Преди няколко дена с майка ми се скарахме,заради един мой разказ. И така този беше написан в изблик на ярост.Реших да ви покажа какво се е получило.Пускам първата част и ако се хареса,ще пусна и останалата.


Белегът






Началото...
~четири години по-рано

Алекс беше красиво четиринадесетгодишно момиче.С дългата си черна коса и големи сини очи,тя пленяваше всекиго около себе си,изключение не правеше и Тодор.Момчето я харесваше наистина много.Толкова силно,че това овлечение беше започнало да се превръща в болестно състояние, плашещо другите.
Тогава Алекс беше едва осми клас и все още не се беше сблъсквала с препядствия,които да и покажат,че е глупост да се гледа на света през "розови очила".
Денят,който промени живота и с нищо не показваше,че ще бъде по-различен от останалите......поне не в началото.Както всяка сутрин тя се приготви бързо и тръгна за училище.Учебната сграда беше на петнадесет минути от дома и,петнадесет минути на пълно спокойствие,просто да ходи без да мисли за
нищо и никой.
Беше стигнала до познатия и бижутерски магазин,когато Тодор изникна пред нея и и препречи пътя. Алекс беше принудена да възпре въздишката на досада и да положи неимоверни усилия,за да се усмихне.Не веднъж тактично се бе опитвала да му каже,че не иска да излиза с него,макар ума и да крещеше,че дори не иска да го познава.След като повече от месец го търпеше и беше мила с него само,за да не го нарани,реши,че тази сутрин трабвя да сложи край на тази история.Искаше просто да я остави,да я лиши от "безценното" си присъствие.
-Хей,Алекс,как си?
-Добре.
-Искаш ли след училище......
-Слушай,не искам да излизам с теб,където и да било.Просто ме остави,ясно?Присъствието ти ми е неприятно,а и точно сега искам да бъда сама!
Усещаше,че прекали и че беше груба,но ако това щеше да я избави нямаше да съжалява.Опита се да продължи пътя си,но Тодор беше застанал като скала пред нея.Последното,което запомни бяха очите му,пълни с необуздана ярост,и един силен удър в корема,който я накарада политне назад.
Събуди се седмицапо-късно в болницата.Беше сама,в стаята нямаше никой......никой,който да чака събуждането и.Макар това да не я вълнуваше сега,когато по-късно си припомняше тези мигове чувстваше неизразима мъка.
Вече цял час лежеше будна в болничното легло,неспособна да помръдне тялото си,заради пронизващата болка.Опитваше се да си припомни какво точно се бе случило,но липсващите части от този пъзел бяха много.Виждаше нарязаните си ръце,рани,които дори не знаеше от къде бе получила.
-Тодор,аз,удър.....златарски магазин......златарски магазин....витрина,стъкло....рани.
Радваше се,че логичната и мисъл не я бе изоставила.Когато майка и се появи рано на другата сутрин, разбра,че бе познала какво се е случило.Двете останаха тихи,нямаше какво да си кажат,защото никога не се били близки.Нито една от двете не чувстваше привързаност към другата,може би защото просто бяха прекалено различни една от друга,за да се приемат.
-Вземи......
Алекс сведе очи и видя треперещата ръка на жената да и подава едно огледало.Не разбираше съвсем какво става,но беше сигурна,че не е нищо добро.Пое огледалото и го вдигна към лицето си.Ужъсът, който последва бе,както разбра по-късно първият от многото удари,които трябваше да понесе.Огромна рана започваше от долната и устна и достигаше до едното и око.Раната бе много дълбока,Алекс знаеше,че шансът да се размини без белег е нулев.
-Алекс.....
Жената искаше да и каже нещо,за да я утеши,но не знаеше какво.Едва сега разбра колко далеч бяха една от друга,не физически,а душевно.Майката въздъхна,стана от креслото,на което до сега беше стояла,и излезе.Моментът,в който вратата се затвори зад гърба на родителя две сълзи се отрониха от очите на Алекс.
Сама!

Ами... няма какво да кажа освен, че искам продължението ^_^

Пишеш супер ^_^

Някой да убие Тодор!!! Ще стана адвокатка на Алекс и ще го осъдя! Продължението, моля.

Ето и другата част!


