|
Ако някой се интересува, ето го и онзи откъс от шеста книга на български, от издателство Бард го предлагат чрез изпращане на имейл, но ето го за любопитните от мен, ще го пусна на два коментара, превишава ограничения брой символи:
Откъс от „Ветровете на зимата“
Шеста книга от „Песен за огън и лед“
Джордж Р. Р. Мартин
(27 януари, 2013)
Мърси[1]
Събуди се запъхтяна, без да знае коя е и къде.
Миризмата на кръв бе силна в ноздрите й... или това бе спомен от кошмара й? Отново бе сънувала за вълци, за бяг през някоя тъмна борова гора с голяма глутница по петите й, неумолимо по мириса на плячката.
Сумрак изпълваше стаята й, сив и унил. Потрепери, надигна се в леглото и прокара ръка по темето си. Набола четина ожули дланта й. „Трябва да се обръсна преди Изембаро да види. Мърси, аз съм Мърси и тази нощ ще бъда изнасилена и убита“. Същинското й име бе Мърсидийн, но всички я наричаха просто Мърси.
„Освен в сънищата“. Пое дъх, за да приглуши воя в сърцето си, и се помъчи да си спомни още от сънуваното, но повечето вече си бе отишло. Но кръв бе имало в него и пълна луна горе, и дърво, което я гледаше, докато тичаше.
Беше вдигнала кепенците, за да може утринното слънце да я събуди. Но нямаше слънце извън прозореца на стаичката на Мърси, само стена от подвижна сива мъгла. Въздухът бе станал мразовит... и толкова по-добре, иначе можеше да проспи целия ден. „Все едно Мърси да проспи собственото си изнасилване“.
Кожата по краката й бе настръхнала. Завивката се беше увила около нея като змия. Отви я, хвърли одеялото на голия дъсчен под и изшляпа гола до прозореца. Браавос се губеше в мъгла. Можеше да види зелената вода на малкия канал долу, калдъръмената улица, минаваща под сградата й, две арки на обраслия с мъх мост... но отсрещният край на моста чезнеше в сивота и само смътни светлини бяха останали от зданията отвъд канала. Чу тих плясък, щом една змийска лодка пропълзя под централната арка на моста.
– Кой час е? – викна Мърси на мъжа, който стоеше на извитата нагоре опашка на змията и я буташе напред с веслото си.
Весларят зяпна нагоре да потърси гласа.
– Четири, по рева на Титана.
Думите му отекнаха кухо от завихрените зелени води и стените на невидими здания.
Не беше закъсняла, още не, но не биваше да се мотае. Мърси беше щастлива душа и се трудеше здраво, но рядко биваше точна. Но тази вечер това нямаше да е добре. Пратеник от Вестерос го очакваха тази вечер в Портата и Изембаро нямаше да е в настроение да слуша извинения, дори и да му ги поднесеше с мила усмивка.
Беше напълнила легена си от канала вечерта, преди да си легне, предпочиташе солената вода пред лигавата дъждовна, застояла в щерната отзад. Топна грубо сукно и се уми от глава до пети, като заставаше на един крак от време на време, за да изтърка мазолестите си стъпала. След това намери бръснача си. Голото теме помага перуките да се наместят по-добре, твърдеше Изембаро.
Обръсна се, надяна кюлотите си и навлече безформена кафява рокля. Единият й чорап трябваше да се закърпи, забеляза, щом го дръпна нагоре. Щеше да помоли Баракудата за помощ – шиенето й беше толкова окаяно, че старшата на гардероба обикновено се смиляваше над нея. „Иначе бих могла да свия по-хубав чифт от гардероба“. Беше рисковано обаче. Изембаро мразеше глумците да носят костюмите му по улиците. „Освен за Вендейни. Посмучи малко патката на Изембаро и едно момиче може да носи който костюм си поиска“. Мърси не беше толкова глупава. Даена я беше предупредила: „Момичета, които хванат по тоя път, свършват на Кораба, където всеки мъж в партера знае, че може да има всяка хубавелка, която може да мерне горе на сцената, стига кесията му да е достатъчно издута“.
Ботушите й бяха стари безформени кафяви кожени буци, нашарени с петна сол и напукани от дълго носене, коланът й – конопено въже, боядисано синьо. Върза го около кръста си и окачи нож на дясното си бедро и кесийка за монети на лявото. Най-сетне метна наметалото на раменете си. Беше истинско наметало на глумец, тъмночервена вълна, обшита с червена коприна, с качулка да пази от дъжда и три тайни джоба също така. Скрила беше няколко монети в един от тях, железен ключ в друг, нож – в последния. Истински нож, не за рязане на плодове като този на бедрото й, но той не беше на Мърси, както и другите й съкровища не бяха. Ножът за плодове беше на Мърси. Беше създадена да яде плодове, да се усмихва и шегува, да се труди упорито и да прави каквото й се каже.
– Мърси, Мърси, Мърси – тананикаше си, докато слизаше по дървеното стълбище. Парапетът беше нацепен, стъпалата стръмни и имаше пет площадки до долу, на точно затова бе получила стаята толкова евтино. „Това, и усмивката на Мърси“. Можеше да е с бръсната глава и мършава, но имаше хубава усмивка и определено изящество. Дори Изембаро беше съгласен, че е изящна. Беше далече от портата като за полет на врана, но за момичета с крака вместо крила пътят бе по-дълъг. Браавос беше разкривен град. Улиците бяха разкривени, пасажите бяха още по-разкривени, а каналите бяха най-разкривени. Повечето дни тя предпочиташе да върви по дългия път, по Улицата на Вехтошаря покрай Външния пристан, където имаше морето пред себе си и небето горе, и ясна гледка над Голямата лагуна към Арсенала и обраслите с бор склонове на Щита на Селагоро. Моряци често й подвикваха за поздрав, докато подминаваше кейовете, от палубите на мудни китоловци от Ибен и тумбести когове на Вестерос. Мърси не винаги можеше да разбере думите им, но знаеше какво казват. Понякога им отвръщаше с усмивка и им казваше, че могат да я намерят в Портата, ако имат пари.
Дългият път също тъй я превеждаше по Моста на Очите, с изваяните му каменни лица. От върха му можеше да погледне през арките и да види целия град: зелените медни куполи на Залата на Истината, мачтите, издигащи се като гора от Пурпурния пристан, високите кули на могъщите, златната мълния, въртяща се на шпила си над Двореца на Морския господар... дори бронзовите рамене на Титана, отвъд тъмнозелените води. Но това бе само когато слънцето грееше над Браавос. Ако мъглата бе гъста, нямаше нищо за гледане, освен сиво, тъй че днес Мърси избра по-късия път, за да спести малко търкане на жалките си напукани ботуши.
Мъглите сякаш се разтваряха пред нея и отново се затваряха, докато преминаваше. Калдъръмът бе мокър и хлъзгав под стъпалата й. Чу жалното мяукане на котка. Браавос беше добър град за котки и те скитаха навсякъде, особено нощем. „В мъглата всички котки са сиви – помисли Мърси. – В мъглата всички хора са убийци“.
