(заглавие си няма засега - едва ли и ще има)

Отвори очи и замижа бързо, заслепен от светлината на изгряващото слънце, процеждаща се през нисък прозорец. Когато очите посвикнаха се огледа, но обкръжението не подсказа къде се намира... нито кой е. Каменни стени, нисък таван, влажен въздух – вероятно бе нечия маза. Усещанията нахлуха в главата и подсказаха, че изтръпналите му ръце са вързани зад гърба.

Мъжът лежеше на пода, обърнат към една от стените. Зад гърба си дочу леко хлипане. Намери малко сили да се надигне с рамо за да извърне поглед назад. До отсрещната стена седеше облегнато младо момиче. Косата се спускаше около кръглото лице, което ако не беше разкривено в измъчена гримаса, би изглеждало красиво. Позна я.. и спомените го заляха. Името му беше Ерик, а момичето бе сервитьорката в бара, който посети на път за вкъщи след работа. Оттам всичко му се губеше... Причерня му и пак изпадна в безсъзнание.

* * *

Приятна вечер, почти безлюдни улици, тук таме някоя кола само профучаваше покрай Ерик, разваляйки спокойната атмосфера. След поредния скучен работен ден се прибираше към квартирата си. Погледна часовника – осем, огледа се и видя бар на един ъгъл. „Трябва да е отворил скоро, не го помня” – помисли си Ерик и реши да се отбие за едно-две питиета преди да се прибере.

Час по-късно седеше на една от масите в полупразния бар. От бармана бе разбрал, че заведението работи от години – нещо, което го изненада при все, че всяка вечер се прибира по този път, а не го бе виждал досега. Докато мислеше това се усети, че гледа с увиснала уста сервитьорката. Тя бе и причината да поръчва поредното питие, а нещо го караше да остане и за по-дълго. Все още се чудеше дали се усмихва на него или това бе просто дежурната предразполагаща усмивка, необходима за нейния занаят. Момичето бе на не повече от двадесет години. С добре оформено тяло и тънка талия, дълга, леко чуплива кестенява коса, тя сновеше между масите с желание и събираше доста погледи от клиентите. Ерик обаче се радваше сякаш на повече внимание – дали случайно или не, момичето все се озоваваше покрай неговата маса, питайки го с лъчезарна усмивка дали има нужда от нещо, а после се завърташе изящно и продължаваше да върши работата си.

Лека полека заведението започваше да се изпразва. Накрая останаха само Ерик, момичето и бармана. Питиетата вече бяха станали доста, часа също напредваше. Ерик поръча едно последно за себе си и пробва да почерпи сервитьорката, след като разбра че скоро ще затварят, но тя учтиво му отказа. Това не й попречи обаче да остане на неговата маса за да му прави компания. Ерик разбра, че момичето цял живот е работило като сервитьорка, което леко го натъжи, защото според него тя заслужаваше нещо по-добро. Чудеше се как да удължи този блажен миг, в който се чувстваше сякаш те са единствените същества на света. Момичето обаче го учуди с последните си думи:
- Извинявай! ...Страшно извинявай! – каза то свело виновно поглед към земята.
В този миг Ерик усети тъп удар в тила и светът се завъртя пред очите му.

