ъъъъ .... ..кога ще излезе новата глава ?!

леле тоя как мажа да ги венче маикооо
главата беше въъъърха

Няма да лъжа...едва ли ще е скоро. Искам 5 глава също да е дълга, затова се бавя. Но съм почнала да я пиша

тва е яко!все едно чета властелина на пръстените!

Ами мина доста време и.......ще излезе ли нова глава в скоро време???

Съжалявам за разочарованието, което ще последва, но няма да е скоро...Знам че май вече има месец откакто не съм писала, но аз поне като пиша, го пиша бавно. Понякога не ми идва музата. От скоро време не ми се пище Знам че има чакащи, но не мога да се насилвам да пиша и после да се ядосвам че съм писала някакъв боклук....
Ще гледам да не се бавя много, но нищо не обещавам, извинявам се за това.

Няма нищо.....

С удоволствие поствам новата глава Надявам се не се сърдите за дългото чакане Пожелавам ви приятно четене

Глава 5: “Ревност”



Въздухът натежаваше. Той не можеше да диша. Добровете му отказваха да функционират. Претъмня му пред погледа, сърцето му се сви, кръвта му се смрази, тялото му замръзна, а душата му крещеше затворена в тъмнината, нечувана от никого.
Той не можеше да говори,да реагира. . .само да чува ръкоплясканията и поздравленията, щастливият смях на баща си и възторженото изпискване на Юзи.

Вечерта мина бавно. Той се чувстваше като празна черупка без душа. Но когато се озова в пределите на стаята си, даде воля на чувставата си: гняв, недоумение, объркване.

Той знаеше, че това ще стане рано или късно. Юмрукът му се удари в стената. Трясък утекна в тихата тъмна стая. Той знаеше мамка му!
Дишането му се учести, тялото му затрепери от гняв, очите му потъмняха. Не може да позволи този годеж! Трябва да направи нещо! Той не можеше да обича това момиче. . . просто не можеше. Тя не му донасяше спокойствие, не го караше да се чувства жив. . . тя не беше тази, която спира дъждът в сърцето му. Момиче с виолетово-сини очи за миг се появи в съзнанието му.

Очите му се разшириха. Ето още една причина спре този брак! Не може да си позволи да не вижда Рукия! Ако баща му мисли, че ще стои с скръстени ръце и ще се примири, не е познал!
Той се усмихна широко. Баща му по-добре да се подготви . . .

----------------------------------------

Луната огряваше прашният път, дърветата схвърляха своята сянка, правеща гората тиха и потайна. Тропот на кон прекъсна тишината. Мъж с кафява коса и кафви очи приближаваше едно голямо дърво, на което беше облегнат мъж, скрит в сянката на клоните.

"Закъсня" - каза мъжът, облегнал се на дървото. Той се изправи и направи няколко крачки, излизайки от тъмните сенки. Луната огря сребърната му коса и част от лицето му. Очите му бяха затворени, а лукавата му усмивка никога не изчезваше от лицето му.

"Тържеството бе по - дълго от очакваното. Пък и преди аз те чаках Гин."
"Нямаше как, като кралски съветник имам много работа, генерал Айзен" - присмехулно отвърна Гин.

Айзен се усмихна леко като слезе от коня. Той огледа района и попита:

"Сигурен ли си че сме сами?"
"Освен дърветата, друг няма. Погрижих се да не бъдем обезпокоявани."

Айзен кимна. Той седна до дървото, на което се бе облегнал Гин по рано. Гин се седна до него и попита:

"Нещо вълуващо да е ставало?"
"Принцът се сгоди, но не изглеждаше много щастлив. Чудя се защо ли?" - с престорено учудвано каза Айзен като зла усмивка се оформи на лицето му.

"Мислищ ли, че ще спре да се вижда с принцесата?"

Айзен погледна към луната.

"В никакъв случай. Няма да спре да я вижда. Мисля, че утре ще се спрещнат отново." - смразяващ смях отекна в ноща. "Момчето се влюбва, както и принцесата ви. Няма смисъл да се намесваме. Ще оставим всичко в техни ръце."

