гора, а не видях този проклет тип да прави форми с ръцете си, какво става тук ???” паникьосваше се вече момчето. Но вече беше твърде късно за каквото и да било противодействие. Орка беше бърз и притежаваше завидна енергия за простото ниво умения, което изискваше за да бъде призован, но нямаше никакъв шанс да издържи мощната прегръдка на голямата змия и само след секунда се чу мощно изпукване и човечето изцъкли очи.
- Доста добре изводена атака. Макар че можеше да минеш и без вълка и гарваните, но, предполагам, просто си искал да си сигурен, че битката с мечката ще завърши достатъчно близко до дървото, за да бъде успешна атаката на влечугото. Трябва да кажа, че съм впечатлен от стратегическото ти мислене и обхвата животни, които използваш. Принципно, птиците и влечугите са сравнително близки, но бозайниците са друга песен. Само че, за твое съжаление, съм постигнал доста с обучението на Орка и имам един последен коз срещу теб. – Трей се подсмихна и прошепна отново някакви неразбираеми слова. При което във изцъклените очи на Орка Убиец сякаш блеснаха пламъчета и последва взрив. В следващия момент остатъците от двете същества нападаха като дъжд във водата, по брега и във тревата между дърветата. – Виждаш ли, ти и аз загубихме своите зверове, само че аз загубих един, а ти много. И не знам колко още можеш да изкараш, обаче аз имам много енергия.
- Грешка. – спокойно отвърна закачуления. Гласът му беше някак си оттегчен и загубил стръвта си от преди малко. – Всъщност, зверовете, срещу които се би до сега, не бяха мои, а на моите двама братя, които, като никога, се справиха перфектно със задачата си и е време да се махат от тук. – завъртя главата си към храстите и едва забележимо кимна.
- Но, батко, тук е пълно със стражи, как ще успеем да се измъкнем без твоята помощ. – проплака младежки глас.
- Това си е ваш проблем. След битката, която следва, ще е невъзможно, така че ще е по добре да се махате докато все още имате някакъв шанс.
- Ама батко...
- Сега не е време да спорим, махайте се веднага. – Гласът стана заплашителен, и вече загубил контрола си, издаваше вече възрастта на притежателя си, която не беше твърде голяма. “Някъде колкото мен” помисли си Трей. – И така, да се върнем към нашия благородник. – “Със същия тон можеше да каже “плужек” и нямаше да е странно” навъси се Танър.
- Знам те, кой си и знам за гордостта на вашия клан. Количеството енергия с което се раждате е зашеметяващо. Това е и нещото, което ти позволява толкова лесно да призовеш Орка. Нещото, което този тип зверове изискват, е голямо количество енергия, за сметка на лесния му контрол. Наистина е впечатляващо, че на такава млада възраст си успял да постигнеш “Самоунищожението”, но малко се съмнявам, че щеше да успееш да го приложиш, ако Орка не беше смъртоносно ранен. Така че ще ти се наложи да ревизираш обстоятелствата. Всъщност, ти си загубил повече от половината си енергия, а аз съм напълно свеж. Битката тепърва започва. – гласът на противника на Танър изведнъж се пропи с презрение.

- О, боже, какво ще правим сега !?
- Не е ли очевидно? Омитаме се възможно най тихо.
- Ами ако ни хване някой скаут ?
- Ще му обясним, че сме се загубили, нямаме никакви оръжия все пак.
- Ами ако не ни повярва ?
- Ще бъдем убедителни.


- Явно добре си си подготвил домашното. Само че, съмнявам се дори сега да имаш повече енергия от мен. Ако си си мислел, че от тука нататък те чака лесна победа, много грешиш. – самоуверена усмивка се изписа на лицето на Трей. “Ще го оставя пръв да атакува и като видя какъв звяр използва ще изградя и стратегия за защита. Няма начин да ме бие” мислеше си момчето. Двамата противници постояха в очакване почти минута.
- Хе-хе, – в смеха на предизвикателя нямаше нищо весело – щеше да има смисъл да ме чакаш, ако аз вече не бях направил своя ход. – сърцето на Танър се сви – Докато ти се занимаваше с битката на Орка, аз вече призовах моя звяр. Дори, ако исках, можех да те принудя да атакуваш пръв като хвана момичето, но не смятам, че трябва да стигам до такива крайности за боклук като теб. – лицето на Трей Танър вече трепереше от ярост.
- ПРИЗОВАВАМ ВИ, ГОБЛИНИ-ЛОВЦИ !!!! – момчето изпъна двете си ръце и пред тях за секунди се отвориха портали. Малки сиви човечета със лъкове наизкачаха от тях. – ГРХАГ ФРОУН ДУ – изрева напълно ненужно с цяло гърло и гоблините се хвърлиха към жертвата си. Точно когато първия залп стрели беше едва на 5 метра от закачуленото момче, два орка, доста по големи от Убиеца на Танър, изкочиха пред него и го закриха изцяло с големите си щитове.
- Гадното ти изродче наистина има някои подли магийки, но изобщо не може да се сравнява по сила с бойните си братя. – изрече скрития в сянката призоваващ, изпъна дясната си ръка настрани и само след няколко секунди на форми с пръстите, във въздуха се появи въртящия се диск на портала и от него изхвърчаха много десетки малки пърхащи създания. Гоблините се спряха, хвърлиха лъковете си и побързаха да изкарат кинжалите си, но нямаше смисъл. Бързите и подвижни феи бяха въоражени с миниатюрни копия и превозхождаха десетократно противника си. Само за няколко секунди сивите ловци бяха ослепени, почти без да навредят на опонента си.
- Феи и Орки, ти също използваш зверовете на забвението ! Кой по дяволите си ти ? – изненада се първоначално момчето, но постепенно се успокои. “В такъв случай, знам какво да очаквам, водил съм тази битка безброй пъти с баща си, нямаш шанс” помисли си Трей.
- Ако ти кажа, че съм най лошия ти кошмар, надали ще се сетиш. – оттегчението направо крещеше от тона му. – Нека да кажем, че съм някой, който смята да оттърве света от непотребния ви род. – леко злорадство се прокрадна в гласа му.

П.П. Можеш да пропуснеш забележката за повторенията. Явно като съм писал някои от частите съм спал, сега като го прочетох пак видях тези грешко. Освен това ми се иска да чуя мнението и на други юзъри, дори на тези които нямат претенции за литературни критици :Р

dantemp : като не смяташ да "играеш" , нямаш място в тази тема, тя не е нито за коментари, нито за предложения, нито за молби. Отвори си нова твоя тема, за твоето изкуство и там който иска ще пише, не виждам причина да се спами тук заради теб, въпреки че волю-неволю точно това правя в момента и аз

А моето мнение е, че всяко нещо , което е толкова дълго и сам си признаваш, че си го писал без редакция, не заслужава да бъде прочетено .
Успех с романа

пропускам 6 задача ^^'' никога не съм си падала по описване на бой...

но ще се включа за следващата ^^