* * *

Опомни се за пореден път на пода в мазата. Този път го събудиха виковете на момичето. По шумовете се усети, че в помещението вече има и друг човек. Надигна се пак на рамо и извърна глава.
- Аха, събуди се най-накрая! – каза бармана, пускайки косата на момичето. Няколко тънки кичура обаче останаха в ръката му. – Бях се уплашил вече, че съм те ударил прекалено силно и няма да се опомниш... не че има значение де. Просто исках да те питам нещо.
- Защо... защо правиш това... от ревност? – запита Ерик, като се учуди колко далечно прозвучаха думите му, сякаш не беше проговарял с дни.
- Хахах, ревност ли? Нищо подобно, просто спасявам света. – отвърна леко превъзбудено бармана. – Кучката се опита да те спаси след като те повалих, затова лежи тук. Но така стана добре - ще я използвам за да те провокирам. Искам да видя силата, с която можеш да разрушиш света.
- Света ли... чакай, да не съм наприказвал разни глупости на пияна глава?!
- Нищо подобно. Създателят ме предупреди за теб. Сънувах, че съществувам, че съм барман, че ти ще дойдеш, а аз трябва да те убия за да спася света. Простичко нали... – усмихна се сам на себе си бармана. Усмивката му излъчваше злорадството на палач, предвкусващ ужаса на жертва.
- Не - това е погрешно, няма създател, няма сънища, никой няма да разрушава света, развържи ме и да забравим всичко... не мога да разруша света, затова няма нужда да ме убиваш... щях ли да лежа вързан тук ако можех...?
- Първо и аз се бях объркал, но всичко се подреди като се събудих сутринта и бях барман от години в бар, който до вчера не е съществувал. А ти..., сънуваш ли?
- Никога... никой не сънува, това са само легенди... – Ерик започваше да се паникьосва. – Ти си луд, луд... Не можеш да спасиш света, ако нищо не го застрашава... искаш да извършиш хладнокръвно убийство... и дори няма да ти мигне окото...
Бармана се усмихна широко и изкара дълъг нож от калъф окачен на колана му.
- Побъркан.. той е побъркан... – замърмори Ерик под нос, трескаво мислейки за начин да се измъкне. Въртеше усърдно ръцете си в опит да разхлаби възела, който ги пристягаше.
- Успокой се... все пак аз съм Спасителят, а ти трябва да умреш в името на бъдещето на света. А тя... – изсъска презрително бармана – Тя ще умре, защото реши да ти помага. Безумница!.. Но видях какви погледи й хвърляше в бара, искаш да я спасиш, нали? Хайде, покажи ми частица от силата, която може да разруши света!

Бармана се приближи до жената и започна бавно да разрязва дрехите й. Налудничавият блясък в очите му подсказваше, че изобщо не се страхува, усмивката – че това дори му доставя удоволствие. Не беше много силен физически. Обикновен човечец, Ерик дори съвсем бегло го беше запомнил от вечерта в бара. С къса коса, приятно лице, облечен в нормални дрехи – дънки и тениска, отгоре сив анорак. Точно типа хора, които идеално се сливат с масата – с нищо не изпъкващи, за да е пълна изненадата, когато направят нещо фрапиращо, а познатите и съседите им коментират „Не беше такъв човек” или нещо от рода, въпреки че дори не са си направили труда да ги опознаят. От закоравелия кръчмарски побойник, личащ си от пръв поглед, поне се знае какво може да се очаква. Никой обаче не може да предположи на какво е способен обикновения човечец, ако нещо му прищрака.

Писъците на момичето изкараха Ерик от тези мисли. Ножа вече се беше справил с дрехите и танцуваше по кожата й. Оставяйки кървави следи там, където стъпваше и правеше пируети.
- Хайде, видях как я гледаше в бара... Няма ли да пробваш да я спасиш с тази твоя сила?! – бармана започваше да се ядосва още повече от бездействието на Ерик. Ударите му с ножа вече не наподобяваха танц, а пробождаха момичето, което пищеше безпомощно.

Ерик се разплака. Разплака се от безсилието си, разплака се заради човешкото падение, което виждаше пред очите си. Стисна очи за да скрие грозната картина, но писъците кънтяха в главата му, сякаш пробождаха него самия. Бармана също крещеше налудничавите си предизвикателства към Ерик, замахвайки с ножа без да гледа вече къде мушка.

Писъците на момичето секнаха. Остана само тежкото и учестено дишане на бармана. Ерик отвори очи и гледката го шокира още повече. Голото тяло на момичето беше покрито с импровизирана рокля от кръв. Главата, отпусната бездиханно на една страна. Бармана извърна настървен поглед към Ерик, озъбен в ужасяваща усмивка. Приближи се и срита следваща си жертва в главата. На Ерик му причерня за миг, но не загуби съзнание. Опита се да се надигне някак, но ръцете му бяха все тъй здраво пристегнати зад гърба. Протегна един крак за да се предпази от следващия удар, но позицията му беше неудобна за това и усети кървава слюнка в устата си – изплю два зъба. Бармана замахна с ножа, стоварвайки го на сантиметри пред носа на Ерик.
- Покажи ми силата! Покажи ми от какво спасявам света, копеле! – бармана зарита със злоба увързания Ерик по тялото.

