От известно време и аз се опитвам да се вживея в ролята на писател. За сега не смятам, че се справям добре (поне според мен), но се надявам творението ми да ви хареса.
Творбата ми е съшита като франкенщайн от идеи, безцеремонно изплагиатствани от всевъзможни анимета, игри и фентъзи романи. Някои от тях съм се опитал да прикрия по всевъзможни начини, други пък съм заел директно от оригинала и като цяло мисля, че ще стане интересна игра ако се опитате да отгатнете кое от къде е.
И така...

ПРОЛОГ
Той отвори очи и веднага ги присви, заслепен от следобедното слънце. Когато привикна със светлината ги отвори отново и се огледа. Намираше се на неголяма поляна заобиколена от дървета, чиято сянка естествено не стигаше до него. Наред с шумът на още неразлистените клони развявани от вятъра и песните на птиците се чуваше и ромоленето на поток.
Той се надигна и остана така, със затворени очи, докато съзнанието му се възвърне напълно, след което легна отново и започна да се проверява. Беше се научил да го прави като свива мускулите на различни части от тялото си, а болката щеше да издаде всяко нараняване.
Нещо не беше наред, той вдигна дясната си ръка пред очите и я огледа, нямаше и нищо освен, че беше покрита с мръсотия.
„Странно.”
Това изискваше по-пълна диагностика, той отново затвори очи и започна да се концентрира...
„Какво ми става…”
Вече силно обезпокоен той отново се надигна и този път огледа внимателно цялото си тяло. Първото, което установи беше, че е много мръсен.
„Какво е станало с мене…”
Опита се да стане, но краката му не го послушаха и той се свлече на земята, където полежа още няколко минути преди да направи втори опит. Този път беше успешен, но крайниците му продължаваха да се държат неадекватно, сякаш не можеше да си служи правилно с тях.
„Нещо не е наред! Но какво?”
По тялото му не се виждаха никакви външни наранявания, а и вътрешни не можеше да има, тъй като не усещаше никаква болка…
„Не е само болката... не усещам нищо!”
Това откритие вече беше тревожно, трябваше да се съвземе напълно, а няколко глътки студена вода щяха да му дойдат добре. Пък и трябваше да се изкъпе. Той се затътри в посоката, от която му се струваше, че идва шумът на водата, но точно в този момент го осени прозрението…
„Защо съм гол?”
Той се огледа наоколо, въпреки че нещо му подсказваше, че няма да намери дрехите си. Естествено се оказа прав - от дрехите му нямаше и следа. Това го накара да си зададе и по-важни въпроси, като най-странното беше, че колкото повече си спомняше толкова по-спокоен ставаше. Сякаш някаква магия го преобрази и изведнъж превитото тътрещо се тяло се изпъна като струна, мускулите му се стегнаха, движенията му станаха плавни и уверени, а на лицето му заигра усмивка.
Потокът представляваше широка два разкрача вада, с бистри бързоструйни води. Няколко големи върби се се бяха вкопчили в каменистите брегове и още неразлестените им клони висяха призрачно над водата. Когато пристъпи под сянката на едно от тях той намери един голям, покрит с мъх камък, седна на него и затвори очи. Стоя така, с часове, без да помръдне, докато студеният вечерен вятър не го принуди да се опомни. Не беше гладен, но знаеше, че не е ял от няколко дни. Трябваше да намери храна и подслон, което беше доста трудна задача, като се имаше предвид, че не знаеше къде се намира, беше гол и не разполагаше с нищо, което можеше да използва. При тази мисъл в главата му нахлуха спомени, спомени за катакомбите и мрака. Спомни си как се беше хранил с червеи и плъхове и как беше оцелявал докато не беше попаднал на него…
„Гарен… ”
Тялото му застина на място, сякаш очакваше нещо.
„Най-после... Почивай в мир, приятелю!”
Той се изправи и се огледа в потока
„Играта започва отново, но този път с други правила.”

фейл. мога да изпиша поне десетина реда с критика, ама вий ме обидихте и веч го правя само по поръчка. не е адски, но все пак си е фейл

Ми... като пролог е станало добре. Не знам от къде си го взел, ако въобще си го взимал от някъде, но ми хареса. Sooo~ keep going.

3/5 stars

научи някоя нова реплика. Не всичко е фейл >.>

---

та~
не е зле ^^ има на моменти грешки /с членуването и пунктуацията главно/, но не се набиват на очи толкова
както zaribena каза, keep going, да видим добре ли ще се получи продължението ^^

Преди да постна първата глава искам да попитам, как точно се прави оформлението на текста в този форум. Това ми взе здравето с пролога а до момента той е най-късата глава.

ПП. Връзката с конкретни заемки ще можете да направите едва към третата или четвъртата глава, защото съм се постарал началото да е малко по-мистериозно.

недей да се обиждаш, просто защото ти давам реална оценка. фейл си е фейл, аз мога да кажа кое е фейл и кое не, и други думи за изказването на един фейл не ти требат.

