В последните няколко седмици японския ни преподавател (Комада-сенсей) ни разказва доста за японското общество. Какви са проблемите, как работи и т.н. Иска ми се да споделя какво съм научил от лекциите с хората във форума. Това няма да е някакъв сериозен научен труд и затова вероятно структурата няма да е особено добра, но целта ми е само да ви запозная с неща за японското общество, които най-вероятно не знаете.
Най-важнато дума в Япония е "wa". Тя означава "хармония". Това не е просто дума, която определя някоя характеристика на японското общества. Wa
е японското общество. Използва се във всяко словосъчетание когато става дума за нещо японско. Примерно washoku е японска храна и "обратното" на нея е youshoku, което е западен стил храна (примерно пържоли, яйца на очи, пържени картофки и т.н.). Wafuku са японските традиционни дрехи (кимоната), а youfuku са западния тип дрехи (дънки, тениски и т.н.). Wafuu се използва за всичко, което е типично японско, доката youfuu е за всичко, което е типично западно. Това го казвам за да ви покажа до каква степен хармонията е станала част от японската народо-психология.
За съжаление не мога да се сетя в момента името на човека, който е въвел този "термин", но важното е че wa се използва по такъв начин още от периода Нара. Което ще рече, че близо 13 века японците гледат на себе си като народ на хармонията.
Това дотук звучи страхотно и чудесно. Всички гледат да работят заедно и да си помагат. Какви са обаче негативните последици от този начин на мислене? На практика и до днес в японското общество е важно да не изпъкваш. Шефовете на фирмите се считат за успешни не заради собствените си качество, а заради това дали могат да откриват силните страни в подчинените си. Тоест шефа може да е тъп та вдлъбнат, но ако знае кой от подчинените му на какъв пост ще свърши работата си това е повече от достатъчно. Съответно в самите отдели е важно да се постига баланс. Ако има някой много умен служител му прикачаш към него някой много тъп. Така един вид ще се гарантира, че този тъп служител няма да направи голяма издънка пък може и да понаучи неща. За сметка на това обаче на умния служител му се отрязват всички шансове да блесне. Тоест от най-голямо значение е какъв ще е резултата от дадена работа за фирмата, а не кой колко добре се е справил.
Нека се върнем към шефовете на отделите обаче. Както казах там е важното да знаеш кой човек на какъв пост да го сложиш и ще могат ли да се сработят служителите. Комада-сенсей ни даде следния пример. Има един супер голям симпатяга шеф на отдел, който е винаги усмихнат и те поздравява, и се интересува от това как си, как е семейството ти и т.н. Има и един супер студен шеф на отдел, който изобщо не те поздравява, гледате презрително и е вечно недоволен. Откъм свършена работа обаче отдела на гадния шеф е в пъти по-добър от този на симпатягата шеф. И ако двамата шефа помолят някой служител от друг отдел да им свърши работа абсолютно винаги служителя предпочита да помогне на шефа, чиито отдел работи по-добре. Ти може да си пиеш бирата със симпатягата шеф, но когата става дума за работа приятелското отношение няма абсолютно никакво значение. И като казах бира се сетих, че за салари-мен-ите в Япония е изключително важно да носят на пиене. Много често шефа ти и шефа на друга фирма отиват в някой бар да полеят сделката. Тогава ако шефа ти те покани си абсолютно задължен да отидеш. Ако откажеш това ти става страхотно голям минус в досието. До такава степен е важно това, че има дори страшно много реклами за лекарства, които ти позволяват да пиеш (в случай, че не си падаш по пиячката) 0_о.
