Ето няколко мой разказчета. Все още се дописват. Леле. Тия файлове съм ги отварял преди повече от три месеца. Кой знае, какво е писано в тях. Ама аре да прочетете малко художествена самодейност.

Магьосника, авантюриста и принцесата



Глава 1

Младият магьосник запали лулата си, която имаше формата на драконова глава. Учителят му погледна изпод вежди.
- Надявам се, че няма отново да се разсееш – невярващо попита стария мъж.
Почти двайсет и пет годишния мъж вдигна рамене. Той бе облечен с бяла риза, черен панталон, маисторски направени ботуши и черно палто. Косата му бе вързана на опашка, а брадата му бе оформена по брадичката му, в полукатинарче.
- Хайде, запали свеща и да си ходим. – старият Абрял изтена тихо, когато с едно движение, Сава не само запали свеща, но и превърна масата в горяща купчина дърва.
- Извинете. – младежа подскочи и тъкмо да изгаси пожара масата се върна непокъ- тната, свеща продължаваше да седи отгоре й все едно нищо не се бе случило.
- Отново си разсеян! – развика се магьосникът.
- Извинявам се. – измърмори чернокосия маг.
- Ако беше на бойното поле извиненията ти нямаше да струват и пукната пара. Ако от тази магия зависеше същесвуването на целия свят? – мъжа погали единсвения си белег, който минаваше от челото му през недовиждащото му ляво око и продължава- ше по врата му. Абрял бе учасвал в безброй кампании срещу силите на злото и бе получл този белег едва при последната си мисия. Той и оцелелите магьосници не говореха за тази мисия. – Пак ти се развиках, нали? – Старецът имаше този навик: видеше ли, че ученика му не внимава веднага го ръфаше, но неусещаше, че си е изпуснал нервите.
- Няма нищо. Вината е моя.
- Така е! Защо отново си разсеян?
- Смърта на Яллбул ме тревожи.
- Той умря от старост.
- Умря, но дали беше от старост? – младият мъж вдигна ръка за да спре протеста на учителя си. Сава бе направил малко проучване тайно от цялата академия, като се изключеха магьосниците който бе поразпитал. – Става нещо, учителю. Трима от най- старите и силни магове са починали от старост за един месец, това едва ли е съвпадение.
- Твърде си млад за да се ровиш в тези неща.
- Може би. Но аз искам да знам: защо дори в дома си черните крале се страхуват.
- От къде знаеш, че ни наричат така?
- Тайно съм излизал от замъка.
- Това е не възможно. Има магии…
- Използвах Портал.
- Използвал си Портал?! – Абрял беше невероятно ядосан, но в гласът му имаше се прокрадна възхищение. – Как успя? Не, не ми казвай. Никой не е правил Портал от както учителят Актаб изчезна.
- От тогава сме и във смъртна вражда с магисите. Но аз имам чувството, че ако разкрия пълната си мощ може и да не ми се случи нещо.
- Усетил си правилно, че нещо в академията не е наред. Учителят Флинт е замислил някакъв план с който да подчини кралствата на волята си и после да унищожи черните лъвове.
- Възможно ли е това? Ако не греша дори най-силният магьосник не се справи с тази задача, а по негово време още нямаше черни лъвове.
- Арес все още е смятан за най-великият човек живиял някога. Но това не е важно сега.
- А кое е важно?
- Смърта на тримата магьосници. Ела с мен и ще получиш отговорите, който искаш, но връщане на зад няма да има. – очите на стария маг издаваха сериозността на предстоящите събития.
- Имам прекалено много въпроси. Едва ли ще отговориш на всички. – Сава се изправи. – Но ще поема риска.

Младият авантюрист прекрачи трупа, от който стърчеше кинжал. Мъжът носеше дълга риза, вълнен панталон, кожен елек, пояс на който бяха закачени голяма кесия, шперцове, също престъпника раница и носеше кръгла кожена шапка. От раницата му се подаваше скорострел с вместимост двайсет стрели. На раницата също така бе зкачено въже с кука. Авантюристът бе гладко избръснат, с поглед подсказващ, че нищо няма да му попречи да стигне до целта си. Цветан скоро щеше да навърши двайсет и четири години, от които малко повече от десет бе обирал богаташи, но без да си помисля да ги дели с който и да било.
Сейфа бе широко отворен. Когато Цветан се приближи забеляза че в него има само една кесия със сто жълтици. Разочарование се изписа по лицето му. С яд бързо мушна кесията в раницата си. Бе очаквал да открие една много важна карта, но от нея нямаше и следа. Освен с обири мъжа се занимаваше и с търсене на съкровища скрити в някоя планина, но за целта му трябваха карти. Младия мъж си взе кинжала от трупа и след кото го избърса излезе от хотелската стая.
Почти изминал две пресечки от местопрестъплението усети, че някой го следи. Тъкмо се обърна и двама едри мъже го хванаха в желязна хватка и го повлякоха в страничната улица. Направиха още няколко завоя, като не обръщаха внимание на протестиращият авантюрист. Излязоха в задънена улица където ги чакаше възрастен мъж. Той бе средно висок. Косата и брадата му бяха посивели, но в очите му се четеше решимостта на боец. На боец с големи цели и неугасваща енергия
- Значи това е търсачът на съкровища? – непознатият се обърна направо към младия мъж.
- Аз съм! – отвърна смело Цветан.
- Ако не греша, в онази стая търсеше карта на съровище. – непознатият, облечен в дрехи уприличаващи го на пират, свали триъгълната си шапка и даде знак на биячите да се махат. Цецо прие това като опит да бъде спечелано доверието му и реши да се възползва от момента.
- Да не би да имате предложение за мен? Ако е така, трябва да знаете, че взимам много скъпо.
- Това ми е известно. – приличащият на пират мъж извади една стара карта и я разгъна, така че авантюристът да види, че на нея е отбелязано съкровище и също така бе изписано нещо острани. – Съкровището което откриете може да задържите. Ще поискам от вас само да ми донесете един стар свитък и няколко кристала.
- Има нещо съмнително в предложението ви.
- Разбира се, че има. Искам също така да отидете до там с един магьосник.
- Пълен ъпсурт! – викна Цветан. – Аз ненавиждам магьосници!
- Само магьосник може да помогне за откриването на съкровището.
- Как така?
- Магиите му ще бъдат от жизнена необходимост, а и ще може да разчете древните писания по картата. Знам досега си се оправиял сам, но сега… няма да е като никое друго приключение. А и преди да се стигне до мястото на несметните богатства трябва да се открие някакъв ключ.
- Щом знаете толкова много, защо не се заемете със съкровището самичък?
- За съжеление имам много по-важни дела. – мъжа извади кесия пълна със злато и я подаде на нервния мъж. – Тук има злато в излишък за това приключение. В тази кесия има достатъчно злато за преспиване в най-скъпите хотели и стай, за двама души. Но ти едва ли ще го разделиш с магьосникът.
Авантюристът с не доверие огледа кесията. Внимателно преброй златните жълтици и при всяка следваща която минаваше през ръцете му усещаше как в него се надига алчността. Този мъж бе готов да даде толкова злато, значи в тази пещера найстина имаше несметни богатства.
- Приемам. С мага ще се оправя, все някак.
- Този магьосник с който ще се срещнеш в никакъв случей не трябва да умира. Умре ли по време на пътуването ви, или още по-лошо бъде ли убит от теб сделката се развалия. Хубаво е да знаеш, че за мен няма да бъде проблем да те открия и премахна от този свят.
- Заплашвате ли ме?
- Само те предупреждавам. Искам да отидеш до град Ганди където в хан “Съдбоносна среща” да изчакаш магьосникът. В знак на доверие ще ти дам тази карта. – посивелия мъж подаде картата, като преди това я сложи в малко сандъче и го заключи с катинар. – Ключът е в бъдещият ти спътник, не опитвай да отвориш сандъкът, защитен е от магии.
- Има само още нещо което искам да си изясним.
- Да?
- Какво ще стане ако не открия съкровището? – полюбопитсва Цветан.
- Ще разбереш. Ти първо започни да търсиш съкровището после се чуди за крайния резултат.
- А, как трябва да ви наричам.
- Името ми е Флинт.
- Ръководителят на черните крале?! – зяпна Цецо.
- Не си чувал това име. Не и тук.
- Разбира се. Не искам магисите да ме погнат като предател.
- Много добре, Цветане. А сега върви. Трябва да стигнеш до Ганди и да отседнеш в “Съдбоносна среща”. Там ще чакаш черния крал, който ще ти прави компания в това опасно начинание.
- Как ще позная вашия човек.
- Името лесно се помни.
- И как се казва бъдещия ми спътник?
- Сава Ворасатски.


Сава и Абрял заслизаха по многоброините стъпала към подземието. В една малка и прашна стая ги чакаха пет магьосника, всичките закачюлени с черните си пелерини. Само един маг бе облечен в бяла роба с лек отенък на синьо. Страти бе млад чернокос мъж с големи амбиций и с една игрива усмивка.
- Това ли е той? – избоботи един от закачулените мъже.
- Да. – отвърна простичко Абрял.
Една от фигурите се приближи към Сава и с театрални жестове и леко напевен глас каза:
- Отговорите, който търсиш може да се окажат неприемливи за умът ти. Може дори да откриеш предатели в замъка на черните крале. Пътуването до пещерата на съкровищата може да е гибелно за млад магьосник като теб, особено когато враговете ни не искат истината да излезе на яве.
- Ще поема риска. – смело отвърна младия маг. – Бих искал да разбера нещо повече за смъртта на Яллбул и другите магьосници.
- В град Ганди в страноприемница наречена “Съдбоносна среща” ще те чака млад мъж, името му е Цветан Престъпни. – напевно каза фигурата.
Приличащия на елф мъж добави:
- Името му не е сличайно, известен е със своята непочтеност. Трябва да внимаваш с него.
- Защо тогава сте ми назначили такъв спътник? – изненада се Сава.
- Това не зависи от нас. – обади се една сърдита висока закачулена фигура.
- Мисията ти и без това е прекалено опасна за да се тревожиш за един авантюрист. – мъдро се обади един нисичък черен крал.
- Предполагам. Но май не разбрах изцияло мисията си. А и как тя ще ми даде отговорите, които търсия. – в гласа на младия мъж се прокрадна съмнение.
- Понякога по-важен е пътият, а не крайната цел. – Абрял се усмихна на ученика си.
- Първо ще отидеш до Ганди в хана “Съдбоносна среща”, където ще те чака млад авантюрист, който ще ти даде заключено сандъче, което ти ще отключиш. – Страти даде на мага малко сребърно ключе. – В сандъчето има карта написана на древния език на джуджетата. Тя ще ви отведе до място където се намира ключ за пещарата, а после и до самата пещера, в която има несметни богатства и свитъци отговарящи на повечето от въпросите ти.
- Мога ли найстина да ви имам доверие? – Имаше нещо съмнително в цялата тази работа, но мага все още неможеше да разбере какво.
- Разбира се! – почти викна елфът.
- Дори сметнахме за необходимо да те въздигнем до ранга на черен крал.
- Майче сънувам. – подсимхна се Сава.
- Това не е сън. – Абрял леко стисна ученика си за раменете. – Не сънуваш. Това е действителността. Това е твоя живот, твоята съдба, Ворасатски.