========

аз лично си оформям текстовете ей тъй:

заглавие - size 20
история - size 14

По желание можеш да слагаш болд, или наклонен шрифт - ( някои хора ги слагат двете едновременно )

ето как се получава - ===

Аз имах предвид шпациите на новите редове, пряката реч и т. н.

ПП. Не мога да се обидя от подобни коментари, просто защото не се мисля за писател и съм чел достатъчно книги за да разбера колко зле се представям, но вярвате или не старая се много.
Това фик-че го пиша само за удоволствие и естествено за малка групичка приятели, с които бих искал да споделя идеята си.

На мен ми хареса. Лесно се чете и човек не се затормозява в объркани изречения. И да, не може да се пропусне частта, че прилича на пролога на типична РПГ игрица

Няма начин за слагане на нови редове ><

ГЛАВА ПЪРВА – НЕПОЗНАТИЯ
Беше началото на вторият лунен цикъл, по календара на Сребърната луна и в селото цареше оживление, доколкото можеше да се оживи малкото планинско селце сгушено в подножието на един от върховете на планината Сиен.
Заклещено между почти непристъпните чукари на планинския връх и величествената гора, разстилаща се на изток като зелено море, до където стигаше погледа, селото с благозвучното име Брин беше доста трудно откриваемо. До него не водеха никакви пътища и жителит му се шегуваха като казваха, че единствения начин да ги откриеш е като се загубиш и в повечето случаи бяха прави. С изключение на търговеца от големия град, селцето получаваше средно по двама трима посетители на година, като всеки един биваше приветстван с празник. Това не се дължеше на гостоприемството на хората, а по-скоро на тяхното любопитство. Всеки нов посетител носеше със себе си новини, които подхранваха споровете на по чашка през остатъка от годината или поне до следващия гост.
Самото село се състоеше от няколко къщурки построени от дърво, камък и слама, а из поляните около него бяха пръснати няколко постройки за добитък. В този затънтен край, земеделието беше почти невъзможно, поради което основното препитание на населението беше дърводобива. Селяните сечаха дърветата и пускаха окастрените трупи по течението на близката река, а в замяна няколко пъти в годината от най-близкия град пристигаха каруци пълни със зърно и други стоки от първа необходимост.
Въпреки необикновения си начин на живот в Брин имаше и нещо друго, което го отличаваше от останалите подобни нему селца. Това нещо беше древният храм, извисяващ се в центъра на селото. Не че той беше построен в селото, по-скоро то беше построено около него. Той си беше там от незапомнени времена и никой не знаеше кой го е построил, нито на кой бог е посветен. За жителите на Брин храмът беше просто даденост. От люлката до гроба, животът им минаваше под неговата сянка, поколение след поколение.
Без значение на кой бог беше служила преди, сега древната постройка се използваше като обикновена църква за скромните нужди на хората: кръщенета, сватби, погребения, дори се смяташе, че дете родено в него ще е благословено от боговете, поради което вътрешността му се огласяше от плача на почти всяко новородено.
Точно в този ден обаче, там се подготвяше нещо друго. До големия празник оставаше само един ден и в цялото село кипеше усилена подготовка. В нея участваха само жените и децата, тъй като всички работоспособни мъже още от ранни зори се бяха захванали с ежедневната си работа.
Няколко от по-големите момчета сковаваха задължителните за подобни празници въртележки, състоящи се от един висок прът с завързани на върха му въжета, а момичетата се занимаваха с украсата, храната... и почти всичко останало.
От храма се разнесе песен – селският хор се подготвяше усилено под строгия поглед на местната свещеничка Кая* и макар повечето от момчетата да даваха мило и драго да пеят в него - единствената причина, за което беше самата Кая, в хора почти отсъстваха такива или поне такива над определената от пубертета възраст. Това безцеремонно отношение беше разбило сърцата или обезкуражило повечето младежи в селото, а за останалите все още мъждукаше надеждата на утрешния ден.
Не само песента се опитваше да се измъкне от храма и ако някой от работещите вдигнеше глава щеше да забележи малка фигурка на момиче, може би на седем или осем години, висяща от единия прозорец с надеждата, че така падането ще е по-безболезнено. След няколко секунди колебание, момичето тупна на земята и бързо се шмугна покрай близките къщи. Кратка проверка дали някой не гледа към него и то прекоси селото, прескочи ниския плет на един двор и пропълзя в храсталаците опасващи гората. Там то спря за момент и се ослуша, след което продължи по малка пътечка, скрита старателно от любопитни погледи. Няколко минути по-късно тя прецени, че гласът и няма да бъде чут от нежелани слушатели и започна да вика.