Болката изчезна... или по-точно вече не му правеше впечатление. В съзнанието му се открояваше само спомена на картината с момичето обляно в кръв. Ерик стисна по-силно очи повтаряйки си наум: „Това не се случва, това не е истина... не е истина!”. И засънува.

* * *

Намираше се на плажна ивица. Нямаше никой наоколо, дори звуци нямаше. Морето се удряше беззвучно в скалите на брега, неми птици кръжаха в небето над него. Обърна се на другата страна и видя момче, седящо на шезлонг. Зад него имаше отново плаж и друго море – сякаш тясната пясъчна ивица беше всичко, целия свят, останал непогълнат от водата. Огледа ръцете си, които бяха свободни, опипа с език зъбите и установи, че всички те са на място. Едва след това се приближи към момчето. То го посрещна с мрачна усмивка.
- Стигна дотук значи, въпреки капана. Явно трябваше да се подготвя по-добре. – първия коментар на момчето беше стъписващ.
- Познаваме ли се? – поинтересува се Ерик.
- Не, но няма и нужда да се запознаем. Ти си тук за да разрушиш света.
- Хмм... – замисли се Ерик. – А ти сигурно си създателят, който сънува...
- Точно! Личи си, че си схватлив. Знаеш ли, все още не съм сигурен дали те очаквах с нетърпение или с нежелание... може би все пак подсъзнателно съм ти дал шанс.
- Чакай, чакай... искаш да кажеш, че саркастичната ми забележка се оказа вярна!
- Да, аз съм Създателят, който сънува света, в който живя досега.
- А аз как се озовах извън него?
- Защото такъв беше съня ми, че се ражда човек, който също може да сънува – доскуча ми от наивни хора и внесох малко разнообразие, надявах се на компания. Обаче ти така и не се научи да сънуваш за да излезеш от моя сън. Реших да спра да те наблюдавам, но не е хубаво да оставяш такива неща сами на себе си. – Момчето се замисли, а Ерик нямаше как да знае, че това последното се отнасяше именно за начина, по който то бе станало Създател. – Затова ти заложих капан, но явно не съм бил достатъчно категоричен. Странно е, че не бях видял това развитие досега – вероятно една част от мен е желаела да се срещнем все пак. – прошепна сякаш на себе си.
- Ти си луд, всички са луди, цялото човечество е сбъркано. – заклати глава Ерик. – Нито един нормален човек ли не е останал?
- Светът е това, което виждаш тук. Създателят сънува и така симулира свят от който реално е останал само този плаж. Създателят е дотолкова създател доколкото поддържа един спомен за света. Не исках да променям спомените си, затова поддържах света такъв какъвто го помня. – опита се да обясни накратко момчето, но само се оплете в обясненията. – Простичко е де.
- Ами сега... какво следва? За остатъка от живота си съм закотвен тук ли?
- Е, има два варианта – или да седнеш на стола на Създателя, или да търсиш друг свят като този, в морето. Предния Създател потегли – седенето на стола и взирането в хоризонта не му се беше отразило добре. Май беше луд, когато го намерих... Или може би само съм сънувал, че е тръгнал през морето...

На Ерик му писна – столове, Създатели, сънища, реалности и други светове. Всички бяха полудели, а това хлапе дори се опитваше да го убеди, че „всички” в момента се свеждаше до тях двамата. Чувстваше, че го баламосват. Омръзна му да му обясняват неща, които нито го засягаха, нито искаше да разбира. Приближи се до момчето и изсипа цялата си натрупана злоба от последните събития в един звучен шамар, който изхвърли момчето от шезлонга. (Светът изчезна.) След това Ерик се настани на мястото му и отпусна изморените си очи. (Светът се прероди.)

Когато отвори очи се намираше в леглото си в квартирата. Отвори ги миг преди часовника да звънне за да го събуди за работа. Странното беше, че имаше спомен от съня си – това ли е да сънуваш. Още по-учудващото обаче, бе сигурността му, че в момента се е изтегнал в удобен шезлонг на плажа... странно.

* * *

Сънят, който помнеше беше следния: в началото сънува, че е заспал. И не просто това, сънува, че е спал цял живот без никога да се е будил. После помнеше силен удар в тила, удар който го бе събудил. Отваряйки очи Ерик прогледна света и го разбра, след което засънува, и го промени.

