Благодаря за редакцията, Дъф! Още преди време едитнах грешките, които ми посочи. Пускам следващата глава и вероятно ще откриеш повече, защото направих само две редакции и едва ли съм успяла да коригирам всички пропуски.

Пожелавам на всички весело изкарване на Новата година!




Трябваше да направи нещо, каквото и да е било, и да поеме риск, въпреки предупреждението му. Не можеше просто да стои и да чака сутринта, когато той щеше да дойде в окията за нея. Не биваше да се страхува от заплахата му. Как би могъл да знае на кого може да каже за отвличането си? Все пак той не бе до нея.
Въпреки всичко отказа ангажимента си в "Тоттори" и не слезе за вечеря, оплаквайки се, че не се чувства добре. Котоми-сан веднага предложи да извикат лекар, но Иноуе твърдо отказа, а след това се заключи в стаята си и не мръдна от прозореца, докато в окията всички си легнат. Бе вдигнала щорите на прозореца си и гледаше към улицата, опитвайки се да види дали и той не я наблюдаваше. Стоя с часове, които й се сториха цяла вечност, но нищо подозрително не можа да забележи. Светлините на театър Кабуренджо осветяваха площада , по който движението на хора и рикши течеше монотонно и безспирно. Оживлението може би се дължеше на факта, че от седмица насам Танака Рицу, най-великият актьор на Голямата линия, изпълняващ онна-гата, представяше Пролетния фестивал на Вишневия цвят. Иноуе имаше съвсем малка роля в една от пиесите, но още преди няколко дни се отказа от нея в полза на Каори, обхваната единствено от сценична треска. Предпочете да се концентрира върху представянето си като маико и ходеше с Темари по чайни, следвайки я като сянка. Целият й труд бе на халос! Авторитетът й на бъдеща гейша щеше да иде по дяволите, ако сега избягаше от Акасака. Всеки би сметнал отвличането й за бягство и никой нямаше да й се притече на помощ, ако разбереше, че доброволно е тръгнала с Айзен, а не е направила и най-малък опит да се противопостави.
Трябваше да направи нещо, да предотврати хода на събитията и докато се взираше в нощната Коноха, самоувереността й нарасна. Не знаеше колко време е стояла права, когато най-сетне се отдели от прозореца. Наметна плътно хаори с качулка върху семплото си, зелено кимоно и скри лицето си. Не се гримира, нито подреди косата си. Бе толкова неприсъщо да усеща хлабавия кок на тила си, че на няколко пъти го попипа през качулката. Не възнамеряваше да привлича ничие внимание. Отвори вратата на стаята си и затвори бавно, стараейки се да не издава никакъв шум. Премина бързо по коридора, сетне по стъпалата, пресече тъмната градина и задъхана се спря в антрето. Ослуша се. Никакъв звук. Обу сламените сандали на Тацуки и излезе на улицата. Нощните фенери я заслепиха и тя придърпа още повече качулката над очите си. Шумният поток от хора, сякаш я повлече към вратите на Кабуренджо, но тя сви нагоре в уличката, водеща към Нихонбаши, провирайки се през тълпата и ускорявайки с всяка минута крачките си. Знаеше точно къде се намира болницата на Куросаки-сан и възнамеряваше да потърси помощ от Сакура. Сестра й щеше да я изслуша, освен това аранкарът не можеше да я убие толкова лесно, предвид това, че Сакура бе отлична нинджа и възпитаница на Цунаде-сама. Знаеше, че бе втора смяна в болницата и едва ли си бе отишла. Да, по-голямата й сестра бе спасението й!
Пристигна потна и задъхана пред централния вход на болницата и влезе без да се колебае. Беше идвала няколко пъти тук, придружавайки Сакура и тишината в предверието я изпълни със страх. Наплив от хора около високия плот на рецепцията нямаше и тя притеснено застана до него, оглеждайки се на всички посоки. Рецепционист също нямаше, нито дори санитарка. Нямаше абсолютно никого и цялото същество на Иноуе се разбунтува от разочарование. Ако се бе интересувала повече от работата на Сакура, сега щеше да знае къде се намира стаята на лекарите и да я потърси там, вместо да стои на рецепцията и да се чуди какво да прави. Тъкмо бе решила да мине през всички болнични стаи, за да я намери, когато нечии стъпки, идващи от тъмния коридор я накараха да се отдели от плота.
Към нея идваше Куросаки Ичиго, понесъл голям кашон пред себе си и очите му я изгледаха втренчено, преди да изтърси:
- Иноуе... сан?!
- Куросаки-кун! - Тя се приближи към него, сплела пръсти пред гърдите си и усмивката й скри притеснението, което изпита. - Толкова много се извинявам за късния час!
- Не е толкова късно - отсече той и постави внимателно кашона на плота на рецепцията, въздъхвайки отегчено. - Тази Йошино ще ме побърка! Сега се сети да нарежда картоните на пациентите... - После се взря със свъсени вежди в бледото й лице и попита: - Мога ли да Ви помогна, Иноуе-сан?
- Търся сестра ми. Каза, че е втора смяна и се надявам да не сме се разминали по пътя.
- Всъщност Сакура пое две смени една след друга и остана за нощната - Ичиго вдигна вежди и прокара пръсти през светлата си коса. - Преди десетина минути обаче влезе в операционната с доктор Тенма.
- О!
Раменете й се отпуснаха и сърцето й замря. Кафявите очи на Ичиго, впити в нейните, сякаш я подтикваха да сподели, но тя се колебаеше. Той бе приятел повече на Сакура, отколкото на нея. Знаеше, че преди е имал доста войнствен характер. Биел се е. Подигравали са се за косата му, която имаше странен рус цвят, прекалено ярък за матовата му кожа. Сакура й бе казала тези подробности, но това в никакъв случай не означаваше, че може да има допирни точки с него. Виждаше го много рядко и от последната им среща бяха минали няколко месеца. Беше останала с впечатлението, че той харесва Сакура, но тя му обръщаше вниманието, което се полагаше само на приятел. Даже винаги си бе мислила, че ако сестра й не бе от яшики и от нея не се очакваше нищо, тя би приела настоятелното ухажване на Куросаки Ичиго, но това, разбира се, бяха само нейни предположения и в никакъв случай не трябваше да се вземат за чиста монета. Какво можеше да каже на Ичиго и как би могла да му сподели нещо толкова тревожно? От друга страна ако аранкарът изпълнеше заплахата си и го убиеше, тя нямаше да скърби толкова за него, но само при мисълта за това, се почувства още по-зле. Колкото и да не го познаваше, не можеше да причини смъртта му. Сакура никога нямаше да й прости това, а бе убедена, че и тя нямаше да си прости, ако направеше нещо толкова долно.
- Иноуе-сан, изглеждате ми разтревожена - Ичиго посегна към студените й пръсти и ги стисна между своите, навеждайки лицето си към нейното. - Случило ли се е нещо?
- Аз... аз... - Тя също стисна пръстите му и тялото й се разтрепери. - Трябва да говоря със Сакура!
- Не можем да прекъснем операцията точно сега, но мога да й предам съобщението Ви.
- Не разбирате, Куросаки-кун, трябва да...
- Ш-шшт! - пресече я той и се отдръпна от нея, втренчен към стъклените врати на изхода. Тя също обърна очи натам, но въпреки, че не видя нищо съмнително, бе готова да се закълне, че Ичиго бе усетил нещо тревожно. Тялото му се напрегна и ръката му се сви в юмрук. Бицепсът изпъна ръкава на тениската му. - По дяволите, това копеленце е тук! - изсумтя под нос той и това я накара да запремига недоумяващо.
- Куросаки-кун, кой... е тук?
Той погледна към нея и за миг на лицето му се появи гримаса на раздразнение, което я накара да се дръпне назад.
- Никой! - Ичиго махна с ръка и заповяда сухо: - Стой тук! Ей-сега се връщам!
А после буквално излетя към улицата, бутайки стъклените врати, оставяйки я сама в предверието. Иноуе притисна длан към гърдите си и няколко минути стоя объркана без да знае какво да предприеме. Безпокойството й нарастваше с всяка изминала секунда и тя все още не се решаваше да се върна в окията. Трябваше да предприеме следващата стъпка.
Не мисли много. Придърпа отново качулката си и излезе в тъмната нощ. Оставаше... Нами. Макар да се бяха скарали същия ден, тя й бе сестра и щеше да й помогне. Затича се към Ропонджи, поддържайки темп, който я изтощи и се наложи да наеме рикша, за да пристигне по-бързо. Светлините на уличните фенери, разговорите и виковете, музиката, която долиташе от чайните, покрай които минаваха - всичко това не можеше да достигне до скованото й от страх съзнание и чувството, че е сама се засилваше.
Никой нямаше да й помогне, ако тя самата не направеше нещо. Изпитваше такъв неконтролируем ужас, че цяла се тресеше. Когато достигна до къщата в Ропонджи, изумена осъзна, че е заключена и въпреки настоятелното й тропане, вратите не се отвориха. Къде бе Мура-сан? А Нами? Нали й каза, че бе отседнала с приятелите си тук? Защо тогава никой не й отваряше?
- Моля, някой да ми отвори! - мърмореше тя тихо, но отговор нямаше.
- Коя сте Вие? - Мъжки глас от тъмната улица, който я накара да притисне гръб о дървената врата на къщата и да изгледа мъжа с недоверие. - Попитах коя сте Вие?
Иноуе не можеше да го види добре в тъмното. Пламъкът на цигарата, затъкната в десния ъгъл на устата му осветяваше спокойно лице с правилни черти и тъмни очи. Косата му бе руса и тя си пое дъх задавено, успокоявайки се, че не е черна и не принадлежи на Улкиора Шифър.
- Не съм длъжна да Ви отговарям, когато искам да се прибера у дома! - отвърна тя с тих глас.
- У дома?! - повтори последната дума той, после се приближи по-близо и я загледа със жив интерес. - Вие сте сестра на Нами-чан, нали?
Иноуе вдигна качулката си и също го изгледа втренчено.
- От къде знаете? - попита.
- Говорила ми е за семейството си. Но коя от сестрите сте Вие? Гейшата или лекарката?
- Аз съм Иноуе - Гримасата на лицето му не се промени и тя допълни: - Гейшата. А Вие сте...?
- Санджи - отвърна й мъжът, все още втренчил изпитателния си поглед в нея. - Приличате си с Нами-чан, знаете ли това?
- Вероятно го казвате заради косата - По лицето й полази колеблива усмивка. Знаеше, че дори в тъмното цветът на косата й си имаше някакъв специфичен блясък и косата на Нами бе същата като нейната. - Но аз искам да говоря с Нами. Къде е тя?
- Никой няма тук - Санджи сви рамене и извади ключовете от джоба си. - Нами-чан я няма от сутринта. Знам, че тръгна да се срещне с Вас.
- Значи не се е прибирала? - попита отново Иноуе, макар да знаеше отговора.
Санджи се извърна към нея с лека усмивка.
- Да й предам съобщение?
Щом не се бе върнала в Ропонджи след срещата си с нея, значи най-накрая бе събрала смелост да се върне в Кокурюкай. Иноуе наведе глава и разтърка слепоочията си, които започнаха да туптят от болка.
- Да й предам ли съобщение? - попита отново Санджи, но тя поклати глава и се отдалечи по улицата без да каже и дума.
Единственото решение сега бе да се прибере в Кокурюкай и да потърси помощ от ото-сан. Трудно решение, в което трябваше да преглътне гордостта си. Освен това Улкиора не я бе спрял да говори с Ичиго, нито с приятеля на Нами и сега започваше да осъзнава, че заплахата му бе просто блъф. Ще се прибере вкъщи и ще поиска помощ от рйооши и друг изход тя вече не виждаше. Портите на яшики бяха недалеч от тук и Иноуе не намери смисъл да наеме за втори път рикша. Пазачите никога не я бяха спирали, когато решаваше да се прибере в Кокурюкай, но от тогава бе минало време и изглежда заповедите бяха други, защото когато понечи да влезе в яшики, капитанът на отряда нинджи я спря:
- Съжалявам, Иноуе-химе, но не мога да Ви пусна да влезете в яшики!
Главата й се замая и тя се подпря с длан на зида, впервайки учуден поглед в широкото лице на нинджата, който я гледаше студено.
- К-какво? - попита с пресипнало гърло.
- Нямате вече достъп до яшики, Иноуе-химе - повтори нинджата. - Заповеди от Кокурюкай.
- Не може да бъде! - Очите й се насълзиха и за първи път, откакто й се бяха струпали тези проблеми, изплака на глас. Сграбчи ръкава на капитана и изкрещя: - Това не е възможно! Трябва да се прибера у дома! Трябва...
Мъжът я хвана за китките и я блъсна към улицата, с което привлече любопитните погледи на минувачите, но никой от тях не й се притече на помощ.
- Моля Ви, Иноуе-химе, не създавайте проблеми! Приберете се у Вас!
Тя посочи към портите и изрече задавено:
- Там вътре е моят дом!
- Съжалявам! - Вдигна безразлично рамене той. - Но вече нямате достъп до яшики.
По бузите й се затъркаляха сълзи и тя изхлипа, после се обърна и хукна по улицата надолу...
Не знаеше накъде отива, но когато най-накрая се спря, осъзна, че се намира отново пред Кабуренджо. Дотътри се до скритата уличка зад окията и седна на земята, прегърнала коленете си с ръце. Сърцето я болеше. Душата я болеше. Бе сама. Никой не се интересуваше от нея, нито щеше да й помогне.Нямаше свободен достъп до яшики и рйооши се бе отказало от нея. Бе напълно сама, изоставена... Люлееше се като дете напред-назад, а сълзите й нямаха намерение да спрат.
Спомни си за времето, когато бяха малки и трите си държаха ръцете, заклевайки се да не кажат нито дума на ока-сан за сторената беля. Сакура се усмихваше и зелените й очи блестяха като на котка: "Никога няма да те предам, Ино-чан! Заклевам се", а Нами добавяше: "Винаги ще бъдем заедно, нали?". Заедно. А бяха минали десет години и всяка бе пораснала самостоятелно, но не заедно. Връзката им бе скъсана и тя бе сляпа, щом досега се бе залъгвала и бе вярвала, че времето не е накърнило с нищо връзката им. И ето я сама на улицата без право да се прибере в Кокурюкай. Можеше да сподели всичко и на Котоми-сан, но имаше ли смисъл да го прави? Никой не полюбопитства повече, когато обяви, че няма да слезе за вечеря... Никой не се интересуваше от нея...
- Браво, слънчице мое! - Гласът на Улкиора Шифър достигна до нея и тя вдигна мокрото си лице към него. Беше се подпрял с гръб на стената на окията със скръстени ръце пред гърдите и от устата му димеше цигара. - Един път да помислиш за себе си, а никой да не ти помогне или изслуша...
От гърлото й се изтръгнаха хлипове и тялото й отново се залюля напред-назад. Не му отговори. Не й се говореше. Искаше й се да затвори очи и да умре. Да го помоли да я убие?
Толкова много ме боли!
- Нищо не те задържа тук - Той се приближи към нея. Клекна, изравнявайки лицето си с нейното и повдигна брадичката й с пръсти. Чертите му тънеха в сянка. Светлината на уличните фенери позлатяваше черната му коса, вързана на опашка на тила. - На никого няма да липсваш.
- Сакура...
- Тя живее своя живот. Видя това тази вечер. Има работа, която я поглъща изцяло и годеник, който я чака да се прибере.
- Нами... - изхълца тя.
- Тя е в Кокурюкай, а ти вече не. Никой няма нужда от теб...
Лицето й се изкриви и тя се дръпна от него.
- Остави ме на мира! - прошепна само.
Той наклони на една страна главата си и пръстите му погалиха мократа й буза.
- Никой вече няма нужда от теб - потрети Улкиора и дрезгавият му глас само я разплака още повече. - Но аз имам нужда от теб, слънце мое!
Иноуе поклати глава и се изправи. Сетне се добра със залитане до вратата на окията и влезе вътре, затваряйки безшумно след себе си. Улкиора се изправи с въздишка и отново се облегна назад, вперил поглед в искрящите светлини на театъра.