- Еваааан... Евааан!
- Тук съм. Не вдигай толкова шум. – прозвуча отговор някъде над нея.
- Еван**, какво правиш там горе! – възмути се момичето и облещи очи към короната на дървото, от което беше дошъл гласът.
Клоните изскърцаха и от тях скочи момче на около дванадесет - тринадесет години, с дълга руса коса сплетена на плитка и сини очи. То бе облечено със сив износен панталон и протрит плетен елек над бялата вълнена риза, а на ремък през врата му беше окачена лютня.
- Трябваше да си на репетицията, кака Кая ти е бясна! – продължи момичето - Освен това днес е твой ред да занесеш храната на дърво-секачите. Вече трябваше да си тръгнал!
- Бясна? Нали трябваше да и кажете, че съм тръгнал по-рано. – лицето на Еван стана угрижено.
- Оливър те издаде...
- Оливър! Ах тоя малък... - сви юмруци той - само да ми падне!
- После ще се занимаваш с него, трябва да занесеш храната бързо. Нали знаеш какво ще стане, ако закъснееш!
Пред очите на момчето се появи образът на голямата му сестра с малка жилава пръчка в ръка, каквато използваше често, когато братчето и направеше някоя пакост и потръпна. Положението ставаше още по-сериозно от предателството на Оливър, което му оставяше около час - час и половина да занесе храната и да се върне, в противен случай го чакаше тояжката. Това вече го ядоса.
- Защо по дяволите не си взимат проклетата храна, когато тръгват – в яда си Еван не си мереше приказките.
- Мене ми казаха, че е опасно...
- Че кое му е опасното да си носиш храна – възмущаваше се той докато ровеше в храстите от, където измъкна голям пакет – Няма значение, ти се връщай преди да са открили, че те няма.
Момичето нерешително запристъпва от крак на крак.
- А ти ще успееш ли да занесеш храната на време? Ако довечера някой каже, че си закъснял...
- Няма начин да закъснея. – изпъчи се той – Ще мина през скалите.
- Но нали е забранено да се минава от там? – разтревожено попита тя – Мама каза, че е опасно, ами ако...
- Опасно друг път, минавал съм от там няколко пъти и то през зимата. – думите му не постигнаха желания резултат, тя го гледаше така сякаш всеки момент ще се разплаче - Ти само чакай до довечера, пък да видим.
Той нарами пакета и без да поглежда назад се затича по пътеката, оставяйки момичето да гледа разтревожено след него.
„Ще ви покажа аз колко бърз мога да бъда!”
Носенето на храната обикновено отнемаше два-три часа път, но това беше така, защото между селото и лагера на дърво-секачите се простираше обширна скалиста местност, която всички заобикаляха.
„Било опасно!” – мислеше си Еван - „Ха!”
Той сви надясно по една лъкатушеща пътечка и вървя по нея, докато изчезна в каменистата местност. От тук се наложи сам да определя пътя си. Той правеше това като гледаше върховете на скалите, извисяващи се наоколо. Беше запомнил формата им като ги оприличаваше с животни, естествено всички му се смееха за това, но беше факт, че той никога не беше губил посоката и сега без никакви притеснения, с песен на уста, той продължи напред.
Малко преди да стигне до края на местността, погледът му, търсещ следващата животинска форма, премина покрай силует на човек. Това го сепна, още повече, че когато отново погледна натам, силуетът беше изчезнал. Еван разтърси глава
„Привидяло ми се е. Пък и никой не може да се покатери чак там горе.”
Последният довод го успокои напълно, защото скалата, върху която мярна видението беше отвесна и много гладка, извисяваше се над останалите скали и никой нормален човек дори не би си помислил да се катери по нея.
Докато размишляваше над случката той прекоси местността и се насочи към стана на дърво-секачите, разположен на една горска поляна на около два километра от него.
Когато пристигна се оказа, че е подранил, но това дори го зарадва още повече
„Просто ще кажа, че съм тръгнал по-рано. Да видим кой ще повярва на малкото копеле Оливър!”
Речено сторено, след като остави храната... и лъжите на дърварите той се отправи отново към скалите.
„Ще се върна по-рано и дори ще ми остане време да се упражнявам” – ръката му потупа лютнята.
Обратният път не беше проблем за него, но когато стигна до мястото където беше видял силуета той се спря и огледа хубаво скалата. Тя се намираше в нещо като ниша и точно пред нея имаше огромен, гладък камък, явно паднал отгоре. Той докосна гладката сива скала и мисъллта му със задоволство отбеляза.