Новият свят беше сякаш мъничко по-добър от стария.
Е да, от гледна точка на Ерик беше по-добър.
Поне барманът го нямаше вече в него.

-----------------------------------

всякакви критики и коментари са welcome

Много е хубаво!Ще има ли още?

ако питаш дали ще има продължение - едва ли.. тъй си е завършено
ако питаш дали ще има други разказчета - напиша ли -> ще ги постна

м.. интересно и нестандартно... особено много ми хареса ^^ доста фантастично и наистина ми грабна вниманието ^^ браво

Опааааа нещо хубаво и в тоя раздел Бтв "Mai" нарочно ли е написано така?

дам - нарочно е тъй ама ако питаш за причина - няма точна
първоначално смятах да пиша Mai(nd)F*kk или нещо от рода ама остана само Mai-то
(ако сметнеш за нужно може да го поправиш де )
радвам се, че ви харесва ^^

Аз смятам да напиша едно по- дълго мнение с това кое ми харесва и кое не, и защо.

Започвам първо с идеята. Началото ме предразположи към съвсем друга завръзка, макар в повече страници много ми се искаше да не е нещо с фентъзи елементи или ако е така да е по- добре представено и изпипано. За жалост ме разочарова (след "В този миг Ерик усети тъп удар в тила и светът се завъртя пред очите му. "). Идеята ми заприлича малко на Матрицата + един мой много стар разказ (който е почти невъзможно да си чел) и ми зазвуча прекалено клиширано и плоско. Създателя, лошия тип и хубавото момиче...
Друг е въпроса, че си се старал да се придържаш към задачите на bobo, като в случая не си се справил. Желанието да ги обединиш в една цялост ти е изиграло лоша шега и само вреди на разказа, чиято идея заслужава да бъде преосмислена и разгърната в по- голям обем. Мисля, че за да постигнеш този ефект ти трябва доста повече практика и четене... поне засега. Ако беше писал по всяка задача поотделно смятам, че резултата щеше да бъде по- добър.

Друго нещо, което ми направи впечатление бяха нелогичните диалози. Реплики като "Защо... защо правиш това... от ревност?" или "- Хмм... – замисли се Ерик. – А ти сигурно си създателят, който сънува... " идват от нищото и нямат логическа връзка с информацията, която си подал в разказа. А и реакциите на различните персонажи и техните думи ми бяха твърде безразлични. Диалозите освен, за да предадат някаква информация между твоите герои служат и за изграждането на цялостния им образ, докато в случая ми изглеждат просто като някакъв безвкусен пълнеж.
Дразнещи бяха и повторенията на места, но те не са чак такава болка за умиране.

По стила има още какво да се работи или по- скоро в момента си в процес на негово изграждане, но това няма как да определя от един разказ. Имаше и хубави попадения като това, което се открои беше танца на ножа по кожата на момичето и внезапния гняв на бармана последван от чувството за безсилие у Ерик (там думите на "защитника на света" пак развалиха атмосферата).

Начинът по който си описал персонажите за жалост не ми хареса много, особено бармана, който си се опитал да обрисуваш като скрития психопат от съседната къща със семейство от човешки скелети в хола (or somethinn' like that), но не ми хареса, а образът на Създателя изобщо липсва, макар че тук може да се търси скрития замисъл, че всъщност всички "Сънуващи" са част от едно цяло. Това ти ще кажеш.

Имаше и някои неуместни коментара като "никой не сънува, това са само легенди"...
Поантата ти също е неубедителна.

Вероятно ако бях някой друг щях да ти кажа да пренапишеш разказа с желанието да си си взел някаква поука от коментара ми, но знам колко много аз самия мразя това. Ето защо ще те посъветвам да продължиш да пишеш та било то и на съвсем друга тематика и може би някой ден ще се почувстваш готов да изразиш подобна идея, но по доста по- зрял начин... а може би не .

