Корабът се плъзгаше плавно между десетките хиляди островчета в залива. Не плаваше сам, наоколо плуваха "белите канута". Така местните наричаха ледените късове които не успяваха да се разтопят до края на лятото.
Матео стоеше на мостика и наблюдаваше всичко това. Безкрайната гола шир заобикаляща залива, синьото небе и пяната зад кърмата. Като сън който ти се струва, че сънуваш за втори път. Като дежа -вю. Главозамайващо срутване между границите на спомена и реалността.
Всичко беше толкова непроменено, толкова непоклатимо. Сетивата на съвременния човек не намираха това за естествено, а умът посмъртно не беше подготвен за такава гледка.
Матео беше предприел същото пътуване преди малко по-малко от година. Причините които го бяха довели в този далечен предел бяха крайно банални, за разлика от причините които го бяха върнали отново тук. Но всичко по реда си.
След като изтече стажа му в една фирма за одит, Матео не получи продължение на договора си, както бе очаквал. А след това съдбата му поднесе и няколко трагедии. В един и същи месец почина баба му, а след нея и брат му. И със двамата той беше много близък.
Може би всички можем да си представим последиците и неудобствата и всичко което той беше преживял в следствие от тези събития. Само ще кажем, че това бяха дни в които светът му се преобърна нагоре с кракта. Имаше усещането, че вселената му е обърнала гръб. Сякаш всички хора и събития се бяха наговорил против него. Също както малките деца се наговарят помежду си против някой от връстниците си. В резултат на това, Матео дълго време не виждаше смисъл, да търси сили за да промени живота си.
Но както знаем, живота има странни, но нерушими закономерности и лошия късмет няма как да доминира дълго време. Един ден му се обади негов бивш колега, който също беше останал без договор. Той му разказа за северния предел и за това как смята се върне към една своя стара професия, а именно "лова за палци". Това беше на държавна програма целяща изтребването на странен вид хищни вредители. Биолозите ги наричаха импробуси. Местния правителствен офис плащал добре за всеки отсечен десен палец.
Матео си спомни този разговор. Спомни си и какви неща неща му минаваха през главата. Беше обхванат от внезапна вълнение. Беше решил, че това е неговия шанс да се изтръгне от тази мрачна ситуация.Дори започна да мисли, че така може да натрупа извънредно много пари за кратко време. Беше започна да си представя, че ще стане като един от многото легендарни ловци, коренно променили живото си с това занимание. Мислеше си, че ще се случат стотици други неща, много малко от които се осъществиха в последствие. Матео се усмихна съвсем леко.
В този момент се обади капитана, който сякаш му беше чел мислите през цялото това време.
- Е готова ли е нашата местната легенда за още един рунд?
- О истинската легенда те първа започва.
Капитана се засмя със дрезгавия си глас и не отговори нищо.
За миг Матео се изненада от собствената си самонадеяност. Неговата популярност вече беше факт, бе чул, че местните дори обмисляха да прекръстят един от близките хълмове на негово име. Може би е един от тези който вече се показват в далечината зад малкото градче.
След един час Матео вече беше на кея. Кмета и още няколко местни го бяха посрещнали. На пръв поглед скромен жест, но Матео знаеше, че по мащабите на Кроок, това си беше цяла тълпа. А съдейки по високите стандарти на местните за подвиг, си беше направо събитие на годината. И въпреки това всичко мина много тихо, тази сурова земя правеше хората сдържани и мнителни.
Изпратиха го до местния хотел. В стаята му се качи само кмета, който му помогна с багажа.
- Аз все пак искам още веднъж да ви кажа колко сме ви признателни, за това което направихте за цялата ни общност.
Кмета беше висок и набит мъж с едри пропорции, който с лекота качваше стръмните стълби без да се задъха, въпреки тежките чанти.
- Сами ще се уверите, този хотел е пълен както никога, местните дават стаи под наем, на миналото заседание даже обсъждахме строежа на още един хотел. Целия ни бизнес процъфтява, магазини, А Те Ве Та, закусвални, амуниции, екипировка, каквото се сетите. О не не мислете, че сме опортюнисти и мислим само за парите. Всичко се промени. Това което винаги съм искал да се случи на този град, най накрая е факт. Родния ни край започна да получава дължимото му внимание.
Вече бяха стигнали вратата и погледите им най накрая се срещнаха. Новодошлия вече беше свикнал с вниманието, но тук го наистина го гледаха с възхищение. На континента той го харесваха като творец, тук го обожаваха едва ли не като месия.
- О моля ви, не искам да се чувствате неудобно.
- Е все някога ще свикна с това.
- Е добре тога. Изминахте хиляди километри, сигурно искате да се отпуснете и никой да не ви пречи. Ето ви номера ми, ако имате нужда от каквото и да било, само ми се обадете и ще се постараем да го уредим.
- Благодаря, наистина съм изморен, но все пак ми се ще да си поговорим още сега.
Кметът влезе в стаята с чувството което хората изпитват, когато знаят, че те са началото на нещо голямо.
Оставиха чантите на пода. Матео седна на леглото и остави грамадния мъж да се настани удобно на креслото.
- Надявам се, че нямате против- казваше Матео докато поставяше малкия дигитален диктофон на нощното шкафче. След като всичко беше нагласено, за първи път прозвуча въпросът:
- Разкажете ми, какво знаете за Маркус Гром?