Врачката се втренчи в магическото си кълбо. Анастасия бе облечена в скъпа копринена рокля с цвета на слънцето. Русите й къдриче се спускаха покрай сериозното й седемнайсет годишно лице. Принцесата по принцип не вярваше, че бъдещето може да бъде предсказано. Но преди време бе сънувала кошмар, който не я оставяше намира. Все още в главата й се появяваха образи, който я плашеха до дъното на душата й. Виждаше земята на трийсетте и едно кралства унищожена и опожарена, на всякъде имаше троли и чеда на ада. Хората бяха обезверени и оковани във вериги. На трон от кости седеше Властелина на мрака. И тогава тя виждаше себеси коленичила пред него. Събужда ше с крясак търсейки майка си. Дори защитните магии на инициогамите не помагаха. Самата Майка – водачката на инициогамите – бе дошла за да направи защитни магии, но и те не подействаха. Това и бе причината поради, която Анастасия Троянска не бе приета за ученичка при магьосничките.
- Злото е надвиснало над този свят. – промърмори врачката все така не отмествайки почлед от кристалната топка. – Сигурна ли си, че искаш да разбереш, какво виждам?
- Да. – отвърна решително наследницата на трона.
- Добре тогава. - Старицата отново се взря в топката и с бавен потайнствен глас започна да говори. – Виждам двама мъже. Единия е средно висок с благородна осанка и красиви черни коси. Но не е благородник. Да, черното му палто и медальона, който носи на връта си, ми подсказват, че не проста поредния красавец скитащ по тези земи в търсене на приключение. Той е магьосник. Другия е авантюрист. Малко по-нисък, но много по-смел и решителен от мага. Изглежда, че не доверчив и не харесва мъжа до себе си. Алчност виждам в него. Гладко е избръснат и също ми изглежда красив, въпреки не толкова подържаните си дрехи. Те имат мисия, принцесо. Те двамата споделият един път.
- Какво общо има това с мен? – леко нетърпеливо се обади Анастасия.
- Ако някой не ги спре те ще превърнат светът в това което сънуваш. Така като гледам те дори не знаят, че са на път да дадът на Властелинът мрака шанс да завземе трийсетте и едно кралства. Те са част от могъщ заговор, който ти принцесо трябва да разкриеш и прекратиш. Виждам… разруха. Властелина на мрака и неговите най-верни подчинени наречени черните лъвове властват над нашите земи.
- Какво трябва да направя?
- Те ще дойдат тук. Спри ги. Ако се наложи убий ги. Защити кралството си от злото, принцесо.
С разтреперени крака Анастасия напусна задушната и тъмна къща на врачката. Лятото тъкмо бе започнало да топли земята и навсякъде цареше веселие и светлина. Само в красиво облечената царска дъщерия се бе спуснал мрак. Всичко което й бе казано преди малко я бе объркало тотално и извадило от душевно равновесие. Сянката отново крачеше по земята в облика на двама заблудени млади мъже. Невъзможно, но изглежда бе истина, не един път тази жена бе предсказвала бъдещето вярно, така говореха хората и ето, че може би пак щеше да излезе права.

- Тя повярва на всичко, което й каза. – от сенките на малкото помещение излезе висока фигура. Мъжа бе висок почти два метра и половина, височина за която дори елф би завидял. На главата му имаше шлем, като на древните гърци, силното му тяло бе облечено в ризница, чиято горна половина бе плетена, а долна бе с плочки. Над обутите му с кожа крака имаше броня, а ръцете му от лакътя на долу бяха облечени в ръкавици само със среден пръст. Лицето му приличаше на мъж, който е между трийсет и четиресет , но той бе много по-стар.
- Съмняваше ли се в мен? – старицата се опита да прикрие изненадата си от появата му с язвителна забележка.
- В теб, не. – високия мъж погали черна си брада оформена в полу катинарче. – Съмнявах се в принцесата.
- Тя е млада ще повярва на всичко което й се каже.
- Подценяваш я. Може да е само на седемнайсет, но разбира от политика и се измъквала от един-два политически скандала с лекота присъщи само на възрастен монарх.
- Все още не разбирам за какво ти е тя. Около нея има само инициогами. Те са вредни за здравето ти момко.
Мъжа се усмихна.
- Нима смяташ, че принцесата просто така е решила да те попита за бъдещето си? Един и същи сън я измъчва от седмици и никой не може да й каже защо. Никоя магьосница не може да я защити от съня. – все още с шепнещ глас, който плашеше до смърт врачката, мъжа обяви: - Защото АЗ се погрижих да го сънува, аз й втълпих, че светът й е в опасност.
- Значи злото не е надвиснало над нас въпреки адската лятна жега?
- Не. За съжеление злото не се интересува от сезоните. Но аз ще го спра. Тъкмо за това ми е и принцесата. Тези двама мъже съществуват найстина, но за щастие не ми объркват плановете. Напротив, улесняват ме. Твоята задача е да подържаш у принцесата заблудата, че Алиянсът е в опасност и тя единствената, която може да спре злото. Аз от своя страна ще се погрижа да не убива младежите, а напротив да им помогне.
- Не разбирам какъв е смисълът аз да я убеждавам да ги убие, а ти да й попречиш. – изенада се старицата.
- Нарича се игра с чувствата и ще ми бъде полезна. Сега е време да си ходя. – в стената изведнъж се появи Портал водещ към мрачен коридор. Арес спокойно прекрачи през него. Веднага след като се затвори процепът старицата седна на столът си и се загледа в кълбото. Арес се бе завърнал. Най-могъщият магьосник живял някога я караше да лъже принцесата – нейната господарка. А за капак на всичко изглежда и злото щеше да тръгне на вендета срещу миналогодишните победители от войната добро – зло.

Глава 2

Вече трети ден Цветан чакаше бъдещия си спътник в хан “Съдбоносна среща”. Разбира се той нямаше нищо против, ако магьосника бе мъртъв, но тогава нямаше да има кой да му помогне с откриването на съкровището. Тъкмо бе решил, че ще изчака само още един час преди да тръгне, когато вратата на големия хан се отвори и с топлия следобеден вятър влезе и средно висок мъж с черно палто и черна коса вързана на опашка. Пясъчно русия авантюрист веднага фокусира новодошлия. Нещо веднага го изпълни с неприрязан и отвръщение към брадатият мъж. Кафявоокия маг се насочи към Цветан с уверена крачка.
- Предполагам, че ти си Цветан Престъпни. Може ли да седна?
- Само, ако носиш ключа. – делово отвърна седналия.
В просторното помещение нямаше много хора за това ханджията веднага се насочи към новодошлия гост. Авантюристът направи знак на ниския дебел мъж да не ги безпокои.
- Защо се забави толкова много? – полюбопитства двайсет годишния мъж.
- Трябваше да се приготвия.
- И това ти отне толкова време? – намръщено подхвърли обръснатия мъж.
- Бях посветен. – прошепна Сава. – Аз съм черен крал.
- Ти си черен крал?! – стресна се Цветан. Изведнъж неприрязана, отвръщението и омразата му към непознатия се увеличиха до невиждано измерение.
- Има ли проблем? – спокойно попита мага. – Знам, че в момента не сме любимци на инициогамите, но въпреки гоненията някой хора се радват да ни видият.
- Аз мразя магьосници.
- О. Това е голяма изненада. Те забравиха да споменат, че освен престъпник и убиец, си и враг на магьосниците.
- Нядявам се, че няма да казваш на всеки какъв си? – смени темата авантюристът.
- Не разбира се. Но се надявам, че няма да се държиш така агресивно през цялато ни пътуване.
- Трябва да се изясним, кой командва. – намръщи се Цецо. – Няма да търпя никакви фоеверки. Ще си държиш магиите в торбата, освен ако не ти кажа, че имаме жизнено важна необходимост от тях. Ясно.
- Необещавам нищо. – усмихна се мага. – Свикнал съм да ми казват какво да правя. Проблема е: че не винаги слушам.
- Мен би трябвало да слушаш. Сигурно са ти обяснили каква ни е мисията?
- Тук съм заради мисията. Рядко се случва да ти се предостави шанс за безплатна разхотка из Алианса.
- Това няма да бъде разхотка из трийсетте и едно кралства. Ние сме на лов за съкровище. Има реален шанс да ни убият.
- Предполагам.
- Ама вие магьосниците найстина сте откачени!


Жената се загледа в стария гоблен. На него бе бродирана битка, показваща славния щурм на рицарите на Артур. Той бе на предан план и тъкмо измъкваше меча си от една закачюлена фигура на чедо от ада. Рицария бе висок и строен. Бе облечен в златна броня. Красивата жена се отдръпна назад и се завъртя плавно срещу друг гоблен. На него отново бе изобразен великия крал Артур, но този път-сам. По коридора се разнесе тропот от крачките на някой обут в ботуши мъж. Жената леко се завъртя към приближаващия. Тя бе висока. Русите й коси се спускаха свободно по гърба й. Бе облечена в красива, бяла, копринена рокля. На челото й, прикрепян от сребърна верижка, се намираше красив разноцветен камък. Тя се усмихна леко на приближаващия се мъж. Лицето й бе без възраст. Инициогамата леко кимна на краля.
Артур също кимна в отговор. Висок и строен, той приличаше досущ на мъжа от втория гоблен. Ризата, му без деколте, се спускаше свободно надолу, но ръкавите му бяха подгънати до китките. На черната риза бе нарисувана птица – орел хвърлил се напред с ноктите. Белите му панталони се спускаха надолу прилепнали по бедрата му, а по-надолу имаше наколеници. Почти седемдесет годишния мъж, с гъста посивяла брада и тъжни очи се поусмихна вяло. Изглежда, че освен тежеста на короната, му тежеше и нещо от миналото му. Той й подаде ръката си, на която имаше два пръстена и златна гривна. С другата си голяма ръка, на която също имаше два пръстена, един от който – кралския печат, той нежно обгърна и другата й ръка. Тя плъзна един поглед по гоблена. Там този крал бе по-млад и държеше верния си меч “Правда”.
-Аркизара, как се радвам да те видя.
-По много важна работа съм дошла. Не мисля, че този път ще пием чай.
-Предполагам, че все пак ще седнем в градината.
-С удоволствие. – магьосницата хвана ръката на краля и двамата се запътиха към градината. Усмихна се леко докачливо. – Все пак може и да имаме време за чай.
Всички дървета и цветя бяха разцъфнали. Градината не можеше да се сравни с тези на другите големи кралства, но също представляваше добре подържан райски кът. Под една бесетка имаше маса отрупана с плодове, хляб и всякакви видове сладка за сутрешните филии и чай. Слугите бързо наляха чай и се отдръпнаха назад, за да не чуват разговора, но достатъчно близо за да се отзоват на повикване от краля.
-Отдавна не бях виждал сутрините на лятото. – каза Артур мажейки си филия. Всяка година преди началото на лятото в северните граници на Алянса, армия от троли нападаше. Всяка година на едно и също място, по едно и също време се състоеше битка между армадите на злото и доброто. На всеки пет години крал Артур се събуждаше от гробницата си и повеждаше рицарите си на поход към бойното поле. По някога водачът на рицарите се събуждаше от съня си в друг момент. Това бе знак, че сянката готвеше някакъв нов план за превземане на света.
Тази година Артур не бе заспал пет годишния си сън в гробницата след победата му на север. Кралят вече бе разпратил шпиони из трийсетте и едно кралства. Нещо го тревожеше и това не бе, че сега не спеше в криптата. Посещението на Аркизира го притесняваше.
-Инициогамите обикновено се държат на страна от мойто кралство. – спокойно каза Артур.
-Правилно казано. – подсмихна се жената. – Ако не греша кралството ти са казва “Земята на Артур”.
-Има причина да се казва така.
-Прав си. Някой инициогами предполагат, че си стар почти колкото боговете или поне колкото накой елфически лес. Питала съм някои доста стари елфи за теб, дори те не знаят от кога си тук.
-Признавам си, дори и аз не зная от кога съм прокълнат да спя в онази крипта. Но това е стар разговор.
-Всички сме чували историята ти. – леко отекчено каза красивата жена.
-Твърде съм известен в този свят. – кралят отпи от чая си. – Всъщност на какво дължа посещението ти. Рядко идваш тук.
-Прав си. Последната ни среща бе когато воинския орден “Тигровите братя” се опита да направият преврат в Антелия.
-От тогава минаха двестта години.
-За мен бяха дълги двестта години. – прошепна Аркизара и добави на висок глас – Аз за разлика от теб не спя по пет години. – подсмихна се четристотин годишната жена.
-Предпочитам да живеея осемдесет години вместо да съм по-стар от повечето елфи.
-Ние инициогамите не живеем повече от триста години. Но за разлика от теб се гордеем ако ги надхвърлим. Най-старите при нас са най-уважаваните.
-Но не това е най-важното, нали? – кралят се наведе леко напред, той знаеше възраста на събеседничката си.
-Прав си. – жената си пое въздух. – Черните крале отнова са се раздвижили.
-Предполагам че Майката иска да се свържа с тях и да почнат някакви преговори.
-Не съм изпратена от Майката. Никой не знае, че съм тук.
-Това е не типично за една инициогама.
-Знам. – сериозно каза магьосничката. – Повечето съобщения от шпионите на Атик минават през мен. Скоро получих съобщение, че Флинт замисля нещо. Може би иска да превземе светът.
-Защо когато някой черен крал замисля нещо вие решавате, че той иска да завладее Алиансът?
-А какво да си помислим?
-Ами не може ли да предположите, че се опитват да спрат злото? – намръщи се Артур. Той бе известен с това, че подкрепяше магьосниците.
-Ние сме в известна вражда с тях. Смъртна вражда.
-Все пак съм прав.
-Така е. Всички се опитваме да спрем злото. Естествено си имаме и нашите вражди. Предполагам си запознат с политическите интриги.
-Така е. – възрастният мъж си намаза още една филия. – За щастие на мен не ми се налага да се бъркам в политическите вражди.
-Но трябва да взимаш страна във войната между магьосници и инициогами.
-Отдавна направих своя избор. – спокойно каза рицария.
-Искам друга услуга от теб.
-Каква? – кралят се облегна в стола си, леко притеснен.
-Знам, че използваш услугите на нинджите. Нуждая се от някоя.
-За какво са ти по-точно?
-Искам да следят един човек.
-Човек на сянката или някоя важна благородна личност? – усмихна се кралят.
-Кралска особа. – делово каза Аркизара.
-Трябва ти майстора Лий Панг Джоу. Ако не ти помогне лично, ще ти даде някой, който да свърши работата, както ти искаш.
-Разбираш ли, че ако не беше важно нямаше да те помоля?
-Разбирам. – стария мъж стана. – Е, ако найстина е важно ще трябва да побързаш. Майстора живее далеч от тук.
-Чудесно.
Двамата поеха по градината, като обсъждаха най-различне неща и не засегнаха темата от масата.