много благодаря за написаното - именно на такива коментари се надявах
първоначалната идея беше да обединя задачите на Бобо - оттам нататък разказа като резултат в никакъв случай не е изпълнението им, затова и не съм го постнал там - задачките в общия случай са само моменти, през които съм минал, на повечето не съм се и спирал - така че не го разглеждай в контекста на другата тема
цялата идея за света в който се развива действието е само загатната - с надеждата на различни интерпретации
а критиката за диалозите е напълно на място - там си знам, че имам доста работа, все са ми куцали

по-горе писах, че няма да има продължение, но може да напиша нещо от гледна точка на Създателя, което би изяснило идеята за света - в който наистина почти никой не сънува и сънищата са само легенди за хората

@PA3YM - добре де, признавам, че на второ четене и имайки предвид предпоследното мнение от темата открих още някои неща, които могат да бъдат пооправени, ама пак си ми харесва разказът и продължава да ми напомня на "~Чайката"
Няма да вземам предвид въпросните "задачи на Bobo", понеже малко ме домързя да се задълбочавам в онази тема *ashamed* , и затова ще се огранича с данните в наличност

Такам...
Първо някои грешки, от граматична гледна точка:

"Накрая останаха само Ерик, момичето и барманът."
"Питиетата вече бяха станали доста, часът също напредваше."
"Барманът се приближи до жената (тук е някак неестествено да кажеш "жената", щото досега използваш само "момичето", а и тя е на ~20...) и започна бавно да разрязва дрехите й."
- пълен и кратък член - любимата ми грешка, редовно я правя xD... май още някъде имаше подобна грешка, но нещо ми се губи в момента...
"ще я използвам, за да те провокирам."

А сега от стилистична гледна точка:
"Ерик разбра, че момичето цял живот е работило като сервитьорка, " - също малко неестествено звучи отново заради възрастта на девойката. "Цял живот" е like~ тя е на 50 и не е работила като нищо друго освен сервитьорка. Може би, ако промениш малко на нещо от сорта на това, че тя не учи, а работи като сервитьорка ала бала, но пък може би би звучало банално... Не знам, това не е толко голям фал, просто ми направи впечатление.

@Beleg Kutalion - съгласна съм, че може би има някои дупки на места, но от друга страна колкото по-воднист е текста, толкова е по "Mai(nd)F*kk"-ing . Тук самата идея на разказа придава достатъчно тежест, която позволява да се избегнат част от описанията, например тези на обстановката. Ако беше описано всичко в подробности, разказът щеше да заприлича малко на книгите на Терри Пратчет - всичко толкова добре обяснено в детайли, че в някакъв момент започваш да губиш главната идея, освен ако не си адски съсредоточен. Това би направило текста доста труден за четене. От друга страна съм съгласна с това:

Наистина това някак бие на очи. Ерик и момичето също не са описани, за разлика от бармана. Идеята ти за скелета в хола и консервираните вътрешности в мазето *придава допълнителна атмосфера* xD~ е донякъде вярна - и на мен това ми мина през ума, когато прочетох описанието. Обаче барманът всъщност се нуждае от описание, защото това запълва дупка, свързана с необяснимия му прилив на агресия. Значи той си живурка човекът и в някакъв прекрасен миг някакъв си >създател< му казва, че той трябва да спаси света и на пича му прескача зъбното колело и той решава да се прави на all-mighty-and-stuff.
Докато при Ерик е различно. На читателите не им трябва да знаят как изглежда той или какво впечатление създава у другите герои, защото това, което му се случва окупира цялото внимание. А това, че сервитьорката го "забелязва" е достатъчно, за да се сети човек, че Ерик изглежда добре. От там нататък - свободен полет на въображението...
Девойката... Ми тя донякъде е описана - там коса, лице....грация и тн. Това са все неща, които подсказват, че е привлекателна.
НО създателят наистина бледнее на фона на останалите герои. А би трябвало да има силен образ, въпреки краткото си участие в текста. Едно кратко, но изчерпателно описание ще му дойде добре, защото иначе възниква малко дисбаланс ^^


Дам, действително идеята "damsel in despair" е малко изтъркана с тази разлика, че в случая нашият човек така и не се опитва да я спаси, а просто гледа безпомощно как тя умира. И точно това прави всичко различно...


Тук също съм съгласна до известна степен. Нямаше преливане от случка към диалог, т.е. наистина част от репликите седят малко out-of-nowhere, което разбира се е напълно поправимо. Достатъчно е да се доразвият някои части на разказа.