Никога не бе виждала по-гъста мъгла. В по-големите канали, лодкарите щяха да блъскат змийските си лодки една в друга, понеже нямаше да могат да различат нещо повече от смътните светлини на зданията от двете им страни.
Подмина старец с фенер, който крачеше в обратната посока, и му завидя за светлината. Улицата бе толкова сумрачна, че едва можеше да види къде стъпва. В по-бедните квартали на града къщи, дюкяни и складове бяха струпани нагъсто, подпираха се едни-други като пияни любовници, горните етажи бяха толкова близо, че човек можеше да прекрачи от една тераса на другата. Улиците долу се превръщаха в тъмни тунели, където всяка стъпка ехтеше. Малките канали бяха още по-рисковани, тъй като много от къщите покрай тях имаха нужници, издадени над водата. Изембаро обичаше да декламира речта на Морския господар от „Скръбната щерка на търговеца“ за това как „стои тук още последният Титан, възкрачил каменните рамене на свойте братя“, но Мърси предпочиташе сцената, където дебелият търговец сереше на главата на Морския господар, докато минава отдолу в ладията си в злато и пурпур. Само в Браавос можеше да се случи нещо такова, казваха, и само в Браавос и Морски владетел, и моряк щяха да вият от смях, щом го видят.
Портата се намираше близо до края на Удавения град, между Външния пристан и Пурпурния пристан. Един стар склад бе изгорял там, а земята потъваше по малко всяка година, тъй че теренът бе излязъл евтино. Изембаро бе вдигнал пещерната си театрална зала над наводнената основа на склада,. Купола и Синия фенер можеше да се радват на по-изискана среда, каза на глумците си, но тук между пристаните никога нямало да им липсват моряци и курви, които да пълнят партера. Кораба беше наблизо и още привличаше знатни тълпи към кея, където бе привързан от двайсет години, каза им, и Портата също щеше да процъфти.
Времето бе доказало правотата му. Сцената се беше килнала, докато сградата улягаше, костюмите им хващаха плесен и водни змии гнездяха в наводненото мазе, но ни едно от тези неща не притесняваше глумците, стига къщата да се пълнеше.
Последният мост бе направен от въже и сурови талпи и сякаш се разтваряше в нищото, но това бе от мъглата. Мърси заситни по него, петите й закънтяха по дървото. Мъглата се разтвори пред нея като дрипава завеса и разкри театъра. Жълта светлина се изливаше от вратите и Мърси чу гласове вътре. До входа Голям Бруско бе пребоядисал заглавието на последното представление и бе изписал Кървавата ръка на мястото му с огромни червени букви. Рисуваше кървава ръка под думите, за ония, дето не можеха да четат. Мърси спря да погледне и му каза:
– Хубава ръка.
– Палецът е крив. – Бруско мацна по него с четката си. – Краля на глумците питаше за тебе.
– Беше толкова тъмно, че спах и спах.
Когато Изембаро си лепна прозвището Краля на глумците, трупата изпита злобно удоволствие от това – представяха си гнева на съперниците им от Купола и Синия фенер. Напоследък обаче Изембаро бе започнал да взима титлата си твърде на сериозно.
– Само крале ще играе сега – каза Маро и завъртя очи. – А ако няма крал в пиесата, няма да я постави изобщо.
„Кървавата ръка“ предлагаше двама крале – Дебелия и Момчето. Изембаро щеше да играе Дебелия. Не беше голяма роля, но имаше чудесно слово на смъртния одър и великолепна битка с демоничен глиган преди това. Фарио Форел я беше написал, а той имаше най-кървавото перо в цял Браавос.
Мърси завари трупата събрана зад сцената и се шмугна между Даена и Баракудата отзад, с надеждата закъснението й да мине незабелязано. Изембаро им говореше, че очаква Портата да е тъпкана до мертеците тази вечер, въпреки мъглата.
– Краля на Вестерос праща своя посланик да почете Краля на глумците тая вечер – каза на трупата. – Няма да разочароваме нашия колега монарх.
– Ние ли? – рече Баракудата, която правеше всичките костюми за глумците. – Повече от един ли има вече?
– Той е достатъчно дебел, за да се брои за двама – прошепна Бобоно. Всяка трупа глумци трябваше да има джудже. Той беше тяхното. Като видя Мърси, се ухили похотливо и рече: – Охо. Ето я и нея. Готово ли е момиченцето за изнасилването си? – Млясна с устни.
Баракудата го плесна по главата.
– Тихо.
Краля на глумците не обърна внимание на кратката суматоха. Още говореше, казваше на глумците колко великолепни трябва да са. Освен пратеника на Вестеросите щеше да има ковчежници в множеството тази вечер, и прочути куртизанки също така. Нямаше да позволи да си тръгнат с лошо мнение за Портата.
– Ще бъда зъл със всеки, който провали ме – закани се той, закана, която беше заел от речта, която принц Гарин произнася в навечерието на битката в „Гнева на Господарите на дракони“, първата пиеса на Фарио Форел.
Докато Изембаро най-сетне се наприказва, до представлението оставаше по-малко от час и всички глумци се бяха побъркали и паникьосали. Портата закънтя с името на Мърси.
– Мърси – замоли се приятелката й Даена, – лейди Сторк пак си е настъпила пеша на роклята. Ела ми помогни да я зашия.
– Мърси – извика Странника, – донеси проклетото лепило, рогът ми се клати.
– Мърси – забоботи самият Изембаро Велики, – какво си направила с короната ми, момиче? Не мога да се появя без короната си. Как ще разберат, че съм крал?
– Мърси – изписука джуджето Бобоно, – Мърси, нещо се е объркало с връзките ми, патката ми непрекъснато се измъква навън.
Тя взе лепилото и закрепи левия рог на челото на Странника. Намери короната на Изембаро в нужника, където я оставяше винаги, и му помогна да я закрепи с игли за перуката си, а после изтича за игла и конец, за да може Баракудата да да пришие отново дантелената пола на роклята от златоткан плат, която кралицата щеше да носи в сцената с бракосъчетанието.
А патката на Бобоно наистина се измъкваше навън. Беше направено да се измъква нарочно, за изнасилването. „Какво отвратително нещо“, помисли Мърси, щом клекна пред джуджето да го оправи. Пенисът беше една стъпка дълъг и дебел колкото ръката й, достатъчно голям, за да се види и от най-високия балкон. Бояджията обаче си беше свършил лошо работата с кожата – изделието беше петнисто розово и бяло, с издута глава с цвета на слива. Мърси го натика обратно в бричовете на Бобоно и затегна връзките му.
– Мърси – замърмори той, докато го стягаше здраво, – Мърси, Мърси, ела в стаята ми тази нощ и ме направи мъж.
– Евнух ще те направя, ако продължаваш да се развързваш само за да се мотая с чатала ти.
– Ние сме създадени да сме заедно, Мърси – настоя Бобоно. – Виж, ние просто сме на един ръст.
– Само когато съм на колене. Помниш ли първата си реплика?