Цветан въведе мага в стаята си. От малкия гардероб извади малко сандъче заключено с катинар. Сава пък извади от джоба на палтото си сребърно ключе. Авантюристът взе ключето и отключи сандъкът. От вътре извади карта на която имаше нещо написано на древния език на джуджетата. Ворасатски взе картата и почна да я разчита.
-Е, разбираш ли нещо? – нетърпеливо попита пясъчно русия мъж.
-Да, но е кодирано. Освен ако не виждаш смисъл в: “Патицата плува и обича пастет, а вълка и млякото се разбират, като кактос и врабче”.
-Не можеш ли да го дешифрираш? – ядоса се Цецо.
-Не. Изглежда смислено, когато го чета, но превода е безмислен.
-Видях, че превода е идиотски. – Цветан вдигна поглед към тавана. – Измисли нещо. Съкровището си заслужава.
-Бих ме могли да потърсим някое джудже, но нямаме гаранция, че първото срещнато ще го дешифрира. - мага се облегна до прозореца, замислен. – А и няма гаранция, че ще знае древния си език.
-Ами да отидем до някое тяхно село? – предложи търсачът на съкровища.
-Не обичат не канени гости. А и ще почнат да ни разпитват от къде имаме картата. Може дори да поискат да дойдат с нас до мястото отбелязано на картата.
-Ами да търсим само по пунктираната червена линия. – отчаяно каза мъжа с кръглата шапка.
-Изключено! – отсече Сава. – Като гледам картата е доста стара, поне на едно-две хилядолетия, най-малко. Някой от местата не се казват така, а пък други ги няма на най-новите карти, ето пък тук…
-Да, добре. Спести ми картографските факти и измисли нещо! Трябва да открием съкровището.
-Аз също трябва да стигна до него. – изръмжа нервен магьосникът. – И за мен има нещо важно там. Между другото ми хрумна нещо.
-Какво?
-В Антелия има делегация на джуджета. Те са само десетима. Ако трябва да правим сделки ще е само с тях.
-Идеята не е лоша, въпреки че я предлага магьосник.
-Ако тръгнем днес, ще стигнем за пет дена в столицата. Делегацията ще е там още десетина дена.
-Имаш ли кон?
-Разбира се.
-Тогава да вървим. И дано идеята да не пропадне.
Двамата се качиха на конете си. Бързо препуснаха към Антелия.
Пътуването им мина тихо, тъй като авантюриста не искаше да има нищо общо с магьосника. Мага нямаше нищо против, защото можеше спокойно да събере мислите си и да помисли върху случващото се.
На шестия ден двамата спътници стигнаха до Антелия. Нямаха план как да получат аудиенция с джуджетата. Отседнаха в “Корабът на Роджър”. Ханджията, бивш моряк стигнал до чин капитан, бе веселяк и за разлика от повечето ханджии не бе дебел. Висок и силен, Роджър, се грижеше хана винаги да е чист и в него да не липсват весели хора. Всяка вечер в голямото помещение на пет етежната сграда пееха и свиреха музиканти.
Цветан бе направо в рая. Всяка вечер се веселеше в голямото помещение и попииваше с останелите посетители.
Сава обаче не бе доволен от положението. Той искаше час по-скоро да намери начин да разбере какво пише на картата. Още първия ден пробва да си уреди аудиенция, но тя му бе отказана, заради липсата му на благородно потегло. Прекарваше по един-два часа съзерцавайки града през прозореца си. Стоеше прав скръстил ръце на гърба си и мислеше как да проникне в двореца и да се срещне с джуджетата. Двата дена в хана се видяха доста дълги на младия маг. Мислите му се въртяха все около палата.
Късметът му се отвори на третия ден. Ворасатски искаше да разгледа големия град. Когато се натъкна на джудже. Пред една сергия едно джудже спореше с продавача на платове за цената. Ниския човек викаше колкото му глас държи. Брадата на джуджето стигаше до гърдите му. Цветът на косата и буйната му брада бе кестеняв, като дрехите му, който бяха по-тъмни. В клупа на колана му бе закачена брадва с голямо завито острие и шип от задната страна за баланс. Само минута трябваше на Сава, за да се възползава от шанса си. Той бързо се приближи до сергията и успя да надвика джуджето, питайки каво става. Ниския човек се зарадва, че най-накрая някой му обръща внимание, а не остава настрана, като зяпачите.
-Този човек – викна брадатия – иска да ми вземе парите. Твърди, че коприната е внос от южния континент и за това струва педесет златни жълтици. Толкова не струва и една планиска коза!
-Не разбирам от коприна. – призна си магьосника. – Но съм готов да ви помогна с плащането. Примерно половината?
-Найстина ли? – удиви се рунтовато джудже. – Това е…
-Просто искам да помогна на чужденец. Аз самият не съм от столицата. Бих помогнал на всеки, разбира се очаквайки същото в замяна.
-Ще ти се отблагодаря. – вече по успокойл се каза ниския човек, но все още говорейки високо.
Двамата извадиха кесиите си и платиха на изненадания продавач. После джуджето заведе новия си приятел в една кръчма. Двамата си взеха по една бира. Човека от планината се представи като Дараказ ал-Бпаб, част от делегацията на джуджетата при нейно величество.

-Чудех се дали някой от вашата делегация знае древната ви писменост? – попита мага, сигурен че джуджето няма да се впечетли от въпроса. Ниския човек бе изпил доста студена бира, а в това задушливо помещение жегата влияеше на планинеца.
-Па разбира се, че има. – гръмогласно каза Дараказ. – Водача на делегацията ни е мъдър и знае много за миналото ни. Той е един от малкото докоснали се до мъдростта на древните.
-Има ли някакъв шанс да ме запознаеш с него. – все така с тих глас попита Сава.
-Ама има. Още днес, ако не си зает.
-Не, не съм.
-Тогава ела с мен. Дори ще видиш от вътре невероятно красивия дворец.
Двамата станаха. Мага бе доволен от себе си. Изглежда и съдбата бе на негова страна, защото тайно бе взел картата с надеждата да открие някъде в града преводач. А ето, че се бе запознал с джудже, което щеше да го вкара в дворецът. Всичко се нареждаше перфектно, но някъде късметът щеше да спре да действа.

Без проблеми Дараказ ал-Бпаб вкара новия си приятел през стражите. Те изобщо не се интересуваха от госта на джуджето. Мага бе пленен от гледката в замъка. Всички коридори бяха украсени с невероятно красиви гоблени, а тези, които не бяха, бяха изпълнени със слуги носещи герба на царското семейство – феникс – бързащи по свойте задължения. Сава съвсем се обърка по коридорите и бе сигурен, че без чужда помощ едва ли ще излезе. Но първо трябваше да срещне джуджетата.
След двайсетина минути лутане двамата стигнаха до дъбова врата с красиви гравюри на битка върху нея. Джуджето изглежда, под влияние на бирата не знаеше много добре да се ориантира, а пък дръжката на вратата бе истинско предизвикателство за него, затова младия маг отвори и помогна ниското човече да седна на първия стол, който видя. После огледа голямото предверие. И чак сега усети, че девет чувта очи го гледат. Обърна съм към една врата водеща към някакъв широк коридор, може би коридора на спалните. Там бяха застанали девет джуджета и го гледаха изпод рунтавите си вежди. Всичките бяха брадати и космати. Нямаше почти никаква разлика помежду им освен цвета на окосмението им и оръжията закачени на коланите им.
-Кой си ти? – спокойно каза единственото побеляло джудже. Изглежда това бе и водача на делегацията. Имаше някакво интилигентно излъчване.
-Аз съм Сава Ворасатски.
-Какво търсиш тук?
-Дараказ си пийна малко повече от необхидимото и му помогнах да дойде до тук. – с все същото хладно спокойствие отвърна магьосника. – Запознахме се на пазара, когато се опитваше да купи някаква коприна. Имаше проблем с продавача и...
-Това дете няма да се научи! – възкликна едно рижо джудже.
-Може и така да е, но и ти, Бралази, не беше по-различен на младини. – каза водача на делегацията. Пренебрегна изсумтяването на другария си. Приближи се до човека и му подаде ръка. – Името ми е Даризанзон ап-Подпънов. Радвам си, че си помогнал на ап-Бпаб да стигне до тук, но усещам, че имаш и друго на ум.
В първия момент Сава предположи, че ниския човек блъфира, но погледна в очите му и разбра, че то знае или по-скоро подозира нещо.
-Да. Прав сте. – промърмори черния крал. – Тази карта е много важна, както ще се уверите. Не успях да я разкодирам.
Побелелия войн взе картата и започна да я оглежда. За шепна думите, понамръщваше се на места. След няколко дълги и мъгителни минути на взиране Даризанзон вдига кафявите си очи и закова на място младия мъж.
-Имаш ли представа какво е това?
-Да. Карта.
-Не просто карта. Това е проклятие. Унищожия веднага. – джуджето бързо върна картата в ръцете на човека. – Върви си! Веднага!
Още преди да се усети чернокосия бе избутан извън стаята. Вратата се хлопна углошително и залости. Две минути трябваха на новопосветиния черен крал да се опомни. Бяха го изхвърлили и даже не му бяха подсказали нищо относно картата. Освен, че е опасна. Това беше ясно, като бял ден. Ето и че единствения му шанс беше пропилян. Трябваше бързо да напусне двореца, преди да го е видял, някой, който може да задава въпроси.

Влезе в хана и веднага фокусира веселящия се Цветан. Без да се церомони се приближи и му подшушна нещо. Мъжа веднага се изпъна като струна и двамата се качиха в стаята на магьосника.
-Значи си се видял с джуджетата? – възкликна разбойника.
-Да. Определено знаят какво е написано на кратата, но не им хареса.
-Е какво е написано?
-Не ми казаха. Просто ме изхвърлиха от покойте си, като ми казаха, че е прокълната.
-Ама и ти си... – авантюриста се тръшна на единствения стол в стаята. – Да беше свършил работата като хората.
-За разлика от теб направих нещо. – сопна се мага и седна на леглото си.
-Искаш да кажеш, че аз не върша нищо? – възмути се пясъчнорусия. – Ако искаш да знаеш се услушвам за полезна информация.
-Аха. – усмихна се мага злобно. – Ако не греша товето услушване не ни е вкарало в двореца, нито пък ни запозна с джудже от делегацията.
-Ти просто си извадил късмет.
-Възможно е, но направих нещо, за да ми провърви.
-Да така е, късметлийчо, обаче все още не знем нищо за каратата. – озъби се Цветан. – Значи не си направил нищо. Там сме от където тръгнахме. Браво на теб.
-Не мога да предвиждам реакцийте на джуджетата. Но те се уплашиха. – замисли се мага. – Може би найстина има нещо опасно в края на всичко?
-Дрън-та пляс. Бабини девитини. Просто са страхливици. – изръмжа авантюриста. – Довечера ще влезем в палата. Отвличаме умното джудже и дим да ни няма.
-Никакви такива! – възкликна магьосника. – Няма да действаме по този начин. Трябва да е рационално и не така грубо.
-Добре. Тогава предложи ти нещо. Ако не греша делегацията ще е още ден в града. После ще тръгнат и шансовете ни ще намалеят.
-Възможно е. – съгласи се мага. – Довечера ще направят официална вечеря послучей делегацията. Можем да се прокраднем. Там пак ще говоря с тях, ако нещата не се получат ще стане по твоя начин.
-И как смяташ да се промъкнем? Та там ще пазят, като...
-Това го оставям на теб. Ти си авантюриста, престъпника и крадеца. Все нещо ще измислиш.
-Прав си. – озъби се Цецо. – До утре ще имам план.
Напусна стаята със злобна усмивка. Сава се отпусна на леглото си. Ако това беше начина да разбере какво се е случило с маговете от академията щеше да поеме риска, но все още нещо го съмняваше. Всичко беше толкова... подозрително и някак си лесно. Не заблуждаваше се. Беше свикнал да седи в замъка и да не излиза. Нещата едва ли бяха толкова сложни и трудин за разбиране.