На фона на всичко, казано до тук:

Идеята ми харесва, както вече казах. Нестандартна е, въпреки че се покрива с разни всеизвестни филми, книги (а сега се сетих и за "Малкият принц" бтв...) и тям подобни. Нормално е да има нередности, но нали за това са редакторите. Аз няма да кажа, че разказът, трябва да се пренапише, защото не смятам, че не е добър. Бих използвала "доразработи"

@PA3YM - така, имайки предвид отзивите и на други хора, ми беше много по-лесно да дам по-изчерпателно мнение . И бтв чакам другарчетата, щото все още е самотен разказът xD

Втора Част - наaaй-накрая

one more to go - ако успея да събера края в една част де, ама ще се постарая ^^
бтв - има една дребна фактологическа грешка (т.е. една, която съм открил, надявам се да е единствена ), но не ми се оправя, пък и не е от значение... бонус виртуално потупване по рамото, за който я открие
---------------------------------


Късен следобед, възрастна жена приключваше шетнята из просторен апартамент. Не че имаше какво да се чисти или подрежда – все пак всеки ден правеше това за младия си съсед, в чийто апартамент се намираше. Прибра един кичур от бялата си коса зад ухо и се наведе с тихо пъшкане да подравни чехлите в антрето. След това влезе в хола и седна на канапето, доволна от свършеното.

Отдавна оставена от семейството си, за нея този младеж се беше превърнал в единствената й радост – някой за който да се грижи. Това я караше да се чувства жива. Погледна часовника, окачен на стената и се упъти към кухнята където на котлона къкреше вечерята. Скоро щеше да е готова – точно навреме. Вече шест месеца се грижеше за това домакинство. Знаеше всичко с точност. Но най-важно за нея беше момента, в който собственикът на апартамента се връща. Въпреки привързаността й към него, се опитваше да не се меси в живота му много, затова си тръгваше малко след като се прибере той. Но този миг беше наградата за положения труд. Благодарната му усмивка и радостта, която излъчваше щом види чакащата го топла вечеря.

Часовника отмери шестия час следобед. След няколко минути вратата се отвори. Ерик влезе и затвори отвътре. Обърна се за да види широката непринудена усмивка, появила се на лицето на възрастната му съседка. Жената с голямо старание се грижеше за домакинството му, когато го няма, и винаги се усмихваше. Поздрави я и обу домашните си чехли. В ръка носеше препълнена с храни торба. През ден-два връчваше по една такава на жената. Това беше неговата отплата за грижите й, но той знаеше, че тя „връща” продуктите под формата на гозби всяка вечер. Все пак се надяваше, че заделя и нещичко за себе си, колкото и малко да е то.

След като побъбриха десетина минути, през които жената не отделяше очи от Ерик, а ушите и засмукваха всяка негова дума като живителна глътка въздух, тя взе торбата с покупките, една торба с мръсни дрехи, които да изпере, и тръгна към собствения си апартамент, на по-долния етаж.

Ерик се опъна на един фотьойл и се загледа през прозореца. По-късно хапна от усърдно приготвената гозба. Услади му се, както винаги – след близо шест месеца, жената перфектно се бе научила как да угажда на кулинарните му вкусове. Реши да легне рано, още повече знаеше, че това кога заспива няма никакво значение. Винаги се събуждаше доволно наспал се на сутринта. Беше едва шест и четиридесет привечер, когато се приготви и се отпусна на леглото си в спалнята. Затвори очи. Пред него се разкри вече до болка познатата картина: беззвучен пейзаж, чайки въртящи се все на едно и също място, и далечен хоризонт, който ако не друго поне отпускаше погледа.

Ерик беше станал Създател преди малко повече от половин година. Поне така изглеждаше в света, който току що бе напуснал. А на този плаж, където прекарваше моментите, докато спи в другият свят, времето липсваше. В началото му бе доста трудно да го приеме. Не вярваше в съществуването на Създатели, нито вярваше, че хората могат да сънуват. Чудеше се как ли оригинално бяха възникнали легендите. Вероятно първо са били спомени, които лека полека са избледнявали, докато след години, или може би поколения, са се превърнали в митологизирани разкази за мистичния Създател, който сънува света. Още от малък отхвърляше тази идея, тъй като не искаше да вярва в неща, за които не е сигурен. Нямаше друг начин да се обяснят обаче, нещата, които му се случваха в момента. Както и нещата, които можеше.