Това копеле ме уби!
Никога не бе усещала такава болка досега, въпреки че се бе наранявала неведнъж в Академията за нинджи. Изпълняваше съвестно всички възложени мисии, заедно с Киба, Акамару и Шино, които съставяха отбора им. Колкото и да бе слаба, все пак приятелите й можеха да разчитат на нея. Дали можеше да търпи на болка, не знаеше, но каквото и да беше, Кучики Бякуя й бе показал, че съществуват нови измерения на болката. Странно, когато я прониза с катаната си усещаше физическа, вледеняваща празнота и ужас от смъртта, а сега чувстваше единствено скръб. Толкова дълбока, че сякаш разкъсваше сърцето й много повече, отколкото студеното острие на меча, можеше да причини. От гърлото й се откъсна стон.
Мъртва ли съм?
Хината притвори очи, впервайки ги в тавана. Мракът бе като покривало и дълго време се взираше, опитвайки се да подреди мислите си. Нощ ли беше? Изправи се и седна вдървено, подпирайки брадичката си на гърдите. Очакваше да види дръжката на катаната, забита в тялото й, но единственото, което забеляза бе дълбокото деколте на кимоното си. Поясът на черната й хакама бе леко разхлабен и дрехата й, сякаш бе смъкната и разтворена доста безсрамно, откривайки плътта на гърдите й. Вдигна ръка и плъзна пръсти между полукълбата, разтваряйки още повече кимоното си, без да се интересува, че се разголва още повече. Нямаше рана. Не я болеше. Жива ли бе или мъртва? Сънуваше ли?!
Пое си дъх и с изненада установи, че може да диша. Въздухът раздра пресъхналото й гърло и тя преглътна няколко пъти. Усещаше тежестта на косата си върху раменете и врата, а от кока, който старателно бе направила преди да тръгне за Хатори, нямаше и следа.
- Не си мъртва, ако това се питаш - Гласът на Бякуя я стресна и тя вдигна глава нагоре, търсейки го с поглед.
Осъзна, че се намира в тренировъчната зала. Там, където всичко свърши. Мракът на нощта обвиваше високата му фигура, така че той изглеждаше като призрак. Бялото хаори с року, означаващ Шестия отряд на Сейрейтей, светеше. Черната му коса бе дълга до раменете и бе разделена отзад от специалното му украшение за коса, което винаги носеше. Беше го виждала неведнъж по улиците на яшики и винаги бе възмутена от начина му, по който показваше висшия си произход, сякаш хората бяха длъжни да го уважават само заради това. И сега стисна устни, опитвайки се да контролира гнева си спрямо него. Какво, по дяволите, ставаше?
- Как... К-какво... - заекна тя.
- Не си мъртва - повтори капитанът отчетливо. - Поне не в истинския смисъл на думата.
- Не разбирам.
Той се обърна към нея. Лицето му остана в сянка и тя не можа да разчете нищо по него. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и от цялата му поза лъхаше... досада. Хината стисна зъби от ярост.
- Не е толкова трудно за разбиране. За останалите хора ти си мъртва и можеш да видиш това сама - кимна към нея.
- К-какво... - започна момичето, а след това го видя.
От широкия прозорец, пред който той стоеше, проникваше млечна светлина и осветяваше човешко тяло. Намираше се само на два метра от нея и тя запремига бързо, опитвайки се да се събуди. Човешкото тяло бе нейното и тя виждаше, че е мъртва. Мъртва! Изпищя пронизително и се хвърли напред, но краката й не издържаха на тежестта на тялото и се строполи тежко на голия под. Коляното й изщрака болезнено. Но как би могла да чувства болка, когато виждаше себе си, просната на земята? Очите й бяха затворени и гърдите не се повдигаха. Тялото не дишаше. Сграбчи ръката и се удиви на топлината, която излъчваха пръстите на трупа. Това не може да е тя, нали? Това е кукла! Каква грозна шега си бе направил той с нея?
- Можеш да се погледнеш - Бякуя изрита нещо, което се плъзна със стържене по пода към нея и се спря в подгънатите й крака.
Огледало.
И в огледалото я гледаше нейното изражение. Бледо-лилави очи, обрамчени с гъсти, дълги мигли, малка уста, заострена брадичка, широки скули, черни кичури коса около овално лице... Господи, това бе тя и трупа на пода пак бе тя!
Това е... ЛУДОСТ!
Пусна ръката и тя падна със звук на пода, който я накара да се разтрепери.
- Какво си ми направил? - прошепна немощно Хината.
Капитанът се приближи с тежки стъпки и клекна, поставяйки ръце на коленете си. Лицето му продължаваше да тъне в сянка.
- Убих те - отвърна той. - Пронизах те в сърцето със занпактоуто си Сенбонзакура и те направих шинигами.
Хината присви очи в опит да асимилира чутото, но думите му, макар и с простичко значение, се плъзгаха по ръба на съзнанието й, като мъгла над океана.
- Зан-пак-тоу... - повтори бавно, наблягайки на всяка сричка. Тръсна глава и добави: - Шинигами?
- Знаеш значението на шинигами, нали? - попита я той.
- Косач на души - изплъзна се от устата й. - Но... не разбирам...
Бякуя въздъхна.
- Трудно ще ти е да го приемеш, но правейки те шинигами, ще можеш по-лесно да разбереш истината за Сейрейтей.
- Истината. Каква истина?
- Онази, която малко хора знаят. Питала ли си се някога защо Сейрейтей е отделен от яшики и Коноха?
Хината съвсем се обърка. Че какво я интересуваше това сега и как отговорът на въпроса му би обяснил, че се намираше извън тялото си? Мъртва ли беше или не? И ако бе мъртва, защо виждаше него?...
- Аз... аз... - започваше да заеква, както едно време, когато не можеше да скалъпи две думи без да се изчерви и да спре по средата на мисълта си. Проклет да бъде, след като й причиняваше това! - Какво става, по дяволите? - изкрещя гневно и се изправи, залюлявайки се като препил старец.
Той се изправи заедно с нея.
- Нали това се опитвам да ти обясня?!
- Не ми го обясняваш по правилния начин, идиот такъв! - Гласът й рикошира в стените. - Мъртва ли съм?
- И да, и не - търпеливо започна той. - За другите хора си мъртва, но за хората като мен си жива.
- А ти какъв си? - изсъска вбесено, припомняйки си с болезнена яснота, че при двубоя им, бе видяла бялата му чакра. Да, той бе различен и сега за първи път, започна да й просветва какво ставаше всъщност, но имаше нужда да чуе думите от устата му.
- Аз съм шинигами. Капитан на Шести отряд от Сейрейтей и глава на клана Кучики.
- Шинигами... - Хината повтори думата за втори път и вбесена осъзна, че сигурно прилича на идиотка в очите на Кучики Бякуя.
- Да, шинигами - потвърди той сухо. - Всички от Сейрейтей са шинигами. Катаните ни се наричат още занпактоу и се бием с тях срещу холоу и демони.
- Шинигами? - Момичето втренчи огромните си, светли очи в него. - Те... истински ли са?
- Аз съм такъв - Бякуя въздъхна с досада. - И те убих, за да те направя шинигами. В момента виждам само душата ти и в огледалото и ти я видя. Искаш ли да те върна в тялото ти?
Хината се скова, сетне краката й се подгънаха и се свлече на колене на пода.
- Ти ме уби с катаната си - изрече бавно. - Тогава защо съм още тук?
- Защото не си съвсем мъртва. Сенбонзакура не може да убие човек. Тя може да превръща човека в шинигами, само ако го прободе в сърцето и аз ти дам част от душевната си енергия.
- Защо го направи? - Тя вдигна очи към него.
- Баща ти искаше да се обучаваш в Сейрейтей, а аз направих само необходимото да останеш тук.
Всичките му думи най-сетне се нареждаха по правилните места в пъзела и картината започваше да се избистря. Главата й взе да бучи и тя стисна пръсти от двете страни на слепоочията си.
- Слушам те! - отсече само и затвори очи.
Минаха няколко минути в тежко мълчание.
- Все някога се е случвало да се питаш защо достъпът до Сейрейтей е ограничен? - започна Бякуя. - Но не е така, защото ние искаме да сме отделени от яшики и нинджите. Сейрейтей е ограден от силна душевна стена и никой, който не е шинигами, не може да остане за дълго тук. Това изключва хората със силно душевно реяцу, като демоните. Но ти си човек, каквито и сили да притежаваш, колкото и да си силна като нинджа, реяцуто ти е нищожно спрямо капацитета на Сейрейтей, а ако не го промениш, всяка минута тук би те убила безвъзвратно. Аз се опитах да променя това, като намерих друга възможност, в която да оцелееш.
- Когато знаеш всичко това, защо прие предложението на баща ми? - Хината прокара ръка през косата си и ужасена осъзна, че бе готова да се разплаче като дете. - Можеше просто да му откажеш, нали?
Той отново се отпусна до нея и вдигна лицето й към своето. Тъмнината не й позволяваше да го види, но това вече не я дразнеше. Всичко бе загубило смисъл и значение.
- Аз му отказах, но той настоя да дойда да те видя в действие по време на тренировка. Останах... шокиран и бях готов да се закълна, че по време на тренировката ти с братовчед ти, можех да видя ясно големи нива на реяцу. Никой не притежава нещо толкова силно, ако вече не е мъртъв или не е шинигами. А ти си жив човек. Как бе възможно да го имаш?
- Противоречиво е - Тя се дръпна от него. - Аз съм слаба нинджа. Завърших Академията, само защото съм Хюга.
- Вероятно това е така, - съгласи се Бякуя и протегна ръка към нея. Докосна разголената плът на гърдите й и прокара пръсти между полукълбата. Хината се стресна и блъсна ръката му настрани. Съвсем бе забравила, че е разголена толкова безсрамно и придърпа деколтето, прикривайки се от изучаващия му поглед. Несъмнено е бил очарован от гледката, макар той да не изрази нищо на глас, а продължи без да забелязва реакцията й: - но в тялото ти има огромно количество от нея. Академията за нинджи не тренира душата, а само физическото ти тяло. Може да си била слаба там, но тук... си прецедент в историята ни на шинигами. Любопитен съм да разбера защо това е така.
- Ти се интересуваш от мен? - Колко невярващо й звучеше това! Цял живот никой не я бе забелязал, а сега бе удостоена с нечие внимание.
- Да - потвърди той и се изправи рязко. - И така може да се каже.
Наведе се към нея и я хвана за китката, издърпвайки я да стане, на което тя не се възпротиви.
- Довери ми се! Искам само да те върна в тялото ти!
Да му се довери? Колко лесно го каза той, сякаш това нямаше значение за нея? А можеше ли да го направи? И какво губеше сега, след като всичко бе свършило още преди да е започнало?

За първи път Нами се чувстваше несигурна и загубила стабилна почва под краката си. Думите на ото-сан още отекваха в главата й и й се струваше, че сънува невероятен сън, от който ще се събуди всеки момент. Санджи ще се провикне: "Закуската е готова, банда! Ставайте!", а после ще чуе забързаните стъпки на Луфи към кухнята на "Гуен Мери". Харуно Сано не я посрещна, както вероятно би посрещнал Сакура, но поведението му спрямо нея и сега й се стори странно. Той никога не говореше нито с нея, нито с Иноуе. Поддържаше някакъв контакт, основаващ се на "не ми се мяркай пред погледа и всичко ще е наред!". Беше го виждала много рядко в Кокурюкай, повече се задържаше в Кататане, където даймиото му бе дал няколко стаи. Ето защо имаха повече контакт с ока-сан, от която Нами изпитваше ужасяващ страх и респект, слети в едно.
Сега баща й се отпусна тежко на креслото зад бюрото си и се загледа напрегнато в нея. Нощта отдавна бе обвила Коноха и в кабинета се гонеха сенки. Не бе мръднала няколко часа, докато слушаше разказа на баща си, и размачка врата си в опит да раздвижи скованите си мускули. Погледът й за миг се впи в неподвижната фигура на Учиха Итачи и се изненада, когато забеляза, че червените му очи я фокусираха в сумрака.
Беше забравила горделивостта, която демонстрираха Учиха и другите аристократични кланове и сега студената гримаса на големия брат я върна назад в миналото, когато разделението на клановете бе прекалено явно, макар между Харуно и Учиха да нямаше съществени различния. Спомни си превзетия и глупав Саске и колко много дразнеше Сакура, като изтъкваше този неоспорим факт всеки ден. Не се изненада, че Итачи бе същият като него... Може би някои жени припадаха по вглъбените, мрачни типове, които с поведението си издаваха, че имат тайни, но тя не бе от тези жени. И определено не смяташе, че бе...
Аз съм... Учиха!
Устните й потръпнаха. Бе роднина на Саске и Итачи и във вените й течеше кръвта на Учиха.
Това е абсурд!
Нами върна погледа си на ото-сан и за първи път от няколко часа промърмори:
- Всичко това... - прочисти гърлото си и започна отново: - Всичко това истина ли е?
Изражението на Сано не се промени.
- Нямам навика да говоря празни приказки - отговори й той сухо с тон, с който може би се обръщаше към досадниците. - Нито пък имам полза да те лъжа.
- Знам, знам... Но ми се вижда... невероятно!
Той не й отговори. Облегна се назад, скръствайки ръце на гърдите си и мълчанието му увисна тягостно в кабинета. Старостта го бе изпила и костите на лицето му стърчаха през кожата, която бе набраздена с дълбоки бръчки. Сивата коса бе опъната назад и около ушите му бе олесяла. В голямото си кресло приличаше на малоумен старец. И въпреки това, Нами не изпита съжаление или обич, или дори благодарност. От светлозелените очи лъхаше такъв студ, че тя стисна зъби, устоявайки на желанието си да наведе глава пред авторитета му. Вместо това присви своите и процеди през зъби:
- Искаш да кажеш, че съм роднина... с този?! - Изправи се бавно и наклони глава към Итачи, но не го удостои с поглед. - Сериозно? Бъзикате ли се с мен? - Гласът й се повиши, очаквайки някаква реакция от двамата мъже, но резултатът бе нулев. Тупна с юмрук по плота на бюрото и се наведе към баща си. - Стига шегички, ото-сан! Очаквах някакво обяснение, но това разби всички мои предположения.
- Аз не съм твой баща, Нами-чан! - повтори той, наблягайки на всяка дума, сякаш си имаше работата с наивно дете. - Баща ти бе Учиха Тоуширо, братовчед на бащата на Саске и Итачи, от второстепенното семейство. Майка ти почина скоро след раждането, а баща ти загина при една мисия на АНБУ в Сунагакуре. Старейшините ми заповядаха да те взема и да те представя за моя дъщеря.
- Това е лудост! - изкрещя Нами. - Това ли ти е извинението, че бягаше от отговорността си?
- Отговорност? - Зелените му очи се свиха и бръчките от двете страни на устата му, сякаш се вкопаха още повече в плътта му. Няколко секунди тя не можеше да разгадае изражението му, а после потресена осъзна, че той се усмихва. - Достатъчно отговорност поех, когато изпълних заповедта на старейшините без да възразявам. Какво още искаш от мен?
- Аз не съм Учиха! - издиша Нами. - Как бих могла да ти повярвам, след като нямам Шаринган, ото-сан?
- Всъщност - Итачи се намеси в разговора им. - все още не е късно да го имате. Във второстепенното семейство тази очна техника почти не съществува.
- Не ми казвай, че и ти си повярвал на тази дивотия! - Тя се извърна към него. - Аз съм Харуно и точка. Ото-сан просто иска да си измие ръцете и да не понесе вината си...
Баща й се изправи, подпирайки се на креслото си. Затегна колана на хакамата си и разтърка дланите си една в друга, сякаш се опитваше да се стопли.
- Нямам желание да споря, Нами-чан! - оповести накрая той и се запъти към вратата. - Вече съм стар и искам да си легна.
- Ото-сан... - момичето го хвана за китката, когато той мина покрай нея. Сано спря, само за да се отърси от докосването й, сякаш го бе полазила някоя отвратителна гадина.
- Можеш да останеш, колкото искаш тук, - Зелените очи изглеждаха мътни като застояла вода във ваза. - но пак ти казвам, че твоя дом е Суикацу.
Вратата се хлопна зад него.
Нами разтърка ръце, опитвайки се да се стопли. Не бе облечена подходящо, но пък винаги бе мразила да бъде еднотипна в мисленето си, дори ако то касае едно простичко действие като обличането. Зад гърба си чу шумолене, а после Итачи метна хаорито си върху раменете й. Наметалото достигаше почти до земята и тя се втренчи за момент в килима преди да вдигне очите си към лицето му. Чертите му бяха застинали в маска на ледено безразличие, но това бе поза, зад която криеше загрижеността си, иначе не би й дал дрехата си.
- Благодаря - успя да се усмихне тя.
Итачи повдигна рамене и се запъти към вратата. Нами го последва.
- Къде отиваш? - попита го само, след като излязоха в коридора и той сковано се насочи към стълбището. Итачи не й отговори и тя го хвана за китката, дръпвайки го рязко. - Ей, попитах те нещо!
- Прибирам се у дома - Лицето му не се промени. - Предлагам и ти да го направиш.
- Аз съм си вкъщи - подчерта Нами. - Тук е моят дом.
Той посегна към нея, хващайки я за рамото. Лицето му се надвеси над нейното, изучавайки я втренчено на ярката светлина в коридора.
- Ти си Учиха, а че отричаш този факт, не ти прави чест! Цял живот си бягала, не ти ли писна да го правиш? А обвиняваш баща си, че е избягал от отговорност... Приеми последствията от постъпките си, малката! Време е! - Същите думи, каквито й бе казала Иноуе. Гневът я накара да го блъсне.
- Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш по този начин?!
- Мразя шумни деца! - Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха. - Не обичам някой да ми вика... - после додаде със сарказъм, който я шибна през лицето като шамар: - Ако аз ти бях баща, досега да съм те напляскал!
- А аз пък мразя нафукани, самодоволни копелета!
- Толкова по-зле за теб, защото за жалост ми дължиш уважение и респект...
- Респект? - Нами се усмихна широко. - Респект ли ти дължа? Аз? Към един убиец?!
Последната дума изгърмя в коридора като взрив. Очакваше, че той ще избухне и самоконтролът му ще иде по дяволите, особено след като го бе обвинила право в очите. Но какво ли се правеше на луд? Той наистина бе убиец. Бе избил собствения си клан и изискваше нечие уважение. За какъв се мислеше? Устните му се извиха в широка усмивка, която я накара да се дръпне крачка назад и да свие вежди в недоумение.
- Не осъзнаваш колко много приличаш на Учиха, нали? - Той се приближи към нея и я хвана за ръката. - Прибери се в Суикацу!
Нами застопори пети и се опита да се откопчи от хватката му, но безуспешно. Той я затегли по стъпалата надолу и тя нямаше друг избор освен да го последва, преплитайки краката си. В партера успя да издърпа ръката си, но изненадана разбра, че той по-скоро я пусна. Извърна се към нея и впи червените си ириси в гневното й лице.
- Ще те чакам да дойдеш - каза след миг мълчание, после се обърна и излезе навън.
Нами изсумтя вбесена. Сетне демонстративно обърна гръб на вратата, сякаш той можеше да види ответната й реакция, и се насочи към стълбището. Знаеше къде се намира крилото на прислугата и малко вероятно бе да има размествания. Надяваше се само Ичода-сан да не си е легнал, за да й покаже някакво легло, на което би могла да си почине. Сутринта щеше да се върне в Ропонджи, но сега искаше напълно да се възползва от приятното усещане, че си бе у дома. "Не съм твой баща!" - думите на баща й проникнаха отново в съзнанието й, но тя ги прогони. Нямаше да позволи нещо толкова идиотско да помрачи щастието й.
Най-сетне си бе у дома...



