Това беше наи-странно/интересно/тъпия аниме филм който бях гледал досега....
.............Perfect Blue
Заглавие: Perfect Blue
Канджи: パーフｴクト ブルー
Жанр: Драма, Ужас, Мистерия
Вид на продукцията: Филм
Година: 28.02.1998
Продуценти: MADHOUSE Съвършено синьо. Можете ли да си представите такъв цвят. Аз успях да го видя, но не с очите си, не го чух и с ушите си, аз го усетих. Усетете го и вие!
Сатоши Кон е режисьорът (Tоkyo Godfathers 2004, Millennium Actress 2003). Той е роден през 1963 година в Хокайдо, Япония. Като студент учи в Университета на изкуствата Мусашино, а след това започва кариерата си на манга художник. По-късно бива привлечен към анимирането и още в това ново начинание той взима участие в направата на много японски анимации (като Roujin Z на Кацухиро Отомо). През 1995 година той става режисьор на един от епизодите на популярното аниме Memories (Magnetic Rose), по-късно през 1997 година следва и Perfect Blue, за който имате възможност да прочетете сега.
Може би всеки иска да бъде известен. Докоснал ли се е веднъж до успеха, човек трудно би решил да се откаже от него, а напротив той би искал да върви все по-нагоре и да превзема все по-високи върхове. Характерът на човек се изгражда от неговата решителност или нерешителност. В зависимост от всяко едно решение в нашият живот ние ще изградим една личност, на която ще приличаме само ние. Дребен избор, като например каква храна ще вземем на рибките си днес, имат голямо влияние върху нашият живот дори и да не го осъзнаваме. Дори и да поискаме да се преструваме на някого другиго, всъщност нашата личност ще се преструва, тази която сами сме изградили и притежаваме. Но кога идва точката на всичко и кога се опознаваме напълно? Това не мога да напиша, но със сигурност не е ранната юношеска възраст, в която се намира Мима. Мечтата на почти всяко младо девойче в Япония е да е поп идол (музика известни в цял свят като “JPOP”). Да пееш е хубаво, “Който пее зло не мисли”, какво повече може да иска човек от това да прави това, което най-много иска и хората да му се радват. Да харесват желанието и вдъхновението му, дори да изпитват собствени желания, към него. Сетих се за една дума, но тя никак не е подходяща в този случай… любов. Не е подходяща, защото едва ли някой може да прочете мислите на човек, който говори единствено чрез действията си. По-скоро може само да се предполага за чувствата му. Със сигурност той поне би успял да покаже желанията си, макар понякога по директен, груб начин. Да се отклоним от пътя си и да поемем по друг. Какво обаче може да ни накара да направим това. Страха от провала? Желанието да искаме повече? Заради някой човек? Бързите решения водят до бърза промяна. Бързите действия водят до бързи противодействия. Със сигурност едно обаче може да се твърди и то е, че човек се променя, човек иска да се променя и човека ще продължи да се променя, дори и когато не му харесва. Вървим напред заедно с нашите желания. Дори и да вземем малко повече товар на гърба си с надежда, че следващият път ще свалим повече.
Историята се върти около момиче на име Мима Киригое. Тя е поп идол в Япония, където това е много успяваща професия. Заедно с момичетата от група “Чам”, Рей и Юкико, Мима придобива известност, докато в един момент не пожелава да стане актриса. Тази нейна рязка промяна на имиджа и донася неодобрение в фенове й. Пътят към издигането като актриса на Мима върви по план, докато пред очите и не започва да изпъква едно лице. Човек, който тя мисли, че я следи. Въпреки, че е поп идол и те са обект на внимание и това не бива да я учудва. Тя силно се притеснява от кариерата си и предишният си начин на живот. Все пак е популярна личност. Първоначално звънене по телефон с мълчалива тишина може да те накара да си мислиш хиляди неща, но не и най-лошото. Дори да получиш факс с думите “Предателка. Предателка. Предателка…” това не би позволило да се отметнеш от вече взетото окончателно решение. И всичко изглежда безобидно както във всеки психо-трилър, но не е така. Не след дълго от едно писмо Мима попада на уеб сайт със заглавие “Стаята на Мима”. Тя намира дневникът си, в който е описан подробно всеки един ден от живота й и е шокирана от информацията, на която попада там. Най-личните й тайни са написани и се знаят по-добре от колкото тя самата си спомня за тях. “Господи, вече нищо не знам за себе си.”