Момчето, което беше Създател преди него, се опита да му обясни това онова... разбира се, след като се бе свестило от шамара на Ерик, който го запрати в безсъзнание. Според него, тази пясъчна ивица, обградена от всички страни с безкрайния океан, беше реалността. А другият свят беше негов Сън. Сън, който се поддържа от неразбираеми технологии в „стола, на който седи Създателя”. Този процес продължава, докато сънуващия Създател не изпадне в безсъзнание. Тогава връзката се прекъсва и онзи свят изчезва, като никога повече не се връща същия. Независимо кой сяда на стола, сънят всеки път е леко изменен, според характера на Създателя, според собствените му спомени. Момчето допълни, че не разбира повечето неща, но така му е казал предходния Създател.

Ерик не искаше да приема това, че другият свят е просто сън. На него му изглеждаше доста реален. Идеята дори му бе противна. След това разбра, че като Създател може и да го променя. Момчето дори се похвали с хитър, макар и недотам сполучлив капан, който бе заложил на Ерик. Промяната в обстановката според думите му беше доста лесна, щом веднъж му хванеш цаката. Най-трудно беше да модифицираш жителите там. Поставянето на фалшиви спомени у някакъв човек за сън, в който му се явява Създателя, беше най-голямото му постижение. Ерик реагира рязко при споменаването на това, а момчето започна да разтърква почервенялата буза след получения шамар и си взе едно наум, че това е тема табу.

Ерик беше свикнал вече с компанията на момчето, но след известно време то просто изчезна. И вече не се появи. Това се случи преди около 5 месеца. Тогава започна и самотното царуване на Ерик, от тронът в беззвучния му дворец.

Вече няколко месеца си правеше опити с това, което може да прави. След като доби увереност в промяната на обстановката, вече се опитваше да залага изкуствени спомени, да променя характери и други дребни експерименти, с които се мъчеше да пребори скуката. И наистина ставаше по-добър в това, отдаваше му се все по-лесно и лесно. Последно се опитваше да приложи няколко прийома на своя красива съседка – живееха врата до врата в, т.нар. от предният Създател, Сън. Имаше усещането, че я познава от някъде, но не можеше да се сети откъде. Не беше точно спомен, а именно странно и противоречиво усещане. Нещо не бе наред с нея – убеден беше, че е тя и едновременно с това, че не е... Която и да беше тази „тя”.

Взря се в хоризонта, безбрежния океан често го изнервяше с безшумното си и скучно еднообразие. Но сега дори го успокои – зареял поглед в далечината, той се гмурна в спомените си, в опит да намери и изглади неточността, която усещаше в образа на момичето. Ерик видя едно по-приятелски настроено и усмихващо му се момиче, в сравнение с изнервения и все забързан вид на младата му съседка. Излъчването и беше променено, и все пак усещаше, че нещо пак му убягва. С неясен резултат от краткия опит, Ерик се отказа за момента.

Според биологическия му часовник бе изминал около час откакто заспа в другия свят, но не обичаше да се застоява много на плажа. Доскучаваше му доста бързо. Отпусна се на стола и затвори очи. Веднага се унесе.

...И отвори очи в леглото в спалнята си. Вече бе сутрин, знаеше че след няколко минути ще звънне и будилника. Не се нуждаеше от звънът му, но все пак обичаше да го изчаква от носталгични съображения – даваше официален старт на новия ден. Откакто стана Създател, времето беше нещо изключително субективно за Ерик. Или по-точно случваше се, но не и на него. На практика тялото му не мърдаше от стола на дотегналата му плажна ивица. А там времето беше спряло – не се измаряше, не омаляваше от безкрайното седене, не огладняваше, дори не му се ходеше до тоалетна. Живееше в един конкретен миг, спрял в потоците на времето, все едно някой бе натиснал бутон „Пауза” на вселенското дистанционно. Причината да се храни и да изпълнява нормалните неща в света, наречен Сън, беше по-скоро подсъзнателна. Много подобна на тази, поради която беше оставил будилника да изпълнява задачата си всяка сутрин. Даваше му ритъм и правеше животът му далеч по-интересен от скучното взиране в хоризонта от стола. Пък и му даваше илюзията, че всичко е нормално. Е, почти всичко.