Усмивката на Гин се разшири като отвори очи, а луната освети кърваво-червените му очи . . .

-----------------------------

На сутринта:

Рукия беше развълнувана. Днес беше денят! Тя отново щеше да види кралството на хората! Тя намери шапката, която и бе дал Ичиго и я сложи на главата си. Тя отвори вратата на стаята си и като се увери, че няма никой, излезе като тихо затвори вратата след себе си. . .

-----
Рукия пришпори коня като погледна назад. Защо все на нея? Откъде да знае, че в тази гора има глигани? Или по точно разярени глигани! Все тая. Важното сега е да се измъкне! Откъде има сили това животно? Мамка му! Тя обърна главата си напред, но си удари лицето в един клон, което събори шапката и.
По дяволите, шапката ми!” - извика тя като спря коня. Тя тъкмо щеше да слиза от коня когато чу квичене. Майната и на шапката! Ичиго ще и вземе нова и без това! Тя отново пришпори коня, бягайки от подивялото животно.

--------------------------------------

Вратите на тронната зала се отвориха широко като разкриха не толкова доволен принц.

"Оставете ни сами!" - заповяда той с заплашителен тон. Изплашените съветници изхвърчяха от залата затваряйки вратата след себе си
Ишин погледна учудено към сина си.

"Какво прави имаш да ми избираш годеница? Доколкото знам животът си е мой, не твой!" с студен тон изсъска Ичиго.

Ишин се намръщи като се изправи от трона си. Той закрачи с бавни крачки към един от големите прозорци и погледна навън. Той въздъхна и отговори.

"Ичиго. . . ти си вече на 19 години. . .Вече си мъж и по моя преценка си готов да поемеш кралството. Знам, че всичко това е внезапно за теб, но трябва да разбереш, че не мога вечно да те чакам сам да си избереш годеница."
Той погледна към Ичиго.

"За какво мислиш бяха всички тези балове? Всеки път се надявах някое момиче да привлече вниманието ти, но за мое нещастие, ти не обръщаше внимание на нито една от тях."

Ръцете на Ичиго се свиха в юмруци като изкрещя:

"Дори това не ти дава ми избираш съпруга! Тя не знае нищо за мен, нито аз за нея! Не искам да се обвързвам с нея, по дяволите!"

Очите му бяха студени,мрачни, а устните му стиснати в права линия.

"Ще я обикнеш с времето, сигирен съм в това, просто и дай. . . "
"Не ми пука! Не очаквай от мен да стоя с скръстени ръце! Няма да се женя за това момиче и точка!" с това, Ичиго се обърна, напълно игнорирайки виковете на баща му след себе си.

-------------------------------------

Ичиго яздеше бързо като внимаваше да не изтърве товара, който носеше със себе си. Той закъсняваше, но нямаше как. След разговора с баща му, той трябваше да се преоблече или по точно да се дегизира. Не можеше да рискува като с Рукия влизат в кралството да го познаят. Той бе облечен в селски дрехи, представляващи стара бяла риза и износени кафеви панталони и черни ботуши. И разбира се стара шапка, която изглеждаше като капела но по малка. Все пак ен можеше да рискува с тази коса!
Не след дълго той се озова в спокойната обстановка гората. Уханието на цветя изпълваше въздухът, унасяйки те в пълна хармония.

Ичиго видя Рукия, легнала на тревата. Очите му засияха и усмивка се появи на лицето му, тъмното му настроение изчезвайки без следа. Той скочи от коня и извика;

"Ойй, Рукия! Стига си лежала мързелано! Ще станеш дебела!"

Рукия повдигна глава раздразнено и седна. Ичиго спря пред нея и се ухили.
"Какво ти има? Изглеждаш сякаш те е гонила цяла армия! Изглеждаш ужасно."

Вена се появи на челото.
"Кажи го отново и си мъртъв! Днес не съм в настроение!"
"Че кога си била? Винаги изглеждаш сякаш ще убиеш някой!"