Само преди две седмици джуджето се беше килнало пияно на сцената и бе открило „Терзанието на архонта“ с речта на гръмпкина от „Страстната дама на търговеца“. Изембаро щеше жив да го одере, ако отново направеше такъв гаф, все едно колко трудно беше да се намери добро джудже.
– Какво играем, Мърси? – попита невинно Бобоно.
„Дразни ме – помисли Мърси. – Не е пиян, знае много добре представлението“.
– Правим новата „Кървавата ръка“ на Фарио в чест на пратеника от Седемте кралства.
– А, да, спомних си. – Бобоно сниши гласа си до злокобен грак. – Измамил ме е богът седемлик ме е измамил – заговори. – Баща ми благороден от злато той направи, от злато са и брат ми и сестра ми. Но мен направил е от нещо тъмно, от кости, кръв и глина, наврян във тази грозна плът, що виждаш пред очите си прекрасни. – При тези думи сграбчи гръдта й и я заопипва. – Нямаш цици! Как мога да изнасиля момиче без цици?
Тя хвана носа му между палеца и показалеца си и го изви силно.
– А ти няма да имаш нос, ако не си махнеш ръцете от мен.
– Оууу – писна джуджето и я пусна.
– Ще ми порастат до година-две. – Мърси се надигна и се извиси над дребосъка. – Но на теб никога няма да ти порасте друг нос. Мисли за това, преди да ме пипнеш пак.
Бобоно си разтърка носа.
– Не бъди толкова срамежлива де. Съвсем скоро ще те изнасилвам.
– Не и преди второ действие.
– Винаги стискам хубаво гърдичките на Вендейни, когато я изнасилвам в „Терзанието на архонта“ – оплака се джуджето. – На нея й харесва, а и на партера също. Трябва да задоволиш партера.
Това беше една от „мъдростите“ на Изембаро, както обичаше да ги нарича. „Трябва да задоволиш партера“.
– Бас слагам, че на партера ще му хареса, ако откъсна патката на джуджето и го заудрям по главата с нея – отвърна Мърси. – Това ще е нещо, което никога не са виждали преди. – „Винаги им давайте нещо, което никога не са виждали“ беше друга от „мъдростите“ на Изембаро и за нея Бобоно нямаше лесен отговор. – Хайде, оправихме те – обяви Мърси. – Сега гледай дали ще можеш да го държиш в бричовете си, докато потрябва.
Изембаро отново я викаше. Сега пък не можеше да си намери меча за глигани. Мърси му го намери, помогна на Голям Бруско да си навлече глиганския костюм, провери лъжливите ками просто за да се увери, че никой не ги е заменил с истински нож (някой беше направил това в Купола веднъж и един глумец беше умрял), и наля на лейди Сторк глътчицата вино, което обичаше да изпива преди всяко представление. Когато всичките викове „Мърси, Мърси, Мърси“ най-сетне заглъхнаха, открадна миг, за да надникне в залата.
Партерът беше по-пълен от всякога и вече се забавляваха, шегуваха се и се бутаха, ядяха и пиеха. Видя уличен продавач на парчета сирене, късаше ги от питата с пръсти щом намереше купувач. Жена разнасяше торба спаружени ябълки. Мехове вино минаваха от ръка на ръка, някои момичета продаваха целувки, а един моряк свиреше на гайда. Дребосъкът с тъжни очи с прякор Перото стоеше отзад, дошъл да види какво може да открадне за някоя от пиесите си. Косомо Факира също беше дошъл, а за ръката му се държеше Юна, еднооката курва от „Щастлив пристан“, но Мърси не можеше да познава тях двамата и те не можеха да познават Мърси. Даена разпозна някои от редовните посетители на Портата и й ги посочи: бояджията Делоно с изпитото му лице и оцапани с пурпур длани, Галео, майстора на наденички с мазната кожена престилка, високия Томаро с неговия любимец плъх на рамото.
– Томаро по-добре да не дава на Галео да види плъха му – предупреди Даена. – Това е единственото месо, което слага в надениците, чувам.
Мърси закри устата си с ръка и се изсмя.
Балконите също се пълнеха. Първото и третото ниво бяха за търговци, капитани и друг порядъчен народ. Катилите предпочитаха четвъртото и най-високото, където местата бяха най-евтини. Беше изобилие от ярки цветове там горе, докато долу властваха по-строги оттенъци. Вторият балкон бе разделен на частни ложи, където могъщите можеха да се настанят в удобство и интимност, безопасно отделени от простата тълпа горе и долу. Имаха най-добрата гледка към сцената и слуги, които да им носят храна, вино, възглавници, всичко каквото пожелаят. Рядкост беше вторият балкон да е повече от половината пълен в Портата: могъщите, решили да се насладят на глумство, бяха по-склонни да посещават Купола или Синия фенер, където предлаганото се смяташе за по-деликатно и по-поетично.
Тази вечер бе различно обаче, несъмнено заради пратеника на Вестерос. В една ложа седяха трите издънки на Одерис, и тримата придружени от прочути куртизанки; Престейн седеше сам, мъж толкова стар, че да се чудиш как изобщо е стигнал до мястото си; Тороун и Пранелис споделяха ложа, както споделяха неудобен съюз; Третия меч бе приютил петима-шестима приятели.
– Броя петима ковчежници – каза Даена.
– Бесаро е толкова дебел, че трябва да го броиш двойно – отвърна Мърси с кикот. Изембаро си имаше шкембе, но сравнен с Бесаро беше тънък като вейка. Ковчежникът беше толкова огромен, че имаше нужда от специална седалка, тройно по-голяма от обикновен стол.
– Всички са дебели, тия Рейани – каза Даена. – Тумбаците им са големи като корабите им. Трябваше да видиш бащата. Пред него този изглежда дребосък. Веднъж беше призован в Залата на Истината да гласува, но когато стъпи на ладията си, тя потъна. – Стисна Мърси за лакътя. – Виж ложата на Морския господар! – Морския господар никога не бе посещавал Портата, но Изембаро отдавна бе заделил ложа за него, най-голямата и най-пищната в театъра. – Онзи там трябва да е вестероският пратеник. Виждала ли си някога такива дрехи на старец? И виж, довел е Черната перла!
Пратеникът беше слаб и оплешивял, със смешна сива козя брадичка. Наметалото му беше от жълто кадифе, бричовете също. Жакетът му беше син, толкова ярък, че очите на Мърси едва не се насълзиха. На гърдите му бе извезан щит с жълт конец, а на щита гордо изпъкваше син петел в лапис лазули. Един от гвардейците му помогна да се настани в стола, докато други двама стояха зад него отзад в ложата.
Жената с него не можеше да е на повече от третина от възрастта му. Беше толкова красива, че лампите сякаш лумнаха по-ярко, когато премина. Беше облечена в рокля с дълбоко деколте от светложълта коприна, изумителна на фона на светлокафявото на кожата й. Черната й коса беше стегната в мрежичка от предено злато и колие от черен кехлибар и злато се полюшваше над пълните й гърди. Тя се наведе към пратеника и прошепна в ухото му нещо, което го накара да се разсмее.
– Би трябвало да я наричат Кафявата перла – каза Мърси на Даена. – Повече е кафява, отколкото черна.