Разказът е в 5-6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!

откажи се..

Very deep, you really put across your thoughts

Много хитро, наистина..

@Добре тръгва, но има доста несъвършенства. Тук- таме има запетаи, които са сложени правилно, но особено при междуметията липсват.. Като стилистика е прилично, само думите ,,посмъртно" и ,,банално" не ми се сториха уместни. Можеш да проучиш Джек Лондон като литература(ако не си) за още вдъхновение в тази тоналност. Keep it up.

Благодаря на всички ви за отзивите и съветите! Ето го и продължението.
-------------------------------------------------------

- Че каква мистерия бе момче, самo мистерии са ви на вас в главите на младите южняци.
На стария Будай Андрус изглежа му трябваше поне литър уиски за да почне да се напива.
- Ето за тва не ва харесват тука, заради тази ваша наивност. Ти, като си потичал няколко седмици с голямата пушка в ръка вече си мислиш, че знаеш и разбираш всичко. Това не са зверове, това са демони от преизподнята. Повече убиват от колкото ядът. Нека ти кажа нещо дето само аз го знам. Убиеш ли един всички останали стават триж по хитри. Помня още когато почнаха да се развъждат незнайно от къде, помня когато нямаше ограда около града. Помня как ловците ставаха все повече и повече, все по добри и по добри... И нали се сещаш, че в правителствения офис би трябвало да се предават все повече и повече палци. Нали тъй? Знаеш ли какво става вместо това, знаеш ли? - Будунай го погледна въпросително и Матео беше принуден да поклати глава. - От няколко години насам, намалят все повече и повече. Но все пак едно нещо се увеличава.
Старецът отмести завесата и показа каменните купчинки грижливо подредени по студената земя. Будай не казваше нищо, а само въртеше глава ту към прозореца ту към госта си, показвайки, че коментарът е излишен.
Маркус наистина не беше чувал за тази част от историята, но се постара да не реагира.
- Никой няма да ти го каже, това тука е като обществена тайна. Дори и кметчето дето толкова услужливо припка подире ти. Да не си мислиш, че едната благодарност ще ти отвори всичките врати момко!
Местните наистина бяха много особени, винаги бе усещал, че пазят твърде много неща за себе си. В последствие беше приел, че това е характера им.
Будай се разпалваше все повече и повече.
- Никой няма сметка да ти каже истината, погледни ги! Хващат се за теб като удавници за сламка, знаят, че тук нещата стават по-зле и по-зле. Но ще ти кажа едно колкото и статийки да драскаш, нищо няма да промениш. Това място няма да се съживи.
За кратко старецът сякаш се сепна и смени настроението си . Сви юмрук и заблъска по облегалката на дивана.
- А да знаеш още колко ковчега качват в корабите. Тях някой друг ще ги погребва.
Матео беше доволен до някъде, това беше добър материал, щеше да успее да го включи в цялата история. Оставаше главния въпрос.
- Господин Бунай, вие като гробар със сигурност имате уникален поглед над живот в околността. Кажете наистина ли смятате, че личност като Гром просто ...
- ...Просто му е свършил късмета и най-накрая един от зверовете му е видял сметката. Рано или късно е трябвало да се случи и то се случи.

