Е, предполагам, че си сложил 5 лева, щото си мислел, че имаш силна ръка. Случва се да сбърка човек . Гледай много да не се вживяваш, ама вземи наистина се кротни поне временно, че както си я подкарал има да гладуваш цял месец

Ами, в момента привършвам излезлите епове на Блийч. Иначе си следя първото аниме което ме запали по жанра-Наруто. Повечето анимета които гледам са...абе, не са подходящи за теб(аз съм нежна душа, романтики. Т'кива ми ти работи ). Нещо, което мога да препоръчам е Afro Samurai, Samurai Champloo(кървища и брутализъм, ако питаш мен, примесени с няк'во странно чувство за хумор и страхотен арт), Golden Boy(ечи от старата школа, мн ще се смееш с него). Ми, това е дето се сещам. Сиг. има и други, ама старият ми мозък изкуфЕл и не помни














Лицата, пламнали от страст: морни, потни, в екстаз. Очите, горящи като въглени, изпълнени с любовен зов: замъглено сини, трепетни, замечтани. Устните, нашепващи безспир омайни клетви: търсещи, откликващи, отдаващи. Ръцете, вплетени във вечността: искащи, даващи, желани. Телата, така близо, сякаш са едно: жарки, разпалени, жадувани. Душите, свързани много отпреди този живот: обичащи, тръпнещи, вечни.



Още от ученическите години, стоенето настрана от останалите бе като специалитет. Беше си аутсайдер. Нямаше омраза от страна на другите, просто се разминаваха по коридорите, сякаш не се забелязват. Нямаше дори съжаление към тази персона. Тя просто бе част от пейзажа, декор от задния план. Учеше много, но успехите преминаваха незабелязано. Кротко седеше на чина си и отбягваше ловко натрапниците, възползващи се от трупаните през годините знания. До момента, когато в живота който живееше, като слънчев лъч не прониза мрака това луничаво лице. Всъщност думите бяха прекалено слаби, за да опишат хаоса, който бе преди в душата. Странно, но човек не знае както му липсва, докато не го намери. После разбира, че не може без него и се замисля как е живял до сега така. В сърцето покълваше нещо и името така се вкорени, че остана завинаги там.



Страстта бушуваше все така, както първия им път заедно. Тяхното запознанство припали отведнъж чувства, за които на крехката си възраст тогава не знаеха, че са способни. Не можеха и да разгадаят. Намериха се още в училище, но трябваше да минат още шест години, за да станат нещо повече от приятели. Но те устояха, тогава когато, никой не вярваше в тях. Тогава, когато всички ги отричаха и заплюваха. Любов ги заплени. Толкова възвишена и дълбока, каквато повечето хора никога не съумяваха да си представят.

Пръстите им се вплетоха търсещо в едно. Нечии устни, жарки като слънцето се спуснаха без свян надолу към сгъвката на шията. Порядъчно дълго се забавиха там, докато до ушите на притежателя им не достигна стон на дълго подтискано доволство. Само че, протяжното промъркване бързо се превърна във вот на протест, когато устните доставящи удоволствие оголиха своето оръжие, оставяйки рязко и без предупреждение отпечатъци от зъби. Инстинктивно фигурата се размърда и наддигна припряно. В същия този миг бе придърпана и прикована отново долу. Допирът на пръсти предизвикваше онова вълшебство, присъщо и сравнимо само с божественото. Потресаващ копнеж, изпепеляване на сетивата, отмала, замайваща опияненост, граничеща с незнание за време и място, но с такова свръх усещане за близост, каквото не биха могли и учените да обяснят.

Усещането за взрив се преливаше от единия в другия, запазвайки така, иначе блудната им мисъл. На големи дози между тях преминаваше приковаващо, пристрастяващо силна страст и всяка капка в повече бе способна да доведе до крайна лудост от наслада, сравнима само с дверите на Рая. Бяха като течна лава.

Извади кубчето лед измежду белите си равни зъби и го хвърли зад гърба си. Заспуска се надолу, а влажните, студени устни, трепетно караха тялото отдолу да потреперва в сладка агония за още. Изгарящата нужда сложи край на волностите на мъчителя и той бе властно претъркулен. Треперещите пръсти погалиха широкия гръден кош, плочките, пробягаха за секунда по върховете на гърдите и се спряха на колана. Припряно и трескаво, дивашко дърпане.

