А като пропусне забележките за повторенията, да прескочи ли и тези за пунктуацията и правописа? Щом искаш мнение, да си беше проверил и коригирал текста за елементарни грешки като "със" вместо "с". Странно ми звучи "небесния светлик", по-добре "небесния светилник" или "небесното светило".

Според мен имаш талант и довърши това, което си започнал. Ако продължиш този стил, би трябвало да се получи много добре С известна уговорка може да се каже, че си писал по шеста задача

И като стана въпрос за това, може ли пример за добре описан двубой, nem13?

пак се насъбраха 3 задачи, утре ще пробвам да ги направя

П.С. за разказа от dantemp
Лично мен изрази от рода : "Навън беше тихо. Като се изключат ниско прелитащите самолети, духовият оркестър маршируващ по улицата и невъзможно усилената чалга от съседа" ме дразнят лекичко.

Тъй като не съм литературен критик, предпочитам да задам няколко въпроса :

Не мисля че един бухал може да издава гърлени звуци и защо цялото описание е в сегашно време ?
Като е фентъзи, в него ще има ли самолети, защото главният герой може да кара на автопилот?
Така, братятя на нападателя в началото казват, че ще ги използват за стръв, а всъщност те са скрити и са нещо като подкрпеление/не ми идва точната дума в момента/
Освен повторенията и правописните грешки, една главна буква има и един-два странни предлога - "увивайки се една на друга", според мен трябва да е "една о друга" или нещо такова.
Змиорките не са змии :Д
Какво означава думата "приплъна" ? Също и израза "доста добре изводена атака" ? "ревизираш обстоятелствата" е странен израз
Лошият хем е оттегчен, хем злорадства и презира Трей, според мен са несъвместими.


Битките са интересни и описанието им ме кефи.Както и съществата, и въпреки краткостта на това което си постнал, имаше голямо разнообразие от магии,техники, призовавания /не знам как им викат в твоя свят/. За историята като цяло не може нищо да се каже, но засега е много добро.

Харесва ми. Прекрасно си се справила... Но имам забележки.
1во - след като си казала, че се усмихва, после става излишно да пишеш "каза"... Трябваше да си започнеш нов абзац или просто да пропуснеш думичката. Това е нещо като далечно смислово повторение.
2ро - не знам... на мен винаги ми се е струвало, че "нито навътре, нито навън" е по-силния начин да го напишеш. Или "ни натътре, ни навън". Въпроса на предпочитание де.
Може би му липсва нещо... не знам. Силно е, определено, и повече по него не може да се направи, но следващия път като седнеш да пишеш помисли за някой трик, някаква простичка литературна техника.


Омега, разказа ти.... ми хареса много. Може би защото обичам писания за писатели, пък и е написано добре... Сигурно мога да намеря някакви кусури, но мисля, че ако сам го прегледаш още веднъж, ще откриеш нужното за поправка... Ако аз ти се намеся, мога да променя красотата на първоначалната идея.


Помолихте ме за примерна 6-та задача...




Примерна бойна сцена

2008年4月3日
18:23

Бавно, преднамерено бавно, изтлеглих седемдесетте сантиметра стомана от ножницата и застанах в сейган, стиснал меча само с една ръка - другата държах на кръста.

Противникът ми, едър, набит, широкоплещест, стиснал широк рицарски меч в ръка, натъкмен със стоманен нагръдник и нагла усмивка.

Разбирах го - аз бях мършав, хилав,носех една мръсна туника, и мечът в ръката ми бе тънко, крехко на вид оръжие.

За негов лош късмет, и невъобразимо остро.

Самият той беше професионалист - балансираше умело тежкия меч в ръцете си, изглежда носеше комфортно бронята си...

За негов лош късмет, и мен ме биваше.

Той беше агресорът, и затова се задвижи към мен. Задвижи е точната дума - той не тръгна, не се затича, просто се приплъзна, с къси, бързи стъпки, не в права линия, а покривайки внимателно полето наоколо, за да не избягам.

Бяхме на 7 метра в началото, вече бяха пет. Гледах го в очите, докато се приближаваше.

3 метра.

Усмихнах се. Той ми се озъби.

2 метра.

Излъчих в пълна сила намерението си да го убия, и той срещна вълната с пламтящи ириси.