Рукия тъкмо щеше да каже нещо когато повдигна глава и започна да се смее неудържимо. Ичиго се намръщи, тъй като не разбираше какво е толкова смешно. Той изръмжа раздразнено.

"Какво смешно има?"

Рукия се търкаляше на земята като едва си поемаше въздух.
"Т-ти!" - успя да изрече тя като отново се засмя. Ичиго кръстоса ръце и я изгледа раздразнено.
Рукия се успокои след време и го погледна.

"Защо носиш тази шапка? Изглеждаш като идиот. . .не че не си такъв."

Ичиго игнорира последния и коментар и отговори:

"Защото така предпочетох. И какви са тия въпроси? Ако продължаваш с тъпите въпроси, няма да ходим никъде!"

Това я накара да млъкне.
Ичиго се отправи към коня и отвърза вързопа. Той погледна вързопа, после Рукия. Защо не? Винаги можеше да избяга след това. Той се ухили арогантно и извика:

"Ойй, Рукия! Мисли бързо!" - с това той хвърли вързопа срещу нея.

Очите на Рукия се разшириха и в последния момент отскочи настрани за да избегне удара.

"КАКВО ПРАВИШ, ИДИОТ ТАКЪВ!? ДА МЕ УБИЕШ ЛИ ИСКАШ!?" - тя взе вързопа и се отправи към него с тежки стъпки, от очите и бълваха пламъци.
Ичиго преглътна нервно и се обърна, бягайки за живота си.

----------------------------------

Ичиго извърна глава и погледна към Рукия, която се цупеше. Той се усмихна ширко.

"Как са дрехите Рукия?"

Тя му хвърли зъл поглед и той се засмя.
Рукия носеше дълга тъмно- виолетова рокля, която бе точно по тялото, а цветът добре се съчетаваше с очите и. Но ако се съдеше по недоволството и, тя не обичаше да носи рокли. Когато Рукия видя роклята, която той извади от вързопа, тя започна да протестира. Това доведе до дълъг спор,но Ичиго го прекрати като зачви, че ако не сложи роклята никъде няма да ходят. Това я накара да млъкне и да вземе роклята , проклинайки определен оранжевокос принц.

Сега те яздеха към кралството в пълно мълчание, което според Ичиго бе малко странно, но не се оплакваше. По-добре е отколкото тя да пита: "Пристигнахме ли вече?"
След около 30 минути каменните стени на кралството се показаха на хоризонта. Слънцето огряваше замъкът в далечината, придавайки му величествен вид.

След като навлязоха в крепостта, те слязоха от конете.

"Къде искаш да отидем този път?" - безинтересно попита Ичиго.

“Към пазара естествено, къде другаде?” – ентусиазирано отговори тя.

Ичиго поклати глава и хвана юздите н конете.

“Какво ще правим там . . .отново?”
“Искам да купя разни неща! Взех пари, не се притеснявай!” – увери го тя.

Ичиго я погледна и се ухили

“Идиот, парите ти няма да се приемат. Те са различни от нашите. Доколкото знам, вашите монети са медни, докати при нас са златни и сребърни. Прецакана си дребен.”

Рукия се намръщи, но след това се усмихан широко.

“Тогава ти ще плащаш! Така ще ми върнеш услугата, която ти направих!”
“Каква услуга?” – учудено попита той като почеса главата си.
“Пикника разбира се! Какво друго!?”
“Какво? Това не се включваше! Ти каза само да те докарам до тук, не да ти плащам за покупки!” – изръмжа той.
“Тц, знаех си, че си стиснат! Все пак, свички хора са такива, аз. . . “
“Млъкни! Не съм стиснат! И ще ти го докажа като ти купя боклуците, които искаш!” – с това той се отправи към пазара, докато Рукия се ухили зад него. . .

-----------------------------------

Пазарът беше оживен както винаги. Рукия се огледа развълнувано и затича към една от сергиите.
Ичиго се усмихна леко като я видя да тича наляво-надясно. Тя изглеждаше толкова щастлива. . . свободна. Той се намръщи леко. Защо не и позволяваха да излиза? И най-вече кой? Той тръсна глава. Сега не беше момента да мисли за такива неща. Той последва Рукия, която се бе спряла да разглежда сувенири. Тя взе вдно малко колие с формата на сребърна пеперуда с кристални камъчета по нея и попита:

“Колко струва това?”