„Непристъпна.”
Когато понечи да си тръгне, вниманието му бе привлечено от някакъв шум, идващ точно зад ръба на нишата. Звукът напомняше на грухтене или душене, но той нямаше време да гадае какво го издава, защото то се появи препречвайки пътя му.
„МЕЧКА!!!”
- А.... – устата му не успя да догони мисълта и се задоволи само с последната буква, а лицето му застина от ужас
Когато чу въпросното възклицание мечката вече беше напълно сигурна, че пред себе си има живо същество и това и беше достатъчно. Тя беше стара и опитна, познаваше хората, който често бе срещала из горите, но не мислеше за тях като за храна. В близката гора и реката течаща на йзток от леговището и имаше предостатъчно храна за нея и тя отдавна се бе научила да отбягва шумните двукраки същества.
Този път обаче беше различно, преждевременно разбудена от зимния си сън, мечката беше изтощена и гладна, а единствената храна, която можеше да си набави по това време на годината бяха само корени, кори и от време на време някоя по-запазена мърша. Тя пристъпи напред, а момчето инстинктивно се отдръпна назад – голяма грешка, животното се заинтересува още повече от него, а той се уплаши още повече и продължи да отстъпва. Славното му отстъпление свърши, когато се препъна и гърбът му опря в камъка, който предшестваше скалата, рязкото движение беше точно това което мечката очакваше и тя с рев се изправи на задните си крака.
Това беше последната капка, страхът преля, пое контрол над Еван и той закрещя. Мечката отскочи назад, падна на четири лапи и заотстъпва заднишком докато с ръмжене се изгуби от смаяния му поглед.
Измина време преди той да се съвземе достатъчно, за да започне да мисли отново.
„Какво стана!?” – очите му заоглеждаха наоколо - „Аз ли го направих?!”
При последната мисъл погледът му сигнализира, че нещо не е наред.
„Сянката!!”
Очите му се заковаха на сянката осъзнавайки, че тя не е неговата. Еван не успя да се пребори с внезапно появилата се нужда и погледна нагоре, при което инстинктите му отново заработиха преди мозъка и с писък той по-скоро се завъргаля, отколкото отскочи напред. На облия камък зад него беше приклекнал, като някакво хищна птица, човек облечен в кожи и го гледаше с интерес. Известно време двамата не откъсваха очи един от друг, докато мисълта на момчето заработи отново... е поне от части.
- Кой си ти!? От къде се взе!? – изговори на глас първата си мисъл.
Човекът срещу него се замисли за миг, а в очите му проблесна объркване.
- Наричай ме Нолан***... – отговори той
- От къде изникна!? – повтори въпроса си Еван, не дочаквайки в уплахата си, отговора на непознатия.
- От горе.
Нолан погледна към върха на отвесната скала, а Еван проследи погледа му, опитвайки се да осмисли чутото. Това даде на непознатия възможност да зададе въпроса, лежащ на сърцето му:
- Би ли ми отговорил на един въпрос? – момчето го гледаше озадачено и Нолан продължи леко смутен – Малко е странен, но... ъъ... случайно да знаеш къде сме?
- Къде сме? Амии... Ей ти как уплаши онова нещо!?
Непознатият, който при въпросното „амии” се беше привел с грейнали от любопитство очи, въздъхна тежко и отговори.
- Аз ли? Аз не съм правил нищо.
- Как така не си правил нищо! Мечката избяга, когато ти се появи, значи ти трябва да си я уплашил.
Нолан се разсмя и скочи от камъка.
- Е, в такъв случай излиза, че съм много страшен, нали. – той подаде ръка на момчето - Хайде. Предполагам, че си от близкото село, по пътя ще имаш време за въпроси.
Еван само кимна и пое подадената ръка.
След като му помогна да се изправи непознатият, без да каже и дума излезе от каменната ниша и тръгна в противоположна на селото посока.
- Хей, не на там! – извика момчето, осъзнавайки на къде се беше насочил странника – Селото е в тази посока.
- Да знам, но трябва да си взема багажа - отвърна Нолан, без да се обръща.
- Но на там е Тролската пещера!
Тези думи вече имаха ефект, непознатият спря и се обърна.
- Тази пещера да не би да се намира на около десет минути югозападно от тук? – попита той
- Да, тя е. Казват, че в нея все още се събират всевъзможни зли твари и е много опасно да се ходи там.
- В такъв случай почакай тук. Ще се върна бързо. – разсмя се отново Нолан и тръгна, оставяйки момчето с отворена уста.
Еван нямаше нужда дори да мисли, страхът от мечката все още стягаше сърцето му и да остане сам на това място дори и за миг, беше изключено. Решението беше взето.
- Чакай! Идвам с теб... – извика той и хукна след отдалечаващата се фигура.

