ЗАДАЧА НОМЕР 2:

Опишете в до два абзаца (80-120 думи) архизлодей, главен лошко, негативен герой, бос, както искате го наречете.

Обширният офис, с изглед към Централ Парк, се намираше на 45-ия етаж на една скоро издигната сграда. Кафяви завеси закриваха панорамните прозоци, придавайки на тъмната стая още по-мрачен вид. Настилката, креслата, дори стените бяха черни, а картината на стената, в контраст с обстановката, изобразяваше слънчев ден, на някой незабравим остров в Атлнтическия океан.
Зад бюрото, сътворено от някой известен дизайнер и няколко надарени дърводелци, във високо черно кожено кресло седеше гологлав мъж с телосложение на борец от тежка категория, с винено червен костюм от мека материя и пура в уста. Сините му очи следяха с нетърпение златния ролекс и точно когато голямата му стрелка, инкустирана с диаманти, посочи 12, на вратата се почука.

През целия си живот Никола Аврамов беше видял твърде много неприятни лица. Първите от тях бяха още в началното училище - децата, които го тормозеха. Понеже беше свит и неразговорлив, Ники често ставаше обект на насилие за съучениците си. Дните на детството минаха незабележимо и Никола тръгна по белия път. Пътят на дрогата. Там също срещна неприятни лица. Хората, с които общуваше бяха отблъскващи, мърляви и злобни. Въпреки това на 23 години Ники вече имаше зад гърба си доста продадени прахчета. Освен бялото еднообразие в живота си, той имаше и един единствен приятел - Мариян, който по един или друг начин му даваше сила и вдъхваше в него мисълта, че не е сам.
Никола Петров Аврамов - затворник 0696 седеше на стол в килията за посещения и чакаше някой от нищото. Изведнъж се чу силният шум от скърцането на отваряща се врата и пазачът оповести посещението. В малката прашна килия влезна тъмен силует и престъпи към момчето. Затворникът вдигна главата си и погледна към новодошлия. Две отвратителни очи го стрелнаха. Мъжът пред него беше човекът, който бе виновен за състоянието му. Човекът, който запрати с лека ръка по дяволите Ники и живота му. Човекът, чието лице му беше болезнено познато и сега изглеждаше някак изкривено и погрозняло. Чертите, които Ники познаваше, бяха заменени с други - нови черти, които правеха физиономията на мъжа още по-отблъскваща. Въпреки замъгления си поглед, Никола нямаше как да не забележи и облеклото на човека. Той беше подбаран със скъп костюм, а обувките му лъщаха на мъжделивата светлина от лампата. Посетителят погледна към момчето и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. От всички отблъскващи хора, с които се бе срещал Никола, този на пръв поглед нормален човек, му се стори най-грозното и зло същество сред всички. Злодеят си имаше две имена - Предател и Мариян.

P.S. Малко дългичко стана май, но мразя сухите описания и трябваше да вкарам някакъв сюжет в началото... ;/

Костюмиран бизнесмен зад бюро - бизнесмен, контролиращ големи корпорации, организации и други "-ации"... Изключително циничен, отдалечен от хората, въртят се легенди за него. Убива невинни хора, вкарва невинни хора в затвора. Но щом излезе от костюмът си той е Голям Лошко, Лошко с голямо "Л", дори Мега Супер Лошко. Преоблича се целия в черно, скача от сграда на сграда, обзет от жаждата да убива. Краде, убива, изнасилва и си тръгва незабелязан от никой. Невероятно бърз, точен и потаен.
Дебне от някой храст за следващата жертва която знае прекалено много, тръгва зад него съвсем спокойно, запушва му устата, реже му гърлото, прибира острието и отминава незабелязан. А най-лошата му черта е невероятна. Никой не би повярвал. Всъщност ако има нещо плашещо в него, то ще да е нищо в сравнение със този потресаващ невъзможен факт. Той чете... Том Кланси...