– Първата Черна перла била черна като мастило – каза Даена. – Била пиратска кралица, бащата – син на Морския господар, от майка принцеса от Летните острови. Един драконов крал от Вестерос я взел за своя любовница.
– Иска ми се да видя дракон – каза тъжно Мърси. – Защо пратеникът има пиле на гърдите?
Даена простена.
– Мърси, нищо ли не знаеш? Това е гербът му. В Кралствата на Залеза всички лордове имат гербове. Някои имат цветя, някои имат риба, някои имат мечки и елени, и други неща. Виж, гвардейците на пратеника носят лъвове.
Вярно беше. Бяха четирима, едри мъже, корави на вид и с ризници, с тежки вестероски дълги мечове на кръста. Алените им наметала бяха извезани на спирали от злато и златни лъвове с очи от червен гранат стягаха всяко наметало на рамото. Мърси огледа лицата под позлатените шлемове с лъвски гребен и коремът й се сгърчи. „Боговете са ми донесли дар!“ Пръстите й се вкопчиха в ръката на Даена.
– Онзи гвардеец. Онзи открая, зад Черната перла.
– Какво? Познаваш ли го?
– Не. – Мърси беше родена и отраснала в Браавос, как можеше тя да познава някой вестерос? Трябваше да помисли за миг. – Просто... Хубавец е, не мислиш ли?
Беше, с някак грубоват чар, макар погледът му да беше твърд.
Деана сви рамене.
– Много е стар. Не толкова стар като другия, но... може да е вече на трийсет. И е вестерос. Те са ужасни диваци, Мърси. По-добре стой далече от такива като него.
– Стой далече? – изкикоти се Мърси. От кикотещите се момичета си беше Мърси. – Не, трябва да се доближа. – Стисна ръката на Даена и рече: – Ако Баракудата дойде да ме търси, кажи й, че съм излязла да си прочета репликите още веднъж.
Имаше само няколко и повечето бяха просто: „О, не, не, не“ и „Недейте, о, недейте да ме докосвате, недейте“ и „О, моля ви, милорд, та аз съм още девствена“, но Изембаро за първи път й беше дал реплики изобщо, тъй че можеше само да се очаква горката Мърси да иска да ги каже правилно.
Пратеникът от Седемте кралства беше взел двама от гвардейците си да стоят зад него и Черната перла, но другите двама бе поставил на пост пред вратата, за да гарантират, че няма да бъде притесняван. Говореха тихо на Общата реч на Вестерос, когато Мърси се шмугна безшумно зад тях в полутъмния проход. Не беше език, който би могла да знае.
– Седем ада, колко влажно е тук – чу как се оплака нейният гвардеец. – Изгниха ми костите. Къде са проклетите портокалови дръвчета? Винаги съм слушал, че в Свободните градове имало портокалови дръвчета. Лимони. Нарове. Люти чушлета, топли нощи, момичета с голи кореми. Къде са момичетата с голите кореми, питам аз?
– Долу в Лис, и Мир, и Стар Волантис – отвърна другият. Беше по-стар, с шкембе и побелял. – Ходих веднъж до Лис с лорд Тивин, когато беше Ръка на Ерис. Браавос е северно от Кралски чертог, глупако. Не можеш ли да прочетеш една проклета карта?
– Колко дълго мислиш, че ще сме тук?
– По-дълго, отколкото би ти харесало – отвърна старият. – Ако се върне без златото, кралицата ще му вземе главата. А и съм виждал оная негова жена. Има стъпала в Скалата на Кастърли, по които не може да слезе от страх да не се заклещи, толкова е дебела. Кой би се върнал при това, когато си има чернилката кралица?
Чаровният гвардеец се ухили.
– Не допускаш, че ще я сподели с нас след това?
– Какво, ти луд ли си? Мислиш, че изобщо забелязва такива като нас? Проклетият шибаняк дори не казва правилно имената ни половината пъти. Може и да е било друго с Клегейн.
– Сир не си падаше по театри и префинени курви. Когато сир поискаше жена, си взимаше някоя, но понякога ни даваше да я имаме, след това. Не бих имал нищо против да опитам малко от тая Черна перла. Мислиш ли, че е розова между краката?
Мърси искаше да чуе още, но нямаше време. „Кървавата ръка“ щеше да започне всеки момент и Баракудата щеше да я търси да й помогне с костюмите. Изембаро можеше да е Кралят на глумците, но Баракудата бе тази, от която се страхуваха всички. Достатъчно време щеше да има за красивия й гвардеец после.
„Кървавата ръка“ започваше в гробище.
Когато джуджето се появи иззад дървен надгробен камък, тълпата започна да съска и да псува. Бобоно се заклатушка към авансцената и се ухили злобно.
– Измамил ме е богът седемлик – започна да ръмжи той. – Баща ми благороден от злато той направи, от злато са и брат ми и сестра ми. Но мен направил е от нещо тъмно, от кости, кръв и глина...
Междувременно Маро се бе появил зад него, мършав и ужасен в дългия черен халат на Странника. Лицето му също беше черно, зъбите му червени и лъснали от кръв, бели костени рога стърчаха от челото му. Бобоно не можеше да го види, но балконите можеха, а вече и партерът също. В Портата стана мъртвешки тихо. Маро тръгна безшумно напред.
Мърси също. Всички костюми бяха окачени и Баракудата се беше залисала да зашие Даена в роклята й за дворцовата сцена, тъй че отсъствието на Мърси не трябваше да се забележи. Тиха като сянка, тя се промъкна отново горе, където гвардейците стояха на пост пред ложата на пратеника. Застанала в затъмнената ниша, неподвижна като камък, огледа хубаво лицето му. Огледа го внимателно, за да е сигурна. „Твърде млада ли съм за него? – зачуди се. – Твърде невзрачна? Твърде мършава?“ Дано да не беше от мъжете, които харесват големи цици. Бобоно беше прав за циците й. „Най-добре би било ако мога да го взема в стаята си, да го имам само за себе си. Но ще дойде ли с мен?“
– Мислиш ли, че може да е той? – тъкмо казваше хубавият.
– Какво, Другите ли ти взеха ума?
– Защо да не е? Джудже е, нали?
– Дяволчето не беше единственото джудже на света.
– Може би, но виж сега, всички казват колко умен беше, нали? Тъй че може да е решил, че последното място, където сестра му би го търсила изобщо, е в някое глумско представление, където да става за посмешище. Тъй че прави точно това, за да й натрие носа.
– О, ти си луд.
– Добре, може да го проследя след представлението. Да разбера сам. – Гвардеецът сложи ръка на дръжката на меча си. – Ако съм прав, ще стана „милорд“, а ако не – майната му, това е само някакво джудже. – Изсмя се грубо.
На сцената Бобоно се пазареше със зловещия Странник. Имаше силен глас за толкова малък човек и сега той закънтя и под най-високите мертеци:
– Дай чашата, о, Страннико. Ще пия аз дълбоко. А ако на вкус е злато и кръв от лъв, то толкоз по-добре. Не мога ли да съм героят, то нека съм чудовище и да им дам урок за страх наместо за любов.