Затворът в Кодемачо не бе особено приятна гледка, осветен от уличните фенери. Намираше се на няколко преки от мръсните улици на Девенчофу. Зданието представляваше огромна правоъгълна кула с малки прозорчета, заобиколена от дълбок ров с черна като катран вода. Имаше само един подвижен мост, който свързваше портите с улицата. Лошата му слава се дължеше предимно заради стаите за мъчения, които бяха разрешени официално от даймиото и се използваха от засекретените отряди и звена на АНБУ. Полицията на Коноха се занимаваше с по-леки, обществени проблеми, нарушаващи спокойствието в селото и идващи предимно от Девенчофу, Долен Руконгай и Шибуя. Тайните отряди на АНБУ носеха не само маски на животни, но и черни наметала с качулки и почти не фигурираха в обществения живот публично. В Кататане на даймиото имаше специална школа за такива отряди и повечето обслужваха предимно Йорико-сама, играейки ролята на негова лична гвардия. Назоваваха се СО или Секретни Отряди. Затворът в Кодемачо бе просто тяхна сграда, в която свободно можеха да действат, ползвайки специалните привилегии на даймиото. Никой, който влизаше вътре не излизаше жив, а самото име на затвора всяваше ужас у хората в гетата, превръщайки го в символ на прекомерната сила на аристократичните кланове.
Хората определено бяха странни същества, реши за себе си Себастиан Михаелис, загледан в мрачната кула на затвора, усмихвайки се сардонично на тази мисъл. Страхът им ги правеше жертви още преди хищникът да ги е подгонил. Отметна тъмен кичур от лицето си и потропа силно по масивната порта. Беше се забавил прекалено много в Кататане, подчинявайки се на заповедта на Саске да развлича Йорико-сама. Не бе трудно да отвлече вниманието на даймиото от истинските му желания, развличайки го в игри на шоги и разговори за книги, на които Йорико-сама бе страстен почитател.
Но определено се забави за изпълнението на другите си задължения. Саске му бе казал, че ще го чака в стаята на Архивите, където се бе затворил още от обяд, след като му бе дал пълномощно, подпечатано от него и Йорико-сама. Себастиан не вярваше, че господарят му ще се прибере в Суикацу, особено след като му бе споменал мимоходом, че годеницата му ще поеме още една смяна в болницата.
Вратата на затвора се отвори със скърцане и в тъмната рамка се открои силует на нинджа от СО. Бялата му маска на орел с дупки наместо очи проблесна на мътната светлина на фенерите. От вътрешността на зданието лъхна течение от застоял въздух, но Себастиан не направи физиономия на отвращение.
- Добър вечер! - поздрави равно икономът и извади от горния джоб на фрака си малък лист, подавайки го на нинджата, който го разгърна, за да се увери в подписите и печата на даймиото. - Идвам по заповед на сосакан-сама.
- Йорико-доно ни предупреди, че ще идвате - Гласът зад маската бе глух. - Но закъсняхте твърде много...
- В смисъл? - поиска да узнае Себастиан.
- Пазачите са открили затворниците мъртви преди час. Изглежда някой е проникнал зад стените на затвора и ги е убил - уточни нинджата.
Лицето на Себастиан не се промени.
- Искате да кажете, че някой е минал покрай отрядите Ви? - попита той с тон, който вибрираше от саркастични нотки.
Тялото на нинджата се напрегна и макар икономът да не виждаше лицето му, знаеше, че то се е изкривило от гняв.
- Съжалявам, Михаелис-сан, - процеди през зъби нинджата. - но вече разчистихме килията и откарахме труповете на гробищата.
Доста удобно, помисли си Себастиан иронично, но не каза съмненията си на глас. Вместо това се усмихна широко и зъбите му блеснаха в мрака. Нинджата от СО съвсем неуместно си помисли за глад и неволни тръпки побиха по гърба му.
- Няма никакъв проблем - вдигна рамене икономът и махна с ръка. - Искам да видя килията!
От вътрешността на затвора течението отново довя воня на мухъл.
- Това влиза ли в задълженията Ви?
- Мисля, че да - Себастиан взе документа от ръцете на нинджата и допълни: - Пише го черно на бяло. Ще ме заведете ли до килията или сам да я намеря?
Нинджата не смяташе да отстъпва, но въпреки това го направи, когато Себастиан Михаелис се приближи към него. Икономът прекрачи прага и се насочи с широки крачки по слабо-осветения тесен коридор. Нинджата затвори рязко вратата и забърза след него. Неохотно трябваше да си признае, че нещо в погледа на Себастиан го бе накарало да продължава да си мисли за неистов глад и веднага се опита да изтика тази глупава мисъл от главата си. Задмина високата фигура на иконома и го поведе по сумрачните коридори на Кодемачо, наподобяващи на лабиринт. На няколко пъти се обръщаше назад, очаквайки да види гримаса на отвращение по изключително-красивите черти на иконома, но само се обръщаше рязко с изненада и гняв, установявайки нелепата, хлапашка усмивка на лицето му, сякаш мизерията и вонята на затвора не му правеше никакво впечатление.
Вестта, че даймиото бе назначил нов сосакан на мястото на стария, почти не учуди никой от Щаба на СО. Йорико-сама постоянно наемаше все нови и нови хора, като не очакваше никаква полза от заелите тази длъжност. Даймиото повече предпочиташе СО или Данзо, който водеше някои звена на АНБУ, а сосаканът имаше повече подкрепа от старейшините. Подчиненият на новоназначения не будеше някакъв респект, но така или иначе нинджата бе просто обикновен войник и негово задължение бе да го заведе при лейтенанта си.
Изкачиха се по витото стълбище към втория етаж и свиха в първия коридор. В дъното му имаше само една стая, осветявана от свещ, която в никакъв случай не можеше да прогони тъмнината, сякаш мракът бе залепнал по стените. Зад проста дървена маса се открояваше масивната фигура на лейтенанта СО и този, който водеше Себастиан, се изпъна до вратата и оповести високо:
- Лейтенант Уджио, слугата на сосакан сама пристигна преди малко и иска да види килията на убитите затворници.
Главнокомандващият на затвора Кодемачо се изправи и заобиколи масата. Себастиан знаеше, че очите зад маската го гледат изпитателно, но това нито за миг не го притесни, отвръщайки с приятелска полуусмивка.
- Затворниците са мъртви - каза сухо лейтенант Уджио.
- Знам - вдигна рамене Себастиан. - и искам да видя килията!
- По чия заповед? - Гласът на нинджата изръмжа басово в настъпилата тишина.
- По заповед на сосакан-сама - уточни спокойно Себастиан. - И не мисля повече да бъда възпрепятстван от Вашето нежелание. Лека вечер!
Обърна демонстративно гръб и се насочи обратно към стълбището, по което дойдоха. Възнамеряваше да се върне на междинната площадка и да последва стълбите нагоре към следващите етажи, когато нинджата, който го посрещна на вратата, го задмина.
- Следвайте ме! - заповяда той, извърнал лицето си, покрито с маска.
Усетът не бе излъгал Себастиан. Килиите се намираха на четвъртия етаж, наредени в редица една след друга и затворени от към коридора с железни решетки.. Ъглите тънеха в мрак, който сякаш лепнеше и стъпките им отекваха глухо по каменния под. Решетъчната врата на предпоследната килия бе отворена. Нинджата застана с изпъната стойка в коридора и кимна с глава към сумрака на празната килия.
- Ето тук бяха.
Себастиан се огледа изпитателно преди да влезе. Вонята на мухъл и изпражнения продължаваше да го блъска в носа, но той долови и друга миризма. Съвсем лека, като полъх, която вероятно само той можеше да усети. Такава, каквато не бе очаквал да подуши точно тук в Кодемачо и очите му се оцветиха в червено. На мръсния под имаше локва кръв и той клекна, потапяйки два пръста в нея. Бе започнала да се съсирва, но не това го притесни. Веждите му се свиха над очите и Себастиан се извърна към нинджата.
- Освен Вас и почистващия екип някой друг идвал ли е тук?
- Не - поклати глава запитаният. - Никой външен няма право да влиза тук.
- Много странно! - вметна тихо Себастиан. - Мога да се закълна, че...
В същия момент усети страшна болка, която скова цялата му ръка, до рамото. Изправи се рязко и махна ръкавицата от дясната си ръка. Печатът представляваше окръжност, оградена с двадесет и четири остри ръбове, наподобяващи форма на звезда. Изглеждаше като иредзуми, но сега бе започнала да кърви и по пръстите му се стичаше лепкава кръв, която той изтри с другата си ръка, преди да надене отново ръкавицата.
- Трябва да тръгвам! - отсече твърдо и се обърна към нинджата. - Водите ли доклад за извършеното убийство тук?
- Да.
- Дайте ми го! Бързо! Ще чакам на входната врата - Нинджата не реагира и Себастиан подчерта сухо: - Веднага!
Нещо ставаше със Саске. Печатът кървеше само тогава, когато господарят имаше нужда от него. Знаеше вече пътя към главния вход и стигна до вратите на Кодемачо преди нинджата. Наложи се да изчака още няколко минути, потропвайки нервно с пета, а когато най-накрая му връчиха папката с доклада, дори не се сбогува. Кимна с глава и се отдалечи бързо, стопявайки се в тъмнината.
Ръката продължаваше да го боли. Ръкавицата му бе подгизнала от кръв и той сви пръсти в юмрук, докато буквално летеше по нощните улици на Коноха. Недалеч от Ропонджи почувства чакрата на шинигами, после друга на аранкар и ноздрите му потръпнаха гневно. При друг случай щеше да поиска явна конфронтация с тях, особено със шинигамито, но сега в главата му съществуваше само мисълта за Саске и надвисналата беда.
Само една цел и тя се намираше в Кататане.
Архивите. Господарят бе там!
Никой не го спря, когато прекрачи вратите на яшики, нито, когато влезе в шинден на даймиото. Пристигна в Архивите в мига, в който успя да види как Учиха Саске прободе с катаната си човек, облечен изцяло в черно и с маска на лицето. Една от наредените библиотеки в огромното помещение бе съборена и по дървения под бяха пръснати хиляди документи и книжа. Големият прозорец бе счупен и хладният пролетен въздух влизаше свободно, вдигайки белите листи от пода. Саске продължаваше да държи дръжката на меча си, забит в тялото на тъмната фигура, която приличаше на нинджа от СО, но когато се приближи, Себастиан видя, че се е излъгал. Покъсани дрехи и воня от Долен Руконгай. Но чакрата на този бе по-силна от тази на нападателите на моста. Очите на демона се присвиха при мисълта, че някой си играеше с тях.
Саске се извърна към него и извади с рязко движение катаната от тялото. Лицето му се скова.
- Не съм те викал - сухо изрече Учиха. - Пратих те в Кодемачо, за да свършиш работа.
- Да, милорд - Себастиан се поклони. - Но някой друг вече е свършил работата. Нападателите са били убити.
Саске се върна към бюрото в ъгъла, зад което вероятно бе стоял целия ден преди да бъде прекъснат. Придърпа отново книжата към себе си и чак сега забеляза, че от пръстите му се стичаше кръв.
- Какво, по дяв... - Ръкавът на бялото му кимоно бе подгизнал. Явно глупавият нападател го бе одраскал и Саске се изправи, отдръпвайки се назад, за да не изцапа документите.
Подпря се на стола, почувствал внезапно замайване, дължащо се на това,че не бе ял целият ден. Причерня му. Усети как краката му се подкосяват и тялото му се свлича. Сетне усети ръцете на иконома. Лицето на Себастиан се надвеси над неговото и Саске видя как устните му мърдаха, но не чу нито звук. Затвори очи, поемайки си дъх дълбоко, преди да блъсне иконома настрани от себе си. Падна на пода и костта на лакътя му изпука.
- Не ме докосвай! - заповяда Саске и допълни: - Отиди до пазачите на портите и ги доведи тук... Искам това тяло да изчезне, колкото се може по-бързо!
- Но Вие...
- Аз ще се оправя. Нищо ми няма. Тръгвай!
- Да, милорд!
Себастиан се подчини без да възразява на заповедта. Извади носната си кърпа от горния джоб на фрака и свали ръкавицата си със зъби. Печатът продължаваше да кърви и той уви дланта си стегнато с кърпата.



Къщата на Сой-Фон до Бенишидаре, сякаш бе откъсната от живота, който кипеше в Коноха. В Сейрейтей нямаше оживлението на Сендай, сред което Наруто бе свикнал да живее и именно липсата му му се стори странна. Имаше доста шумни съседи, които явно се успокояваха от крясъците си. Всяка сутрин го будеха в шест часа, тръгвайки за работа. Макар да се бе прибрал скоро в Коноха, почти бе свикнал с това.
Днес когато отвори очи, не можеше да повярва, че вижда слънцето високо горе. Определено се бе успал, но пък капитанката не го бе събудила. Надигна се вдървено и се огледа. Миналата вечер почти не забеляза обстановката, тръшвайки се в леглото, прекалено уморен, за да възразява къде се намира, дори ако тя му бе дала стая с розови стени. Сега установи, че мебелите бяха по-скоро практични и семпли, отколкото женствени. Легло, скрин, нощно шкафче, библиотека с наредени на гъсто книги, хартиени плъзгащи се врати. Щорите на огромния прозорец бяха вдигнати и през стъклата проникваше ярка слънчева светлина. Завивките му ухаеха на горски цветя и това бе единственото нещо, което сметна за женствено. А уж се бе зарекъл да я възприема като мъж!
Наруто кисело се усмихна на тази мисъл и отметна завивките, преди да стане от леглото. Протегна се, раздвижвайки мускулите си и облече леко памучно кимоно върху голото си тяло. Използваше го като халат от доста време. Още откакто бе престанал да носи пижама. Приближи се до прозореца, откриващ гледка към малката градина. На двадесетина метра от къщата се намираше зидът, който ограждаше имота на Сой-Фон и онова, което вчера не можеше да види от тъмнината на нощта, сега се разстилаше пред погледа му. Винаги бе живял в затворените малки стаи на кооперация и разполагаше само с няколко помещения. Определено не можеше да свикне с големината на имота на капитанката. Градината пред къщата му се стори... женствена.
Отново.
Наруто сви устни, забелязвайки фигурата й, седнала под цъфналото вишнево дърво, чиито цветове се ронеха над гладката повърхност на езерото. Отдръпна се от прозореца и пресече стаята с отсечени крачки. Преди да излезе навън, се спря за няколко минути в банята. После отвори вратата и пресече широкия коридор, разминавайки се с възрастна прислужница, понесла две ведра с вода. Жената остави кофите и се поклони толкова ниско, че Наруто се почувства неудобно и побърза да излезе на верандата.
Слезе по стъпалата и босите му крака нагазиха в зелената трева. Виждаше гърба й и дългите й плитки, усукани с бели ленти, които се движеха като живи от повея на вятърът. Беше седнала с кръстосани крака и ръце, подпрени на колената. Гръбнакът й бе толкова изпънат, че почувства болка в собствения си гръб. Помисли си, че е тих и тя не е чула стъпките му в тревата, но когато понечи да заобиколи, гласът й го стресна:
- Добро утро! Наспа ли се?
Наруто се отпусна срещу нея и сините му очи се втренчиха в чертите на спокойното й лице. Очите й бяха затворени, а устните - опънати в тънка линия. Тя не го бе видяла да се приближава, той бе сигурен в това. Бе го усетила. Естествено бе да го засече по реяцуто му - нали бе харагей?
- Е? - настоя Сой-Фон, след като той не й отговори. Очите й се отвориха. - Усетих те, още когато се събуди.
- Колко е часът? - попита той без да отговаря на нейния въпрос.
- Почти девет. Готов ли си?
- За кое?
- За малък урок - Тя сведе поглед към голите му гърди и махна неопределено с ръка. - Това не е подходящо облекло. От утре ще ставаш в седем и настоявам да си облечен, както трябва.
Наруто повдигна вежди, почесвайки се зад врата.
- Значи все още си решена да ме обучаваш, така ли? - попита той с насмешка. - Сериозна си, а?
Лицето й не се промени. В черните й очи, сякаш премина сянка и тя се приведе към него.
- Разбери, Наруто, че аз няма как да те науча, ако ти не искаш това!
Жена да ме учи! Искаше му се да се изсмее на глас, но не успя да наложи самоконтрол, защото устните му се извиха в широка усмивка и очите му засвяткаха в сянката на вишневото дърво. Едно бе да го учи Какаши или Джирая. Бе признал и Цунаде като силна нинджа, но да очаква, че може да научи нещо полезно от жена, дори и такава от Сейрейтей, си бе смешно и глупаво.
- Да ме научиш? - повтори той сардонично, повдигайки вежди нагоре. - Нека да ти кажа нещо..., сенпай! Още откакто те видях в кабинета на Хокагето, сметнах, че обучението ми тук няма да има успешен край. Нека да оставим настрана дрязгите си и да се опитаме да погледнем истината в очите! За теб аз съм Кюби, за мен ти си... Жена. Ако бъда честен сега, трябва да кажа, че не мога да те възприема за учител, защото си... жена.
Сой-Фон се отдръпна назад и постави длан на дръжката на катаната си. Сигурно бе гневна от откровеността му, но това сега никак не го вълнуваше.
- Добре - съгласи се тя неохотно. - А какъв според теб трябва да е сенпаят ти, ако изключим довода, че не трябва да е жена?
В главата му проникна образа на маскирания Какаши. После сладострастната физиономия на Джирая, докато пишеше розовите си истории. Прокара ръка през рошавата си, руса коса и се протегна отново преди да изпъне дългите си крака и да легне по гръб на тревата, впервайки погледа си в короната на вишната. Цветчетата се полюшваха от повея на сутрешния вятър и той си спомни за Сакура. Косата й имаше същия цвят. Но замисляйки се малко повече сега, осъзнаваше, че дори Сакура не можеше да приеме за нинджа. Всички мисии, в които участваха докато бяха в отбор седем, му показаха, че една жена не може да се бие рамо до рамо с мъжете и Сакура не правеше изключение. В повечето случаи тя не бе влизала в пряка конфронтация с врагове, разчитайки повече на него или на Саске. Дори и медицинското й джуцу бе най-ниското стъпало в овладяването на бойните техники и то не й позволяваше да се бие, по-скоро я отпращаше в тила да помага на ранените. Можеше ли да обясни това на капитанката без да я обиди, че всъщност намеква за съмнението си в качествата й?
- Хайде, Наруто! - Сой-Фон повиши глас и той извърна главата си към нея. - Зададох ти простичък въпрос. Какъв трябва да е сенпаят ти?
- Мъж - отвърна й той рязко и този път усмивката му угасна от лицето. - Сенпаят трябва да е мъж!
- Можеш да забравиш, че съм жена...
- Така ли си мислиш? - Бузите на Наруто потрепериха и вдлъбнатините под скулите му, сякаш се вкопаха още повече, придавайки му някакъв момчешки чар, който я развълнува и тя сви вежди в опит да овладее усещанията си. - Трудно ще бъде това, да не кажа невъзможно. Всеки път когато те погледна, ще виждам дълги плитки, хубаво тяло, стегнато дупе и сладки цици, които ще ми се иска да галя. Един мъж-сенпай не може да се похвали с това, нали?
Сой-Фон се подпря на дланите си и лицето й се надвеси над неговото.
- Това е тъпото извинение на един страхливец! - изсъска през зъби. - Теб те е страх да се довериш на жена.
- Не съм страхливец! - подчерта Наруто сухо.
- Така ли? А какви са тези приказки, че съм жена и защо това стана жизненоважен определящ фактор? Нека да ти напомня, хлапе, че аз съм капитан на Втори отряд от Сейрейтей! Подчиняват ми се мъже и всеки ден ми засвидетелстват уважението си. С какво си по-различен от останалите?
Наруто затвори очи.
- Не очаквам да ме разбереш! Не съм по-различен от другите и аз уважавам жените, дори много повече отколкото си мислиш. Уважавам ги в леглото и само тогава им позволявам да ме яхнат и да са над мен, ако това им доставя удоволствие. И аз предпочитам тази поза, най-малкото защото ми се открива страхотна гледка и мога да пипам, където пожелая - Той отвори отново сините си очи и се надигна на лакти, усмихвайки се нежно на гневната гримаса на Сой-Фон. - Но това, естествено, не те касае. Отклонихме се. Извинявай за откровеността ми! Щом ти се иска да се правиш сенпай, кой съм аз, че да ти забранявам това? - замълча за момент, после продължи с равен тон: - И какъв ще е урокът?
Тя се отдръпна от него. В първия момент дори не знаеше какво да му отвърне, но се почувства едва ли не обидена. Бе капитан от толкова дълго време и никой досега не бе изразил и най-малко съмнение в способностите или качествата й. Отрядът й, съставен изцяло от мъже, разчитаха на нея, уповаваха се, подкрепяха я. Другите капитани също й гласуваха неизменно уважение. Дори имаше благоволението на Шихоин Йороучи. И въпреки всички тези факти, се чувстваше едва ли не оскърбена от изявленията на една нинджа, която не бе от яшики и на всичкото отгоре бе и демон. Не знаеше как трябва да реагира, но предположи с увереност, че той никога не е разчитал на жена, за това и разсъждаваше по този начин. Въздъхна тежко.
- Вчера спомена, че знаеш неща за реяцу - Сой-Фон потърка челото си, което бе започнало да пулсира от болка. - Какво точно знаеш?
- Реяцу е душевна енергия - Наруто се отпусна назад и отново впери погледа си в короната на цъфналата вишна. - Чакрата е комбинирана енергия от физическото тяло и душевните центрове. Реяцуто разчита само на душевната сила и енергия.
- Горе-долу е така - съгласи се тя.
- Мога също да усещам реяцу, което е по-високо от обикновените. Така разпознавам врага.
- Интересно - Сой-Фон го изгледа с любопитство. - А можеш ли да усетиш моето реяцу в момента?
Наруто извърна лице към нея и я изгледа с високо вдигнати вежди. Изумен осъзна, че усеща съвсем малко количество реяцу от капитан на Сейрейтей, а не би ли следвало те да имат... повече? Надигна се на лакти, после седна и дори се приведе към нея, фиксирайки я напрегнато със сините си, бистри очи. Минаха няколко минути в очакване, което тя не наруши.
- Но как... е възможно?! - изплъзна се от устата му.
Лицето й не се промени.
- А сега ще усетиш ли това? - попита Сой-Фон и още преди да довърши въпроса си, Наруто усети осезаемо как реяцуто й се покачва като скала на термометър. Виждаше го като бял облак, обвил тялото й и силата му пулсираше като биене на сърце. Спомни си думите на Джирая, че такива като нея могат да убиват само с реяцу и въпреки всичко бе изненадан да го види със собствените си очи.
Тя го потупа по рамото, откъсвайки го от изумлението му.
- Всеки един от Сейрейтей притежава реяцу, което може съответно да увеличава или намаля. Срещу враг от Сейрейтей, нямаш никакъв шанс, но нинджите не могат да потискат това и са лесни мишени.
- Това... не е възможно... - Наруто разтърси глава. - Значи сте усъвършенствали киайджуцу.
- Да, макар моето киайджуцу да е доста слабо в сравнение с това на Кенпачи Зараки, капитанът на Единадесети отряд. Целият Сейрейтей е ограден с кудоу-реяцу, което го запечатва. Ето защо никой не може да влезе тук.
- Това не е ли забрана? - Наруто сви вежди недоумяващо. - Никой не може да влезе в яшики или в Сейрейтей, ако не е член на клан!
- Не точно - Тя поклати глава и се изправи. Протегна ръка към него, която той хвана и застана до нея. - Ти не си като обикновените хора и кудоу-печатът на Сейрейтей не може да те спре. Вътре в теб има демон, чието реяцу разрушава бариерите. Досега са те учили да потискаш Кюби, нали?
- А не трябва ли? - ехидно попита той. - Аз не съм нищо повече от човешки затвор за демон.
- Не се подценявай! - натърти Сой-Фон. - Не всяко човешко тяло може да има силата да бъде затвор за силен демон като Кюби. Самият ти притежаваш реяцу, което може да подчинява демона...
- Това са пълни глупости!
- Докато трае обучението ти тук, ще ти кажа, че в никакъв случай няма да се учиш да потискаш Кюби - продължи тя без да обръща внимание на протеста му. - Ще те науча да подчиниш Кюби на собствената си воля.
- Побъркала си се! - Махна с ръка Наруто и се извърна към къщата, обръщайки й демонстративно гръб. - Да потисна или да подчиня Кюби - не е ли това едно и също нещо?!
- Напротив - Сой-Фон го последва. - Това са две различни неща и ще видиш разликата сам - после додаде: - Къде отиваш?
- Да се облека.
- Облечи се бързо, моля те! Налага се да излезем.
- Хм..
- Урахара-сенсей има тренировъчна площадка и мястото е идеално за първата ти тренировка.
Наруто я изгледа из зад рамото си и се усмихна широко.
- Гладен съм. Да знаеш някой ресторант за рамен наблизо?