мислех да пропусна тази тема, но... ^^''

Тя гледаше безразлично към прозореца. Погледът й не стигаше толкова далеч, но тя продължаваше да се взира в тъмнината. Осъзнаваше какво бе направила днес, но може би не искаше да признае пред себе си вината. Тя бе убила човек. Да, точно това на пръв поглед невинно момиченце, което стоеше сгушено във възглавницата си, се бе превърнало в убиец. Дългата й руса коса покриваше част от лицето й, прикриваше странните й синьо- зелени очи и се спускаше чак до леглото. Дългата й розова нощница покриваше глезените й. Така минаха и няколко часа. Тази нощ тя не успя да заспи... просто премисляше днешната случка и във въображението си повтаряше всяко движение. Слънцето се появи, а с него и новият ден. Тя се изправи със същото безразличие и отегченост и се преоблече. Среса косата си и я наплете на две дълги плитки. Униформата й стоеше перфектно, тя беше едно от най- харесваните момичета.

Грабна раницата си и слезе по стълбите. Като че ли днешния ден не се различаваше с нищо от останалите. Не точно... имаше един малък детайл, една подробност, която би донесла много объркване в мислите на един човек, ако той просто се загледаше... погледът й.... Тя отново щеше да убие...

съжлявам, сега като го прочетох не ми харесва... просто исках да покажа един друг вид "лош"

Всички се взираха в него, по-скоро не можеха да отлепят очи от тялото му. И как биха могли? Техния спасител стоеше изправен на ръба на скалата, черната му като катран коса покриваше лицето му, а в ръката си държеше меча погубил най-зловещия демон който някога бе стъпвал във владенията на хората, от ръбовете на инкрустираната му със свещени знаци броня се стичаше кръвта на чудовището. Слънчевата светлина сякаш се събираше около него и му придаваше царствен, дори божествен вид - и наистина за тълпата той беше бог. Започнаха бясно да скандират името му:
-Крас! Крас! КРАС!!
Изведнъж слънцето сякаш се скри, а гласовете заглъхнаха... Един по един хората започнаха да падат безмълвно на земята – мъртви още преди да я докоснат. Останаха само двама – Паладина и един от многото останали без дом по време на битката. Героя сякаш се стопи в тъмен облак дим като в последния момент внезапен повей на вятъра позволи на просяка да види скритите дотогава под черните кичури очи на Крас. Очи които не принадлежаха на нито едно божие създание...
В следващия момент единствения жив човек останал на поляната осъзна защо беше пощаден; осъзна и тежката участ която го очакваше – да поднесе на човечеството новината, че последната им надежда беше погубена.

Една по една бушуващите стихии около него приемаха формите на легендарните Велики дракони. Първи беше оформен Земният. Пръстта се трансформираше в плът и кръв и след минута пред него се извиси огромният звяр. С неговата кафяво, тъмно зелена окраска, с изпъкващите чудовищни мускули, покритото с шипове тяло стоеше гордо и непоклатимо на земята, от която беше произлязло. Не успял да си поема дъх от шока, магьосникът стана свидетел на второ чудо. От небето се спусна, болезнено силен, лъч светлина, които удари земята, завъртя се в бясна огнена вихрушка и само след миг пред тях стоеше вторият Велик дракон. Елфът изпусна жезъла си и се хвана за гърлото. Не можеше да си поеме дъх. Ветрове от всички страни се устремиха към третия печат, който ги поглъщаше и набъбваше. Вече му причерняваше пред очите, когато печата се спука и от него излезе малкият Въздушен дракон. Магът гледаше как огън и земя се съчетаваха и допълваха ефирното му тяло. Когато застана до братята си, той вече беше приел жизнената си форма и не им отстъпваше по големина. Трите дракона впериха очи във водния магьосник от елфската раса и в един глас изрекоха:
-Ела, братко наш!

Джак Светликът седеше отегчено на стъпалата, като нехайно подритваше главата на току що убития заложник. Тананикай си " Красивата Йирия", той бавно започна да завира догарящата си цигара в окото на жертвата си. Бялата течност започна да се стича по разранените скули и да покапва по разкъсаните сухожилия на врата. Мъжът направи гримаса на отвращение, когато усети отвратителната смрад на опарена плът и изрита главата по-далеч от себе си. Удряйки се в главната мачта на кораба, черепът се разцепи, а мозъкът опръска опарцалените му дрехи. Частичките сиво-розов мозък покапаха по младежкото му лице и се завряха в черната му коса. Светликът вдигна ръка и с няколко кротки, и плавни движения отстрани парчетата плът по себе си, като ги запращаше надалеч в морето: за храна на чайките.