Докато крачеха към пещерата, Еван най-накрая получи възможност да огледа непознатия по-подробно. Беше забелязал вече, че Нолан е облечен в кожи, но не и това, че те изобщо не бяха обработвани, а просто пришити една към друга с дебели ивици изрязани от същата кожа. На всичкото отгоре в ивицата, която служеше за колан или пояс беше затъкнат наместо нож, обикновен заострен камък. Това го озадачи още повече. Беше чувал за разни религиозни фанатици, които се отричаха от всичко материално и прекарваха дните си сами в някоя пещера, но дори и да можеше да си представи нещо подобно не беше чувал около селото да има такъв човек.
„Е, може би старата вещица” – помисли си той.
И все пак, макар и да не можеше да си обясни защо, нещо го караше да си мисли, че Нолан не е такъв.
„Млад е, може би на двадесет-двадесет и пет, висок, едър, кафяви очи, черна спластена коса и брада, широко чело... Прилича на дървар!”
- Какво? – попита Нолан забелязал любопитния му поглед.
- А-а... Нищо, просто се чудех, ъъ... Защо отиваме към пещерата?
- Вече ти казах, трябва да си взема багажа.
- Но защо си оставил багажа си там?
- Най-безопасно е... – слисаният поглед на момчето го накара да продължи – Повечето животни не смеят да припарят до нея, така че не е нужно да го наглеждам.
- Но нали в пещерата има чудовища?
- Така ли? Не съм забелязал, но има доста от тези.
Нолан посочи нещо на земята.
„Камък” – помисли си момчето - „Не, прилича на...”
- ЧЕРЕП!
- Да, мъжки. Легендите за троловете, които ядели само девици са пълни глупости, тия твари не пробират. Даже и дърва биха яли, ако... Добре ли си?
Доста пребледнял Еван стоеше и с ужас гледаше черепа. Нолан въздъхна.
- Добре де стой тук, пещерата е зад ъгъла ще ми отнеме само минута.
Еван само кимна все още гледайки жалките останки от човешка глава. Беше го страх да остава сам, но пък и идеята за пещерата не му се нравеше дори и с компания.
„Днес не ми е ден. ” – помисли си той - „Такъв бой ме чака. И то точно преди празника.”
Докато размишляваше над предстоящата му близка среща с пръчката, той усети нещо лепкаво на ръката си и без да и обръща внимание го изтри в крачола на панталона.
- Готово. Хайде да тръгваме.
Еван вдигна глава. Нолан се беше върнал с багажа си - голяма торба направена от същата кожа като дрехите му и нещо наподобяващо мях за вода, които сега висяха на гърба му.
- Изглеждаш разтревожен, да не е станало нещо – продължи той с коварна усмивка.
Това беше последната капка.
- Дали е станало нещо ли? - почти извика Еван – И още как, първо мечката, после ти и като за десерт ще ям такъв пердах, че...
Смехът на Нолан го прекъсна.
- Това ли било?
- Днес просто не ми е ден! – увеси нос момчето.
- Така ли? Мен, ако питаш днес е твоят щастлив ден, защото, ако не беше то определено щеше да е такъв за мечката.
- Точно там е работата, мечките не са кръвожадни, срещал съм няколко и никоя не ме е нападала до днес...
- Мисля, че това зависи от сезона. – отговори Нолан и се наложи да поясни след като видя недоумяващото му изражение – Май по това време на годината мечките са доста гладни и се съмнявам, че биха отказали лесна мръвка като теб.
Това накара Еван да се замисли.
„Значи за това не си носят храната, ще привлече мечките докато те работят и кой знае какво може да стане.” – помисли си той – „Но ако е толкова опасно да се разнася храна защо ще пращат дете да върши това!”
- Естествено може и да греша, да знаеш. – каза непознатият като видя замислената му физиономия.
- Не сигурно си прав, но ако е толкова опасно, защо ще пращат дете да носи храната на дърварите.
- Хъмм, защо ли си мисля, че пътят, по които е трябвало да го направиш минава на север от тук?
- От къде знаеш?
- Ела ще ти покажа.
Нолан свърна на север между скалите и Еван го последва. След няколко минути скалистата местност отстъпи на гората, където отново завиха на запад и не след дълго излязоха на криволичещата пътека, водеща към лагера на дърво-секачите. Продължиха по нея в посока към селото докато минаха покрай един от крайпътните камъни, при който Нолан спря.
- Погледни това и ми кажи какво е. – попита той и посочи камъка.
- Това е просто крайпътен камък. – вдигна рамене Еван.
- Я го огледай по-отблизо.
Еван се наведе и се вгледа в камъка. По него нямаше нищо, просто един дялан камък, поставен кой знае от кого да обозначава пътеката. Леко раздразнен от факта, че не може да открие тайната, която беше толкова очевидна за събеседника му, той извърна поглед от него и..., нещо проблесна само за миг.
„Какво беше това” – погледът му отново падна на камъка – „Сега изчезна.”
Момчето напрегна очите си, сякаш искаше да го пробие с поглед, но той си оставаше все така сив и гладък и отново, точно в момента, в който понечи да извърне поглед от него, нещо проблесна ярко като мълния, точно на ръба на зрението. Върху камъка определено имаше нещо и то не беше естествено.
„Магия!” – помисли си Еван – „Не може да е друго.”
За изненада на Нолан, той затвори очи и започна да освобождава съзнанието си от всички мисли и колкото по-чисто ставаше то, толкова по-изгарящо ярки ставаха символите. Да, бяха няколко символа и три магически кръга свързани със сложна система от магически вериги, които пулсираха в сребриста светлина - по тях протичаше енергия.
- На камъка има някакво заклинание. – най-накрая проговори той и отвори очи.
- Да. А можеш ли да кажеш какво?
- Не, не познавам символите.
- Не е нужно да ги познаваш. Хайде помисли, за какво може да служи заклинане поставено на крайпътен камък.
Отговорът беше лесен, на пътищата не има трябваха заклинания, значи заклинанието не беше за пътя. Тогава оставаше само едно нещо.
- Това е благословия за добър път! – отговори Еван горд от откритието си.
- Точно така, браво на теб – похвали го Нолан – Виждам, че си учил магия.
- Да, но не казвай на никой. Ако сестра ми разбере няма да мога да си седна на задника цял месец.
- Не разбирам, магьосниците имат добра репутация и са почитани навсякъде?
- Ние нямаме магьосник. – отвърна унило момчето – Всичко, което знам за магията съм научил от старата вещица, която живее в една пещера над селото.
Това вече беше друго нещо. За разлика от магьосниците, вещиците имаха много лоша слава. Дали заради външния си вид или заради това, че се занимаваха с всевъзможни отрови или пък просто заради факта, че покрай работата си на лечители и знахари те научаваха някои много неудобни тайни, вещиците бяха нежелана компания навсякъде. Това беше и причината броят им никога да не нараства, всяка вещица или вещер обучаваше само по един наследник, който заедно с познанията за занаята получава и отношението към него.
- Ясно. – въздъхна Нолан.
- Хей, ти знаеше за заклинанието на камъка, - сепна се Еван – значи и ти си учил магия, нали?
- Да, знам това онова.
- Ще ме научиш ли на някое заклинание? - очите на момчето светнаха.
- Не знам, аз съм от друга школа и моята магия няма да ти е от полза, - отговори Нолан и бързо добави капитулирайки пред умолителния поглед на момчето – но може и да измисля нещо.
- Страхотно, тъкмо ще мога да го покажа на празника утре!
- Празник?
- Да, големият празник на селото е утре. Всяка година по това време празнуваме настъпването на пролетта.
Докато говореха двамата бяха продължили пътя си и вече наближаваха пътеката, по която беше дошъл Еван. От там до селото оставаше около километър, който щеше да им отнеме десетина минути и момчето ги използва, за да опише на спасителя си чудесата на предстоящия празник.

