Тук съм. За много години на всички, които продължават да четат написаното от мен




Градът не спеше, той никога не заспиваше. Беше вечен кръговрат от жужене, блъсканици и суматоха. Ослепителната светлина и шумът отвън, обаче почти не достигаха до вътрешността на апартамента. Помещението, в което се намираше тънеше в сладникав сумрак. Някъде на масичката, чашата с коала си партнираше с кутия цигари. Субектът седнал на канапето, чието лице тънеше в сянка, въртеше между пръстите си безцелно една от цигарите. Не изпитваше глад да запали, но тялото му бе развълнувано, сякаш бе изпил десетина енергиини напитки и сега се опитваше да вземе контрол над възбудата си. Огледа просторната стая за хиляден път и отново одобри всяка част от интериорния дизайн. Чакането го побъркваше, още повече когато знаеше всичко.
Именно тук, с решимо и сурово изражение, прикрит от тъмата Мин Че Ри дебнеше. Обектът на неговата заинтересованост нямаше как да се измъкне без да бъде забелязан, защото изходът бе пряко свързан с коридора и това помещение. Петата на единия му крак бе положена малко над коляното на другия, като коляното на десния крак с лекота докосваше хладната кожа на дивана, а лявото стъпало правеше контакт с пода. Приличаше на наполовина седнал по турски. Вече харесваше тази стая. Всичко бе стерилно, бяло, хладно, навяващо дистанцираност, но тук бе сърцето на къщата. Можеше да проследи всичко, а това даваше контрол и сигурност над ситуацията. Точно затова и сега тук той дебнеше своята жертва. Бе си изплел перфектно паяжинката, бе се въоръжил с канско търпение, бе се облякал в най-новия си спортен екип на 'Пума' с грешка в надписа и чакаше ли, чакаше. До него прилежно беше сгъната изгладената и изпрана риза, заедно с овлажнителя за въздух и кутия с неизвестно поне засега съдържание, заедно с всичко останало, което не му бе познато като част от личните му принадлежности или мебелировката, когато се бе нанасял.
Дори не знаеше все още, че се връща към съзнание, когато в просъница до слуха му достигна безспирно отваряне и затваряне на врати. Дочуваше се припряно шляпане на чехли по паркета и интензивно движение като цяло. Мозъкът му в този момент обаче, не действаше толкова логично и не можеше да осмисли какви и от къде са въпросните шумове, затова първото, което направи новопробуденото му съзнание, бе да изкрещи неистово последното, което си спомняше отпреди пристъпа:
- Махнете я, махнете я, махнете я от мен! - След което прерита няколко пъти отчаяно оплетен от завивката. Когато най-накрая успя да се освободи, се бе оказал плътно залепен към горния край на леглото с изкривена от ужас физиономия. Огледа се и примигна изненадано на късмета си. Стаята му бе оборудвана с легенче за компреси, като на челото му се мъдреше мокра кърпа и още глезотиики пръснати наоколо, които бе гледал само по драмите. Материята, с която бе облечен поддържаше приятна прохлада. Осъзнавайки, че не бе негова дреха, се опита да я съблече на няколко пъти и всичките се оказаха неуспешни. Колко вързанки имаше това чудо? Бе припаднал, а не умопомрачен, имащ нужда от усмирителна риза. Досега никога не бе имал проблем с вида на човешка кръв. Защо сега? И какво бе станало в тази баня? Нещото там бе кръвта на идола. Значи все пак и неговата кръв бе червена. И изобщо той имаше кръв! Трудно бе да се повярва, като се помислеше колко студен и хладнокръвен се бе оказал в деня на инцидента с Ир Ра. От тогава Мин твърдо вярваше, че е същинско влечуго. Обичайните асоциации-люспесто, извиващо се накъдето му изнася и студенокръвно. Сега вече някои неща от пъзела си бяха дошли на мястото и цялостната картина придобиваше нов по-ясен облик. Усмихна се накриво, с доза сарказъм, защото продължи да се съмнява, че нещото дишащо същия въздух като него, бе човек. Съвсем скоро обаче, щеше лично да се увери, дали кърви като останалите. Пръстите му смачкаха цигарата, а после без усилие я скъсаха и част от тютюна й се разпиля по килима.

*******
В момента, в който зърна идола му хвърли бърз, но обстоен поглед, присвивайки очи и не изглеждаше никак радостен от видяното. Идолът се закова в цялата си прелест на прага, издокаран с домашни чехли в гамата на сивото. Ансанбълът му включваше още: прилепнали електриково зелени джинси, кожен колан в оранжевата гама с висящи елементи, тениска с в-образно деколте в черно, с щампа от известна марка и силуетът му се довършваше от каскет небрежно кривнат на една страна. Изглеждаше умопомрачително, според стандартите на всяка уважаваща се фенка и супер секси, според повечето млади момичета. Реакцията на Мин се изрази само в иронично повдигане на вежди. Огледът му бе привършил и той стисна своето оръжие с двете си ръце.
В късните часове на нощта бе провел разследване и идолът се бе оказал виновен по всички показатели. Сега вече нямаше кой да му помогне. Днес трябваше да се вземат мерки да се прекратят престъпленията му срещу човечеството. Той какво, целия род Мин ли иска да затрие? Мин Че Ри изпръхтя така, както правят биковете преди корида, миг преди да зарият и да се втурнат бясно, а после естествено се втурна бясно към нищо неподозиращия идол. Очите му се присвиха и промениха формата си до малки цепки, но въпреки това, изпод гъстите мигли, те следяха всяко мъничко потрепване от другата страна, сякаш беше орел дебнещ заек. Веждите му в светъл цвят се свъсиха, предизвиквайки дълбока бръчка над носа му и изразиха още по-добре триъгълната си форма. Атаката му бе мълниеносна. Така бързо връхлетя смаяния младеж, че последният нямаше никакъв шанс за спасение. Едната ръка на Мин се вдигна замахвайки високо. Дочу се много специфичен звук, свързан с това което правеше. Действаше много бързо, не оставяйки никакъв шанс за съпротива. Разчиташе на шока от първоначалното объркване. Идолът бе малко по-висок и тялото му бе малко по-масивно и тренирано, но използвайки момента на изненадата бе успял да го избута в коридора, облягайки го на стената. Бе категорично сигурен, че отсрещният мрази да го докосват. Бе изгледал хиляди клипове покрай сестра си и въпреки старанието да подържа образ на дружелюбен и общителен медиен обект за останалите, Мин успяваше да хване тази му фалшива нота.
Неговите горещи пръсти докоснаха тази хладна, мека ръка и за миг се отдръпнаха изненадани от контрастта по между им. Пръстите на идола бяха така крехки и фини, нямащи нищо общо с дебелите мазолести пръсти на Мин. Усетил колебанието Те Ки Джон понечи да реагира, но Мин не падаше толкова лесно. Засуети се около него, скривайки го почти напълно с тялото си. Отсрешният вече даваше съвсем ясни признаци на несъгласие, затова Мин се принуди да го притисне изцяло с тежестта си, забивайки нос във врата му. Не можеше да прецени дали някои от двамата бе достатъчно здрав, за да изпълнят поговорката 'болен здрав носи' и се хилна измъчено при тази мисъл. Когато приключи със заниманието си бе препотен и задъхан, но пък другият участник можеше да се похвали с перфектна превръзка в стил 'родът Мин'. На ръката му имаше сух талк, за да спре подмокрянето на раничките, превръзка от дишаща марля и около десет лепенки с Пороро, които да я поддържат в изряден вид. Чак сега успя да вдигне главата си от мястото на което досега я бе държал. Тогава и двамата забелязаха, че ръкавицата с изрязани пръсти, която идолът бе сложил на излизане бе свалена и победоносно, като трофей се бе оказала в ръцете на Мин. Естествено той бе така добър да я нахлузи обратно на мястото й, под смаяния поглед на модната икона. Всъщност комичното в цялата ситуация бе, че асистентът бе нападнал своя работодател, за да му смени превръзката, а през цялото време бе гледал тавана, за да не би да стане неволен свидетел на нещо, което не трябва и да падне възнак в боя. Така избегна да види бледорозовото оцветяване по марлята, която бе свалил, като внимателно я уви и изхвърли.
Днес за първи път откри, че идолът далеч не беше перфектен и това го изненада искрено. Маската, която бе наложена, започваше да се пропуква и пред него се разкриваше момчето, а не звездата. В момента можеше да види лицето му от достатъчно близо, за да забележи последствията от слабостите му. Момчето тази нощ изобщо не бе спало и това бе станало ясно, още докато се боричкаха напреди. Но това, което привлече вниманието му сега, бе друго. Кремът Би Би, който беше положил тъмнокосия все пак имаше пропуски и така успя да забележи малкия белег с форма на скоба малко под челюстта му. Зачуди се, от какво ли бе той. Дали някога щеше да разбере?
Напоследък постоянно размишляваше какво точно иска от живота си тук и дали идването му не бе грешка. Мисленето му непрестанно претърпяваше неочаквани метаморфози. Още не можеше да си обясни спокойствието, което го налягаше в тази къща. Дали, това, че държеше обекта на интереса си под постоянно наблюдение му даваше някаква сигурност? Дали не го упояваше измамно мисълта, че има някаква власт над ситуацията? Или може би фактът, че отокът бе спаднал и вече чакаше събуждането на Ир Ра го бе размекнал до толкова, че вече не искаше отмъщението, тровещо отдавна душата му?
Тази нощ успя да се наслади на нещо колкото тривиално, толкова и необикновено. Обичаше нощната тишина. Така мислеше най-добре. Тази тишина можеше да се постигне само в късна доба и нямаше нищо общо с обикновенната такава. Мека, отпускаща, мълчалива и разбираща. Перфектният събеседник, който ще те изслуша без да те прекъсва и ще ти отговори, ако търпеливо изчакаш нейния знак. 'Мълчанието е злато', а той бе съумял да мълчи, за да чуе отговора на тишината и сега можеше да се наслаждава на цяло съкровище.
Май все пак се бе оказал беззъба пантера, но този факт не го притесни, все още можеше да покаже нокти при нужда. Мин Че Ри в живота бе човек на момента. Бързо се ядосваше и търсеше саморазправа крещейки, но и изблиците му бързо отминаваха и започваше едно старателно анализиране на ситуацията. Естествено тогава се оказваше, че последствията от действията му са твърде непростими, за да се възстановят нещата, затова не се учудваше на недоверието с което го гледаше идолът. Макар да не бе обелил дори дума, само по стойката му, всичко се изясняваше. Е и мнението на Мин за мистър секси не бе много високо, с оглед на онази злощастна нощ, така че бяха квит. Но сега по някакъв странен начин бе осъзнал, че има нужда от него, за да не загуби себе си. Той бе единственото нещо, което го свързваше със сестра му, затова нямаше да го остави толкова лесно. Трябваше да достигне до дъното на проблема, който четеше в тези дълбоки шоколадови очи. И така, въпросът на деня беше, защо идолът се бе превърнал в Кървавата Мери?
Преди няколко часа, докато си припомняше станалото в банята и нервно крачеше по коридора, нещо изхрущя под краката му. Усети бодване и вдигна левия си крак. По подметката на пантофа му бяха полепнали няколко фини люспички стъкло, а едно по-остро парче, бе пробило кожената подметка и се бе забило в ходилото му. Какво по...Угаси лампата осветяваща коридора. Сега идващата светлина бе от хола и очите му успяха да уловят множество проблясващи звездички. Колкото и човек да почиства след себе си, дребните парченца стъкло винаги успяват да се разпръснат къде ли не, а после да се разнесът. Целият под бе осеят с тях. Стотици парченца кристал, започващи от затворената врата на идолската стая и завлачени до банята или обратното. И двете кристални вази, оповестяващи покоите на принц Великолепни липсваха. Като се замисли тази сутрин бе една, а сега констатира всякаква липса на подобни неща наоколо, докато не я видя смъкната ниско долу. Паметта му услужливо се обади и му припомни шумовете, които бяха достигнали до него, докато още се свестяваше. Беше тук едва от ден, но вече доста неща му се изясняваха. В главата му изплува и споменът как се бе превил на две, напълно безпомощен в банята и той тръсна глава раздразнено от нежеланите образи в проява на слабост. Погледна в апречното шкафче и още едно негово предположение се оказа вярно. Още тази сутрин му бе направило впечатление, че лейкопластът драстично е намалял от предния ден, в който бе сложил част от нещата си там, а сега лепенки изобщо нямаше. Какво правеше идолът? Да не ги ядеше. Насили се да погледне в кошчето, очаквайки нова атака от кръв. Бавно примижавайки, застанал на колене, надвесен над него, откри само, че то е старателно почистено, така както бе почистено и в хола след като Мин бе вилнял днес. Не знаеше какви бяха пораженията върху господин вече почти перфектен, но спомняйки си кърпата, капките бяха доста масивни. Явно идолът бе доста непохватен, защото следите, които откри тази вечер от счупено бяха пресни, иначе още тази сутрин най-вероятно би си нарязал краката на парчетата стъкло. Тези му открития наложиха и тазсутрешната акция.
Вече знаеше доста неща за себе си и другия обитаващ този дом. Достигна до заключението, че не иска пошло отмъщение, използвайки подли методи с каквато първична идея бе дошъл, но все пак искаше отплата. Жаждата за отмъщение пораждаше у него неприязъм и това го караше да се преструва на някого, който му бе чужд, а това тровеше съществуването му, затова реши да раздели брата от асистента и човека Мин Че Ри. Братът искаше отмъщение, да причини болка равностойна на причинената нему, асистентът трябваше да се грижи за идола, защитавайки го от брата, а човекът Мин Че Ри искаше да срещне разбиране и подкрепа, а не пренебрежение. Всички заедно искаха идолът да осъзнае станалото и да е съпричастен към болката на останалите. Егоизмът още никого не бе спасил.
Всъщност бе открил, че по някакъв странен, извратен начин тук започваше да му харесва. Смахнал ли се беше? О, не, напротив, чувстваше се по-добре от всякога и всичко това се дължеше на...Те Ки Джон. Наистина се беше смахнал, но доказателствата бяха на лице. От години не се бе чувствал по-жизнен и жив. За първи път от незапомнено време насам бе спал непробудно, а после се събуди и откри, че съществуването му имаше цел, имаше за кого да се грижи и кой да се грижи за него. Вече не беше сам и усещаше това във всяка минута от своето съществуване. Това го успокояваше и сякаш за момент забравяше, че не всичко бе идеално. Точно, за да боде очите на идола всеки ден, той целият щеше да му се посвети. Осъзна всъщност, че не иска нещото олицетворяващо думата отмъщение. Да, някаква част от него искаше идолът да го заболи, за да е равностойна емоцията, която Мин Че Ри изживя, но някак си не желаеше той да причинява тази болка. Тогава що за отмъщение би било това? Инциденти ставаха всеки ден, затова се казваха инциденти, те не са умишлени, но стават, хората страдат, близките им също. Ето това искаше Мин да осъзнае идолът. Виновни нямаше да има, ако причината за инцидента,идолът бе се загрижил истински, бе показал искрена загриженост. Беше му трудно да се сближава с хората, по принцип, а камоли ако и са му неприятни, но беше голям инат и заемеше ли се с нещо, нямаше измъкване.
Лицето на Мин още изглеждаше бледо, с измъчен вид и доста изпито, но готовността се четеше в погледа му. Каква тайна се опитваше в момента да скрие зад тъмните очила идолът? Отново слагаше маската и същността му потъваше някъде дълбоко, дълбоко.
Нарами сака, които щеше да му е нужен и се помоли идолът да не получи кръвотечение от носа, докато бяха на публично място, освен, ако виновникът за това не бе самият Мин Че Ри, иначе нямаше да си заслужава загубата на съзнание.
-Явно си разбрал, че имам проблем с някои твои телесни течности - прокашля се, усетил грешката в стила на общуване. - Мисля, че е по-добре за вас да внимавате повече, иначе рискувате да стоя и да слухтя на вратата ви денонощно, за да се уверя, че вие сте добре, за да мога и аз да съм добре. Съжалявам за лепенките. Бяха...Взех ги от сестра си - направи пауза. - Днес идвам с вас - отсрещният, направи опит да го прекъсне. - Вчера съм получил съобщение от мениджъра. Иска да ме види, за да поговорим, така че идвам с вас. Нека днес направим опит да работим добре заедно - поклони се леко. - Вчера не отговорихте на нито едно от позвъняванията ми. Зная, че най-вероятно сте били зает, затова ще се постарая бързо да навляза в работата и занапред да не се налага да се допитвам до вас. - Напомни си, че някой добре се бе погрижил за него, би казал дори с почти майчина загриженост и за миг това му навя асоциации с майка му и случаите, когато бе болен като малък. - Опекъл съм курабийки за благодарност на екипа, които се е погрижил за мен. Освен това принадлежностите им са тук. Бих желал да разбера къде да им ги изпратя. - Мин изчакваше реакцията на идола. Не мислеше да се предава толкова лесно и да признае, че знае кой е неговият благодетел. Бе усетил аромата на диви череши по ризата моментално, а този аромат не можеше да го сбърка. Идолът бе направил нещо за него, сега и той щеше да направи, за да се издължи, а после щеше да направи така, че идолът да му е длъжник и то доживот. Най-доброто отмъщение бе да отвърнеш на злината с добрина. Колкото повече доброта правиш, толкова повече лошото в отсрещния изпъква. Така мислеше да наказва Мин Че Ри. От сега натък щеше да се грижи за идолът с голяма отдаденост. О, шеше да му се посвети целият, защото го бе грижа обектът на отплатата му да остане в колкото се може по-добро състояние, за да го е грижа, че Мин Че Ри съществува. Тази взаимна връзка, която щяха да създадат, щеше да ги държи на повърхността поне за сега.
Усмихна се на играта на думи и тяхното значение.
Грижа. Грижа те е за някого. Грижиш се за него.
Грижа. Създаваш грижи на някого. Угрижваш го.
Усмихна се още по-широко. Беше открил това, което отдавна търсеше, без да се налага да чувства вина и изпълнявайки оптимума от всички показатели. Така и братът, и асистентът, и човекът Мин Че Ри щяха да получат своето.