Продължението
~четири години след инцидента






Беше топло майско утро,часът бе около девет-девет и половина.Стар жълт автобус спря на спирката и
цял рояк хора се качиха.Всеки бързаше за някъде,без да забелязва колко си прилича с другите около него.Тези малки сиви човечета живееха свой собствен живот в свои светове,в които малцина бяха допускани.
Минута по-късно автобуса вече беше потеглил.Сега на спираката стоеше само едно момиче.Лек ветрец рошеше късата и черна коса,сините и очи обхождаха пространството пред нея.От едната страна на улицата имаше малка,но гъста горичка,а отсреща беше гробището.
Тук идваше всеки път,когато се чувстваше наранена,отхвърлена,дори презряна,а това значеше да посещава местността поне три пъти в седмицата.Единствено на тези две места тя се чувстваше
истинска и в известна степен спокойна.
Черното и облекло се открояваше сред зеленината на гората и сивотата на гробищата.Беше с риза, покриваща стари рани,и къси панталонки.Дългите и раирани чорапи стигаха до бедрата и,а нежните и ходила бяха обути в кецове.Да,това беше Алекс.
Момичето намести раницата на гърба си и пресече улицата,насочвайки се към гробището.Там не беще погребан неин роднина или приятел.Никой,но просто беше сред хора,били те и мъртви.Да,обичаше всички тях,защото мълчаха,пазеха тишина и не я раняваха,както живите.
Портиерът на входа пусна Алекс,защото я познаваше и знаеше,че няма да стори нищо лошо.Тя отмина мъжа и продължи навътре.Всички тези алеи объркваха обикновените скърбящи,идващи тук,но момичето познаваше мястото до съвъшенство.След десет минути на бавно вървене Алекс се спря,забелязала нещо ново,нещо различно.Предния ден,когато не бе идвала бяха издигнали поредната надгробна плоча.
-"Деница Росева Кирилова,1997-2007.Само на десет....горкичката,но ти завиждам!
Алекс постоя още малко загледана в лъчезарната усмивка на мъртвото дете,а след това отмина, насочвайки се към един мъртвец,който и бе станал близък като никой друг.Докато вървеше мислеше за ангела,който присъстваше във всички надгробни плочи на деца.Защо ангел?И най-накрая го разбра.Той беше този,който заместваше техните майки и бдеше над тях.Майка......а къде ли беше нейната?!Последният път,когато я видя тя затваряше вратата на болничната и стая.Майка и беше оставила голяма сума пари,за да може да се справя сама и би изчезнала......завинаги.
Потънала в мисли Алекс неусетно достигна до гроба,който искаше.Плочата беше толкова стара,че вече нищо не се четеше по нея,беше полуразрошена,покрита с плесен,плевел я беше обгърнал в стегната прегръдка.
Момичето се наведе и започна да почиства гроба.Нямаше представа кой лежи тук,но знаеше едно-тя беше единственият човек,грижещ се за последния дом на това същество.След като откъсна и последния
бурен,Алекс седна на билзката пейка и се вгледа в пръстта.
Искаше да остане тук,да се слее с вечността,където нямаше нищо живо,но и нищо мъртво.Искаше толкова малко....просто да бъде разбрана,да бъде обичана.Нима само заради един белег заслужаваше тази съдба на отритнато куче,защото се чувстваше точно толкова нищожна,колкото тази животинка.
В очите и отново загоряха сълзи,които падаха свободно,без да искат разрешението и.Някога се бе заклела никога повече да не плаче заради някой,който не би плакал за нея,най-вече бе дала дума да не пролее и капка за когото и да било.
А сега за пореден път нарушаваше обещанието си.Знаеше,че тази болка никога няма да изчезне затова част от съществото и се бе научила да се примирява.Но сълзите и,те разкриваха колко безпомощна се чувстваше,просто нямаше сили да се бори с целия свят.Но всичко това трябваше да остане в миналото, дори и да боли,а това беше неизбежно,не трябваше да го показва на никого.
Алекс вдигна раницата си,която до този момент лежеше на земята,и измъкна една свещ.След като запали фитила и,я постави в чашката предназначена за нея.
-Знаеш ли,ти си късметлия!Моли се за мен........моля те!
Момичето постоя още малко и реши,че е време да се върне към света,на който не дължеше нищо друго
освен един съкрушителен удар.

мн е тъжно Очите ми се насълзиха... ако беше малко по- дълго щях да си и поплача.... ^_^

Много е хубаво, нямам думи ^_^

Ето още едно мое разказче,знам,че е доста кратичко,но все пак си е изповед.А и колокото повече пиша за собствените си чувства толкова повече боли,така че предпочитам да не разтеглям локуми......