Глава 3

Цялата изтръпна, когато го видя да мина през двора на двореца. Не беше виждала никога по-привлекателен мъж. Просто нещо в него я възбуди и привлече. Той беше необикновен. Анастасия отново изтръпна. Та това беше мъжа от предсказнанието. Черното му палто се развяваше след него, а на гърдите му се полюшваше медальон във формата на меч. Приличаше на меч. Най-вероятно такъв имаше всеки черен крал. Бавно си пое въздух. Та той можеше да донесе злото, но... Не искаше да повярва, че толкова красив човек е способен на това. Трябваше да поговори с някой за това. За всичките си страхове. В момента се чустваше толкова различна. Нима беше възможно да се влюби в човек, който бе зърнала само за минути и то прекосяващ двора й и носещ разруха. Как й се искаше да не беше ходила при врачката. Сега нямаше толкова да се двоуми, но й беше казано какво да направи, за да запази кралството цяло, както и света. Бързо се прибра в покойте си. Все още не искаше да повярва. Нима можеше злото да е толкова красиво?

Аркизара пристъпи в кръглото помещение с висок таван. Място където се убочаваха войни. Имаше мишени, маси с оръжия и няколко трениращи мъже. Те само я изгледаха за миг след което отново се впуснаха в танца си с ръце и крака. Жената мина през голямото помещение. В другия край един нисък възрастен мъж с дълга брада тъкмо обясняваше нещо на едно високо момче. Когато я видя да се приблжава, отпрати събеседника си. Поклони й се.
-Госпожо Аркизара, за мен е чест да ви видя тук. – каза възрастния мъж.
-За мен е удоволствие. И съм госпожица. – след тези думи Лий Панг Джоу повдигна вежда, но не каза нищо.

Ще изчакам да коментират да видим дали си заслужава да се прочете

Даже може и аз да си го прочета.

Първото ми хареса много. Ще има ли продължение ?Двете свързани ли са защото се говори за един и същ град и хан... Искам продължение

Мии... технически погледнато, не е толкова зле. Има описания, има някакъв смисъл и някакви персонажи.

Обаче е слабо. Не ме привлече, всъщност, първите три изречения почти ме отказаха да го чета, ама като минал през тежки руски и немски автори, се напънах и продължих нататък. Е да, ама те поне имат стил.

При теб има просто описания, които са леко бездарни. Скучни. Всъщност, целия сюжет е скучен. Историята ми е леко плоска, героите стереотипни, макар и някои да са все пак в някаква степен разработени.

Понеже ми изкоментираха, че ползвам евфемизми, ще се изразя точно: You blow big time.

История за мен и светът такъв какъвто беше

Валеше проливен дъжд. Всички от селото се бяха прибрали по домовете си. Селото не бе голямо. Състоеше се от сто-сто и петдесет къщи. Разбира се, не се брояха околните вили и малки обработваеми имения. Земята бе кална. Края на лятото винаги бе влажен период. Всички се събираха в къщите и правеха разни неща, щастливи от монотонния начин на живот. Следобедите минаваха по един и същи начин.
Само аз исках нещо да се случи. Гледах през прозореца на двуетажната постройка, служеща за хан. Дебелият ханджия и приятелите му играеха карти. Ковачът Кейн, широкоплещест мъж с мустаци големи почти колкото на морж, прибра поредната ръка. Партньорът му, кметът, възрастен, посивял мъж, човек винаги взимащ най-удачните и правилни решения, се подсмихна. Опонентът им, винаги намръщеният обущар Шеймъс, стана по-кисел от всякога. Партньорът му само се усмихна и каза:
-Отново спечелихте, но следващата игра е наша. – закани се с пръст дебелият ханджия, наричан от всички Дядо. Той не протестираше, въпреки че все още нямаше осемдесет и бе едва шестият по старост в селото. Обаче всички в околията знаеха, че е обиколил почти целия Алианс и е натрупал голяма част от мъдростта на света.
Извъртях глава към масата близо до кухнята. На земята до нея малките момченца си играеха на топчета. На самата маса голяма компания от мои връстници и някои по-малки деца слушаха разказите на двамата ми приятели. Сам, Георги и аз бяхме обиколили цялата околия на равнината Фармплейн. В такива дни можеше да се разказват истории от това как сме прекосили почти цялата гора, чак до равнината, през която минаваше търговския път, до приказки за троли и вълшебни герои. Харесвах тези истории, но от миналата година жадувах за някакво по-голямо приключение от това да обиколя околността.
Момичетата сигурно плетат в момента с жените. Мисля, че съм влюбен в дъщерята на ковача, но не съм сигурен, все пак знаех, че в момента ми липсва. Отново погледнах през прозореца. Очите ми се разшириха. В дъжда яздеха десетима конници. Не бях виждал такива коне. Бронирани и ездачи облечени в бяло със знаме с избродиран орел разтворил нокти, готов всеки миг да грабне плячката си. Всеки един от конниците носеше шлем и красив меч. Рицари! Бях само чел за тях. Веднага се втурнах навън. Кметът извика нещо след мен. Излязох на главната улица, от вълнение за малко не паднах в калта. Това може би бе събитието, което чаках цял живот. Конете спряха около мен. Усетих, че конниците ме гледат иззад своите забрала.
-Кой е кмета? – един от ездачите, застанал точно пред мен, погледна останалите мъже излезли от хана. Усетих мощта на гласът му. Глас притежаващ сила и кален от живота. Усетих и увереността на едрия мъж. Изглежда той бе ръководител на конниците.
-Аз съм кметът. – обади се зад мен посивелия мъж.
-Името ми е Бартеризон Артираза. – каза коника. Огледах и десетимата рицари. Рицария, който се представи носеше голям меч на бедрото си. Когато си свали шлема разкри рунтава червена брада и непокорна огнена коса. И другите последваха примера му. Всички слязоха от конете. – Изгубихме се. Никой от нас не познава тази част на Алианса. Молим ви да ни упътите и ако е възможно да останем два дена, за да подновим провизите си и да отпочинем.
-За нас винаги е удоволствие да приемем гости в скромното ни село и в приветливия ми хан “Духът на равнината”. – усмихна се Дядо. Ние от равнината Фармплайн бяхме известни с веселия си нрав и обичта към животът. И никога не отказвахме подслон. Воините се усмихнаха.
-Къде да разседлаем конете? – попита друг рицар, по-едър от ковача, което си беше доста странна гледка и с голяма бойна секира на гърба.
-Сам ще се погрижи. – ханджията се обърна към внука си, но Бартеризон спря с ръка Дядо.
-По-добре е ние да се погрижим. – десетимата поведоха конете си.
-Хайде всички в хана. – провикна се Дядо. – Всички станахме вир вода. И ти момче. За каквоти бе да търчиш в дъжда?
Дебелият старец леко ме стисна за рамото и побутна към хана.

