Ами... мен ме е срам да пускам някакви такива простотий, ама... правя се, че мога да пиша...
Разни стихотворения, и разни глупости, и рисунки, когато снимам... Ей такива... Ще пусна малко четмо и писмо, да се посмеете....

Само чадърите...

Мокри улици,сиви лица,
мисли глупави,сълзи неплакани.
Само чадърите носят цвета,
спомен за чувства,за думи неказани

Мокри улици,сиви лица,
всеки е тъжен,в мисли унесен.
Само чадърите носят цвета,
спомен за пламък от повей отнесен.

Това е от преди... година, може би? И е адси тъпо...


Животът ми е цветен! Защото аз избрах да бъде такъв. Защото сивото и пустото не са за мен, задушават ме, а аз имам нужда да дишам. Имам нужда да виждам разцъфнали дървета, разноцветни балони и усмихнати хора в живота си. Избрах да обичам всеки, който мога, защото кажете ми за какво сме родени, освен да изживеем пълноценно времето, което ни е отредено тук (Колкото и тежко да е то! Светлината в края на тунела често се оказва по-близо, отколкото сме предполагали и трябва само да отворим широко очите и сърцата си, за да я приютим в тях!) и да обичаме, обичаме, обичаме... Дори да боли. Боли ме по-малко като знам, че има за какво да обичам хората и всичко около мен. Боли ме по-малко като знам, че дори когато падна, когато вече съм изгубила надежда, ще има някой, който да ми подаде ръка. Боли ме по-малко, когато си представям неща, които ме карат да се усмихвам. Щастлива съм, когато знам, че съм нужна и обичана.
Животът е труден, да, но нима като се вкопчваме в мисълта колко ни е зле, постигаме нещо повече от още повече разваляне на настроението.
Ще бъда цяло със слънчевите дни, а мрачните облаци няма да ме плашат. Дъждът, който след миг-два ще се изсипе над земята ще отмие всичко лошо. А когато той вече си отива, ще изляза на улицата, без страх, че ще се намокря. И ще вдишвам ли вдишвам дълбоко въздух, за да усещам прекрасния му аромат на "след дъжд".
Страданието винаги е присъствало в живота ми. Но аз няма да го оставя да ме завладее! Няма да го оставя да ме влачи в калта! Няма да му позволя да разруши всичко хубаво и цветно!
Няма,
няма,
няма!!!
Животът ми е цветен!


Same shit here...

...понякога си мисля, че сърцето е като паяжина. Сложно изтъкана и трудна за измъкване - заплете ли се нещо - край-няма
мърдане оттам... Така става и със случайно "прелитащите" личности в живота ни. След главоломен сблъсък с паяжината не могат да излетят отново. Какво като са си тръгнали от теб, щом остават в сърцето ти, като че напук?Там, там те продължават да се борят за свободата си и чрез безсмислени движения се оплитат още повече.После идва моментът на раняването...Нали са те оставили в реалния свят?Сега ти ще ги раниш още по-жестоко, още по-болезнено.Чувстваш се могъщ, бившия причинител на болка се е оплел здраво в мрежата, а на теб ти предстои да станеш такъв, за пръв път...Готов си да нанесеш фаталния удар, уверен си, ликуваш...До момента, в който не усещаш дивия блясък в очите си, (просто го виждаш в една дъждовна капка...) ...който ги прави толкова различни, толкова зли, толкова...не твои...че веднага спираш. Моментално. Просто се заковаваш на място и мълчиш, гледайки "жертвата" без да я виждаш. И разбираш, че не можеш да го направиш, не можеш да причиниш болка...не. Мълчаливо помагаш на заплелия се в паяжината да се освободи. Душата му...да, тя е просто пеперуда...Закриваш я в шепите си и миг-два само я гледаш... после разтваряш ръце и тя полита надалеч...
Пак си сам.
Сърцето ти продължава да бъде паяжина, но този път цялата в дъждовни капки, подобни на сълзи. Освен това разкъсана паяжина...безжалостно разкъсана.
Отронваш въздишка. Какво друго очакваше? Мислиш си:
"Не ми е явно времето да ставам убиец на пеперуди..."
И крачиш по мокрите улици, джапвайки във всяка локва. Май и това е щастие?
Бъди щастлив тогава. Радвай се.

