|
Дата и час: Вто Мар 04, 2025 10:59 am
|
Виж темите без отговор | Виж активните теми
 |
|
 |
|
|
Заглавие:  Публикувано на: Чет Апр 24, 2008 1:33 pm |
myhi4kata |
|
 |
Регистриран на: Съб Дек 01, 2007 10:15 pm Мнения: 120
|
Ним, прекрасни са! Най-много ми харесаха първото и стихотворенията, особено "Пепел".
|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Чет Апр 24, 2008 2:09 pm |
^^TeN TeN^^ |
|
 |
Регистриран на: Пет Яну 25, 2008 10:11 am Мнения: 206
|
Чудесно е .Пишеш много хубаво .Разказите ти са разлицни и оригинални някой се доближават наистина до реалния живот.
|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Пет Май 09, 2008 1:20 pm |
 |
Nimeria |
|
 |
Регистриран на: Пон Окт 10, 2005 4:25 pm Мнения: 2545
|
~ Broken ~ /Weiss Kreuz/ Drama , Char Death
Беше избягал от Ада. Беше се опитал да промени живота си. Беше опознал светлината и сега падението му беше много по-мъчително от предишната борба за глътка лъчи... Мракът го задушаваше , привличаше , превръщаше в напукано огледало. Спомняше си , колко дълго беше вървял, усещаше всяка прашна стъпка , която бе направил. Примамливата усмивка на топлината още живееше в спомените му и му напомняше за това , което бе изгубил , но и никога не бе притежавал.
Шулдих опъна крайчетата на устните си в подобие на усмивка и запуши уши. Не че това помагаше , но трябваше да прави нещо с ръцете си - нещо различно от въртенето на пистолета. Всеки писък в главата му , всяко стенание в съзнанието му , всеки шепот , който пронизваше цялото му съществувание го караше да посегне с неистовото желание да дръпне спусъка. Никога нямаше да го направи - прекалено го беше страх... Никога нямаше да отнеме живота си и да пристъпи в онзи ад , от който няма завръщане. Не можеше да бъде сигурен , че там гласовете нямаше да са по-силни , по-настоятелни , по-влудяващи. Знаеше , че пътят му е бил предначертан още от самото му раждане - дългият , каменист път към Ада... Осъзнаваше , че светлината никога не е била неговото предопределение и че нямаше шанс някога да я докосне , но какво от това ? Беше се борил , беше се опитал да промени съдбата си , беше драпал със зъби и нокти да достигне небето. И какво ? Накрая се озова една стъпка по-назад , от където бе тръгнал... Вървеше... На къде ? И той самият не знаеше. Пътят беше еднопосочен , срелката обозначаваше Ада , а той бе прекалено слаб и уморен за да се съпротивлява на течението. Никой не може да победи съдбата в крайна сметка. Около себе си чуваше ръмженето на коли , кожата му попиваше тръпките на дишащия град , а очите му се взираха през лъскавите светлини. Колко ли беше часът ? Шулдих погледна скъпия часовник на ръката си и откри , че това не го интересува... Беше чужда мисъл - толкова ясна и отчетлива , колкото би била всяка негова. За това бе и започнал да убива - за да ги накара да млъкнат , за да се отдаде на моментата тишина , която цареше след всяка смърт. Колкото по-малко бяха , толкова по-свободен бе той...
Усмихна се. Тишината му бе отдавна загубената любовница и сега ... и сега се събраха за кратко. Погледна кръвавия труп до себе си и погали косите на мъжа почти с нежност. Надяваше се , че го разбира. Да нямаш причина , не беше извинение , а Шулдих имаше всяка причина на света - мълчанието. Колко желаеше да пусне завесите на съзнанието си и никога да не пропусне нищо през тях! Колко копнееше да не знае ден ли е , нощ ли е ... Как мечтаеше за нея - за тишината... Усети я да потръпва като листо , почувства феерията на крилете й. "Не си отивай още!" Сълза погали лицето на Шулдих и той наведе глава - беше си заминала , беше го оставила... Стотици мисли , хиляди стенания , милярди викове пометоха като вихрушка главата му и той замръзна. Гадеше му се.