Забавих се доста, но по празниците ме хваща предпразничен, а после и следпразничен мързел към обикновения мързел, който си имам по принцип


За много години, с пожелание да пишеш все така с този плам, да не спираш да ни радваш, и ние теб, и много усмивки


си в "Тоттори" и не слезе За вечеря, оплаквайки се

СтоЯ с часове, които й се сториха цяла вечност

Пролетният фестивал /Пролетния

и ускорявайки със всяка/с всяка

Какво става, подяволите? - изкрещя гневно и се изправи,/по дяволите

Не си мъртва - повтори капитанЪТ отчетливо.

Мога ли да ви помогна/да Ви

Безпокойството й нарастваше С всяка изми

Макар да се бяха скарали същият ден/същия

Но коя от сестрите сте вие?/сте Вие

Знам, че тръгна да се срещне със Вас./с Вас

Остави ме намира! - прошепна само./на мира

Колкото и да бе слаба, все пак приятелите й можеха да рАзчитат на нея.

върху раменете и врата, а от кокА, който старат

От широкият прозорец/широкия

строполи тежко на голият под./голия

Че какво я интересуваше това сега и как отговорЪТ на

случвало да се питаш защо достъпЪТ до Сейрейтей е ограничен?


съгласи се Бякуя и той/махни местоимението 'той'/ протегна ръка към нея.

Докосна разголената плът на гърдите й и прокара пръсти между полукълбата й./махни крайното й

Колко невярващо Й звучеше това!

Поправих всички грешки, които си ми посочила^.

Благодаря страшно много за помощта! Колкото и да се мъча да ги поправям, пак не мога да видя всичките. Мерси страшно и за поздрава, като ти връщам топката с това, че бих се радвала да прочета нещо твое. Хич не ми харесва да се покриваш така!

Харуно Сано не я посрещна, както вероятно Би посрещнал Сакура,

Не се изненада, че Итачи бе същияТ като него...

Старостта го бе изпила и костите на лицето му стърчаха през кожата на лицето, което бе набраздено с дълбоки бръчки. // Тук има нужда от корекция за няколко думи: ...стърчаха през кожата/'на лицето' е повторение, което махаме/, която бе набраздена с...


Тук е мояТ дом

Очакваше, че той ще избухне и самоконтролЪТ му ще иде по дяволите

Изглежда някой е проникнал зад стените на затворА и ги е убил

Доста удобно, помисли си СеБАстиан иронично,

Тялото на нинджата се напрегна и макар икономЪТ да не

Йорико-сама постоянно НАЕМАше все нови и нови хора, като не

о изключително-красивите черти на иконома, но само се обръщаше с рязко с изненада и гняв, //обръщаше рязко...(без с-то)


Неохотно трябваше да си признае, че нещо в погледА на Себастиа


Изкачиха се по витото стълбище към вторият етаж и //втория

Килиите се намираха на четвъртия етаж, наредени в редица една след Друга

Ъглите тънеха в мрак, който сякаш лепнеше и стъпките им отЕКваха глухо


На мръсният под имаше локва кръв и той клекна//мръсния

Освен Вие и почистващия екип някой друг идвал ли е тук?//освен Вас...

- Не - поклати глава запитанияТ. -

В същият момент усети страшна болка, която скова//същия


огромното помещение бе съборена и по дървеният под бяха //дървения

дължащо се на това,че не бе ял целият ден. //целия

Сега установи, че мебелите бяха ПО-СКОРО практични и семпли, отколкото женствени.

Използваше го като халат от доста време, откакто бе престанал да носи пижама.//По-добре ще е да се разделят изреченията: Използваше го като халат вече от доста време. Още откакто...

На двадесетина метра от къщата се намираше зидЪТ,

ъзрастна прислужница, понесла две ведра с Вода.

усукани с бели ленти, КОИТО се движеха като живи от повея на вятърА.

В главата му проникна образа на маскираният Какаши/маскирания

Косата й имаше същият цвят./същия

В първият момент дори не /първия

Така разпознавам врагА

Самият ти притежаваш реяцу, което може да подчинява демонА...


___________________




Мракът 'залепнал по стените', влюбих се в това определение направо

Забелязвам, че думичката 'сардоничен' много ти е легнала на сърцето, но не е добре да я употребяваш често в една глава, а понеже не е широкоизвестна е добре и да я запазиш само за един герой, вместо да я приписваш и на други. На Себастиан много му отива и даже вече му е нещо като запазена марка, според мен

Харесва ми арогантността на Саске, това, че се опитва да е силен, докато е толкова слаб. Егоцентризмът му да мисли, че вс се върти само около него. Отказът да приеме помощ. Липсата за загриженост към болката на Себастиан. С нетърпение чакам този развой ^^


Наруто и капитанката също са ми сред фаворитите. Тя обаче нещо много бързо взе да се поддава на тепети, искаше ми се преди това да му покаже от де изгрява слънцето Естествено още не е късно за това, де, не знам какви ще бъдат тренировките.


Това са моите разсъждения над написаното. Чакам следващата глава ^^


Едит: Днес бързах за работа и не можах да си допиша мнението, та сега се заемам




Помагам доколкото мога. Далеч не съм перфектният редактор, но винаги го правя с голямо желание и се радвам много, ако мога да съм ти полезна с нещо


Изобщо не съм очаквала, че някой следи разказите ми, още повече, някой като теб, когото толкова уважавам като пишещ и като приятел. Благодаря, трогната съм

Имам много идеи, но не и муза, за да ги завърша. Трябва ми много крайна емоция/гняв, тъга, омраза/, за да седна да пиша. Тогава думите идват от само себе си, в безкраен поток, толкова бързо, че не смогвам да ги напиша и са заредени с нужното чувство. Именно настроението в което обик пиша, често ме кара да убивам и разболявам героите си



Имам готова идея за разказ, която си плаче за твоя намеса. Разказът все още не е написан, но напоследък много мисля за нещо и искам сега да споделя какво е то с теб. В самия разказ искам да вложа една мистерия и не мисля, че има друг по-подходящ от теб, който би могъл да постигне желаното. Предложението ми е, когато завърша идеята, да направим една колаборация и да го напишем заедно. Знам, че сега си се заела с много проекти, но искам да те попитам какво мислиш за самата идея да напишем нещо заедно? Винаги съм искала да намеря някого с когото да споделям страстта си към писането и намерих теб. Сега ми е интересно какво би се получило, ако смесим моето и твоето мислене. Ако проявиш интерес(можеш и да откажеш, без да се притесняваш, ако идеята ти се струва неподходяща или трудна за реализация), но ако се съгласиш, можем да обсъдим нещата и дори да създадем тема тук в която да обсъдим вс детайли по изграждането. Обожавам процеса по избистряне на идеята ^^. Знам, че не обичаш кратките истории, но това е разказ.

Първоначално мислех просто да го напиша и после да те помоля, ако си съгласна, да ми помогнеш с описанието на мистичното, самият подход който ти е присъщ, но ако изявиш желание, може да се включиш изцяло и да мислим заедно върху всичко. Отново наблягам, че не бързам с реализацията, така че времето не е от знач. Ако проявиш интерес, мога да чакам колкото е нужно

Така... ^оправих посочените грешки и макар всеки мой коментар към теб да започва с "много благодаря!", страхувам се, че и този ще започва с тази дума, която сигурно ти е втръснала.

Благодаря страшно много, че ми помагаш и посочваш грешките ми, а също и онова, което правя в процеса на писане и което не мога да забележа! Поведението ти спрямо мен още повече ме подтиква да пиша, защото знам, че след това ще получа реално мнение от теб и дори няма да скриеш нещо, ако не ти хареса. Смятам още, че след като го пиша заради теб, значи единственият, от който трябва да взема мнение си ти... Така, че не се колебай в критиката! Определено не съм се усетила за думата "сардоничен", но пък доводът ти наистина е правилен, за това ще огранича използването й само за персонажа на Себастиан. Мисля, че смисъла на думата наистина му отива, предвид анимето, в което никога не изглеждаше оскърбен или сринат от поведението на господаря си.

Колкото до твоята идея, няма от какво да се притесняваш. Знаеш мнението ми и веднага ще ти помогна. Ако искаш, пусни тема тук в раздела, за да обсъдим какво точно те спира и да запълним липсата ти на муза. Убедена съм, че ще ти трябва съвсем малко, за да напишеш разказът си. Пък и аз все повече се замислям следващите ми проекти да са малки по обем - лимит от двадесетина страници като другите мои кратки разкази. Така, че не се притеснявай, а пускай темата и да започнем да я бистрим! Освен това може и някой друг да се включи в дебатите, а както знаеш повече хора могат да дадат повече и разнообразни идеи, които ти би могла да вземеш.

И честно, отсега ме заинтригува още повече!

Като обещах, пускам тази глава и се надявам скоро да ми се решат проблемите, за да мога да пусна следващата!



Цунаде бе подпряла с ръка брадичката си, взирайки се с усмивка в лицето на Гаара. Той седеше срещу нея в кабинета й, облегнал се небрежно на креслото и четеше някаква папка с документи, които тя му бе дала. Светлозелените му очи се движеха бързо по редовете и по гримасата на лицето му не можеше да се разчете какви чувства го вълнуваха. Изгряващото слънце не му пречеше, нито го дразнеше, а тя необезпокоявана го наблюдаваше, изучавайки всяка една негова черта като художник, който възнамерява да нарисува портрет. Сигурно си бе изгубила ума. Той бе по-малък от нея, но въпреки годините си бе заел длъжността Казекаге на Сунагакуре. Никога не стигаше до прибързани решения, нито пък досега бе допуснал грешка, с която да навреди на селото си. Изключително далновиден и ловък, бе установил определена политика, която му даваше повече власт, така че поста му на Казекаге да не бъде само инстанция на изпълнителната власт. Бе подчинил старейшините и дори даймиото на Страната на пясъка му бе засвидетелствал доверието си. Около Гаара се носеше някаква аура, която подчиняваше и той се възползваше от това, достигайки набелязаните си цели.
Цунаде бе принудена да признае, че ако тя е била някаква цел в списъка на Гаара, той я бе постигнал с търпение и давайки й време и подкрепа. Онова, което внушаваше у другите респект и страх, при нея бе премерена доза чар. Имаше моменти, които споделяха само двамата и тогава той съвсем не играеше ролята на завоевател. Изчервена се опита да избута спомена от миналата нощ, но това не й се отдаде напълно.
Той хвърли папката на бюрото й и се наведе напред, облягайки лакти на коленете си. Прокара ръка през яркочервените си кичури и впи замислен поглед в лицето й.
- Доста странно, не мислиш ли? - рече той. - Учиха Саске и брат му решиха да се върнат у дома по едно и също време, когато го направиха и другите членове на Акатски.
- Така ли? - Цунаде вдигна вежди изненадано. - Разузнавателните отряди на АНБУ още нищо не са докладвали.
- И да докладват нещо, ти последна ще го научиш - Устните му се извиха в лека усмивка. - За това ти го казвам аз. След като Саске и Итачи се оттеглиха, Акатски се разпаднаха. Или поне това твърди Сасори-доно, който се прибра в Сунагакуре преди три седмици.
- Сасори? Кой е той?
- Мой братовчед - уточни Гаара. - Но за разлика от Вашия даймио, аз не възвърнах привилегиите на Сасори. Живее в малък имот до шинден на Казекагето и заема длъжност в обикновено шоджо в жилищен квартал.
- Съмняваш се, че играе някаква роля, така ли?
- А какво трябва да си помисля? - Гаара скръсти ръце пред гърдите си и метна поглед към прозореца зад нея. - Научил съм се да бъда недоверчив с престъпниците, а Сасори е точно такъв, нищо че е син на един от старейшините. Той е изменник и не заслужава снизхождение.
Цунаде змълча. Той бе прав, разбира се! Бе прав да мисли по този начин и да действа според ситуацията. Ако тя бе имала някаква власт, нямаше да бъде толкова внимателна с братята Учиха, а щеше да ги затвори в Кодемачо, докато измъкне някаква информация от тях. Даймиото дори не ги бе разпитал, нито ги държа под арест. Все едно не се подвизаваха в Акатски и до преди това не заплашваха сигурността на Коноха.
- От друга страна - продължи Гаара, изправяйки се от креслото. - трябва да поздравим Харуно-сан за предвидливостта му, нали?
- Предвидливост? - Цунаде вдигна глава към него, присвивайки очи. - Какво искаш да кажеш, Гаара?
- Просто е. Полицията е изнервяща и не може да бъде ефективна в сравнение с една жена в дома ти - Той заобиколи бюро и се приближи до нея. Сетне постави длан на раменете й, разтривайки ги нежно. - Саске си има шпионин вкъщи.
- Говориш за Сакура? - Цунаде изви глава нагоре към него и отвърна на усмивката му.
- Хм, да. Сакура. Дъщерята на Харуно-сан е много по-ефективна от ареста или разпитите, нали?
- Саске няма да се върже толкова лесно на това. Несъмнено знае за истинските цели на тъста си.
- Именно, че поведението му е интересно, нали? Защо ще се връща в Коноха и защо ще иска ръката на Харуно Сакура? А защо след това Акатски се разпадат? - Той сви устни замислено. - Каква, по дяволите, е целта на Саске и Сасори?
Гаара я хвана под мишниците и й помогна да стане от креслото, после я прегърна силно до тялото си. Беше много по-висок от нея и Цунаде облегна лице на рамото му, подчинявайки се без думи. Той плъзна отворена длан по гърба й с лек настоятелен натиск и я спря на дупето й, притискайки таза й към своя.
- Иска ми се да те...
- Сигурно няма начин да вържеш Сасори така, както Харуно направи със Саске, нали? - прекъсна го тя изчервена.
Гаара я избута към бюрото и я повдигна като дете, слагайки я да седне на плота. После се настани между широкоотворените й бедра и се наведе към нея, целувайки я бегло, замисляйки се върху думите й. Тя зарови пръсти в косата на тила му, затваряйки очи. Гаара разтвори зеленото й кимоно и го свлече до кръста й. Сетне постави длани върху гърдите й.
- Заключила си вратата, нали? - Цунаде му кимна отнесено. - Всъщност точно сега ми дойде една блестяща идея. Мога да вържа Сасори! Аз също притежавам коз...
- Коз ли?! Какъв коз?
- Коз, който е тук, в Акасака.
Трябваше й доста време, докато разбере какво иска да й каже, особено след като ръцете му масажираха толкова нежно голата й плът. Винаги се бе чудила как можеше да мисли в такива моменти?
- За... сестра си ли говориш, Гаара?
- Достатъчно съм бил мек с нея - отсече той и целуна голата й шия. - Позволих й да дойде тук и да се подвизава като хаши, вместо да си стои вкъщи, където й е мястото. Сега е време да поеме отговорност...
- Каквито и планове да имаш за нея, тя едва ли ще е съгласна.
- Не ме интересува дали е съгласна или не! Ще се подчинява, защото е преди всичко нинджа на Сунагакуре, а след това куртизанка в Акасака - замълча, после добави: - Ще я принудя да се омъжи за Сасори.
Цунаде не каза нищо в отговор, само въздъхна шумно.