На връщане към града Матео имаше възможност да се порадва на местната природа в най-красивия час от денонощието. Гробището беше на едно от многото възвишения и от там лесно можеше да се наблюдава какво прави залезът с цялата околия. Матео се загледа в дългите сенки играещи под големите обли камъни накацали по торфа. Поникналата тук там, дълга жълтеникава трева се полюшваше нежно на вятъра. Въпреки слабата светлина по тези широти, всичко беше толкова живописно, че колкото и да му се наслаждава човек, след време, когато напусне това място, трудно ще си спомня, че със сигурност е бил свидетел на тази гледка.
Част от пътечката преминаваше покрай стръмния бряг на едно от многото малки фьордчета. По нататък, където и двата му бряга бяха по изравнени, следваше мост, а след него имаше гола масивна вулканична скала с извънредно гротески вид. Представляваше гора от стърчащи шипове, сякаш някой гигантски звяр скрит в дълбините на земята, напира да разтвори брега с демоничните си черни нокти.
Матео спря да мисли за скалата и реши да се съсредоточи върху казаното от гробаря. Макар и да не го беше очаквал, това беше най-полезното интервю до момента. Разбира се не беше доволен от теорията на стареца, но определено беше добро начало за статията му. Никой нямаше да бъде доволен ако се окаже, че най-феноменалния ловец в историята е допуснал някаква елементарна грешка и си е платил за нея. Или пък не? Понякога хората обожават да гледат как успелите се провалят. Може би така им е по-лесно да оправдаят собствената посредственост.
Мостчето се оказа по-стабилно от колкото му се стори от начало. Дебелите дъбови дъски тропаха глухо под краката му. Матео сякаш се събуди от собствените си мисли.
Въздъхна. Студените ситни капчици, насищащи въздуха изпълниха дъха му. Пред очите му отново застана странната черна скала, и отново по кожата му пробягнах тръпки. "Май никога няма да привикна към атмосферата на севера".
В края на моста Матео почувствува поредната доза дискомфорт, но това беше нищо, в сравнение с това което предстоеше да му се случи. Челото му започна да се поти. Изненадващо за самия себе си, той започна да се оглежда разтревожено, взираше се ту в цепнатините ту в върховете на заострените скали. Усети, че му се причуват несвойствени шумове. Тихото ръмжене, което до преди малко беше взел за шум от плискаща се вода всъщност идваше от няколко метра зад гърба му.
Матео се обърна бавно. По лицето му беше изписано недоумение, объркване и ужас. На една висока скала видя, точно това което не би трябвало да вижда в защитения периметър. Грамадната паст на импробуса беше широко отворена, между безбройните остри зъби висеше дълъг език от който капеха гъсти лиги. Зеници на импробусите бяха много мътни, на пръв поглед не може да се прецени къде точно са насочени, но въпреки това, в този момент Матео усещаше как жадния за кръв поглед пълзи по тялото му. Започна да отстъпва бавно назад, с надеждата да се скрие зад близкия завой. Дали от страх или от неловкост, точно в този решителен момент не успя да се задържи на краката си. Подхлъзна се някъде и се строполи между две скали. Импробусът сякаш само това и чакаше. Почти едновременно с падането му подскочи с мощните си задни крака нароте. Направи го без засилка и съвсем неочаквано, сякаш се изстреля в небето. В този момент Матео не вярваше, че това се случва. Това беше един от тези мигове в които ти се струва, че това е кошмар от който всеки момент ще се събудиш.
В последния момент младия журналист, по силата на някакъв инстинкт успя да се вкопчи в скалите с ръце и да изпъне двата си крака на горе. По късно, той и нямаше да си спомни, нито как звярът е летял към него, нито коя негова част се е срещнала с кубинките му. Объркването на импробуса от неочаквания удар трая само миг в който той се изправи и подготви за нова атака. Няколкото опита да го захапа за крака бяха посрещнати от също толкова на брой отчаяни, но ефективни ритника по муцуната. Това беше единствения начин на все още лежащия на земята Матео да се спаси от извънредно широката захапка.
Звярът се дръпна назад, скалите пречеха да заобиколя жертвата си. Без да прави твърде много безсмислени опита да го захапе за от към краката, импробуса направи още една крачна заднишком, а после се изстреля повторно нагоре, за да преодолее по парабола обхвата на ритниците и да стовари цялата тежест на захапката си върху врата му.
Тези няколко секунди бяха шанса в който журналиста трябваше да се вкопчи или да се прости с лицето и живота си.
Четиридесет и пет калибровия куршум, едва напуснал цевта се впи в небцето на хищника. Единствения звук, който придружи отекващия изстрел, беше този на пръскащи се по скалите мозък, кости и кръв.
Звярът вече беше мъртъв когато се строполи върху гърдите и главата на Матео. Всичко наоколо почерня.