Вятърът виеше - протяжен звук , неговият екскурзовод по пътя... Усещаше дъха на нощта , галещ кожата му и целуващ очите му. Криле! Хиляди криле шумоляха в главата му... Ах , колко бе отрязал , колко бе счупил и пак ... И пак те продължаваха да летят волно из безкрая на съзнанието му. Шулдих хвана едно въображаемо перо и се взря с него - безсънният му поглед се рееше по въздуха между пръстите му , но някъде там той виждаше цветове - стотици цветове се сменяха и перото бе истинско... Капки мисли се стичаха по лицето му и той вдигна очи към небето - напукано огледало , гротескно отразяващо фигурата му. Крясъците на собствената му лудост кървяха...
Краят на пътя. Краката го предадоха и Шулдих се строполи на земята. Парче стъкло се вряза в коляното му , но имаше ли значение вече ? Мъгла се стелеше от широко разтворените порти и той потръпна. Телефонът му звънна. Единственото , което го накара да отговори на обаждането , бе учудването , че работи толкова близо до Ада. - Да , добре съм , Брад.
- Казах ти , че съм добре , нали ?
- Не ме интересува , какво си видял! Затвори телефона и го захвърли с всичка сила. Бе толкова близо до края , че дори и Брад не можеше да му помогне... Протегна ръка. Небесата се строполиха върху него , а земята се впи в кожата му. Облаци , увили се около врата му , го задушаваха. Въздухът имаше вкус на желязо и кръв... Или може би само кръв ? Писъци , писъци навсякъде и бездна... Мрак , ухаещ на лимон и сладък като мед... Деликатна мелодия започваща и завършваща в нищото. И светлина ... Много светлина - лъскава , ярка , болезнена...
Тишината го прегърна. Ласките й бяха нежни , почти нереални , но тя бе там. Усмихна му се и той я целуна. Беше прекалено тъмно да я види , но той я усещаше - студена , прозрачна и истинска. Шулдих се потопи във фееричната и сладост, а сърцето му спя лудия си бяг... "Може би все пак в Ада не е чак толкова зле" бе първата мисъл , която бе негова - плаха , самичка , трепереща , но негова...
~~~
Брад Крауфорд поклати глава. Видението за смъртта на Шулдих го бе поразило в последния момент , но сега , когато виждаше трупа му , осъзна пълната му сила. Германецът лежеше , подпрян на стената на една задънена уличка и на лицето му бе изписан пълен покой. "Всичко беше в главата му" , помисли си Брад и се обърна , за да не види светът сълзата , която се спусна в памет на човека , който беше толкова прекършен , а той така и не бе разбрал...
~~~~~~~~
Емиииии това ми беше разказа за конкурса на Белег (: Много се чудих тогава кое аниме да избера и кой герой и заложих на неизвестното Лично аз си го харесвам , макар че някой от чувствата , които исках да заложа вътре , не бяха ясно изразени. Прекалих с лудостта и не натъртих на отчаянието , колкото исках и от тази гледна точка за мен е фейл. Иначе съм си доволна де xD Когато ти липсват идеи , винаги можеш да си убиеш главния герой
Последна промяна Nimeria на Сря Юли 02, 2008 9:20 am, променена общо 1 път
_________________ Louise - mein Herz Jetzt komm zur Ruh Mit meinen Tränen decken wir uns zu, Ich und du...
|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Пет Май 09, 2008 2:12 pm |
 |
Moon |
Културовед |
Регистриран на: Чет Яну 12, 2006 2:33 pm Мнения: 5194 Местоположение: Nemuri no Mori
|
Поредното Голямо твое творение.
Анимето не съм гледал и не възнамерявам да гледам, ама таланта си е талант... тва е xD
_________________
|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Сря Юли 02, 2008 12:16 am |
 |
Nimeria |
|
 |
Регистриран на: Пон Окт 10, 2005 4:25 pm Мнения: 2545
|
She Speaks To The Dead /Evergrey/
- Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог!