Зачуди се дали малкият му опит щеше да има ефект. Обикновено с младата си съседка се засичаха само сутрин, докато тръгват на работа. Общуването се свеждаше до строгото етикетно кимване, разминавайки се по стълбите. Експериментът, който се опитваше да постигне бе да възбуди комуникацията като замени спомените й. Чувстваше се малко виновен за това което прави, но от друга страна беше и любопитен. „Все трябваше да пробва с някой, защо пък да не комбинира полезното с приятното” – това беше и личното му оправдание.

След като изчака будилника да звънне, го изключи машинално и сякаш инерцията на деня го поде. Мина през банята, после поопъна малко леглото и се запъти към кухнята. След бърза закуска с кафе, облече дрехите, с които щеше да е на работа днес и се приготви да тръгва. Вече от външната страна на вратата, усети нечие присъствие. Обърна се и видя момичето, което беше изпълнило съзнанието му. И този път усещането, че я познава отпреди, вече не бе така странно. Тя се усмихваше и гледаше право към него. Вътре в себе си Ерик заликува без да знае защо, а външно се усмихна леко, поглеждайки я въпросително.

- Значи, нямам много време да те изчакам, - започна директно - че днес почвам работа на ново място... Ако искаш мини довечера там,... да се видим. – и момичето тикна в ръцете му визитка с някакъв адрес.
- Супер! – Ерик не знаеше как да реагира. - Ще мина след работа – някъде около 8, нали няма проблеми? – погледна бегло картичката и я прибра в джоба си... После се плесна по главата: - По дяволите, трябва да свърша още нещо в къщи.
- Окей, значи се разбрахме. – Усмихна се момичето и докато се завърташе за да побегне надолу по стълбите, викна през рамо – До довечера, значи.
- Да, до довечера! – каза Ерик, докато изгледа отдалечаващото се момиче.

Отвори вратата на апартамента, затръшна я след себе си и се облегна от вътрешната страна. Въздъхна дълбоко. Какво бе направил? Започна страшно да се съмнява в правилността и морала на това, което беше направил. Но в едно беше сигурен, усещаше че това е момичето от спомените му... въпреки че не ги помнеше, това бе тя. Усмихна се и притича до хола. Взе лист и химикалка и написа набързо бележка, адресирана до възрастната жена, която се грижеше за домакинството му. „Тази вечер ще закъснея. Не ме предвиждай за вечеря.” Запъти се към вратата, но се сети нещо, върна се и добави едно „Благодаря ти!” на края на бележката. Излезе от апартамента си, без да знае, че повече няма да се върне там.

Оттам нататък деня му мина нормално – само дето работата му се стори по-интересна от обикновено, също така и не можа да свали идиотската усмивка от лицето си почти цял ден.

***

Работния му ден свърши. Оказа се, че адреса от визитката се намира по пътя, по който обикновено се прибираше от работа... Докато се приближаваше обаче, беше обладан от неочакваното чувство за дежаву.

Приятна вечер, почти безлюдни улици, тук таме някоя кола само профучаваше покрай Ерик, разваляйки спокойната атмосфера. Погледна часовника – осем, огледа се и видя бар на адреса от визитката. „Дали ме чака” – помисли си Ерик и с решителна крачка се насочи натам. Все още не подозираше за кошмара, който му предстоеше да изживее отново.

Отвори вратата и прекрачи прага. Спомените го заляха. Усмивката му смръзна. Познаваше това място. Започна да си го спомня много добре... въпреки, че се беше постарал да го забрави. Сякаш дълбоко скрита в съзнанието му врата се бе отворила – направо зееше. Видя познатата сервитьорка, която му махаше с широка усмивка. Това бе тя – същото момиче, което се опитваше толкова усърдно да си спомни. И този път наистина беше тя. Обърна глава към бара, зад който стоеше млад мъж, търкащ чаша с мокър парцал, и го гледаше уж небрежно. Барманът извърна рязко глава в момента, в който погледите им се пресякоха. Ерик го изгледа с една единствена мисъл в главата, изгаряща го отвътре: „Този човек иска да ме убие...”.

За първи път от много време насам изпита страх.