- Срещнахте ли се с дъщеря си, Сано-доно? - попита даймиото.
Намираха се в кабинета му в Кататане. Щорите бяха дръпнати надолу и през процепите на дългите пластини проникваше светлината на утрото. Прашинки се гонеха във въздуха и в сумрака на малкия кабинет Сано притвори светлозелените си очи. Костеливото лице на главата на клана Харуно не изразяваше никаква емоция.
- Да. Вчера дойде в Кокурюкай и действах според инструкциите.
- Това е добре - Силуетът на даймиото се очертаваше като по-тъмна сянка сред сумрака. Малката библиотека зад гърба му го правеше да изглежда внушителен, въпреки, че бе седнал на креслото си.
- Тя отказа да повярва - сухо продължи Сано. - Остана да спи в шинден.
- А Итачи?
- Трудно мога да преценя, но той, като че ли е по-склонен да я приеме в клана си.
Даймиото направи кратка пауза.
- Итачи е предсказуем - въздъхна след това той. - Той е по-верен на мен, отколкото на клана си. Докато дъщеря Ви е прекарала повече време далеч от Вас и Вашето влияние. Съвсем естествено е да е недоверчива.
Сано се изправи бавно, раздвижвайки раменете си. Чувстваше прекалено голяма умора в тялото си. Искаше му се просто да хвърли товара си и да престане да играе лъжливите роли, които даймиото му подхвърляше като сценарист.
- Доста неща се струпаха напоследък - започна Сано, говорейки сякаш на себе си. - Първо Учиха се прибраха в Коноха. Нами - също. Саске поиска ръката на Сакура и аз приех молбата му по Вашите заповеди. После нападението на площада от онези мизерници. Кучики поискаха дъщерята на Хиаши-сан. Шихоин пък взеха под крилото си Кюби. Акатски се разпаднаха, а Еспадата не се е раздвижвала... Всичко това ми се струва много... обезпокоително.
- Прав сте, Сано-доно. Обезпокоително е. Особено съм притеснен от Кучики и Шихоин, които досега не се набиваха на очи и действаха в сянка, а сега притежават нинджа с Бякуган и демон в човешко тяло. Появата на Саске също може да се сметне за заплаха.
- Саске го държим изкъсо - Сано потърка брадата си. - Ще говоря със Сакура да го наблюдава. Йорико-сама пък го назначи на поста сосакан. Учиха Саске не представлява интерес.
Даймиото не направи никакво движение, сякаш не бе чул нищо и това подразни Сано.
- Мисля, че е по-добре да заемете мястото си!
- В смисъл?
Сано се подпря на бастуна си, накланяйки глава на една страна. Даймиото определено знаеше какво е искал да му каже, така, че молбата му е била разбрана.
- Знаете. Заемете мястото си! - повтори Харуно. - Йорико-сама достатъчно е заблуждавал Коноха, че е даймиото. Време е Вие да заемете поста си.
- Аз съм го заел отдавна. Просто не се набивам на очи и съм поел задълженията си, а брат ми е поел своите.
- Никой не оспорва качествата на Йорико-сама като Ваш брат, но и не Ви моля за някаква немислима услуга. Никой няма да разбере за връщането Ви, след като сте близнаци, и това не трябва да Ви притеснява.
- Решенията ги взимам аз, Сано-доно - Даймиото не повиши тон, нито издаде по някакъв начин раздразнението си от настоятелното умоляване от страна на Харуно. - Това Ваше желание не може да се удовлетвори точно в този момент. Нещата ще останат такива, каквито са.
Сано кимна без да казва нищо повече.
- Говорете с дъщеря си да наблюдава Учиха Саске и брат му - продължи даймиото. - Сигурен съм, че Итачи ще приеме под крилото си родственицата си, точно както трябва да бъде.
- Старейшините в течение ли са на това, че Нами вече знае за произхода си?
- Отдавна съм спрял да им казвам всичко.
- А Иноуе?
- Иноуе в никакъв случай не трябва да разбира, че е Хокура - отсече тежко даймиото. - И изобщо не трябва да напуска Коноха!
- Тогава нужно ли бе да й забраняваме достъпа до яшики? Охраната пред портите ми каза тази сутрин, че през нощта е искала да се прибере в Кокурюкай и не е била пусната.
- Именно заради тази забрана, тя ще остане тук - Даймиото се изправи от креслото си и фигурата му се сля с тъмнината, когато се запъти към вратата в дъното на кабинета. - Онова, което си загубил, става важно за теб. Хокура Иноуе ще го разбере само по този начин.



Сакура стовари папките от снощните операции на рецепцията и въздъхна мелодраматично.
- Танака-сан, ето ги! Тази нощ нямаше проблеми на операционните маси - Жената, поела следващата смяна след Йошино, кимна с усмивка. - Имам половин час до края на смяната ми и мисля да...
- Харуно-сан, ето там до вратата Ви чака един човек.
Сакура се обърна в посоката, която й сочеше брадичката на рецепционистката и устните й се свиха, защото до вратата стоеше прав Себастиан Михаелис и фигурата му се открояваше сред пъстрото множество от кимона. Лицето му бе спокойно и ведро, но въпреки приветливата му гримаса, тя почувства раздразнение, както първия път, когато го видя на моста.
- Момент! - извини се тя и се насочи към иконома, пробивайки си път през тълпата в предверието. Щом достигна до него, изрече сухо: - Какво е станало, Себастиан?
- Милорд заповяда да Ви придружа до Суикацу след работа.
- Разбира се, но трябва първо да се прибера вкъщи, за да си взема дрехите и нещата.
- Сутринта Вашият баща преди да излезе даде позволение да взема багажа Ви и да го пренеса в Суикацу.
- Да... - Сакура прокара длан през лицето си, почувствала адска умора при тази новина. - Естествено... Трябва само да сваля мантата си и...
- Аз ще изчакам тук, милейди - Себастиан се поклони церемониално и с това привлече вниманието на околните към себе си. - Извинявам се за притеснението!
- Да, да - Сакура махна с ръка и се върна обратно на рецепцията.
Почувства слабост в коленете си и се подпря с длан, поемайки си дълбоко дъх. Пълното лице на Танака-сан се приближи през плота към нея.
- Сакура-химе, добре ли сте? Ако се чувствате зле, може да тръгвате. Яманака Ино дойде отдавна и ще застъпи Вашата смяна - после рецепционистката добави меко: - Имате два дни почивка.
Зелените очи на Сакура се впиха в нея и устните й потрепериха.
- Два дни?
- Поехте две смени една след друга - Танака-сан кимна утвърдително. - Ишин-сенсей каза да Ви уведомя, че имате полагащи се два дни почивка.
Ушите й писнаха. Цели два дни! Два дни в Суикацу насаме със Саске... Очите й се насълзиха.
- Трябва да говоря с Куросаки-сан!
- Отиде в Първостепенна болница и каза, че ще се забави... Сакура-химе, пребледняхте! Сигурна ли сте, че сте добре?
- Да. Аз... Няма проблеми! - Метна поглед към Себастиан и със залитане се насочи към коридора. Трябваше й време да бъде сама и да размисли, а вместо това до вратата я чакаше икономът на Саске, за да я придружи до Суикацу. Защо не си тръгне, по дяволите? Запъти се към стаята с гардеробите, надявайки се никой да няма вътре, но остана като вкопана с ръка на дръжката на вратата. Сред какофонията от звуци в предверието, Сакура съвсем ясно чу шум, после гласовете на Ино и доктор Тенма. Как ли успяваха да се поберат в тясното помещение? Може би... излизат заедно? Налудничава мисъл, но на няколко пъти ги бе виждала да говорят насаме и Тенма да демонстрира нещо подобно на близост. Докосваше я по рамото, накланяше се към нея, очите му търсеха очите на Ино... Естествено, и Сакура имаше подобни отношения с Наруто и Ичиго, и сигурно отстрани изглеждаше по същия начин. Но бе склонна да си мисли, че между Тенма и Ино съществуваше нещо по-дълбоко от приятелство.
Наистина са прекрасна двойка, реши за себе си тя и мисълта й се отклони към тях, отвличайки я от собствените си проблеми. После се сети, че и Ино харесваше Саске, още когато учеха в Академията. Нали бяха съпернички за неговото внимание? И ако нямаше толкова скрупули сега, предвид съмнението си, че имат връзка, би предложила на приятелката си... Саске. С удоволствие би й го преотстъпила за тези два дни, през които й се налагаше да почива, а тя щеше да се покрие при Иноуе в окията, надявайки се Саске да не я намери там и да бъде прекалено зает с Ино, за да не се сети за нея.
Каква отвратителна мисъл!
Саске...
Съзнанието й проплака. А докато работеше, успешно бе забравила годеника си. Спомни се за неописуемата болка между краката си, когато той бе изпълнил задълженията си и тялото й потрепери неконтролируемо.
Вратата се отвори и Сакура се сепна, впивайки поглед в стъписаното лице на Ино. Русите коси на приятелката й бяха опънати назад с тънка диадема и светлосините ириси върху бялото й лице се окръглиха.
- Сакура-химе?...
- Ъм, да? Аз... трябваше да... Извинявам се! - Сакура мерна лицето на Тенма вътре и се отдалечи по коридора. Сетне отвори вратата на първата стая и я затвори след себе си, поемайки си дъх дълбоко.
Сигурно са си помислили, че съм подслушвала на вратата, помисли си тя, затваряйки очи, прекалено изчервена, за да бъде тактична и да престане от раз да мисли за звуците, които бе чула, докато стоеше в коридора. После отново в главата й се промъкна лицето на Саске и тя се свлече на земята, закрила лицето си с длани.
Мислеше си, че е сама, докато след минута гласът му не я стресна:
- Добре ли си, принцесо?
Но, разбира се! Съвсем бе забравила, че Ягами Райто е още в тази стая и го изгледа втренчено, докато се изправяше отново на крака. Той седеше в леглото си с вдигнати колене, на които бе подпрял нещо. Едната му ръка държеше молив, който почукваше по брадичката си. Кичури светлокестенява коса закриваха челото му, а под полегатите вежди събрани над носа я фиксираха очите му. Бе толкова по-различен от Саске, макар и двамата да се държаха по един и същи начин с нея. С някакво влудяващо егоистично поведение, зад което парадираха превъзходство.
Ярката светлина бе безпощадна - откриваше прекалено много. А Сакура дори не знаеше защо го сравни със Саске... Двамата нямаха нищо общо помежду си. Единият й бе годеник, член на аристокрацията, нинджа като нея. Другият - просто поредният пациент, живеещ в Сендай или Канто, без никакви способности, без класа, без пари... Но ги сравняваше.
- Нали ти казах да не се движиш? - Сакура се приближи до Райто. - Раната ти ще се отвори и...
- Но не се отвори - Той затвори кориците на тетрадката, в която пишеше и с отсъстващ вид я пъхна под завивката си, вперил кафявите си очи в нея. - Мислех си, че смяната ти отдавна е свършила.
Беше му казала, че ще му даде опиум сутринта, но не дойде лично, а бе пратила Карин-чан. Имаха спешен случай с дете, паднало от покрив на къща и тя отложи всички ангажименти по други пациенти, включително и Ягами Райто. Днешната доза бе по-малка и той изглеждаше адекватен, за разлика от вчера, когато бе прекалила.
- Имам още време - Сакура отметна завивката му, вдигна горнището на пижамата му и опипа бинтовете. Бяха сухи и бели. Той не я бе излъгал. - Наистина не се е отворила. Надвечер ще дойде сетрата, за да я почисти отново. Предполагам, че до седем дни ще махнем конците.
- Това е добра новина - подметна той с тон, който вибрираше от скрита ирония.
- Може да си тръгнеш и по-рано, ако спреш да правиш излишни движения.
Райто облегна назад глава, фиксирайки лицето й из под мигли, докато тя прокарваше ръка по белите бинтове. Под светлите очи имаше сенки и бръчките от двете страни на устата й се бяха вдълбали. Правеха я да изглежда по-възрастна, отколкото всъщност беше и съвсем уместно предположи, че това се дължеше на работата й.
- От друга страна, когато си тръгна, ще съжалявам, че няма повече да виждам хубавото ти личице, принцесо - тихо рече Райто.
Ръката й застина. Вдигна лице към неговото, сетне се отдръпна. Той наистина бе адекватен и казваше думите си напълно сериозно, а тя бе глупачка като им се връзваше. Изглеждаше толкова искрен и откровен. През всичките й години се усмихваше на околните, беше учтива и внимателна, демонстрираше завиден самоконтрол, зад който криеше емоциите си, но никога, абсолютно никога не бе искрена или откровена. Дори когато ходеше по улицата и поздравяваше други членове на аристокрацията, казваше "Добър ден!", но никога не бе влагала някаква емоция в поздрава си.
На него обаче му бе лесно да бъде прям с нея, а тя нямаше такта да се окопити бързо.
- О... Разбира се.... - Успя да се усмихне. - Поласкана съм... много...
Той не й отвърна веднага, вместо това извърна поглед към прозореца.
- Цял ден чувам плясък на крила, - глухо каза Райто. - но прозорецът не е отворен. Да не си ме дрогирала отново?
- Не - Тя поклати глава. - Предписах ти по-малки дози за следващите дни, докато ме няма. Аз - въздъхна. - чакат ме и... трябва да тръгвам. Ще се видим след два дни.
Райто кимна и я изпрати с поглед до вратата.
Следващият един час премина покрай нея като мъгла. Преоблече се, после последва иконома навън към яшики и имението на Учиха. Оживлението на хорската тълпа, разговорите, слънчевата светлина, вятърът - нищо от реалността не можеше да я откъсне от летаргията й. Чувстваше толкова много самота, че чак й се плачеше. Искаше й се да се прибере в Кокурюкай или да се скрие в окията при Иноуе, а вместо това от нея се очакваше да се подчини на желанието на годеника си. На няколко пъти поглеждаше към Себастиан и в неговите очи виждаше странен блясък, сякаш й съчувстваше и споделяше мъката й. Ала вместо това да й даде някакво облекчение, че поне един разбира как се чувства, усети изпепеляващ гняв, който срути самоконтрола й. Бе достигнала до нивото, в което прислугата я съжаляваше!
По-зле не можеше да стане!