Всички очаквахме рицарите по-скоро да разседлаят конете си и да ги огледаме по-отблизо. Жените и момичетата също дойдоха. Бяха видели конниците и веднага пристигнаха в хана. Някои от тях бяха поуплашени, но по-старите знаеха, че няма нищо страшно.
-За какво ли са дошли? – попита Мартина, дъщерята на ковача. Черната й лъскава коса се спускаше до плешките й. Светло кафявите й очи гледаха любопитно към вратата, от къдета трябваше да влязат конниците. Не бе много висока. Аз бях висок почти един и осемдесет, в моя край това си беше доста, бях и почти на деветнайсет. – Как мислите? – размърдаха се отново красивите й устни.
-Казаха, че отиват някъде, май целта им е Антелия. – усмихнат, както винаги каза Сам.
-Толкова е хубаво да се пътува. – замечтано каза Георги.
-Да. – съгласих се аз, бързо.
-Ама ви е се размечтахте нещо? – подсмихна се Мартина.
-Няма ли да е чудесно, ако напуснем за малко Фармплейн, да си направим една разходка из трийсет и едното кралства. – подхвърлих аз.
-Дядо казва, че извън равнината е опасно за неопитни хора. – погледна ни сериозно дъщерята на ковача.
-Все едно. – леко се тросна Георги. – Едно приключение извън околността ще е направо незабравимо.
Исках да се намесия, но вратата към двора на конюшната се отвори. Десетимата рицари влязоха леко мокри с дисагите на раменете си. Хората веднага им освободиха една маса с две пейки, близо до прозореца. Конниците седнаха оставяйки багажа си на земята.
-Какво ще искате? – попита развълнувана жената на ханджията.
-Не сме претенциозни. – избоботи грамадният войн.
Всички ги наблюдаваха докато едрите мъже похапваха. Когато свършиха Бартеризон пойска да им покажат стаята и обеща утре да говори с кмета.
Всички напуснаха хана развълнувани от появата на воините. Дъжда бе спрял и реших да се насоча към вкъщи, в края на селото, но някой ме извика.
-Спри малко голямата си крачка, Фалагор.
Бързо се обърнах. Към мен, почти потичвайки, идваше Георги. Внимаваше да не падне, почти напръсти стъпваше в калта. Ниския, чернокос младеж не харесваше тази част от годината. На всичкото отгоре още ръмеше. Скоро и сняк щеше да завали и настроението на приятеля ми бързо щеше да спадне.
-Какво има? – попитах аз с присвити очи.
-Знаешли какви са конете, с които дойдоха рицарите? – усмихнат ме попита той.
-Пак ли. – знаех, че щом разговора е за коне това щеше да доведе до беля. Георги бе син на стария Джон ап-Гартерия, коневъд. Конете му бяха известни с издръжливостта си и тъй като живееше близо до търговския път, те бяха купувани от много хора. Обяздването на дивите четрикраки влизаше в бизнеса. Приятеля ми обичаше да обяздва коне и нямаше кон, който да не бе оседлал и подченил на волята си. Само с година по-голям от мен, той бе най-добрият ездач, след баща си, в околността. – Не, не знам.
-Породисти жребци отгледани близо до езерето Алтара. – видях пламъка в очите на дружката от детството и усетих, че може да ми се наложи да го измъкна от някаква беля. Всъщност и аз забърквах бели, но по безрасъдие можеше да ме надмине само Георги. Огледах се за Сам, но той не бе близо и изобщо не си представях кой ще ни измъкне от бъдещите неприятности. Чернокосия ми приятел ме хвана за ръкава на торбестата ми риза и ме повлече към конюшнята на хана. Макар и да бях по-едър и по-силен от него не се възпротивих, признавам бе ме обзело леко любопитство. Знаех, че за конете от Алтара се разказват легенди, че са вълшебни.
Бързо стигнахме до малката конюшна. Десетте коня се бяха натъпкъли вътре, кото две двойки от тях бяха в една конюшна. В самия център помещението за отдих на конете бе вързан породистия, едър, черен жребец на Бартеризон Артираза. Бях пленен от красотата на животното, а очите му ни оглеждаха с някакъв интелект.
-Хванах се на бас с Юрам, че ще оседлая един от тези коне.
-Не мисля, че е добра идея. – понамръщих се аз.
-О, добра идея е. Дори си избрах кон. – Георги се приближи до черния кон и започна да го обикалия. Гледаше го с поглед разбиращ от тези животни.
Приближи се до мястото където бяха закачени всички седла.
-Ще бъде като детска игра. – усмихна ми се той.
-Не смятам така. – обади се някой зад мен. Обърнах се. Зад мен бе застанал Бартеризон. Гледаше ни любопитно, но и с поглед подсказващ, че да спори с него не е добра идея.
-Извинявам се, сър – приятелия ми върна седлото на мястото му.
-Интересно ми е до къде ще стигне безрасъдието ти. – сериозно каза рицария. – С този кон сме заедно откакто навърших десет годинки. Никой не го е яздил освен мен, е има и едо-две изключения, но е било по мое съгласие и, естествено, разрешението на Анемос. Виждам обаче, че разбираш от коне.
-Така е, сър. – отвърна бързо връстника ми.
-Би трябвало да ме изслушваш. – намръщи се войнът, карайки Георги да се засрами. – Ако оседлаеш коня ми и успееш да го възседнеш, ще ти го подаря, но ако не се справиш ти и твоя приятел – той ме погледна – ще ни заведете до търговския път.
-Приемам. – почти едновременно отвърнахме двамата. Аз се обадих, защото видях шанс за тъй чаканото приключение. А Георги бе уверен в ездитните си способни. Мъжа с меча само ни погледна с пренебрежение и каза:
-Кагато се откажеш, ела в хана да ти превържем раните. Още от сега ще викна лечителя ви. – с усмивка червенокосия излезе от конюшната.
Георги изсумтя. Взе едно одяло и го метна на коня. След това се насочи да вземе седлото. Анемос хвана одялото с красивите си зъби и го метна настарана. Това не остана незабелязано от приятеля ми. Той отиде и отново сложи одеялото. Когато се обърна, коня направи същото, както и следващите три пъти. Най-накрая Георги реши, че одеялото само го бави. Направо сложи седлото и се наведе да го закопча. Очите ми срещнаха тези на коня. Усетих, че до вратата не е толкова безопасно и с пъргави движения се покачих на една от прегарадите между отделенията за конете и пътеката. Коня направи две крачки напред не отместил очи си от мен. Леко се поуплаших от умния поглед на животното. Анемос изглеждаше интелигентен.
-Ама спри да мърдаш. – Георги отново се опита да закопчае седлото, но коня отскочи и изхвърли седлото. Изненадан приятеля ми отскочи назад и се блъсна в дървената ограда, точно пред двата коня в едно отделение. Те леко изцвилиха сякаш се присмиваха на чернокосата ми дружка. Той определено се ядоса. – Ще те оседлая, каквото и да ми струва това.
Георги продължи опитите си, но коня направи няколко кръгчета около подпората за която бе вързан. За момент си помислих, че се е изморил, но грешах. Просто Анемос обмисляше следващия си ход. Направи още едно кръкче, за да се развърже. След около половин час чернокоия ми приятел се поумори. Направи отчаян ход – опита се да се метне на гърба на животното. Обаче то бързо се извъртя и го ритна в корема запращайки го в едни дървени греди. При падането си той ги потроши и изглежда се нарани, но не сериозно. Изправи се найстина ядосан. Коня също бе изнервен. По-скоро му бе омръзнало цялото това оседлаване. И тогава разбрах, че не Георги опитомяваше коня, а коня правеше Георги по-смирен. Анемос просто показваше на приятеля ми, че той не може да има всеки кон, осебоно по този груб начин. Другаря от детството ми отново се опита да му се метне, но животното го блъсна с глава. Приятеля ми се стовари тежко по гръб изкарвайки въздуха си от дробовете. Изправи се опитвайки да си го възвърне. Изглежда леко кървеше.. Намръщи се. Коня изпръхтя видял упориста на човека. Слязох от трибуната си. Приятеля ми се хвърли към коня. Станах свидетел на това как боен кон се справя с противника си, когато няма ездач на гърба си. Анемос падна на предни крака, сякаш се покланяше, от езненада Георги забави устрема си. В следващия миг главата на коня се озова между краката на приятеля ми и иправяйки се го запокити над себе си, чак в другия край на конюшната. Бързо се затичах на там. Коня не ме спря. Седеше си все така на същото място гледайки ме любопитно. Определено знаеше, че няма да опитам да го оседлая. Чернокосия ми връстник лежеше върху потрошени дъски, въжета и разбита секция за иструменти. Бързо го вдигнах въпреки съпротивата му. Можех да повдигна ниския си другар на гръб, но съпротивата му ми пречеше, а и донякъде се притесних, че мама никак няма да е доволна ако изцапам с кръв новата си синя риза. Бързо го повлякох със себе си към хана.
Там седяха спокойно на по халба бира кмета, Дядо, лечителя Анастас, Бартеризон, едрия рицар, още двама от новодошлите и трима съселяни. Всички веднага подскочиха когато влязох през кухнята. Там нямаше как жената на ханджията да не ме види. Тя и двете и дъщери вдигнаха голям шум. Вайки се, и разпитвайки ме те ме избутаха в общото помещение. Там вече бяха разчистили една маса. Поеха Георги от ръцете ми и го сложиха върху нея. Анастас разкъса ризата му и каза на жените да донесат вода, за да промие раните му и нещо с което да ги превърже. Всички се разтичаха веднага. Двама от мъжете отидоха да викнат родителите на приятеля ми. Почуствах се ненужен и се отдръпнах назад. Видях, че Бартеризон ме вика с ръка да седна при него и рицарите му. Поседнах леко притеснен от тримата непознати, които ме оглеждаха с любопитство.
-Приятеля ти ще се оправи. – каза червенокосия, отпивайки от халбата си.
-И други са се опитвали да оседлаят Анемос. – усмихнат се обади едрия рицар. – Между другото аз съм Фелик Балтерин.
-Сега можеш да му кажеш и какво носим. – тросна се един от рицарите. Двамата станаха и си тръгнаха.
-Не им обръщай внимание. – опита се да ме успокой Бартеризон Артираза. – Мисията ни е важна и те мислят, че не бива с никой да споделяме имената си. Но аз и Фелик сме по-сговорчиви.
-Така е! – весел се обади едрият мъж.
-Той ще се оправи, нали? – обърнах глава към масата, където Анастас превързваше приятеля ми. Само преди секунда Георги бе извикал когато му бе сложен поредния студен компрес.
-Разбира се. – уверено заяви водача на рицарите. – Коня ми не би убил невъоръжен човек. Естествено, ако не му мисли злото. А и като гледам лечителя ви е умел.
-Защо оставихте приятеля ми да пострада? – реших, че щом мъжа на масата срещу мен се държи така мило, мога да задам някои по-неудобен въпрос.
Фелик, който седеше до мен се размя гръмогласно. Всички, които се суетяха около приятеля ми за момент ни изгледаха с неудобрение и отново продължиха работата си.
-Просто дадох урок на приятеля ти. Видях, че той найстина разбира от коне, но няма уважение към тях. Ездач, който не уважава коня си никога няма да може да разчита на него в критичен момент. Конят му ще се уплаши и ще прояви неподчинение. Знаеш ли защо?
-Не. – отвърнах аз, погълнат от сериозния и поучителен глас на рицаря.
-Аз и Анемос сме кажи речи връстници. Отраснали сме заедно. Той е мой приятел, а не ездитно животно. Бих му поверил животта си. Той също ще ми се довери в критичен момент, защото никога не съм го забравял, винаги съм се грижил за него и споделял проблемите и тревогите си.
-Сякаш сте братя? – предположих аз.
-Така е. – Бартеризон стана. – Ще отида да видя дали Анемос се нуждае от нещо. И преди са се опитвали да го обяздат. Използва ли прехвърляне?
-Имате предвид дали го прехвърли над себе си? – червенокосия мъж ми кимна и оз потвърдих, като му описах цялата случка.
-Така си и знаех. Може да леко ядосан след този безрасъден опит на приятеля ти да се докаже.
-А защо му позволихте все пак? – не се въздаржах аз.
-Ако не му бях позволил, щеше да се опита отново да оседлае Анемос и тогава можеше найстина нещо да му се случи. Днес приятеля ми видя, че дадох разрешение на Георги да го оседлае, така знаеше, че не е враг.
-Враг? – не доумях отново.
-Това е боен кон. – Бартеризон излезе през кухнята към конюшната.
Аз и едрия рицар останах ме дълго мълчеливи. След, като червенобрадия излезе, почти веднага влязоха и двамата родители на Георги. Помогнаха горе да качат сина им.
-Околността е хубава. – каза Фелик, след като останахме сами. Понечих да си тръгна, но едрия ме спря с въпоса:
-Защо излезе на дъжда, когато ни видя?
Спрях на крачка от масата. Не знаех отговора. Просто бях изтичал в дъжда. Нещо в рицарите ме бе привлякло да изляза. Те ми действаха, като магнит. Но не казах нищо на едрият гологлав мъж. Просто останах с гръб към масата. След малко той се изправи и се приближи да мен. Обърнах се. Фелик бе по-висок от мен с цяла глава, а в равнината ме имаха за висок. Набития мъж ми каза:
-Ела с мен. – той ме поведе на горе по стълбището. Спряхме пред вратата на стаята му, точно срещу стълбите. В далечния край на коридора Анастас обясняваше нещо на родителите на приятеля ми. Фелик се бави само минута вътре. Излезе с три меча, единия разпознах, като този на Бартеризон. Също така носеше и бойната си секира. Тръгна надолу, а после мина през кухнята и излезе на двора. Ръмеше ситен дъжд. Видях през отворената врата на конюшната, че Бартеризон четка коня си. Двамата влязохме в постройката за конете.
-Помниш ли каво ми казаваше за новото поколение воини? – попита гръмогласно Фелик Балтерин.
Ръката на червенокосия спря движението си. Животното ни погледна притеснено.
-Помня, но защо си довел момчето? – попита войнът.
-Видях пламъка в него. – отвърна му четиресет годишния мъж.
-Не говориш сериозно, нали? – рицария ме изгледа от петите до главата.
-Стига, Барти. – едрия мъж закачи оръжията на една кука. – Видя го, когато изтича навън. Той иска нещо да се случи в животта му. Ние сме това нещо. Някои от нас, преди също са били селяни. А сега аз и ти сме тук, като едни от най-уважаваните рицари в целия Алиянс.
-Помня, когато се запознахме, учителя ми събираше млади мъже с пламъка на воините. Срещнахме те в едно село,
-Стара история и не е нужно да ми натякваш, че ти си градски възпитаник, а аз съм селянин. – усмихна се Феликс.
-Друже, това се случи преди трийсет години. – отвърна четиресет и пет годишния водач на рицарите, разперил ръце. Коня изцвили до него, сякаш и той помнеше тази история.
-И все пак въпроса остава.
-Така е. – червенобрадия мъж наведе глава в минутен размисъл. – Ще трябва да го проверя.
Водача на рицарите взе от куката своя меч и още един, който ми изглеждаше по-лек. Изведнъж ми го хвърли. В последния момента го хванах. Натежа ми и едва не го изспуснах. Изненадах се от тежеста му.
-Всеки реагира така от началото. – успокой ме Феликс. – Тежеста ме изненада и мен. Ще се справиш.
Червенобрадия зае бойна позиция. На някои от празниците се правеха различни състезания и едно от тях бе бой с дървени мечове. Лично аз не бях участвал, но баща ми бе показал едно-две движения. Заех позиция, както често виждах да правият преди начало на схвтката. Но щях повече да се радвам ако в ръцете си имах тояга. С дългата сопа се оправях невероятно добре и казваха, че във Фармплейн и околията нямаше по-добър от мен с бойната тояга.
-Застани по-уверено. – каза ми Бартеризон.
Веднага заех по-стабилна позиция.
-Застани по-уверено. – повтори рицария.
Неразбрах какво има в предвид, но четвъртия път когато се повтори, заех не само стабилна позиция с меча, но и се намръщих. Надяхавах се, че изглеждах уверен и страшен. Това искаше от мен ветарана. В следващия миг, когато бях се придал увереност и сигурност, остриото на едрия мъж изсвистя. Удари моето острие. Ръцете ми изтръпнаха от сблъсака. Още преди да се окопития той отново ме нападна. Едвам поех и този удар. За малко да изгубия равновесие и затова направих няколко непохватни стъпки далеч от противника си.
-Не поемай ударите. – скара ми се водач на рицарите. – Трябва да ги отбиваш. Силата на противника да стане твоя. Също така трябва да атакуваш във всеки един възможен момент.
Високия мъж направи полукръг около мен и преди да се усетия отново трябваше да се защитавам. Този път успях да отбия удара вместо да го поема, но усетих, че ръцете ми се уморяват.Следващия замах на рицария бе насочен към главата ми. Бързо клекнах. Опитах да го мушна, но той излезе от обхвата на оръжието ми. Нов замах. В последния момент вдигнах меча за да се предпазия. Сблъсъка на двете стомани ме накара да изтракам със зъби. Изгубих равновисие и от клекналата си позия паднах назад.
-Браво, момче. – Феликс ми помогна да стана.
-Изобшто не бе добре. – Бартеризон прибра меч.
-И все пак... – опонира едрият войн.
-Той не става.
Думите ме пронизаха. Нима шанса ми да бъда войн бе изчезнал. Единствения ми шанс, приключение, което чаках толкова дълго да започне бе пропилян. Бях се представил ужасно. И сега щях да остана в това закътано село цял живот.
-Не се отчайвай. – водача на рицарите сложи ръка на рамото ми. – В теб наистина има пламък. Ще дойдеш с нас до Прохода на търговеца. От там всеки по своя път.
Погледа му бе безчувствен. Искаше ми се да не ги придружа само до този път. Исках да стигна с тях до най-далечната точка на Алианса, но се бях провалил, като дете. Напуснах канюшната с бърза крачка. Дете. Това бях аз за тези ветерани. Но поне имах честа да ги придружа до търговския път. Стигнах до едно етажната си къща.
-Какво се случило? – изписка майка ми още щом влязох. – Каква е тази кръв по ризата ти?
-А, нищо. – бързо отвърнах аз и се опитах да отида до стаята си, в края на коридора.
-Не е нищо. – баща ми, висок и едър мъж ми, прегради пътя. – Чух за рицарите, който са дошли в селото ни. Разбрах, че Георги е пострадал.
-Но ще се оправи. – казах аз. – Отивам да си легна. Изморен съм.
-Знаеш, че няма да си легнеш докато не вечеряме всички, като семейство.
-Да, татко. – не можех да споря с него. Той настояваше за семейните традиции. Надяваше се да поема семейния бизнес от него. Да поема нивата и цялата ни обработваема земя. Но аз си исках моето приключение, далеч от роднини и позната земя. Исках да направя своето пътуване из земята на трийсетте и едно кралства, като някой от историческите герои. Исках да съм като младия Дрейган Магически или по-скоро като великия войн Дейвид Брас. Велики герои умрели преди години. Но оставили приказки и легенди за своята смелост.
Вечерята мина тихо. Моя старец държеше на тишината по време на ядене. Легнах си. Очаквах с нетърпение и следващия ден да отмине. Тогава щях да изпратя рицарите до търговския път. Крайната точка на Фармплайн. После сигурно с Георги щяхме да направим някое кръгче из равнината и пак в познатото село. Но до пътят с рицарите... Щеше да е като приказка, макар и кратка. Така потънал в мечти за следващите дни, заспах неусетно.