Продавачът погледна към предмета, после към Рукия. Ичиго не хареса начина, по който я гледаше мъжът. Той положи дясната си ръка на рамото и и попита продавача:

“Е? Колко струва?”

Мъжът леко подскочи при тона на Ичиго и бързо отговори:

“Това е доста скъпо! Чисто сребро е и – и . . .”
“Кажи цената старче! Нямам цял ден!” изръмжа нетърпеливо Ичиго.
“П-пет златни ж-жълтици.”

Рукия погледна към колието в ръцете си и се намръщи. Тя наистина хареса бижуто, но ако е толкова скъпо, няма смисъл да харчи парите на Ичиго за такова малко нещо.

“Да тръгваме, искам да видя и други магазини!” – обяви Рукия с фалшива усмивка. Ичиго забеляза това. Той знаеше, че тя иска колието, виждаше го по начина по който се държеше.

“Ще дойда след малко, имам да вземам някои неща.”

Рукия кимна и отново се затича към сергиите.
Ичиго обърна глава към продавача и извади торба с жълтици. Той извади 6 златни монети и ги хвърли на мъжът.

“Опаковай го в нещо и не се бави!’

Мъжът изплашено взе парите и огърлицата. Той се огледа и взе една бяла копринена кърпичка с роза избродирана на нея. Той полижи колието по средата и го уви в кърпичката с червена лента. Продавачът подаде с треперещи ръце колието и Ичиго го взе без да обръща внимание на изплашения мъж. Той пъхна подаръчето в джоба на панталона си и тръгна след Рукия.


-------------------------------

“Гладна съм” – обяви Рукия.

Ичиго се ухили и и направи знак да го последва. Тя се подчини и тръгна след него.
Не след дълго те се озоваха пред една странноприемница. Тя не беше нещо особено.Просто малка бяла постройка с малки дървени прозорци.
Те влязоха вътре и Рукия се огледа наоколо. Мястото придаваше домашен уют. Маси с пейки бяха наредени към на стените, оставяйки място по средата. В огнището весело танцуваше запален огън като меката му светлина осветяваше стаята. Странноприемницата бе чиста и добре поддържана.

“Идваш ли или ще стоиш по средата на стаята?” – изумено попита Ичиго.

Рукия се обърна към него и дъхът и секна.
Меката светлина на огъня огряваше леко лицето му, очите му сияеха с своя мек кафяв цвят,а оранжевата му коса като че ли бе самото залязващо слънце с своя ярък, топъл цвят. Но това което накара сърцето и да забие лудо и да и пламнат бузите бе неговата усмивка. Тази хубава извивка на устните му, която го променяше напълно, която го караше да изглежда. . . щастлив. Тя извърна поглед като гледаше навсякъде, но него.

“А-аз идвам!” – заекна леко тя “Просто разглеждах, нима е забранено?” – гласът и придоби своя силен тон.
“Спокойно, не е нужно да ме нападаш. Само питах.” – ухили се той

Рукия отново погледна към него и чак сега забеляза, че той не носи шапка.

“Кога си свали шапката?”
“Преди малко, когато ти не внимаваше.” – отвърна той като се запъти към една маса в дъното на стаята.
Рукия го последва като леко потръпваше при погледитем които и хвърляха някои мъже. Те седнаха на масата и след минута дойде пълен мъж с престилка.

“Какво си сготвил днес старче? Каквото и да е, сигурен съм че ще е вкусно както винаги!” – с усмивка каза Ичиго.

Мъжът се усмихна широко и потупа Ичиго по гърба.

“Ичиго, момчето ми! Къде се губиш?” – мъжът погледна към Рукия и се засмя. “О! Разбирам. Тя е красавица, момчето ми! Грижи се добре за нея!”
“Ъъм...Аз...добре?” - объркано отвърна Ичиго като почеса главата си.
“Днес съм приготвил печено свинско, ще го харесаш! За пиене има изстудена бира и вино.”