Метър.

Дръпнах се встрани, прихващайки в последния момент солидното острие, запратено в страховита дъга към главата ми. Отблъснах го наляво със задната част на моето, и веднага минах в контраатака, плъзвайки наточената стомана по неговата.

Но реакциите му не бяха за подценяване - веднага дръпна назад меча, спирайки с гарда си моят нежен отговор на неговата ярост.

Завъртя меча от лявата си страна, почти докосна земята с върха, и насочи удара към мое дясно. Целеше високо гърдите ми, и не можах да избегна удар с такава скорост и сила, нито да го отклоня.

Знаех, че долната част на острието може да издържи, въпреки, че ще се изтъпи, и вдигнах с две ръце меча, посрещайки сребристата вълна.

Предмишниците ми изтръпнаха в мига, в който остриетата се докоснаха, но веднага вдигнах ръце и с гарда изтласках стоманата над главата си.

Плъзнах се ловко под лявата му ръка и замахнах под раменната му става - само там можех да пробия с такъв удар. Кисакито мина чисто, разсичайки кожа, плът, и сухожилието, и се озовах зад гърба му.

Обърнах се веднага, за да посрещна следващия удар, започнал още преди да свърша рязането си.

Да, раната беше неприятна, болезнена, и обездвижваше напълно лявата му ръка - но като изключим това, и споменем отново факта, че се биеше с дясна, четвъртия удар за битката не закъсня и нащърби средната част на острието ми.
- Пак ще трябва да плащам на точар.-рекох, точно преди петия удар.

Той, слава богу, само разстърси ръцете ми.

Минах на висока скорост и просто замахна с меча в чиста дъга. Две крачки, и бях зад него.

Нямаше нужда да се обръщам, за да знам, че гърлото му бълва кръв, трахеята му се плъзга на лентички от отвора, а очите му се изцъклят, зяпнали синьото небе.

В крайна сметка, мен ме бива.


------------------------------------------------------------------


Надявам се все някой да изпълни новата задача.

Хич не ме бива в бойните сцени. Имам чувството, че хората, които ги описват все едно разказват нещо, което наистина се е случило ..
@ nem13 - много хубаво си го описал, а аз дори не знам какво означават някои от думите в разказа ти

и аз съм така ^^'' но е наистина добро.... казах по- горе---> аз не мога да описвам бойни сцени, пробвала съм, но... просто не става ^^' затова и се отказах и обикновено битка, която може да се опише с една страница, аз я правя на едно изречение ^^''' ок, nvm, чакам следващата задача

Ето нещо по задача 2


Задача 2 – Архизлодей

Потрака кокалявите пръсти на лявата си ръка в стъклената чаша, пълна до половината с уиски и премести крака си от земята върху облегалката на коженото канапе.Отпи глътка от алкохола,стараейки се да не докосне с език маслината, клатушкаща се по ръба на чашата, за да може, когато и последната глътка от питието се заспуска надолу по гърлото му да й се наслади напълно.Защото тя имаше едно особено значение за него – подъържаше духа му в дни като тези – кагато не успяваше да осъществи своите планове.

Остави чашата на земята с намерението да довърши мартините по – късно се изправи, разкривайки гърба си, върху който бяха татуирани три букви . „А” „С” и „М”.Обичаше да се разхожда гол из стаята си – това му даваше свобода, каквато нито едно човешко същество не бе способно да си изясни.

аз официално си давам малко почивка, тези дни сам претрупан от грижи и работа и не мога да пиша
другата седмица като се пооправя, ще наваксвам с работата


п.п. задача 6 е сложничка


myhi4kata аааааа толкова е яко твоето, направо има ли продължение????

Мерси за примера, супер е ^^ Добре, нека аз първа се пробвам с шеста задача, пък да видим как се е получило.