-Никога не те е бивало в това-тих, гърлен смях, с дрезгава нотка, която винаги предизвикваше особен тик на вълнение в половинката му, нещо което смяташе за много сладко. Ръката отмества другите две и се заема сама да изпълни желанието.-Защо винаги припираш така?-Погледът му бе лениво премрежен, като на лъв след вечеря, но това бе измамно, той тепърва щеше да се гощава. Отмахна голям тъмен кичур коса от лицето пред себе си. Искаше да вижда тези атлазени очи, в които гореше син огън.



Веселието, бохемството, известността, непокорството винаги бяха спътници в живота на тази личност. Другата страна на една монета. Център на внимание, душата на компанията, ураганна стихия, вечната широка усмивка, безбройните лунички, чипото, палаво вирнато носле.

Как се намериха тези двамата? И досега продължаваха да се чудят. Разбираха се без думи. Противоположностите им ги караха да се допълват. Скоро всеки знаеше какво мисли, и как ще реагира другия. Характерите им се напаснаха, придобивайки черти от тези на партньора.

Хората смятаха, че дивотата, приказливостта правят него силния в дружбата, но всъщност доминантата бе тихата и затворена личност. Тя подчиняваше само с поглед, покоряваше само с трепването на устните си, но това подчинение бе желано като самата Нирвана. И на двамата тази игра им доставяше удоволствие. Такава бе тяхната любов.



Ръцете им се движеха плавно като криле на птица, леко и грациозно, предизвиквайки пожари по кожата. В този екстаз на тела и души думите 'обичам те' летяха и попиваха в благодатната почва на сърцето, а дъхът от произнасянето им до ухото изпълняваше странна магия.

Последно кратко, плитко вдишване и телата застиват изнурени, сякаш за вечността. Продължаваха да потреперват от насъбралата се възбуда, докато накрая омаята ги правеше неспособни да се движат, а само едва забележимо да се отъркват едно в друго, предавайки си последни трепети на изживян копнеж.


Такива бяха те, вечните противоположности, изпепеляваща любов, един живот, две тела: Щефан и Краус.

КРАЙ

винаги успяваш изцяло да ме вкараш в разказа и чувствам всичко все едно аз съм човека... наистина това усещане е велико, неповторимо, незаменимо и още какво ли не... Има две неща, които са най-върховните чувства в целия този живот, и които не могат да бъдат победени само със сила(психическа и физическа). Само те могат да те накарат да се превърнеш в щастлив от нищото, или да те накарат да мразиш всички... Но за хубаво или за лошо, нищо не е вечно... нито самотата, нито любовта.

---------------

Аз откакто гледам наруто, не мога да чета или да гледам друго нещо(говора за аниме или манга)... просто няма друго достойно нещо, което да заслужава да чета и гледам наравно с Наруто... Започнах да гледам Darker Than Black - не можах да догледам епизода... погледнах описанието на прехваления Bleach - директно Exit(анимирано копие на Supernatural, поне според описанието...)съжелявам , но просто не понасям Supernatural, та затова и Bleach ми влезе в Ignore листа Само Death Note, съм доизгледал, ама то не беше голямо

''винаги успяваш изцяло да ме вкараш в разказа и чувствам всичко все едно аз съм човека... наистина това усещане е велико, неповторимо, незаменимо и още какво ли не...


Ах, какъв си ми ласкател, малки ми приятелю (Дано не ми се обидиш за това обръщение, но предполагам, разликата ни е поне 5 години)




Има две неща, които са най-върховните чувства в целия този живот, и които не могат да бъдат победени само със сила(психическа и физическа). Само те могат да те накарат да се превърнеш в щастлив от нищото, или да те накарат да мразиш всички... Но за хубаво или за лошо, нищо не е вечно... нито самотата, нито любовта.''


Понякога се случва да си самотен и в любовта. Говоря за несподелената


---------------

Аз откакто гледам наруто, не мога да чета или да гледам друго нещо(говора за аниме или манга)... просто няма друго достойно нещо, което да заслужава да чета и гледам наравно с Наруто... Започнах да гледам Darker Than Black - не можах да догледам епизода... погледнах описанието на прехваления Bleach - директно Exit(анимирано копие на Supernatural, поне според описанието...)съжелявам , но просто не понасям Supernatural, та затова и Bleach ми влезе в Ignore листа Само Bleach, съм доизгледал, ама то не беше голямо


Ш-шшт, не се издавай, че харесваш Наруто. Тук то е недолюбвано като шесто пръстче на ръката или равносилно да имаш ципички между пръстите на краката

И аз го харесвам много. Има доста поука, силни моменти, история, бой, любов( и сръбска музика, лол). Вс си има анимето.