Ичиго посмили за момент.

“Знаеш, че няма да откажа гозбите ти, а за пиене. . . Рукия?” – той погледна към нея въпросително.
“Вино” – кратко отвърна тя.
“Както каже дамата!” – усмихнато изрече мъжът. С това, той се обърна и се изгуби в една от вратите.

“Е...идваш тук често?” – подхвана Рукия.
“Да, тук е приятно и уютно. Идвам от време на време. Собственикът, мъжът преди малко, е почтен човек. И невероятен готвач! Сама ще разбереш това.”

Рукия се усмихна широко.
“Ако готвенето му толкова добро колкото твърдиш, тогава се обзалагам, че ще изям повече от теб!”

Очите на Ичиго блеснаха.
“Тогава по добре да си гладна, защото няма начин да ме биеш!”

Храната бе поднесена и надпреварата започна . . .

-----

“Казах ти, че няма да ме биеш. Не те бива в това Рукия.” – самодоволно отвърна Ичиго.

Рукия се нацупи и скръсти ръце пред гърдите си.

“Ти измами! Не знам как, но измами!” – сопна му се тя.

Ичиго се ухили на детинското и държание.
“Просто не умееш да губиш, това е. Трябва да се научиш да приемаш загубата.”
“Млъкни! Нямам нужда от лекциите ти.” – прекъсна го тя.

Ичиго поклати глава и стана.
“Отивам да платя, ти стой тук.” – с това той изчена и я остави сама.

Рукия въздъхна отегчено като заби поглед в масата.

“Красиво момиче като теб не бива да стои само.” – мъжки глас изрече изотзад

Рукия обърна глава и видя младеш на не повече от 25 години. Той беше с къса черна коса и зелени очи. Беше облечен в кафеви панталони и бяла риза, чийто копчета бяха леко разкопчани, показвайки добре оформените мускули.
Мъжът седна до Рукия и обви ръка около кръста и и я притисна към себе си.

“Какво по дяволите?” – помисли си възмутено Рукия “Нахалството на този човек!”

“По добре си махни ръцете от мен ако искаш да са още слепени към тялото ти!” – заплашително му каза тя.

Мъжът се усмихна и в отговор я притисна по-силно към тялото си. Изведнъж мъжът се озова на земята с разкървавен нос.
Младежът обхвана носа си и погледна нагоре, само да затрепери от страх. Оранжевокосият мъж пред него го гледаше с изпепеляваш поглед, намръщеното му лице само доказваше гнева, който изпитваше, а устните му бяха стиснати в права линия, но това което най-много уплаши мъжът бе аурата, която се носеше около разгневения младеж.

Зеленоокото момче се изправи треперейки като закрачи назад, докато не се обърна и избяга през вратата ужасен.

Ичиго го проследи с поглед. Можеше да го последва и да го пребие без да му мигне окото. Как се осмелява този мръсен плужек да докосва Рукиа!? Когато той се върна и видя този нещастник да притиска Рукия към себе си, кръвта му закипя и му причерня пред очите. Ръцете му се бяха свили в юмруци като затреперваха от сдържан гняв. Не знаеше как стана, но докато гледаше отстрани, изведнъж се бе озовал до мъжът, издърпвайки го от Рукия и забивайки юмрук в лицето му.
Той се въздържаше да не се нахвърли върху мъжът, който изглеждаше сякаш щеше да припадне всеки момент. Глупакът направи умно решение като избяга.

Ичиго се обърна към Рукия, но когато срещна погледа и очите му омекнаха и чертите на лицето му се отпуснаха.

“Добре ли си?”
“Разбира се, че съм добре! Можех да се оправя и сама, нямах нужда от помоща ти.”

Ичиго се усмихна подигравателно.
“Да, видях как се справи. Всичко бе под контрол.”
“Не ми се подигравай! Ако ти е жал за живота, те съветвам да млъкнеш!” – сопна му се тя.