*Хванах се на бас, дали най-сетне с моите монолози ще стигна с този пост до четвърта страница на темата си, хаха.
Имах малко проблеми с тази глава. Тя беше сглабяна от отделни откъслечни откъси и сега изглежда сравнително добре. Следващите са още по-добри и музата все още е с мен, така че продължавам да пиша, за добро или лошо

Тази и следващата глава се получиха изненадващо добре според мен и се гордея с тях. Като обем също са значително по-големи и най-сетне започнах да преборвам омразата си към описанията. Преди време със съфорумец от тук си дискутирахме, че имам проблем с пряката реч, защото само това имаше из текстовете ми тогава. Онзи ден, давайки 8-ма глава на един познат, той ми каза: 'Трябва да увеличиш пряката реч. Много описания имаш. Да не искаш да приспиш някого, докато чете'
Истината предполагам е някъде по средата и аз все още се опитвам да я намеря. На тези, които все още четат, желая приятно четене






Чувстваше се все по-добре, особено след като се бе обадил в болницата и от там му бяха казали, че отокът е изчезнал почти напълно. С изключение на вчера, когато не бе успял да отиде, заради злощастното си състояние, бе ходил там всеки ден и днес също нямаше да пропусне.
След като нямаше ангажименти пряко към идола, можеше да се заеме с къщата. Пусна си уредбата, запретна ръкави и се развихри. Ако тук някъде се криеше помощен персонал, сега вече нямаше начин да не го открие. Разтърси се за препаратите за почистване. Падна голямо търкане, лъскане, бърсане, макар и къщата като цяло да изглеждаше изрядна, напоследък тя, като че ли започваше да губи от своя блясък. Имаше възможност да огледа всяко кътче и всеки прибор, до които се бе докосвал собственика на този дом и му направи впечатление, че там нямаше нито една вещ със сантиментална стойност, нито една снимка, награда или нещо, което да навява какъв човек е обитателят. Изхвърляйки легена с водата Мин Че Ри мина покрай стаите с табелки ‘Влизането забранено’ и се зачуди, дали всичко, което липсваше в останалите помещения не се криеше тук. Вратите биваха заключвани винаги и бе невъзможно да се промъкне там, но всеки път минавайки по коридора тези две места неудържимо го привличаха.
Толкова за днес. Бе доволен от себе си и подсвирквайки си, излезе и се запъти с бодра крачка към компанията, представляваща наперения паун. Какво точно му бе сбъркано на този човек? Очакваше, че ще възроптае заради превръзката и посегателството върху него, че ще го нагруби или че ще побеснее, но нямаше нищо подобно. Прие нещата повече от добре и после дойде шокът, за който Мин в момента търсеше обяснение. Всичко бе наред, противно на очакванията и настройката на асистента, но накрая се оказа, че нещото което извади от строя идола беше или че днес щяха да работят заедно или пък споменаването на вчерашния инцидент. Във всеки случай той не пропусна да натърти и на двете неща:
‘Първо трябва да свърша нещо...Сам...Нима някой ще остави Тук нещо, което му трябва?’ - това бе излязло от онези бляскави, малки устни току-що припряно прехапани и те го изричаха така, сякаш произнасяха смъртна присъда чрез разстрел. Бавно и наблягащи на всяка буква, а зад тях прозираше ненавист и опит да избяга от нещо, с което просто трябваше да се примири. Този инат щеше да му коства доста време и нерви и колкото по-бързо осъзнаеше, че не действа в своя полза, толкова повече главоболия щеше да си спести.
Искам да съм сам, пречиш ми, досаден си, ненужен си. Ти си като стара вещ прибрана в килера с опцията, че все някога може да бъде използвана. Ти оставаш тук. Нима някой би оставил нещо, което му трябва на това място. Ти оставаш тук. Ненужен си ми, излишен си...
Такъв бе смисълът в казаното. Идолът бе започнал да се държи защитно, до степен на параноя. Използвайки позицията си, той нареждаше увеличавайки дистанцията по между им до максимум, завършващ с нещо неопределено:
‘Ще ти се обадя да ме вземеш по-късно’ - Нямам нужда от теб, но може би ще те повикам. Бъди на разположение. Каква беше тази връзка, в която го оплиташе? Отблъскваше го, но и го държеше близо до себе си. С лекота можеше да го прати да пасе зелена трева с месеци наред, докато го допусне до нещо свое, но той бързо го въвлече в графика си и го дръпна рязко в професионалните задължения и ангажиментите към къщата. Това също бе защитен механизъм. Отпускаше му неща, които в действителност не бяха от значение за него, и разбира се за сигурността му. Отново се опитваше да хитрува и бе забавно да се наблюдава как действа някой, който се чувства заплашен. За Мин наистина бе възхитително да види как тази толкова аристократично изглеждаща персона, която с гордост и чувство на превъзходство бе вдигнала глава при предишния им сблъсък в лунапарка и така и бе излязла от битката, сега просто стоеше насред стаята и изглеждаше толкова нищожна и губеща доброто си самообладание, притисната в ъгъла. Нарежданията, сякаш идваха от малко дете, на което е дадена внезапна власт да изисква и то не знаеше как точно да се възползва от нея. Думите бяха противоречиви и несигурни. Искаше да напусне колкото се може по-скоро и нетърпението и изнервеността му недвусмислено се проявяваха в държанието му.
Внезапно на Мин му хрумна с какво още можеше да скъси дистанцията и да затопли отношенията, т.е. да дразни идола. Щеше да сготви страхотна вечеря, за благодарност, че бе приет така радушно в този дом. Хубаво беше да се грижиш за някого. Скоро, надяваше се и сестра му, щеше да опита от неговите грижи, така както не ги проявяваше преди. Повече никога нямаше да я изпусне от поглед. Щеше да й разкаже при кого работи. О, не! Не си представяше да хвали идола по никакъв начин, а и поверителността на договора му забраняваше да говори каквото и да е, но щеше да намери начин да я зарадва, бе сигурен в това. Трябваше да мине само още малко време. Сърцето му забързваше ритъма си, а дъхът му се забавяше в гърдите всеки път, щом си представеше руменото, нежно лице на Ир Ра. Отдавна не се бе усмихвал по този начин и сигурно идолът много се бе учудил на неадекватното му държание, но на него не му пукаше. Новият му работодател се прокашля глухо и след като промънка нещо за стила на общуване, потегли набързо. Идолът бе настоял да не се говори много официално вкъщи, но запазвайки се нужната фамилиарност, когато са на обществено място. Според него, иначе нещата звучали ‘надуто и изкуствено’. Това бе точно отправено към онзи, който употребяваше именно този стил и Мин не остана очарован от тази констатация. На пръв поглед предложението бе прекрасно, но не се оказа улесние за неговия асистент. Първо той не мислеше, че може да говори с идола като с равен, най-малкото защото не бе заслужил уважението му по никакъв начин, за да го допусне по-близо до себе си общувайки с него неформално и предпочиташе да заявява пред него по-ниския си ранг, отколкото да се смята за равен с някого, когото считаше за недостоен да бъде в обкръжението му. И това го смяташе не братът Мин Че Ри, а асистентът от своите наблюдения като такъв. Не можеше да си обясни, защо Те Ки Джон продължаваше да връща лентата назад и да си припомня стари прегрещения. Със своето държание звездата накърняваше достойнството на останалите и в този случай това бе напълно осъзнато решение от негова страна в опит да унижи човека срещу себе си.
Днес светът изглеждаше хубав и нито мрачното време, студът и шумът, нито прашните улици, блъсканиците или навъсените хора бяха в състояние да помрачат настроението му. Не знаеше някога бил ли е оптимистично настроен. Тази личност му бе напълно непозната, но сега започваше да я харесва все повече. Нещо в храната ли имаше? Във въздуха? Кое бе различното? Кое му действаше така благотворно? Не знаеше, но не искаше да променя нищо в този прекрасен баланс. Искаше нещата просто да продължат да вървят в този възходящ ред и никога да не спират. Такъв вселенски мир не бе изпитвал скоро дори и в тоалетната.
Време бе за пазар. Погледна дебитната карта и се зачуди къде бе най-добре да похарчи парите си или по-точно тези дадени му от идола за лични нужди. Редицата магазини в квартала бяха като извадени от някое списание. Витрините бяха излъскани до блясък и той можеше да се закълне, че всички му изглеждаха напълно еднакви. Влезе като подплашен заек и виждайки цените на дрехите също толкова бързо излезе от там. Все пак, след като установи сумата налична в картата, се осмели да закупи нещо. Тези пари така или иначе бяха определени точно за тази цел и той бе длъжен да изпълни предназначението им. Продавачката в магазина след първоначална критична оценка реши все пак го обслужи и с напредването на деня той бе постигнал такъв напредък, че спокойно можеше да я покани да излязат да пийнат довечера. Днес късметът явно бе на негова страна. Така ли спокойствието променяше живота на хората или може би днешният му оптимизъм заразяваше всички около него? Накупи дрехи подхождащи на новата му длъжност, хареса и неща за Ир Ра, но знаейки кое би я направило най-щастлива, скръцна със зъби и взе последния модел шапка рекламиран от нейния любимец и носещ логото на най-новата му модна линия за младежи. Попита новата си позната къде би могъл да поспретне още фасадата си и тя му препоръча добър фризьорски салон, където пък като го наобиколиха разни хора, за момент си помисли, че е насред съвета на Инквизицията. После го метнаха на един стол с една гореща кърпа на главата, избръснаха го и с още куп манипулации го доведоха до състояние на блажен непукизъм какво се случва оттук-нататък. След много пилене, мазане, стоене и отмиване накрая в огледалото той видя едно конте с безупречна кожа, поизскубани вежди, добре оформени бакенбарди, липсваща брада, обичка на едното ухо и прическа по последния писък на модата. Наистина му идваше да изпищи. Какво бяха направили с него!? Бе заприличал...приличаше...приличаше на Него. О, Боже! Да им беше казал да го направят, сигурно нямаше да успеят. Те с акъла ли си бяха? Това би могло да се нарече нагъл опит за копиране, можеше да се възприеме като вид подражаване или опит за надсмиване. Не знаеше как би реагирал идолът, но не можеше да му позвали да го види в този вид. Това ли бяха имали предвид като казаха, че ще му предоставят най-доброто? Страхотно чувство за хумор, няма що! Да види в огледалото нещото, което му бе антиидеал за подражание. Изхвърча като попарен от там и влетя в тоалетната, за да измие лицето си и оправи косата си. Трябваше да махне този грим. Кога ли веждите му щяха да порастнат отново? На това ли викаха само оформяне? Половината му вежди ги нямаше. Бяха тънки, като изписани с молив. Бе се превърнал с метросексуален мачо само за няколко часа и тази участ никак не му харесваше...до момента, в който не улови десетките възхитени погледи по улицата. Не знаеше кога опитите му да се прокрадва незабелязано по улицата бяха престанали и сега с удоволствие се спираше, за да се нарадва на закачките от момичетата. Ах, нима добрите новини действаха така благотворно на човешката природа?
