|
Това оригинално беше замислено да бъде нещо като поклон за warhammer 40k или за вселената на warhammer. Двете понятия доста ги бъркам. Така или иначе съм се опитал да напиша нещо, а от вас искам просто да ми кажете дали ви е допаднало, и ако не , просто да ми дадете рецензиите си.
Писаното тук се роди на 26 Април, между 4-5 сутринта...
(а вчера и днес добавих много, много малко)
Часовникът удари полунощ, а след миг или два вече бяха изминали няколко часа. Всичко беше едно цяло, границите на реалното и невъзможното се преплитаха, оставяйки неясен, размит силует на една вселена, вселена, чиито обитатели бяха не друго , а фанатици, а тяхната религия беше войната.
…Но за бога, нима бяха изминали цели три часа- не знам! Имах чувството , че са веко-
ве, но как така... нима съм проживял цялото това време, без да сетя нужда от човешка ласка, нима съм успял да се заключа в мислите си и някак да оцелея, оставайки непокътнат от хода на времето. Не, не , не ...клепачите ми натежаваха,а погледът ми се удави , нейде, в неизвестното. Загубих съзнание. Бях събуден от силен тропот. Изпрявяйки се на крака, осъзнах, че съм все още на поляната , на която бях заспал. Но почакайте, имаше нещо нередно, нещо призрачно и загадачно в заобикалящото ме. Погледнах надолу и с ужас открих, че няма и помен от сочната , зелена трева, от която само до преди няколко хилядолетия наблюдавах небесния купол. Нямаше и следа от животинките, които се боричкаха, хапеха се , а после се впускаха в неизвестна посока до де се загубят в необятната зеленина. Цялата тази липса на живот ме смути и предизвика у мен смесени чувства – страх от неизвестното, но и огромно любопитство да узная за случилото се, което някак си съм проспал. Друго, което прикова вниманието ми, бяха близките дъбове, грохнали , но не от старост, не! Беше нещо друго, нещо , което изсмукваше живота от всичко , улеснявайки работата на черния косач. Небето беше алено, а навред се носеше като черен плащ една от ония мъгли, за които всеки сценарист, режисиращ хорър, можеше само да си мечтае. Впоследствие долових и миризма на мърша... БУУМ! Последва втори тропот, залитнах, препъвайки се в някаква дупка. Успях да се приземя почти успешно, подпирайки се на двете си ръце. Това , в което се бях препънал, беше дълбока следа – нещо тежко бе минало оттук, и най-сетне открих животинките. Техните останки, все още разлагащи се , бяха навсякъде . Без да губя време, извърнах глава , за да видя само на няколко метра от мен ослепителна зелена светлина. Дори със затворени клепачи зеленото сияние успя да ме порази.. Чу се едно “тфиу” и всичко придоби неестествено естествения си сивкав отенък. Погледнах от първоисточника на “зелената мълния” и останах неподвижен. Разсъних се едва когато вонята се блъсна в мен, карайки сетивата ми да откажат. Осетих как въздуха не ми стига – задушавах се . Последва тишина , обезпокоявана само от тихите ми хрипове – нещастни опити да си поема въздух.. Макар и да знаех, че съм на една пресечка от смъртта все още не можех да си обясня какво се случваше. Тишината беше разсечена от пронизващия вой на НЕЩОТО, намерило убежище зад катранено черните завеси висящи в нищото. Неусетно погледа ми се изниза чак до върха на тъмното петно , за да съзре ясните очертания на малко рогато същество. Изглеждайки ме изпитателно, то ми се усмихна. Погледът му беше бездушен и всепоглъщаш.. Тялото му представляваше малка червена топка покрита с брадавици , а крачетата бяха по свое му недоразвити, като на новородено. Опашката му, която беше три пъти по-дълга от него се мяткаше насам натам, оставяйки червена диря във въздуха. Имаше израстъци, които изумително приличаха на крила, но някак си сплескани. Белите му зъбки, остри като бръснарски ножчета и равно подредени в цялата му уста, ярко контрастираха на обгърналата ни сивота.
_________________
|