Всичко бе в краката му, включително и главите на онези, които му се бяха опълчили. Жените крещяха в трюмовете, златото дрънчеше в джобовете му, а откраднатите коприни скоро щяха да докосват със своите нежни длани тялото му. Подсмихна се и се изплю върху това което бе останало от обезглавения труп, чиято глава бе разбил по-рано. Сините му очи се загледаха в купчината тела, които бе оставил след себе си при завладяването на кораба...


такам....нешо не съм доволна с това мое описание, защото бях ожасно лимитирана по отношение на думите xD и го осрах май...^^"""

nem13 бъди милостив xD

BlackID

Обширният офис, с изглед към Централ Парк, се намираше на 45-ия етаж на една скоро издигната сграда. Кафяви завеси закриваха панорамните прозоци, придавайки на тъмната стая още по-мрачен вид. Настилката, креслата, дори стените бяха черни, а картината на стената, в контраст с обстановката, изобразяваше слънчев ден, на някой незабравим остров в Атлнт1ическия океан.
Зад бюрото, сътворено от някой известен дизайнер и няколко надарени дърводелци, във високо черно кожено кресло седеше гологлав мъж с телосложение на борец от тежка категория, с винено червен костюм от мека материя и пура в уста. Сините му очи следяха с нетърпение златния ролекс и точно когато голямата му стрелка, инку2стирана с диаманти, посочи 12, на вратата се почука.
---
Текстът не е лош, форматирането е без забележки, но като изключим двете букви, които си пропуснал:
1-во – „а”
2-ро – „р”
Има и още няколко неща. Много натрупваш описанията. Това утежнява текста и на човек му се струва, че предишното изречение гони настоящото и се опитва да го задмине в описателността си. На мен не ми прави особен проблем, но повечето хора не обичат този стил, защото ги напряга.


Insensible

Някъде в забравените улички на града, скрит от натрапници, той стоеше, облегнат на тухлена1 стена. Продължително засмукваше догарящата си цигара. Успокояващото чувство проникваше във всяка клетка от тялото му. Слабата лунна светлина придаваше съвсем лек сребрист оттенък на грубите черти на лицето му. Внезапно погледът му се насочи към тъмния силует на някакво животно. Раздразнен, той пропъди създанието и запрати куп обиди по него.
Стъпка догорелия фас и нервно затърси из джобовете си за друг. Разгневи се още повече, когато у2съзна, че вече бе изпушил всичките си запаси. Внезапно3 побягна и се изгуби в тъмнината. Решително се втурна в първия денонощен магазин, който зърна. Извади оръжието си и бе готов да стреля, ако някo4й му застанеше на пътя. Продавачът се разкрещя, което бе глупаво от негова страна, защото веднага получи куршум в рамото си5. Стрелецът бързо грабна няколко кутии с цигари и побягна навън. В момента той не копнееше за нищо друго освен за тежката миризма на горящия тютюн...
---
Става. В началото има няколко прости изречения, чието натрупване не оставя впечатление за семплост, както сигурно си се надявала, а просто звучи странно, иначе е добре. Ноо...
1-во – в това изречение да оставиш стената неопрелена, когато имаш само едно прилагателно, просто „тухлена” не звучи добре и не е подходящо. „Една тухлена стена”, „тухлената стена”, „стара тухлена стена”.
2-ро – осъзна
3-то – Ам... тука няма никаква логика. Какво му е внезапното? Ако искаш да кажеш, че преминава от опиране директно към бягане, кажи го, но „внезапно” не е достатъчно и не стои на място.
4-то – някой.
5-то – това „си” е излишно и само утежнява текста.