Разказът е в 5-6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!

Утрините в Кроок бяха доста студени дори и през лято то. По главната, една от няколкото улици, цареше известно оживление. Сноваха пикапи натоварени с инструменти, ветеринарите товареха елени в ремаркета, хората отваряха малките си магазинчета, а децата отиваха на училище.
Декорът на пробуждането също бе доста особен. Къщите бяха на известно разстояние над земята. Повечето бараки бяха направени от дъски или от товарни контейнери. Имаше и много тенекиени колибки и фургони. Сякаш дори и най-малката постройка си имаше комин и антена. Всичко бе боядисано в най-различни ярки цветове което придаваше на Кроок чудновата и някак приказна атмосфера.
Матео седеше на една пейка, целия загърнат в одеяло. В момента, всичко това му беше безразлично. Болката в гърдите и главата тъкмо започваше да става поносима.
Не след дълго от към хотела се зададе Ира. Подвижната дебела бабка му подаде здрав чифт панталони, които Матео незабавно надяна с леко виновна усмивка.
- Благодаря.
- Запазих ти и старите, разпрани са почти до коленете. Може да се фукаш с тях като се прибереш.
- Страхотно, вече имам два такива, но това ти много добре си спомняш.
Матео познаваше старицата още от миналата година. Тогава лежа в болницата няколко дена, при сходни на сегашната ситуация обстоятелства. Бъбривата лекарката беше единствената му компания, и те още тогава бързо се сприятелиха.
Ира седна до него, измъкна от престилката си лула, напълни я с тютюн и запуши, предложи и на пациента си, който учтиво отказа.
- Докато беше в безсъзнание те чух да бълнуваш за Маркус Гром. Заради него ли си дошъл?
- И да не си ме чула да бълнувам, със сигурност вече всички знаят. Мисля да напиша голяма статия в няколко броя. Отначало бях скептичен, но редактора каза, че ще се хареса.
- И правилно си си мислил. За какво ти е да се занимаваш с това. Да си беше продължел с пътеписите и научно популярните статии. Чела съм ги, добри са.
- Да, но с Гром е друго, той е изчезнал без никаква следа, просто така, сякаш...
Ира откъсла лулата от устните си и прошепна с твърд глас.
- Един съвет от мен, не се занимавай. - след което отново захапа лулата.
- Че какъв е проблема, най-вече местните са заинтересовани да се хвърли светлина по случая.
Ира издиша кълбо дим.
- Ето видя ли, сам се досети, че ти го казвам заради местните. Ти май не си седял покрай масите на ловците и май не си наясно, че историята с "изчезването" на Маркус, или както го наричаха, "невероятния", в общи линии е ясна.
Старата лекарка направи още една пауза за да си дръпне и на журналиста не му оставаше друго освен да я изчака.
- Синко, знаеш защо правителството плаща за всеки нокът от палец на импробус.
- Да, цените на месото растат, правителството търси алтернатива с производството на еленово месо, а импробуците доста затрудняват този тип дейност. Каква връзка има това?
- Връзката момчето ми е, е че всеки си гледа собствения интерес, без да го интересува общия такъв. Еленовъдите си гледат елените, а ловците, съответно, палците.
- Чакай, вече знам на къде биеш.
- Така ли ? Не се изненадвам, че схана толкова бързо. Още ли мислиш, че е мистерия момчето ми?
