Chapter 3: Green

Асенчо не вярваше в извънземни. Баща му го научил ,че за да оцелее в този свят , пълен с мошенници, бедстивя, и жени, които само чакат да се ожениш и след това да изстискат и последната стотинка от портфейла ти, не бива да се поддава на фантасмагории. За гореспоменатият родител зелените човечета или рекламираха зърнени закуски, или бяха поредната примамка на търговския свят, целяща да направи цялата ти къща „извънземно” луксозна на цена не по-висока от десетина хиляди. (Валутният курс не се оточнява). Асенчо бе най-изявеният последовател на тази му идея. Главно, защото нямаше чия друга идея да последва, но имаше и друга причина. Той никога не бе виждал извънземно.А за да повярва в нещо ,трябваше първо да го види, нали? Ето защо, той никога не се включваше в дискусийте на приятелите, ааа... пардон – на момчетата от класа му относно последния междугалагтически филм, пуснат по кината. Веднъж бе заявил ,че пришълецът на втория орк от ръководството на планетата „Мремо” е измислица и това му бе коствало тежка травма на левия крак, болката от която все още се осещаше от време на време. Оттук следваше, че хората са много чувствителни на тема извънземни и той гледаше да си мълчи. Дали съществуваха или не, това не беше негова работа.

Обаче несъмнено щеше да стане,ако съществото пред него не се окажеше дебел чичко в костюм ,рекламиращ зърнена закуска.

Беше зелен. И дребен. Главата му бе издължена назад , върху лицето му светеха две малки червени очички. Тялото му представляваше права като дъска петдесет сантиметрова отсечка, зъвършваща с три причудливи крайника. Открояваше се липсата на уста и ръце, както и на пръсти на краката. Просто си седеше там и го гледаше. В мъжката тоалетна. До мивката. Под сешоара. Стоеше и го гледаше.

-Ъъъ.. татко ми е казал, че нещата, които продавате са долнокачествен боклук и не стават за ядене, пък и ми трябват пари за киното, аааа... имам предвид, че нямам пари, така че нищо не мога да купя – обясни Асенчо и обърна гръб на извънземното или каквото там беше. Протягайки ръка към сапуна осъзна, че всички погледи бяха втренчени в него.

-На кого говориш бе, дребен? – попита рошав младеж, надвесен над един от писуарите.

-Ами на ето този, ъмм... Асенчо се обърна, за да се увери, че извънземното още е там. После се отдръпна настрана, разкривайки го на присъстващите.

-Ето де, не го ли виждате? – озадачи се той, доловил озадачението по лицата им.

-Пич, лошо е да се шмърка на тази възраст – бе първият коментар, който получи.

-От сутринта нещо ял ли си? – вторият.

-Я стига си ме баламосвал, ами ходи да свършиш нещо полезно! – третият.

-Нищо не виждам! – четвъртият.

Петият присъстващ предпочете да си замълчи и тихомълком се изниза от тоалетните. Асенчо го последва, полу озадачен ,полу засрамен от случилото се.

И все пак, онова беше там! Беше там и го гледаше, сигурно е видяло и другите. Защо тогава те не можеах да го видят?! Той излезе от коридора и пое покрай стената с плазмите, на път към киносалона. Сега ще се види с другите и ще ги пита дали онова се вижда или не. Разбира се, ако не го загубеше дотогава. Обърна се, за да види дали още ходи след него.

Там беше. На сантиметри от краката му. Стоеше и го гледаше.

-Ама...-недоумяваше Асенчо. – Виждаш се, нали?

Единственият смислен въпрос, който му дойде на ум. Изчака известно време ,но отговор не получи. Само пронизващият поглед на извънземното, което не сваляше очи от него даваше признак на живот от иначе безжизненото му тяло.

-Щом не говориш, значи не съществуваш! – мъдро заключи аутсайдерът и продължи напред. Трябваше да стигне до салона преди останалите, за да купи пуканки – първите бяха грабнати от ръцете му от група тийнове, очевидно останали без пукната пара в джоба си. Че даже среден пръст му показаха. Всъщност не е един, а три – другите два бяха в добавка към мълниеносното им изчезване и той успя да ги забележи чак след като онези заслизаха надолу с ескалатора.
А пуканките си бяха доста. Три кофи, ако трябва да сме точни. Сега в портфейла му се мъдреха всичко на всичко 10 лева, с които трябваше да купи още пуканки, да плати собствения си билет и да си таксува билетче в рейса на връщане. Ясно бе, че няма да му стигнат. Затова щеше да жертва собствената си голяма порция, за да вземе две средни за Мосо и Крафта. Мхм, така щеше да направи. Все щеше да изнамери отнякеде още 70 стинки за градския транспорт.