Мърси изрече тихо последните реплики заедно с него. Бяха по-хубави реплики от нейните, и уместни при това. „Той или ще ме иска, или не – каза си. – Тъй че нека играта започне“. Помоли се наум на бога с многото лица, измъкна се от нишата и тръгна отривисто към тях. „Мърси, Мърси, Мърси“.
– Милорди – заговори, – говорите ли браавоси? О, моля ви, кажете ми, че да!
Двамата гвардейци се спогледаха.
– Какви ги дрънка това същество? – попита по-старият. – Коя е тя?
– Една от глумците – отвърна хубавият. Избута кичура руса коса от челото си и й се усмихна. – Съжалявам, сладурче, не знаем варварския ви език.
„Пух и перушина – помисли Мърси, – знаят само Общата реч“. Това не беше добре. „Предай се или продължи“. Не можеше да се предаде. Искаше го толкова ужасно.
– Аз знам вашия, мъничко – излъга, с най-милата усмивка на Мърси. – Вие сте лордове от Вестерос, така каза приятелката ми.
Старият се засмя.
– Лордове? Тъй де, лордове сме.
Мърси наведе очи, много свенливо.
– Изембаро каза да задоволя лордовете – прошепна тя. – Ако има нещо, което искате, каквото и да е...
Двамата гвардейци се спогледаха. После хубавият посегна и докосна гърдите й.
– Каквото и да е?
– Отвратителен си – каза по-старият.
– Защо? Ако този Изембаро иска да е гостоприемен, ще е грубо да откажем. – Стисна зърното й през тъканта на роклята, точно както го беше направило джуджето, когато му прибираше патката в бричовете. – Глумците са следващото най-добро нещо след курвите.
– Може би, но тази е дете.
– Не съм – излъга Мърси. – Вече съм девица.
– Не за дълго – каза красавецът. – Аз съм лорд Рафорд, сладурче, и знам точно какво искам. Сега си вдигни полите и се подпри на онази стена.
– Не тук – каза Мърси и избута ръцете му. – Не където се играе пиесата. Може да извикам и Изембаро ще побеснее.
– Къде тогава?
– Знам едно място.
По-старият се мръщеше.
– Какво? Мислиш просто да се изсулиш? А ако негово рицарство дойде да те потърси?
– Защо да го прави? Нали гледа представление. И си има неговата курва, защо аз да си нямам моята? Няма да отнеме дълго.
„Да – помисли тя, – няма“. Хвана го за ръката и го поведе назад, надолу и навън в мъгливата нощ.
– Би могъл да си глумец, ако поискаш – каза му, щом той я натисна до стената на театъра.
– Аз? – Гвардеецът изсумтя. – Не е за мен, момиченце. Цялото това проклето говорене. Не бих запомнил и половината.
– Трудно е отначало – призна тя. – Но след време става по-лесно. Мога да те научи да си казваш репликите. Мога.
Той сграбчи китката й.
– Аз ще съм учителят. Време е за първия ти урок. – Дръпна я силно към себе си и я целуна по устните, напъха езика си в устата й. Беше мокър и хлъзгав, като змиорка. Мърси го облиза със своя език, после се откъсна от него задъхана.
– Не тук. Някой може да види. Стаята ми не е далече, но побързай. Трябва да се върна преди второто действие или ще пропусна изнасилването си.
Той се ухили.
– Нямай грижа за това, момиче.
Но се остави да го задърпа след себе си. Ръка за ръка тичаха през мъглата, по мостове и пасажи, и нагоре по петте крила на паянтовото дървено стълбище. Гвардеецът едва дишаше, когато нахлуха през вратата на стаичката й. Мърси запали лоена свещ, после затанцува около него с кикот.
– О, вече сте изморен! Забравих колко стар сте, милорд. Искате ли да дремнете мъничко? Просто легнете и затворете очи, а аз ще се върна след като Дяволчето свърши с изнасилването ми.
– Никъде няма да ходиш. – Той я дръпна грубо към себе си. – Смъквай тия дрипи и ще ти покажа колко съм стар!
– Мърси – каза тя. – Казвам се Мърси. Можете ли да го кажете?
– Мърси – каза той. – Аз съм Раф.
– Знам.
Тя пъхна ръка между краката му и усети колко твърд е през вълната на бричовете му.
– Връзките – подкани я той. – Бъди мило момиче и ги развържи. – Вместо това тя плъзна пръста си по вътрешната страна на бедрото му и той изпъшка: – Проклятие, внимавай там, кур...
Мърси ахна и отстъпи назад, лицето й беше смутено и изплашено.
– Тече ви кръв!
– Какво?!... – Погледна се. – Богове. Какво ми направи, малка путко? – Червеното петно се разшири по бедрото му, намокри дебелата тъкан.
– Нищо – изписука Мърси. – Аз никога... ох, ох, толкова много кръв! Спрете я, спрете я, плашите ме.
Той поклати глава замаян. Когато притисна ръка до бедрото си, кръвта швирна между пръстите му. Течеше надолу по крака му, в ботуша му. „Не изглежда толкова хубав вече – помисли тя. – Просто изглежда бял и уплашен“.
– Кърпа – изпъшка гвардеецът. – Донеси ми кърпа, парцал, притисни го на това. Богове! Причернява ми! – Кракът му беше подгизнал от кръв от бедрото надолу. Когато понечи да премести тежестта си на него, коляното му се огъна и той падна. – Помогни ми – замоли се, щом чаталът на бричовете му почервеня. – Майката да се смили, момиче! Лечител... тичай и намери лечител, бързо!
– Има един на следващия канал, но няма да иска да дойде. Ти трябва да идеш при него. Можеш ли да вървиш?
– Да вървя? – Пръстите му бяха полепнали от кръв. – Сляпа ли си, момиче? Кървя като заклано прасе. Не мога да вървя на това.
– Ами... – каза тя, – тогава не знам как ще стигнеш там.
– Ще трябва да ме отнесеш.
„Виждаш ли? – помисли Мърси. – Знаеш репликата си, както и аз“.
– Мислиш ли? – попита Аря мило.
Раф Сладура вдигна рязко очи, щом дългото тънко острие се хлъзна от ръкава й. Тя го натика през гърлото му под брадичката, изви и го издърпа настрани с едно гладко посичане. Последва ситен червен дъжд и светлината в очите му си отиде.
– Валар моргулис – прошепна Аря, но Раф беше мъртъв и не чу. Тя подсмръкна. „Трябваше да му помогна надолу по стълбите, преди да го убия. Сега ще трябва да го влача чак до канала и да го изтъркалям вътре“. Змиорките щяха да свършат останалото.
– Мърси, Мърси, Мърси – запя тъжно. Глупаво, вятърничаво момиче беше, но добросърдечно. Щеше да й липсва, щяха да й липсват Даена и Баракудата, и останалите, дори Изембаро и Бобоно. Това щеше да създаде неприятности за Морския господар и пратеника с пилето на гърдите, не се съмняваше.
Щеше да помисли за това по-късно обаче. Точно сега нямаше време. „По-добре да тичам“.