Накратко - за да работиш в Япония трябва да можеш да работиш с други хора. Никой няма да те взема на работа ако не можеш да работиш в екип без значение колко гениален си. Е, ако си втория Айнщайн може и да те вземат на работа, но това стои под голям въпрос ><
Сега ще дам малко обяснения относно "правилата" в японското общество. Със сигурност повечето от вас са наясно, че японците са страшно дисциплинирани. Това безсъмнение е така. Но това не е защото просто на тях така си им харесва. Още от първи клас върху японците се налагат страхотно много ограничения и задължения. Това буквално ги докарва до физически проблеми. Сред японците е масово схващането на раменете. До такава степен са вързани от тези "правила", че несъзнателно се присвиват и напрягат. Това сигурно ви звучи смешно и несериозно, но е наистина така. Комада-сенсей каза, че 2-3 седмици след като е дошъл в България проблемите му със схващането на раменете били напълно изчезнали. Същото важи и за дъщеря му когато преди няколко години (не съм сигурен точно колко) е дошла да учи в българско училище.
Тоест, да японците са дисциплинирани. Но това е вследствие на огромен натиск от цялото общество. Което си води и до съответни психически проблеми. Неслучайно е толкова висок процента на самоубийства там.
Между другото повечето японски фирми си имат собствен правилник за това как трябва да се държиш, какво трябва да правиш и евентуално речник за някой специализиран технически жаргон. Тези наръчници, често са с големината на "Властелина на пръстените" ><
Преди време имаше една тема, в която много от юзърите тук негодуваха срещу инсталиране на чипове, които ще дават информация притежателя на този чип къде е, какво е правил и т.н. Японското общество обаче вече десетилетия работи на точно такъв принцип. Събира се информация за всеки и всичко. Всяка година например се правят физически изследвания на учениците. Това включва за колко време може да пробягаш 100 метра, на какво разстояние може да хвърлиш медицинската топка и т.н. Също така има и пълен медицински преглед. Цялата тази информация се изпраща в министерството на образованието. Там има досиета за абсолютно всеки японец, който е ходил на училище и се знае какви са му физическите възможности, как са се променили през годините и какви са му оценките за всеки от изпитите. Тоест знаят почти всичко за теб.
И това не е всичко. Шефовете на фирмите разполагат с пълна информация относно това, което служители им правят. Каква работа са свършили, в колко часа идват на работа, в колко часа си тръгват от работа и всичко, което не е тотално нарушаване на личното пространство.
Бтв като написах това за времето се сетих, че в Япония всички влакове, автобуси и т.н. имат много строги ограничения относно закъснението. Примерно ако шинкансен закъснее с повече от 3 минути от разписанието си машиниста се глобява с намаляване на заплатата. Това принципно си е хубаво защото можеш да разчиташ, че ще дойдат навреме, но преди няколко години стана страхотно голяма катастрофа с много жертви когато един шинкансен се заби в жилищна сграда. Това е станало защото машиниста е закъснявал с повече от 3 минути и в един участък от пътя не е намалил скоростта както е било според правилата ами си е продължил здраво за да компенсира забавянето. При което влака е изхвърчал от релсите.
Но да се върнем към наблюдението при японците. Та какво значи казахме дотук? Японците се наблюдават в училищата и в работата. Но това не е всичко. В Япония във всеки квартал си има патрулиращи полицаи. До голяма степен благодарение на тях дребните престъпления в Япония са доста малък процент. Та тези полицаи са длъжни всяка година да минават и да "разпитват" абсолютно всяко семейство в квартала. Въпросите са от рода на "Колко деца имате?", "Какво работите?", "Децата ви с какво се занимават?", "Имате ли кола?" и т.н. Всичко това се записва и се изпраща в управлението, а от там предполагам в някой правителствен архив. Разбира се никой не те задължава да даваш вярна информация, но не се гледа с добро око на това ако излъжеш.