Влизайки в селото двамата бяха съпроводени от доста любопитни погледи, но никой не се престраши да ги заговори. Това се дължеше на външния вид на непознатия, който не будеше доверие у хората. Все пак новината за тях обиколи цялото село толкова бързо, че когато достигнаха празното пространство пред входа на храма, което играеше ролята на площад, там вече се бе насъбрала „комисията по посрещането”. Пред пъстрата тълпа от деца и старци стоеше самата Кая, която изглеждаше величествено, облечена в бялата си свещеническа носия с гордата си осанка и ледено сините си очи. Без дори да погледне непознатия свещеничката пристъпи напред и лепна звучна плесница на Еван, който се опули недоумяващо.
- Мая ми каза какво си направил – хладно отговори тя на незададения въпрос.
Той погледна към тълпата и откри момичето, което беше забило гузен поглед в земята. Обикновено подобно нещо би го ядосало, но в този случай не можеше да се сърди на никой.
- Съжалявам! – изломоти той.
Поведението му не беше нормално, а и той изглежда искренно се разкайваше. Това смекчи погледа на свещеничката.
- Станало ли е нещо?
- Ами... ъъъ... – заплетечи той – това е Нолан и той... той ме спаси от една мечка.
Последва втора звучна плесница и още по-голямо недоумение.
- Това пък защо беше? Не те лъжа!
- Знам, че не ме лъжеш и точно за това те ударих. А сега – тя се обърна към Нолан и му подаде ръка – първо трябва да се представя. Казвам се Кая и съм...
- И сте му майка. – отговори той и разтърси ръката и.
- ... сестра. – довърши тя.
- О, извинете – загорялото му от слънцето лице поруменя от смущение – не ми мина през ума, че... че може да сте му сестра.
- А защо ти мина през ума, че може да съм му майка?
- Предположих, вие сте единствените елфи наоколо, а и си приличате...
- Ние? – обади се Еван – На нея и личи, но как разбра за мене?
Въпросът беше доста основателен, защото за разлика от сестра си Еван не притежаваше типичните за елфите заострени уши. Причината за това беше възрастта му. Ушите на елфите започваха да се заострят адва към шестнадесетата им година, а понякога и по-късно.
- И преди съм... – понечи да отговори той, но спря по средата сепнат от внезапния вик.
Викът беше дошъл от Кая. Леко пребледняла тя гледаше с ужас ръката си. Същата ръка, която Нолан беше стискал само до преди миг. По нея имаше кръв. Това го накара да погледне към своята.
„Пак ли!”
Ръката му беше жестоко разкъсана и от висящата на парцали кожа се стичаше кръв. Втори вик на изненада долетя от Еван, който пък гледаше петното на дрехите си, там където се беше изтрил докато го чакаше да си вземе багажа.
„Това е лошо!” – помисли си Нолан – „Повече от час и не съм усетил нищо.”
Той огледа насъбралата се тълпа. В погледите на селяните се четеше объркване, страх и дори омраза. Хората си бяха такива, той знаеше това, не че бяха безсърдечни или негостоприемни, те просто бяха... Глупави. Да глупави, тези хора прекарваха целият си живот в малкото си село, вършейки тежката си всекидневна работа, без да се интересуват много от това, което лежи зад върховете на планините, без дори да си задават въпросите, чиито отговори биха променили начинът, по който виждаха света. А сега пред тях ставаше нещо странно, нещо което не можеха да проумеят и инстинктите им запълниха мястото на разбирането. Те като всички хора се страхуваха от това, което не можеха да разберат и инстинктивно мразеха всичко, от което се страхуваха. Те вече го мразеха само заради няколко капки кръв и облеклото му. Тези от тях, които разполагаха с богато въображение вероятно го мислеха за избягал затворник, а останалите - за опасен човек, който ще донесе само нещастие. Нолан и преди се беше сблъсквал с този проблем и знаеше, че няма начин да промени мнението им, а дори и да имаше, той беше прекалено горд, за да търси нечие одобрение.
- Ще си вървя. – каза той и понечи да си тръгне, но Кая, която вече се беше отърсила от изненадата го хвана за ръката.
- Чакай!