Меча се стовари върху моя. Този път не отстъпих назад. Бързо избутах противника си назад и замахнах дъговидно. Рицаря бързо избегна удара ми. И отново ме нападна. Остриетата ни зазвънтяха.
Бартеризон прие да ме обучава. Не знам как, но Феликс го бе навил, някак.
-Дръж меча с двете ръце при този удар. – викна гологлавия войн. Едрия мъж бе останал да ме наблюдава, докато тренирах с един от хората на предводителя му. Самия червенокос войн бе отишъл в хана понеже бяха дошли още трима рицари. Изглежда съгледвачи. Чудно ми бе какво става в хана. Дори бяха повикали кмета.
Един от ударите на високия кафяво кос мъж ме извади от мислите ми. Паднах назад. Изпуснах си меча.
-Каквото и да става хлапе не пускай меча! – извика с цяло гърло Феликс. – От това оръжие зависи твоя живот.
-Знам,знам. – отвърнах аз. Чувствах се слаб и незначителен пред по-високия и по-силния си противник. Отново заех позиция за бой. Но така и не започнахме. От хана изскочи Сам и се затича към мен. Спринта не бе го уморил изобщо, въпреки че бе стотина метра. Нещо го бе развълнувало силно.
-Тръгвате! – извика почти в ухото ми той. – Рицарите заминават, а ти и Георги заедно с тях.
-Наистина? – не повярвах аз.
-Да. – развълнуван ми отвърна приятеля ми. – Викат те в хана.
-Предполагам не само него. – намеси се Феликс.
-Ъ, да. – притеснен отвърна светлокосия ми връстник.
-Чудесно. – усмихна се едрия мъж. –Реших че Барти ме е забравил.

Влязох в хана и веднага се спрях. Когато Сам бе казал, че тръгват не знаех, че ще е веднага. Рицарите бяха в пълно бойно снаряжение и нарамили дисагите. Феликс само кимна на приятеля си и заедно с другия мъж се качиха да се приготвят.
-Кога мислеше да ми кажеш? – гласа на ядосания ми баща прозвуча точно зад мен.
Не исках да се обръщам. Бях готов веднага да избягам. Бях го правил и преди. Скривах се някъде докато бурята премине, но сега войните ме гледаха с известно любопитство. Бартеризон определено бе разбрал, че баща ми не знае за предстоящото ми пътуване и за баса изгубен от Георги. Трябваше да остана и да покажа на рицарите, че заслужавам да пътувам с тях, било то само за три дена.
-Ще придружа рицарите до търговския път. – гласа ми прозвуча твърде слабо и неуверено. Ефект, който определено не търсех.
-Знам. – отвърна баща ми. – Добре че беше бащата на Георги, за да ми каже. Разбрах че сте изгубили някакъв бас.
-Така е. – намеси се водача на гостите ни. – Георги бе твърде самоуверен. Двамата поеха риска и изгубиха.
-А това, че обучавате детето ми да борави с меч?
-Не е по мое желание. – бавно отвърна червенобрадия.
-Обясни ми, Фалагор.
-Аз дадох дума. Трябва да отида с тях.
-Не отричам. Ще поемеш последствията. Но мен ме интересува защо си държал меч?
-Исках...
-Казвал съм ти, че оръжията са опасни. – извика баща ми. – Тези глупави книги дето ги четеш само ти мътят главата.
Бях чувал това и преди. Вярно че четях много книги разказващи за приключенията на много и различни герой. Виждах прилика с някои от тях, но исках да съм като рицаря сър Галдиан. Велик рицар поставящ на първо място честната си дума. Рицар вършещ винаги подвизи и не правещ грешки. Но ако живота бе по-благосклонен към мен сигурно с баща ми сега щяхме да спорим какви дрехи да си взема за предстояща битка. Но не. Трябваше отново да слушам как ми се обяснява, че приказките нямат нищо общо с живота и не могат да се случат.
-Той ще дойде с нас. – намеси се Бартеризон. Изглежда не искаше да чуе цялата тирада на баща ми. – Както казахте въпроса е не дали ще дойде, а дали използва оръжие. Тъй като през тези три дена ще е пътува с нас, аз ще реша кое е полезно за сина ви. Ако има проблем може веднага да го обсъдим, по един или друг начин.
-Вътре или вън. – обади се слизащия Феликс. Десницата му здраво държеше бойната си секира. Намръщеното лице на рицария подсказваше желанието му да сгази всеки на пътя си.
Баща ми не се уплаши. Но изглежда се примири.
-Да ходи където ще. – изръмжа той на вратата, а през рамо добави: - Приготви си багажа. Няма да чакат само тебе я!
Побързах да изпълния заръката на татко. Изтичах до нас. Бързо сложих най-важните си дрехи в една раница. Почти бях излязъл от нас, когато майка ми извика. Подаде ми питка увита в кърпа, манерка, пилешки бутчета и плодове.
-Пази се. – тя леко се надигна на пръсти и ме целуна по челото. – Върни се жив и здрав.

Пред площада ме чакаха рицарите, възседнали породистите си коне. Малко по-встрани, също на кон Сам оглеждаше насабралите се хора. Определено бе щастлив, че е център на вниманието и то без да е направил някоя беля. До него имаше кон, най-вероятно предзначен за мен. Покачих се на жребеца и погледнах приятеля си.
-Аз ще заместя Георги. – каза той. – Реших, че ще си заслужава ако аз изпълния неговата част от облога с рицаря.
Двамата се засмяхме.
-Тръгваме! – извика Бартеризон.
Тринайсеттимата рицария тръгнаха пред нас и ни оставиха с приятеля ми в тила на колоната от по двама души.
Съселяните ни веднага започнаха да ни махат. Макар и пътуването ни да беше само до прохода на търговеца. Не всеки ден се случваше двама млади мъже да тръгнат с група рицари. Доста хора се бяха събрали на площада. По-малките деца подтичваха до конете на километър от селото, след което не спряха да ни махат докато не се скрихме от погледите им.

Късно вечерта групичката ни спря на една полянка, на хвърлей от пътя. Рицарите бързо се организираха и докато се усетим вече бяха наклали огън и слагаха храна за ядене. Бързо двамата със Сам седнахме около разголелите се дърва.
-Вие давмата! – гласа на Бартеризон ни накара да се изправим. – Мисля, че е време за тренировката ви.
-Каква тренировка? – изненада се приятеля ми. Аз обаче веднага се сетих за какво говори.
Изправих се чевръсто и подадох ръка на дружката си. Двамата поехме мечовете подадени от ветерана. Аз уверено, свикнал на тренировките, а Сам – леко изненадан.
След малко вече кънтяха ударите от тренировката ни. Потни и изморени седанхме да вечеряме. Веднага след това легнахме да спим. Следващия ден не бе по-различен.
Това което ми направи впечетление бе чантата която не се отделяше от Бартеризон Артираза. Малка чанта, за презрамо. Изглежда съдържанието й бе много важно.

Вечерта, преди да стигнем до прохода на търговеца, Бартеризон ме дръпна настрана. Стомахът ми бе пълен от преди малко погълнатата вечеря. Очите почти ми се затваряха от изтощение. Втори ден езда, почти без почивка и уморителни тренировки. Едрия войн ме придърпа извън лагера, но не много навътре в гората. Не бе в бойно снаражения. Всички рицари си го бяха свалили още деня след напускането на селото.
-Знаеш ли за воините с пламъка? – попита ме изведнъж червено брадия мъж.
-Чувал съм. – бях подучул, че някои мъже се раждат готови за войната със злото. Дали аз бях един от тях?
-Феликс е невероятно дрюжелюбен, нали?
-Ами да. – въпроса ме изненада, както и отделечаването от лагера.
-Не бих искал нещо да му се случи. – бавно прошепна Бартеризон. – Аз съм отговорен за онези мъже. Те също имат обещания към мен. – едрия войн се извърна към мен. – Искаш да ти се случи нещо което да помниш цял живот, колкото и да продължи той. Трябва да внимаваш какво си пожелаваш.
Нещо в мен трепна.
-Наел съм се със задачата да занеса тази чанта на краля на Антелия. – каза ми рицария. – Но може и да не стигна до столицата. До там има много път и много препятствия. Може да се наложи ти да занесеш цения товар до негово величество.
-Аз?! – стреснах се аз.
-Да. Обаче трябва да изясним условията отсега. – Червенобрадия пристъпи към мен. А аз се имах за висок. Той стърчеше почти с глава над мен. – В никакъв случей не отваряй торбата. Предай съдържанието единствено и само на краля. Пази товара, с цената на животта си. В момента тази торба съдържа разрешението на много въпроси. Разбра ли ме?
-Да. – плахо казах аз.
-Ако нещо се обърка ти ще отидеш в столицата. И знай, че ти си най-подходящия. Но не се възгордявай, защото си единствения избор.
След тези думи той ме остави сам. Върнах се след него в лагера. Бързо си легнах, без дори да кажа лека нощ на Сам.

