17. Нямам нищо против да ме питат.. за сега (;

Въпросът ми беше породен от това да разбера дали учиш и ако да- в кой клас си и какво учиш... но още не мога да пресметна класа



Е - със сигурност, ако имаш желание, ще подобриш стилът си до неузнаваемост след годинка-две

Много бих искала наистина да си го подобря, ама за тази цел трябва много писане, упражнения и т.н.
А аз съм ужасен мързел, а пък и като почна да пиша нещо, постоянно му намирам кусури и в крайна сметка казвам "Тъпотия! За нищо не ставам" и го зарязвам.. ;//
Имам двойно повече зарязани неща, от колкото завършени
Бтв 10 клас съм и уча.... мм.. в хуманитарен профил с френски -_-
Ммм, ако не е тайна, ти на колко си?
Питам, за да проверя колко съм зле за годините си
Смисъл, виждам, че си много добър в литературата и знаеш доста неща (:

Here's my next "something" xD
П.П. Отново се извинявам за двойния пост.


“Жажда”



- Хей, Тес. Мама и татко защо ще се развеждат? Те.. не се ли обичат вече? – попита Джими по-голямата си сестра и погледна тъжно към езерото.
Двамата бяха седнали на брега да си починат, след като бяха пробягали целия път от вкъщи насам, заради поредния скандал на родителите им. Не искаха да ги слушат.. отново. Малкия Джими беше чул как майка му крещи „Искам развод!” и сега беше на път да се разплаче.
От своя страна Тес вече бе голяма и по-добре разбираше положението. Беше забелязала още от преди месец неразбирателствата между майка й и баща й и вече й беше трудно да издържа на среднощните крясъци, идващи от спалнята на родителите й.
Тя прегърна малкото си братче и също впери поглед в езерото. Водата беше спокойна и само тук-там се раздвижваше от играта на поповите лъжички. Слънчевите лъчи нежно докосваха повърхността на езерото и омайващо галеха телата на двете деца. Тес се унесе и й се прииска завинаги да остане тук. Нямаше викове, нямаше груби думи, нямаше тревога. Бяха само тя и мислите й.
Джими подсмръкна и нещо намокри ръката на Тес. Веднага щом осъзна, че малкият й брат плаче, Тес излезна от унеса. Тя трябваше да го успокои. Трябваше да му даде сили, защото сега беше единственият човек, който можеше и трябваше да го направи.
- Виж, Джими. Недей да плачеш. Сега ще ти обясня.. е-ето избърши си носа. – подхвана Тес и му подаде кърпичка. Момчето се изсекна шумно и погледна очакващо с все още насълзени очи. – Мама и татко.. те все още се обичат. Просто големите понякога имат проблеми и за това се карат. Няма хора, които да не спорят за разни неща. Като порастнеш и ти ще се караш с твоята съпруга.
- А тя хубава ли ще е? – попита Джими и избърса с ръкав лицето си.
Тес се захили и погали косата на брат си.
- Сигурна съм, че ще е хубава. Да, много ще е красива.
- А ние ще се обичаме ли истински или ще се обичаме, но все пак ще се караме като мама и татко? – попита Джими, заинтригуван от отношенията си с бъдещата си съпруга.
Тес се замисли по въпроса, загледана в езерото и след малко се усмихна широко и заяви със уверен тон:
- Истинската любов е като водата. Тя няма вкус, мириз и не можеш да я познаеш, освен ако не отпиеш. Когато дойде време, Джими, ще отпиеш и ще разбереш. Ако все още си жаден – значи това е истинската любов.
Джими погледна объркан сестра си, погледна и езерото, след това пак сестра си и накрая каза:
- Еми аз кога ще я срещна.. нея.. жена ми?
- О, това никой не го знае! – засмя се Тес. – Но със сигурност има още много хляб да изядеш до тогава. – после потупа Джими по рамото и се изправи. - Хайде, ставай да тръгваме към вкъщи, че скоро ще се стъмни. Дано мама и татко да не се карат вече.
Джими кимна и тръгна послушно след сестра си. Все още беше объркан.
- А защо трябва да ям само хляб? Предпочитам пържени картофки.. – каза той по-скоро на себе си и претича напред, за да настигне Тес.



ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО



Джими стоеше в чакалнята пред кабинета на адвоката и нервно потраквеше с крак по дървената настилка. Беше раздразнен. „Защо по дяволите отново АЗ трябва да я чакам?!” Той погледна часовника си и отбеляза 15-минутното й закъснение. Стана и закрачи напред- назад в тясното пространство. „Винаги аз трябва да правя компромиси! Какво си мислеше тя? Не стига, че всяка вечер работя до късно, еми и трябва да й слугувам! И после ми излиза с номера, че ние сме семейство... че всеки трябва да изпълнява задълженията си. А тя какво.. дори и не готви! По цял ден говори по телефона с приятелките й и от време на време се сеща да помогне за домашните на децата! Децата.. .” При тази мисъл Джими се почувства ужасно и една добре познато болка притисна сърцето му. „Така е най-добре. За всички е най-добре.” – повтори си той многократно.
Изведнъж Джими чу стъпки и това го раздели от мислите му. Беше тя. Стоеше там най-нагло с хубавото си лице, обсипано с раздразнение и гледаше право в очите му. Те се гледаха известно време, както се гледат разярени животни и най-накрая тя понече да проговори:
- Съжал...
- Закъсня с ... – Джими погледна към часовника си. – Седемнадесет минути. Поздравления! Подобряваш рекорда си!
- Имах важен ангажимент в службата. – сопна му се тя и закрачи напред. – Сега може ли да приключим това веднъж завинаги?
- О, след вас, мадам. – каза той иронично и леко се преклони пред нея, като й предостави път да мине.
Тя го погледна с изцеждащ поглед и промърмори нещо, което не се разбра какво е, но от което на всеки женен мъж би му се изправила косата. После почука на вратата и от там се показа лицето на младо момче. Джими го погледна под вдигната вежда и попита:
- Добър ден. Това не е ли кабинетът на адвокат Майкъл Толивър?
- На точното място сте. – заяви младежът. – Господин Толивър се обади, че ще закъснее. Заповядайте да го почакате вътре.
- О, прекрасно! – изстена Джими.
Жена му само го погледна строго и влезе в кабинета. Той я последва. Двамата съпрузи седнаха и след като младият помощник на Толивър излезе от стаята, и двамата потънаха в тишина. Джими изсумтя, а съпругата му погледна на другата страна. След това тя започна да заоправя яката на блузата си, макар че тя си беше напълно наред, а той поразгледа ръцете си и реши да изкорми със зъби един нокът от мястото му. Чу се звънлив смях и Джими изненадано се обърна към жена си.
- К-какво.. ? – едва изрече той, изумен от изражението на лицето й. Той не бе я виждал да се смее така от доста време.
- Нищо. Просто.. – зачуди се тя. – Това с нокътя. Смешен си като си ги гризеш така.. като малко момче..
Джими погледна все така очуден към ръката си и по-точно към мястото, където някога имаше нокът и неканена усмивка се разля по лицето му. Той не вдигна главата си, а продължи да гледа надолу, от страх тя да не види малката му слабост. Замисли се. След малко всичко щеше да свърши, а той даже не знаеше дали наистина го иска. Искаше му се повече да вижда засмяното й лице. Засмяното ли.. не само. Дори и раздразненото й лице беше красиво. Имаше проблясък в главата му и той се озова на много далеч от кабинета на адвоката. Почувства позната болка и я избърса с ръкава си. „А тя хубава ли ще е?” Джими чу познатия глас, който му действаше толкова успокояващо. „... Да, много ще е красива.” Малката слабост отново се появи на лицето му.
Вратата на кабинета се отвори и Джими се оттърси от спомена.
- Господин Толивър се обади, че ще пристигне след пет минути. Попаднал е в задръстване – обясни весело младоликият помощник и продължи. – Бихте искали през това време нещо за пиене?
- Благодаря, за мен една чаша вода. – каза жената.
- Добре. За вас, господине? – обърна се младежа към Джими.
„Вода” – помисли той и сърцето му заби силно. Най-после разбра. Осъзна думите на Тес. Онези думи от преди двадесет години, които го объркаха и същевременно го успокоиха, така сякаш той бе сигурен в достоверността им. Сега бе опитал и бе разбрал.
- Аз.. – промълви той и погледна жена си, която отвърна на погледа му. – Аз съм жаден.
Съпругата му го погледна недоумяващо и се опита да каже нещо, но тогава младежът се намеси.
- Какво желаете господине? Да донеса ли и на вас чаша вода?
- Жаден съм! – извика той и се захили с лудо изражение.
Джими хвана жена си за ръката и тя се изправи. Без да казва нищо той я прегърна, а тя все още в шок, се остави в обятията му.
- Не искам да се развеждаме. Обичам те. Теб и децата ни. – прошепна той в ухото й, а тя сякаш през цялото време бе чакала именно тези думи.
Нямаше нужда от повече обяснения. Истинската любов беше като водата, а Джими и жена му бяха жадни. Тес беше права, а малкият й брат беше изял достатъчно хляб и пърежени картофки, за да я разбере.
Все още прегърнати и усмихнати, двамата съпрузи напуснаха кабинета пред изумения поглед на младия адвокатски помощник.

Е те така стават тия работи! Като изключим местенца, на която леко си скофтила(има такава дума, нали), разказът беше добъ,р поздравления!

Разказът не ми допадна. Хубав е, но ми се стори някак нереален.

Ето за това имаш едно Огромно БРАВО от мен- това е доста силен разказ (надявам се да е само плод на въображението ти или породен от сериал : )



пп: изгорях на конкурса ^_^





едит:



- Разказът е много хубав откъм идея и история- и повярвай ми- достатъчно е реален... и в това му е силата (края е малко по-оптимистичен в духа на "хипи"-енда, но пък е навързан добре)

Много благодаря
Оценявам го (:
А за 'нереалността' .. може би се корени в това, че завърши с нещо подобно на ".. и те заживяха щастливо!"

Това.. малко не го разбрах ???

Това също Ще се справим!

Да не е по "действителен случай" - началото де...

-защото май трябва малко стрес, за да измислиш такова нещо

Ммм... не
Просто почнах да пиша и дори не знаех каква ми е темата, докато не стигнах до средата
А пък и нали знаеш, че не е задължително да изпиташ болката, за да знаеш последствията. Едни се учат от това, което са преживяли, а други се учат от това, което са видяли. Аз съм от вторите. (;

беше добро мн ми хареса, единствено края нз като че ли му липсва нещо... но мн добро, започваш да се ошлайфаш в тази област
keep going