Защо обаче японците се съгласяват с такова вмешателство в лични им живот? На тях самите също не им е приятно. Но пък по този начин се чувстват по-спокойно. Примерно когато си ученик и ти направят тези изследвания може да видиш на кое място се класираш сред останалите на твоята възраст. Ако си много високо (откъм оценки по изпитите или физическите дисциплини) може да се чувстваш горд от това. Ако си някъде около средата може да се успокоиш, че си достатъчно добре. Ако пък си на дъното ще се надъхаш за да можеш да го промениш това. При "разпитите" на патрулиращите полицаи пък се получава важна информация, която страхотно много улеснява залавянето на престъпници.
Затова въпреки че и на самите японци им е неприятно да си дават личната информация все пак го правят.
Накрая мисля да обясня (доколкото мога) "феномена" на тормоза сред учениците.
За да могат японците да живеят в хармония като общество им е нужен някакъв "враг". Когато става дума за ученици това обикновено е някой техен съученик. Почти във всеки клас има по един-двама, които са нарочени от всички останали и които съответно ги тормозят. Нивото на тормоз може да е страхотно високо или толкова ниско, че да не се различава от просто игнориране. Ще дам няколко примера. Преди 10-15 години когато полите на японските ученички са били по-дълги (мдам сега са по-късички
) е било често срещано група от 7-8 момичета да наобиколят "жертвата" и да вдигнат полата над главата й и да вържат краищата. Така хем й се виждат гащичките, хем все едно са й вързали ръцете. Можете да си преставите какъв срам е изпитвало момичето. Докато го правят това обаче останалите момичета си се радват и смеят. Ако някой възрастен дойде те му казват, че просто са си играли. Точно както беше реакцията на оная мацка от първи епизод на jigoku shojo.
Друга ситуация (вече при момчетата) е когато някой от по-едрите отиде при "жертвата" и му предложи да си играят на борба. При което "жертвата" естествено няма друг избор освен да се съгласи. И в началото уж наистина на игра, но после става все по-грубо и му нанася физическа болка. Примерно като му стисне главата под мишницата си или му извие ръката отзад. И отново обаче се държи все едно е само игра.
Важно е да се отбележи, че целта на този тормоз не е да ги накарат да се преместят. Напротив. На останалите им
трябва тези, които биват тормозени да си стоят в класа. Затова изключително рядко тормоза стига до степен, която да накара жертвата да си смени училището. Естествено ако някой се увлече и прекали може да се стигне до големи гадости. Но като цяло гледат да се ограничават. В случай, че все пак жертвата си смени училището бившите мъчители си търсят нова цел в класа. Така някой, който е бил голям тормозител може да стане следващата жертва.
Така или иначе винаги трябва да има враг срещу, който по-голяма част от "обществото" да се обедини и по такъв начин да живеят в хармония.
Интересното е че този тормоз не е ограничен само до учениците. В обществото на възрастните го има също. Примерно в някоя фирма ако си набележат подобна жертва на този салари-мен почват да му изчезват предмети или документи. Да му се саботират проекти. Всички да отказват да му помагат. Има случаи, в които се стига дори до самоубийство. Друг пример за тормоз е сред възрастните е при така наречените "Майки от парка". Това пак си е вид общество от майки, които разхождат малките си деца из парка. Като цяло се смята задължително да се разхождат всеки ден бебета и малките деца из парка и затова винаги където и да живееш има парк наблизо. Когато някоя млада майка за пръв път тръгне да разхожда детето си из парка тя е посрещната от тази "организация". Съответно ако нещо не им се хареса почва страхотно неприятен тормоз. Майките казват на децата си да бият детето на "съгрешилата" майка, а самите те разпространяват какви ли не слухове. Разбира се има и много други начини, по които да я тормозят. Проблема е че за разлика от учениците на майките би им било много трудно да сменят парка. Айде ако има някъде друг наблизо - добре. Но в повечето случаи се получава така, че друг парк има доста далече и съответно би било много трудно да извеждат децата си на разходка. А пък няма как да не го извеждат на разходка защото това може да доведе до проблеми със здравето. И отново в много от случаите на подобен тормоз се стига до самоубийство. И то не само че убива себе си ами и детето си.
