Такаааааа. Усопп внимателно наблюдаваше първите действия на Сандо, след възстановяването й от атаката на черупката. Остатъчни болки, забавени действия, слабости ... той не намираше или тя ги прикриваше твърде добре. Това горе-долу му даваше и ясна представа колко далеч е от крайния резултат, към който се стремеше. Обхвана цялото бойно поле в главата си, създавайки нещо като триизмерна карта, по която анализираше начина й на придвижване + всичките особенноти на терена , които тя би могла да използва в своя полза. Трябваше само леко да побутне нещата и щеше да заиграе по свирката му. Един единствен чист изстрел с игления експлозивен снаряд щеше да му осигури така желаното забавяне в скоростта на противничката му. За целта трябваше да вкара ходовете й в такава комбинация, над която да има контрол.
Започна да изстрелва всевъзможни снаряди и амуниции по нея. Част от тях бяха насочени към последното й местонахождение, част от тях по предполагаемото й бъдещо такова, а най-голямата част от тях - привидно изстреляни безразборно във всевъзможни точки из арената. Усопп изцяло разчиташе на прецизната й техника, за да избягва и съответно анализира тя на свой ред неговия начин на стрелба.
Защото двубоят им не бе мерене на физически сили, такъв той, по дефоут, губеше моментално. Не , това бе преди всичко надлъгване - чия воля ще се огъне първа.
Тя щеше да пробива през първия пласт на неговата стратегия и да открива местата, където нямаше да може да я уцели. Надяваше се само да не стигне толкова надълбоко, за да види истинската му цел. Да я постави в точно определен момент на точно определено място. Криволичейки сред експозии, снарярди със сълзлив газ, обикновенни метални сачми и шурикени той й стесняваше възможностите за изобр на най-безопасно и лесно за достигане място за придвижване, до избраните от него позиции. Кулминацията дойде в решаващите 10 метра, когато Усопп вярваше , че я е хванал натясно. Изстреля игления снаряд (Exploding Cactus Star) по нея , с всички молитви наум, за които се сещаше.
Пушека от експозиите му попречи да види какво стана. Не се чуваше звук от нейна страна. Донякъде това го разбираше, не очакваше тя да стене от болка , дори и цялата да я беше надупчил. "Какво ли щеше да излезе от облака - питаше се Усопп - едно създание обзето от гняв и разрушитена ярост или едно прекършено и готово да бъде победено момиче?!?" Тревожни вълни го обливаха и пот изби по лицето му. В някакво отношение самото чакане беше по-ужасно от самата битка. Всичко му беше както го искаше - мунициите и черупките на една ръка разстояние, бодливата защита - плътна и недокосната... оставаше само ... само ... тя да се появи ...

Гъстия облак от прах, покрил почти цялата арена след кажи речи безразборната стрелба на Усоп, я бе напълно покрил. Избяга снарядите, като първите достигнали я, бяха спряни от металната й ръка и след още по-голямата мръсотия тя отскоци на височина и така избегна следващите удари. Нещо, което нямаше да е възможно, ако Усоп можеше да я види. Във въздуха бе прекалено лесна мишена!
След като се приземи обратно на земята затвори очи(зрението й само можеше да й навреди сега) и се подготви за атака.
Първо – Избягване на снарядите на Усоп
Второ- подготовка за изненадваща атака

Вместо да се разсеят прахта и пушека се стелеха ниско над земята, на границата на 10те метра. Усопп си пое дъх и бавно го изпусна. Не знаеше какво да очаква - груба сила или магия. Имаше ужасното предчуствие , че не е уцелил с игления снаряд и сега беше в ръцете й . Нищо не му оставаше освен да посрещне следващия й ход както всеки един смел войн от моретата би постъпил - горд , с вдигната глава и немигащ поглед. А как му се прииска изведнъж, да ги няма тези бодли ... дали те пазеха нея далеч от него или него да не избяга далеч от нея ... ето въпрос над който Усопп не смяташе да разсъждава.


<в очакване да се случи всичко - дори и да падне небето>

Фронтална атака! Право напред! Облака скоро щеше да се разсее, но сега все още Усоп не я виждаше и не знаеше от къде би следвало да излезе, ако е ок. Позицията й беше на около 40 метра от него. Около 3-4 секунди след като излезе от праха й трябваха за да го достигне. Тази атака беше най-подходяща, поради няколко причини, първа от които – Усоп нямаше да има време да направи друго освен да изтреля нещо по нея, но не и да обхване отново арената с снарядите си. Напрактика знаеше какво ще направи и с лекота щеше да го контрира.
Вече преполовила и повече разтоянито по между им тя усети нещо остро нарани крака й, моментално си спомни, че Усоп бе разпръснал нещо около себе си! Хъм!, мишката е в капан! Използвайки ръката си за една не особено мощна ки атака тя изора земята пред себе си както и няколко от снарядите на Усоп, пратени по нея, си промениха траекторията.
Първо – Фронтална атака
Второ – Ки атака