-------------------------------------------------------------------------------------
* Кая - името означава умно дете
** Еван - името означава храбър войн
*** Нолан - името означава известен

много ми харесва,давай така

Мда, хубаво е. Има грешки, но са малко и не пречат... толкоз много.

Извинявам се за грешките. Вече не знам колко пъти съм препрочел текста, всеки път оправям по нещо и пак остават за следващия. Явно и аз съм от лингвистичните инвалиди.

ПП. Втора глава ще я постна след ден два, защото искам да я проверя пак.

ГЛАВА ВТОРА – ТАЙНИ

- Сега ще те заболи. – каза Кая, без да вдига очи.
Тя седеше на малко трикрако столче до ниска масичка, на която бяха поставени различни по големина игли, конци и купа с вряла вода. Без да дочака отговор от Нолан, който седеше срещу нея на подобно столче, тя хвана по-зле разкъсаната му дясна ръка и изсипа върху нея някаква мътна течност от малко шишенце, което Еван беше донесъл от съседното помещение. Когато се увери че раните са чисти тя се зае да вдява конец в най-малката от иглите поставени на масата, след което поля иглата и конеца със същата течност и без да чака покана започна да шие, каквото беше останало от дланта на пациента си.
- О, това е забележително, - усмихна се тя след първите няколко бода – повечето мъже реват като деца, когато ги шия.
- И аз бих го направил, но не усещам нищо. – отговори Нолан все още гледайки ръката си с тъжен поглед.
- Да, това е странно, - продължи Кая – как е възможно да не усетиш подобна рана? До сега не съм чувала за подобно нещо.
- Така е вече трети десятък* – въздъхна Нолан – не усещам болка, топлина, студ и дори миризма.
- Знаеш ли каква е причината?
- Да, но това не помага с нищо.
- Ще ми кажеш ли?
- Защо пък не. – отново въздъхна той – Направих една магия... много сложна магия. Изискванията и бяха толкова големи, че загубих контрол.
Тя го погледна въпросително.
- Мисля, че след това цялото ми тяло беше разбито и изградено на ново. Болката беше толкова жестока, че тялото ми сякаш се изключи...
- Дай си другата ръка. - прекъсна го Кая, която беше свършила с шиенето на първата.
- После загубих съзнание и когато се събудих лежах на една поляна на около осемдесет километра на изток от тук. – продължи той подавайки и лявата си ръка - И от тогава съм така.
- А как направи това с ръцете си?
- Трябва да е от катеренето по скалите. Обикновено спирам, когато ръцете ми започнат да се израняват, но този път не съм усетил нищо.
Последва дълго мълчание преди тя да отговори.
- Не съм чувала за нищо подобно, но мисля, че старата вещица, която живее наблизо може да ти помогне. Тя знае много за магията, а и отварите, които прави действат безотказно.
- Ще ми кажеш ли как да я намеря? – попита той.
- Аз ще те заведа. – каза Еван влизайки в стаята.
Беше се преоблякъл, сега носеше зелени панталони и елек, а на колана му висеше малък нож. На гърба си момчето отново бе преметнало лютнята, с която явно не се разделяше никога.
- Сигурен ли си? – попита Нолан и се ухили – Мислех, че имаш неотложни дела тук.
- И още как. – захили се на свой ред Еван разбрал намека.
- Не мисли, че ти се е разминало. – попари надеждите му Кая.
- О-о хайде де, утре е празникът. – започна с умоляващ тон момчето – Обещавам вече ще слушам.
- Ще си помисля, а сега иди и намери дрехи, подходящи за нашия гост.
Втора покана не беше нужна, той хукна с все сила да изпълнява задачата, все пак здравето на задните му части зависеше от доброто му поведение в следващите няколко часа.
- Не е нужно, - викна след него Нолан – аз си имам дрехи!
- Не си и помисляй да се появиш на празника облечен като мечка. – скара му се тя сякаш изведнъж и той се беше превърнал в дете.
- Нямам намерение да оставам за празника, а и вече направихте предостатъчно за мен.
- Няма да те пусна да си тръгнеш поне още два-три дни, не и с тези ръце. А и трябва по някакъв начин да ти се отблагодаря – тонът и омекна – за това, което направи за братчето ми.
- Там е работата, не съм направил нищо. Не аз подплаших мечката.