Той поклати глава изумено, усмивката неизчезваща от лицето му.

“Както и да е. Да тръгваме. Чака ни дълъг път.”

Рукия кимна и го последва като незабелезано от него, тя му се усмихна нежно, жест изразяваш благодарността и към него. . . .

-------------

"Ще дойдем утре отново нали?" - с надежда в гласа попита Рукия. "Искам да дойдем на празника утре!"

Утрешния ден бе празникът "Широ Хару", който бе почивен, затова всички имаха цял ден на разположение да направят приготовлениятя за празника. Той започваше след залез слънце, като се запалваше голям огън и навсякъде се отрупваха маси с храна. Но най-хубавата част бяха танците. Тогава малдежи и девойки избираха партнъор и започваха танци под веселата мелодия на музикантите. Ако партнъорите успееха да издържат до края на танците, означаваше че са сродни души. Забавен ден, в който човек можеше да се отпусне и да се забавляза свободно.

"Ти сериозна ли си? Нали пбеща, че повече няма да ме молиш да идваме?" - с игрива нотка в гласа попита Ичиго.
"Излъгах" - отсече тя.
"Предположих" - ухилено отвърна той като забърза темпото на коня. Тишина последва след това, докато Ичиго не я наруши.
"Ще те взема следобяд и изглежда пак ще тинося дрехи. Не мога да те допусна да отидеш с изсухлени дрехи! Не трябва да плашим хората, все пак е празник."
"Внимавай какво говориш, Ягодке!" - заплаши го тя.
"Да, да. Не за първи път го казваш." - отегчено отвърна той.

Не след дълго, те се озоваха в пределите на елфите, навлизайки дълбоко в гората към закътаното местенце, незнайно от другите.
Те злязоха от коня и Рукия се огледа своя кон, който бе оставен да пасе свободно. Тя му свирна и ушите на животното се изостриха и главата му се стрелна нагоре. Виждайки стопанката си, коянт радостно затича към нея.
Рукия му се усмихна и го погали по гривата, което накара конят да изцвили от удоволствие.

Ичиго се доближи до Рукия и бръкна в джоба на панталона си и извади подаръчето. Той погледна нервно към Рукия, чието внимание бе насочено към коня и. Той прочиси гърлото си като така привлече вниманието и.

"Какво" - раздразнено попита тя.

Ичиго погледна към нея после в краката си. Той преглътна шумно и и подаде увитото в кърпичка колие.
"Вземи го."

Тя го погледна очудено, после към подаръчто в ръката му. Тя го взе и го огледа като пръстите и опипваха копринената панделка. Тя я развърза като бавно започна да разгъва кърпичката само за да подразни Ичиго. Но когато я разтвори ахна.

Ичиго я наблюдаваше като усмивка озаряваше лицето му. Той видя как очите и заблестяха, как суровостта изчезна и бе заменена от радост и как устните и се извиха в красива усмивка. Заслужаваше си да купи колието.
Рукия го погледна с изкрящи виолетови очи и прошепна меко.

"Благодаря ти." - с това тя се хвърли в прегръдките му повтаряйки "Благодаря ти" отново и отново.

Ичиго я притисна към себе си и зарови лице в косите и, вдишвайки аромата и. Мускулите му се отпуснаха и топло чувство се разпростя по цялото му тяло. Това...която чувстваше не беше само приятелство. Не беше глупав, знаеше разликата между приятелски и романтични чувства. Познаваше я от седмица, но имаше чусвтвото, че я познава от много повече. Да, имаше неща които не знаеха един за друг, но нуждата да бъде с нея, да я докосва, дори да се кара с нея за безсмислени неща бе неописуема. Не можеше да си представи живота без нея, ако не е тя, животът му щеше да бъде. . . празен...сив. Тя беше като животворна вода, като глътка свеж въздуь, тя беше. . . свобода.
Колко значеше тя за него? Ами той за нея? Имаше ли шанс тя да изпитва нещо повече към него? Той погледна надолу, а тя погледна нагоре и очите им се срещнаха, и тогава той получи своя отговор.
Да, тя изпитваше нещо повече от приятелство. Очите и бяха като отворена книга към душата и, която той можеше да прочете. . .която тя му позволяваше да прочете.
Тя му се усмихна нежно и той и отвърна с една от неговите, в същото време притискайки я по силно към себе си. . .