Ох,ах,ох,ах,ох - пъшкаше Усопп докато газеше през пръснатите бодли.
След като видя как разпиля предната защитна линия, реши че бягството не е за пренебрегване и в момента усърдно си пробиваше път далеч от нея. Махаше с ръце, подскачаше смешно и гледаше да се задържи изправен , само и само да мине колкото се може по-бързо и безболезнено. Въобще не можеше да й свикне. Повечето от стратегиите му се оказаха пълно фиаско, а само как го беше яд за пустите тунели - три дена се гърчи да ги копае, за да ги срути тя с един удар. Няма справедливост на този свят и това си е.

[б]действие [/б]<подържа прилично разстояние между нея и него ... от благоприличие, разбира се.>

Тръгна да бяга.... .... ....!
Отново собствения му трик си му го връщаше.... .... ....*Ох , ах, боли... Ауч!*
Anyway…! Бягство нямаше как да му помогне.. За секунди стигна до него. Все още помнеше удара от по-рано, затова не можеше да си позволи да действа непредпазливо. С металната ръка замахна към гърба на тъкмо обръщащия се за контра-атака Усоп, но не го засегна и отскочи веднага назад в отстъпление. Това, което бе направила е да разкъса торбата му. Сега той имаше ограничени муниции и още по-ограничен ход назад от нея!
Първо – Атака торбата на Усоп
Второ – Отстъпление(защита мега-атаката на Усоп )

ИИ - Ей още мъничко остава

Нервите на Усопп даваха накъсо. От толкова много сигнали "ще се бие <-> ще бяга" беше на път да се тръшне на земята и да се откаже. Току що за малко да му разпори гърба. Факта, че препъвайки се видя как го напада в гръб (Ах! че подло), успя да попречи на металната ръка да го докопа. Все пак атаката й беше донякъде успешна, защото амунициите му се пръснаха по земята. Това беше Е ТОВА ВЕЧЕ БЕШЕ ПРЕКАЛЕНО. Имаше си граници , до който един мъж можеше да търпи и тя току що ги прегази. Това бяха неговите безценни, приготвени с толкова много труд снаряди, да не говорим за уникалните черупки, които само в Скайпия можеха да се открият (а някои дори и там бяха рядкост). Това беше неговата скъпоценна чанта и той това нямаше да го търпи и толкоз.
Усопп спря и направи нещо, на което до сега дори не беше подозирал, че е способен. Заби* една звучна плесница на слисаната Сандо.Как да се предпазиш от атака, която и двамата не очакват. Разбира се с това нищо не постигна, защото всеки полъх на вятъра би бил по-силен, но пък му мина яда изведнъж. Като по магия. И дойде ред на осъзнаването какво е направил:
-ъъъъъъъъъъъъъ ..... ъъъъъъ - Усопп млъкна, събра си ръцете до тялото и се поклони дълбоко. - Гомен насай - пробва той.





п.п. имаше моменти когато си мислех, че тази среща ще продължи вечно ... в добрия смисъл на думата
* да кажем, че е използвал jet dial , както удряше смахнатия свещеник от Скайпия

Ама какво стана!? За секунда в гняв или... абе каквото и да е Усоп я достигна и й залепи шамар!! Защо тя получи шамара!? Да не е съпруг дет изневерява на жена си, че да получава шамар!
В първата секунда по рефлекс беше отскочила няколко метра назад, но в действителност беше добър шанс да откъсне поне една ръчичка. Жалко, че изпусна момента! Първоначалния шок от деиствията му тамън бе отминал, когато Усоп се поклони най-учтиво. <В резултат на това действие вероятно няколко хиляди трупа са се обърнали в гробовете си.>
Автоматично, тя се наведе и се поклони на свой ред(маниери имат и двамата ), ама се усети навреме и вдигна лошата ръката заплашително. Но все пак... глождеше я! - „Защо беше шамара?”
Сдържа се да попита, но... „Усоп, нека да решим всичко тук и сега без повече игри!”