Обмислях казаното от предводителя на рицарите. Нещо го тревожеше, още от както бяха дошли и другите воини в хана. Бяха донесли важна новина и тя сега притесняваше всички рицари. Бавно групата излезе от гората. Всички спряха. От сутринта мъжете бяха изнервени. Още щом станаха облякоха броните си, почистиха оръжията си и бавно поеха. Естествено закусиха от храната, която Сам и аз приготвихме.
Всички бяха притихнали. Дори вятъра беше утихнал, сякаш и той напрегнат да чуе това за което се услушваха рицарите. В следващия миг от групичката дървета пред нас изкочиха троли. Бързо се извъртях, привлечен от друг вик идващ от края на колоната. От там с бесни викове и размахвайки тежки мечове също ни върхлетяха троли. Опитах се да извадя меча си, но потните ми ръце се плъзнаха по дръжката. Едно от грозните създания се опита да ме повали с дългия си меч, но удара му бе от бит от бойната секира на Феликс. След това съществото се просна с окървавен врат на калната земя.
-Слез от коня си, момче! – викна ми едрия мъж от гърба на своето животно. – Ти не си обучен да се биеш така.
Бързо изпълних съвета му. Трола, който се опита да ме убие, бе принуден да се защитава. Накарах го да отстъпи, обаче не можех да нанеса удар. Краката ми започнаха да губят стабилност в каланта почва. Грозното същество се възползва. Удара му бе зловещо силен. Цялата ми ръка умаля. Насилих се да продължа да се браня с двете ръце. Сега разбрах нуждата от ръкавици, дръжката се плъзгаше ужасно много. Имах чувството, че се бия поне час. Изведнъж Бартеризон изкочи от нищото и разсече зеленото създание.
-Няма да успеем да ги отблъснем. – викна той, борейки се със шума на битката. – Трябва да вземеш торбата!
Рицари бързо я свали от себе си и я ми я метна. Улових я с една ръка.
-Не бъди глупак момче! – извика Феликс от към гърба ми, чул думите на другария си. – Прибери меча и бягай.
Двамата воини застанаха от двете ми страни, като отблъснаха две същества с криви мечове.
-Отиди в град Ганди където в хан “Съдбоносна среща” ще те чака един приятел. – тихо ми каза червенобрадия човек. – Името му е Скитник, така е известен.
-Скитник. – отвърнах аз. – Запомних.
-От теб зависи съществуването на този свят и победата над злото. – прошепна ми Феликс.
-Вземи Анемос! – заповяда ми високия мъж.
Чак сега забелязах, че породистия черен жребец също е близо до мен. Бартеризон Балтерин се доближи до коня си и му зашепна нещо в ухото.
Обърнах се към пътя, а после към гората, от където бяхме дошли. Тролите бавно ни обграждаха в кръг. Изведнъж забелязах Сам. Лежеше в безсъзнание на калната и утъпкана земя. Надявах се да е в безсъзнание, а не друго.
-Качвай се. – тежката ръка на червенобрадия рицар падна на рамото ми. – От днес нататък Анемос ще те слуша и ще бъде твой спътник както е бил и мой. Не го пренебрегвай и го уважавай. Върни ми го когато пак се срещнем.
Усетих как една сълза започна бавно да се стича по бузата ми, а после и друга.
-Не плачи. – Феликс ми се усмина. Видях, че ръката му кърви. – Бъди силен, и не забравяй, ако не стигнеш до Антелия, битката тук ще е била напразна.
-Върви! – викна ми предводителя на рицарите. Меча му разцепи въздуха, а наметалото му се развя. Трола, пробил защитата на малкия кръг, състоящ се от тринайсет воина, се строполи мъртъв. – Бягай, момче и не забравяй: град Ганди, хан „Съдбоносна среща” и мъж наиме Скитник.
За секунда се покачих на коня. Не усетих кога, но той галопира и прескочи тролите. Изненадата им не бе по-малка от мойта. Никой не се опита да ме залови. Сражението на поляната продължи. Опитах се да видя какво точно става, но коня вместо да продължи по търговския към Прохода на търговеца се вряза в гората. Навреме се наведох и клоните засвистяха над главата ми. Името на коня бе подходящо. Като вятър се стрелкаше между дърветата и не спря докато не започна да се свечерява. Когато спря и с ясен жест на главата ме накара да сляза, разбрах, че съм много, много далеч от дома. Вървях до Анемос, не знаех на къде. Изглежда животното знаеше и водеше смело напред. Звездите почнаха да се показват по небосвода. Спряхме се близо до една рекичка. Изобщо не мислех за вероятни преследвачи. Набрах си плодове от близките дървета и храсти, жалко, че бойния кон нямаше торба с храна. Набързо хапнах, докато умното животно пасеше. После пийнах вода. Свалих чантата с една презрамка. Изкушението беше голямо, обаче си спомних думите на Бартеризон. Сам лежеше на земята, дано да беше жив. Усетих как сълзите ми напират. Бях оставил мама и татко, Георги, Дядо и много съселяни без да им кажа чао. Не осъзнавах преди два дена колко ще ми липсват, когато тръгна на своето голямо приключение. Исках да съм герой, а сега седях и плачех с някаква чанта в ръце. Какво ли правеше Мартина? Не бях и казал толкова неща... Умората започна да надделява над тъгата ми. Легнах на земята. Дано утре не бях скован от студа.

Не бях. Малко замръзнал, но нищо повече. С коня бавно се отправихне на изток. Двежехме се през гората, ако излезехме на пътя можеше да ни подгонят, не бях в безопасност и тук, но поне имаше някакво укритие. Бавно вървяхме. Аз похапвах от храстите с горски плодове, или поне каквото бе останало. Вятарът режеше с все сила. Облеклото ми не ме пазеше много, но поне не замръзнах. Очаквах малко по-спокойно пътуване, а представата ми за приключение не бе такава. И къде по дяволите в книгите се споменаваше, че е толкова трудно и се изпитва такава тъга. Да тъгувах много. Бях оставил семейството и дъщерята на ковача, бях пропуснал възможноста да й кажа какво чувствам. Бях и оставил и Сам на калната земя. Май това не беше за мен. Трябва да се откажа. Но дадох обещания. Трябва да стигна до края, ако не за друго то поне да докажа на татко, че мога да се справя. Че онова, което четях можеше да се случи в действителния живот. Е едва ли щях да му спомена за дългите нощи върху калната и студена земя, топлен само от коня на мъртъв рицар. Дано никой не бе умрял, там на пътя, макар и да вярвах в другото щеше да е просто проява на детинска глупост.

Не усетих, кога прекосих почти половината планина, макар подгизнал от почти непрестаните дъждове и кален сякъш времето вървеше по-бързо от преди. Дните се бяха слели с нощта, а онази монотоност и безкрайност на деня в селото сякъш беше само далечен спомен, прокрадваш се в умореното ми тяло, напомнщ ми за топлината на камината. Напомнящ ми за хубавите дни, в който Георги и Сам разказваха историй за нашите походи из Фармплейн. За усмивките на децата и шепнащите си момичета, за дъщерята на ковача, за нейната мила усмивка...
Анемос ме извади от унеса ми. Олюлях се и погледна животното, което посмя да ме бутне. Умните му очи срещнаха мойте и ми напомниха, че не аз командвам нещата. Направо недопустимо. Май коня ме разбра и ъзпръхтя недоволно. Е все пак той беше единствената ми компания и едва ли без него бих се оправил дълго в гората.
По някое време на деня свърнахме на югоизток, по някаква козя пътека и усетих, че се насочваме нагоре. Не знаех къде ме водеше коня, но се надявах да е към топло място с много храна. Е не беше. Само се изложихме на студивете, защото пресякохме открит терен и съжелих, че съм чел онези тъпи книги, как съм могъл да си помисля, че мога да бъда като Клаут Велики или Бартизон Безтрашни. Не беше за мен това приключение, трябваше да си остана в къщи, но имаше куп хора на които трябваше да докажа, че съм способен поне да стигна до Антелия. Още един буреносен облак се зададе от север, а светкавиците му се виждаха до тук, тътена от гръмотевиците също отекваше до моите уши. Е добре де, щях да докажа, че мога да стигна поне до Ганди.
Още три дни и нощи дъжд, сън на калната и студена земя, уморителни походи в калчищата и липса на храна, на свястна храна. Имаше малко остатъци на горски плодове, как издържах все още се питам. Добре че поне коня беше с мен иначе едва ли щях да стигна до тук въпреки обещанието си.

След най-тежките ми дни в живота гледката на Ганди беше просто радостен лъч надежда в сърцето и душата ми. Бързо се спуснах с коня по калния път, рискувайки да си счупя врата, на нямаша как, града разположен в равнината, само на половин милия от нея ме влечеше неудържимо. Силите ми се възвърнаха при мисълта, за храната, леглото и топлата вода.
Пазача на портата ме пусна без въпроси. Само въпросителен поглед се четеше при вида ми на скитник и бронирания кон. Града бе първия, в който стъпвах през целия си живот. Бях само чувал за Ганди, както за Атик и Хоуплиан, но това бяха само приказки. Всичко се различаваше много. Улиците имаха настилка, но бяха мокри и на места кални и аз не един път паднах. Още преди да стигна до „Съдбоносна среща” отново заваля. И сякъш този път капките бяха по-големи и тежки. И ето, че зад един ъгъл видях староприемницата, разположена в средата на улицата. Триетажната постройка хвърляше приятна светлина с големи обещания. Устремих се нататък със сетни сили. Успях да се самоизцедя до край, завеждайки коня в конюшната. Не ми се спеше, повече умирах за храна, но не успях да изляза от обора. Анемос ме хвана за ризата и ме дръпна. В първия момент не разбрах какво иска, но все пак успях да се досетя. Заех се да му сваля бронята. И му дадох сено. Най-накрая се отървах от животното и мисълта ми отиде в топлата староприемница.

Влязох мокър, кален и уморен. Когато ме погледна ханджията веднага разбрах, че ме е помислил за скитник. Но чантата, които бях взел от коня май го убеди в обратното. А може би и меча, който също се поклащаше, закачен на бедрото ми.
-Млади, господине, добре дошли. – веднага ми се подмаза, кръчмаря, сигурен, че имам пари, и една баня ще ми върне хубавия вид, а вечерята ще ме направи разговорчив и платежоспособен. Въпроса бе, че нямах пукната пара. – Седнете на тази маса. Ето ей сега ще ви донеса вечеря.
Единственото което можех да направя бе да кихна. Дано не се разболеех. Наместих нещата на съседния стол на квадратанта маса. Огледах и другите гости. В голямато помещение имаше малко посетители и ми се струваха спокойни хора, освен четримата мъже до вратата, които говореха шумно и пиеха. На бедрата си имаха големи мечове. Дано нямах проблеми с ханджията. Щях да измисля нещо да отложа плащането. Това не се случваше на героите от книгите. Винаги имаха пари или ханджията ги познаваше и ги пускаше гратис. Щях да си имам проблеми, но по-добре беше да хапна, а може би мъжа, който чаках можеше да ми помогне.
-Някой познавали Скитник? – извиках аз. Не знам защо, но просто реших, че така е правилно. Получих убийствени погледи, а ханджията ме погледна стреснато. Сложи пред мен топлата порция, агнешко и орих, и побърза да се отделечи. Май сбърках, така бях само привлякал внимание. Заех се да хапвам то яденето и даже се изкоших да пийна от халбата греено вино, която ми бе донесъл възрастния мъж. Пълничкия човек ме гледаше с любопитство, определено не знаеш, че до сега не бях пил вино. Главата леко ми се замая, но може би щях да изпия цялата чаша.
Вратата на старопримницата се отвори широко. Студения вятър веднага влезе и ме накара да си припомня за послединте дни. Когато вратата отново се затвори, огъня в камината ми се стори още по-приятен. Насилих се да погледна към новодошлия. Висок мъж, може би около метър и осемдесет, почти и деведесет. Мускулите му си личаха под наметалото, което бе подгизнало от дъжда. Меча на бедрото му бе майсторска изработка и приличаше на тези, които носеха рицарите. Мъжа отметна качулката си, разкривайки красиво лице и дълга коса, вързана на плитка. Чух как двете млади сервитьорки ахнаха възхитено. Само четеримата мъже до вратата го изгледаха със съмнение, презрение и озобление, накакъв неприрязан.
-Чий е коня в конюшната? – високо каза новодошлия чернокос. Сините му очи огледаха всички. Когато паднаха на мен не издържах и казах:
-Мой е, сър. Породистия черен кон е мой.
Мъжа само почеса небръсантото си лице. С широка крачка се насочи към моята маса. Свали мокрото наметало и го просна на стола до мен и зае този срещу мен.
-От къде се сдоби с този кон? – съвсем сериозно ме попита мъжа, без излишни овъртания.
Не знаех какво да кажа. Малко бях изненадан. Стоях с вилицата, на половината път от устата ми, и гледах високия небръснат мъж.
-Знаеш ли чие е този кон? – отново ме попита мъжа.
-Да знам. – леко се замислих, колко да съм честен, та той ми приличаше на скитник. И все пак реших да отвърна настоятелните му сини очи. – Коня е на рицария Бартеризон Артираза.
-Знам. – спокойно каза мъжа срещу мен. Това ме остави със зяпнала уста. – Името ми е Скитник, така ме наричат.
-Той каза да те чакам тук.
-Значи нещо се е случило. – мъжа погледна към торбата. – За мен също топла вечеря и греено вино. – Каза Скитник на още не приближилия се домакин.
Докато чакаше яденето си, мъжа ме оглеждаше с безразличен поглед. Определих го като двайсет и пет годишен, лицето му напомняше за това на рицарите, които бях оставил. Имаше твърди черти и поглед подсказващ, че е видял мноо и преживял много. Определено бе оставли много мъртви след себе си, като Бартеризон и Феликс.
След малко и неговата порция пристигна, заедно с виното. Докато преполовяваше паницата си, аз усетих как очите ми се затваряха. Бях си изял всичко и сега ми беше тежко. А виното ме бе замаяло, макар и да не го бях изпил цялото. Как успяваха възрастните да изппият толкова и да не им се доспи? Вече и аз бях възрастен, но май не исках да пораствам толкова. Унесох се в спомени по Фармплейн. Дано това не се превърнеше само в сън. Мястото където бях изаснал, беше далеч, по-далеч от когато и да било. Ако пък отодох и до Антелия щях да съм кажи-речи на другия край на света. Аромата на мамините сладки се разнесе в ума ми, май дори го подушвах. Ах как ми се спеше.