Пристигнаха в Суикацу доста бързо или поне на нея така й се струваше. Имението бе най-отдалеченото в яшики, но заемаше цял квартал, който сега бе безлюден. Преди Итачи да избие целия клан, Сакура знаеше, че Учиха са били най-многочисления клан на Коноха и с амбиции да влязат пряко в управлението на селото. Но липсата на дзайбацу на Мотойоши-чо възпрепятстваше тези желания. Вместо това ги бяха изтикали в дъното на социалната стълбица и вина за това имаха Харуно. Съществуваше някаква вражда, която не се коментираше, нито пък имаше директни сблъсъци и жертви от двете страни, но се усещаше така, както въздуха, който дишаха.
Едно време, докато учеше в Академията, на Сакура й се струваше романтично и красиво да се възроди любов между два враждуващи клана. Бе чувала за ямабуши на Ига и Кога и трагичната любов на Оборо-химе и Геносуке-доно, но макар това да бе легенда, вълнуваше момичешкото й въображение. Може би имаха възможност със Саске да обединят разединените си семейства. Ала със съзряването си осъзна, че любовта е просто дума, която съществуваше единствено в красивите поеми, които Иноуе четеше или се разиграваха на сцената на Кабуренджо, а също и в откровените книги на Джирая, чиито фен бе Какаши.
Сега се прибираше при годеника си, който я бе имал и докосвал по начин, по който никой мъж не го бе правил и за който преди копнееше от цялата си душа. А вместо да чувства радост, чувстваше... отвращение.
Дано само не поиска да...
Себастиан я поведе през градината, заобикаляйки главната къща отдалеч и се насочиха към езерото. В Кокурюкай също имаше езеро, но докато то бе декоративно, малко и заобиколено от ситен пясък от плажа, тук то заемаше почти цялата площ на градината. Заобикаляха го огромни борове, чиито върхове шумоляха и се накланяха от течението на вятъра. Саске бе седнал в края на издадения кей, провесил крака през ръба и бялото му кимоно с герба на Учиха се издуваше леко около широките му рамене. Докато се приближаваха, тя имаше възможност да го огледа - нещо, което не й се отдаде на празненството на годежа им. В Академията тя бе по-висока от него и от Наруто, но това си бе в реда на нещата. Момичетата съзряваха по-рано, за разлика от момчетата. Сега той бе по-висок от нея, а Наруто - по-висок дори от Саске. Изглеждаше й внушетелен, въпреки, че бе седнал и пушеше, гледайки към ширналото се езеро.
Себастиан спря на три метра от него и се поклони с ръка на гърдите, но Саске дори не го удостои с поглед, отпращайки го с ръка. Очите му се вдигнаха към нея и Сакура се подчини на безмълвната заповед в погледа му. Отпусна се на колене и сплете треперещи пръсти в скута си. Заби поглед в дъските между тях и след време, което се отпусна тягостно между тях тя промърмори:
- Добър ден, Саске-доно!
Годеникът й въздъхна шумно, от което тя си въобрази може би, че се дразни от официалните й думи към него и предположи, че ей-сега ще й каже, че няма нужда от такива неща между тях, но той само попита:
- Кога си отново на работа?
- След два дни - отвърна равно.
- Това е добре. Уморена ли си, Сакура-чан?
Беше като пребита. Всеки мускул от тялото й плачеше от умора. Искаше й се да зарови глава във възглавницата си и никога да не се събуди.
Поклати глава.
- Чувствам се добре - отвърна. - Благодаря, че попита, Саске-доно!
Ръката му повдигна брадичката й и черните му, пронизващи очи се втренчиха в изпитото й лице. Очакваше, че той ще прояви загриженост или ще види колко уморена всъщност беше, но вместо това той изрече сухо:
- Миналата нощ бях нападнат, докато бях в Архивите на Кататане.
Сакура премигна няколко пъти, опитвайки се да избистри ума си и невярващо зяпна в него. Той отдръпна ръката си и извърна лице от нея.
- К-какво...
- Не беше нинджа, нито бе Акатски. Беше измет от Руконгай и около него се носеше същата воня, каквато се носеше около нещастниците, които ни нападнаха на моста - Устните му потрепереха и той всмукна дълбоко от цигарата си. - При теб имаше ли подобни инциденти в болницата?
Съвсем неуместно тя си спомни за Райто и вчерашния инцидент, който я изгони от стаята му и лицето й пламна, но Саске не забеляза това.
- Не. Никой не ме е нападал на работа.
- Което означава, че аз съм целта на тези атентати.
Сакура прехапа устни, опитвайки се да следи мисълта му и логичния извод от доводите му, я накара да попита:
- Може би са... Акатски?
- Казах ти, че не може да са те! - Саске я изгледа бегло с доза раздразнение. - Не ме ли чу какво ти казах преди малко? Акатски биха свършили работата си сами и нямаше да наемат глупаци. Имам чувството, че някой си играе с мен. Но не Учиха са мишената, иначе и брат ми щеше да бъде нападнат.
- А... Еспадата? - предположи тя.
- Еспадата се интересува само и единствено от Сейрейтей. Кога се е интересувала от нинджи?
- Може... сега да има причина.
Веждите му се свиха над очите и той отново я погледна втренчено. Хвърли фаса на цигарата си във водата и я хвана за китката, придърпвайки я към себе си. Сакура се облегна сковано на него и пръстите й се вкопчиха в ръкава на кимоното му. Очите й се разшириха, когато напипа под коприната стегнатите бинтове и се опита да вдигне ръката му, за да разгледа по-добре.
- Боже, ти си... - Той се отдръпна от вкопчените й пръсти и грубо я отблъсна от себе си. - Саске, ти...
- Нищо ми няма! Моля те, само не истерясвай! - Зъбите му изскърцаха от ярост. Сигурно бе гневен, че е допуснал да бъде ранен и тя замълча, твърде обидена, че толкова лесно отхвърляше загрижеността й. Той сякаш забеляза това и добави малко по-спокойно: - Себастиан ме превърза и мога да ти кажа, че това не може да се сметне за рана.
- Добре - кимна Сакура.
Когато Саске отново посегна към нея, тя се отпусна на тялото му без възражение. Облегна ръка на рамото му и отпусна глава на другото рамо. Това сигурно бе от онези моменти, които влюбените споделяха, потъвайки в тишината на усамотението си. Но Сакура не почувства нищо такова, прекалено уморена, за да бъде романтично настроена. Мисълта й блуждаеше другаде - към пациентите, които бе оставила. Карин-чан бе постъпила преди две седмици и бе прекалено разсеяна, за да изпълнява съвестно задълженията си. Но пък имаше желание да помага и никой не можеше да я отклони от това. Предния ден бе объркала лекарството на двама пациенти и ако не бе бързата й реакция и тази на Марико, можеше да има непредвидими последствия. Беше ли добре да остави пациентите си на нея? Единственото успокоение бе, че Ичиго щеше да наблюдава сестра си, но и в това не можеше да бъде сигурна напълно.
След известно време, потънали в неловка тишина, прегръдката му стана по-интимна. Постави длани на дупето й и притисна таза й към себе си, после разтвори бедрата й и я настани в скута си. Мускулите на краката й се стегнаха и тя се опита да се отдръпне, но ръцете му не й позволиха това. Втренчи се ужасено в лицето му и мисълта, че той иска да направи онези срамни неща с нея тук посред бял ден, я втрещи.
- Саске... какво правиш? - Гърлото я заболя от дрезгавия й глас. Опита се да го отблъсне този път по-силно от себе си, но хватката му се затегна. Черните му очи светеха, но гримасата на лицето му не се промени. Изглеждаше й като демон, готов да я вземе дори против волята й. - Моля те, недей! Не... тук... Моля те! - проплака и очите й се насълзиха.
Нима бе способен да ми причини това?! Да го направи пред очите на прислугата? Положението се влоши още повече, когато видя на верандата на къщата силуети.
- Стига си се дърпала насам-натам като зверче! - заповяда отсечено той и разтвори кимоното на гърдите й, оголвайки я до кръста. - Ще правя каквото си искам!
- Недей тук, моля те! - Самоконтролът й се срути под напора на безразличието му и тя заплака, опитвайки се да го отблъсне за пореден път. - О, Саске, недей!
Сълзите й се стичаха по бузите и от гърлото й се откъсваха хлипове, които явно го подразниха, защото той загуби търпение и я блъсна от себе си рязко. Тя падна на дупето си и се подпря с длани на дъските на кея, вдигайки мокрото си лице към него, а следващите му думи направо я поляха със студена вода:
- Тъпа, истерична кучка! Мразя да ми реват, сякаш се каня да ги изнасилвам! - Погледът му бе пълен с презрение, от което я заболя толкова силно, че наведе глава надолу. - Моля те, покрий циците си! Не искаш брат ми да си помисли нещо, нали? - Саске кимна зад гърба й и тя със закъснение видя, че Итачи и Себастиан се приближават. Треперещите й пръсти се опитаха да закрият гърдите й, но те бяха прекалено големи и изскочиха дръзко извън разкъсаното деколте на кимоното й. Прикри се с ръце и се преви на две, опитвайки се да прикрие голотата си. Лицето й почервеня. Прииска й се да потъне в земята от срам.
Нямаше смелост да погледне Итачи, който се спря до нея. Виждаше само хакамата му и сандалите, с които бе обут.
- Саске, трябва да говоря с теб! - каза той.
- Добре.
Сакура продължаваше да стои с наведена глава. Не можеше да си тръгне, докато Саске не я освободи, но това не се наложи. Той просто я заобиколи като изритано животинче и тръгна към къщата заедно с брат си и иконома.
После вятърът донесе думите на Итачи, които я накараха да потрепери от ярост:
- За първи път виждам някой от Харуно да се покланя толкова ниско!
Остана сама на кея. Стискаше края на кимоното си, което не можеше да покрие гърдите й, а цялото й съзнание се разтърсваше от най-грозното унижение, което бе изпитала. Именно това не бе очаквала от Саске, нито си бе въобразявала в най-безумните си страхове, че някой би могъл да я нарече... истерична кучка! И точно Саске, точно той... Обидата горчеше и я тровеше. Заплака отново, но тя изтри с ядно движение сълзите от лицето си.
Никога нямаше да заплаче отново за Саске, нито щеше да му позволи да я нарани отново! Никога нямаше да позволи на сърцето си да го заобича отново!
Вирна брадичка нагоре и се изправи грациозно. После с цялото достойнство, което имаше тя и кланът Харуно, закрачи величествено към къщата. На верандата я посрещна Себастиан, който изпитателно я погледна в лицето и нежността в погледът му я разгневи още повече, защото му перна оглушителна плесница. Икономът не реагира по никакъв друг начин на агресията й, а само се поклони ниско, оглеждайки из под мигли гърдите, които тя всячески се опитваше да прикрие, но не успяваше.
- Простете, милейди! - извини се тихо той, после добави: - Последвайте ме! Милорд каза да Ви покажа стаята Ви!
Тя го последва без да каже нищо в отговор.

Докато казваш това, знам, че помощта ми е желана, така че опред няма как да ми омръзне


Получаваш целия комплект от/до и се радвам, че приемаш както позитивите така и негативите. Не всеки е способен на това. Една от малкото си



Не се ограничавай само с мен. Има много хора които биха могли да бъдат от полза, но не знам защо не искат да напишат поне един коментар. Буквите на клавиатурата ли ще им свършат, що ли



Не бях срещала тази дума до преди да я видя при теб. После заинтригувана се разтърсих за нея. А когато видях образа на Себастиан в този фик, тази дума сякаш залепна за героя. Много ми хареса комбинацията която се получи.


Толкова си отзивчива, направо нямам думи да опиша как се радвам. Въпреки всички проекти с които си се заела. Ти си бижу

Разрових се за записките си по въпросната идея и започнах да се чудя как да я представя, за да могат да се включат и други хора, както ти каза. Макар да се съмнявам, че изобщо някой ще се включи, правя нещата с голям ентусиазъм. Общо взето на принципа: 'Прави каквото трябва, пък да става каквото ще'.

Все още обмислям как точно да стане и се спрях на идеята да направя нещо като литературна задача. Мисля да пусна няколко опорни точки от които всеки би могъл да се възползва, за да напише собствен разказ с еднакви основи, но използвайки собствения си стил на писане. При интерес от отсрещната страна, мисля, че биха могли да се получат интересни резултати.

Наистина много бих се радвала, ако ми помогнеш за края, защото там ще се опитам да предам едно внушение за свръхестествено, но това ще го бистрим в темата която ще създам. Вече нямам търпение, но не искам и да избързвам ^^


Относно нещата в спойлера, надявам се безпрепятствено нещата да се разрешат и скоро отново да се радваме на компанията ти. Стискам палци


Прочетох новата глава и това са нещата които открих:

Изчервена се опита да избута споменA от

След като Саске и Итачи се отTеглиха

Той заобиколи бюроTO й/може да махнеш й-то, има го в слд изреч/ и се приближи до нея.

е много по-ефективна от арестА или разпитите, нали?

Цунаде не каза нищо в отговор, само въздъхна силно./силно не е точната дума, по-скоро шумно.

В този абзац има доста повторения на думата 'нали'. Ако откриеш начин, може на места да я избегнеш като я заместиш или изпуснеш


--------

се гонеха във въздуха и в сумрака на малкият кабинет/малкия

но и не ви моля за някаква немислима услуга. /не Ви

тя почувства раздразнение, както първият път, когато го видя на моста./първия

извини се тя и се насочи към икономА

Сакура се впиха в нея и устните й потреперИха.

Сред какофонията от звуци В предверието, Сакура

А докато работеше, успешно бе забравила годеникА си

Другият - просто пореднияТ

Преоблече се, после последва икономА навъН

усети изпепеляващ гняв, който срути самоконтролА й

Сега се прибираше при годеникА си, к

Саске бе седнал в края на издаденият кей/издадения

нещо, което не й се отдаде на празненството на годежА

Сакура се подчини на безмълвната заповед в погледА му.

Годеникът й въздъхна шумно, ОТ което тя си въобрази

АкаТСки биха свършили работата си сами и нямаше д

Предният ден бе объркала/предния

и тръгна към къщата заедно с брат си и икономА.

Остана сама на кеят./кея

който изпитателно я погледна в лицето и нежността в погледА му


Любими моменти са ми:





Жалко само, че все Себастиан го отнася, милият. Щеше ми се Сакура да направи това още когато дойде Итачи и да покаже, че кланът Харуно не губят гордостта си при никакви обстоятелства. Харесвам подобна сила на волята.


Сега ми остава само да чакам завръщането ти

Отново едитнах грешките си и отново ти !

Имам още няколко довършителни корекции по следващата глава, но няма да бъда концентрирана, за това малко ще отложа пускането й. Местя се в нова квартира и за това ми трябва малко време...

Благодаря ти, че си до мен, когато имам нужда от теб! Това малко лигаво се получи, за което ти се извинявам.

И чакам новата тема, в която искаш да обсъдим разказа ти!

Пред театър Кабуренджо отново се събираше тълпа. От мястото зад прозореца на стаята си, Иноуе виждаше стълпотворение около фигурата на един човек и тя предположи, че е изпълнителят на главните онна-гата, Рицу-сенсей. Повечето от обкръжилите го бяха гейши. Ярките им кимона изглеждаха като жизнерадостни пеперуди сред множеството, а слънчевият ден внасяше нотка на еуфория и радост, ала това не докосна замръзналата й душа. Дори след като нея я нямаше в Коноха, животът щеше да продължи. Улкиора бе прав - никой нямаше нужда от нея, а смисълът на живота й си бе отишъл през отминалата нощ, когато всичко се бе сринало като неумело направена кула от карти.
До преди да го срещне, бе движена единствено от това да докаже на Харуно Сано, че може да се справи и сама. Освен това целите на клана й бяха чужди и неизпълними. Искаха от нея да бъде нинджа и да се подчинява безпрекословно на главата на клана. Но не това искаше Иноуе. Може би ако рйооши използваха правилния подход, тогава и тя щеше да вземе ревностната позиция на Сакура. Ала тя не бе Сакура, не бе и Нами, която се бе върнала, търсейки скъсаната връзка с Харуно... Бе Иноуе - гейшата... Нали така се бе представила снощи на приятеля на Нами пред вратата на Ропонджи? Не беше борец или воин като Сакура, нито пък с душа на авантюрист като Нами, но пътя, който бе избрала задоволяваше потребността й да се себедокаже.
А след това срещна него и пътеката, която бе избрала, макар да водеше към целта й, сега се изпълни със смисъл. Или поне така си въобразяваше, докато той не свали маската си на отегчения подчинен. Още отначало си бе наумила, че работи в някое дзайбацу на Мотойоши-чо, а се оказа високо квалифициран убиец от групата на Айзен Соуске, за чиято глава бе обявена огромна сума като награда. И макар дълги години да бе откъсната от политическия живот на Коноха, все пак знаеше какви са аранкарите. Самураите от Сейрейтей ги бяха превърнали в цел, както нинджите преследваха Акатски, а Хюга - пирати. Всички те бяха сган престъпници и убийци, ползващи забранени техники, а сега тя бе тяхната следваща жертва, макар сама по себе си да не представляваше заплаха за никой. Единственото, което й идваше наум, бе това, че се домогваха до нея, защото бе от клана Харуно и целяха нещо скрито, което може би само баща й би могъл да знае. Колко патетично, нали?
Тацуки й бе донесла закуската още преди час, но Иноуе не бе хапнала нищо, прекалено уморена да направи и едно движение. Имаше глупавото усещане, че дори и мислите в главата й бяха прекалено тежки и се влачеха мудно. Сигурно това бе да се носиш по течението - без мисъл само с механични движения като кукла. Сълзи вече нямаше, нито пък изпитваше потребност да се самосъжалява. Нямаше полза нито от едното, нито от другото.
Приемайки истината, й бе по-лесно да спре да мисли. Никой нямаше да тъгува за нея, на никой нямаше да липсва, никой нямаше да я търси... Нямаше право да въвлича други хора, а това изключваше всички в окията, Санджи, с когото се бе запознала или Ичиго. Не можеше да каже и на Темари, макар логично тя да можеше да я защити. Имаше покровител сред клана Кучики, бе и сестра на Гаара, но можеше ли да разруши живота й, въвличайки я в непознати води?
Улкиора щеше да убие всеки и макар да знаеше това, бе излязла да търси помощ от сестрите си. Той не я бе спрял. Само я е наблюдавал отдалеч, давайки й шанс да види реалността, в която нямаше място за нея. А сега знаеше много добре къде се намира той.
Отдели се от прозореца и отиде до тоалетката, оглеждайки се изпитателно в огледалото. Беше облякла обикновено памучно кимоно в сив цвят и оби в бяло. Възелът му не бе традиционнният "висящ" възел с подплънки, така характерен за маико, а съвсем семпъл, който успя да направи сама, без да иска помощта на Тацуки и така да предизвика лавина от въпроси. Не сложи грим, нито се постара да изглежда зашеметяващо. В тези трикове нямаше смисъл и това нямаше да й донесе повече минути живот. А ако имаше късмет, нямаше да попадне на някой от окията, докато излизаше навън.
Не можеше да чака повече. Нека всичко свършеше веднъж завинаги.
Пое си няколко пъти въздух, преди решително да се насочи към вратата. Плъзна я встрани и подаде предпазливо глава навън, оглеждайки коридора. Не видя никой от прислугата, нито пък Каори или Котоми-сан. Изтича по коридора, после по стъпалата, като не издаде нито звук, безшумна като сянка. Премина тичешком през градината и се спря в предверието. Обу прости тръстикови сандали и излезе на улицата, затваряйки вратата след себе си.
Пресече шумната тълпа, изливаща се на поток по калдъръма и влезе в тихата уличка срещу окията. Там, където снощи бе видяла Улкиора. Беше сигурна, че той е там и наистина бе така. Стоеше прав, подпрян на стената и пушеше. Зелените му очи я фиксираха в един дълъг миг, през който тя стоеше като вкопана в земята, притиснала длан към гърдите си и безуспешно чакаше някаква реакция на изненада от негова страна. Ала изразът на лицето му не се промени, нито дори погледът му... Зелените неподвижни очи я гледаха втренчено без никаква емоция, сякаш бе очаквал точно това от нея, а думите които изрече, потвърдиха тази нелепа мисъл:
- Готова ли си?
Взираше се в него с широко отворени очи и не можеше да повярва, че това се случваше. Вчера бе дошъл в стаята й и я бе заплашил, че ако каже на някой за него или Айзен, ще убие този човек без никакво угризение или чувство за вина. Знаел е, че тя въпреки всичко щеше да потърси помощ от някой - дали от сестрите си или от клана, и й бе дал възможност да разбере, че всъщност никой нямаше да й обърне внимание. Възможно ли бе да я познава по-добре, отколкото тя познаваше себе си? През цялото време, докато Айзен й бе разигравал театъра на отегчен служител в дзайбацу, а тя имаше очи само за Улкиора и си въобразяваше, че те са възхитени от Темари, всъщност я бяха разучили много по-добре, отколкото тя - тях.
И при тази отрезвяваща мисъл, се опита да потуши гнева си, захапвайки долната си устна до кръв.
Толкова ли съм прозрачна всъщност, след като така се подиграва с мен? Беше пълна глупачка! И с поведението си само го улесняваше... Щом помисли това, Иноуе направи крачка назад. Възнамеряваше да изпищи и да побегне, предизвиквайки суматоха в тълпата, събрала се пред вратите на театъра. Надолу по улицата към реката имаше няколко патрула на шоджо и несъмнено сред стълпотворението около Рицу-сенсей имаше нинджи, макар в първия момент, когато излезе от окията да не забеляза черните им униформи. Извъртя се на пети и отвори уста, но той я превари. Обви ръка около тялото й и я задуши в стоманена прегръдка. Ръката му, сякаш скова гръдния й кош и въздухът излезе от гърлото й със свистене, после дланта му затисна устата й и я повлече като кукла по безлюдната уличка между окиите.
Недалеч от тях имаше малка площадка с наредени кофи за боклук и други дни тук винаги имаше прислуга, когато минаваше, запътена към поредната чайна. Защо сега не се мяркаше жива душа? Пък и дори да ги виждаха с обикновените си дрехи, тя приличаше по-скоро на прислужница в прегръдките на богат мъж. Това бе често срещана гледка в Акасака и не будеше никакво подозрение.
- Няма нужда от импровизации, слънце мое - промърмори до ухото й Улкиора. - Но въпреки всичко трябва да те поздравя за смелостта ти!
Иноуе се опита да го ухапе по дланта, която й пречеше да диша и той я изгледа с високо вдигнати вежди.
- Да не повярваш, че зад лустрото на високоплатена гейша се държиш като... побесняла котка!
При това определение, тя се задърпа по-ожесточено и се опита да го издраска с нокти по лицето. Той сграбчи китките й с другата си ръка, но не можа да я удържи. Ноктите й докопаха дясната му буза и оставиха четири ясни следи до татуировката под окото му. По кожата изби кръв. Почувства такова задоволство от себе си, че го изгледа насмешливо. Както и очакваше, той се развълнува дотолкова, че маската на ледено равнодушие падна и я блъсна рязко от себе си. Иноуе се залюля заплашително, но почувствала се свободна, побягна обратно по улицата. В следващия момент усети как пръстите му се заровиха в кока на главата й и я издърпа жестоко към себе си.
Изпищя диво, преди той да запуши отново устата й.
- И темперамент очаквах от теб, напълно подходящ на клана ти - осведоми я равно Улкиора. - и смея да твърдя още, че поведението ти започва да ми харесва!
Върви по дяволите! Сивите й очи изглеждаха почти бели от гняв, когато вдигна глава към него.
- В Лас Ночес ще продължим тази игричка, нали? - продължи той и я повлече към кофите за боклук. - Само не забравяй да бъдеш все така жива и енергична, че бързо ще загубя интерес!
Спря рязко, притиснал тялото й към своето и вдигна отворена длан. Въздухът, който ги заобикаляше затрептя, сякаш се намираха в зноен летен ден и пространството пред тях се отвори, наподобяващо черно око без клепачи. Тъмнината я погълна и студът, който лъхна от отвора охлади побеснялото й тяло. Иноуе премигна няколко пъти, но дупката не изчезна и сърцето й задумка бясно в гърдите й.
- Това е Гарганта и няма от какво да се страхуваш - Прегръдката на Улкиора се затегна, макар да нямаше нужда от това при условие, че усещаше отпуснатото й тяло. Сетне я повлече към черното око. - Така по-бързо ще стигнем до Лас Ночес.
Прекрачиха вътре и той се извърна с тялото й към улицата. Остана няколко секунди така без да помръдне и тя вдигна очи към лицето му. Улкиора обаче не реагира, втренчил поглед далеч напред към улицата. В далечината от сянката между сградите изплува фигурата на самурай, облечен в черно, който бягаше към тях с изваден меч. Катаната бе огромна и в първия момент тя видя само широката бяла лента, която се вееше из под пръстите на самурая. Сетне въздухът около тях се раздвижи и се сепна, забелязвайки с крайчеца на окото си другия, който се шмугна в дупката при тях. Висок, мускулест тип със синя коса и впечатляваща конструкция на лицето, от което лъхаше неприязън и презрение. Бе го виждала няколко пъти в компанията на Айзен, когато идваха в чайната и с Темари ги забавляваха, но докато Айзен демонстрираше учтиво любопитство, а Улкиора - безразличие, от този лъхаше единствено сковаващо и грозно презрение. Често се бе чудила защо придружаваше другите, след като през цялото време показваше досадата и отегчението си по възможно най-отвратителния начин и с възможно най-обидните думи. А сега се бе намъкнал при тях и я изгледа втренчено от глава до пети, сякаш се мъчеше да открие някакво същество под дрехите на слугиня, които бе избрала.
- Ако Айзен толкова иска да чука гейша, защо не взе онази русата? - изкоментира той и устните му увиснаха надолу. - Тази тук е много безлична.
Улкиора обаче не каза нищо, загледан към приближаващия ги. Очите на Иноуе се разшириха, щом видя фрапиращо ярката коса, забелязвайки отново самурая, който бе скъсил дистанцията между тях. Помъчи се да извика, но от гърлото й излезе само ръмжене на див звяр.
Това бе Ичиго!
Гарганта се затвори само миг след това.