Bleach го харесах от третия път, като се наложи да изгледам 14 епа преди да почне да ми харесва. Не ми допада това, че в рамките на вс епизоди се обяснява вс път наново как действа дадено Зампакто. Ако още веднъж чуя, че удвоява тежестта на нещо си 2, а после 4 и 8 пъти ще си направя ритуално харакири и после ще го опиша тук

Death Note наистина си заслужава. Гледала съм само част от анимето, но филмите бяха добри:ok:


Darker Than Black, Supernatural само съм ги чувала.

Потта още се стича от мен на вади, а погледът ми е като на бясна невестулка, която си въртял в кръг поне две минути. Страните ми горят, а иначе съм бледа като платно. Общо взето класически случай на прединфарктно състояние. Това се казва разказ по преживяно, че и отгоре.


Знаех си, знаех си, ама наистина си знаех, че не бива да се отбивам тази вечер до магазина! Така става когато човек не слуша шестото си чувство. От няколко дни избягвам да влизам точно поради това странно усещане, но не, тази вечер трябваше да вляза. Викаш си: к'во толкова може да стане в магазина? Слушай ся за к'во иде реч!

Изкачвам аз 300-те стъпала. Помня, че съм ги броила, но точно колко бяха 275-280, абе, нека заклъглим. Краката ми омекнаха, докато стигна до горе. Дъх не ми остана. Имам 5 минути резонанс между приключването на работа и пътя ми до спирката, и обикновено се отбивам да си взема нещо за хапване. Ядът ми се портокали.

Влизам, вземам си, отбивам се да си взема и ядене утре за работа. Гледам, че тая вечер доста хора се разхождат между щандовете, трябва да побързам, че току виж са се цопнали на касата. Часовникът ми показва и 28. Имам точно 2 минути. Насочвам се към касата, където обикновено е сякаш се валят онези търкалящи се бодливи храстчета по уестърните (т.е. обикновено е пусто) иииииииииии, направо ми призлява от гледката, 5 човека опашка. Мъртва съм!

Първите двама са заедно, това от една страна добре, но пък и значи, че имат много покупки. Гадост! Мисли бързо! Обикновено никога не бих предприела този ход, но сега просто нямам избор.

- Извинете, може ли да ви прередя? Иначе ще си изпусна автобуса-а, сега кажи, че не съм олигофрен? Когато молиш някой за нещо, нещото което е най-много в твоя полза е да не казваш на човека който молиш, че ще го прецакваш. Трябваше да кажа: 'Може ли да мина пред вас?', това бе правилният подход. По дяволите, правилният подход! Бързаам, автобусът няма мен да чака, я! Младежът, малко по-нисък от мен ме изгледа странно, но ми даде път. Пред мен има една баба с 2 банана и съм убедена, че ще пита продавачката нещо. Просто изглежда от този тип клиент. Нямам време! О, Богове! Обичайното потупване и пак олигофренското кредо.-Може ли да ви прередя? Наистина много бързам. Ще си изпусна автобуса.
-Разбира се.
-Благодаря! Наистина много Ви благодаря! И друг път си пазарувам от тук и не очаквах толкова много хора като тази вечер-въздишам, пухтя, изобщо не ме свърта на едно място. На първите хора сметката им е десет и нещо. Шиматта!!! Нямах време да прередя човека пред мен, а той има доста покупки. Часът е и 30. Извадих 5 лева от портфейла си, да са ми готови. Дойде моят ред, устата ми пресъхна. Маркираха ми портокалите, взеха да ми късат торбичка и за другото. О, не, губене на ценно време, каквото нямам!
-Дайте ги, ще ги сложа тук-предложих на бързо, но продавачката реши да бъде услужлива, нещо, което в този случай крайно не исках.
-Няма нужда, ще ви дам торбичка. Три лева и 42 стотинки. Карта имате ли?
-Не
-Карта имате ли?-Явно не ме бе чула.
-Не-смънках пак аз. А същото това момиче ми даде картата преди 4 дни, а и като редовен клиент вече ме познава. Поучуди се тя, ма няма да ме накара насила да и я дам, я.