ОМГ...

Изгорялата електрическа крушка се събуди захвърлена на пустия морски бряг.И се почувства странно.Странно самотна и странно излишна,ненужна никому.И странно за една изгоряла електрическа крушка,почувства болка.Такава,каквато нямаше нищо общо с изгарянето,с прекъсването на някакви си жалки жички,които поддържаха светлината й.
О,не...Тази болка беше толкова различна,толкова всепоглъщаща,че ако имаше крушката очи,от тях щяха да се леят горчиви сълзи.И ако имаше сърце,то щеше да се къса на хиляди,милиони частици...
Но тя нямаше нито едното,нито другото и все пак това не й пречеше да се чувства така,сякаш ги има.Ако можеше,в този момент дори би се заклела,че чува ударите на невидимото си сърце,живо и мъртво,но само в нейните собствени представи.В които винаги беше нещо повече от тъжна крушка,захвърлена на пуст плаж...

Тя беше и океан...
И суша...
Сълза...
И усмивка...
Беше всичко и нищо,крушка и слънце...

Но мечтите й бяха по-красиви докато беше "жива",докато можеше да свети...Защото знаеше,че е полезна и нужна...някъде...някому...
Слънцето погали студеното стъкло,сякаш се опитваше да го стопли и да я накара отново да свети.А тя самата толкова искаше пак да освети нечий път,нечие лице,нечия усмивка или дори сълза,толкова много...Тъгата я заливаше...не усети кога заспа отново.Неспокоен сън,пълен с океани,слънца и брегове...Детски глас я изтръгна от него и тя объркана посрещна отново слънчевите лъчи...
-Какво ли прави тази крушка тук?-попита босоного русо момиченце,което я взе от земята в мъничката си топла ръка и я заоглежда с изненада.
-Един от поредните боклуци-долетя отговорът на майка му-Виж,изгоряла е,за нищо не става...
-Но тя е топла...-прошепна детето-И има малка дупчица ето тук...Нали ти казах,че крушките светят,защото в тях живее една фея и когато тя ги напусне,угасват...може би от мъка,че са самички.А тази е топла,явно наскоро...
-Цяла сутрин е била на плажа.Затоплила се е.В това няма нищо магично.И ти казах,че феи не съществувах,знаех си,че "Питър Пан" ще ти напълни главата с глупости...Сега я изхвърли,няма никакви феи,това е просто крушка.Изгоряла крушка.Ненужна крушка.
-Мамо,престани да бъдеш винаги толкова...черногледа...Аз ще я взема с мен,защото сигурно е много самотна тук,далече от своята фея.Виж колко е малка.Малките неща са прекрасни.
И малката крушка се почувства нужна...

No coment...


То е като да искаш да поправиш огледало ,което се е разбило на милион части ,а те от своя страна са се пръснали по света...Като да се опитваш да върнеш листото на клона ,от който току що се е отронило с нечут от никого плач...Като да се опитваш да събереш сълзите си в чашка...
И не е правилно...
Защото се учим от грешките си...
А ако нямаше грешки?
От какво щяхме да се учим?
Как щяхме да разбираме,че нещо трябва да се доизглади за да добие вид?Как щяхме да разбираме,че за да сбъднеш мечтите си не е нужно само желание?
Как...
Как щяхме да живеем в един свят ,пълен с перфектни хора...знаещи и можещи всичко?И самите ние ,дотам перфектни ,че просто да се изгуби смисълът на живота...някъде в нищото...
Грешките трябва да се уважават...
Любовта е грешка,
усмивката е грешка,
сълзата е грешка...
Красиви грешки ,които трябва да правим ,за да съществуваме...
Защото във всеки от нас живее малка грешка...
и тя ни прави единствени и различни...

Какви неща измислят болните мозъци...


Да, и на моята планета млъкваме понякога.

охоо
доста добро, хареса ми ^^
дълбоки и откровенни размисли, въпроси които съм си задавал милион пъти
радва
^__________________________________^

ХАХАХАХАХАХАХААХА


Иначе наистина красиви неща ^^

Ще повторя останалите, но наистина е красиво. Пусни, ако имаш още неща.. И не се срамувай, пишеш хубаво.