И все пак нещата не се връзваха напълно, Матео беше готов да поспори.
- Едно от преимуществата на това да си ловец на импробуси е, че винаги имаш добре платена работа, която никога не свършва. Никой не би трябвало да се чувства застрашен, от това, че някой, едва ли не ще изтрепе всичките зверове. Популацията на импробуси никога до сега не е намаляла.
- Момчето ми, ти май не знаеш какво движи обикновения човек. Знаеш ли веднъж какво почна да говори племенника ми докато беше пиян. Аз си го познавам добре, и знам че няма как да го измислил сам, от неговата дружина са му наприказвали. Та ето какво е притеснявало тези славни ловци. Според тях, благодарение на Маркус, са постъпвали повече палци, което неминуемо щяло да доведе до един вид инфлация, и палците скоро щели да се изкупуват на ниска цена.
- Това е нелепо, целта е да се стимулира изтребването на вредителите , по вероятно е да по-скъпнат от колкото да поевтинеят. Пък и това е начин да се наливат средства в региона.
Лекарката само сви рамене и го погледна сякаш искаше да каже "иди им го обясни на онези".
- И все пак всички са го уважавали...
- Все още ли смяташ, че не е възможно да уважаваш и мразиш едновременно? Ловувал си толкова време с тези хора и още не ги разбираш . Може би не е изглеждало така отстрани, но истината е, че всички до един му завиждаха заради успеха. А го мразеха още повече, защото, както сам знаеш, Маркус така и не разкри и троха от тайните си умения.
Ира имаше право. Беше една от най-старите жени в този край, и беше малко странна. Имаше маниер на светска хроникьорка, но все пак в нея личеше сериозност неприсъща на нито една клюкарка.
Матео се загледа в разноцветните кутийки пръснати покрай пътя. Сякаш всеки се стремеше да избегне каквато и да е хармония в цвета, размера и пропорциите на жилището си спрямо това на съседите. Дори и електрическите стълбове следваха тази зависимост.
Нямаше как да обори събеседничката си, но все пак чувстваше, че не е права и тя сякаш усети това.
- Виждал ли си лицето на Будай, когато товарят някой ковчег на кораба, за него това е загуба.
Човек е по-страшен от всеки хищник, по страшен дори и от импробусите. Пак ти казвам, недей човърка в тази история, не се знае чия опашка ще настъпиш. Маркус Гром беше доста значим човек и последиците за убиеца му биха били неминуеми, за това който и да е той, ще се брани на всяка цена.
Матео не каза нищо, реши да отклони темата, имаше още един въпрос който го вълнуваше.
- Разбра ли се как звяра който ме нападна е преминал през ловджийските патрули и загражденията?
Ира издиша, пое си въздух, сякаш няколко пъти искаше да каже нещо, но все не можеше да се реши, или не знаеше как точно да го каже. Накрая тя почеса сбръчканата си буза с края на празната лула и каза:
- Виж, аз съвсем не случайно съм седнала да те предупреждавам.



-----------------------


Разказът е в 6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!

байко тази част е добра с диалози та дори и с картинка
следващият път като (ета щеотворя писаното в прозорец да редактирам като видя грешка
не че виждам много и ги разпознавам де ,но все пак има някой очебиини
абе всъщност не, по добре да си седи в истинския си вид