Пускам си портфейла в едната от торбичките(нещо което ще изиграе решаваща роля по-натам), грабвам си рестото и дим да ме няма. Вземам стълбичките по три надолу, на излизане. Вече съм на пътя. Раницата ми е преметната на едната ми ръка, торбичките са в другата и тъкмо си прибирам тела в джоба, който отчиташе и 32, а аз и 37 най-късно трябва да съм на спирката, когато в следващия миг, ръката ми изненадващо олекна и около мен се разнесе море от тъпи, ши*ани портокалиии! Кажи ми, че се шегуваш? Наведох се и взех тези пред мен като обмислях дали да вземам останалите, понеже много бързах, а и ме бе страх да не се скъса и другата торбичка.

-Ако и ти се скъсаш, ще е сефте-Бахти торбичката аз, един килограм не могат да издържат, тцъ! Докато се усетя ги бях събрала, ма май освен за фреш с добавка подправки на вкус от пътя, за друго почти не ставаха.

Бягах като вятъра. Скъсаната торбичка още ми се мандрахерцаше из ръцете. Да ме прощават природозащитниците, ма я метнах като досадно насекомо нанякъде, а раницата метнах на врата си. На пешеходната пътека пресякох без да се оглеждам. И 36 е, на ъгъла преди спирката съм. Поемам дълбоко дъх и забавям крачка, за да не си мислят хората, видиш ли, че съм бързала. С тези хора пътувам всяка вечер. Не ги познавам лично, но те имат някакви впечатления от мен и аз от тях.

Та, паркирам се на една от пейките и тръгвам да си прибирам рестото, когато с изненада установявам, че портфейлът ми го няма на обичайното му място в раницата ми. Спокойно, нали пазарувах, сигурно е в торбичката, проверявам, няма го. Оставям торбичката, един от портокалите се търкулва пред погледите на всички напред. Не ми дреме! Къде ми е портфейлът? Проверих си още веднъж раницата, пак торбичката и хукнах. Няма къде другаде да е бил, освен в другата торбичка. Някакъв портокал ми се мерна през краката. К'ъв ти портокал, к'ви пет лева, портфейлът ми го няма! Търча надолу, но вече нямам сила да бягам, та съм по инерция. Толкова съм се замислила, че колите по пътя сами спираха, щото явно се е виждало, че аз няма да спра. На зебрата пък грам не ми дремеше, че е кръстовище.

Минали са десет минути, цели десет минути откак съм се разделила с 50-те ми левчета, личната си карта и черното ми съкровище, което обожавам. А те са съвсем самички в жилищна зона. Лошо, много лошо! Прилошава ми като се сетя. Направо ми се разтрепераха мартинките. Стигам до мястото където изхвърлих скъсаната торбичка. Виждам нещо тъмно, опаковка от вафла. Уфф! Нямам сили вече да тичам. Още малко, дръж се! Вземам завоя, още двадесетина метра. Моля се този който го е намерил да ми е оставил поне личната карта. Господи, моля те докажи, че ме обичаш поне този път!

На улицата съм. Приближавам бързо. Виждам нещо черно, но размазано. В тъмното не виждам много добре. Исусе Христе, портфейлът ми е, но е разтворен. Сърцето ми прескача един удър.

Вдигам го,стотинките ми са там на първи допир, личната ми карта също, слава на Бога. Опипвам го и сърцето ми прескача втори удър.

О, чудо!!! И парите ми са там. Явно се е отворил като е паднал. Марш на бегом обратно. И 43 е, автобусът ми е минал. Дори и да не е минал още по долната улица, едва ли ще ме вземе, ако му метна. Пресякох пак зебрата и се насочих към долната спирка.

На средата на пътя видях едно такси. Метнах му. И без това щях да си извикам. Жена е. Още по-добре.
-Ще ме закарате ли до...? (градче намиращо се на 6 километра от града в който работя)
-Да, няма проблем.

Качих се и се замислих какво щеше да стане, ако не го бях намерила. Инстинктивно бръкнах в чантата си. Там е. Шофьорката говори нещо. Тук е като в пещ. Страните ми направо ще се подпалят, устните ми се нацепиха. Нямам дори слюнка в устата.
-До...., къде по-точно?
-О, извинете, помислих, че говорите с централата. В началото на града-стисках си чантата като откачена. Искаше ми се да изкрещя какво ми се бе случило, но не желаех жената да ме сметне за още по-странна, за това си мълчах по пътя.