Тя бе готова да се откаже от него,както се бе отказвала хиляди пъти до сега от други свои мечти.Не защото бяха непостижими,а защото я бе страх,че след като успее няма да и остане нищо,за което да си струва да живее,да се усмихва,а дори и да плаче.Но го искаше.Познаваше го от толкова отдавна и наистина го искаше.Желаеше да го усети върху себе си,да почувства дъха му върху лицето си,да вкуси от устните му,които някога и принадлежаха.Копнееше за него.Дори само,когато минаваше покрай дома му вътрешностите и се стягаха,причинявайки и непоносима болка.
Но споменът за мириса на кожата му,за едва докосващите им се ръце,не беше изчезнал или умрял,той бе останъл жив в нея и тя го пазеше.Искаше да дейсва,но беше ли правилно след всичкото това време?До къде бе готова да стигне за него?Щеше ли да има силите,въобще,да започне отново да се бори за това момче?Ами той?Дали и той я искаше така,както тя го искаше?
Нощта и бе пълна с въпроси,на които нямаше отговори.И както правеше винаги представи си какво иска и как го иска,а после грижливо запомни тези си мисли и реши,че е най-добре да остави нещата така,без да действа.Едва тогава разбра,защо всеки път предпочиташе да се откаже.Беше я страх да не я отхвърлят,да не я наранят или изгаврят с нея.Страх,така вцепеняващ и задушаващ.

пак тъжно.... ама пак е хубаво... ^_^ продължавай все така ^_^

Ето още едно мое разказче.Не мисля,че е много добро,но solecito ме убеди,че е готино и реших да го пусна.



В момента съм в прегръдките му,тези топли ръце нежно обгръщат тялото ми и всяка мисъл напуска съзнанието ми.Най-после,момчето,което харесвам от толкова време е само мое,било то и само за няколко секунди.Ние сме в един от коридорите на нашето училище и всички ни гледат очудено.Кой би очаквал свитата писателка и напереният художник да бъдат заедно?!
Но нито едно от тези любопитни очи не знае истината.Те дори не подозират,че това е само част от една игра-"Истина или риск".Да го прегърна това беше моят риск.Риск,от който бях изплашена,но и длъжна да изпълня.
И сега съм тук до него,лесна плячка,с която би могъл да направи всичко,но той не бе ловецът или колекционерът.Не,не беше!Опитах се да се отдръпна,но той ме хвана още по-силно и ме придърпа дори по-близо към себе си.Не знаех дали съм изплашена,щастлива или разгневена,или всичко това едновременно.
Звънецът за влизане би.Докато всички останали се прибираха по класните стаи,той все още не ме пускаше.Бях наясно,че няма да имам друг шанс с него,затова събрах цялата си смелост и впих устни в неговите.Не затворих очи,исках да видя реакцията му,а и просто да му се полюбувам.Художникът ми хвърли бърз поглед,а след това затвори очи и отвърна на целувката ми.
-А,Ивче.......?!
От всички точно г-жата ми по старогръцки ли трябваше да се появи?!Бях щастлива,че съм си откраднала една негова целувка,но появата на учителката ми ми подейства доста отрезвяващо.Бръзо свалихме ръце един от друг.Едва сега разбрах какво означава "да се поддадеш на хюбриса",но звука от неговия глас ме възпря от всякакви действия.
-Добър ден,г-жо!Нося речника,както обещах.
-А,добре.Ами ти,Ивче,защо не си в час?
-Имаме свободен.
-И все пак не се разхождай по коридорите!Някой от заместник-директорите може да те види.
-Добре,г-жо.Довиждане!
Обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите.Когато влязох в класната стая,заварих моята групичка да води доста оживен разговор,но там имаше още някой.Това беше......Мария.Тя беше тази,която не по-малко от мен харесваше художника.
-Миме.....-започнах аз,но бях прекъсната.
Тя застана пред мен.Просто стоеше и ме гледаше и тогава изведнъж ме зашлеви.
-Кучка,как можа?!Кучка!
-Хей,остави я!Какво ти е винована тя,че когато ти имаше възможност отказа да действаш?
Мария ми хвърли още един изпепеляващ поглед,след което излезе,блъскайки вратата след себе си.Беше ми тъжно,че я боли,но не съжалявах за стореното.Прекалено много държах на него,на моя художник.
С дни не го видях,когато една сутрин.......о,никога няма да забравя тази сутрин.Той стоеше пред вратата на моята класна стая,държейки една роза.Когато ме вида,се отдръпна от стената,на която се бе облегнал, и дойде при мен,тъй като се заковах на едно място и не помръднах.Знаех,че не сънувам, просто беше изключено.Художникът застана на неповече от педя пред мен,пое ръката ми в своята и сложи в нея цветето.След това се наведе и ме целуна,но по бузата.Една закачлива усмивка играеше по устните му.
-До скоро!
Това бяха единствените му думи.Те не спираха да кънтят в......сърцете ми.В този момент разбрах,че не ме е грижа каква ще бъда в очите на Мария или някой друг,защото знаех,че не върша нищо нередно.Аз просто обичах!