- Можеш ли да си служиш с този меч, момко? – попита рицарят яздейки, и посочи към ножницата, прикрепена за седлото на момчето.
Ха сега де, преглътна Патрик.
- Да, сър, мога. Минал съм обучението.
Обучението? Прекрасно, помисли си рицарят. Ако си спомняше правилно, то се състоеше в мушкането на сламено чучело, завързано за някой кол.
- Значи можеш да победиш всяко бостанско плашило, а?
- Много смешно, сър.
Известно време яздиха в мълчание.
- Спри коня, това място е идеално.
- Идеално за какво?
- За една малка тренировка. Хайде, взимай меча. Добре. А сега ме нападни. – каза рицарят, изваждайки своя.
Патрик се поколеба. Този ден не се очертаваше от най-хубавите.
- Е? – подкани го.
Бостанско плашило ли, ядоса се момчето, хвана меча си с две ръце, вдигна го над главата си и с вик се хвърли напред. Рицарят дори не си направи труда да отбие удара, просто направи крачка встрани и момчето падна, загубило равновесие. Опря меч в гърлото му и въздъхна.
- Ставай. Разхождаш се насам-натам с оръжие, с което не умееш да боравиш и нямаш шанс дори срещу обикновен селянин с тояга. Това ще се промени, и то още сега. Почувствай меча, нека стане част от теб. И не ми викай „Ааа”. Още веднъж.
Патрик замахна рязко, но рицарят отби удара с лекота. Крачка напред. Още един замах.
- Върти меча, момче, не главата си. – каза той и с един силен удар го изби от ръката на Патрик. – Дръж го здраво. Хайде, вземи го пак. Съсредоточи се. Гледай моя меч, не своя. Следи движенията на противника.
Този път рицарят нападна пръв. С един силен удар принуди момчето да отстъпи крачка назад, после още една и още една. Вдигна меча си и замахна рязко, но Патрик отскочи назад. Момчето обаче загуби равновесие и се подпря с лявата ръка на земята, за да не падне. И от този трябва да стане воин, помисли си рицарят.
- Замахвай, а не размахвай меча. – каза отпускайки своя. – Какво смяташ да правиш в краката на врага, да молиш за милост ли?
- Не – каза Патрик и се изправи, стискайки шепа пръст – Мисля да направя ето това – и я метна в очите на рицаря.
- Ааа! – извика той изненадан и вдигна ръце към лицето си. Патрик изби меча от ръката му и опря своя в гърлото му.
- Как беше това? Само не ми викай „Ааа”.
Рицарят се ухили. Момчето май имаше усет към драматичното и иронията. По-добре да беше станал писател. Хвана с дясната си ръка меча, бутна го настрани и дръпна рязко надолу, забивайки коляно в стомаха на Патрик. Обезоръжи го обезкуражаващо бързо.
- Не твърде зле, но не достатъчно добре, момко. А сега ти предстои да минеш през моето обучение.


Дано нямаш нищо против, че се връщам и на първа задача. ^.^

- В една далечна галактика, на една още по-далечна планета, преди много, много години, имало... – диктувах на секретарката.
- Повечето разкази започват така, госпожице.
Вярно. Не подобаваше на някой с моята слава да пише такива клишета. Загледах се през прозореца, търсейки нещо, което да ме вдъхнови. Звездите избледняваха на небето и лунната светлина си отиваше заедно с последните часове на крайния срок. А аз нямах дори едно готово изречение. В главата ми се въртяха само думи като “кафе” и “пълен провал”. Въздъхнах отчаяно. Знаех, че ако скоро не измисля нещо, кариерата ми отиваше на боклука. Затворих очи, чакайки да ме осени вдъхновението. Нещо ярко раздразни уморените ми очи – първите слънчеви лъчи. Аха...
- Добре, нека започнем от начало.

Мтакам... "малко" късно, но все пак искам да се включа... Може ли? Няма да пиша по предишните задачи, за да не затормозявам nem13, затова ако разрешиш направо от 6тата задача. Интересна и трудна. Когато опра до описването на подобна сцена просто ми иде да се хвърля от някъде... Никога не съм обичала да описвам бой, още по-малко съсредоточавайки се върху техниката и движенията, защото става натрапчиво - "той направи пет крачки в дясно, скочи във въздуха на два метра височина и замери противника си с десет сантиметровата стоманена кама, скрита в ръкава му". Пък и не ми се отдава xD Та, ето моят опит по тази задача =@.@=