----
Блясък на кибритена клечка, меко изсъскване на целувката й със сеното ... Писък... Адам затвори очи. Обичаше я. Господи , колко обичаше тази неестествена , грешна жена! Пламъците свистяха около нея , танцувайки безмилостния си танц на унищожението, а тя крещеше , дори по-силно от мига , когато бе родила сина им. Молеше му се , плачеше , гърчеше се , а огънят ядеше красивото й тяло... Адам преглътна тежко. Трябваше да я обеси, да й пререже гърлото , да я събори от кулата на църквата , където обичаше да танцува грешницата. Или дори да я удави... Всичко би било милостиво в сравнение с ада , на който я бе обрекъл доброволно. Дали и той бе грешен ? Те казваха , че защитата на божието име не е жестокост, че нему бил отреден рая. Шепнеха , че огънят прочиствал плътта , а болката - душата. Съскаха обещания за светлина в мрака , който тя бе донесла - тя , дяволската блудница , най-сладкото нещо в живота му... Тя гореше.
-----
- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове, плете проклятие над нас. - Адам изхриптя над гроба на баща си. Пръстите му се впиваха в сухата пръст , а очите му бяха стъклени - отблясък на мъртва душа. Устата му се гърчеше. - Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях. Тя говори ли и с теб ? Трябва да я накажа , татко , трябва да я пречистя.. Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада. Аз съм нейното спасение , нейният апостол , нейният Бог! Адам вдигна глава над мрачното небе и стана бавно. Скоро щеше да стане вечер и тя отново щеше да призове своите мъртъвци - щеше да подеме своя танц на мрака , да се слее с призрачните си любовници , да пее псалми в прослава на Дявола. "Накажи я , Адам" - шепнеха те - "и твое ще бъде царството небесно." Защо я бе видял изобщо ? Защо бе излязъл онази съдбоносна вечер ? Те шумоляха в главата му: черните им гласове , тежкият им тембър , подканящите слова. "Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата. Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... Момчето , което роди , не е твое. То е синът на Сатаната , то е Антихристът. Убий и него , и грешната му майка , Адам. Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!" Той изкрещя към смрачаващото се небе. Сълзи се стичаха по лицето му ... Но не сълзи от мъка , а сълзи от умопомрачение. Проклятията и ругатните му се сливаха със звъна на църковните камбани и помитаха тишината на малкото селско гробище като приливна вълна. Вой от отчаяние се откъсна от устните му , а вдървените пръсти се впиха в дървения кръст , който бе заел от местния свещенник. Да се моли , бе казал...
----
- Гласовете ми шепнат , татко - шепнат да прогоня мръсната й душа в ада.
----
Адам бе коленичил. Тихи вопли и стонове се откъсваха от устата му. Плачеше. Молеше се. - Господи , тя говори с мъртвите. Видях я как се разхожда сред тях , облечена в бяло , по-красива от деня , в който се оженихме пред твоя олтар. Тя им шепнеше , а гарвани кацаха на рамото й. Отново избухна в плач. Хапеше изпочупените си до кръв нокти , скимтеше и призоваваше Бог. Слънцето бе изгряло , а тя спеше, уморена от танци с трупове и целувки с духове. Лъчи обрамчваха прекрасната й червена коса , а бледото й лице бе толкова спокойна. Снощи бе толкова различна - една от тях - децата на нощта. Кой можеше да му помогне сега , когато собствената му съпруга говореше с мъртвите? Трябваше да се моли..
----
- Видях я , татко , с очите си - очите , които ти и мама ми дадохте , с тях я видях.
----
"Тя е дяволска курва , Адам." - Не! Тя вярва в тебе , Боже! "Тя призовава духове , изтръгва ги от Ада и ги пуска на свобода сред мирните вярващи." - Не! Тя само говори с тях! "Тя е хаос, Адам. Разруха. Грешница. Блудница!" -Не! Тя е обладана! Помогни й , Боже! "Тя роди Антихриста." -Не! Тя е моя съпруга. Помогни й! Моля те... Помогни й!!! "Тя се е клела на Дявола. Минала е под венчилото с него , дала е живот на сина му." - Не! "Накажи я , Адам! Само така ще й помогнеш." Вопъл. "Пречисти я! Тя не ти е вярна - влюбена е в мрака. Накажи я , пречисти я , изгори я!" Мълчание.
----
"Ти бе избран , ти си ръката на Господ , създадена да спре вещицата!"