Размърдах се и усетих, че имам нещо отгоре. Отворих сънено очи и видях, че съм завит с дебел юрган. Опитах с ида си спомня какво се беше случило снощи, но главата ми все още бе размътена от виното. Огледах стаята. Скитник седеше на един стол и отонов ме разучаваше с поглед. Изпитах нуждата да се огледам за чнтата. Видях я до мен на леглото не отваряна.
-Нима се съмняваш?
-Не. – бързо отговорих аз. – Просто Бартеризон ми заръча нещо много важно и...
-Знам. – със същия равен тон ме прекъсна небръснатия. – За това съм тук. Познавам от отдавна този рицар и съм готов да дам почти всичко за него. Това което се случва сега е найстина важно и аз самия, като теб, не знам нищо за торбата, но щом Артираза е казал, че е важно, значи е важно. Нямам причина да се съмнявам в него.
-А аз в теб? – изрисих аз. Опитах се да запуша устата си, носиния поглед на мъжа ме накара да замръзна.
-Да, поне доколкото ми е известно. Щом си дошъл с Анемос до тук, значи Барти е видял нещо в теб, нещо специално. Може да не ти еказал, но го е видял. – Скитник се изправи и се доближи до прозореца и се загледа в облачния хоризонт. – Какво знаеш за Войните родени с Пламъка?
Направи ми впечетление, че човека спомена „войните” и „пламъка” с някаква по-особена интонация, сякаш са с главни букви. И все пак, бях водил този разговор и преди с Бартеризон, а и Феликс бе споменал нещо.
-Това са мъже родени с пламък на войн. – казах аз, отново не звучах убедено. – Мъже като Бартеризон и Феликс, всички рицари, крали, принцове...
-Грешиш, селянче. – прекъсна ме той.
-Не съм...
-Селянин? – повдигна вежда Скитник, приковал сините си очи в мен. – Преди всичко знам, кой си. Преди да напуснете селото Бартеризон ми прати писмо по гълъб. Фалагор Артириз, ти си млад и още не правиш разлика между велик войн и добър войн. Да рицарите са силни, но мъж с Пламъка ще им се опре. Ще трябват доста рицари, за да се справят с него.
-Това е невъзможно! – възкликнах аз. – Войните с Пламъка са от рицарите и служат вярно на доброто.
-Само в книгите, селянче. Само в книгите. – очите на небръснатия човек се изпълниха с тъга и той отново погледан през прозореца. – Не всичко на този свят е добро и зло. Не винаги силните мъже, като Бартеризон се бият за велика кауза или за своя крал. Понякога те просто следват своят път. И така, те са обречени да бъдат вълци единаци, избягващи добри и лоши. Биещи се с изчадията на злото, както и с рицали, градската стража и може би разбираш.
-Не съвсем. В книгите...
-Живота не е като в книгите. – Скитник ме погледна. – Твоя вид го показва. Твойте герои бръснат ли се защото ти имаш нужда. И от баня имаш нужда.
-Колко време съм спал? – изведнъш се сетих да попитам.
-Ден и половина. Много време изгубихме. Може да се наложи да останем тук и до утре.
-Съжелявам.
-Няма за какво. – ведро ми отвърна високия мъж. – Ще се научиш, да държиш на алкохол и да контролираш тялото си и волята си.

A историята за мен и света .. ще я продължиш ли аз за нея имах мераци ... ама както стане

В интерес на истината този свят се опитах да го пресъздам в едно РПГ, но хората се оказаха много несериозно и в този форум, както и във всеки един друг, не се занимавам с РПГ-та. И да ще продължа всичките истории. В момента са на етап препрочитане, редактиране и коригиране. Въпроса е че са много и не знам коя да продължа. Но щом всичко ми е в главата, рано или късно ще го доведа до край.

Ще чакам щото ми се стори итересно...пък мойта муза ме напуснала от бая време насам... та гледам и се радвам на другите..

Ето нещо от 2006. Днеска се присетих за него и ще взема да го продължа.

Листата на дърветата отдавна бяха сменили цвета си. Пътеките на двореца бяха изпъстрени с разноцветни листта. Лек вятър си играеше с тях. В царската градина на Антелия придворните си подмятаха закачки. Макар времето да бе захладняло и лъчите на слънцето да не топлеха, така както преди, времето все още бе приятно. Работниците се веселяха и радваха на живота без да подозират за надвисналата бурия над царството.
Злото отново се надигаше заедно с приближаващата зима.

Дейвид Брас седеше на кожения фотьол и чакаше да стане време за аудиенциата му при кралицата. Бе дошъл по-рано. Навик, който бе придобил от военната си служба при краля на Недърленд. Мъжа се изправи, когато на вратата се появи страж и го прикани да влезе. Война на височина достигаше два метра. Вече бе по прехвърлил четирийсетте и в черната му коса имаше бели кичури. Косата му бе вързана на опашка, като бе оставил един кичур да се спуска покрай лявото му слепоочие. Светло кафявите му очи излъчваха увереност. Носеше черна куртка с герба на ордена на “Тигровите братя”. От долу носеше бяла риза с копчета, а черните му панталони се спускаха над кафявите му ботуши. На колана му висеше кесия, а отзад бе закачил две кукри. Също така бе препасал сабя с красива инкрустация. Това което го правеше найстина обятелен бяха оформените му брада и мустаци върху силно мъжественото му лице.
Стража го въведе в голям кабинет и побърза да излезе. Кралицата, която бе почти на същите години като войнът, повдигна глава от декретът, който попълваше и даде знак на мъжът да седне. Дейвид Брас не за първи път влизаше в този кабинет. През главата му препуснаха спомени от преди двайсет години. Посещение в Ателия, което се опитваше да забрави, но самото присъствие на кралицата му напомняше за онова пребиваване. Анна все още бе тъй красива, като от преди две деситилетия. Косите й не бяха изгубили златистия си цвят. Светло зелените й очи съсродоточено оглеждаха документта.
Не величествеността на жената притесняваше ветеранът. Той не веднъж бе спасявал крале и кралици от наемни убиций. Все пак преди да седне той леко се поклони – където и да се намираше спазваше етикета. Брас отново огледа просторния кабинет. Зад нейно величество се намираше просторна тераса, а мебелировката на стаята се изчерпваше с голямото бюро, на което пишеше кралицата, удобния й стол, още три стола, един то които зает от дългокосия посетител. В помещението също имаше голям библиотечен шкаф пълен с книги, свитъци и още някакви неща.
Кралица Анна вдигна глава от декретът и затвори папката. Погледът й бе същия, като от последното му посещение. Всеки път тя се държеше студенно с Дейвид. Дали и тя си спомняше за онова лято от преди двайсет години?
-Вярваш ли, че има трета сила, която се грижи за баланса на вселената?
-Кой са първите две сили, Ваше величевство? – Брас се изненада от неочаквания въпрос. И все пак нещо в поведението на кралицата му подсказа, че и тя помни. Но се досети, че тя ще държи на официалността.
-Наричай ме Анна. – нещо в гласът й потрепна. – Другите две сили са доброто и злото. Като човек, който е воювол много знаеш, че няма голяма разлика между двете в нашия свят.
-За мен найстина няма голяма разлика, като се има впредвид, че съм виждал всякакви интриги във властта. Манипулаций, воини между родовете…
-Да, знам. – прекъсна го леко отекчено русата жена. – Но под зло и добро имах предвих тролите и чедата на ада, както и нашите, човешки армии.
-За какво ме повикахте? – Дейвид усети, че тази жена искаше да го въвлече в нещо голямо и опасно.
-Сигурно си чувал за дъщеря ми – принцеса Марина Троянска.
-Да, ваше… Анна.
-Добре, много хубаво. Би трябвало да знаеш също така, че я изпратих в имението “Райска градина”.
-Чух, че не е в столицата.
-Вече разреших проблема с онази фамилия, домът твърдеше, че има права над моя трон. – жената натърти над „моя”. – Изпратих писмо до имението, но не получих отговор. Пратих и хора да върнат дъщеря ми, но те не се върнаха.
-Предполагам, че искате да отида до имението.
-Да! Но не и сам. Не и сам... – Анна погледна в очите госта си. – В град Ганди живее магьосник, който познава дъщеря ми. Той ще я открие.
-Имате предвид Дрейган Магически от дома на “Драконът”?
-Да.
-Доколкото ми е известно той живее в околността. Какво прави в Ганди?
-На заточение е и не трябва да питаш, защо е там.
-Аха.
-Какво ще рече “аха”?
-Предполагам, че е проявил по сериозни намерения от това просто е да е приятел на принцесата.
-Не ви интересува. Разбрахте ли задачата си?
-Да. Но не ми е ясно, защо избрахте точно мен.
-Ти си най-добрия от орденът на “Тигровите братя”, а казват, че и от всички войнски ордени.
-В случея ми правят лоша реклама. Остана още нещо, Анна,… заплащането.
-“Ваше величевство” в случея.
-Ясно.
-Предлагам ви хиляда златни жълтици.
-Две хиляди.
-Много искате.
-Може и да не е в имението и вие го знаете, затова споменахте за тролите и чедата на ада.
-Чака ви породист жребец в конюшната. – Анна избегна темата. – Опаковайте си багажа и заминавайте.
- А за онази трета сила, за която...
- Това се надявам да сте вие.
- Хубаво начало на деня. – Дейвид се изправи и се поклони след което излезе.

Коня бе породист жребец пратен от пустинията, като подарък от тамошния народ на розовите. Войнът бързо го оседла и сложи пътната си раница. Отпътува същия ден. Пътуването му бе спокойно и за пет луни стигна до Ганди. Времето вече бе застудяло и вместо вятъра да си играе с листата по земята вече ги разпръскваше сякаш го бяха ядосали.

Дейвид спря коня пред триетажна постройка. Над вратата, леко се поклащаше табела, която обозначаваше сградата като страноприемница. От “Съдбоносна среща” излезе младеж, който пое коня от поумурения ездач.
-Нахрани го и го дръж в готовност за отпътуане.
Ветерана влезе в хана и веднага попита първата попаднала му сервитьорка за ханджията. Тя го опъти към един сравнително нисичък мъж с голямо шкембе, който тъкмо обслужваше двама посетители. В момента в хана нямаше много хора, повечето местни, а двамата мъже приличаха на търговци.
- Извинете, господине. – ханджията в първия момент се стресна, когато Дейвид застана срещу него. Неприятен ефект от ръста му и мускулестото му тяло. – Ще ми кажете ли къде е стаята на Дрейгън от домът на „Дракона”?
- Да, разбира се, сър. – ханджията побърза да впечетли със своето угодничество. – Намира се на втория етаж в ляво, предпоследната врата. Нещо друго ще желаете ли, милорд? С какво...
- Благодаря ви.
Високия мъж изкачи стъпалата и почука на предпоследната врата, в ляво.
- Влез! – чу се отвътре.
Дейвид Брас влезе в не голяма стая с легло в ъгъла, маса при прозореца, умививалник до вратата, двукрилен гардероб от другата страна на вратата и два стола. Единият стол бе зает от млад мъж, гладко обръснат, облечен с копринена риза и панталон от кожа. Русата му коса бе оставена да стърчи в различни посоки. Сините очи на двайсет и две годишния мъж се бяха втренчили, някак тъжно, в една флейта.