Nyaaa! Толкова сте мили!
Ще пускам още, да...

ама прасето рулира...

Толкова ли е трудно наистина?
Не само сърцата са създадени, за да бъдат разбивани...

Научиш ли се да се рееш волно сред мечтите, си убеден, че това няма да секне, никой никога няма да те спре...
В следващата секунда се приземяваш болезнено на земята, новопоникналите ти криле прилежно накълцани и разпердушинени мирно са разпилени по пода, очите ти се пълнят със сълзи, повече никога няма да мечтаеш...
До утре.
Цял живот се бориш за своите мечти и идеали, придържаш се към принципи, не прекрачваш границите (които си си поставил самичък),докато в един момент не осъзнаваш, че това, което вършиш не е никак редно.
Кой си ти на тази земя, че да мислиш за себе си?
Кой ти е дал това право?
Подсъдимо е.
А замисляш ли се за Глобалното затопляне? За бедствията и болестите? Хората ходят голи и боси...
Както казва една приятелка:
“Нямаш право на криле.”
Приемаш го. Животът не е само пеперуди, на това от малък се учиш.
Нямаш право да осъществяваш мечтите си, изобщо, защо мечтаеш? Защо вършиш това, на което нямаш право?
Живей си скапания, кратък и пълен с мизерия живот и не си и помисляй да мрънкаш за нещо повече от това, което ти е (не е) дадено.
И накрая ще си умреш, без някой изобщо да разбере. Кучета те яли. Може би и погребение няма да бъде осъществено. Поради финансов недостиг или човешка “загриженост”.
Хората, те, дето са толкова лоялни, прями, честни, открити... Всички сме такива, нали?
О, я стига! Все едно сме се вкарали в черна комедия. (Сефте!) Животът все повече заприличва именно на една гадна, черна комедия, осмиваща всичко човешко... Ама пък... Ей така като се замислиш, хилиш се на тъпите вицове на Слави Трифонов, на който още си искаш... Защо не седнеш веднъж да се посмееш малко на себе си? На жалкия си живот, който преминава в труд, или по-лошо- какво е това “труд”? А-а-а, ясно, не си ял такова досега...
Защо не се посмееш на собствената си глупост, задето си седнал да се вайкаш като една Многострадална Геновева и не можеш да оцениш онези, малките неща... Разминаваш се с тях по улиците, често се блъскат в теб, ама нямааа, няма кой да им обърне внимание.
После още се вайкай.
Ти, нещастния, дето никога нищо не получаваш.
Ти, дето никой не те разбира.
Ти, душице, дето всеки път си измисляш оправдания за нещата, които НЕ постигаш.
Ей затова нямаш право на криле.
Нека ти е.


Ъ-ъ-ъм... това е... не знам какво точно... някакво нещо...

Не ми харесва този стил на писане.

Готини са (: Радват ме, но ми приличат на цицати от блог, притежават така типичното ненужно обобщаване на самата идея под обща идея ^^

На мен ми хареса само стихотворението в началото
и разказчето ли нз , където започва така
Тя беше и океан...
И суша...
Сълза...
И усмивка...
Беше всичко и нищо,крушка и слънце...


А с отношението "смейте се" автоматично сваляш надолу вниманието и интереса на хората, които ще ти четат нещата. Негативизмът ти създава усещането за предрасъдък, с какъвто един random user ще подходи...

и именно такова отношение е адски дразнещо, самокритиката винаги е бил кофти подход за привличане на внимание.

От всичко най-много ми харесаха размислите ти за сърцето -паежина , за крушката , а също и последното . Има какво още да се желае ако искаш да са повече от нахвърлени мисли.
Има нещо което обаче ме подразни с подобни изрази като "смейте се" , "Same shit here..." оставяш лошо впечатление за себе си , ако не харесваш творбите си или не ги пускай или поне недей да ги критикуваш - това е наша работа

Сплескани са, че не ги хванах добре, ама..

2рата и особено 4тата много ми харесват ^^


също стихотворението и "Толкова ли е трудно наистина?" ми допаднаха

Благодаря ^.^

Първата ми хареса без устните на момичето. Втората се е получила страхотно, така е и четвъртата. Във третата не ми хареса как стои ръката с кълбото иначе и тя ми хареса.