Явно доброто му настроение се предаде и на мениджъра или той просто си бе добродушен по принцип. Погледът му блесна, щом видя посетителя си, а за момент На Мин му се стори, че сякаш пред него стоеше баща му. Прииска му се да го прегърне и да заплаче. С леко окръглена фигура, дребничък, облечен сякаш в хавайска риза, той изглеждаше като току-що излязъл в отпуска, а не като най-пробивния мениджър в този бизнес. Как такъв като него бе успял? Добрите хора биваха смазвани на момента. После се вгледа в тези черни, кръгли като копчета очи и отново му се прииска да го прегърне. Сега вече знаеше. Този човек бе способен да обезоражи всеки. Това, което излъчваше те караше да се опиташ да му услужиш, дори и без да те е молил да правиш каквото и да е. Със следващите думи мениджърът го спечели изцяло:
- Седни, синко - посочи му стола отвъд бюрото, след като сърдечно го потупа по рамото. Говориха си доста време и Мин Че Ри колкото и да се опитваше да долови фалш у това кръгло лице, бе принуден да признае, че такова нещо не вирееше и в това дребно телце. Възможно ли бе подобни хора да съществуват и как можеше дори само един като него да е способен да започне да размеква закоравялата му душа?
Още си припомняше думите на мениджъра, когато вече влизаше през двойната врата на хосписа:
'Трябва да му влезеш в положение. Те Ки Джон понякога има труден характер, но не е лошо дете и точно както децата той има нужда от сигурност. В нашия бизнес има много подводни камъни. Не знаеш на кого можеш да се довериш и кога съюзникът ти ще ти стане враг. Той е изпитвал много трудности и лишения, за да утвърди името си и мисля, че сега натрупаната празнина от липсата на нормално ежедневие започва да му тежи. Един младеж има нужда от приятели, да излиза и да се забавлява, да трупа спомени, извън светлините на прожекторите, има нужда понякога да е просто обикновен човек. Можеш ли да го подкрепиш в това му начинание? Ти си млад и ми изглеждаш надежден и прям. Те Ки Джен е силен, но всеки водач има нужда от верни последователи, от своя армия, която да го подкрепя. Ние сме неговата армия Мин Че Ри. Ние сме неговото семейство...”
Тогава просто мълчаливо бе кимнал с глава. Старчето си го биваше да убеждава. Още повече, че в негово лице имаше безусловна подкрепа за каузата си и без да знае той бе позволил напълно свободно досега и близостта, които тази сутрин някои хора безцеремонно бяха отрекли. С негова помощ, волята на идола щеше да бъде прекършена много по-лесно и Мин Че Ри не бе нужно да прави каквото и да е, за да подсилва своето място до гърба на идола, защото той бе причислен именно там и смееше да каже, че добре му пасваше. Всичко, което искаше е да си върши добре работата, а това включваше да е близо до темерутестия си началник. Да, вече спокойно приемаше новото си положение, защото бе начисто със себе си и можеше да раздели своето себеуважение от чуждото незачитане на качествата му. Кога ли и човекът отсреща на веригата щеше да се изясни със собственото си аз? Добре дошъл на мой терен, господин звезда! Започвам да раздавам картите. Ще те водя по утъпканата пътека. Може би невинаги ще ти харесва, но ще започна да откривам кой си под всички тези пластове. Дори и клоунът вечерно време си сваля макиажа. До кога смяташ да се криеш зад тази изкуствена усмивка?
Позицията му за пореден път бе потвърдена и вече можеше да премине към следващата стъпка от плана си: 'Отвлечи звезда, забавлявай се'. Почти се изкикоти идиотски на последното. Добре де, направо просташки си се изхили. Щеше да бъде много гот. Къде ли можеше да го скрие далеч от любопитни фенски очи? Трябваше да го обмисли това, което бяха говорили с Де-Сун*.
Господин мениджър, Вие сте върхът!
Какъв беше онзи според останалите хора, за когото не бе преставал да мисли от часове? Онзи, който бе обсебил мислите му напоследък и тотално отказваше да ги напусне, докато не се убеди, че заема централно място както на сцената, така и в живота му.
Двадесет и три годишен, в разцвета на своята младост. За детските му години се знаеше малко, но дори и това, което имаше бе изфабрикувано, за да допълни сладкия имидж будещ майчин инстинк в момичетата. Като младеж бе постъпил в програма за стажанти. Семейството му също бе една от темите табу. Винаги когато се зададеше подобен въпрос, отнякъде изникваше добродушното лице на Де Сунг и започваше да се лее любопитна информация, а идолът някак неусетно изчезваше от полезрението. Сега той бе конкурентноспособен на най-големите имена в шоубизнеса и дори и по-възрастните признаваха заслугите и таланта му. Будеше респект и се славеше като много работлив и прилежен, изпипващ всеки детайл, но с него не се работеше лесно и това бе всеизвестно. В профила на Те Ки Джон фигурираше като основно поприще това на певец, но съвсем в реда на нещата бе да е универсалният мъж-мечта. Той можеше да рецитира Дантевия ад на оригиналния италиански на който е написан, освен това се занимаваше и с писането на текстове за песни, водеше целогодишно доста церемонии, свиреше прочувствени серенади на китара в някое предаване. Можеше да хване фалцетните тонове и да ги разиграва по нотната стълбица, сякаш си играе с кубче рубик и го реди за секунди, както и да танцува трудни хореографии, които изпълняваше и запомняше с лекота и грациозност на някой учил това с години. Бе високо ценен като актьор заради невероятната си дикция и участваше активно в мюзикъли, като дори малцина продуценти се смятаха за достойни да му поискат съдействие за проектите си. Хореографиите на танците към проектите му бяха измъчили не един екип танцьори и те често биваха подменяни от нови, заради интензивността на тренировките. Проблемът бе, че перфекционизмът му измъчваше целия екип и всеки причислен към него знаеше, че един вид са му подписали заповедта за уволнение, така че из компанията му се носеше прозвището 'самият сатана'. Това последното Мин Че Ри бе дочул днес по коридорите.
Зад тази очарователна усмивка с трапчинки, лъхаше една студенина, караща те да стоиш винаги крачка назад, затова и никой от екипа не го заговаряше и не го канеше на сбирки. Хората винаги пристъпяха със страхопочитание към него, а жените възхищаващи се на хладнокръвния му, леден чар, често не можеха да вържат и две думи на кръст, ако те са отправени към него. Мнозина му завиждаха, малцина смееха да се изправят открито срещу него. Ето с такъв човек се оказа, че живееше Мин Че Ри, а това го караше само глуповато да се усмихва.
Странно е също до какви заключения може да стигне човек, гледащ записи от задколисието намерени в архива на компанията. Мин бе имал няколко часа, за да прегледа материалите за бъдещите проекти и както се очертаваше, щеше да бъде част от екипа на идола и да присъства на процеса по създаване на хореографията за последния му клип. Мениджърът имаше меко казано изтрещели представи за сближаване на колектива. Защо Мин Че Ри трябваше да тренира хореографията наравно с идола? Той не беше танцьор. Честно казано бе с два леви крака, но сякаш имаше четири, защото успяваше дори и сам себе си да настъпи, да се спъне и в гора от ръце и крака да окаже максимално сцепление с пода. И това, ако не е талант?
Докато се придвижваше из града се замисли какво значеше да си идол. Идол-човек на когото се възхищаваш и се опитваш да подражаваш. Еталон за добродетели и красота. Някой издигнат на пиедестал, почти обожествяван. Неговото държание, постъпки, говор, дори дишането му трябваше да бъдат красиви. Притежаваше ли тези качества Те Ки Джон? Ако Мин Че Ри трябваше да го оцени, вземайки предвид масата от хора, то той би бил почти перфектен. Ако заемеше мястото на влюбена тийнейджърка, то той би бил повече от идеален. Ако питаха брата на Ир Ра, той бе чудовище. Рядко срещано в своята жестокост и непукизъм, отблъскващо със своята бездушност, студено и празно. За асистента Мин Че Ри, обаче това бе объркан човек, мъчещ се да събере парчетата от себе си, опитващ се да разбере кой точно от всички личности, които играеше беше той, но не можеше да проумее, че всъщност него самият го нямаше там. Толкова дълбоко се бе скрил, че сигурно вече бе забравил какъв е човекът дремещ в него и имаше нужда от голяма провокация, за да го извади на повърхността, такава, която ако Мин Че Ри навярно си позволи би коствала не само нещо маловажно като работата му. Не спираше да мисли как да подходи по този въпрос. Сам се бе учил през годините. Бе като вълк единак. Наблюдаваше и ловуваше сам. Беше ловец, за да не бъде плячка. Добре разчиташе човешкото съзнание, дори и когато сигналите бяха объркващи, но досега не бе срещал човек, който да спира така дъха му, да не може да погледне в очите за повече от няколко мига, защото това, което виждаше в тях го караше да потръпне. Самота. Безумна самота. Срещаше неговата самота със своята и го завладяваше чувство на студ и празнота. Къде бяха емоциите, живецът? Какъвто и да бе животът ти ти си длъжен да го живееш. Дали е дар или проклятие, ще зависи единствено от теб. Понякога ще е мрачно, а друг път ще просветва лъч, защото дори и след най-тъмната нощ изгрява слънце, но всичко, което тогава Мин Че Ри видя в тези тъмни очи бе пълната липса на надежда. Хиляди тъмни сенки, бродещи в необятна шир на страх от неизвестното. Какъвто и да беше той, тактиката на Мин си отаваше непроменена. Щеше да играе с открити карти и с постоянство и упоритост щеше да чака реакциите отсреща и пропукването. Просто трябваше да бъде търпелив и да дочака пролетта след лютата зима. Това временно отстъпление, обаче не можеше да му замаже очите и той все пак оставаше на щрек за всякакъв род изненади.
Машинално бе стигнал до стаята на Ир Ра. Отвори вратата и се усмихна като тъкмо щеше да каже обичайното: 'Оппа е тук', когато думите му заседнаха в гърлото. До леглото на сестра му имаше някой и този някой накара сърцето на Мин Че Ри да препуска лудо.


Де-Сун* - Някъде по-нагоре из главите съм объркала името на мениждъра. Това е правилното изписване.