Когато най-сетне стигнахме и трябваше да платя, аз извадих портфейла си и казах:
-Ето заради това нещо пътувам сега с такси. Изпуснах си автобуса, защото си изгубих портфейла. Десетина минути ми трябваха да се върна за него. Здраве да е, това е нищо. Важното, е че го намерих.
-Стоял е толкова време без никой да го вземе?-Учуди се тя.
-Да, чак да не повярваш! За това бях през цялото време така ошашавена. Имам 50 лева в него, за някой може да са нищо, но за мен са си доста парички. Много ви благодаря за превоза.
-Няма защо. Пак заповядайте-разбрана жена излезе.

Вървях и си мислех как ми отиде ми днешният надник, а после се сетих как можех да загубя 5 надника, а после се ядосвах на селската си глупост, после портокалите ми се убиваха у краката и се ядосвах на тях, после пак се ядосвах защо не послушах себе си в началото. Когато на човек му е писано да си изпусне автобуса, то той задължително ще го изпусне. Не го изпуснах първия път, но го изпуснах втория.



Сега седя вкъщи, гледам корейския сериал по Диемата и ям с дехидратираната си, нацепена уста най-скъпите портокали, дето ми излязоха през носа, но са дяволски хубави, мам*а му. Е, как да съжалява човек, когато всичко му се е разминало вече.

Не знам тебе до какво състояние те е докарала тази история(тоест знам ), ама аз се пръснах от смях... В интерес на истината, вчера ми се случи същото, но в умален вид .. доостаа умален... а и хората в магазина сами ми даваха път, защото виждаха, че бързам Е да съм бързал, колко да съм бързал, аз се прибирам от училище не отиват, така че няма голямо значение, ако изтърва първия автобус, но бях с една приятелка и не я знаех нея, дали бърза Все пак, това че си намерила портфейла и всичко е било там си е чудо ;] Интересното ми беше, че първо си погледнала дали стотинките са ти там, после си опипала за личната карта и най-накрая си погледнала парите

==========

Аз съм на 14, така че разликата ни е възможно да е по-голяма от 5 години

EDIT:Дигам тост за човека, който ми отвори очите(един приятел), макар и без да иска... бях прав... колко пъти се опитвах да преборя любовта, защото я мразя, а тя е толкова нахална... какво ли не правих, докато най-накрая моя спасител ми каза 2 думи, който тотално ме преобърнаха... имах чувството, че червата ми се опитват да излязат, че 'сякаш исках да ги повърна Само тези 2 думи успяха да разрушат около 1 година любов... Това, да не искаш да обичаш човека, който обичаш е адски гадно и не го пожелавам на никой! И да ви кажа, единствения начин да спреш да го обичаш е самия човек да те разочарова, но да го разбереш от друг човек... :]

Не знам тебе до какво състояние те е докарала тази история(тоест знам ), ама аз се пръснах от смях...



Радвам се, че поне някой се е забавлявал с премеждията ми.






В интерес на истината, вчера ми се случи същото, но в умален вид .. доостаа умален... а и хората в магазина сами ми даваха път, защото виждаха, че бързам Е да съм бързал, колко да съм бързал, аз се прибирам от училище не отиват, така че няма голямо значение, ако изтърва първия автобус, но бях с една приятелка и не я знаех нея, дали бърза


Явно си имал забързан вид, щом са ти давали път.






Все пак, това че си намерила портфейла и всичко е било там си е чудо ;] Интересното ми беше, че първо си погледнала дали стотинките са ти там, после си опипала за личната карта и най-накрая си погледнала парите



Нямаш си на идея какво чудо е в над 60 хил. град и то жилищна зона да си го открия. Може и да са го подминали два-три пъти даже. Така се бе овалял в прахоляк, че една го познах.

Ами като го вдигнах ми натежа и издрънча, за това разбрах, че стотинките ми са си там. Не, че първо за тях съм проверявала. Личната ми карта си ми е ценна. В дискотеката не щът да ме пускат без нея . А парите ми или щяха да бъдат там или не, к'во да се прай.