----
Бе толкова красива в деня на сватбата им. Бяла , сияйна , усмихната. Адам се закле , че ще я обича вечно, че ще я пази с цената на всичко. Когато се роди първото им дете , той плачеше от щастие, неможещ да повярва на късмета си - прекрасна , обичлива съпруга и малко , здраво момченце. Дори и по време на раждането тя се усмихваше - тя винаги го правеше , дори и в най-трудните и болезнени моменти. Когато писъците от контракциите огласиха цялото село , усмивката се запази на лицето й. Адам не помнеше да е имало миг , в който тя да е плакала или да се е мръщила - дори и когато имаше проблем с нещо или някой , го казваше благо и кротко. Той винаги си мислеше , че му прилича на църковните стенописи , застинали в миг на неопетнена святост. Когато спеше , тя пак се усмихваше ...
----
- Татко , тя говори с мъртвите, призовава духове , плете проклятие над нас...
----
Трябваше да се моли... Само Господ можеше да му помогне. Часовете се нижеха заедно с думите , които той изплакваше на своя бог. Тя не го видя , защото бе улисана прекалено много в работа и грижи по детето. Само Той го виждаше и чуваше - молитвата му се носеше тихо , но ясно и настойчиво - за нея би сторил всичко , само и само да си я върне. Знаеше , че ще му бъде отговорено и помогнато. Та нали в църквата ги учеха , че Той бди над всички и откликва на горещите желания на всяка душа. Адам се молеше - часове, минути, секунди...
"Вярваш ли в мен?" - Гласът , ехото от много гласове , събрани в едно , който просъска в главата му , бе отговор на молитвите. Вече знаеше , че Бог е истински - съществува , милостив е , а тембърът му бе космически. Отговори му. -Да , Господи. "Тя е дяволска курва, Адам.
----
"Тя те кълне , плете черни магии над теб , изкушава те... '
----
Адам се събуди , облян в пот. Бе я сънувал прозрачна , разлагаща се , грозна. Косата й гореше като факла , а очите й бяха кухи , а от издутия й корем се раждаха изчадия. Очите му се впиваха в мрака , докато я диреше в леглото до себе си. Ръката му се плъзна по гладкия , студен чаршаф. Нямаше я. Когато излезе да я търси , не предполагаше , че ще я намери - просто надеждата на един изплашен човек за изгубената му любима. Стъпките му го водеха към мястото от съня му - гробището. Вятърът шумолеше под стъпките му, сякаш показваше вярната посока , а звездите му намигаха присмехулно. Намери я седнала на един надгобен камък , клатеща босите си крака и гледаща към небето. Усмихваше се и говореше. Около нея се бяха наредили в кръг дяволски изчадия - мъртъвците й шептяха нещо толкова тихо , че Адам дори и да искаше , нямаше как да чуе. Изведнъж звънкият й смях докосна ушите му и я видя прекрасна: бяла , феерична , протегнала ръце към небето. Прозрачни сенки се завъртяха около нея и приклекнаха послушно в нозете й, мъртъвците се приближиха до нея и я докоснаха. Тя им се усмихна и затанцува. Белият й шал се рееше около нея , а грациозните й движения осветяваха живите трупове. Гледаха я с обожание.
----
"Накажи я , Адам и твое ще бъде царството небесно."
----
Да се моли , бе казал ... Беше я наблюдавал всяка вечер , бе научил стъпките й , знаеше всеки момент къде е. Щеше да се моли и тази вечер на върха на църковната кула. Грешницата омърсяваше всичко , до което се докоснеше. Дори и божието проклятие не я плашеше. Танцуваше там горе , вихрейки се около своите светещи сенки , пеейки на духовете , които бе призовала. Белите й дрехи се носеха зад нея , в контраст с греха на душата й. Адам се изкачи тихо по стълбите , стиснал дървения кръст като оръжие , а сърцето му бе забавило своя ритъм. Сега или никога. Дали я мразеше ? Красивата му обична жена , слънцето на живота му, въплъщението на любовта. Мразеше я! Тя го бе предала , бе му изневерила с Дявола , бе се венчала за сенките. Щеше да я накаже! Да , да я накаже , да я пречисти , да я изпрати обезобразена в ада. Отвори вратата на кулата и първото нещо , което видя , беше ясните й очи. Усмихваше му се.
----
"Тя говори с мъртвите , сношава се с призраци , призовава демони . Убий я!"