Не му харесваше да я оставя сама, в малкото мигове, в които тя се връщаше при него. През останалото време бе в пансион, на 14 спирки с метро от дома им. Посещаваше го единствено през ваканциите и тогава наставаше истинска война вкъщи. Според нея, той бил обсебващ мърморко. Според него, тя бе непослушна и вятърничава. Въпреки дрязгите я обичаше повече от всичко на света. Когато тя бе далеч, останал сам, животинското в него се изостряше и заживяваше буквално като скот. Ядеше, спеше, работеше, просто съществуваше. Единствено във времето, в което я очакваше и тя бе с него, очите му се озаряваха. Посрещаше я на станцията, а после отиваха да купят най-хубава торта в околността. Естествено, тя го караше да обиколят и всички магазинчета за джунджурии по пътя и това им отнемаше още много часове, както и последните пари от джоба му, но нищо не го правеше по-щастлив от това да я зарадва. Дяволитата й усмивка го разтапяше до ниво близко на масло на водна баня/това се казва професионално изкривяване, хехе/. Двете опашки неизменно меняха местата си по главата й, но непринудено показваха все още детско излъчване. Миловидното й лице, бадемовите очи и чипото, вирнато носле, обаче загатваха една напъпваща женственост. Характерът й и силата на волята можеха да се уловят по скулите, позата й и честото потропване с крак, на което ставаше свидетел и в момента. Много скоро щеше да разбива десетки сърца. Засега обаче още си бе непослушното малко момиче, с все още голямата доза наивност и доверчивост, което съществуваше, само и единствено, за да го дразни. Мин Че Ри се опитваше всякак да избутва вероятните предположения за бъдещето. Съдбата му бе отнела много неща и той се бе научил да цени това което има сега, а не нещо, което би могло да се случи и да бъде после. Животът бе една постоянна променлива. В него нямаше константи. Всичко се изменяше-светът, хората, технологиите, чувствата, затова се научи да се радва на сегашното. Нейната усмивка, топлата ръка стискаща неговата, звънкият й глас, звездичките проблясващи в погледа й, след като бе отстъпил за пореден път и отново бе станало на нейната. Рядко си бе позволявал да я докосне. Сякаш, ако го направеше, тя щеше да изчезне. Приличаше му на скъпо, виенско стъкло, крехко и чупливо, на което можеш да се възхищаваш само отдалеч. Но няколко пъти се бе улавял да присяда вечер на леглото й. Галеше косата и челото й, докато спи. Устните му бавно поддаваха, докато не откриеха безбройните равни зъби и не очертаеха благата му, блажена усмивка. Не знаеше защо не си бе позволявал тази близост повече и по-открито. Бе толкова затворен с нея. Тази, която обичаше най-много. Винаги го сепваха нейните думи, че пак е замислен и намръщен, че пак не я слуша. Как да й обясни, че не умее да изразява емоциите си? Че единствената, която тя разчита е когато е ядосан и крещи, заради поредната й щуротия, но дори и тогава й се радва и пълни сърцето му с нацупената си физиономия. Как да й обясни, че радостта му се проявяваше дори и седмици след като си е заминала, а той продължаваше да се буди сутрин с усмивка. Как да й обясни, че тя е смисълът на живота му? Нямаше думи, с които да го опише. То беше просто така.
Не смееше да гъкне, да мръдне или да диша дори. Цялото му същество бе застинало външно, но вътрешно мислите му жужаха като ято диви оси. На какво ставаше свидетел в момента? На какъв се правеше сега този човек там и какво трябваше да мисли за него в този миг? Какви бяха мотивите му този път и как беше стигнал до тук? Знаеше ли, че Мин Че Ри ще дойде? Планувано ли бе това? Играеше ли отново онзи там? Играеше ли си с чувствата му? Ако бе така, горко щеше да се разкайва. Усети остро парене в гърдите, преглътна на сухо и примигна объркано, разтърсвайки глава. Имаше толкова въпроси, а отговорите му убягваха.
Можеше да го познае дори в гръб и дегизиран. Можеше да го познае дори по част от ръката му, по върховете на пръстите. Припомни си как ги бе докосвал и бе усетил онзи контраст по между им. Нима и сърцето му бе така вледенено, както и ръцете му тогава? Думите му го накараха да потрепери. Правилно ли чуваше? Говореше за Мин. За него. За онзи, който по цял ден подритваше и унижаваше, пренебрегваше безцеремонно и често мачкаше, сякаш бе нахална муха, която може да размаже със сутрешния вестник. Тези думи, искрени ли бяха? Беше ли този човек, в момента с открито сърце, докато ги изричаше? Сега го виждаше в анфас, седнал на стола и можеше да чете по чертите на лицето му.
Беше решил да й изпълни нещо. Ако сега тя бе будна щеше да го гледа с поглед пречупен през призмата на всяка влюбена фенка. С безумно обожание и фанатизъм. С лиги спускащи се по земята, като кученце, на което за първи път си дал кокал. Откъде знаеше любимата песен на Ир Ра? Що за човек си ти, Те Ки Джон? До сега бе успявал да долови фалшивите му ноти. Дали и сега щеше да успее? Винаги, щом бе решавал да бъде добронамерен към идола, той го караше отново да застане на нокти. Какво си бе мислил последно спрямо него? Че бе готов да не иска отмъщение, стига да се осъзнаят последствията. Е, явно бяха осъзнати, щом главният отговорен за тях бе дошъл до тук, за да успокои съвестта си. Значи все пак се разкайваше и не беше бездушният тип, за когото се представяше пред Мин. А какво бе твърдял досега? Че не помни. Какво му бе казал при срещата им в парка? Затова ли го бе ненавиждал през цялото това време? Защото от самото начало е знаел кой е. Когато те осени подобно прозрение, нещата върху които има да мислиш, рязко се увеличават. Чака те сериозен разговор, господинчо! Само да се приберем вкъщи! Новооткритите факти пораждаха редица нови въпроси. Защо имаше такава голяма разлика между медийния образ, онзи показващ се пред колегите му, другият представен пред мениджъра, този за пред асистента му и ето този нов образ, който разкриваше сега? А какъв ли беше с приятелите си? Опита се да си го представи да се усмихва топло и остана озадачен, кагато откри, че не може да визуализира този образ. Всъщност осъзна, че никога не го бе виждал да се усмихва... истински. Тези устни с огънати леко надолу ъгълчета обикновено биваха възприемани като чаровни, но всъщност асистентът в момента откри, че те изразяваха просто тъга. Никога не бе чувал той да има приятели. От време на време го свързваха с някоя новоизгряваща айдълка, но дори и да си дал обет за монашество пак биха те свързали с половината шоубизнес. Но приятели? Замисли се, за да се сети поне за един и не успя. Ето това бе силата и слабото му място. Започваше да навързва нишките. Мислиш си, че ако си сам, няма да има предателства, няма да те е грижа за никого и ще боли по-малко, нали? На Мин Че Ри му бе познат този подход, защото самият той постоянно го бе прилагал в последните години. Но сега от гледната точка на брат, би казал, че не би заменил и частица от времето си с Ир Ра и за всичките материални блага на света. Ненапразно хората са казали: 'По-добре да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал.' Интересното бе, че трябваше да познае себе си в държанието на идола, за да осъзнае, в какъв антисоциален човек се бе превърнал. Откакто бе започнал работа в компанията, сякаш бе друга личност. Вече имаше много познати и приятели там. Бе поканил момичето от магазина за дрехи на сладкарница, бе се сближил със сестра си, ходейки всеки ден тук и бе осъзнал изцяло какво е тя за него и всичко това беше заради Те Ки Джон-звездата. Същият онзи, който сега я убеждаваше, че има кой да чака Ир Ра да се завърне. Защо след като познаваше какво е да имаш скъп за себе си човек, идолът предпочиташе да е сам? Интересно нещо е човешкото съзнание. Нещата, които се казват на думи, не винаги излизат на дела и идолът сега го доказваше на практика. Искаше думите да важат за дугите, но не и делата да важат за него. Затова бе и сам. Дали, че не идолът я бе бутнал в тълпата, караше Те Ки Джон да се чувства по-малко виновен? Искаше ли да повярва в себе си? А можеше ли? Дали раната в сърцето му можеше да заздравее толкова лесно? С няколко думи, с един жест. Щеше ли да й позволи? Готов ли бе в действителност тя да го напусне? Онази болка и горчивина, които бе таил толкова време. Явно не можеше да отговори на това. Все още не. За Те Ки Джон това сега бяха неизвестни и все пак Мин щеше да му помогне да открие отговорите, особено след като откри меката вътрешност на тази костелива черупка. Сега, обаче, просто не можеше да мисли за това рационално. Тези мисли щяха да го занимават малко по-късно. В момента бе прекалено изумен от гледката, която се бе разкрила така неочаквано.
Сега не виждаше лешниковите му очи. Те бяха затворени. Така ли се изразяваше отдаването му? Започна тихо, но уверено. Пееше полугласно, леко и напевно. Постепено съвсем се отпусна. Поддаде се на момента изцяло. Дори тялото му даваше вид, че това е нещо съкровено идващо от душата му. Беше се отнесъл, сякаш изпаднал в транс и само леко се поклащаше. Ръката ли й хвана току-що? Това беше вече върха на наглостта! Кръвта на Мин Че Ри направо кипна. Той определено не играеше. Ако беше така, Мин не би се чувствал толкова подразнен. Щеше да е бесен, но не и ревнуващ. Това ли бе идолът? Под всичката тази надменност, с която се обгръщаше, той всъщност беше...готин. Нее, не биваше да го приема толкова лесно за чиста монета. Не можеше да си позволи да свиква. Тази реалност бе толкова измамна, колкото плаващите пясъци и миражите за оазис в пустинята. Дори и за момента да беше такъв, сигурно веднага щом се прибереше вкъщи, отново щеше да стане противния тип, когото познаваше. Загубен в себе си, самозабравяш се в исканията си, досаден, садистичен и просто някого, когото да не харесваш. Но сега, сега виждаше само човек, когото можеше да разбере и това го изненада. Играта, която отдавна играеха свърши и Мин се почувства, сякаш някой току-що бе дръпнал килимчето изпод краката му. Защо тогава и сега не го харесваше? Странно! Нали всичко свърши? Ето защо, проклетникът продължаваше да милва ръката на сестра му.
Идолът внезапно се изправи, но се олюля, сякаш бе изпил няколко питиета. Погледът му изглеждаше замъглен и отнесен. Дори засичайки на вратата войнствено настроения Мин, той просто леко се бутна в него и го отмина, сякаш бе част от мебелировката. Беше го погледнал право в очите, но сякаш не го бе познал, не го бе и видял. Мин тъкмо се обърна готов да търси сметка, когато пред погледа му за секунди се разигра сцена, която нямаше да забрави до края на живота си. Един оператор с камера в ръка и друг мъж, въоръжен с микрофон, пристъпяха като гладни хиени към внезапно извадения от своя унес идол. Ужасено той заотстъпва, докато не бе безцеремонно избутан до стената под наплив от въпроси. Канонадата не спря дори и след като звездата не се свлече като нещо смазано под тежките им, резки викове, които го събаряха като юмруци. Давеше се в летящите срещу него думи, а лицето му изразяваше само безумна уплаха. Дори не се опитваше и да избяга. Това, което по принцип умееше най-добре. Мин никога не бе виждал подобен поглед у живо същество. Задейства се на инстинктивно ниво. Разблъска хората и не се успокои, докато не взе камерата и не извади лентата от нея. После просто метна Те Ки Джон на рамо и под смаяния поглед на целия персонал го изведе навън.
Ама, че нагли твари са това журналистите! Дори още по-лошо. Папараци, които само дебнат хората и печелят от тяхното нещастие. Дано имаше карма в този живот, защото Мин Че Ри се надяваше хората с подобна професия, да изкупват вината си в следващите си няколко прераждания.
- Коя кола е твоята, за Бога! - Естествено не очакваше да получи отговор. Държейки го с едната си ръка, с другата прерови джобовете му, търсейки ключовете. Намери ги и алармата на джипа пропищя вляво от тях. Внимателно остави идола на предната седалка. Намери запасите с вода и използвайки кърпичката на сакото си, направи компрес.
- Хей, Те Ки Джон, чуваш ли ме? Хей! Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Погледни ме, хей! - Потупа го по бузата с опакото на ръката си. - Обещавам! - Гледаше го пропит с безпокойство, а дъхът му пареше на пресекулки страните му. Отговорът отсреща, се изрази само в няколко отнесени примигвания. Мин се качи на шофьорското място, запали и потегли рязко. Сложи си хендсфри-то и по пътя не спря да провежда телефонни разговори. Направо му прегря главата. През две секунди поглеждаше човека до себе си. Каква ирония? Да избягаш от болницата, за да се грижиш вкъщи за болен човек. Как се процедираше, ако някой изпадне в шок? Изнесе го до апартамента с такава скорост, сякаш бе на състезание по бягане на 100 метра или го гонеха глутница озверели вълци.
Едва докоснал леглото на Мин, идолът автоматично отново се сдоби със студен компрес, под формата на една от тениските на Мин, който изтърча към кухнята. Чай с мед, лимон и горещ бульон изпълниха бързо една табличка, която той понесе към стаята си. Първо му даде от лимона. Поколеба се, преди да го доближи до устните му. Бяха се напукали и сега попиваха жадно от допирът на хладния резен. Оказа още малко натиск, за да ги разтвори и преодолее. Когато вкусът достигна до рецепторите на идола и опита от лимона, той порядъчно се намръщи. Това бе добра рекция. Напълно нормална за човек не обичащ лимони. Това се и искаше. Адекватна реакция. Нещо, което да го върне към реалността. Значи не се беше смахнал съвсем. Мин не се отказа, докато не му даде и чая, и целия бульон, като духаше на всяка лъжичка, както бе правил някога и за сестра си, когато беше болна. После завлече тялото на пациента си в банята. Държейки го под мишците, редуваше топлата и студена вода, докато зъбите на Те Ки Джон не започнаха да тракат. Определено имаше ефект. Усещаше се значително подобрение в съзнанието на идола, но не и във физическата сила. Поне вече осъзнаваше ставащото. Точно навреме преди да падне едно голямо преобличане между мъже, което не го направи по-малко неловко. Същински броманс, мислеше си Мин, докато го гледаше. Приличаше на огромна кукла 'Барби' или по-точно 'Кен'. Освен това и заради по-масивното телосложение, нещо от дрехите на Мин, трудно би станало на 'мистър мускул', затова накрая Мин Че Ри просто се предаде. След цялата тази суматоха, идолът сладко спеше като бебе в леглото му. Надяваше се утре отново да бъде нормален. Добре де, може би не точно нормален, но поне толкова луд, колкото си беше обикновено.
Мин беше в кухнята и приготвяше закуска. Само преди миг беше на визитация в стаята си, затова много се изненада на привидението, което облечено в неговия халат, първо доволно се забави в банята, а после и в стаята си, преди все пак да реши да се покаже пред удивения Мин, който обаче не чака дълго, за да излезе от ступора си. Виковете също не закъсняха:
- Съзнаваш ли какво направи вчера? Помисли ли изобщо? - По думите на Мин изобщо не се разбираше, дали има предвид случая с Ир Ра или онзи с репортерите. Да не говорим за състоянието на идола, до което се бе докарал. О, и той самият дори не знаеше какво има предвид! В момента просто му бе паднало пердето. Не беше редно да се държи сега така с идола, но просто не можа да се съобрази. Едва сега, когато го виждаше на крака бе осъзнал колко го бе уплашил вчера. Колко несигурен и обезсилен се бе почувствал и едва сега можеше да си позволи всичката тази уплаха да се излее. В момента пред Те Ки Джон стоеше един много бесен брат, един корящ шефа си асистент и един загрижен за него човек. Всички тези образи представлявана необичаен коктейл от емоции, чиято съвкупност Мин изразяваше неволно и в странна последователност. В този ред на мисли, изглеждаше напълно обезумял и неадекватен, докато разтърсваше идола за раменете. - Не знам за кое съм по-ядосан, че изложи сестра ми на риск или че застраши кариерата си с тази си постъпка. Какво щеше да стане, ако новинарите бяха направили връзката между двама ви? Помисли ли изобщо? - Не успяваше да се овладее и пусна идола, защото наистина не знаеше какво още би могъл да му стори. - Погрижихме се за всичко с Де-Сун и те няма да стигнат до нищо, но криенето на картона й и всичките тези машинации, не ми харесват ни най-малко. Повече никога не излагай сестра ми на подобна показност. Тя не е като теб. Не умее да играе.
Просто му се изплъзна от устата и в миг съжали за думите си. Макар и да бе защитил идола, Мин все още не можеше да му прости за последната проява. Имаше правото да се сърди и въпреки това сметна, че последното изречение беше твърде грубо и в случая незаслужено. Може би единствения път, в който видя идола като човек, а не като звездата, която всички познаваха, бе и този път, в който съжали за това. Не можеше да свикне още, че човекът срещу него вече не беше бездушна обвивка, а имаше чувства, показваше ги и те трябваше да се уважават.
Имаше чувството, че има две деца, за които да се грижи, а той бе майка орлица и сега порицаваше едното своенравно орле. Стана му съвестно, защото Те Ки Джон стоеше насред стаята като малко момченце, което, в опита си да помогне, бе направило беля. Толкова сладък и беззащитен изглеждаше. Нещо обаче показа на Мин, че ако продължи своята атака, ще види друга страна на идола, която не бе така очарователна. Знаеше, че той осъзнава грешката си и затова не се оправдавяше, не се защитаваше, не реагираше и не бягаше, въпреки желанието си в момента да избоде очите на Мин. Просто бе решил да понесе наказанието си. Да бъде порицан и сякаш на Мин да му олекне. Ъ, нямаше начин да е това, нали? Той не беше от хората, които...О, по дяволите, изобщо вече не знаеше кой беше този човек! На Мин Че Ри му стана свидно. Дори и този 'надувчо с дебела глава' все пак има чувство за отговорност. Мин изпръхтя недоволно и се примири. Преживяното от вчера бе предостатъчно. Нямаше нужда да бърка отново в раната. Състоянието му от вчера го бе притеснило и този път хич и не искаше да го изпуска от око, независимо какво ще му коства. Ама, че късмет! През ден някой от живеещите тук колабираше. Да не се намираха на лагер 'погрижи се за другарче, станете приятели'?
- Мислил ли си да си вземеш няколко дни почивка? Говорих с господин Де-Сун. Помисли си, къде би искал да отидем, за да се възстановиш. Знам за твоя работохолизъм. Това няма да попречи на подготовката на клипа, там ще се готвиш. Просто ще си далеч от всичкия този шум - посочи към екрана и усили телевизора. Идолът позна мъжа от вчера. Беше онзи с микрофона, а до него бе Мин, свеж като репичка, който тъкмо обясняваше, защо идолът е бил в болницата и, че посещението е било планувано, но не е искал да се знае за благотворителната му дейност, затова и е реагирал така спонтанно на репортерския екип.
-Извиняваме се за вчерашното недоразумение. Те Ки Джон обещава експлузивно интервю в най-скоро време, за да разкаже за тези си посещения. Отдавна е доказано, че музиката има терапевтичен ефект върху пациенти с...- мелодичният глас на Мин долиташе меко от екрана. Така бяха решили да действат той и мениджърът, за да го измъкнат от тази ситуация. Трябваше да предложат не по-малко сочна стръв, за да отвлекат вниманието на тези пирани от вчерашното състояние на идола. Сега даваха кадри от вътрешността на стаята на Ир Ра. Лицето на обясняващия Мин беше каменно и очите му сякаш прорязваха дупка в тялото на идола от екрана.
-Нека изясним нещо. Това бе за последно. Сам се сещаш, че се наложи да преместим Ир Ра в друга болница, за да избегнем навлеците, които се промъкваха с надежда да те зърнат там. Повече не искам да намесваме сестра ми в делата ти - погледът, който Мин мяташе, не търпеше възражения.
Тази сутрин бе оголил живота й пред куп непознати. Бе стиснал яко зъби, за да издържи и знаеше, че го прави само, за да затвори кръга. Плащаше цената за добротата на идола. Плащаше и приключваше с това завинаги.