Застана на опашката.
-Ей!

Крафта. Стоеше точно зад него, наполовина стъпил в извънземното. Кракът му като че го разполовяваше на две – пред крачола му прозираше лицето и предната част от тялото на съществото, задната се губеше от другата му страна.

-Ама... ти си стъпил в него! – изуми се Асенчо.

-Ъ?! – вдигна вежди Крафта и отстъпи назад. Кракът му се вряза през безплътното създание и стъпи на земята до другия. - В к’во да съм стъпил, бе?

-Ти мина през него! - очите на Асенчо се разшириха и той доближи ръката си до извънземното. После бързо я дръпна назад и видя как минава през главата му.Размаха я вътре в тялото му, но пак не усети нищо.

-През какво?! – недоумяваше Крафта.

-През това! – Асенчо посочи надолу към зеленото създание и загледа изпитателно приятеля си. – Не го ли виждаш? – попита с голяма доза разочарование в гласа си.

-Абе... каквото и да е, не го виждам. Пуканките ми къде са?

-Ей сега щ’и ги взема.
Аутсайдерът въздъхна и отново застана на опашката. Очевидно нямаше как да накара другите да го видят – то съществуваше само в неговото подсъзнание. Или пък не. Можеше някаква висша сила да го е избрала, за да извърши някаква мисия, да постигне нечия цел, да спаси нечий живот. А можеше и да са го избрали за участник в скрита камера. Но в такъв случай се губеше смисълът съществото да е безплътно. Хората не искат да гледат как някакъв случаен кретен се бори с призраци, нали?(…)Или пък... можеше наистина извънземното да рекламира зърнена закуска. Науката напредваше, технологиите се усъвършенстваха - всеки предприемчив търговец, чийто джоб е достатъчно дълбок би си намерил подобен начин на реклама. В този луд, луд свят всичко може да се случи, бе казал баща му и Асенчо все повече се обеждаваше в истинността на думите му.

-Какво ще желаете?
Аутсайдерът вдигна поглед към момичето, стоящо зад касата. По някаква случайност никой не го бе предредил и сега той се намираше първи на опашката.

Преглътна и даде поръчката си. Само след секунди в ръцете му бяха поставени две кофи с пуканки, а в джоба му оставени точно пет и петдесет. Той се обърна и подаде едната на Крафта, а другата донесе със себе си до едно от канапетата, намиращо се по близо до зала 12. Остави я на земята до себе си и се облегна назад в меката подплата. Пешо направи няколко крачки около него, пъхна връзката на левия си кец под стъпалото и седна от другата страна на канапето. Метна шепа пуканки в устата си и шумно задъвка. Правеше го с пълно безразличие, явно ги приемаше като даденост, а не като нещо, с което някой щедро го е почерпил. Хвърляше ги безразборно, някои падаха по земята, други се хлъзваха върху канапето, трети се заплитаха в косата му. Това, че Асенчо и стоящите в ъгъла лелки с ужас наблюдаваха действията му не му правеше особено впечатление и той продължаваше ентусиазирано да дъвче. В резултат на това, само за две минути, завидното количество пуканки, които първоначално запълваха догоре хартиената кофа остана едва колкото да подразни стомаха на изгладнял котарак през лятото. С други думи, Крафта бе погълнал почти две трети от някогашната царевица.

-Бе я да спра, че да ми останат малко за киното!
С тези думи той се наведе, за да остави пуканките на земята. Три зелени същества стояха пред него. Червени пронизващи погледи. До него, Асенчо изкрещя. Още три. Скоро цялото пространство между тяхното канапе и мястото, където се продаваха пуканките бе заето от зелени глави, надигащи поглед към тях.

Вранов 08

Бахахаха, новия чаптър е още по-весел. Стила е лекичък и ме радва. давайте смело.

Яко
само не схванах...
и Крафта ли ги вижда

Да.