Първо – Поклон за поклон
Второ – Предложение към Усоп

За момент Усопп си позволи да пренебрегне опонента си. Обърна поглед към далечния край на арената, там на трибуните, където го чакаха неговите накама. Какво ли правеха сега те, какви ли съвети искаха да му дадат. Чуваше виковете им, но можеше да различи думите, заради голямото разстояние. Или само си въобразяваше, че това са техните гласове. Беше смазан от умора, трудно му бе да се концентрира. Тази слабост го обзе изведнъж, без предизвестие, без да има шанс да й се противопостави. Тя като вълна се стовари върху тялото и душата му. Усопп нямаше да издържи още дълго в този дуел. Не можеше вечно да бяга, а и тя беше по-бърза. Не можеше и да се бие, не и след загубата на толкова много снаряди. Тогава какво му оставаше. Усопп погледна полу-голото хубаво момиче, с нежното лице и тъжните очи. "Какъв избор имам , какво да сторя - мислеше си той. - Как да докажа на себе си, на нея и на всички останали, че мога да я победя. Защото това е истинската ми цел - да покажа силите си и те да са достатъчни! Да покажа силата на един истински войн от моретата. Моята сила!"
Усопп се обърна лице в лице със Сандо и пусна черупките на земята. Прашката му беше на няколко метра зад него, изпусната при онзи шамар. Прочисти гърло, поуспокои треперенето на краката си и изрече мислите си на глас:
-Сандо, от самото начало на дуела, аз се стремя с всички сили да те победя. Нито за миг не съм си "играл" и дадох почти всичко от себе си, за да покажа, че съм по-силен от теб, че мога да надвия твоите сили с мои. С уменията си и с интелекта си. Но не успях, провалих се. Не ми останаха повече възможности, освен една. Ти искаш да решим всичко тук и сега, без повече игри! Това е което искам и аз. И за целта - Усопп разпери ръце - те предизвиквам да ме атакуваш както намериш за добре, с всички възможни средства. Предизвиквам те да тестваш пълния потенциал на силите си срещу мен и нека ... -гласа му започваше да заглъхва - по-добрия победи! Ако оцелея след най-силната ти атака, ще докажа пред всички моите способности като пират и спътник на най-великия, този които признавам за капитан и накама, Монкей Д'Луфи. Нека и те видят моята истинска същност!
За момент Усопп свали лявата си ръка и извади нещо от пояса си. Беше маската му на Согекинг. Разгледа я все едно я виждаше за първи път и бавно я постави на лицето си. Рязко стойката му се промени, треперенето, страха и желанието да избяга , се отмиха от него. Дори гласа на Согекинг бе по-различен от този на Усопп - твърд, непоколебим. Очите му, немигащи, се бяха заковали върху лицето на Сандо.

- ДАВАЙ!

При вида му, на лицето й се появи лека усмивка, която изчезна толкова бързо и незабележимо, както се бе и появила. Свали металната ръка, нещо което не можеше да пропусне след обезаражаването на Усоп. Напрежението във въздуха, подпалваше искри помежду им. Атмосферата сякаш ги отделяше от останалия свят. Нямаше никой и нищо освен присъствието на другия! Чакаха един единсвен миг! През главата на ЧунХиан преминаваха хиляди мисли, но в същото време нито една от тях не бе от значение. Може би нещо щеше да се промени, когато победи... или щеше да се промени само със загубата й!?
Слабите още от преди гласове, идващи от трибуните заглъхваха до момента, в който бяха останали само собствените й сърцебиене и дъх.
Ако това бе нормална битка нямаше да има съмнение, че щеше да победи, но... Това бе битка със самата нея!
Лек трепет във въздуха бе достатъчен! -Една последна атака ще реши всичко!

Сандо не реагира веднага на вика му. Не се втурна в свирепа атака, не го разполови на две, не го изкорми с металната си ръка. Не предполагаше, че чувството й за чест ще е толкова силно. Тя бе като тези, при които силата върви ръка за ръка с достойнството и гордостта. Толкова му напомняше, с тази си постъпка, на Зоро и неговия самурайски дух, на вечния кавалер Санджи, на несериозния и завеян Луфи, която бе готов да обърне земята във всеки един момент, ако някой негов накама бе в опасност. Трима могъщи войни , водени от свойте мечти , биещи се за своите приятели и своите идеали. Тя толкова приличаше на тях и това го изпълваше с възхита. Нямаше търпение да усети силата й.
В този момент той не беше просто Усопп , надянал маската с която бе известен като Согекинг. Не беше сам. Зад стойката на тялото му се криеше предизвикателството, което Зоро отправяше към всеки силен противник - "ела и ще те победя". Очите му излъчваха спокойствието и хладнокръвието на Санджи - "вече съм ти взел мярката" . Ръцете му се свиваха, обзети от нетърпението на Луфи да влезе в бой - "ела и стани мои накама" ... НЕ те й говореха, те я предизвикваха - "няма да се предам докато не осъществя моята мечта, моята заветна цел".

Какво бе това странно чуство, което изпитваше, тази топлина разливаща се по тялото му. Тя го изпълваше със задоволство от предстоящия сблъсък. Нима това изпитваха те преди всяка битка. Нищо чудно, че бяха готови отговорят на всяко предизвикателство и да приемат всяко ново приключение с възторг и нетъпрение. Вече не мислеше как ще загуби или как ще спечели. Знаеше само, че ако оживее, ще направи всичко възможно да изпита това чуство отново. То нямаше да му донесе победата, но бе неговата награда, която не можеше да му бъде отнета.





п.п. "кажи ми кои са ти приятелите, за да ти кажа кой си ти"