==========

Аз съм на 14, така че разликата ни е възможно да е по-голяма от 5 години



ОМО!!!ОМО!!! Направо не е за казване колко е разликата Пет год. бе най-добрият вариант, ние минахме на най-лошия, лол. Дели ни почти цяло десетилетие (чувствам се стараааааа )





EDIT:Дигам тост за човека, който ми отвори очите(един приятел), макар и без да иска... бях прав... колко пъти се опитвах да преборя любовта, защото я мразя, а тя е толкова нахална... какво ли не правих, докато най-накрая моя спасител ми каза 2 думи, който тотално ме преобърнаха... имах чувството, че червата ми се опитват да излязат, че 'сякаш исках да ги повърна Само тези 2 думи успяха да разрушат около 1 година любов... Това, да не искаш да обичаш човека, който обичаш е адски гадно и не го пожелавам на никой! И да ви кажа, единствения начин да спреш да го обичаш е самия човек да те разочарова, но да го разбереш от друг човек... :]


Съвети от любовно естество не давам. Нaдявам се само приятелят ти да е бил прав. Keep go on! Fighting (sorry, ако съм сбъркала нещо от англето. Там не ми е силата).

Горкото ми дневниче! Позарязах те май.





29.04.2011 год.


Днес поредно посещение от един лоялен клиент-Мишо Шамара. Влезе си човекът, помогнах му с избора на сандвич, взе си и плодово мляко. Позачуди се какво още да си вземе и се спря на Кока-Кола и наистина взе, че се позачуди на пакетчето с леблебия, но и него грабна.

Горкият той. Сигурно вече си мисли, че живея там, понеже всеки път като мине, все на мен попада, милият. Покрай него от време на време минават и някакви други рапъри, които не са ми особено известни обаче. Единия път го придружаваше малко момченце, може би синът му, не съм запозната. Та, мисълта ми беше: свестен е, човекът, добре се държи, не се надува, шегува си се, а и признавам, че и аз малко му симпатизирам, но оставам обективна за основното, лол.

Други проблеми, ся! Днеска по погрешка метнах един човечец с 2 лева. Такава излагация отдавна не бях правила. И най-лошото е, че видях клиента още два пъти след като излезе от магазина, но тогава още не знаех за грешката си. Дано и той да не разбере, поне да не го е яд, а аз ще се самобичувам за двете си мозъчни клетки, дето не винаги правят връзка по между си, когато трябва.

А иначе на автогарата са идвали Азис (че за къде без него), то са били едни гонения за автографи, едни тълпи, то чудеса. Добре, че не съм била там тогава. Имам фобия от тълпи. Орлин Горанов веднъж ме пита продавам ли цигари. Веселин Маринов се вясваше често по-рано на автогарата. Владо и Светльо от "Шоуто на Слави" също са редовни. Боцко от същото шоу е наминавал помня. Алфредо Торес си е пазарувал от мен и по погрешка му дадох ваучер от друг мобилен оператор (май често ми се случват гафове), но той си ме поправи навреме. Мими Иванова си е вземала сандвич при мен и докато го плащаше влиза Развигор Попов с устни влепени стръвно в едно кебапче и така го бе загризал, че мигом се сетих за рефрена: ''Ауу, от глад умирам!'' от тяхната популярна песен.

Наскоро в магазина влезе една азиатка в инвалидна количка и аз стоях като изтукана като видях колко добре се справя с всичко. Количката бе много ниска и изглеждаше супер мобилна, а и явно жената знаеше как да си служи с нея. Отвори си витрината сама, преди дори да успея да стигна до я доближа. Взе си безалкохолно. После си взе още две неща и нито за миг не се подвоуми дали да ги остави на плота, за да не й пречат. Показах й колко струва на елката, понеже мислех, че не знае български, а тя ми даде 10 лева и ми каза, че нямала 90 стотинки на много добър български с което тотално ме спечели. Голяма симпатяга беше.


До скоро. Твоя, duffy.

На това му викам чат с рапиране, лол. Мисля, че за втори път правя подобно нещо. Беше ми много забавно, за това реших и да си запазя споменът поствайки тук.


