Доста радва
само един съвет...
прочитай си (ето тук бях пропуснал и-то) всяка глава по веднъж след като я постнеш, защото много често ти се губят буквички
Сигурно клавиатурата ти не работи правилно и моята беше така.
Ако я разглобиш, почистиш и след това наместиш гумичките под копчетата ще е като нова.
Ако не вярваш, че ще успееш повикай приятел... или помощ от публиката

Едва сега прочетох втора глава и мога да кажа само едно-якоооооооо!
Пако,върха си!

Ето я и новата глава,дано да ви хареса

- И само да ти кажа нямаш право на избор, ще дойда утре в шест часа сутринта да те взема от вас, бъди готова, не искам да чакам.-каза мъжът и я погледна с строг поглед,както баща ,който дава указания на дъщеря и в колко часа до се връща и как да стигне до къщата си през вечерта. Сякаш говореше на дванадесет годишно хлапе. И все пак ,нещо все още я глождеше отвътре,защо точно нея ,от толкова учени защо точно нея? Нямаше достатъчно желаещи за тази мисия или какво?
- Имам още един въпрос.Защо са избрали мен,при наличието на толкова много специалисти в тази област?-Мъжът очевидно не искаше да отговори на въпроса й, но не можеше да го избягва вечно. Така или иначе Алекс не беше от тъпите момиченца,който биха се съгласили от раз ,поради факта,че ще пътуват до Япония. Можеше да се е съгласила , на това предизвикателство,макар и да не й се искаше, но нямаше да му достави удоволствието да си мълчи и да се покорява. Щеше да си го изкара на него,и защо пък не?
- Поради простата причина,че ти си единственият свободен специалист по древни култури и бит на народите. Няма други свободни учени,всички са заети…до не си помисли,че си нещо специално…ха е тогава да ти кажа- не си! - малка злорада усмивка се показа на лицето на мъжът. Алекс вече беше бясна! Мъжът срещу нея се казваше Джордж Хенгтън, управител на отдел разследване на ФБР. Той не е бе най-приятните хора, беше невъзможно за някой да завърже разговор с него освен,ако разговора не се отнасяше за конспирации,убийства и всичко от тази част на мистерията. Беше висок,около метър и осемдесет и пет ,с черни очи,катранено черна чуплива коса. Беше облечен в костюм на Армани,черен на деликатно тъмно синьо рае. Телосложението му беше доста добро,на практика можеше да убие всяка жена с погледа си или само с една своя дума. Това и беше причината да е на този пост. Е,вярно,че освен чар имаше и доста големи познания в професията си,наричаха го „главният”. Главата му беше ,като компютър,знаеше всичко за психологията на един човек,имаше слух ,че четял човешките мисли. Разчиташе всяко едно човешко движение,поглед,дума. Това подтикваше хората да изпадат в истерия. Можеше да те пребие за част от минутата, а после също да те съживи. Всичко това,обаче оставаше на заден план,когато започнеше да говори. Беше ужасно нахален и лигав. Не говореше на никой освен ,ако не е в негов интерес. Винаги си носеше обяд на работа,защото в полуфабрикати с който се хранили „по-низше стоящите глупаци” имало куб скрити калории, а не можел да си позволи да яде нещо,което не си заслужава. „ По-добре да се изям една купа салата ,отколкото една поничка от вашите”. Тази реплика бе вкарала целият отдел „убийства” в шок и разрушителна ярост,седмица след това никой не влизаше в отделът и никой не излизаше. Дори и куриера от компанията за понички не престъпваше прага. Това накара много от служителите да напуснат и да се запишат на програмите за здравословно хранене. Арогантността му беше просто умопомрачаваща,жалко за външността му…и парите му. Джордж Хенгтън бе първото име в топ 10 на „Най-богатите личности в областта.” И това ако не беше доказателство,че арогантността винаги върви за ръка с популярността и парите! Това беше и причината за големите опашки пред вратата му,от многобройни кандидатки за „дълга и романтична връзка”. Естествено,той дори и не ги забелязваше,не му пукаше за тях, дори и не ги забелязваше,освен ако някоя от тях започнеше да крещи в коридора „ Джордж ОБИЧАМ ТЕ!!!” е това вече ако не беше нахалство ,то дори и аз не мога да си обясня какво е. И разбира се него това изобщо не го засягаше ,просто поглеждаше жената и й казваше до излезе до пет секунди иначе ще я арестува за сексуален тормоз. Тези думи стигаха на дадената личност да припадне на земята. Е живота му не беше ,като на Алекс, не беше учил пет години история бит на народите и въпреки това беше началник на отдел! Но какво да се дразня,все пак в края на краищата в момента молеше Алекс за помощ.
Беше на двадесет и пет години,магнит за всичко жива по тази земя. Но поради гадният си арогантен характер Алекс го презираше,нямаше начин да не го тормози по време на тази мисия! Това беше невъзможно ,както е невъзможно дете за не яде бонбони.
И все пак тя успяваше някак си да скрие злорадата си усмивка.
- Толкова въпроси и отговори днес,нямам намерение да губя още ценно време в приказки имам си и други ангажименти. Утре да си готова ,забавиш ли се просто не знаеш какво ще се случи с теб…това беше предупреждение. Е Алекс… - той отиде до вратата отвори я и довърши изречението си,така подсилваше кулминацията- …до утре сутрин. – излезе от стаята и затвори вратата леко. Алекс за пръв път се чувстваше прецакана…ужасно прецакана!