- Какво? – тя вдигна глава от ръката му – Но Еван ми разказа как е станало, ако не си бил ти тогава кой?
За пореден път Нолан въздъхна тежко.
- Той е пси.
- Пси?
- Да и това е проблем. Пси е най-интуитивната от магическите школи – обясни той – обикновено, за да направиш магия, трябва да учиш много, за това как се провежда енергията, как функционира елементът, който ще използваш и много други неща, но при пси всичко идва от емоциите. Не аз уплаших мечката, а той. Силата му и предаде неговия страх.
- Разбирам, - отвърна замислено тя – а защо това е проблем?
- Той се нуждае от обучение, за да може да контролира емоциите си. Представи си какво ще стане, ако се ядоса на някой. Силата му ще придаде физическа форма на гнева му и тогава може да стане много лошо.
Кая се замисли, а невиждащият и поглед не се откъсваше от ръката му. Тя вече беше свършила с шиенето, но това, което той беше казал току що я беше уплашило. След дълго мълчание тя най-накрая проговори.
- Но тук няма никакви магьосници, няма кой до го обучава.
- Ами старата вещица, за която спомена.
- НЕ! – едва не извика тя – Тя е вещица, няма да и го дам!
- Тогава го изпрати в Он’ену. Там ще е най-добре.
Он’ену още познат като кулата на илюзиите представляваше град, в който се помещаваше орденът на Ену изучаващ пси школата от векове. Те приемаха всички деца със силни психични заложби и им предаваха своите знания. Орденът на Ену никога не страдаше от липса на членове, тъй като пси беше най-лесната от магическите школи, но поради естеството на способностите си майсторите на това изкуство не получаваха почитта, която заобикаляше останалите школи. Магьосниците от ордена на Ену се считаха за второкласни и поради това те трудно намираха препитание свързано с почтен труд.
Кая понечи да отговори, но в този момент в стаята влетя Еван помъкнал цял куп дрехи.
- Ето тези трябва да ти станат. – каза той.
- Сигурен ли си, че на някой няма да му липсват? – отвърна Нолан правейки физиономия към сестра му, давайки и да разбере, че разговорът ще бъде довършен по-късно.
- Не, те са на баща ми.
- Родителите ни не са тук. – допълни Кая и се захвана да превързва ръцете му – И сигурно няма да се върнат скоро.
- Така ли, защо? – озадачи се гостът
- Те... Имат работа – провлачи отговорът си тя.
- Мога ли да попитам каква е тя?
- Те са воили** на храма.
При думата воили, изражението на Нолан не трепна, но очите му проблеснаха за миг като на животно набелязало плячката си.
- Воили? - повтори думата той.
- Служители на храма – обясни Кая все още занимаваща се с превръзките – това е стара елфическа дума.
- И означава служители?
Повечето хора биха били нащрек при подобен въпрос, пропит с нескрит интерес, но на Кая не и направи впечатление, явно и се беше налагало да дава подобни обяснения и преди.
- Не, всъщност означава пазители. – отговори тя.
- Хъмм, - каза замислено Нолан – като стана въпрос за храма, дали ще може да го разгледам? Направи ми впечатление, когато идвахме насам.
- Да, ще те заведа след като се изкъпеш и преоблечеш. – отвърна тя и пристегна последната превръзка – Готово, Еван ще те заведе до банята.
Думите не бяха казани със строг или заповеден тон, но в тях се криеше увереност, сякаш това беше неминуемото бъдеще и Нолан реши за сега да не се съпротивлява срещу съдбата.



------------------------------------------------------------------------------------
*Десятък - за по-образованите, това е вид данък, налаган по турско време. Аз от своя страна използвам думата като еквивалент на "седмица", защото в света в който се развива историята, времето се измерва по цикъла на "сребърната луна", т.е. годината е разделена на девет месеца, всеки от които с по 42 дена. Самите месеци се делят на четири десятъка и остатък от 2 дни. На по-късен етап в историята ще се появи и втора календарна система, ръководеща се от цикъла на "златната луна", но него още не съм го доизмислил.
**Воил - в историята, това е дума от древното елфическо наречие, означаваща пазител. В този език има две думи с това значение, като воил е по-висшата форма.