Мърси все още имаше да каже няколко реплики, първите й реплики и последните, а Изембаро щеше да й счупи празната главичка, ако закъснееше за изнасилването си.
Откъс от „Ветровете на зимата“
Шеста книга от „Песен за огън и лед“
Джордж Р. Р. Мартин
(10 май, 2016)
Ариан
По цялото крайбрежие на нос Гняв се издигаха порутени каменни наблюдателници, вдигнати в древни времена, за да предупреждават за дорнски нашественици, промъкващи се през морето. Села бяха изникнали около кулите. Няколко бяха разцъфтели в градчета.
„Пътешественик“ пристана в Плачещия град, където трупът на Младия дракон някога се бе задържал за три дни на път към родния си дом от Дорн. Знамената, плющящи на здравите дървени градски стени, все още показваха елена и лъва на крал Томен, намеквайки, че поне тук властта на Железния трон все още може да се зачита.
– Дръжте си езиците – предупреди Ариан свитата си, щом слязоха на брега. – Най-добре ще е ако Кралски чертог изобщо не научи, че сме минали оттук.
Бъдеше ли потушен бунтът на лорд Конингтън, щеше да е зле за всички тях, ако се знаеше, че Дорн я е пратил да преговаря с него и претендента му. Поредният урок, който баща й се бе постарал да й предаде: избирай страната си предпазливо и само ако имат шанса да спечелят.
Нямаха проблем с купуването на коне, въпреки че цената беше пет пъти по-висока, отколкото щеше да е предната година.
– Стари са, но са здрави – твърдеше конярят. – Няма да намерите по-добри отсам Бурния край. Хората на грифона грабят всеки кон и муле, което им падне. Волове също. Някои ще ти драснат бележка, ако помолиш за плащане, но има други, дето просто ще ти разпорят корема и ще ти платят с шепа от собствените ти черва. Натъкнете ли се на такива, дръжте си езиците зад зъбите и давайте конете.
Градчето бе достатъчно голямо, за да поддържа три хана, и гостилниците им гъмжаха от слухове. Ариан прати хората си във всяка, за да чуят каквото могат да чуят. В „Счупеният щит“ на Демън Пясък му казаха, че великата септа на Твърдината била опожарена от нашественици от морето и сто послушнички от манастира на Девичи остров били отведени в робство. В „Безделника“ Джос Худ научи, че петдесетина мъже и момчета от Плачещия град потеглили на север, за да се присъединят към Джон Конингтън при Грифонов полог, сред тях и младият сир Адам, син и наследник на стария лорд Уайтхед. Но в уместно наречената „Пияният дорнец“ Федърс чу да мърморят, че грифонът убил брата на Червения Ронет и изнасилил девствената му сестра. За самия Ронет разправяха, че се втурнал на юг да отмъсти за смъртта на брат си и обезчестяването на сестра си.
Тази нощ Ариан прати първия си гарван да се върне в Дорн и съобщи на баща си всичко, което бе видяла и чула. Призори свитата й пое за Мъглив лес, докато първите лъчи на изгряващото слънце падаха косо по островърхите покриви и криви пасажи на Плачещия град. Към средата на заранта, докато си проправяха път през земя със зелени поля и малки селца, заваля лек дъжд. Засега все още не бяха видели никакви следи от боеве, но всички други пътници по изровения път като че ли вървяха в обратната посока, а жените в селата, през които минаваха, ги гледаха боязливо и държаха децата до себе си. Още по на север нивята отстъпиха на заоблени хълмове и гъсти горички стари дървета, пътят се стесни до тясна пътека и селата се разредиха.
Здрачът ги завари в окрайнината на дъждовния лес, мокър зелен свят, където потоци и реки течаха през тъмни гори, а земята беше кал и гниеща шума. Огромни върби растяха покрай речните корита, по-големи от всичко, което Ариан бе виждала, масивните им дънери бяха чворести и сгърчени като старческо лице и окичени с бради сребрист мъх. Дърветата растяха нагъсто от двете страни и затулваха слънцето: ели и червени кедри, бели дъбове, смърчове, които се издигаха високи и прави като кули, „стражеви дървета“, кленове с големи листа, секвои, дори по някое язово дърво тук-там. Под сплетените им клони растяха в обилие папрат и цветя: саблена папрат, дамска папрат, камбанки и гайдарски ширит, вечерни звезди и отровни целувки, гълъбови очички, медуница, рогоцвет. Гъби никнеха между дървесните корени и от дънерите им също така, бели петнисти длани, които улавяха дъжда. Други дървета бяха загърнати в мъх, зелен или сив, или червеноопашат, а веднъж – ярък пурпур. Лишеи покриваха всяка скала и камък. Презрели червени мухоморки се разпадаха до гниещи дъбове. Самият въздух изглеждаше зелен.
Ариан беше чула веднъж баща й и майстер Калеот да спорят с един септон защо северната и южната страна на Дорнско море са толкова различни. Септонът смяташе, че е заради Дъран Божата скръб, първия Бурен крал, който похитил дъщерята на морски бог и богинята на вятъра и си спечелил тяхната вечна вражда. Принц Доран и майстерът бяха по-склонни да го припишат на вятъра и водата и говореха как големите щормове, които се заформяха в Лятното море, набират влага, докато се движат на север и ударят накрая нос Гняв. По някаква странна причина бурите като че ли никога не поразяваха Дорн, беше казал баща й.
– Знам ви причината – беше отвърнал септонът. – Дорнци никога не са похищавали дъщерята на двама богове.
Вървенето беше много по-бавно, отколкото в Дорн. Вместо по прилични пътища яздеха по криви просеки, които се виеха насам-натам, през цепнатини в огромни покрити с мъх канари и по дълбоки клисури, задръстени с къпинови храсталаци. Понякога пътеката изчезваше напълно, затъваше в блата или пък се скриваше сред папратта, оставяйки Ариан и спътниците й сами да си намерят пътя между смълчаните дървеса. Дъждът продължаваше да вали, тих и непрестанен. Звукът на капеща от листата влага властваше навсякъде, а на всяка миля ги зовеше музиката на поредния малък водопад.
Лесът беше пълен с пещери също така. Първата нощ се подслониха в една, за да се отърват от влагата. В Дорн често бяха пътували след стъмване, когато лунната светлина превръщаше наветите пясъци в сребро, но дъждовният лес бе твърде пълен с блата, дерета и пропади и беше черно като катран под дърветата, където луната бе само спомен.
Федърс напали огън и свари два заека, които беше ударил сир Гарибалд – сготви ги с див лук и гъби, които беше събирал по пътя. След като ядоха, Елия Пясък направи факла от една пръчка и малко мъх и отиде да огледа по-надълбоко в пещерата.
– Гледай да не влизаш много навътре – каза й Ариан. – Някои от тези пещери са много дълбоки и е лесно да се загубиш.
Принцесата загуби още една игра киваси от Демън Пясък и спечели една от Джос Худ, после, щом двамата започнаха да учат Джейни Лейдибрайт на правилата, се оттегли. Омръзнало й беше от тези игри.