Супер е. Много добре написано

Интересно е. Ама много млади герои си измислила...

Това се казва да те прецакат геройски!!!Да работиш с човек,когото презираш.......БЛЯК!Не и завиждам много,много!
Главата е супер!

Мога ли да попитам как е развитието на разказчето?

Наистина много интересно Давай Още Още !!!

Да, и на мен ми е много интересно развитието ^_^

-Глава 2-
„Шоколад”

Алекс вече се прибираше ,когато на пътя й се изпречи мъж два пъти по-голям от нея със сини дрехи-„Хм от някоя строителна компания” помисли си тя. Мъжът се доближи още повече до нея ,явно искаше да я попита нещо. Алекс се усмихна:
-Мога ли да ви по…-мъжът я сграбчи и притисна в ъгъла на една сграда.Имаше доста силни ръце ,явно не бе просто глупав строител.
-Шоколад .Шоколад!!!-Алекс се отскубна и го повали със рязка схватка. Мъжът побягна. Жената стоеше на тротоара и гледаше втренчено отдалечаващият се тип.
-Какво…беше това? …Гаден психопат,какъв шоколад…е сега като спомена…ще си взема от магазина…шоколад.-тя постоя около минута на едно място,след това се запъти към вкъщи. Тази случка не й позволи да спи, а какво оставаше за почивка.

На сутринта г-ца смит вече бе изгубила всякаква надежда за почивка,сън или пък…шоколад. Случката с непознатият мъж й се въртеше в главата. Не можеше да спре да мисли затова. „За бога момиче престани да мислиш за това…това е само някакъв психопат, но когото му се е преяло шоколад…на всеки му се яде шоколад.” Колкото и да си повтаряше това случката отново изникваше в съзнанието й. Явно нямаше спасение.
Алекс стана от леглото и се запъти към банята. Изми се и се преоблече .
Както бе споменал „главният” Джордж Хенгтън дрехите й бяха обикновени. Ако човек се вгледаше щеше да усети бунтарска нотка, но само ако се вгледаше. Алекс не бе от милите момичета ,казваше си всичко в прав текст, така предпочиташе и да се облича, дрехите й крещяха „Да,мамка му!”. Е явно днес не бе такъв ден.
Багажът й бе готов,също така и тя. Часът бе пет и петдесет и пет.
-Е, господине чакам ви с нетърпение…да видим какво има в Япония-изрече тя на глас и седна на най-близкия стол в очакване на „главният”.

кратичко, но е интересно ^-^
леко странно частта с шоколада xD
ноооо~ психопати всякакви xD
чакам следващата глава, та да видим какво има в Япония ^_-