Така, започнах още един проект и ги пиша заедно с този, като ги редувам. Може дори да ги слея. Все още го обмислям и ако намеря начин, ще го направя, за да не изоставам с никой от тях за сметка на другия.

Отдавна не бе изпитвал това в себе си. Бе го притъпил и мислеше, че го е преодолял, ала се лъжеше. То се събуждаше в него по-живо от всякога, с изтичането на всяка следваща секунда и го изпълваше, сякаш тялото му бе пашкул, но от него нямаше да излезе пеперуда. Нещото се надигаше мощно и не оставяше нищо по пътя си. Като ураган то изкореняваше всяка зараждаща се мисъл, емоция или наченка на действие. Върлуваше в душата му, докато там не остана нищо. Беше празна обвивка, която всеки миг щеше да стане на пепел. Брадата му беше на повече от седмица. Не помнеше от кога не беше ял, от кога не се бе къпал. Излизаше само за цигари, а вечер когато станеше нетърпимо самотно се давеше в алкохол. Очите му бяха хлътнали в орбитите си и бяха загубили обичайните си искрици, а по-светлите почти оранжеви точици в тях бяха потъмнели предавайки отчаянието му. Устните му бяха напукани, зъбите пожълтели. Можеше само да гледа втренчено белотата на стаята, докато очите му пресъхнат и започнат да парят, но в действителност не виждаше нищо. Едната му ръка държеше нейната и така си открояваше контрастът между тях. Нейната беше толкова малка, с деликатни дълги пръсти и мека бяла хладна длан, а неговата със загрубели пръсти, неправилни плочки на прорастнали нокти, с голяма длан, гореща кръв пулсираща в нея и криеща огромна сила. Но сега той я държеше нежно, докато с другата продължаваше да стиска фигурките, които дни по-рано бе взел от стаята си и донесъл отново тук. Напоени с потта и сълзите му, той маниакално ги мачкаше между пръстите си с обсебваща настойчивост, а погледът му блуждаеше в някаква точка над леглото. Задръжки, самоконтрол, срам отстъпваха пред всепоглъщата лудост, която го бе изпълвала последните няколко дена. Единакът в него отново започваше да оголва зъби, отново нямаше какво да го държи на повърхността и той се давеше в самосъжаление. Бесовете се наддигаха и завладяваха изтерзаната му душа, погубвайки всякаква логика и морал. Изправи се залитайки и се заклатушка като зомби от нискобюджетен филм. Излезе бавно, а вратата зад него хлопна глухо в зловещата тишина на нощта.



ДЕВЕТ ДЕНА ПО-РАНО



Когато наскоро си мислеше да отвлече образно казано звездата и да се забавлява за нейна сметка нямаше точно това предвид. Да, бяха си взели почивка, но принудителна. Сега се намираха далеч от града и червените килими, но да играе на една сцена с идола не беше сред заниманията, които първи изникваха в главата му, когато се имаше предвид приятно прекарване. По-скоро си го представяше доста добре овързан, на голям поднос и с ябълка в устата като коледно прасенце. Мисълта за момент го накара да се усмихне забравяйки злощастната си участ.
Какво бе научил до сега? Бяха изпратени тайно от журналисти и фенове да снимат спешъл драма, с която после да зарадват зрителите и междувременно шумът около скандала да позатихне. В хотела нямаше двойна стая за тях и положението се видя доста неудобно и за двамата. Мин предложи да спи на надуваем дюшек, но Те категорично отказа и небрежно го уведоми, че за една звезда винаги ще се намери място. Къде щеше да спи идолът Мин не знаеше и честно казано не го интересуваше. Само можеше да се радва, че щяха да ги делят разстояния и десетки сантиметри бетон. Някак си се чувстваше по-спокоен така. Това, което обаче му дойде като гръм от ясно небе, бе кариерата, която по-рано днес идолът му бе уредил. Някак си се оказа, че Мин трябва да играе най-добрия приятел на смъртно болния герой на звездата и едновременно с това любовник на неговата годеница. Е, те това се казваше да нагазиш директно в дълбокото и то само защото проклетникът, който трябваше да играе ролята първо закъсня, а после изобщо не ставаше за ролята. А защо идолът бе сметнал, че асистентът му ставаше? Под напрежение на Мин всякаква мозъчна дейност му ставаше крайно чужда. Да не говорим, че играта му на сцена се изчерпваше до пиеса в училище, в която беше първият камък отдясно, на който принцът бе спрял да си отдъхне.
От половин час четеше сценария и не вдяваше и буквичка от това дето трябваше да играе. Целият текст бе изпълнен с високопарни думи и сравнения, които на него нищичко не му говореха. А сложните и изразителни според сценариста изречения описващи душевното състояние на героя му все едно бяха писани на марсиански. В този момент му се прииска по-скоро да пусне клипче в Ю тюб на което изпълнява 'Гангнам стайл' гол, отколкото да гледа всички тези хора и да се гърчи като червей знаейки, че те разчитат на него. Идолите най-малкото вземаха уроци по актьорско майсторство, а и имаха талант. Ето, сигурен беше, че на точно онзи идол ей-там, актьорлъкът му идваше отръки. Толкова представления му бе изнесъл откакто се бе нанесъл при него. А той трябваше да се научи да играе на сцената при положение, че всичко му бе непознато, а ужасът от светлините на прожекторите не само го заслепяваше, вдървяваше и обливаше в пот, ами и имаше чувството, че светлината прорязва чак мозъка му. И в този миг чу 'камера' отново след като незнайно как вече бе преминал първата сцена и импровизиран кастинг с Те преди малко. Актрисата го подхвана под ръка, а в следващия миг го целуна и устните й се сляха с неговите в дълга мъчителна агония, защото трябваше да задържат това положение за една камара време, докато заснемат всичко от всевъзможни ъгли. Мин преглътна мъчително и се постара клепачите му да не трепкат, но това бе просто невъзможно. Ръцете му се препотиха за хиляден път и пръстите му изтръпнаха. Сухотата в устата му се засили, защото усещаше кога камерата минаваше точно до него. Усещаше и ръцете на момичето на врата си все едно го жигосваха, но най-вече усещаше погледа на своя работодател, който не можеше да се сравни с нищо от описаното до сега. Коленете му поддадоха и той отстъпи леко назад, за да понесе тежестта на партньорката си. Защо точно той трябваше да има любовна сцена? Да, играеше любовника и трябваше да се покаже страстта между тях, докато идолът беше улегналата, познатата, първата любов, но не мислеше, че е готов за това. Не мислеше и, че някога ще бъде. Това беше някаква крайна лудост и за момент му се стори, че губи почва под краката си. Да, не се беше излъгал. Любовната сцена продължаваше. Снимаха в студио, а понеже той бе забравил следващото си действие, момичето бе взело инициативата и го бе съборило на леглото. Слава богу, това бе краят, защото мислите на Мин отдавна се бяха изпарили от главата му и там бе абсолютно празно за пръв път от много време насам. Отвори очи за миг, защото го налегна особено чувство. Обхвана косите на партньорката си, за да улови погледа му. Това, което прочете там сложи нов пласт в тяхното безмълвно общуване. Съобщението бе като код, който Мин трябваше да разбие. Нещо в очите на Те накара сърцето му да подскочи. Тъмните ириси го погълнаха като същински черни дупки. Отпусна се на възглавницата и затвори очи изпълнен с очаяние, щом чу: 'Край. Ще направим нов дубъл след 5 минути'. Припомни си как няколко часа по-рано екипът и Те Ки Джон още очакваха закъснелия актьор и след като нямаше изгледи той скоро да пристигне Мин попита дали биха освободили Те до появата му. Напуснаха студиото в очакване да им се обадят, когато всичко е готово. Излизането им прерасна в дълго обикаляне, което идолът навярно смяташе за безцелно, но всъщност не беше така. Мин Че Ри го мъкнеше през града сякаш бе идвал стотици пъти преди. Както винаги мълчаха. Това си беше техният начин на общуване. Крадешком да наблюдават другия и да догаждат неговите мисли по позата на тялото и изражението. Когато най-сетне стигнаха Мин му посочи сградата.
- Ето тук може да тренираш хореографията за новия клип – не издържа на укорителния поглед и смутено наведе глава. Смъмри се за малодушието си. Беше крил до сега за молбата на Де-Сун. - Според мениджъра ще ти се отрази добре. Попитах за подходящ терен и ми препоръчаха този. И все пак не мисля, че трябва да се товариш още – очакваше реакцията отсреща с любопитство, защото въпреки, че каза това, се надяваше идолът да го опровергае. Те му направи знак да го последва вътре и го обнадежди, че го е опознал поне малко за всичкото време, в което си бяха играли на котка и мишка. Когато нещо го притесняваше, той винаги се товареше с още работа, сякаш, за да забрави проблемите. Макар да звучеше нелогично знаеше, че беше сторил най-доброто, което би могъл за него в момента, за да разсее съзнанието му от тревогите. Разбра го в момента, в който Те свали очилата си и направи няколко пируета, за да усети помещението. Мигом видя как лицето му се озари и вдъхна живот на позавехналите черти. Този човек наистина беше работохолик и явно обичаше това което прави. Някой бутна без да иска Че Ри връщайки го в настоящето. Когато се опомни разбра, че вече снимат сцена на Те и той изглеждаше изцяло съсредоточен и спокоен.
Прекара нощта сам и спа накъсано и неспокойно. Новата обстановка го правеше подозрителен и събуждаше съмненията му, а предстоящата утрешна сцена го изнервяше допълнително. Не знаеше дали може да вярва на Те или това бе капан към който сляпо вървеше. Сънува нещо, което така и не запомни, но което го накара да се събуди облян в пот.
Стоеше насред площадката за снимки и гледаше като треснат. Изпитваше панически ужас да излиза пред публика още от детските си години, затова до сега само мълчаливо бе наблюдавал всичко отстрани. Забравяше дори и името си, а после не помнеше почти нищо, което е направил или казал, ако имаше изява на сцена. Сърцето му започваше да бие бясно, устата му пак пресъхваше, а погледът му се замъгляваше от паниката, която го завладяваше. Трябваше да се спаси от това, но как? Единственото познато нещо наоколо бе и виновникът за тази ситуация. Преглътна и се хвърли надолу с главата. Вече не беше на седем години. Не можеше вечно да бяга. Беше възрастен човек и десетки хора го гледаха, надявайки се, разчитайки на него. Улови погледа на идола и се държа за него през цялото време. Познаваше го, четеше по лицето и тялото му думите и намеренията. Когато се изправи там за снимките той не помнеше толкова сценария, колкото се водеше по Те Ки Джон. Бе го допуснал до себе си, до мислите и емоциите си, в нещо свое и съкровенно. И ако външно играта им се допълваше, то на вътрешно ниво световете им направо се преливаха. Мислеше си това, докато гледаше как Те стои пред него заедно с екипа и наблюдава заснемането сега.
- Прекрасно, стоп! - извика режисьорът и Мин стреснато извърна поглед от шоколадовите очи отсреща, защото дори не помнеше, че снимат негова сцена в момента. Не помнеше и какво се е изисквало от него. Когато по-късно гледа заснетото и вече монтирано видео бе изумен от резултатите. Изглеждаше наистина като влюбен и терзаещ се човек. Не бе вярвал, че е способен да изрази нещо подобно. Сякаш Те му разкриваше как да изиграе всичко, докато потъваше в морето бушуващо в погледа му, но този път нищо не беше просто игра, емоциите бяха живи и идваха от душата на всеки от двамата. Взаимно сътворяваха една хармония, в която разкриваха какви бяха в действителност и, че се допълваха много повече отколкото бяха склонни някога да признаят. Те лесно можеше да подведе Мин, да го заблуди и обърка, но той не пожела да го стори и Мин оцени честната му игра. Този жест на доверие значеше толкова много, но също така идолът нееднократно му показа, че още нищо не беше свършило и далеч не бива да се отпуска.
Напоследък се чудеше доколко симпатичен му беше и откриваше, че има коренна промяна. Не знаеше кога точно това по принцип нацупено инатливо темерутесто арогантно объркано и своенравно същество бе спряло да го дразни. Наистина се виждаше промяна в личността на идола. Вече не пазеше статута си на мега звезда. Беше доста по-земен и непретенциозен. За момент се замисли, дали това не беше поза за пред хората, но когато работеше с него усещаше, че не се преструва. Странно. Сбърчи нос и си кривна главата смешно. После замислено продължи да го наблюдава по време на снимачната почивка.
В следващите дни отношенията им се развиваха противоречиво. Особено след като Мин се сети как здраво се беше прецакал и, че при липса на други танцьори наоколо той се явяваше половинката на Те във въпросната хореография. Прекрасно! На това се казва сам да си изкопаеш гроба. Как по дяволите му бе изкочила от акъла тази очеизвадна подробност? Можеше да проведат хореографията в момент когато щяха да бъдат в компанията с екип професионалисти, а Мин щеше да мята незабележимо крак в някой ъгъл като танцьорка на кан-кан, но не, реши да изпълни молбата на Де-Сун точно сега. Защо трябваше да е такъв идиот? Сякаш не можеше да запише идола на курс по рисуване, скално катерене или грънчарство например. При всяка от тези идеи Мин тръсваше енергично глава обхванат от странни асоциации. В първата си представи как идолът рисува мъж от натура и хич не му хареса кой точно беше моделът. Във втората в съзнанието му изникна как Те и той завързани с обезопасителни въжета все пак падат в дълбока пропаст и седмица по-късно са принудени да режат крайници, за да оцеляват, а в третата си представи култовата сцена от филма ‘Дух’ с Деми Мур и направо го втресе. Защо трябваше и той да присъства във всичките асоциации заедно с идола не му стана ясно, но не знаеше и дали не предпочита изброеното по-горе пред това да му се налага сега да танцува пред него. Боже, какъв срам! Стоеше в залата втренчен в Те като в отряд за разстрел и го гледаше тъпо като теле, а молбата беше увиснала във въздуха като прани гащи пред комшията. Идолът го бе накарал да танцува романтично, диво, яростно, тъжно, съблазнително. Ха, възможно ли бе да има толкова начини за танцуване, защото при него всичко винаги се свеждаше до бурно ръкомахане на ръце, а краката му се подгъваха под странни ъгли. Това беше той. Резултатът беше ехидната усмивка на Те, която той благосклонно прикри с ръка. ‘Много смешно’, мислеше си Мин. ‘И аз не горях от желание да ти показвам танцувалните си умения’.
- Гледай - Те се завъртя и с лекота изпълни съчетание, докато Мин го гледаше в огледалото, което обграждаше стената. – Това трябва да постигнем.
"Фукльо" мина му през ума. Те Ки Джон повтаряше и повтаряше съчетанието отново и отново, а грешките на Мин, който го следваше бяха хиляди.
- Не така, а така - Мин подскочи от внезапния допир. И сега ръцете му бяха хладни. Дали винаги бяха такива? С плавно движение идолът се бе придвижил до него за период само от едно мигване. Едно невнимателно мигване. Хвана го през кръста и използвайки своя ханш долепен до неговия му показа движението, докато другата му ръка разпери неговата и после я огъна под почти невъзможен ъгъл. Мин само дето не изкрещя от тази брутална намеса и не знаеше кое му подейства по-стресиращо, поставената задача или близостта на идола. Никога, никога, дори и в най-големия си кошмар не си бе представял, че ще има цялото внимание на идола съсредоточено само върху себе си. Самата мисъл го побъркваше. Беше различно сега, когато наоколо нямаше други хора и когато не бяха в апартамента, където идолът го избягваше. Усещаше се прекалено уязвим и объркан. Дори професионализмът на Те му идваше в повече. За няколко часа се опитваше да направи от асистента си нещо за което повечето нормални хора не бяха създадени, а на малцината с талант им трябваха години да постигнат. Те макар и толкова близо до него излъчваше хлад и строгост присъщи на истински добрите учители, които будеха възхищение у учениците си и хиляди въздишки у ученичките. И Мин въздъхна с голямо неудоволствие и несъзнателно потръпна усетил дъха на идола във врата си. Бррр! Защо трябваше да го докосва при всяко следващо движение, отново и отново? И колкото повече се опитваше Мин да изпълни всичко перфектно, толкова повече другият си намираше повод, за да го докосне. Сякаш му доставяше някакво извратено удоволствие да го стресира. Всеки досег бе като микроудар с ток и разпращаше по тялото му хиляди иглички. Идваше му да изкрещи на фукльото да мине отпред и там да си танцува. И от там щеше да го вижда прекрасно, и да се прави, че е толкова малък, че може да го смачка ей-така, само с два пръста. Истината беше, че беше изморен физически и ментално и не можеше да схване, защо действията на Те му действаха така изнервящо. Просто искаше да го остави на мира. Не можеше да стане перфектен за ден. Не можеше да е като него. Чувствата му винаги избуяваха и той се разбиваше в стената от емоции. Те го завъртя, наведе рязко и после просто го пусна да се слее с пода. Възмущението на Мин беше безгранично.
- Не си тук. Расейваш се - тонът на учителя му беше делови и хладен, очите непроницаеми. Мин усети как заприличва на бик пред който размахват плащ и дори не беше нужно да е червен, както мислеха повечето хора, защото биковете виждаха в черно и бяло, също както и той в момента. Но всичко това трая само миг, после Мин неочаквано се изправи и без да каже каквото и да е, нагласи музиката по свое усмотрение, затвори очи и се остави тя да завладее цялото му тяло. Припомни си стотиците клипове, които бе гледал и всяко от техните движения, което се бе запаметило в главата му, а после просто подбра това на което бе способен, след което се понесе под звуците на микса. Когато привърши погледът на Те беше все така непроницаем.
- Мога да танцувам технично, но ми трябва време, нима не разбираш. Танцът, който ми идва отвътре е онзи нескопосаният, който видя в началото. Това съм аз. Аз не съм танцьор, не съм и актьор. Не може да искаш всички да са като теб. Дори да не сме перфектни, правим всичко по силите си – забързано излезе от стаята с премрежен поглед и с мисълта, че това което искаше да каже остана неизказано. Всичко което искаше бе да изкрещи, че желае да спре да го докосва, защото не разбираше усещанията, които идваха с допира му, но те го правеха неспособен да се съсредоточи и крайно напрегнат.