Както виждате става дума за невъобразимо напрежение от цялото общество върху всеки един от членовете му.
Ами това е засега >< Ако се сетя за още нещо интересно ще го добавя по-нататък.
Културната самоидентификация
Понятието “идентичност” се използва в етнологията, психологията, културната и социална антропология, в социологията и други хуманитарни науки. Най-общо този термин означава осъзнаването от човека на принадлежността му към някаква група и това осъзнаване му позволява да намери мястото си в тази група и да се ориентира в околната среда. По този начин човек внася известен ред в живота си, който неизменно е свързан с общуването с други хора. С тази цел човек доброволно приема господстващите в дадената група вкусове, навици, норми, ценности, опеределени от другите.
По стечение на обстоятелствата епохата на модернизма започва скоро след началото на епохата Мейджи в Япония и Освобождението на България. И японското, и българското общество тръгват по пътя на модернизацията – всяко според своята културна специфика. Докато българите винаги са се определяли като част от християнската общност, която насила е била изолирана от събратята си, то за японците изолацията е била доброволна.
От друга страна, “благодарение” на Османското владичество културата на българите е претърпяла съществени влияния от културата на Изтока. По този начин българският народ започва да осъзнава своята култура като гранична между християнския Запад и мюсюлманския Изток. Въпреки това българите несъмнено се самоопределят като принадлежащи към европейската цивилизация макар и да се различават от западните нации. Западният модел винаги е бил образец за културно развитие и достигането му е било цел за българското общество след Освобождението от Османско робство. След втората световна война настъпва още един период, който по същността си е асоцииран с нещо отдалечаващо се от Запада. Тоест за българите западните общества винаги са високо развити и представляват един идеал, към който трябва да се стремим.
За японците обаче Западът далеч не е идеален – за тях, например, българите несъмнено са европейци, но нивото им на развитие никак не е “европейско”. Затова за японците самото понятие “западно” далеч не се асоциира с някакъв идеал. Интересното е, че японците държат да се разграничат и от азиатските общества. Това се дължи на специфичната особеност на японската култура да реципира и инкорпорира в себе си постиженията на другите култури без да загубва собствения си облик. Това е качество, което не е характерно за останалите азиатски култури. По този начин японците получават аргументи в полза на твърдението за уникалността на собствената им култура, която не е нито европейска (западна), нито азиатска.
Докато българите са склонни да търсят повече прилики между собствената си култура и останалите, японците винаги поставят акцента върху различията. Това поражда концепцията за японската “културна изключителност” и за съществуването на особена японска цивилизация. В същото време Япония се стреми да се интегрира в международните институции и да заеме подобаващото си място в тях. По този начин тя се надява, освен другите ползи, да запази своята уникалност и самобитността на японската култура, общество и дух (нихонбункарон).
За да се модернизира едно общество, несъмнено то трябва да се промени, да се реформира. Българското общество по стечение на обстоятелствата се е променяло по революционен път – с прекъсване на старите традиции и изграждане на нови. Досегашният път на развитие бива изцяло отхвърлен. Институциите биват унищожавани и изграждани нови. Трудно може да се говори за приемственост.
В Япония нещата стоят по коренно различен начин. Японското общество винаги се е стремяло да запази съществуващите социални модели, да запази сърцевината независимо от огромните промени и историко-социални трансформации. Ценностите на японското общество не са подложени на атаки от носителите на новото, променят се само целите, към които обществото се стреми. Японското общество не приема революционния път на развитие, то държи да знае накъде е тръгнало, по какъв начин и с какви темпове ще се движи към целта.
Японската култура не е склонна да приема идеята за противопоставянето като източник за развитие. Новото няма шансове да постигне успех, ако избере да отхвърли традициите. Социалната хармония е ценност, която не подлежи на преосмисляне.