Хината не бе спала цялата нощ, нито пожела да последва Кучики, когато той поиска да й покаже стаята. Остана в залата за тренировки, заслушана в тишината. После когато прозорците започнаха да посивяват и утрото оцвети облаците в кърваво-червено на изток, отвори вратата към верандата и седна на стъпалата, впервайки безцелно поглед към градината.
Слънчевият диск се издигна високо и обля в ярка светлина всички тъмни ъгълчета. Къщата, която вчера й се стори пуста, се оживи. Чуваше тропот на бързи крака, долавяше откъслечни разговори и гласове, на няколко пъти покрай нея минаха слуги, които тя бе видяла с крайчеца на окото си, но никой не й обърна внимание. Това донякъде я успокои, донякъде я раздразни. Бе свикнала с респекта, който безрезервно получаваше в Шакахо. Слугите се покланяха учтиво, поздравяваха, но тук, в Хатори, тя нямаше такава привилегия, а гербът на Хюга на гърба на кимоното й не бе някакъв критерий, за да получи такова внимание. Никога досега не бе изисквала уважение или респект и често се чувстваше неудобно, когато й бе демонстрирано, но в дома на Кучики Бякуя, безразличието към нея бе обидно и оскърбително.
Усещаше такава тежка самота, каквато не бе изпитвала никога през живота си, макар да бе от хората, които бяха меланхолично-съзерцателни. Чувството за болка не бе изчезнало, а дори се бе задълбало. И ако преди би обвинила Бякуя за мрачните й мисли, сега с настъпването на деня нямаше никакво желание да съди никого. Не бе постигнала нищо значимо в живота си, защо след смъртта си да съжалява за него? Защо да чака някаква промяна или смисъл, или нещо друго, което да осмисли донякъде безцелния й живот. Не участваше в мисии, а Хокагето сякаш я бе забравила, че е съществувала. Дори не бе поела дзайбацу. Едно време си мислеше, че обича Наруто, но той дори не бе забелязал това. А докато него го нямаше и бе тръгнал на обучение с Джирая-сенсей, имаше кратка авантюра с Шикамару, от която само споменът за нея я караше да се срамува. Реално погледнато бе никоя, а животът й бе преминал като тъжен филм с блудкав край. Серия от тъжни сцени, в които винаги бе усещала самотата, сякаш се бе родила с нея и тя я следваше като сянка. Не знаеше, че от спомените можеше толкова много да боли. А само като си помислеше, че в момента се самосъжалява, още повече се натъжаваше.
Вдигна глава, когато нечии тежки стъпки спряха до нея. Черните очи на Абарай Ренджи не й носеха никаква утеха. Изглеждаше й по-висок дори от Бякуя. Той се поклони церемониално. Единственият, който днес я забеляза.
- Може ли да седна до Вас, Хината-сан? - попита глухо.
Прииска й се да му направи забележка да не я нарича така, но гледайки чертите на лицето му, реши, че ще е само загуба на време. Кимна и се отмести малко, за да му направи място. Ренджи се отпусна до нея, слагайки ръце на колената си.
- Добро утро - поздрави я със закъснение без да поглежда към нея. - Как се чувствате?
Вдигна рамене уморено.
- Сега след като съм мъртва, не би следвало да чувствам нищо, нали? - подметна иронично в отговор тя. - Защо тогава се чувствам толкова болна и уморена?
- Вие не сте мъртва, Хината-сан - Ренджи въздъхна. - Вие сте шинигами, което все още не знае нищо за света, който го заобикаля.
Тя махна с ръка.
- Моля те, не навлизай във философски размисли! Нямам сили да следя мисълта ти.
Той забави отговора си и тя се извърна към него. Изглеждаше й толкова досадно скован, колкото и бе вчера, когато я придружи от Шакахо до Сейрейтей. Също като подчертано арогантния и самовлюбен капитан Кучики. Устните й се набърчиха от погнуса, сещайки се за няколко от тайните ритуали на самураите на континента. Вярно, че тук в Сейрейтей никой не практикуваше кимитори* или цудзукири**, но само при мисълта за тези традиции я изпълваше с отвращение, което я завлече във водовъртежа си.
Абарай Ренджи сякаш усети негативните й чувства, които я развълнуваха, защото извърна погледа си към нея и замислено вдигна вежди.
- Между нинджите на Коноха и самураите на Сейрейтей винаги ще има пропаст - заговори и протегна ръка към нея. Хината устоя на порива си за самосъхранение да се отдръпне от него и той дръпна от косите й малко черешово цветче, долетяло от ронещото се дърво наблизо. - Дори след като вие сте тук, това няма да се промени. Единственото, което ни свързва и най-важното в случая е, че имаме общи врагове, които няма да се поколебаят да нападнат Коноха, ако само усетят полъх на разединение.
- Моралната лекция, която толкова дълбокомислено изказа, сигурно има за цел да ме надъха, нали? - язвително отвърна Хината. - Но онова, което изпускаш е, че този свят, за който според теб нищо не знаем, не ми дава право на избор. Дори и твоят капитан е установил собствени правила, а интереса му към мен в никакъв случай не е в мой интерес - Тя се изправи и уморено разкърши раменете си. - През целия ми живот някой друг избира вместо мен. Подчинявам се на баща си и на дълга си на нинджа от Коноха, макар да знам, че именно Коноха създаде враговете си. А сега ми се налага да се подчинявам и на твоя капитан, да се бия с неговите врагове и да следвам неговите избори, сякаш съм марионетка.
- Капитан Кучики не изисква да...
- А какво изисква капитан Кучики? - повиши тон, прекъсвайки Ренджи безцеремонно. - Не разбираш ли какво искам да ти кажа или нарочно се правиш на глупак? Враговете на Коноха не са мои врагове, а изборът да стана шинигами, не е мой избор! Защо тогава да намирам смисъл да оправдавам тях, а да лишавам себе си?
- Тогава какво искате Вие?
- Трябваше да поема дзайбацу и определено нямаше да имам никакъв досег нито с капитана ти и Сейрейтей, нито с враговете на Коноха...
Веждите на Ренджи се свиха над очите му и той отвори уста, за да я опровергае, но в крайна сметка замълча. Няколко секунди се гледаха втренчено, а след това той се изправи и се поклони ниско:
- Простете, Хината-сан, но трябва вече да тръгвам - и не дочака отговор. Заобиколи я с тежка стъпка и се отдалечи по верандата.
Вятърът подухна в лицето й и тя разтърка слепоочията, опитвайки се да подреди емоциите си. Никога не се бе изпускала дотолкова, че да разкрие част от себе си и пълното безразличие на Ренджи само я огорчи.
- Думите ти са - Гласът на Кучики Бякуя долетя зад гърба й и тя се стресна, обръщайки се към него. - думи на една страхливка!
Стоеше облегнат на вратите на треноровъчната зала със скръстени ръце пред гърдите. Краят на шала му се вееше от лекия сутрешен вятър, а кенсейканът оформяше прическата му толкова прецизно, колкото тя никога не би успяла да подреди своята. Думите му обаче не я наскърбиха, нито предизвикаха нещо друго, освен безкрайна умора, която легна тежко върху тялото й.
- Не ми се спори нито сега с теб, нито с лейтенанта ти - рече равно Хината и се наведе надолу, взимайки иглите си за коса. После изпъна с бързи движения черната грива на тила, усука я като въже и я завъртя като кок, забождайки и фиксирайки иглите. Няколко кичура се спуснаха около ушите й. - Ти искаш да разбереш откъде идва реяцуто ми, а аз не възнамерявам да попреча на намеренията ти, ако това ще възпрепятства прибирането ми у дома - Горчивината накара гласа й да потрепери и преглътна преди да продължи: - За това...
- Самосъжаляваш ли се, - натърти грубо Бякуя. - или си просиш съжаление или съчувствие? И двете неща са твърде жалки, за да ги изпитва някой, все едно дали нинджа или самурай!
Усмивката повдигна ъгълчетата на устните й в изражение, което го накара да я изгледа втренчено.
- Ти си едно... копеле! - безизразно отсече Хината. - Вероятно никой не ти го казвал, нали? И кой би посмял? Та ти си великият Кучики Бякуя, капитан на Шести отряд и господар на Сейрейтей!
- Злорадството не ти отива, момиче! - той се приближи към нея и наведе лицето си надолу, докато очите им се изравниха. - Имаш сладко, миловидно личице и тих глас, а държанието ти в никакъв случай не отговаря на външния ти вид.
- Освен, че си копеле, си и арогантен! - продължи тя без да се замисля. - Говориш така все едно ме познаваш!
Кучики Бякуя обхвана с длани малкото й лице и се приближи още повече към нея, взирайки се в бледите й, разширени ириси.
- Противно на думите ти, Хината, аз те познавам, а ако се отърсиш малко, ще осъзнаеш, че и ти ме познаваш.
Тя задържа дъха си в опит да спре изчервяването си, което се разля по бузите й като лека мъгла над езеро и се отдръпна рязко.
- За какво говориш, по дяволите?
- За нас двамата - отвърна той и въздъхна. - Когато прободох сърцето ти със Сенбонзакура, ти дадох част от моята сила - реяцуто е част от душата на едно шинигами. А ти ми даде... част от себе си. Ние сме свързани с връзка, която не може да се разруши, освен ако някой от двама ни не умре.
- Колко... мелодраматично! - Усмихна се със сарказъм тя. - Моля те, давай да свършваме с този цирк!
Погледът му изпитателно се взираше в нея и тя извърна очите си настрани в опит да избяга от очите, които сякаш проникваха в душата й.



