Повечето от японските бойни изкуства будо произхождат от древността. Ябусаме, езда и стрелба с лък, може да се проследи назад до VII век. С издигането на класата на воините през XII век буши или самураи (воини) се обучавали в дисциплините кенджуцу (саблено изкуство), иаиджуцу (изкуство на изтегляне на сабя), джуджуцу (невъоръжена борба), кюджуцу (стрелба с лък); соджуцу (бой с копие), баджуцу (езда) и суиджуцу (плуване). Постепенно те се стандартизирали в отделни стилове и школи, които продължили съществуването си и след края на феодализма в късния период Едо (1600-1868 г.).
През периода Мейджи класовата система изчезнала и воините вече не властвали над селяните, занаятчиите и търговците (системата ши-но-ко-шо). С навлизането на модерните оръжия някои от изкуствата загубили значението си. През 1895 г. след войната между Китай и Япония била създадена организация, наречена Дай Нипон Будо Кай (Асоциация на великите японски бойни изкуства). Тя централизирала бойните изкуства и спомагала за въвеждането им като образователни дисциплини. Това довело до съживяване на много от позабравените бойни изкуства.
След Втората световна война окупационните власти наложили петгодишна забрана за практикуване на бойни изкуства, защото те подхранвали бойния и патриотичен дух, довел до милитаризма. Забраната била премахната през 1950 г. Като усилено се положителните им страни и били тренирани като спортове а не бойни изкуства
Джудо
Джудо, което значи "нежния път", произхожда от по-старото изкуство джуджуцу,в което не се използва оръжие. Школите Теншин Шяньо и Кито са в основата на съвременното Кодокан Джудо, създадено от Кано Джигоро (1860-1938г.), който кръстил спорта на първия си спортен салон (доджо). Кано организира система на обучение, базираща се на съвременните атлетични принципи като променя правилата, позволявайки хвърляне и боричкане на тепиха.
Трениращите са облечени в джудоги, дреха сходна на тази носена от каратистите само горната й част е направена от по-плътен плат. Въпреки че някои карате техники също включват вкопчване и дърпане, те не трябва да се бъркат с джудо, където не е позволено удряне или ритане на противника.
От всички японски спортове джудо е спечелил най-широка международна популярност. През 1952 г. бе основана Световната федерация по джудо, а през май 1956 г. Токио бе домакин на първия Световен шампионат по джудо. Първоначално приет за мъжки спорт на олимпиадата в Токио през 1964 г., по-късно като олимпийска дисциплина се включва и джуди за жени. Днес 5 милиона души по целия свят тренират джудо.
Между най-популярните джудисти (джудока] са Ямашита Ясухиро (1957- ) златен медалист от олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г. и Тамура Рьоко, шампионка на Япония.
Айкидо
Айкидо произхожда от Айки джуджуцу от школата по джуджуцу Дайто и е основано от Минамото Йошимицу (1045- 1127г.). Развитието на айкидо в днешния му вид дължим на Уешиба Морихей (1883-1970г).
Въпреки че айкидо прилича в някои техники на джудо, състезателите не се дърпат за яките и ръкавите, а стоят раздаличени. Техниките на айкидо търсят главно извличане на предимство от слабостта на противника в китките и ставите на ръцете.
Практикуващите айкидо не провеждат състезания. Техниките му са предназначени основно за самоотбрана, поради което айкидото е много популярно сред жените и блюстителите на реда.
Карате
Каратедо, което означава "пътят на празната ръка", възниква преди около хиляда години в Китай. Преди много векове изкуството било пренесено на остров Окинава (независимо царство) като вид самоотбрана без оръжие. В останалата част на Япония изкуството идва по-късно, където е пренесено от Фунакоши Гичин през двадесетте години на XX век.
При карате всяка част на тялото може да се превърне в оръжие. Не по-малко важни са и техниките за защита, използвани за блокиране на ударите на противника.
Един от тренировачните методи включва многократно удряне на макива-ра, стълб покрит със слама, за заздравяване на кокалчетата на пръстите, китките, глезените и други части на тялото. Напредналите каратисти често демонстрират силата си чрез чупене на дъски или керемиди, но това не се препоръчва за начинаещите.
По време на състезания каратистите обикновено носят предпазни принадлежности и внимават да не се наранят случайно. Състезателите избягват ударите по главата и задържат ритниците и юмручните удари. В спаринг мачовете, наречени кумитеджиай, се отбелязват точки при нанасяне на удари и ритници. Ката включва серия определени движения и се използва за оценка на стила и концентрацията на състезателя.
Едновременно с усвояване на тънкостите на бойното изкуство, инструкторите по карате обръщат особено внимание на поведението на учениците си.
Днес все повече жени се занимават с карате. Заедно с китайските и корейските бойни изкуства, с които много си прилича, карате е популярен спорт по целия свят. Общият брой на трениращите карате по света е 23 милиона, а над 10% от носителите на отличия не са японци.
Кендо
Боят със саби бил едно от най-важните бойни изкуства за самураите. Следвайки традицията, кендо (японска фехтовка) отдава голямо значение на ритуала доджо и двубоите са със строго определени правила.
С основаването на Японската федерация по кендо през 1952 г., кендо се възражда като спорт и се въвежда като учебен предмет в основното и средното образование.
"Сабята", използвана при кендо, се нарича шинай и е направена от четири дълги бамбукови стебла. Тя е лека и не нанася сериозни наранявания по време на двубоите.
Практикуващите кендо носят предпазно снаряжение, което прикрива тялото от главата до бедрата. Точки се отбелязват при нанасяне на удар по главата, тялото или китката на противника или при пробождане в гърлото. Първият, който отбележи 2 от общо 3 точки, печели мача.
Кюдо
Кюдо (стрелба с лък) възниква като бойно изкуство по време на феодализма в Япония. През 1949 г. е основана Японската федерация по кюдо.
По време на състезанията всеки участник стреля в мишена, поставена на 28 до 60 метра от него. Лъкът е дълъг 2,21 м и е направен от слепено дърво и бамбук. Както при другите видове стрелба с лък победител е този, който най-много пъти улучи мишената. Разликата между западната стрелба с лък и японската е, че кюдо отдава по-голямо значение на стила отколкото на резултата. Понякога стилът на състезателя има превес.
Езда и стелба с лък, ябусаме, възниква през периода Камакура (1185-1333). Все още се изпълнява в шинтоиския храм Цуругаока Хачимангу в Камакура (на един час път от Токио с влак), както и на други места.