Не искам да се повтарям , но... разказчето ми харесва ужасно много... ^_^ браво

Интересно. Имаше в който ми беше смешно. Хубаво е.
П.п. Какъв цвят е била розата?

Бяла,за да изрази невинността на всичко,което е било до сега.

Това май и преди съм чела и... защо в темата на Ивето? това е тема за нейни стихчета и разказчета ^_^'

Сестри



-Удари ме!
-Какво?
Тара стоеше и гледаше по-голямата си сестра с недоумение.Как така да я удари?!Сестра и си беше смахната,но това вече беше повече от обикновено.
-Удари ме!-повтори Лора.
-Како,ти си луда.Как така ще те......
-Казах ти да ме удариш!
Не за първи път Тара виждаше този плам в очите и,но той се появяваше прекалено рядко,за да може да го разучи в детайли.Излизаше на яве само,когато Лора искаше нещо на всяка цена.Но погледът този път не бе достатъчен,затова бе подкрепен от студен и властен глас.Той не молеше,а заповядваше,не икаше,а изискваше.
-Къде?
-В гърба,една педя под врата.
-Силно или леко?
-Както искаш.Почакай да си сваля блузата,не искам нищо да смекчава удара.
-Сигурна......
-Ако не бях,нямаше да те карам да го правиш.
Тара беше притеснена,не искаше да нарани сестра си.Никога не го бе искала,дори преди,когато се биеха,тя внимаваше и преценяваше всеки свой юмрук.Дори тогава,когато казваше,че мрази Лора,че не я е грижа какво ще стане с нея,че иска тя да умре,всичко това бяха долни лъжи.Тара не можеше да си представи живота без своята кака.Не веднъж тя я бе измъквала от напечени ситуации.Помнеше как сестра и я бе защитавала пред майка им и как накрая беше наказвана или ударена,но винаги я защитаваше.Не бе забравила,че именно на кака си бе звъннала,когато беше заплашена от пребиване.
След това често се чудеше защо извика нея,след като Лора бе доста по-дребна и по-слаба.Ако тогава нещата наистина се бяха стигнали до бой тя щеше да бъде смазаната.Години по-късна Тара разбра,че я бе повикала,защото знаеше,че може да разчита на нея и да бъде сигурна,че няма да бъде предадена,за коете бе истински благодарна.Тези спомени преминаха през съзнанието на Тара за две-три секунди, след което въздъхна и разклати глава,за да се оттърси от всяка мисъл и попита:
-Готова ли си?
-Давай.
Тара бе наясно,че Лора не би и простила ако ударът бе слаб или не добре насочен,затова засили юмрука си и го заби в гърба на сестра си.Въздухът бе разпран от вик на болка.Тара се изплаши,че може би бе прекалила,но тогава Лора се изправи,взе блузата,която бе пуснала на пода и се облече,след което се обърна към малката си сестричка.
-Благодаря!
Думата бе казана меко,с нежност.Очите на Лора отново бяха ведри,пълни с истинска любов и признателност.
-Но за какво......
-Не си пъхай носа в моите работи!
Каза Лора заплашително и излезе от стаята,мислейки:"Длъжница съм ти,хлапе!"В същия момент Тара мислеше:"Разчитай на мен,аз съм на твоя страна!Знаеш ли го въобще?"

Това е.... странно. Нямам друг коментар.

Най после нещо да ми хареса!Ето тези неща трябва да се забелязрват,начина,по който човек е написал нещо ТРЯБВА да се взима под внимание.Ако този разказ не се оцени,ако поне някой не направи разлика в стила,то тогава ВИЕ,а не ние не разбирате от творчество!
Защото колкото и да е странно,то е сравнително добре написано.В пъти по-добре от НарутоФикПисатели,по чийто адрес се сипят толкова хвалби.