Охо, аз ще съм първа 
. Надявам се, обаче, да съм се справила. 
Спомени...
Объркани мисли летяха из съзнанието й, докато дългите пръсти стягаха връзките на високите обувки.
Смърт.
Образите се явяваха като на екран в главата й, спускайки невидими клепачи върху големите й зелени очи.
Любов?
Тя не позволи тялото й да трепне, въпреки силата, с която това наскоро загубено чувство я удари, въпреки Неговия лик, дошъл заедно с празнотата.
-Саске... – промълви момичето, и с мъка подтискна сълзите си, нетърпеливи да се разлеят по сухите бузи. Дясната ръка смъкна къся елек от закачалката и го преметна през рамото, лявата ръка го издърпа и се мушна в тънкия процеп. Дланта мина през няколко кичура от вързаната на опашка дълга коса и пъхна там къс, заострен кунай. Краката се вдигнаха последователно от пода и за секунди отведоха момичето до масивната дъбова врата. Пръстите се завъртяха около металното топче, ключалката изщрака, а лявата ръка бутна вратата, оставяйки краката да изведат тялото извън малкото помещение.
Сакура извърна глава към досегашното си жилище и, дали за да му изкаже благодарност, задето я бе приютило; дали за да поиска прошка за случилото се преди седмица; подви колена, падна върху прашните плочки и скръсти ръце като за молитва, мълвайки нещо тихо с красивия си, но изрекъл твърде много пагубни думи глас.
Тихо, твърде тихо бе днес в Коноха. Вече бе време да тръгва и все пак имаше нещо...нещо, което я задържаше тук и не й позволяваше да си отиде просто така. Тази емоция още я караше да се чувства част от това място, от тази пустош, която бе мъртва от толкова дълго време. Коноха вече бе една отминала епоха, която бе жива само в съзнанието на Сакура.
Момичето бе изгубило цяла година от живота си и за какво, за да открие онова, в което някога всички се опитваха да го убедят, че спасение няма и изходът...изходът ще е смърт. Тя беше готова да последва приятелите си, да отиде там, където я очакваха толкова отдавна.
Сакура стоеше все така паднала на колене пред вратата на дома си, опитвайки се да намери сили, за да стане и да продължи, да сложи край на всичко, но не можеше. Омръзнало и беше да се бори, да се прави на смела и корава, когато бе очевидно, че физически и душевно почти се е разпаднала. Вече нямаше за кого да се жертва...нямаше на кого да посвети живота си, сега бе сама, всички я бяха изоставили...Наруто, Саске, Какаши, Ино...всички. Бяха си отишли един по един и всеки от тях бе издъхнал в ръцете й, бавно и мъчително. Помнеше последните думи на всекиго:
" Сакура-чан, не се тревожи за мен...", " Вярваш ли още в мен?...", " ...продължи напред...", " Съжалявам!"...
Всичко и напомняше за тях, за лъжите, които им бе казвала...кого се бе опитвала да заблуди, тях или себе си?
" Ще живееш по дяволите, няма да си отидеш просто така!" Да, никой не си отиде " просто така". Спомените за нощите, в които бе бдяла над приятелите си, бяха всичко, което помнеше сега. За нея най-болезнена бе смъртта на Ино...Боже, колко обичаше това момиче, чувстваше я не само като приятелка или сестра, тя бе станала...не, винаги бе била част от самата Сакура.
" - Сакура, зле ми е...
- Почакай, Ино, сега ще ти дам вода.
Тъкмо щеше да поднесе чашата към блондинката, когато кръв започна да блика от устата й, докато тялото й леко потреперваше. Сакура стоеше изплашена и гледаше болната, знаейки, че тя ще умре скоро, но просто отказваше да приеме този факт, затова се втруна към нея и се захвана да бърше алената течност...просто нямаше какво друго да стори.
- Съжалявам, мила, съжалявам...
- По дяволите, Ино, млъкни и лежи...почивай, миличка, просто си почивай.
Сълзите на Сакура капеха по лицето на Ино, която притвори очи и със сетни сили прошепна:
- Обичам те, Сакура...
Сълзи продължаваха да падат по едно все още толкова топло лице, толкова..."
Сакура имаше нужда от Ино, тя бе последната, заради която се бореше да открие лекарство...лекарство, което не съществува... за болест, за която никой не бе чувал. Розовокоската удари юмрук в земята и сълзи отново обляха лицето й...искаше да отиде на толкова много места, надявашесе пак да види магазина за цветя на Ино, малкия и вечно мръсен апартамен на Наруто, дори перверзните книги на Какаши.
Очите на момичето попаднаха върху собствените му обезобразени ръце, целите покрите с мехури, а на места имаше и огромни рани, които освен невъобразимата болка, които причиняваха, миришеха като...като разлагащия се в нейния хол труп на Ино. Сакура знаеше, че е погрешно да не погребва приятелката си, но просто не можеше да стори подобно нещо още веднъж, може би щеше да се справи с физическата си слабост, която бе дошла с болестта, но да бъде тази, която ще зарови Ино под метри пръст, беше невъзможно.
- Саске...
Кунойчито бе свикнало да произнася името на чернокосия шиноби без да има ясна причина за това. Той се бе превърнал в една невидима, но много здрава упора за момичето...бе Богът, пред когото тя се прекланяше и у когото търсеше утеха. В това име тя все още пазеше своите детски мечти, които с времето бяха изгубили своя блясък, разделяйки се на две : приятелството, което я караше да вярва в него и чисто плътското желание да го притежава, една егоистична, но естествена за самата нея, нужда.
С треперещи колене Сакура се изправи и се запъти към порутената Академия, знаеше, че до два-три дни и нейният край ще дойде, а това беше най-подходящото място да го посрещне. Ако се изключи треперенето й, човек би помислил, че тя не се страхува от смъртта, че това наистина е приключение за нея, но не...страхът я разяждаше с не по-малка скорост от тази на болестта, искаше й се да избяга, да се скрие, но нямаше смисъл, където и да идеше съдбата й вече бе решена...смърт.
Докато вървеше, Сакура сложи черните си ръкавици, въпреки болката, която й причиняваха. Тя не искаше да заразява нищо повече в Коноха, за нея нямаше значение, че селото вече е пусто, то все пак трябваше да бъде предпазвано по един или друг начин, а това беше нейният. Пристигайки в старото си училище, Сакура се отправи направо към класната стая, в която бе прекарвала толкова много дни и се настани на чина, който някога наричаше свой.
" Последната от клана Харуно, последната от Коноха. Не съм мислела, че ще свърша така, но...те вече ме чакат."