-------------
Смъртоносните остриета се впиха едно в друго и стоманата издрънча за пореден път. Вятърът разнесе ехото от кръвожадния зов на мечовете. Всяко от оръжията се стремеше да пречупи другото, да се добере до повелителя му. Желанието за смърт изпълваше сърцата на рицарите, а жаждата за кръв нямаше да бъде утолена, докато единият не паднеше мъртъв.
Отново и отново мъжете замахваха един към друг. Всеки удар бе подсилен от убийствените им намерения. Остриетата безмилостно разсичаха въздуха и ако успееха да достигнат целта си, вземаха своето. Раните се появяваха една по една. Но никой не се оставяше на болката. И двамата бяха дошли за победа. Щяха да пожертват тялото и душата си, но нямаше да помолят за милост. Защото бяха горди и защитаваха имената си.
Скоро битката започна да губи ритъма си. Рицарите бяха стигнали своя максимум. Краят за единия от тях щеше да настъпи скоро. Или поне така се надяваха.
Вятърът се усилваше постепенно, сякаш усещаше наближаващата кулминация. Бойците прехвърлиха границата на силите си и отново се хвърлиха яростно един срещу друг, в състезание на живот и смърт. Изгубилият щеше да бъде прибран от онази хладна Сянка с коса, която дишаше във вратовете им и караше кръвта във вените им да замръзва.
Искра… втора... и още една. Стомана се триеше в стомана. Остриетата се нажежиха и запламтяха с ледения огън на приближаващата Смърт. Рицарите отблъснаха мечовете си назад и отстъпиха с по една крачка. Последва замах. По-бързият щеше да спечели. Въздухът засвистя и изведнъж всичко потъна в тишина. Дори вятърът спря своя страховит вой.
Заваля дъжд. Капките се стичаха по изнемощелите тела на двамата воини и се сливаха с кръвта, капеща по земята. Луната се показа през облаците. Обагрени с кръв остриета, подаващи се от гърбовете на рицарите, блестяха мъртвешки на лунната светлина. Черната Сянка се спусна над мъжете и ги взе в прегръдката си. След миг изчезна, а двете тела се струполиха безжизнени на мократа земя. Луната се отразяваше в изцъклените им очи, а на устните им се бе разляла усмивка, предизвикана от равностойната и задоволителна битка.

Продължаваше да вали. Дъждът отмиваше леещата се от телата кръв, отмиваше болката и страданието, отмиваше спомена за двамата велики воина. Никой нямаше да си спомня за тази смъртоносна битка, погубила двама братя. Но аз щях. Аз щях да нося в съзнанието и душата си картината от последните мигове на моите двама братя… Защото бях там и не бях способна да ги спася…

Нещо и от мен. Подредени са по ред на задачите. Надявам се да не му дойде много обаче на bobo. Последната задачка с битката не ми хареса много много като реализация от моя страна.

Залез

Бледата светлина на туко- що изгряващото слънце си проправи път през гъстите борови клони надвиснали заплашително над издъхващото тяло на престарял вълк, чиито очи бяха загубили своя блясък. Искрицата живот, която носеше в себе си спомена за вятърът напяващ своята дива песен преди челюстите да се сключат здраво около гърлото на жертвата, приятния полъх галещ козината през следобедната дрямка и игривия аромат загатващ близостта на разгонена женска. Всичко погубено безмилостно от времето. Ала вълкът не съзнаваше това. За него съществуваше само настоящето и последния слънчев лъч докоснал нежно лицето му. Пое последна глътка въздух и залезе...

Антагонистът

- Едва ли си спомням човек, чиито характер да е бил в такав разрез с погледа му. Пред хората той винаги беше с наведена глава прикриващ взора си, спокоен и сякаш затворен в свой малък свят съграден от преплитащите се нишки на самота и тишина. Ала в мига, в който съзрях очите му онази нощ и окъпаното му в кръв лице, вълна от смразяваща решителност и лудешка радост ме потопи в бездната на неговото черно съзнание. После... После острието ме прониза.

Без думи

Светлината избухна в тъмната зала и отнесе сенките криещи се зад колоните. Миг по- късно непроницаем мрак заслепи очите ми. Само тихия предсмъртен стон на брат ми достигна до мен.