55-годишния Шуичи Амано внезапно почуствал как хармонията в неговия свят е силно застрашена. Една вечер той разказва на съпругата си, че вече втори негов колега е в развод. Шуичи неочаквано чува от нежната си половинка : “Възможно е ти да си следващият, който ще получи развод”. Шокиран от думите на жена си, бизнесменът се замисля за причините, подтикващи съпругите да предприемат такива действия. След като добре обмисля положението, Шуичи Амано стига до извода, че причините за нарушената хармония са в традицията японските мъже да не общуват със съпругите си. Когато децата пораснат и напуснат дома, японската домакиня загубва много от социалните си контакти. Промените в законодателството й дават възможност за материална обезпеченост при един евентуален развод. Това стимулира много от японките на средна и над средна възраст да се освободят от домашните си задължения и да активизират социалните си контакти. Липсата на внимание от страна на съпруга е факторът, който ги подтиква да потърсят самостоятелност.
Тогава Шуичи Амано се заема да възстанови социалната хармония. Той основава Национална асоциация на шовинистичните съпрузи. Членовете й се събират периодично и се стараят да усвоят трите правила на успешният брак:
“Кажи “Благодаря” без да се колебаеш”
“Кажи “Извинявай” без да се страхуваш”
“Кажи “Обичам те” без да се притесняваш”
Асоциацията получава огромна популярност не само в Япония, но и по целия свят. Повечето от членовете й са на възраст над 50 години, но има и 30-годишни. Един от най-активните им членове е 66-годишния Йошимичи Итахаши. Неговата съпруга Хисано разказва, че тя също е била на път да подаде молба за развод. Внезапно съпругът й се променя – за 60-ия й рожден ден той й подарява букет от 60 рози. Тя била чувала, че някои жени получават цветя, но никога не е предполагала, че тя самата някога ще получи такъв подарък. Още по-голяма била изненадата й когато Йошимичи й казал “Обичам те”.
Създаването на тази асоциация е ярък пример за това как японското общество умее да се самобалансира и да се променя, запазвайки традициите, без революционни прекъсвания и скокове.
Японското общество, като всяко друго в съвременния свят, е принудено да се сблъска с проблеми, причинени от процеса на глобализация. За разлика от останалите силно развити икономики, Япония на доста късен етап изпитва върху себе си последиците от имиграцията. Доскоро японците възприемаха обществото си като монокултурно и хомогенно. С появата на все по-големи групи от имигранти се появява нуждата от укрепване на националната самоидентичност. Пътят избран от японците предполага създаването на нови теории, чрез които да се избегне конфронтирането между новодошлите и жителите на Страната на изгряващото слънце.
За първи път нуждата от самоопределение се появява в епохата Мейджи. До Втората световна война центърът за обединение на японците са символите на императорската власт и националното знаме. След краха на милитаризма в следвоенната епоха тези символи се свързват с поражението на оценяваната като погрешна политика и афиширането им се разглежда като нежелателно. За да запълни празнината, образувала от неглижирането на тези символи, се появява терминът нихонджинрон. В основата на идеята за нихонджинрон е осъзнаването на японското общество като уникално и ориентацията към колективни дейности. Акцентът се поставя върху етническата хомогенност на японския народ. За разлика от времето преди войната, сега правителството не се намесва в пропагандирането на идеологически постулати. Въпреки това често се случва партии като ЛДП да оправдават действията си чрез нихонджинрон. Министър-председателят Ясухиро Накасоне изиграва ключова роля за разпространението на нихонджинрон извън Япония. Но поддържането на идеологиите е присъщо най-вече на хора и групи, които се опитват да запазят водещите си позиции чрез тези идеи. В наши дни нихонджинрон се е превърнал в част от японската психика и дори не е необходимо правителството да полага някакви усилия за поддържа съществуването му. Същносттта на идеята за нихонджинрон се крие в разграничаването между японците и „чуждите”. С нарастването на имигрантските потоци обаче става все по-трудно да се поддържа идеята за етническа хомогенност без това да доведе до социални сблъсъци.