Teiru-chan

През целия си живот Никола Аврамов беше видял твърде много неприятни лица. Първите от тях бяха още в началното училище - децата, които го тормозеха. Понеже беше свит и неразговорлив, Ники често ставаше обект на насилие за съучениците си. Дните на детството минаха незабележимо и Никола тръгна по белия път. Пътят на дрогата. Там също срещна неприятни лица. Хората, с които общуваше бяха отблъскващи, мърляви и злобни. Въпреки това на 23 години Ники вече имаше1 зад гърба си доста продадени прахчета. Освен бялото еднообразие в живота си, той имаше1 и един единствен приятел - Мариян, който по един или друг начин му даваше сила и вдъхваше в него мисълта, че не е сам.
Никола Петров Аврамов - затворник 0696 седеше на стол в килията за посещения и чакаше някой от нищото. Изведнъж се чу силният шум от скърцането на отваряща се врата и пазачът оповести посещението. В малката прашна килия влезна тъмен силует и престъпи към момчето. Затворникът вдигна главата си и погледна към новодошлия. Две отвратителни очи го стрелнаха. Мъжът пред него беше човекът, който бе виновен за състоянието му. Човекът, който запрати с лека ръка по дяволите Ники и живота му. Човекът, чието лице му беше болезнено познато и сега изглеждаше някак изкривено и погрозняло. Чертите, които Ники познаваше, бяха заменени с други - нови черти, които правеха физиономията на мъжа още по-отблъскваща. Въпреки замъгления си поглед, Никола нямаше как да не забележи и облеклото на човека. Той беше подбаран със скъп костюм, а обувките му лъщаха на мъжделивата светлина от лампата. Посетителят погледна към момчето и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. От всички отблъскващи хора, с които се бе срещал Никола, този на пръв поглед нормален човек,2 му се стори най-грозното и зло същество сред всички. Злодеят си имаше две имена - Предател и Мариян.
---
Знаеш ли защо малкото съвременни български белетристи избягват да ползват две или три имена на българин в произведенията си? Защото почти винаги ще налучкаш я някой депутат, я някой министър, я някой кмет.
Липсва му... знам, искала си и да има сюжет... тогава трябваше да е по-дълго и разгърнато и да има още поне един абзац, който смислово и литературно липсва. Иначе става.
Не е дълго. Аз обичам дълги неща.
1-во - повторение
2-ро – тази запетайка не трябва да я има.


snookie

Костюмиран бизнесмен зад бюро - бизнесмен, контролиращ големи корпорации, организации и други "-ации"... Изключително циничен, отдалечен от хората, въртят се легенди за него. Убива невинни хора, вкарва невинни хора в затвора. Но щом излезе от костюмът си той е Голям Лошко, Лошко с голямо "Л", дори Мега Супер Лошко. Преоблича се целия в черно, скача от сграда на сграда, обзет от жаждата да убива. Краде, убива, изнасилва и си тръгва незабелязан от никой. Невероятно бърз, точен и потаен.
Дебне от някой храст за следващата жертва която знае прекалено много, тръгва зад него съвсем спокойно, запушва му устата, реже му гърлото, прибира острието и отминава незабелязан. А най-лошата му черта е невероятна. Никой не би повярвал. Всъщност ако има нещо плашещо в него, то ще да е нищо в сравнение със1 този потресаващ невъзможен факт. Той чете... Том Кланси...
---
Всички ви е ударило да пишете мутренски работа. Мега Супер лошко беше малко в много. Пък и цялото звучи, сякаш описваш герой за РПГ, а не пишеш разказ.
1-во – „с”, не със
Като цяло... най. Странна конструкция, която не постига особена цел и не изглежда новаторска, ако това си мислиш. Хуморът ми е леко сух.


solecito

Тя гледаше безразлично към прозореца. Погледът й не стигаше толкова далеч, но тя1 продължаваше да се взира в тъмнината. Осъзнаваше какво бе направила днес, но може би не искаше да признае пред себе си вината. Тя бе убила човек. Да, точно това,2 на пръв поглед невинно момиченце, което стоеше сгушено във възглавницата си, се бе превърнало в убиец. Дългата й руса коса покриваше част от лицето й, прикриваше странните3 й синьо-зелени очи и се спускаше чак до леглото. Дългата й розова нощница покриваше глезените й. Така минаха и няколко часа. Тази нощ тя не успя да заспи... просто премисляше днешната случка и във въображението си повтаряше всяко движение. Слънцето се появи, а с него и новият ден. Тя се изправи със същото безразличие и отегченост и се преоблече. Среса косата си и я наплете на две дълги плитки. Униформата й стоеше перфектно, тя беше едно от най- харесваните момичета.