Абе знаех си аз,че са забъркани и чужди цивилизации
Много радва разказчето,защото има някакво страно усещане за "неточност" (в добрия смисъл де) , което бие към мистерия с отенъци от комедия ...
Keep it going! Имаш заложби (:

Мaндра много яко рзказче!Имаш усет към писането!

Бухахахах , новия чаптър рокс-ва *запален фен на Асенчу*

Благодаря на всички, които оцениха новата глава.
Hell Yeah!!!!!

ами чакаме с нетърпение глава 4

Може би към средата на следващата седмица.Ще видим.

Асенчо rlz D:

Chapter 4 – When it all goes down to one point, The Gangs of Mall Sofia



Единственого, което би го накарало да се отдели от компютъра и по специално от безценния си 75ти левъл блуделф, който развиваше от три месеца насам беше картонена кофа, пълна с крилца.(златисто препеченки, вкусни, ароматни, лютички, изключително хранителни пикантни крилца) от възможно най – близкото KFC. Бутчетата също му бяха примамливи, но това, което най – много го вълнуваше бяха именно тези произведения на кулинарията.Вярно де, единствените кулинарни способности, проявени от „готвачът” на заведението бяха овалянето им в галета и мятането им в мазнината, но това по никакъв начин не разваляше апетита му и не го караше да се замисля за хранителните им качества, напротив – повдигаше самочувствието му и в известна доза го подтикваше да благодари, че тялото му все още е здраво, а стомахът му способен да поглъща подобни храни.

Когато беше сам можеше да погълне двайсетина, до трийсет крилца, с приятели – два пъти повече.Баща му му даваше по десет, най – много петнайсет лева, когато излизаше някъде навън(за него всяко движение би му било от полза, дори и да е до заведение за бързо хранене), евентуално от баба си измъкваше още пет.Стигаха му за кофа от трийсет, когато средствата не бяха достатъчни си взимаше по 20 -24.

Другояче стояха нещата, когато отиваше нанякъде с дружината от даскало.Един му даде левче, друг два, трети подлага на краткотраен, но изключително ефективен масаж и му измъква пет, четвърти заплашва със същото, освен ако доброволно не се предаде и така – докато стигнат е събрал още двайсетина лева.

Днешният ден не правеше изключение.Гладът го измъчваше от няколко часа, но за да се добере до кухнята трябваше да осъществи движение, на което в момента не бе способен.До довечера трябва да вдигна левъл, по дяволите!-викна си той наум и приближи лицето си още по - близо до монитора.От три часа млатя като побъркан, а съм мръднал само с някакви си 8 процента.

И точно тогава – когато приибирах XP от поредното същество, имало честта да се падне на едно и също място с мен, мислите ми бяха прекъснати от GSMът, внезапно разпищял се от бюрото.

-Ало! – викнах, след като осъществих придвижването на ръката си от клавиатурата до въпросното място.
-Крафт, с кво смяташ да се занимаваш днеска?- гласът на Мосо се разнесе то говорителя.
-Нищо по – специално.Опитвам се да вдигна левъл без да умра от глад.
-А на кино ходи ли ти се?Събираме се с компанията след половин час, долу пред блока.
-Като казваш компанията имаш предвид Бира и Ванката, нали?
-Аха.
-Кога станаха па те компания?
-Дреме ти.Аре размърдай си задника, чакаме се долу след половин час.
-Там ще съм, аре! – викна Пешо и прекрати разговора.

Сетне излезе от играта, оставяйки компътърът свободно да функционира до неговото завръщане и тръгна да търси мангзи.

Половин час по – късно (плюс, минус някоя и друга минута) всички се бяха струпали в градинката пред блока.Бира и Ванката си бяха намерили отнякъде празно шише от водка и сега се занимаваха като го подритваха наоколо, Мосо говореше с някого по телефона, а Крафта се бе пльоснал на една все още крпяща се пейка и наблюдаваше свадата между две котки, борещи се за територия пред вход Б.

Не бързаха за никъде.Цяла седмица им оставаше до края на ваканцията, и ако не беше Мосо да ги подкукоросва да ходят нанякъде без съмнение биха прекарали оставащото им време в тази градинка.Веднъж слязъл долу, Крафта нямаше скоро да се върне горе, при героя си – усилията, които му бе коствало слизането по стълбите му бяха достатъчни до края на деня.