Любов от пръв поглед

Всичко стана толкова бързо, че дори сега Сийн не съзнаваше къде се намира и превърташе трескаво накъсаната лента в главата си.
Фаровете изскочили иззад поредния обратен завой... Сблъсъкът между двете коли, макар и не толкова силен, успял да възбуди всички сетива на мъжа зад волана. Внезапният екот разнесъл се в усоите при сблъсъка на метален предмет със стъкло и ловко изскочилата през него жена, която застина само за миг в бялата светлина на импровизираните прожектори. Една единствена секунда на колебание у непознатата, през която очите на Сийн погълнаха образа й на един дъх. Черните коси завършващи с добре оформени къдрици отпуснати върху белите й рамене. Уплашеният отблясък в тъмните й очи, който й придаваше нотка на невинност... на слабост и резките движения, с които си скри в мрака опровергаващи това впечатление.
Сийн си пое дълбоко въздух и отвори вратата на колата си. Дали трябваше да я последва? Колебанията му се разсеяха в мига, в който чу изстрелите. Тичайки той потъна в тъмнината.

Предизвестие

Треперещите пръсти на Катерина разчупиха алено- червения печат, след което докосна с устни така чаканото от Андрей писмо. Измъкна бледо- белия лист върху, който със ситни букви на няколко реда беше изписано нещо и макар да не можеше да чете, момичето се зарадва на всяка дума, всяка извивка, защото знаеше, че я бе написал нейния любим- бащата на детето им. Сетне Катерина почти инстиктивно докосна малката извивка очертала се на фона на красивата й снага и се усмихна.
Тя трескаво прибра листчето обратно в пожълтелия пощенски плик и отиде да повика своята приятелка Мария. От вълнение момичето забрави думите на свекърва си, че не трябва да се преуморява и с бързи крачки излезе на улицата където я посрещна горещ, летен ден без дори помен от лекия, приятен ветрец вчера.
Задъхана и запотена тя отмина няколкото къщи, които я деляха от тази на приятелката й. Отвори металната порта и се огледа дали Мария случайно не беше навън, но в тези горещини трябваше да си луд, за да стоиш под жаркото слънце. Пък и отнякъде се носеше неприятна миризма на застояло. Катерина сбърчи нос и на красивото й поруменяло лице грейна една усмивка, някак странна- предвестник на добрата новина, която щеше да съобщи на Мария.
Момичето се приближи до вратата и почука. Чуха се стъпки, а вместо сините очи на Мария, Катерина бе посрещната от отнесения взор на нейната майка. Личеше й, че беше плакала. Катерининото лице в миг промени изражението си.
- Стрино Неновица, какво се е случило- разтревожено запита момичето.
Жената я погледна сякаш туко що беше се събудила и зачака с втренчен в Катерина поглед. Сетне изведнъж заплака и прегърна момичето.
- Мария... Мария...- започна майката, но все не успяваше да продължи. Момичето се досети. Тя също заплака и погали побелелите коси на жената, а сълзите й сякаш се разтапяха преди да докоснат жадната земя...