Момичето започва да си мисли, че полудява. От време на време й се привижда същата Мима, каквато беше тя преди, като поп идол. Сякаш й говореше нейното подсъзнание. Илюзията й е толкова истинска, че Мима започва съвсем да губи представата за реалният свят и всичко и се вижда като сън. Кошмар, от който не може да се събуди. Той я преследва, той я търси. Тя бяга, тя се крие.
Музиката е от Масахиро Икуми. Има ли нужда да споменавам психо-про-патаристичното въздействие от компилацията на трепети излизащи зад всеки ъгъл на асансьорният касетофон звуци, който не само могат да те паникьосат, но и тренираното ухо не може да улови вибрации в кръвта оцапала току-що стената.
За героите в анимето мога да кажа, че те са по-важни един за друг, от колкото за самите себе си. Да имаш човек до себе си, който да ти помага винаги. Да се грижи за теб. Да му вярваш. Мима е момичето, което искаше да се чувства полезна, искаше и да се чувства добре. Нейният истеричен на моменти характер може само да подскаже силното й чувство за страх и колебание. Едно е да имаш силни амбиции, друго е да можеш да ги контролираш. Тя също искаше да бъде силна… беше силна, дори смела в желанията си, но не беше готова да го каже. Не беше силна да си признае, че го смята за правилно без да й харесва. “Понякога трябва да направиш нещо, което не искаш, за да получиш нещо, което искаш.” - Джон Броснан. Определено тя не искаше да стане така. По начинът, който щеше да я засрами и отврати.
Руми Хидака. Е жената, която изразява топлина и светлина. Човек, на който може да се довериш от пръв поглед. Някой, на който можеш винаги да разчиташ. Този, който ти помага като по-възрастен учител. Може би това е човекът, на който доверяваш най-много, всичко от своят живот. Този, който го следи най-отблизо и ти помага в трудните моменти. Този, който винаги си желал да е до теб, за да не си сам.
Г-д Тадокоро е мениджър на Мима. Работи за пари, но и той е човек. Иска най-доброто за клиентите си. Мима не му е безразлична и той уважава нейните желания.
Г-н Ме-Мания. По името му може да се разпознае, че е луд на тема Мима. Има всичко за нея. Всичко, освен нея самата. Може би иска да я има на всяка цена… на сила?
За заключение на прекрасният психо-трилър на Сатоши Кон мога да кажа, че е нещо повече от истинско съпреживяване с героите. Моментът на развръзката с последващите етапи на заспиралност от страна на желанието да бъдем видими за материалният свят и значими за себе си е нещо, което не всеки човек може да си позволи за желание и дори по-малко да го направи и овладее като цел. Затова да мислим и желаем не е толкова лесно, когато са намесени и други хора в желанията ни, а това те да не са е невъзможно, дори и човекът, който според нас най-малко го засяга това, да се окаже истинският причинител на болката. Всичко като филм, всичко като сън. Само болката е истинска и от това се чува звън. Звънецът на вратата се процежда през преминалият сънен участък на спокойният сън след убийство на човек, но от това не ни олеква, а напротив.. прилошава ни в момента на нашето самосъзнателно прегрешение на собствените ни правила, в който сме си избрали да живеем сами.
Аз избрах правила. А вие избрахте ли?
Автор на ревюто: NaneraА щях да забравя
Link: <<Perfect Blue>>
Това, че някои са свикнали постоянно да има нещо, удрящо го на екшън си е техен проблем 
Просто невероятно изградена атмосфера, невероятно пресъздадена история, всичко е на ниво!!! Невероятен филм, който трябва да се изгледа от всички аниме фенове (или поне ценителите...) 