„Ним и Тиен може да са стигнали вече в Кралски чертог – помисли си, щом седна до входа на пещерата да погледа дъжда. – Ако не, скоро би трябвало да са там“. Триста закалени копия бяха заминали с тях, по Костения път, покрай руините на Летен замък и нагоре по Кралския път. Ако Ланистърите се бяха опитали да заложат капанчето си в Кралския лес, лейди Ним щеше да се е погрижила това да свърши с погром. Убийците пък нямаше да са намерили плячката си. Принц Тристейн беше останал на безопасно в Слънчево копие след сърцераздирателна раздяла с принцеса Мирцела. „Това прави един брат, но къде е Куентин, ако не с грифона?“ Беше ли се оженил за своята драконова кралица? Крал Куентин. Все още звучеше глупаво. Тази нова Денерис Таргариен беше по-млада от Ариан с шест години. Какво щеше да иска една девица на такава възраст от нейния глуповат, заровен в книгите брат? Младите момичета мечтаят за храбри рицари със зли усмивки, не за надути момченца, които винаги си изпълняват дълга. „Дорн ще иска тя обаче. Ако се надява да седне на Железния трон, ще й трябва Слънчево копие“. Ако Куентин беше цената за това, тази драконова кралица щеше да я плати. А ако беше в Края на Грифона с Конингтън и всичко това за друг Таргариен бе само някаква тънка хитрина? Брат й като нищо можеше да е с нея. Крал Куентин. „Ще трябва ли да коленича пред него?“
Никаква полза нямаше да размишлява за това. Куентин или щеше да е крал, или не. „Моля се Денерис да е по-мила с него, отколкото беше със собствения си брат“.
Време беше за сън. Дълги левги езда ги чакаха на другия ден. Чак когато се отпусна, Ариан осъзна, че Елия Пясък все още не се е върнала от проучванията си. „Сестрите й ще ме убият по седем различни начина, ако нещо я е сполетяло“. Джейни Лейдибрайт се закле, че момичето изобщо не е напускало пещерата, което означаваше, че все още е там, отзад някъде, и броди в тъмното. След като виковете им не я върнаха, нищо не можеше да се направи, освен да запалят факли и да тръгнат да я търсят.
Пещерата се оказа много по-дълбока, отколкото бяха очаквали. След каменното преддверие, където свитата й си бе направила бивака и бяха вързали конете, няколко криволичещи прохода водеха надолу и надолу, черни дупки бяха осеяли стените. Още по-навътре стените се разшириха и търсачите се озоваха в огромна варовикова кухина, по-просторна от голямата зала на замък. Виковете им подплашиха десетки прилепи и те запляскаха шумно около тях. Отвърна им само далечен ек. От залата излизаха три прохода, единият толкова нисък и тесен, че щеше да им се наложи да пропълзят през него.
– Ще опитаме първо другите – каза принцесата. – Демън, ела с мен. Гарибалд, Джос, вие опитайте другия.
Проходът, който избра Ариан, стана стръмен и мокър на сто стъпки навътре. Основата стана несигурна. Веднъж се подхлъзна и трябваше да се хване за стената, за да не се изпързаля. На няколко пъти помисли да се върне, но виждаше факлата на сир Демън напред и го чуваше как вика Елия, тъй че продължи упорито напред. И внезапно се озова в друга кухина, пет пъти по-голяма от предишната, обкръжена с гора от каменни стълбове. Демън Пясък застана до нея и вдигна факлата.
– Виж как е оформен камъкът – каза той. – Онези колони и стената там. Виждаш ли ги?
– Лица – каза Ариан. „Толкова много тъжни очи, зяпнали“.
– Това място е било на горските чеда.
– Преди хиляда години. – Ариан извърна глава. – Слушай. Джос ли е това?
Той беше. Другите търсачи бяха намерили Елия, както научиха двамата с Демън, след като се върнаха по хлъзгавия проход в предишната зала. Техният проход ги бе отвел до застояло черно езеро, където бяха открили момичето, нагазило до кръста във вода, да лови сляпа бяла риба с ръце; факлата й горяла червена и пушлива в пясъка, където я била забила.
– Можеше да умреш – каза й Ариан, като чу разказа. Сграбчи Елия за ръката и я разтърси. – Ако факлата беше угаснала, щеше да си сама в тъмното като сляпа. Какво си мислиш, че правиш?
– Хванах две риби – каза Елия Пясък.
– Можеше да умреш – повтори Ариан. Думите й отекнаха от пещерните стени. „Умреш... умреш... умреш...“
По-късно, след като излязоха от тунелите и гневът й се поохлади, принцесата отведе Елия настрани и я накара да седне.
– Елия, това трябва да спре – каза й. – Сега не сме в Дорн. Ти не си със сестрите си и това не е игра. Искам думата ти, че ще играеш слугинята, докато се върнем невредими в Слънчево копие. Искам те кротка, хрисима и покорна. И да си държиш езика зад зъбите. Няма да слушам повече приказки за „Дама Пика“ или турнири, да не говорим за баща ти или сестрите ти. Мъжете, с които трябва да преговарям, са наемници. Днес ще служат на този, дето се нарича Джон Конингтън, но утре като нищо могат да минат на служба на Ланистърите. Само злато трябва, за да спечелиш сърцето на наемник, а на Скалата на Кастърли злато не й липсва. Ако погрешният човек научи коя си, може да те похитят и да те задържат за откуп...
– Не – прекъсна я Елия. – Ти си тази, за която ще искат откуп. Ти си наследничката на Дорн, аз съм само една копелдачка. Баща ти би дал сандък злато за теб. Моят баща е мъртъв.
– Мъртъв, но не и забравен – каза Ариан, която половината си живот бе съжалявала, че не е неин баща принц Оберин. – Ти си Пясъчна змия и принц Доран би заплатил всякаква цена, за да опази теб и сестрите ти невредими. – Това поне накара момичето да се усмихне. – Имам ли клетвата ти? Или трябва да те върна?
– Заклевам се – изсумтя Елия намусено.
– Над костите на баща ти.
– Над костите на баща ми.
„Тази клетва ще спази“, реши Ариан. Целуна братовчедка си по бузата и я прати да спи. Може би щеше да излезе нещо добро от авантюрата й.
– Изобщо не подозирах колко е дива – оплака се след това Ариан на Демън Пясък. – Защо баща ми трябваше да ми я натрапи?
– Отмъщение? – предположи с усмивка рицарят.
Стигнаха Мъглив лес късно на третия ден. Сир Демън изпрати Джос Худ напред да разузнае и да научи кой държи сега замъка.
– Двайсет души обикалят на стените, може би повече – докладва той, когато се върна. – Много коли и фургони. Влизат тежко натоварени, излизат празни. Стражи на всяка порта.
– Знамена? – попита Ариан.
– Златно. На вишката над портата и цитаделата.
– Какъв герб носят?
– Никакъв, доколкото можах да видя, но нямаше вятър. Знамената висят отпуснати.