Игра

Погледът ми се приплъзна до края на заложения ми капан- дълъг, тесен и слабоосветен от няколко нервно примигващи лампи коридор. Усмихнах се на собственото си положение. Бях го подценил и сега трябваше да се измъквам от калта сам без помощта на двата дълги меча, които до този момент бяха изпълнили предназначението си повече от перфектно. Прибрах ги в ножниците на хълбоците след, което откопчах колана и ги оставих с нужната почит до един фикус безвкусно разположен в пространството. Надявах се да не ми се разсърдят.
- Ще те боли много повече ако те убивам с юмруци, отколкото ако просто ми дадеш да те пронижа- провикнах се, а гласът ми отекна злорадо по протежението на коридора.
Една от вратите се отвори бавно подканяйки ме да направя първата крачка към сигурната си гибел. Не я разочаровах.
- Да знаеш. Беше голям кеф докато убивах хората ти – с всяка дума пристъпвах бавно напред. -... и брат ти, а сестра ти... С нея прекарах най- хубавите си мигове.
Едва доловим шум отдясно ме накара да се отдръпна и да се вмъкна в първата стая, която намерих вляво. Миг по- късно чух и отварянето на вратата и последвалата атака, която прониза въздуха. Вътрешно се надсмях на младежката му глупост и импулсивност. Застинах ослушвайки се за неговото местоположение, но той не беше вече в коридора и макар да имах шанс да го изненадам преди малко, играта на котка и мишка ми харесваше далеч повече от безсмисленото клане на лакеите на момчето. Смятах да се позабавлявам още малко.
Огледах се къде точно бях попаднал. Просто офис помислих си отначало, но после се усмихнах на късмета си този ден. Между страничните стени и тавана на всяка стая (както правилно предположих) имаше място около тридесет сантиметра, които с повече ловкост бе използвало момчето, за да се домогне до мен преди малко. Наистина беше започнало да става интересно.
Отново застинах ослушвайки се дори за най- малкия трепет на въздуха. Някой се движеше отляво към мен. Отдръпнах се от вратата и се прилепих до стената. Секунда по- късно видях главата на момчето надничаща предпазливо. Замахнах с юмрук към него, но той ловко отскочи назад и на свой ред прониза дървената стена с късия си меч като одраска рамото ми. Излязох от офиса и се втурнах към вратата водеща към неговата „кабинка”. Тя се отвори и от нея изскочи стоманеното острие пронизвайки въздуха. Изритах вратата с всичка сила и отскочих отново назад. Знаех, че не го бях докоснал, но сега той бе попаднал в своя малка клетка и при най- малкия опит да се измъкне щях да съм готов.
Сърцето ми успокои своя темп.
- Цял ден ли ще стоиш там- попитах, защото знаех, че и той чакаше нещо. Обмисляше нова тактика, която да свърши работа тук и сега без повече протакане.- Ако ще се бавиш още дълго да започна да разказвам някоя история, че да минава по- бързо времето. Какво ще кажеш за онази, в която аз и твоята сестра...- за миг се засрамих от думите си. Да наистина бях я убил и то с огромно желание, защото знаех колко добра беше всъщност, но не падах ли твърде ниско. Някогашната ми чест взе връх и млъкнах, но споменаването на Ниана беше поразило момчето отново. Никога нямаше да стане добър боец. Емоциите взимаха връх над него постоянно.
Мечът му отново прониза стената като този път се беше устремил диагонално към главата ми. Отдръпнах се и побегнах към двата меча, които ме чакаха до фикуса. Чух как отвори вратата и се затича подире ми. Знаех, че победата ще бъде моя в мига, в който се добера до своите остриета и излезна от тясното пространство, ала тогава и осъзнах най- голямата си грешка и се надсмях за последен път на високомерието си. Мечовете липсваха.
Застинах на място. Дори не се обърнах към момчето. Затворих очи. Хладното острие прониза сърцето и изскочи през гърдите ми. Отпуснах се на земята и потънах в мрака...

Мухичке, сдържам се да не те похваля, защото имаш над какво да поработиш, но кво толкова, днес спорих с Господ, той спечели, в добро настроение съм... справила си се доста добре и с двете задачи. Имам малко забележки, но са дреболии:

1-во - "Почувствай меча, нека стане част от теб." - това е най-клиширания израз, която чувам за боя с меч. Не че не е вярно. Но е прекалено просто и обобщено и когато го напишеш, си личи, че не си пипвала меч. Което не е страшно де, но фразата е клише.
2-ро - имаш малко правописни грешки, нищо фатално, най-вероятно от бързане и невнимание.

Един съвет към теб и към всички - когато пишете нещо наистина важно, не го поправяйте на компютъра... не съм сигурен защо, но при повечето хора екранът не е удобен за редакция. Принтирайте си работата, оставете големи полета, вземете един молив и поправяйте... аз по принцип не мога да пиша на ръка, само на пишеща машина или клавиатура, но редакциите винаги ги правя на ръка.


Във втория текст има едно повторение на очи... но иначе текста (ето такова повторение:V) ми хареса много като идея и е добро като изпълнение. Забелязвам, че стилът ти е подобен на моя - аз имам навика да описвам ситуацията, така че читателят да си я представи, но да си прави изводите от самата ситуация. Други автори използват специфични литературни техники, методи, изразни средства, за да внушат идеята си. Разликата е, че при нас читателите ще запомнят усещането и случката, а при другите ще запомнят думите.




Мандра, архизлодеят ти е... като описание за РПГ. Поработи повече над изразните средства, защото ти си повече към втория тип от гореспоменатите.