Днес Те стоеше пред него със същото изражение като от вчера, но имаше нещо различно в атмосферата. На снимачната площадка нямаха общи сцени и не бяха разменили и дума. Той, той наистина ли!? Беше ли го разгадал? Нямаше начин! Нито веднъж не наруши дистанцията, хореографията беше променена и беше смесица между изпълнението на Мин и стила на Те. Получаваше се. Накрая Мин дълбоко си пое дъх. Костваше му много усилия, за да го изрече:
- И двамата знаем, че кулминацията не може да мине без поне няколко общи конфигурации, затова нека просто ги направим. Имам само едно условие. Искам да оцелея и след тях, става ли? - след тези думи и още няколко дена тренировки Мин може би щеше да постигне баланса между това, което може и умението да го изпълнява с грацията на Те.

Скочи от микробуса и трескаво се втурна към гримьорната. Ошашавен прегледа предстоящата обща сцена и мандибулата му бе на път да се откачи. Финалната сцена. Нима беше минало толкова много време. През целия период на подготовка умът му трескаво прехвърляше всичко в отчаян опит да реши как да изиграе сцената. Няколко минути по-късно началото бе дадено. Стоеше на няколко метра от Те и се взираше в очите му. В тях само след няколко казани реплики се появи съжаление, гняв, горчивина от предателството. Позата му драстично се измени. Несъзнателно Мин бе отдалечил момичето от себе си, но не за да я предпази от гнева на героя на Те, а за да останат само те двамата очи в очи. Това тяхното беше битка, за да опазят себе си един от друг и да запомнят своето приятелство такова каквото е било. Бяха взели най-доброто от връзката си, сега беше време всеки да тръгне сам по своя път, но някак не им се искаше да се разделят като врагове. Леле, ако той който не бе гледал много сълзливи драми през живота си усещаше това, не знаеше какво щеше да стане с някой гледал стотици заглавия. А може би действаше така само на него? Приглади настръхналите косъмчета по ръката си.
- Край. Стоп. Какво правиш, Мин Че Ри? Без излишни движения. Десет минути почивка преди следващата сцена – режисьорът остави мегафона и отпи от изстиналото си кафе, без да обръща особено внимание на извиняващия се асистент.
- Фенките ще си загубят ума по теб - един от сценаристите тупна приятелски Те по гърба стряскайки го с внезапната си поява.
- И не само по мен - погледът на идола се задържа по-дълго от нормалното върху стоящия на десетина метра Мин, и може би щеше да прерастне във втренчване, ако дубльорката на главната актриса не го бе заговорила, за да доизяснят нещо във финалните снимки.
Когато подновиха снимките духаше ужасен вятър и от морето освен крясъци на чайки долитаха и солени пръски. Стомахът на Мин се бе качил отново в гърлото и сега мъчително бавно прогаряше дупки от киселини там. Прииска му се да се хвърли от скалата вместо да остане още малко тук. Обезопасен с въжета по-скоро щеше да се размаже няколко метра по-надолу оплетен като идиот камикадзе, но идеята хич не му се струваше лоша пред това да играе. Те бе сложил ръка на рамото му. Усещаше лекия натиск, но и силата скрита в нея. Няколко пъти идолът го бе подкрепял докато заемаха позиции на неравния терен и можеше да каже, че се чувства като госпожица, чиито нокти пазят от олющване, а така му се искаше да избоде с тях очите на загрижения Те. Сигурно отстрани го правеше да изглежда като пълен галфон. Водеше го и го караше като марионетка. Застани тук, застани там. Макар напоследък много да бе отпаднал той се владееше до съвършенство и успешно прикриваше слабостта си зад стена от професионализъм. За момент си помисли, дали наистина идолът не беше болен. Сърцето на Мин подскочи, когато Те дари и него с една от онези негови топли усмивки. Тя отново бе фалшива. Дали някога щеше да го види да се смее искрено? Грижата на идола бе по-страшна от гнева му. За разлика от хладнокръвието на своя шеф, асистентът бе кълбо от нерви. Начинът по който идолът се владееше беше плашещ, защото бе непробиваем и не можеше да се види колко още сили му оставаха. Когато обаче Мин се вгледаше в очите му, сякаш усещаше, че не оставаше още много и се чудеше, дали това идваше от героя на Те или от самия Те. Имаше нещо зловещо, защото всеки път щом кажеха 'камера', лицето му се променяше до степен 'искам да те убия и зная как', а при 'стоп' си ставаше отново измамно приветлив. Определено си беше зловещо.
- Време е да блеснеш. Мисля, че научи много по време на снимките и нямаш нужда от бавачка повече. Сега трябва сам да откриеш какви са героите ни. Дори и мълчанието ти може да изрази достатъчно, така че, смело напред. Е, вярваш ли ми? - дяволита усмивка озари лицето му. Отново не беше истинска, а само разтягане на лицеви мускули, защото въпреки, че се усмихваше очите му останаха сериозни.
'Как пък не, по-скоро бих умрял'. Току-що кукловодът бе прерязал конците на марионетката си и сега я пускаше да пада свободно. Бе под напрежение и то се запази през цялото време, дори след като бе опитал да го допусне до себе си и Мин не разбираше защо става така.