Рюзаки за първи път пристъпваше вратите на Полицията. Институцията на Данзо вдъхваше някакво смътно безпокойство още повече, че той като фигура от обществото на Коноха не бе подчинен пряко на даймиото. От край време Данзо Шимура се съобразяваше преди всичко с интересите на клана Учиха и дори при отсъствието на последните членове на този клан - двамата братя, имаше разногласия с Йорико-сама и Хокагето. Сега обаче привилегиите на Саске и Итачи Учиха бяха върнати, а големият брат бе поел Полицията без възражения и без спорове. Именно Итачи преди седмица се свърза с Рюзаки и определи среща, на която да обсъдят няколко належащи проблема. Може би това нямаше да се случи, ако ректорът на Тодай в Ропонджи не го бе препоръчал като кадър в новосъздаденото звено в Полицията, лично под покровителството на Учиха Итачи. След този момент всичко се разви по доста бърз начин, който изненада Рюзаки, още повече, че не знаеше какво точно щеше да работи в този отдел.
Дрехите, които избра бяха делнични и подходящи за нинджа - черни панталони, тъмнокафяво кимоно с бял кант на ръкавите и кожени гамаши. Нещо, от което се беше отказал отдавна, но реши, че би било добре ако поне веднъж в живота си се облече така, както повеляваше кланът му. Пък и те идеално прикриваха недъга му и грозната чупка в раменете почти не се забелязваше. Нинджите обаче в приемния салон на сградата го изгледаха така все едно бе много рядка и екзотична птица и той упорито ги игнорира, предвижвайки се с равномерна крачка към информацията в ъгъла. Единственият урок, който бе усвоил от Академията за нинджи бе правилото за кагаши но джуцу и можеше да се скрие в умбрата, но рядко използваше това умение, което толкова много се приближаваше до шунпо на самураите от Сейрейтей. Бе свикнал да го зяпат, бе чувал и злостни коментари зад гърба си, за това и се бе научил също толкова успешно да запазва хладнокръвие и безразличие. Понякога дори погледите на хората можеха да нараняват като разсичане с катана. Кланът Рюга бе изпаднал в немилост преди стотина години, когато прароднина на Рюзаки бе изменил на даймиото и бе станал ронин, скривайки се в горите на ямабуши на Кога. Баща му често му бе споделял, че възлага големи надежди на него, но това беше докато Хидеки не се провали като нинджа и доброволно напусна яшики, вземайки градската къща в Канто. Отношенията му със семейството бяха хладни и формални, понеже самото му решение опозоряваше допълнително Рюга и осъждаше клана на бавна смърт.
Сега се облегна на малкия плот и наведе лицето си към мъжа, който бе седнал на въртящ стол и попълваше бланки.
- Добър ден! - поздрави гладко Рюзаки. - Казвам се Рюга Хидеки и имам среща с Учиха-доно.
Малките очи на мъжа, сякаш се стесниха още повече, впивайки ги изпитателно в лицето му. След няколко секунди мълчание отвърна:
- Учиха-доно още не е дошъл, а Данзо-сама е на среща със старейшините. Трябва да дойдете по-късно или да изчакате отвън.
Рюзаки кимна без да покаже раздразнението си, което изпита и понечи да се извърне, когато почти се сблъска с момиче. Отдръпна се настрани от нея, въпреки, че тя не го забеляза, прекалено заета да си поема дъх. Явно бе тичала и в първия момент видя само кичури руса коса около ушите, две закачливи опашки и заострена брадичка. Беше толкова ниска, че едва достигаше до рамото му. Момичето се облегна с тяло на рецепцията и каза на един дъх:
- Ягами Райто идвал ли е на работа вчера или днес?
Името се заби като клин в ума на Рюзаки и макар да имаше намерение да не досажда, остана като вкопан, загледан в профила на непознатото момиче. Красива с плавни черти и червени устни, които го накараха да се замисли за неуместни неща. Тръсна глава, за да се освободи от тях и наум повтори името. Ягами Райто.
- Не, Амане-сан - отговори й мъжът, повдигайки рамене. - Проверихте ли в дома му?
- Шегувате ли се? - Очите й го стрелнаха гневно. - Миса първо там провери. Не е идвал и в Наха, днес не е присъствал на лекции... Къде може да е? Не е ли оставил някакво съобщение за Миса?
- Не.
Тя загриза нервно долната си устна. Видимо се колебаеше, после предложи замислено:
- Дали не трябва да съобщим за изчезване?
- Амане-сан! - повика я Рюзаки, надявайки се да му обърне внимание.
Не знаеше дали бе редно да се меси в разговора им, но реши, че трябва да й каже онова, което знаеше, предвид това, че е обезпокоена. Тя го изгледа втренчено, свила вежди над очите си в опит да си спомни дали го познава, но не успя и попита:
- Да?
- Може ли да поговорим насаме!
Момичето кимна и двамата се насочиха към изхода. Рюзаки отвори вратите и я изчака да мине преди да ги затвори след себе си. Полицията се намираше на площад в близост до главната улица на Коноха и до тях долиташе шум от разговори и подвикванията на търговците. От запад надвисваха оловносиви облаци и във въздуха ухаеше на дъжд, който болезнено напомни на Рюзаки за морето. Сестрата на майка му притежаваше малка къща до морския бряг в крайните райони на Такамийоши-чо и когато бе малък, родителите му често го оставяха при нея. Не помнеше много, но никога нямаше да забрави облаците, предвещаващи дъжд, които бе наблюдавал в деня, когато лелята бе убита, вероятно от отрепки от Долен Руконгай. Или поне това бе версията на Полицията и това бе записано в смъртния акт на жената. Случката сякаш дамгоса душата му и подпечата следващите му мечти, защото реши, че трябва на всяка цена да влезе в Полицията, за да разкрива подобни престъпления и да предотврати по някакъв начин неописуемото разочарование от смърт, която нямаше обяснение. Несъмнено бе движен от вътрешни подбуди и бе афектиран от смъртта й, може би защото леля му бе единственият човек, който не се интересуваше от това дали ще поеме пътя на ниджата и ще изплати дълга на семейството си. Тя забеляза първа умствения му потенциал, който го отделяше от другите деца на нинджа семейства и по всякакъв начин му помагаше да го развива като вмъкваше логически игри и пъзели и решаваха свитъци с детски гатанки.
Сега смрачаващото се небе му напомни за този спомен, който смяташе за отдавна погребан и няколко мига гледаше втренчен нагоре, напълно забравил момичето до себе си.
- Ей! - обади се най-накрая тя, привличайки вниманието му върху себе си и той долови явно раздразнението й по сключените вежди над кафявите очи. - Ако няма да казваш нещо, Миса ще си тръгне! И без това тя е притеснена за...
- За Ягами Райто, нали? - прекъсна я той. - Извинявайте, Амане-сан, но чух разговора Ви с полицая и смятам, че мога да Ви кажа къде е Райто-кун в момента.
Гневът й изчезна като магия и израза на очите й се промени. Тревогата рефлектира върху него и внезапно на Рюзаки ми се прииска някой да е толкова разтревожен за него, колкото тя за Ягами. Може би само Уатари, но това не бе никаква утеха.
- Къде е? Моля те, кажи веднага! - Тембърът й се повиши и той въздъхна тежко.
- Само не искам да се паникьосвате. Изглежда са го нападнали и в момента е в болница в Нихонбаши.
- Болница... - Очите й се окръглиха и тя се приближи още повече към него, търсейки отговори на въпроси, които още не бе задала. - Нападнали?!
- Да. Но няма място за тревога. Положението му е овладяно и ще оживее.
- А Вие от къде знаете това? - попита недоверчиво Миса.
- Бях на лечение в болницата и по някаква случайност настанен в стаята, където бе и Райто-кун. Запознахме се.
За първи път тя го погледна скептично, оглеждайки го от глава до пети с очите, които обикновено срещаше у другите. Така го бе погледнал и Райто, когато се запознаха, така го гледаше сега и приятелката му, но ако преди това можеше да го подразни, сега му донесе само чувство на безразличие.
- Вие сте болен? - Момичето впи очите си в лицето му, сякаш се мъчеше да открие болестта изписана на челото му и подметна недоумяващо, с което го шокира: - Изглеждате ми напълно здрав!
Изненадата му трая няколко секунди, докато търсеше следа от подигравка - пламъче в бистрите очи, извиване на устната или потрепване на мускул. Нещо, което да му покаже, че тя го лъже, но не откри нищо такова.
- Това няма значение - каза той след кратко мълчание. - Ако искате, можете да посетите Ягами Райто-кун в болницата. Пък и няма нужда да притеснявате Полицията за това. Предполагам, че като излезе, ще подаде оплакване за нападение.
- Да, да - Мисълта й веднага се отклони от него, а после попита: - Къде е тази болница?
- В Нихонбаши.
- О! - Тя разтърка чело и направи безпомощно изражение. - Миса никога не е ходила в този квартал... - После вдигна очите си към неговите. - А бихте ли придружили Миса-Миса, ако нямате друга работа или не сте зает?
Можеше да й откаже, разбира се. И без това трябваше да чака Учиха Итачи, за да говорят по работа и мислеше да го направи на някоя скамейка в близкия парк, наблюдавайки вратите на сградата. Но в крайна сметка кимна и се помъчи да отвърне на радостната усмивка на момичето.
Облаците от запад пълзяха устремено към Коноха и това го изпълни с безметежното усещане, че нещо неприятно предстои да настъпи.

------
*кимитори ---> Древен самурайски обичай, според който победилия воин взима от все още живия враг черния му дроб и го изяжда. Това правело воина храбър и се смятало, че силата на врага преминавала у него.

**цудзукири ---> Вид поверие сред самураите, което гласи, че получилия нов меч притежател задължително трябва да го изпита на живо, като застане на кръстопът и убие първия срещнат. Много невинни хора за заплатили с живота за този кървав обичай, наричан още тамешикири или цудзукири - буквално "убийство на кръстопът"

Радвам се безкрайно на новия ти пост. Без теб тук читателският ми живот се свежда почти до нула


Този път забелязвам нови думи които употребяваш. Не нови на смисъл непознати, а такива които не могат да се използват за всички ситуации и не се използват често в ежедневието. Като например думата 'стълпотворение'. Никак не е лошо, че обогатяваш речника си на изразяване. Мнозина правят грешката да ползват все един и същи набор от думи в ежедневието, движени от това, че вършат в повечето случаи едни и същи действия на работа или в училище, а еднаквите действия са придружени от еднакви думи и термини подходящи за средата. Но когато пишеш текст и тр да обрисуваш картина, да въведеш читателя, няма лошо да ползваш от всичко и постоянно да се обогатяваш с думи. Забелязах и други подобни прелести в тази глава. Това ми хареса този път в подхода ти. Поздравявам те за което


Това ми напомни как американците, за да обогатяват речта си, си купуват речник пълен с най-различни думи и за всеки ден използват по една дума от речника, стараейки се да я употребяват колкото се може повече в ежедневието си. Така речта им става доста разнообразна и красноречива.

Аз от своя страна си мисля, че речникът ми за изразяване е доста беден, а друг път, че употребявам твърде сложни думи и понякога не на място. Къде е истината, и аз не знам


Имаше няколко места, където не бях сиг дали има нужда от поправка, затова не съм ги отбелязвала. Старая се да съм сигурна

а слънчевияТ ден внасяше нотка на еуфория и радост, ала това не докосна замръзналата й душа. Дори след като нея я нямаше в Коноха, животЪТ щеше

а й , въвличайки я в непознати води?
Улкиора щеше да убие всеки и макар да знаеше това,бе//По принцип пунктуацията ми е чужда, но тук виждам две неща свързани с разстояниицата на запетайките.

калдЪръма

Зелените му очи и я фиксираха в един дълъг миг, /Тук ще тр да пооправиш изречението. Това може да стане или като махнеш 'и'-то, или като добавиш нещо пред него

тя стоеше като вкопана в земЯта

Ръката му, сякаш скова гръдният й кош и въздуха излезе //гръдния...въздухът...

Сетне въздухЪТ око

а гербЪТ на Хюга

осле изпъна с бързи движения черната си грива на тила си//махни или 1-вото или второто 'си'//, усука я като въже и я завъртя като кок, забождайки и фиксирайки иглите си/тук също махни 'си'-то.

от която само споменЪТ за нея я караше да се срамува. Реално погледнато бе никоя, а животЪТ й бе преминал като тъжен филм с блудкав

Може ли да седна до Вас, Хината-сан? - попита той глухо.//можеш да махнеш 'той', за да избегнеш повторението



Ако можеш да сложиш речник на тези две думи, ще съм ти благодарна

Дори и твоят капитан се коригира от собствените си правила, а интересЪТ му към мен в никакъв случай не е в мой интерес //Думата 'коригира' не е използвана правилно в изречението. Може би тр да я заместиш с някоя друга или с друго изреч нацяло

а изборЪТ да стана шинигами, не е мой избор!


Или си просиш съжаление или съчувствие?//След 2-рото 'или' тр да има запетайка


Та ти си великияТ

Кучики Бякуя обхвана с дЛАни малкото

Сарказмът й я разсмя.//Нейният собствен сарказъм я е развеселил? Това малко не ми се изясни. Тя може да се е усмихнала със сарказъм, но не и самият й сарказъм да я развесели. Може да я развесели неговия сарказъм, но не и нейния собствен. Не знам дали ще разбереш ужасните ми обяснения? Във всеки случай в момента това изреч не е добре структурирано.

а големияТ брат бе поел Полицията без възражения и без спорове. Именно Итачи преди седмица се свърза с Рюзаки и определи среща, на която да обсъдят няколко належащи проблема. Може би това нямаше да се случи, ако ректорЪТ на Тодай в Ропонджи не го бе препоръчал

както повеляваше кланЪТ му.

баче в приемният салон//приемния

ъщо толкова успешно да запазВА хладнокръвие и безразличие

Отношенията му със семейството му бяха//без 1-вото 'му'

отговори й мъжЪТ, повдигайки рамене.

ащото леля му бе единственияТ човек,


изразЪТ на очите й се промени. Тревогата рефлектира върху него и внезапно на Рюзаки МУ се прииска някой около него/Махни 'ОКОЛО НЕГО', стават твърде мн повторения/ да е толкова разтревожен за него, колкото тя за Ягами. Може би само Уатари, но това не бе никаква утеха за него/махни 'за него'/.

на челото МУ и подметна недоумяващо, с което го шокира: - Изглеждате ми напълно здрав!




Това ми е любимият момент от тази глава. Ти знаеш защо. Дали съзнателно или не, беше мило от нейна страна

Миличка, много ти благодаря за редакцията! Несъмнено продължавам да правя едни и същи грешки, а това все повече започва да ме отчайва. Тези повторения, които не ми правят впечатление, когато чета текста аз, но когато видя редакцията, осъзнавам, че мога да видя несъвършенството през твоите очи. Не че има лошо в това, даже се радвам, че има хора като теб, които успяват да ме коригират и изкажат начин за поправка, но пък постоянно да очаквам това от теб и едновременно да правя едни и същи циклични грешки... ами отчайващо е! Да се надявам поне да усвоя това правило за пълен и непълен член, но дори след като съм чела отново и отново правилата за него, пак ги бъркам...

Надявам се да не досаждам и ти благодаря за хиляден път, че се наемаш да правиш корекция, макар да отнемам време, което не мога да компенсирам. За това и не мога да спра да ти се извинявам и да поднасям благодарността си!

Колкото до непознатите думи, мисля, че е редно да вметна точно тук една бележка.



Добавям още, че по-нататък в следващите глави искам да пиша за школите на някои от майсторите на меча, съвсем реални, а не измислени такива и смятам, че в анимето Bleach е загатнато именно това, но широката аудитория не се интересува от първоизточници. Демек тези, които гледат сериала, го гледат заради самия шонен, битките, кой по какъв начин ще победи, трансформацията и т.н. Не че има лошо, защото и аз макар да съм жена си падам маниакално по шонен, но все си мисля, че ако вмъкна философията на кенджуцу и различните школи, етапи и обучение само ще обогати фика или поне ще го издигне на по-горно ниво от другия фенфикшън, в който има повече романтика. С други думи мисля, че ако добавя екшъна на битки и съответно смърт, а заедно с това оформя и идеята на Death Note, това ще е желания ефект, който ще направи сюжета хубав.

Както казах и преди тук не съм ползвала само анимета, нито техния жаргон, а съвсем реални легенди и факти от историята на съвременна Япония. Срещала съм ги по книгите и филмите, чела съм доста литература за феодална Япония, напълно запленена от атмосферата и порядките и винаги ми се е искало да напиша нещо толкова японско, но докато бях малка речникът ми бе доста беден и все не успявах да го направя. Сега уж намирам сили и се надявам да успея. Горните бележки за кимитори и цудзукири не са моя измислица, макар сами по себе си такива обичаи да са стряскащи и невярващи. Дзайбацу, възприемането на дълга като част от пътя и кармата, дори и любовта - всичко това ще се мъча да го опиша с възможно най-силното внушение, но се надявам да не оплескам нещата, защото ще ми е за пръв път. И в този ред на мисли всяка употребявана нова дума, ще я изнасям накрая на главата с обяснение, за да не се получи недоумение.

А след като говорим за кенджуцу и Bleach, ще кажа, че мисля да вмъкна едни от най-великите майстори на меча според някои автори. Това са Иидзаса Ямаширо-но ками Йенао, Цукахара Бкуден, Камиидзуми Исе-но ками Хидецуна, Мацумото Бидзен-но ками Масанобу, Ягю Мунейоши и Миамото Мусаши. Не знам дали някой е чувал за тях и ще се радвам ако не съм единствената, но дори да се лъжа, за мен ще бъде изключително голямо удоволствие ако успея да запозная читателите със школите Шинген-рю на Теншин Шоден Катори, Шинто-рю, Каге-рю, Итто-рю, Нито-рю, Ягю Шинкаге-рю, Джиген-рю, Ига-рю, Нен-рю. Съответно и други неща, свързани с тях като со-джуцу и различни яри (вид копия), тессен-джуцу (техники с желязно ветрило) и много други, но ще го направя плавно, за да няма объркване. Ще се опитам да намеря подходящите думи, като много се надявам да успея.

Aз пък искам да те окуража и да ти кажа, че в тази глава имаше доста по-малко грешки в членуването

Повечето са грешно набрани клавиши или повторения в местоименията 'той', 'тя', които като познаваш собствения си текст не ти прави впечатление, че са толкова много.


Не се чувствай виновна за нищо. Продължавам все така да ти се възхищавам на желанието ти да се усъвършенстваш и прогресираш. Ето, ти не чакаш само на мен да поправя грешките си, а четеш и се опитваш сама да ги откриваш


Знам, че ти е трудно с членуването, но в тази глава наистина се забелязват по-малко грешки в тази насока. Откривайки кой извършва действието, членувай с -ът. -ят, за вс ост, кратък член. А и ако сравним началото, когато правех редакция на 'Розата' и ти самата ще забележиш какъв напрадък си постигнала в това начинание. Така, че няма място за отчаяние и недей да съжаляваш за моето време, отделям от него с най-голямо удоволствие, защото ти го заслужаваш


________________________


С каквото и да се заемеш ти винаги успяваш да му придадеш един уникален облик и да влееш в него много живот, така че давай смело напред

Права си, че аудиторията често не може да направи разлика между истинските факти вплетени в анимето и фентъзи елементите, а това което правят японците е нещо наистина заслужаващо уважение. Те уважават историята и миналото си и не пропускат да наблегнат на това в аниметата, но без да ни го натрапват. То просто се слива с историята.

Друго характерно за аниметата е как лошият герой, срещайки смъртта, изведнъж намира оправдание за всичките си престъпления и накрая се оказва, че и той душа носел и не бил толкова черен колкото дявола. Понякога получава и опрощение, даже. Човешко е да се греши. В крайна сметка се разяснява, че всеки човек не е само добър или само лош и всеки е движен от сила която от негова гледна точка е правилната. Не знам дали отново успях да се обясня като хората


Относно гейшите, наскоро четох статия за значението и историята свързана с тях и научих нещо любопитно. Думата 'гейша' означава артист. Първите гейши са били...мъже Това доста ме изненада, хъх. Мъжете забавлявали гостите по празненства. Но постепенно били изместени от жените, заради тяхната грациозност, изтънченост и чар.

Гейшите не са задължени да се обвързват по никакъв начин в интимна близост със своите клиенти. Наддава се единствено за техният 1-ви път. По-късно те си намират благодетел, който да ги издържа финансово. Най-често той е женен и доста заможен. При японците по-скоро не е свързано плътското желание да имат гейшата физически, колкото това да си фантазират за това какво би могло да бъде. А и един вид те стават благодетели на изкуството.

Заблудата, че гейшите са компаньонки идва през 2-рата световна война, когато проститутките, за да привличат американските войници са използвали специфичния грим на гейша.


Може би знаеш тази информация, но просто исках да я споделя на някой, който би я оценил по достойнство. Надявам се тя да е интересна и за останалите читатели на тази тема, толкова колкото беше и на мен


Относно самураите. Не се учудвам на жестоките им ритуали. Все пак знае се откъде се води началото на този каст. Това са наемници, които се сражават за този който даде повече. Първите самураи са нямали нищо общо с думите: чест и достойнство. Били са просто наемници. По-късно този образ е еволюирал до издигане в култ. Жестокостта в миналото не е била чужда никому. Харесва ми да разкриваш подробности които не са известни на повечето хора. Масата от гледащите смятат, че самураите са благородните рицари на миналото. Хубаво е да знае човек как е започнало всичко


Хубаво е, че все пак от този трънлив път изпълнен в жестокост, накрая е излязло нещо хубаво. Както казах по-горе, човек се учи от грешките си. Прозирайки бруталността на отминалото време се раждат нови учения и философии издигайки в култ честта и достойнството. Нямам търпение да видя как изпод ръката ти ще се реализира тази чудна история

Това е hilarious!

^ И аз точно за това си мислех!