Шала и шапката остава само една ивица от Полезрението, но и това стигаше за да се вижда разцепващото равнината дере. Мястото беше много добро за засада. Проблемът беше мразовития вятър идващ от към планината, но не беше само това Сакари говореше твърде много а Туук твърде малко.
- ...Какво значение има, те си заминаха година след като Маркус изчезна, не прокопсаха без неговото сътрудничество. Пък и видяха че "дивия север" вече не е съвсем див. И тук има държава и тук има данъци и закони. Единствения начин да ги избегнеш е да заживееш в планините още по на север, като диваците и да се промъкваш вечер в града за да си купиш каквото ти трябва. Другия начин, както казах просто да изчезнеш с парите си в някое друго кътче на света. Това никога не е трудно при съответната сума, и е още по лесно ако...
- Айде по-тихо плямпало такова, заради голямата ти уста щяхме да станем клиенти на Будай миналия път.
Сакари се намръщи и за пореден път пропълзя странично към Матео. Беше известно, че Сакари не обича продължителните засади. По природа бе доста разглезен, но все пак сред ловците беше уважаван заради невероятните му следотърсачески умения.
- Виж, може да не си го забелязал- продължи Сакари с по тих тон - но хората идват тук с една определена нагласа. Минават хиляди километри за да попаднат в този самотен леден ад , за да се почувстват малко по-свободни. Не искат да са жертви на снизходителността на "големия брат". Всеки ...
Матео предпочиташе да оставя хората свободно да споделят мислите си относно казуса, но с този следотърсач се налагаше да спори.
- Виж смяната на самоличността и укриване на данъци понякога излиза по-скъпо от плащането на самите данъци. Преди да дойда се поинтересувах от тази теория, направих приблизителни изчисления относно финансовото състояние на Маркус преди да изчезне, и от това с което разполагах се оказва, че той не е дължал много на държавата.
Сакари поклати глава.
- Да си беше направил труда да се поинтересуваш що за човек е бил нашия Маркус. Той беше много самоотвержен и независим. Да, всеки ще ти каже че, беше доста по-комуникативен от колкото някои хора си представят, но все пак винаги някак си оставаше дистанциран и троснат. Все правеше напук на всички, по един много особен начин. Не остаяше плавния и установен ход на ежедневието да определя живота му. Правеше всичко по-свой си начин, като цяло правеше всичко сам. Сам си поправяше сноумобила, сам си шиеше дрехите, сам се подстригваше, сам си правеше ножове, някои казват. че понякога дори и пъища не ползвал. Не! Маркус не може да се вмести в твоите сметки. Колкото и да е дължал, пак не би платил платил на бирниците. Нали така Туук.
Братовчед му беше много по-спокоен. Без да вдигне очи от мерника промълви тихо.
- Този човек си купуваше единствено инструменти и патрони. А също така си имаше вземане даване с онези лигави начинаещи тур оператори, братовчед ми вече ти разказа за тях.
- Видя ли казах ти. Имам усещането, че и с тия двамата се е занимавал само, защото никой друг не ги взимаше на сериозно.
Журналиста изпусна събрания въздух и се замисли. Типичната ситуация, не стигна по-близо до отговора, но пък възникваха още повече въпроси. Тези дребни подробности за Маркус Гром бяха интересни и щяха да се харесат. Придаваха на мистериозния ловец малко по-земен вид. Някои читатели щяха да се асоциират с него, други да да си спомнят за свои близки и познати...
Матео се протегна плавно и изключи диктофона, но не го прибра, оставаха още въпроси, щеше да потрябва.
Тъкмо щеше да попита ловците за теорията на Ира и за странната пролука в оградата когато в едно от лъкатушещите завойчета на потока се забеляза движение.
С присъщото си професионална флегматичност Туук се просега на свой ред и включи балистичния компютър, който беше свързан с оптическите им мерници. Хитрата джаджа бе свързана с много сензори и изчисляваше всичко, на ловците не им оставаше друго освен да натискат спусъка. Взимаше се предвид разстоянието, ъгъл, девиацията на нарезите, ефекта на Магнус. Списъкът продължаваше с още около половин дузина фактора, за които Маркус не можеше да не мисли докато нацелуваше препоръчаната от машината точка проектирана в мерника му. Трябваше да стреля нагоре и надясно от истинската цел. Може би точно за това и не го биваше в стрелбата. Мислеше твърде много.
