So here comes a new one:
Затова, деца...недейте да се ориентирате към тази професия
Микрофонът изпращя при включването си, една ръка го вдигна от таблото и скоро из няколкото здрави колони в автобуса се разнесе не – дотам мелодичният, модифициран от системата глас на г – жа Стефка Изнапредвидова.
- Ученици, моля за вашето внимание! Моля за вашето внимание!
Внимание получи единствено от първите три редици, заети предимно от момичета в първи и втори клас, които, поставили ръце в скута си кротко я наблюдаваха. Добре, без проблем щеше да прибегне към груби мерки.
- Преди да започна, – продължи госпожата – моля Петър да остави на мира онзи, чиято глава виждам да се удря в пода и да дойде да седне при мен...Не ме чуваш, така ли? Чакай сега...
Изнапредвидова остави микрофона на мястото му, запретна ръкави и тръгна към задната седалка на автобуса, която в момента приютяваше 1/3 от учениците й. Част от тях навреме я съзряха и побързаха да се върнат по местата си, но останалите нямаха този късмет. Те доловиха присъствието й чак след като огромната й фигура се изпречи на пътя им, а главата й се провеси надолу, в опита си да различи момиче – момче.( Yeah…свити на кълбо седмокласници
)
-Петре! – викна госпожата и всички погледи се втренчиха в ръката й, която в този момент се пресягаше над няколко глави, в търсене на ухото, принадлежащо на гореспоменатия.
По чудо не достигна целта си, но пък за сметка на това Петър остави настрана жертвата си и втренчи недоумяващ поглед в Изнапредвидова.
-Ся пък кво съм направил?
-Ела, ела! – прикани го госпожата. – Нищо не си направил, мойто момче, нищо. Ела да седнеш отпред да гледаш как кара шофьорът.
-Ма аз нали го гледах вече!
-Ела, де, той ще ти даде да кажеш нещо по микрофона.
Очите на седмокласника блесанаха, по което Изнапредвидова позна, че е улучила целта. Ако зависеше от нея, никога не би взела подобно същество на екскурзия. Притеснената за здравето на сина си мама и фрасканият с парички татко, обаче се оказаха доста настойчиви, заплашиха да отидат с оплакване в дирекцията, което вероятно би й струвало уволнението и госпожата се оказа принудена, заедно с останалите дечица да наблъска в рейса и тази грешка на природата.
Беше дребен и набит, с показалец, вечно насочен или към носа или към ухото му, с коса, чийто цвят бе трудно определим, заради всевъзможните гадини и лепкави предмети и течности, навъдили се из кичурите , със скъпи маркови дрехи, които без съмнение ненавиждаха тялото му, и намачкана шапка, килната на една страна върху главата му.
Дете за чудо и приказ.
-Ето, виж сега, натискаш това копче и...
.........................................................
-Е, та какво стана после? – полюбопитства Бирникова, поседнала на ръба на едно от канапетата в учителската стая.
-Ааа, хлапето сигурно я е подлудило в рейса... – със зле прикрито задоволство се засмя Чепаненкова.
-Рейса? – Изнапредвидова стана от стола и остави празната си чаша кафе на масата. – Никога...просто никога повече няма да резервирам в скъпи хотели.
..........................................................
-Ъ! Кво е тва бе?! – Пешо подаде измачканото парче хартия на един от по – изявените откъм знания ученици в класа му.
-Хотел „Сърцето на Родопите” - прочете онзи. – Дължиш 5147лв за счупени две нощни лампи, откъртена седалка на една от люлките, изпотрошен почти целият сервиз стъклени чаши на ресторанта, пробита дупка в дюшемето в апартамент 4, скъсване на четири възглавници, повредени два телевизора, счупване на общо осем стъкла, опустошаване на всички рекламни материали на хотела, бутане и в последствие счупване на хладилник с газирани напитки, изпускане на вредни вещества в басейна...нататък май си скъсал листа.
-Ъ...,че тия работи аз ли съм ги правил, бе?
Вранов 08