Грабна раницата си и слезе по стълбите. Като че ли днешния ден не се различаваше с нищо от останалите. Не точно... имаше един малък детайл, една подробност, която би донесла много объркване в мислите на един човек, ако той просто се загледаше... погледът й.... Тя отново щеше да убие...
---
Такам... ок, добре е идеята, макар че това не е точно изпълнение на задачата... Обаче...
Клише. Не е толкова страшна думата, но като имаш 150 думи е някакси неприятно дори в тях да не можеш да докараш нещо оригинално. Как да е, здраве.
1-во – ей, стига с това тя тя тя...
2-ро – тука требе да има запетая. Аз и сложих
3-то – абе... не че нещо, ама сигурно една пета от човечеството има сини очи. А синьо зелени... и аз имам такива. Ако искаш уникални очи, опиши с какво са уникални, синьо-зелено не казва достатъчно.


faranar

Всички се взираха в него, по-скоро не можеха да отлепят очи от тялото му. И как биха могли? Техния спасител стоеше изправен на ръба на скалата, черната му като катран коса покриваше лицето му, а в ръката си държеше меча,1 погубил най-зловещия демон който някога бе стъпвал във владенията на хората, от ръбовете на инкрустираната му със свещени знаци броня се стичаше кръвта на чудовището. Слънчевата светлина сякаш се събираше около него и му придаваше царствен, дори божествен вид - и наистина за тълпата той беше бог. Започнаха бясно да скандират името му:
-Крас! Крас! КРАС!!
Изведнъж слънцето сякаш се скри, а гласовете заглъхнаха... Един по един хората започнаха да падат безмълвно на земята – мъртви още преди да я докоснат. Останаха само двама – Паладина и един от многото останали без дом по време на битката. Героят2 сякаш се стопи в тъмен облак дим като в последния момент внезапен повей3 на вятъра позволи на просяка да види скритите дотогава под черните кичури очи на Крас. Очи,4 които не принадлежаха на нито едно божие създание...
В следващия момент единствения жив човек останал на поляната осъзна защо беше пощаден; осъзна и тежката участ която го очакваше – да поднесе на човечеството новината, че последната им надежда беше5 погубена.
---
Хубаво, фентъзи в корейски стил, йее... Както и да е. Допада ми... обаче.
1-во – требе запетая тука
2-ро – пълен член, ей
3-то – мисля, че „порив” е по-добре, макар и другото да не е точно грешен
4-то – запетая
5-то – била погубена. Защото, когато поднася новината на човечеството, те няма да са присъствали на събитието.


Omega Red

Една по една бушуващите стихии около него приемаха формите на легендарните Велики дракони. Първи беше оформен Земният. Пръстта се трансформираше в плът и кръв и след минута пред него се извиси огромният звяр. С неговата кафяво, тъмно зелена окраска, с изпъкващите чудовищни мускули, покритото с шипове тяло стоеше гордо и непоклатимо на земята, от която беше произлязло. Не успял да си поема дъх от шока, магьосникът стана свидетел на второ чудо. От небето се спусна болезнено силен лъч светлина1, който удари земята, завъртя се в бясна огнена вихрушка и само след миг пред тях стоеше вторият Велик дракон. Елфът изпусна жезъла си и се хвана за гърлото. Не можеше да си поеме дъх. Ветрове от всички страни се устремиха към третия печат, който ги поглъщаше и набъбваше. Вече му причерняваше пред очите, когато печата се спука и от него излезе малкият Въздушен дракон. Магът гледаше как огън и земя се съчетаваха и допълваха ефирното му тяло. Когато застана до братята си, той вече беше приел жизнената си форма и не им отстъпваше по големина. Трите дракона впериха очи във водния магьосник от елфската раса и в един глас изрекоха:
-Ела, братко наш!
---
Основната ми критика е, че е прекалено класическо. Клише, сиреч. Нищо нетипично или крайно идейно, но съм доволен, че някой се е сетил за епичните зверове.
1-во – тука беше набутал две запетайки, които не съществуват.