Фей, мерси, не е нужно да ми болдваш стария ник... Такам, принципно си права - техниката и движенията, ако останат само те, ще е ръководство по бой, не художествена творба. Аз имам навика да ги описвам подробно, защото самият аз се занимавам с това.
Такааам... мога да покритикувам малко техническата страна на твоето изпълнение на задачата, но нямам желание, пък и няма смисъл.

Все пак, имаш и някои дружи грешки. Тук-таме пълен и кратък член объркани, и аз го правя, но това често е печатна, не правописна грешка (на практика можеш да знаеш прекрасно правилото, но при говорене по принцип пълния член не се произнася изцяло, и това е объркващо). Разказчето е приятно. Но... някои думички, които ползваш, не са подходящи или не са употребени правилно

1-во - "Рицарите бяха стигнали своя максимум" - максимум? Айде де...
2-ро - "Наближаващата кулминация"... не съм сигурен, но ако използваш "кулминация" по такъв начин, смисълът е по-друг. И определено не звучи добре.

Доста клиширани описания на бойната ситуация, но какво да се прави...





Белег Куталион, добре дошъл в скромната ми темичка. Прочетох ти нещата... Задобрял си... и да ти кажа, ще ми е неудобно да ти пиша рецензии и поправки като оценка на изпълнението на задачите. Поради простата причина, че пишеш много добре. Ако ме помолиш да ти напиша своето мнение като колега, тогава няма проблем.

Разбира се, че бих искал да ти чуя мнението. Много ще се радвам и очаквам с нетърпение следващите задачи, защото точно това исках да правя в момента през малкото ми свободно време, но е скучно сам да си давам подобни теми за писане, а по- нататък съм замислил нещо, което може би тези дни ще ти кажа на ЛС ако имам време да обмисля идеята, която ми се върти от доста време в главата и дано намери почва.

В общи линии... Очаквам следващите задачи с нетърпение и ще участвам най- вече за удоволствието от писането.

идеята беше да обединя изпълнението на заданията в един разказ - обаче няма да го поствам тук, защото резултата се отдалечи от тази първоначална идея и от самите задачи - разказчето е в >тая тема<
искам обаче тук да изкажа благодарности към Бобо за това, че задачките му разбудиха задрямалата ми муза
санкю ^^

Как всички се засилиха да ми ползват името:V.


На вас двамата ще ви пратя забележките си утре лично, защото сега съм леко уморен, но ето ви новата задача....


ЗАДАЧА НОМЕР 7: СЪСТОЯНИЕ ПО ВЪНШНИ БЕЛЕЗИ

Има една стара руска школа в литературата, в която се описва емоционалното състояние на даден герой не пряко през него - "когато го видя, тя беше много развълнувана", а чрез неговите действия "когато го съзря, тя сложи дясната ръкавица на лявата си ръка". Това е много стара и важна методика, защото винаги да описваш от гледна точка на героя, дори и да е пълноценно и точно, става досадно.
Задачата е да опишете в един-два абзаца емоционалното състояние на даден герой с поведението му, жесто-мимикрия, и също така, атмосферата, в която се случва действието (тоест да не описвате "напрежението висеше във въздуха", а "полилея потракваше ритмично, изпълвайки стаята с монотонен звън".


Хаджиме

Дриада

Слънцето бавно се изкатери по назъбените склонове, украсявайки ги с венец изплетен от златни лъчи. Няколко от тях игриво се спуснаха по полите на планината и озариха гордо изправилата се срещу тях гора.
Единствената й обитателка разтвори очи. Премигна няколко пъти срещу слънцето и му се усмихна. Внимателно се надигна от разцъфналото си легло и вдъхна от благоуханния аромат, който разнасяше вятъра. Чипото й носле трепна и тя кихна след което се засмя огласяйки гората със свежия си като пролетна роса глас.
Изведнъж момичето се свлече на земята като покосена, а лицето й се изкриви от болка заприличвайки на попарено, пролетно цвете. Мургавата й кожа се набръчка, оставяйки на места кърваво- червени белези. Цветът в очите й повехна. Момичето нададе последен жалостив писък, който се изгуби сред екота на брадвите...