Това беше объркващо. Знамената на Златната дружина бяха от златоткан плат, без герб и украса... но знамената на дома Баратеон също бяха злато, макар че техните показваха коронования елен на Бурния край. Провиснали златни знамена можеха да са и едното, и другото.
– Имаше ли други знамена? Сребристосиво?
– Единствените, които видях, бяха злато, принцесо.
Тя кимна. Мъглив лес беше седалището на дома Мертин, чийто герб бе голям рогат бухал, бял на сив фон. Ако техните знамена не се вееха, вероятно приказките бяха верни и замъкът бе паднал в ръцете на Джон Конингтън и наемниците му.
– Трябва да поемем риска – каза на хората си. Предпазливостта на баща й беше служила добре на Дорн и тя беше приела това, но сега бе време за храбростта на чичо й. – Напред към замъка.
– Да разгънем ли вашето знаме? – попита Джос Худ.
– Не засега – отвърна Ариан. На повечето места й вършеше добра работа да играе принцесата, но на други – не.
На половин миля от портите на замъка трима мъже с кожени жакети с железни пъпки и стоманени полушлемове излязоха от дърветата и им преградиха пътя. Двама от тях носеха арбалети, натегнати и заредени. Третият бе въоръжен само с гадна усмивка.
– И накъде сте се запътили, хубавци?
– Към Мъглив лес, да видим господаря ви – отвърна Демън Пясък.
– Добър отговор – каза ухиленият. – Елате с нас.
Новите господари наемници на Мъглив лес се наричаха Джон Мъд Младия и Веригата. Рицари и двамата, ако ги слушаше човек. Никой от двамата не се държеше като рицарите, които Ариан бе срещала. Мъд носеше кафяво от главата до петите, същия оттенък като кожата му, но от ушите му се полюшваха две златни монети. Мъд били рицари край Тризъбеца някога, преди хиляда години, знаеше тя, но у този нямаше нищо величествено. Нито пък беше особено млад, но баща му като че ли също бе служил в Златната дружина, където го знаеха като Джон Мъд Стария.
Веригата беше на ръст и половина колкото Мъд, широките му гърди бяха кръстосани от две ръждясали вериги, които минаваха от кръста до раменете. Докато Мъд носеше меч и кама, Веригата не носеше никакво оръжие освен пет стъпки железни брънки, два пъти по-дебели и тежки от ония, дето стягаха гърдите му. Въртеше ги като камшик.
Бяха корави мъже, недодялани и свирепи, с белези и груби лица, които говореха за дълга служба в трите свободни дружини.
– Сержанти – прошепна сир Демън, като ги видя. – Познавам пасмината им.
Щом Ариан ги осведоми за името си и за целта си, двамата сержанти се оказаха съвсем гостоприемни.
– Ще останете тук за през нощта – каза Мъд. – Има легла за всички ви. На заранта ще получите свежи коне и колкото провизии ще ви трябват. Майстерът на миледи може да прати птица до Грифонов полог да ги уведоми, че идвате.
– И кого по-точно? – попита Ариан. – Лорд Конингтън?
Наемниците се спогледаха.
– Полумайстера – отвърна Джон Мъд. – Той е в Полога.
– Грифона тръгна – каза Веригата.
– Накъде? – попита сир Демън.
– Не сме ние дето ще кажем – отвърна Мъд. – Верига, дръж си езика.
Веригата изсумтя.
– Тя е дорнка. Защо да не знае? Дошла е да се присъедини към нас, нали?
„Това тепърва ще се реши“, помисли Ариан Мартел, но усети, че ще е по-добре да не настоява повече.
Поднесоха им чудесна вечеря в солария, високо в Кулата на Бухалите, където им направиха компания вдовицата лейди Мертинс и майстерът й. Макар и пленничка в собствения си замък, старата жена изглеждаше енергична и бодра.
– Синовете и внуците ми заминаха, когато лорд Ренли свика знамената си – каза тя на принцесата й свитата й. – Не съм ги виждала оттогава, макар че пращат гарван от време на време. Един от внуците ми беше ранен при Черната вода, но се е възстановил. Очаквам да се върнат достатъчно скоро, за да обесят тая пасмина крадци. – И размаха сбръчкана ръка на Мъд и Веригата на масата срещу нея.
– Не сме крадци – каза Мъд. – Фуражири сме.
– Купихте ли я всичката тази храна долу в двора?
– Фуражирахме я – каза Мъд. – Простолюдието може да си отгледа още. Служим на законния ти крал, бабишкерче. – Това като че ли го забавляваше. – Трябва да се научиш да говориш по-вежливо с рицари.
– Ако вие сте рицари, значи аз съм девица – отвърна лейди Мертинс. – И ще говоря както си реша. Какво ще ми направите, ще ме убиете ли? Вече съм живяла твърде дълго.
– Добре ли се отнасяха с вас, милейди? – попита принцеса Ариан.
– Не са ме изнасилили, ако това питаш – отвърна старицата. – Някои от слугинчетата нямаха толкова късмет. Женени – неженени, мъжете не правят разлика.
– Никой никого не е изнасилвал – настоя Джон Мъд Младия. – Конингтън не допуска това.
Веригата кимна и каза:
– Някои момичета бяха склонени, да речем.
– Също както хорицата ни бяха склонени да ви дадат всичката си реколта. Диня или девственост, за вашата пасмина е все едно. Поискате ли, взимате. – Лейди Мертинс се обърна към Ариан. – Като се видите с този лорд Конингтън, кажете му, че познавах майка му. Щеше да се срамува от него.
„Може би ще му кажа“, помисли принцесата.
Същата вечер пусна втория гарван до баща си.
Докато отиваше към спалнята си, чу приглушен смях от съседната стая. Спря и се вслуша за миг, после бутна вратата и завари Елия Пясък на дивана до прозореца, целуваше се сФедърс. Щом видя принцесата на прага, Федърс скочи и почна да пелтечи. Двамата все още бяха облечени. Това не успокои много Ариан и тя отпрати Федърс навън с един рязък поглед и едно: „Марш“. После се обърна към Елия.
– Той е два пъти по-голям от теб. И е слуга. Чисти птичата тор за майстера. Елия, какво си мислиш?
– Само се целувахме. Няма да се женя за него. – Елия скръсти ръце под гърдите си. – Мислиш ли, че никога не съм целувала момче?
„Федърс е мъж. Слуга, но все пак мъж“. Спомни си, че Елия е на същата възраст като нея, когато бе дала девствеността си на Демън Пясък.
– Не съм майка ти. Целувай всичките момчета, ако искаш, като се върнем в Дорн. Тук и сега обаче... Тук не е място за целувки, Елия. Кротка, хрисима и покорна, така каза. Трябва ли да добавя и целомъдрена също така? Закле се над костите на баща си.
– Помня – отвърна Елия смирено. – Кротка, хрисима и покорна. Няма да го целуна повече.
_________________
|
Викам си това па момиче какво се усмихва към Джейми. Само като ония плъх попита момичето, дали е от неговия род и тя потвърди неговото озадачение си казах, човек тука умираш точно след 20секунди.
) и историята на Ходор. За всяко останало зрелище скандирахме като изгледнели за кръв диваци. 
all the way XD