---
Тя гореше. Косата й бе факла , кожата й въглен , а писъците й бяха замлъкнали. Вече не се усмихваше. Бе я наказал така , както искаше неговият бог. Адам изви устни с ирония. Грешницата си бе отишла , а с нея и мракът. Миризмата на изгоряла плът го подлудяваше. Църковната камбана пееше величествената си песен в негова чест.Светлина се процеждаше през здраво стиснатите му клепачи и той пристъпи към изхода. Бе спасил всички от проклятието. Отвори вратата и го посрещна сивота. Любимите мъртви на вещицата се влачеха към него , протегнали кокалести ръце и оголили челюсти в усмивка. Гласът в главата му се изхили победоносно. Адам не разбираше какво става. Та нали с нейната смърт всичката тази дяволска сган трябваше да си отиде? Бели сенки се рееха около него и той за миг почувства онзи студ , студът на осъзнатата грешка... Нима Бог го бе предал? Нима спасението не беше в изгарянето й? - Господи... - помълви Адам и падна на колене. Трепереше. "Осъзнаваш ли какво направи , бедни ми , глупав Адам? Унищожи това , което ни спираше и държеше на място. Изгори надеждата, а сега си погубен. И ти и всички." Повече не чу гласа. Тя винаги казваше , че бог говори не в главата , а в сърцето и Адам осъзна , че там винаги е била обичта към нея. И вярата... Мъртви ръце го обгърнаха , но той не се противи...
---
- Татко , тя говори с мъртвите...
~~~~~~~
Амиии ... Evergrey - She Speaks To The Dead xD Една от най-добрите им песни. Неска се сетих за нея , след целия цикъл на Муунспел и Умиращата ми булка ^^ Дойде ми идеята , написах го : ) Проверих разказа уж и поправих там , където намерих грешки , но утре пак ще го погледна (:
Последна промяна Nimeria на Сря Юли 02, 2008 10:23 am, променена общо 3 пъти
_________________ Louise - mein Herz Jetzt komm zur Ruh Mit meinen Tränen decken wir uns zu, Ich und du...
|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Сря Юли 02, 2008 9:42 am |
 |
CemeteryGates |
|
 |
Регистриран на: Чет Май 31, 2007 10:05 pm Мнения: 742 Местоположение: Rivia,somewhere you aren't...
|
Tакам...Мога да си пиша суперлативи доста дъ~лго време,като започна с това колко добре е написан разказа,мина през това колко красиви са подбраните думи и стигна до това,че и идеята е наистина невероятна,но...аз съм мързелив кучи син,соу,г-це Модератор,ще се наложи да се задоволите с т'ва малко,скромно коментарче :Ь
_________________

|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Чет Окт 30, 2008 5:34 pm |
 |
moonbeam |
|
 |
Регистриран на: Пет Май 30, 2008 10:56 pm Мнения: 624
|
Всеки следващ разказ е с по-завладяваща история,все по-странен и по-задълбочен откъм описание на героите.Стилът ти е невероятен,идеите ти са повече от интересни.Харесва ми точно монотонността,детайлите с които описваш душевното състояние на всеки герой в толкова малък обем,но ако имаше и още съвсем малка доза действие разказите ти щяха да бъдат перфектни.Забелязах че всичките ти герои накрая или умират или полудяват,а и атмосферата е твърде мрачна и подтискаща,пробвай да напишеш и нещо малко по-оптимистично и жизнерадостно.За стиховете мога само да кажа че също са добри,но в тях не откривам толкова ярко стилът ти,определено разказите ти се отдават повече.
_________________
|
|
|
|
 |
|
Заглавие:  Публикувано на: Пет Окт 31, 2008 2:42 am |
 |
Rykira |
|
 |
Регистриран на: Пет Май 02, 2008 12:03 pm Мнения: 176 Местоположение: Edo.
|
Последният разказ със сигурност си беше описателен, ама действие в него почти липсва, което кара читтеля да се замисли откъде е породена атмосверата в него. Повеста е важна за едно произведение, щото имаче си е чисто и просто сбирщина думи и щипка контраст.
П.П - запетая се форматира така - <дума>, <дума>.
а не - <дума> , <дума>.
Същото важи за препинателните знаци в края на изречението.
_________________
|
|
|
|
 |
|
|
 |
|
 |
|
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения
|
|