Към средата на 80-те години на ХХ в. се появява необходимостта от нова идеологическа обосновка на японската самоидентификация. Създава се теорията за кокусайка. Първоначално тя е трябвало да подпомогне японските корпорации да навлязат в чужди държави. Впоследствие кокусайка прераства в средство за поддържане на моноетническата цялост на държавата като с нея се оправдава контролът върху чуждокултурните групи. Стремежът е да се пропагандира японската култура сред чуждите общества като по този начин се създава представата за превъзходството на японския народ над останалите. Чрез запознаването на чужденците с японската култура и на японците с чуждите култури се подчертават различията между тях. Едно от средствата за културен обмен са кокусай коурюу – фестивали, на които имигранти демонстрират традиционни за етноса си облекла, обичаи, храни. Това подчертава „екзотичността” на чужденците и създава отграничаващите стереотипи по отношение съответната група. Рядко се случва участниците да съумеят да променят вече създали се стереотипи. Все пак културният обмен води и до известно размиване на границите, които японската култура се опитва да установи.
Терминът, чрез който се назовава чужда култура, е ибунка. Както подсказват канджи, с които се изписва думата, ибунка има конотация не просто на чужда, а на по-низша култура. Терминът служи да подсили идеята, че японското етнически хомогенно общество превъзхожда останалите. Подчертава границите между японците и чужденците.
Така или иначе, налага се японската и чуждата култура да съжителстват. Понятието, с което се обозначава това съжителство, е кьоусей. Думата може да означава както симбиоза, така и паразитизъм. На пръв поглед кьоусей се представя като равноправно партньорство между японците и чужденците. Но на практика това е връзка между превъзхождащото общество – японското, и подчиненото – това на чужденците. Така отново се набляга върху разликите и неравнопоставеността между отделните култури. Въпреки това има много групи, които използват съжителството като основа, върху която да бъде изградено истинско мултукултурно общество. Това включва провеждането на семинари и конференции, на които се обсъжда бъдещето на японското общество като амалгама от много етноси.
Думата, обозначаваща мултикултурността, е табунка. Все още не се използва често, но благодарение на нарастващата имиграция, предполага се, че ще става все по-популярна. Някои изследователи смятат, че използването на термина е поредният начин за ограничаване на чуждите етноси в собствените им групи. Т.е. чужденците ще бъдат насърчавани да се придържат към приетия за тях стереотип и ще бъдат обезсърчавани опитите им да се отклонят от него.
Идеята за мултукултурност на дадено общество възниква там, където съществуват огромни имигрантски маси и не е възможна асимилацията им. Въпреки че в Япония дори днес няма такъв прилив на имигранти, тази идея дава възможност на японците да съхранят културната си самоидентификация без директно противопоставяне на чужденците.
В действителност, японците стават все по-възприемчиви към чуждото. Това може да се проследи и в отношението им към съпругите-неяпонки, както и в социалното поведение на младите хора. Чрез нарастването на имигрантското население все по-трудно ще става да се игнорира гласа им, т.е. тяхната социална роля бавно, но сигурно придобива все по-голямо значение.
Независимо от привързаността на Япония към собствените й традиции, се смята, че е неизбежно тя да не понесе последиците от глобализацията и да не премине от моноетническо към мултиетническо общество. Въпросът не толкова „дали”, а „кога”.
). Но като цяло целия този натиск явно си е казал дума за тяхното развитие като нация.
- и хоп! самоубийства. Тук е обратното... 
ако си помисли някой че може да стане част от обществото- хоп! хапче, рязане на вени и какви ли още подобни забавления....
. Всякакво желание да ходя в Япония, или още повече да живея там се изпари като вода вследствие на ядрен взрив 
и красиви пияни японки по нощтните клубове 