Трябваше да го накара да го убие. Да го подтикне да го пожелае. Онова чувство му бе познато. В началото когато и той искаше да опита от същото. Мин извади всички тези чувства от себе си и ги запрати към Те очаквайки ответна реакция, но те сякаш се удариха в невидима стена и паднаха загубвайки силата си. Асистентът бе поразен и замаян. В идола нямаше подобни емоции, той никога не ги беше изпитвал и сега неговият ум не ги разпознаваше и не можеше да ги използва. Дори да се опиташе да чете по Мин, той щеше да му изглежда неразгадаем. Надмощието, което Мин Че Ри демонстрираше, за да изиграе по-тъмния властен образ принуждаващ другия да съгреши и да извърши смъртен грях бе победен още преди битката да е започнала. Сцената нямаше да стигне до никъде, ако не я развиеха по някакъв начин и Мин не проумяваше защо Те отказва да го поведе и този път както бе правил досега. Преди нещата винаги се бяха получавали, защото умееха да разчитат ходовете на другия, но сега срещаха препятствие и не знаеше, дали ще успеят да го преодолеят.
В този миг видя същинско преобразяване. Неговото пречупване, неговите емоции. От тялото му сякаш струеше светлина и опрощение за всичко минало. Странно, дали това беше героят му или самият Те, Мин не можеше да разбере. Той примигна от брулещия вятър и направи още една крачка назад усещайки ръба на скалата. И сега ако някой кажеше, че в актьорската игра няма драматизъм и опасност за живота щеше да му шибне един. Те направи сериозен обрат в сценария, но никой не каза ‘стоп'. Всички бяха затаили дъх в очакване какво ще стане. Самото сърце на Мин притихна и той само глухо го чуваше в ушите си. Героят на Те премахна точно онова, което беше разрушило доверието между тях. Той вдигна оръжието, а камерата в този миг даваше близък план на очите му. Сега той кристално ясно знаеше как да разреши проблема. Жената, която бе разделила двамата добри приятели трябваше да умре. Приятелството стоеше над похотта. Любовта му към тази жена не е била искрена, не е била споделена и той не е бил единственият любим за нея. А чистата обич, която изпитваше към приятеля си и на която той отвръщаше безрезервно в момента, дори и с цената да даде живота си, за да опази приятелството им бе променила избора му. Това му предлагаше героят на Мин. Затова го предизвикваше да го убие, надявайки се така да изкупи грешката си, моментното си заслепяване от страстта объркана с любов. Братската обич се оказа по-силна и Те го доказа дърпайки спусъка. Момичето падна в ръцете на Мин, а в същия този миг и Те се строполи изтощен от болестта на героя си, но и не само заради нея. Мин бе готов веднага да скочи и да му помогне, но екипът все още снимаше. И двамата с актрисата затвориха очи и умряха в един и същи миг, но погледът на Мин неминуемо показваше, че сега той иска да прегръща героя на Те, а не главната героиня. Всъщност наистина се разтревожи, защото отдавна усети слабостта на идола, който едва се държеше на крака, но когато най-сетне казаха 'стоп’ и преди да успее да стигне до него, Те вече не беше там.



Почти не можеше да си поеме дъх. Беше на границата със загубата на съзнание. Гръдният му кош се надигаше повърхностно и насечено. Лежеше на пода и всеки мускул от тялото му пулсираше. Гърлото му гореше. Облиза устните си припряно и се опита да събере мислите си. Отвори лека-полека замъглените си очи и бавно фокусира силуета над себе си. Отново усети познатия аромат на дива череша. Видя потта по челото, видимото задъхване, както и леката доволна усмивка отсреща. Дали тази беше искрена? Тялото му леко потрепери в опит да възстанови част от загубените сили. Бавно се завръщаше към нормалното. Днес бяха свършили снимките, но не това го бе развълнувало така. От няколко дена с Те имаха друго общо дело върху което бяха хвърлили немалко страст и пот. Току-що бе направил нещо за което не вярваше, че е способен. Беше толкова горд от себе си. Но най-голямото признание дойде после неочаквано и за самият него:
- Имаш ли сили да станеш? - протегна му ръка. Бе навлязал в живота му ненадейно. Нечакан, неканен се бе промъкнал в неговото единствено убежище-домът му. Там където не видя нито една негова лична вещ, но където той показваше себе си не като идола, а като момчето, което всъщност беше. Вечер късно се затваряше в стаята си и понякога нощем долитаха странни шумове, понякога и стонове. Бе отблъснал всички от себе си, а тези които опитваха да го доближат срещаха само хладното му смразяващо държание. Единственият до него беше мениджърът, но той бе желан, а този с когото не можеше да се примири и бе залепнал като дъвка за обувката му беше Мин Че Ри и колкото и да опитваше да го отстрани, асистентът оставаше. Той бе единствената част от живота на идола, която той не съумяваше да контролира. Това навярно хич не му харесваше. От деня, в който се промъкна в дома му с идола започнаха да играят странен танц подобен на танго, представляващ вечната борба на тореадора с бика. Огненото червено и мракът на черното се преплитаха в бурен танц на страх, надмощие, отблъскване, привличане, адреналин и неизвестност. Тръпката на нещо ново, непознато и различно държеше сетивата нащрек. Опознаха първо фалшивото у себе си, заблуждаващите маневри преди да открият същността си и танцът прерасна в битка на ума и тялото, резултатът от която бяха още куп проблеми и безкрайно изтощение. Мин усещаше как бе напрегнал до последно себе си в опит да види края на двубоя, защото както в танца, така и в коридата имаше само един победител. Често това беше тореадорът забиващ десетките копия в бика, докато той не умре от кръвозагуба, но имаше и моменти, когато дори и изтощено почти до смърт несломимата воля на животното надделяваше и то раняваше нерядко и смъртоносно своя опонент. Шансовете бяха неравни, но винаги ги имаше. Това бе правил до сега Мин, бе водил битка и бе раняван и раняваше. Дори в опита си да го разбере отново му бе докарвал негативни емоции. Знаеше, че идолът можеше да си спести всичките проблеми, които имаше сега на главата си, ако просто не беше посетил Ир Ра, но той го бе направил и опитът му да я подкрепи го бе извадил от удобството на дълго наложения му образ. Бе изпитал страх и бе показал какъв е човекът под маската, просто едно самотно уплашено момче. Че Ри усещаше как всяка негова помощ чупеше крехката връзка по между им. Никога не успяха да изградят взаимно доверие, защото макар раната на Мин да бе хванала коричка отдолу щеше да остане белег, а белегът от миналото на идола още му напомняше за грешките. Да, Мин можеше да прозре, че човек който бе способен така да се преобрази през последните няколко дни някога също е бил такъв. Човек не забравя същността си, той може само да я прикрие. Усещаше умората от борбата и в него. И сега тази ръка, която протягаше не беше нищо друго освен знак за помирение. В коридата нямаше подобен резултат. Мин го погледна и видя сенките в очите му. Той все още се бореше със себе си. Все още не бе преодолял това, което го измъчваше, но започваше да прави крачките малко по-малко по пътя си към новото начало. Мин се усмихна леко, едва разкривайки белотата на зъбите си, но очите му се усмихваха много повече. Бавно между тях падаха прегради и се градеше нещо, което досега му бе непознато. - Край. Това беше. Ако имаш сили да се изправиш официално ще те призная - всички кости в тялото го боляха, всяко сухожилие бе обтегнато до краен предел, всеки мускул агонизираше, но той се беше справил блестящо. Всяко негово движение, всяко негово вдишване, всяко потрепване бяха проследени от Те Ки Джон и той ги беше одобрил. Напрегна се и все още препускащият в него адреналин му даде сили, за да се изправи. В този момент Те го притисна в себе си и го потупа по гърба. Бе му истински благодарен, че го направи, защото иначе щеше да се свлече обратно. Подаде му кърпа и шише с вода, което той почти изля на главата си, а останалото изпи на един дъх.

‘Защо измени сценария?’. Ето този въпрос искаше да му зададе още откакто го видя да пада на финалната сцена. Сега докато се прибираха от тренировъчната зала стана свидетел на изтощението на Те, който едва не загуби съзнание. Мин положи ръката му въз рамото си поемайки от тежестта му и въпросът си остана неизказан. Умората личеше по заслабналото тяло на идола, макар дрехите, които носеше все така да му стояха добре, по лицето белязано от безсъние, по походката, която се бе изменила в последните дни, по малките залитания, които той умело бе прикривал. Но никой друг не бе забелязал това, което Мин със сигурност знаеше. Докато бяха играли усещаше, че Те е искрен, но чувствата на героя му така се оплитаха с неговите собствени, че не можеше да ги разграничи. Усети как Те се напрегна и после отново се отпусна. Времето им тук изтичаше и лудницата им наречена живот наближаваше. Всеки се завръщаше в своя си свят и връзката, която си бяха изградили отново започваше да се пропуква като лед усетил първия повей на пролетния вятър. Но сега все още близостта им я имаше и знаеше, че идолът би му отговорил искрено, ако се беше осмелил да зададе въпроса.

В последната им вечер заедно Те внезапно започна и не спря да споделя. Мин уморено се усмихна. 'Значи си бил като всички останали? Нима?' Никога не бе срещал някого толкова различен от себе си, който така да му напомня за него самия. 'Няма нищо обикновено в теб. Просто добротата ти те е превръщала в лесна мишена за хорската завист и злоба, а наивността ти е позволявала на другите да те лъжат и нараняват. И болката заради която всички са те изоставяли ти е причинявала още по-голяма болка. Затова сега си сам, нали? Но прекалено много тежи за сам човек, а аз съм тук и те разбирам. Твоята болка не ми тежи, тя ме облагородява. Чувствам се по-добър човек, когато ти помагам, а несъзнателно ти вземаш част от моя товар'.
Мин изхлузи и другия бял чорап от крака на идола и го остави да продължи с разказа си. 'Ако другите просто можеха да видят какъв си, ако можеха да се отворят към теб вместо само егоистично да мислят за себе си и своите проблеми щяха да видят колко необикновен си и щяха да осветлят дните си приемайки те в живота си, но ти си орисан да бъдеш само с други изстрадали твоята болка. Обикновеният човек е твърде повърхностен, за да разбере. Неговата черупка е твърде мъничка, за да може да побере и разгадае това което ти си усетил и което все още бушува в теб'.
Идолът говореше, но Мин вече виждаше само помръдването на устните му. Тук те не бяха хората от лунапарка, не бяха и работодател и работник, а просто двама души в пристъп на откровение и себеопознаване. Сегашният момент беше свят и никой не би си позволил да го използва за някакви бъдещи планове или кроежи. Това им негласно съгласие бе дадено само с един поглед.
- Тогава в колата и ти го усети, нали? – спонтанно се бе изплъзнало от устата му при спомена за пътуването им. Мин се вгледа в Те и само за секунда се претопи в него. Беше сигурен, че човекът до него усети същото. Сякаш за момент си размениха местата и всеки изпита същото като другия, неговият цял предишен живот. Разтърсен и объркан Мин съумя да направи само едно нещо. Да увеличи дистанцията между тях.

Това не беше обикновена загриженост от куртоазия, а нещо обсебващо мислите му и пробуждащо любопитството на Мин Че Ри да проумее защо е така. Нещо го човъркаше и не му достигаше, за да е щастлив в живота си напоследък. Отскоро го измъчваха и някакви нерешени проблеми. И те не бяха свързани с Ир Ра. Не можеше да спи спокойно, будеше се горящ и задъхан в леглото след поредния сън. Първоначално не разбираше какво сънува, но знаеше, че е проявление на реалността. Бе доста впечатлителен и всичко, което го тормозеше докато бе буден се проявяваше под някаква абстрактна форма в сънищата му. Откакто се премести на острова сънищата му придобиха по-ясни очертания. Кого ли сънуваше всеки път? Дали беше Сун А, момичето с което се запозна докато си купуваше дрехи? Да, бяха излизали няколко пъти. Харесваше усмивката й, естественото й държание, но нима бе по-привлечен от нея в сънищата си, отколкото в реалността?

Реших да променя заглавието на темичката, за да не плаши хората

Сегашният ми пост е маалко по-особен, и ако има хора от мъжкото съсловие или такива не харесващи дадения жанр, които да четат, ги съветвам да си затворят очите за първия абзац. То просто от мен не може да се очаква да имам двама главни мъжки персонажа и да не се случи нещо подобно





Еротични сънища. Будеше се от поредния мокър сън отново и отново, и всичко което виждаше наоколо бе, че е сам. Будеше се винаги в сюблимния момент от думите прошепнати в ухото, от чуждите ръце по тялото си, от влажните лениви целувки и твърдият език нахлул в устата му. Усещаше гърба си опрян в хладната табла на леглото, а силното желание да се стопи в отсрещните ръце продължаваше да го измъчва, дори и след като се бе събудил. Това сънуваше всеки път. Така стана и тази нощ. Нечии влажни, трепетни и горещи устни покриха неговите и се разпростряха, сякаш искаха да го погълнат. Тялото, което го притискаше беше толкова топло и приятно тежко. Пръстите отсреща се впиха в косата му, карайки тялото му да се извие като дъга. Този път сънят му не свършваше и той се наслаждаваше в блаженство. Докосваше лицето, клепачите, брадичката отсреща, но все още чертите оставаха неясни в сумрака. Никога не бе сънувал с такова свръх усещане за допир. Всичко бе така приканващо приятно до мига, в който то не придоби ясни очертания, и не осъзна кого точно целува. Наистина усещаше нечии устни, наистина целуваше някого, и ако до сега никога не бе успял да види лицето на човека от сънищата си, то сега то се беше материализирало под формата на лицето на Те, и неговото тяло държеше в прегръдките си. Прииска му се да избяга от тази лудост. Преди тези сънища му носеха наслада. Сега сбъдната мечта се бе превърнала в невъобразим кошмар. Тялото му се стегна, когато усети как чуждото коляно се отпуска върху вътрешността на неговите бедра и припряно ги разтваря. Че Ри изсумтя на посегателството и се размърда, изказвайки своята възмутеност. Усети как бе затаил дъх от внезапния шок и как другият жадно отпи от този дъх заседнал дълбоко в гърдите му. Това го принуди да вдиша отново, но и този дъх бе изпит до последната глътка. В един момент съзнанието на Мин, колкото и шокирано, и възмутено да беше, се предаде на нямата молба отсреща. Той вдиша дълбоко, наведе се напред и хващайки Те за тила и рамото го приведе назад, за да задържи треперещото му в конвулсии тяло. Отдаде му всичко, което бе събрал. В този миг езикът му нахлу в устата на идола и след като се увери, че има неограничен достъп, вдъхна пламенно. Устните му се впиха в отсрещните и повториха, и потретиха. Бе се пробудил запотен, задъхан и възбуден. Не знаеше кога точно осъзна, че това вече не беше сън. Нещото, което беше започнало и сега продължаваше вече не беше от жизнена необходимост за идола, чиито пристъп го бе принудил да потърси Мин. Неговото тяло изпънато първоначално като струна сега се бе отпуснало и натежаваше в ръцете му. Очите му не бяха вече широко отворени, а полузатворени и потрепкващи. Тялото му бе престанало да се тресе и в сумрака Мин видя мекотата на израза му. Той изръмжа, отблъсна го от себе си и излетя от стаята облечен само по боксерки и тениска, пристъпяйки в сутрешния хлад.