--------------

Ренджи въздъхна раздразнено. Къде по дяволите се намираше? Обикаляше като идиот от часове! Той се намръщи и слезе от коня като погледна в краката си.
"Следи?"
Той клекна за да ги види по добре.
"Следи от подкови на кон и следи от...глиган? Хм...По добре да видя на къде водят."

Ренджи хвана юздите на коня си и тръгна по оставените стъпки. Той навлизаше все по наътре в гората, растителността изглеждаше по пищна, а обстановката по-спокойна...същински рай. Изведнъж той спря.

"Какво по...?" - той се намръщи още повече като видя пред него нещо на земята. Той клекна и го взе в ръката си.
"Шапка? Какво прави шапка тук?Интересно." - той се ухили като стисна шапката в ръката си. Отнов тръгна по следите и вървя около 15 минути, когато чу изцвилване на кон. Той замръзна на място и се заслуша опитвайки се да установи от къде дойде шумът.
Ренджи започна да пристъпва бавно като остави коня си, за да не вдига много шум. Той навлезе малко по навътре и чу ромолене на малък водопад. Той се насочи натам и забеляза, че дърветата уредяваха и имаше по-голямо разстояние между тях. Можеше да види през тях поляна, но нещо хвана окото му. Той видя нещо да се движи и се приближи до едно от дърветата даваща му видимост и в същото време давайки му прикритие. Това което видя накара очите му да се разширят.

"Рукия?" - прошепна невярвайки той. Но когато видя другата фигура до нея, дъхът му секна.

"Човек? В нашата гора?С Рукия? Какво става тук по дяволите?"

Той наблюдаваше как човекът се приближаваше до нея и бърка в джоба на панталона си, изваждайки нещо. Ренджи не можеше да определи какво е, защото бе прекалено далеч. Тогава той видя Рукия да се обръща и да взима предмета от ръцете на мъжа. Но следващото действие накара очите му да се разширят още повече. Той видя как тя се хвърля в ръцете на този човек и как негодникът я притиска към себе си, сякаш не иска да я пуска никога. . .

"В какво си се забъркала Рукия?"

Баси колко повторения. Иначе не е толкоз зле, само дето е неоригинално, неавтентично и досадно.

Чудех се кога ли ти ще оплюеш моя фик Като не е толкова оригинално, не чети. А, че си видял 1-2 повторения...преживей го.

Сега е ясно защо има толкова повторения, ти не можеш да броиш - в горния пример има 3 реални и 4 смислови повторения. И това е само един пример.

А ти като не искаш да те критикуват, недей поства. Аз ще си критикувам, пък ти ако щеш приемай. Твоя загуба, в крайна сметка.

Айде стига се вживява в ролята на редактор, пари за това не ти дават. Престани да спамиш в темата.

Дам, но ми доставя удоволствие.

Първо, това не е спам.. А е коментар на един четател . . .

Второ, след като си публикувала fan fic-a си в този форум - трябва да си готова да приемаш коменари, мисли и мнения относто твоето съченение, негативни о позитивни би били те . . .

Трето, колко още ще те ктиртикуват в живота ти да знеш.
С право или без. Няма значение дали nem13 е прав или не /въпреки, че е/ би направила по-добре ако се вслушаш в съветите му - все пак критикуването служи за да се подобриш, и то доста при това.
И все пак, не може всеки да хареса написаното...

Айде айде, да не налазите някоя тема .....все пак трябва да се съгласите, че е по-добре от поредния Сасусаку фик. То е хубаво да има критика, ама пуснете и някой друг положителен коментар (ако може ) Иначе andraq ще ме извиняваш за необичайния въпрос (сигурно е повлиян от часа, в който пиша коментара) ама: Тия двамата кога ще се награбят?