shadowcat

Джак Светликът седеше отегчено на стъпалата, като нехайно подритваше главата на току-1що убития заложник. Тананикай1 си " Красивата Йирия", той бавно започна2 да завира догарящата си цигара в окото на жертвата си. Бялата течност започна2 да се стича по разранените скули и да покапва по разкъсаните сухожилия на врата. Мъжът направи гримаса на отвращение, когато усети отвратителната смрад на опарена3 плът и изрита главата по-далеч от себе си. Удряйки се в главната мачта на кораба, черепът се разцепи, а мозъкът опръска о4парцалените му дрехи. Частичките сиво-розов мозък покапаха по младежкото му лице и се завряха в черната му коса. Светликът вдигна ръка и с няколко кротки,5 и плавни движения отстрани парчетата плът по себе си, като ги запращаше надалеч в морето: за храна на чайките.

Всичко бе в краката му, включително и главите на онези, които му се бяха опълчили. Жените крещяха в трюмовете, златото дрънчеше в джобовете му, а откраднатите коприни скоро щяха да докосват със своите нежни длани тялото му. Подсмихна се и се изплю върху това което бе останало от обезглавения труп, чиято глава бе разбил по-рано. Сините му очи се загледаха в купчината тела, които бе оставил след себе си при завладяването на кораба...
---
Такам... ти си единствената тук, за която съм 100% сигурен, че ще стане нещо.
Е, направила си някои грешки....
1-во – току-що се пише с тире, въпреки че всички нарушават това правило.
2-ро – повторение
3-то – айде на бас, че опарената плът не смърди, освен ако и не е некъпана. Пипни печката, на своя отговорност, и помириши. Просто думата не е тази.
4-то – осъзнавам, че искаш да кажеш „дрехите, които са станали на парцал”, но така не става...
5-то – дам, забравих за проверката. Ето ти една ситуация, в която няма запетайка след второто и. Това е когато двете и-та свързват различни части на изречението – в случая едното свързва две части на изречението, а в другия е съюз в определение.



След малко и трета задача.

Извинете за втория пост.

Задача номер 2 приключва, и продължаваме нататък със

ЗАДАЧА НОМЕР 3:

Опишете по принцип дълга ситуация с две-три изречения, създавайки особено силна точка.

Такам, това е един често използван метод, както за съспенс, така и за семплота на текста, пък и е добра демонстрация на авторско майсторство.

За да стане ясно, ще дам пример.



Това е едно от малките ми постижения, на които още се кефя. В случая съм описал една невероятно сложна битка - 7 души са поне 3-4 движения, много описания, много украшения и прочие...

Накратко, идеята е обратната на описанието - да съкратите една сцена, като запазите силното й внушение.

Хаджиме.

-Първото ти изпитание е "Бързия бързей"- каза учителят Йода
- WTF? Готов съм!
....
Хм това беше лесно...

ПП: това в бялото не го чети при критиката... просто не се сдържах
ППП: "Бързият бързей" - повторението е нарочно
edit:Май нещо не бях схванал вчера идеята.. та ако може втори опит

Последната светкавица беше много по-близо от останалите, това бе знакъттук не съм сигурен дали е ът или а....
Тя стана и започна да си събира багажа, а след минута вече тичаше към мястото.

Генералът погледна за сетен път към екраните,обмисли положението в което бяха неговите войници и разреши употребата на Бомбата.

Досега не съм писала НИЩО подобно... демек.. мн слабо ^^''
---------
Земята под краката й се разтресе, а когато погледна нагоре слънцето вече го нямаше. След секунда около нея бе пълно с трупове.
---------
Това беше тъпо... и... пак фантастика ><

Добре де, ако тва не ви харесва спирам да се правя на интересен
-=-=-=-=-=-
- Мойсей, повярвай в мен и ще стигнеш Обетованата земя!
Много по-късно...
- Вярвах в теб, Господи! Близо ли е?
- ЯДЕЕЕЦ!!

Изстрел.
Дим.
Кръв.
Труп.

оО""""

не разбрах много идеята xD