-Чакай ни там, разбра ли? – Мосо кимна и прибра телефона в джоба си. – Ще тръгваме ли?
-С кого говори? – поинтересува се Ванката, изпращайки шиштето нейде из храстите.
-С Асенчо.
-Асенчо?! – свъси вежди Крафта. – Асенчо нашия?
-Аха – потвърди Мосо. – Зле съм с кинтите, разбираш ли? От Асенчо все ще измъкна някой лев.
-Баси интриганта! – възкликна Бира.

-Не е интригант – възрази Ванката. – Използвач е! Интригант щеше да бъде, ако беше намесил и други хора и ги мамеше едновременно.
-Бе нали го знам аз!Все ще намеси още някого, па и интригант ще стане!

Мосо се изсмя.
-Както и да е. Айде да тръгваме към спирката!
С тези думи той мина покрай пейката, на която се бе излегнал Крафта и излезе на тротоара.Пеше с мъка се изправи и също пое след него.Бира и Ванката изостанаха малко, в търсене на подходящо място, където да скрият шишето от водка, за да си го ритат отново някой път и се присъединиха към другите двама на няколко метра от спирката.
-Следващият тролей идва в 2 и 15 – съобщи Мосо.

-Тролей за една спирка?! – почуди се Бира. – Пеша ще стигнем по – бързо.
-Луд ли си бе?! – намеси се Крафта. – Пеша на тая жега!
-Тоя па – жега!Прегрял му мозъка от тоя компютър и сега идва да ми разправя ,че било жега!
- И твоят щеше да прегрее, Коста, ако не ти бяха спряли нета!
-Ти Коста ли му каза, бе? – захили се Мосо. – Ааа, не, брато!
-Трай бе, Даниеле! – сопна се Крафта.
Мосо изведнъж стана сериозен.

-Ааа, Пешо, недей така!Не е хубаво да се гавриш на хората с прякорите.
Ванката, който досега бе слушал разговора им отдалеч се приближи и изрече може би най – мъдрата мисъл, излизала някога от устата му:
-Ако си нямаш прякор няма кой да се гаври с него.
-Как го каза! – дръпна се назад Бира и сложи ръка на рамото му. – Да ти измислим и на теб едно прякорче, а?

Ванката прездпочете да не му измислят и разговорът им неизменно отиде към своя край.Последваха няколко неуспешни опита за неговото възобновяване, но никой не го вълнуваше какво е яла котката на Бира за обяд или защо на Мосо не му се позволява да пие газирано до края на седмицата.

-Все пак аз ще пия, де! – добави той, докато се качваха в тролея. – Дреме ми кво е казъл докторът...Ще си хапна няколко крилца с Крафта и ще си пийна една количка.

-Ня’ам ник’ъв апетит за крилца –съобщи Крафта и си придаде сериозен вид, за да ве решат, че ги будалка.
-Кво?!

Малко неща биха развълнували Мосо толкова колкото...
Бабката насочи дистанционното към касетофона и даде записа на пауза.

-След това вие отивате в Мола, участвате в състезание за най – много изядени кексчета и ви провъзгласяват за Бандата на Мол София.Това се е случило преди две седвици, не питайте как сме съществили записа! – обясни тя, на седящите на канпето в ъгъла Бира и Ванка. – Сега ясно ли ви е защо сте Бандата на Мола?

-Не – отвърна Бира.
Търпението на бабата почти се бе изчерпало.
-Това води до война!ТЕ се разбудиха и са слезли долу да завземат Мола!Вие сте бандата, по дяволите, вие трябва да зщити човоечеството в тази битка!

-Няма ли кой да им обясин на... ОНЕЗИ, че онова беше просто на майтап и ние всъщност не се бандата на Мола? – попита Ванката.
-Все някой трябва да оглави бандата на Мола.
-Асенчо, обаче не участва, защото той така и не дойде, нали?
-Точно така.

-А вие ще ни дадете оръжия, които да използваме срещу.... ОНЕЗИ, така ли?
-Да.
Бира се придърпа напред и с лукава усмивка рече:

-Разкажете ми повече за тези БАНДИ НА МОЛ СОФИЯ.

е това беше объркващо и в същият момент заинтригуващо ^^ всяка глава става всеее по-интересна и по-интересна.

Yeah... tnx 4 the comment!

Хайде със здраве!
Който видял Бандите на Мола, видял.
Това беше.
Продължение може и да има, но няма да го споделя с форума.
Оставям да се порадвате още два - три дена, след което ще помоля някой от модераторите да изтрие темата.