Сърцето му затуптя. Трябваше да чака изстрела от по-опитния ловец, а междувременно трябваше да гледа как импробусие се приближават. Глутницата се промъкваше предпазливо душейки и оглеждайки бреговете.
Бяха на почти деветстотин метра далечина, но Матео усети, как капчиците пот се стичат от гърба му и как влагата им и вятъра подлютяват всеки нерв по хълбоците му. И за това също не биваше да мисли.
Зверовете му изглеждаха по-страшни от всякога. Отворените им челюсти пръскаха пенливи потоци лиги. Голите им покрити с петна тела бяха голяма загадка. Матео не си спомни момент в който да не са го побивали тръпки от този странен факт. Импробусите оцеляваха при температури много по ниски от нулата без никаква козина. Биолозите казваха, че това се дължи на метаболизма им, но нищо конкретно по темата до сега не беше открито.
Матео потръпна от първия изстрел от пушката на Туук, Сакари стреля веднага след него.
Сърцето на Матео заблъска здраво в гърдите и той натисна спусъка сякаш насън. И точно, като такъв щеше да си спомня тази стрелба.
Димящите гилзи скачаха една след друга от затворите и разсичаха студения въздух насред симфония от раздиращи тишината гърмежи. Екотът им се преливаше, стихваше и подновяваше само след няколко секунди. На края всичко свърши така както беше почнало. Глухото мълчание се разлети обратно до всеки кът на тундрата, сякаш винаги е било там.
Мина известно време, преди Матео да се опомни, двамата братовчеди вече събираха оборудването.
По пътя надолу на никой не му се приказваше.
Оказа се трудно, въпреки, че се спускаха в падината по най-полегатия склон.
Бързото поточе все още бе обагрено от лилавата кръв на зверовете. Чак сега можеха да оценят резултата от стрелбата си. Бяха застреляли седем звяра.
За пръв път Туук изрази някаква емоция. Докато изтегляше големия си нож, устните му се разтеглиха в мълчалива усмивка стигаща от ухо до ухо. Матео още държеше пушката в ръката си. Не знаеше как да се чувства. Днес бе отстрелял толкова колкото през първия си сезон. Стоеше като прикован докато двамата братовчеди се кикотеха, докато режеха предните десни палци от лапите на мъртвите импробуси.
- Е, Матео видя ли, че не е чак толкова трудно, ако върви все така ще станем по прочути и от Маркус Гром. И да дойдеш да пишеш и за нас ей! Хе хе.
Матео не отговори нищо, сякаш все още не му беше минал адреналина от стрелбата.
Изненадващо за себе си усети, че погледа му бе прикован към мъртвя звяр в кракатаму. Мътно-сиви зеници гледаха право нагоре към оловното небе, от зейвалата уста шуртеше димяща топла кръв. Стомахът на журналиста се преобърна. Целия свят се замъгли, завъртя и потъмня, тогава, сякаш по чужда воля Матео вдигна пушката си и натисна спусъка, след което последва сподавено късо скимтене . Почна да вижда само отделени моменти от случващото се. Звуците достигаха до него отдалечени и приглушени. Действаше без каквито и да е усилия, сам по себе си.
Така и не си спомни съвсем добре какво се беше случило. Единствения му ясен спомен беше как се е надвесил над вече мъртъвия импробус и го налага с приклада на потрочената си пушка.
Внезапно го налегна пристъп на изтощение и се сгромоляса на студения чакъл. Когато надигна лава след известно време видя как Туук облянин с лепкава лилава кръв, седи треперейки пред още един проснат импробус.
Матео се изправи и приближи до звяра който, по чудо бе успял да застреля в началото на атаката. Когато го избута настрани видя треперещия ембрионална поза Сакари. Последният отмести плахо ръцете си и го изгледа, след което се опита да се изправи.
Изглежда, че всички бяха добре. Матео се обърна за да погледне още веднъж съсипаната си пушка.
Вятъра отново напомни за себе си. Дори и в цепнатината се виждаха високите върхове на планината. Матео беше прогизнал от пот и усещаше дори и най-лекия полъх. като леден бръснач режещ мускулите му, чак до костите. Но дори и това му се виждаше незначително. Матео не мислеше за нищо докато бършеше капчиците кръв от лицето си.
- Хей Сакари, или ти Туук, пушката ми се скапа. Ще ми заемете ли една от вашите?
И отново погледна към далечните върхове.


-------------------------------------------------------------------------------
Разказът е в 5-6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!