***

Обхвана с ръце главата си. Така го болеше, че усещаше как пулсират слепоочията му. Как беше успял толкова да обърка живота си напоследък? В какво точно се беше забъркал? Едно знаеше със сигурност. Когато се бе почувствал несигурен, се бе поддал на първичното, както винаги бе правил до сега. Бе се пуснал по течението, и се бе оставил инстинктът да го води. Идолът предизвикваше чувство на вина у него, с което така й не успя да се пребори. Чувстваше се между чука и наковалнята, и обстоятелствата го бяха притискали все повече във времето, докато в един момент той просто не издържа и поддаде. Бе решил, че му стигат толкова емоции.
Когато влезе в апартамента го лъхна познат аромат. Миришеше на него, типично по идолски, но и на готвено. Прехапа долната си устна, за да сподави ироничната усмивка. Спомни си първия ден, в който направи закуска. Идолът естествено не я близна. Бе прекалено зает да го избягва. Както и по-следващите дни. Навярно мислеше, че има цианкалии в нея, но въпреки това един ден Мин го намери в кабинета на Де-Сун. Влезе и чаровно се усмихна на мениджъра, държейки голяма кутия за обяд. Когато Те Ки Джон се изправи, за да изкоментира наглото прекъсване, устата му просто бе запушена от хапка оризов омлет със зеленчуци.
- Извинете господин мениджър, но се налага да взема спешни мерки и е за препоръчване да има свидетели. Той отказва да яде – Мин го коладеше, все едно е непослушно малко дете, което издават на родителите му. – Затова ще го храня пред вас. Или той сам ще яде. Кое ще е по-добро, Те Ки Джон-ши? – погледна го, а в очите му играеха палави искрици. - И преди да се е оплакал, че храната не струва или съм я отровил, ето - Мин си отръбна едно парче и напъха останалото в устата на канещия се отново да възрази Те. Мениджърът наблюдаваше цялата тази сцена в пълно мълчание и с удивено изражение. В един момент настъпи гробовно мълчание. И двете момчета го погледнаха объркани. Те беше издул бузи с все още несдъвканата храна, като хамстер, а Мин се бе въоръжил с нова хапка, и се канеше да я използва. Лицето на мениджъра се бе зачервило като домат. Тогава той просто избухна. Бурен смях огласи целия кабинет и караше коремът му да се тресе енергично. Малко по-късно Мин успя да ги убеди да седнат и да закусят заедно. Той стойчески издържа на смъртоностните коси погледи хвърляни му отсреща от един разярен идол, но това беше малка цена, която трябваше да заплати. Все пак да го дразни беше далеч по-безценно.
Апартаментът, който го прие за разлика от собственика си щеше да му липсва. Бе живял заради Те. Той бе запълнил празнината, която Ир Ра бе оставила в последните дни. Някого за когото да се грижи, който да запълва дните му, някого за когото да мисли. Непрекъснатите двубои, които си спретваха, винаги го бяха държали във форма, за да не изпада в депресия и униние. Щеше да му липсва. Всичко и той. Огледа стаята си за последно и ги видя на перваза, там където ги бе оставил. Фигурките, които беше взел от болницата. Не мислеше, че вече мястото му е тук, особено след станалото на острова. Затвори вратата и скъса завинаги нишката с този живот.
Откакто си бе тръгнал и бе прекъснал връзка с идола единственото, което го крепеше да не рухне беше Ир Ра. Отново я беше преместил в друга болница заради проклетите журналисти. Сега вече никой не знаеше къде са. Беше си взел отпуска, но мислеше да напусне. Не можеше да задържи и двамата в живота си и го осъзнаваше кристално. Трябваше да е до сестра си, но мислите му неминуемо се връщаха към станалото онази нощ и това предизвикваше смут в душата му. Щом Ир Ра се събудеше, щеше да я отведе някъде в провинцията, далеч от света на звездите, и щеше да бъде спокоен за нея и себе си. Това беше решението, защото иначе започваше да усеща, че блясъкът им започва да заслепява и него самия. На острова всеки ден получаваше окуражителни новини за състоянието й. Отокът бе спаднал и това си бе постижение, защото в началото докторите не смееха да прогнозират нищо. Не знаеха дали въобще ще оцелее, камо ли дали ще се събуди. Какво щеше да прави без нея? Кого би обичал? Щеше ли да има смисъл да живее? Всеки път щом усетеше тази несигурност през дните, в които бе работил за Те Ки Джон, асистентът едва удържаше братът да потърси саморазправа от нищо неподозиращия идол, смело пасящ салата насреща му или нареждащ му нещо с онзи негов тон на примадона. Защото всичко, което трябваше да стори бе просто да се пресегне, да го сграбчи за гърлото, след което да стиска, посто да стиска, докато се почувства удовлетворен. Тези пориви бе подтискал през всичкото това време, защото братът не мислеше трезво над ситуацията. Гневът все още понякога вземаше превес над професионализма му. Той просто трябваше силно да вярва, че тя ще се оправи и да отпъди всяка друга възможност. Обаждането дойде в хотелската му стая късно през нощта. Завърна се само, за да открие, че животът отново му поднасяше горчива хапка. Този път по-горчива отколкото можеше да понесе. Нещо наново предизвикваше оток и тя бе изпаднала в дълбока кома. Положителното стана отрицателно за толкова кратко време, че не успя дори да го възприеме докрай. Само за миг животът отново го постави на колене. Всеки час, в който тя не отваряше очи, растеше вероятността да има тежки увреждания или никога да не се събуди. Бяха минали 9 дена, откакто я бе оставил, за да тръгне с идола, а сега го чакаха нови 7. Най-страшните в живота му. Сега вече вероятността да я загуби бе по-реална от всякога. Дори и да се събудеше, предстояха многобройни рехабилитации, защото времето прекарано в кома, щеше да забавя възстановяването й. А в случай, че не се събудеше през това време, шансът й някога да го направи се стопяваше като този да спечелиш от лотарията. Така че, имаше краен срок, време, което или изтичаше или приближаваше мига на събуждането й. Молеше се да е второто, защото иначе този, който толкова време бе опознавал, нямаше да го спаси нищо, независимо от разкаянието му. Мин внезапно осъзна нещо, което го разтърси из основи. Появата му в онзи апартамент от самото начало не е вещаела нищо добро. Защото, ако до сега е можел да залъгва себе си, че всичко ще е наред, то сега откриваше, че ако нещата не тръгнеха скоро в правилната посока, той бе способен на доста неща за сестра си. И просто се бе подготвял този, който му трябва да е в досега му, ако се наложи.
Ритникът накара входната врата да завибрира и да се удари с трясък в стената. Бе го чакал търпеливо да се прибере часове наред, за да издебне именно този момент преди затварянето й. Преди да се усети бе минал през цялата къща и го настигна в прословутата му стая. Каква изненада! Тя не се различаваше по нищо от останалата част от апартамента. И тук нямаше нищо лично и сантиментално. Очите му бяха пълни с болка, само неизмерна болка. Кристално знаеше какво иска да направи и му костваше само секунди да стигне до идола. Замахна с юмрук, разсичайки пространството, а с другата си ръка го хвана за яката. Те залитна назад, за да избегне удара и Мин буквално помете лавицата с него, забивайки юмрука си в стената. Размяташе го като кукла, без да му коства усилие. Навярно не е такъв, навярно би съжалявал, но сега вече това нямаше значение, защото времето бе свършило, а нямаше да има утре. Животът му нямаше смисъл. Пръстите му бяха одрали лявата буза на Те и от там потече кръв обагряща страната му. Погледът на Мин стана остър, режещ, безумен. Гласът стърщещ, зловещ, проклинащ. Скулите сурови, изсечени, твърди. Изражението каменно, стойката заплашителна, намеренията убийствени. Яростта обсеби всичко в него, а отчаянието го подпечата. Гледа го само няколко секунди, но видя как всичко в Те коренно се промени. Внезапно го пусна, като котка, която иска още да се поиграе с плячката си. Идолът се отдръпна и зае защитна позиция. Бе изпуснал телефона си в цялата тази суматоха. От там тревожно долитаха откъслечни фрази от разтревожения Де-Сунг, дочул шумотевицата наоколо. Те се олюля и бутна зад себе си сервиза за чай, който се пръсна на хиляди парчета. Вгледа се втренчено в очите на Мин и безмълвно прочете обвинението и присъдата. Пое си накъсано дъх, а после гласът му се извиси и раздра въздуха:
- Какво искаш Мин Че Ри? Мина доста време откакто не си част от живота ми. Не мислиш ли, че е доста късно за връщане назад.
- Все така арогантен си - Мин прехапа устни почти до кръв, за да не го смаже още сега и без да каже нищо повече, хвана Те за китките, извърна се, наведе се и го метна на рамо, без да пуска ръцете му. Те потрепери, но не от действието, а от допира. Ръцете на асистента бяха ледени, за първи път откакто го познаваше. Те трепереха и силно затягаха китките му. Понесе го като перце. През цялото време усещаше дъха му на алкохол, кафе и цигари, и всичко в огромни количества. Мин също усещаше поривите у своя товар, който се набра по гърба му и после пак се отпусна, без да протестира, с примирението на жертвено животно разбрало участта си. Може би Те би го изслушал, би го разбрал, би приел думите му, стига Мин да поискаше, но той смяташе, че вече е твърде късно. В момента имаше очи единствено за своето отмъщение, за болка и злъч. Те щеше да почувства последствията от славата, от сляпото обожание на феновете, от болката на един брат и никой не бе в състояние да го спре.
Не знаеше как бе удържал Те Ки Джон до пристигането им в болницата, и как го бе завлякъл до стаята. Не помнеше и как бе шофирал до тук, но идолът се бе сдобил с охлузвания и по другата буза. Блъсна го в гърба и той влезе препъвайки се в стаята. Сълзи премрежваха погледа на Че Ри, но той ги задържа. Нямаше място за тях в момента.
- Пей! - заповяда той. Искаше да удари, премаже, разбие нещо. Да избяга, да крещи и да вилнее. Виждаше го все още в гръб. Познаваше тази му стойка. Знаеше и какъв е погледът му в момента, дори и да не го гледаше в очите. Ступор. Бягство от реалността. Момичето в леглото го плашеше повече от Че Ри. – Последното, което тя чу онази нощ преди тълпата да я помете беше гласът ти, арогантен нещастнико – гласът му потрепери и загъгна. – И колкото и да те презирам в момента, не мога да не призная, че нейната обич към теб беше искрена. Не мога да чакам повече. Нейното време изтича и искам да й направя един прощален подарък, докато тя все още е тук. Пей! – изкрещя в ухото му и го разтресе. Отчаянието на асистента достигна връхната си точка. - Само това искам от теб. Само за това те моля. Няма да мисля за теб, няма да отмъщавам, ако пожелаеш няма да съществувам дори, просто ще изчезна. След тази нощ няма да ме видиш повече. Ще преглътна ненавистта си сега, ще простя, ще забравя, защото тя така би искала. Това ще е твоето опрощение. Тя те обичаше и аз ще уважа решението й. Пътищата ни се разделят. Признавам, исках много пъти да те накажа, - въздъхна и подсмъркна - но нещо в твоя поглед винаги ме спираше. Някак разбирах, че знаеш как се чувствам. Може би затова толкова ме мразеше и отблъскваше от себе си и въпреки, че се опитвах да те приема и разбера, не успявах, но... има и нещо друго, нещо, което проумях едва сега и което не би ми позволило да остана повече до теб – сълзите пареха бузите му и не спираха. Едри мъжки сълзи, но той по-скоро приличаше на малко загубено момче. Стискаше раменете на Те, а палците се забиваха в тила му. Всяка негова конвулсия се предаваше и на идола. – Най-накрая разбрах, защо твоят поглед ми бе така познат. Страх, безумен страх. Страх да не загубиш скъп за теб човек. Познаваш загубата, затова се пазиш да не би отново да заобичаш някого. Какво да ти кажа? Боли, наистина боли. Няма да се видим повече, нямам сили да продължа. Ще те пусна, щом толкова искаш да пазиш болката си, но сега те моля чисточовешки, направи това последно нещо за нея – бутна го напред, прошепвайки задъхано: – Направи го, моля те! Пей!
Гласът на идола беше тих и трепетлив, доста несигурен и неточен. Дочуваше едва думите от песента. Времето сякаш спря. Монотонният припев остана някъде на заден план. Бе застанал зад него и обвил с ръце врата му. Всичко, което тези ръце бяха демонстрирали днес беше брутална сила. Можеше да ги използва още веднъж и всичко щеше да приключи, но той се осъзна. Трябваше му много време, за да го проумее. За да пробият мислите тъмнината, в която бе забулено съзнанието му. Можеше да се закълне, че дори чува гласа й. Ир Ра, това слънчево дете, тази палава сърничка и единственото момиче, което някога бе обичал, тя не искаше това. Не бе такава. Не биваше тяхното сбогуване да е опетнено с отмъщение. Не би му простила, ако го направи. Странно, но му олекна от тази констатация и той спусна ръце бавно по раменете и надолу, а после ги сключи на корема на идола и се отпусна тежко на него, забивайки глава в тила му. Сълзите бликнаха при спомена за нея, за широката й невинна усмивка. Защо трябваше да става така? Защо добрите хора страдаха винаги най-много и първи си отиваха от този грешен свят. Точно така, светът беше грешен, а невинните и чисти същества не можеха да оцелеят в него. Повечето бяха грешници, затова и Ир Ра се бе оказала в това положение сега.
Тялото му нямаше повече сили и започна бавно да се свлича. Беше се изчерпал, но това което го накара тотално да рухне бе овобождаването. Беше се освободил от отровата, от нуждата да напряга тялото си отвъд възможностите си, от омразата и бе намерил начин да му прости. Сълзите му не спираха да мокрят тила на Те. Не искаше той да го види такъв. Слаб и безхарактерен.
Те усещаше как блузата му се подмокря, как тялото на Мин му дотежава и се смалява. Мин Че Ри някак се добра до горната част от ръката на Те, с която той още стискаше тази на Ир Ра и се опита да се изправи, за да не падне съвсем. Те се извърна и погледна разплаканото измъчено лице на Мин. После хвана ръцете му и нейната и ги събра в своите две. Секунди по-късно Мин усети лекото потрепване. Сърцето му замря в гърдите.