[11:04:53] снежния човек: тук съм, ваааааааааа
[11:05:05] снежния човек: дай заедно да драснем едно стихотворение, а?
[11:06:13] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ум!?
[11:06:41] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не ме бива със стиховете ((блуш))
[11:10:01] снежния човек: всеки пише по един ред,
[11:10:10] снежния човек: ако му дойде на ум повече, пише повече
[11:10:51] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: оки
[11:11:00] снежния човек: кой почва и на каква тема ще е?
[11:11:06] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: давай ти
[11:11:08] снежния човек: всеки като свърши пише
[11:11:09] снежния човек: .
[11:11:15] снежния човек: на следващия ред
[11:11:20] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: оки
[11:11:48] снежния човек: Говоря с Вилито по чата,
с рими много хора млатя
[11:11:48] снежния човек: .
[11:12:37] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: А Вилито говори с мен,
[11:12:47] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: защото аз съм джентълмен
[11:12:49] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:12:52] снежния човек: хахахаахахахха
[11:13:19] снежния човек: Времето в чата си не губя,
в интернет се трудя
[11:13:21] снежния човек: .
[11:14:24] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и здраво мозъкът си аз напрягам,
[11:14:46] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и все на 'умни' дейности наблягам
[11:15:11] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:15:56] снежния човек: бреииииии не можела да пиши рими, а?
Че ти си била поетична душа!
[11:15:58] снежния човек: .
[11:17:14] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: поетиката ми тъй здраво съква,
[11:17:31] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: че да пиша стихове кураж не ми вдъхва
[11:17:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:17:54] снежния човек: не е вярно-в римата добра си ти,
не вярвам на твоите лъжи
[11:17:56] снежния човек: .
[11:18:58] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: да лъжа хич не ми е знай присъщо,
[11:19:21] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: но пък обичам да се смея и шегувам също
[11:19:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:19:27] снежния човек: аз пък няма да ти викам тъщо
[11:19:29] снежния човек: хахахахаххаха
[11:19:36] снежния човек: .
[11:20:08] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не, няма, щот съм ти баща
[11:20:15] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и ще ме уважаваш за това
[11:20:17] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:20:35] снежния човек: ((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))
каня те на гости аз у нас,
но нямаш пари даже за такси до вас
[11:21:07] снежния човек: велика си-кефиш
[11:21:27] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не, нямам, ще ходя май пак пеш
[11:21:40] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: в тези трънки и в тоз' леш
[11:21:42] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:21:47] снежния човек: хи8хихиихихихихихихих
[11:21:53] снежния човек: добри идеи имаш
[11:22:05] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (опа, тука те преварих, нямаше точка ((дох)))
[11:22:39] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не мога да запазя смисъла, това ме дразни, пилея го
[11:26:01] снежния човек: ако нямаш точка, сложи запетая,
с рими ще те аз омая
но те няма и няма, с кой да си пия чая
в мойта детска одая
[11:26:02] снежния човек: .
[11:27:10] снежния човек: нищо не пилееш важното е с римата да се смееш
[11:27:11] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: сложила съм точка още горе
[11:27:19] снежния човек: .
[11:27:20] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не се занасяй ти, аморе
[11:27:26] снежния човек: хехехехехехехехаххахахахахаххахахаха
[11:27:31] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: намести си добре очилата
[11:27:36] снежния човек: хахахахахахахахахахахаххахаха
[11:27:40] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и не си гледай само в краката
[11:27:45] снежния човек: ихъихихихихихихиихихихи
[11:28:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:28:37] снежния човек: ще размажа с рими на всеки аз главата,
на тоз който каже, че не са ми красиви очилата.
Взел съм ги само втора употреба,
[11:28:43] снежния човек: да го е*а
[11:28:47] снежния човек: .
[11:30:19] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: е тука вече ме затрудни, ом
[11:30:41] снежния човек: кажи каквот ти дойде на ума, аз ще го довърша
[11:30:45] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: главата, краката и очилата
[11:30:52] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: за мене нямат значение,
[11:31:08] снежния човек: не робувам на хорското мнение
[11:31:09] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: защото не зачитам аз хич чуждото мнение
[11:31:10] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:31:15] снежния човек: ааааа, ок.
[11:32:00] снежния човек: за мен пък човешката глава е важна,
и как косата си приглаждам
[11:32:01] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (което не е така всъщност, ма нали всички рапъри са грубияни, та навлизам в образ )
[11:32:09] снежния човек: .
[11:32:16] снежния човек:
[11:34:12] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: тука хич и не видях аз рима,
[11:34:24] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ако имаше такава, удари ма
[11:34:24] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:34:40] снежния човек: имаше рима
[11:34:56] снежния човек: добре де, приличаше на рима
[11:35:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт:
[11:35:31] снежния човек: ама съм срещал такива в стихотворения-не да завършва на същите букви, ами на подобни.
[11:36:43 | (11:37:55 — редактирано)] снежния човек: сега с текста продължавам
титлата си на краля-рапър утвърждавам
пиша без да спирам
скоро нема да умирам.
отивам до аерогарата билета си чекирам,
в далечна страна ще концертирам
канят ме в Уганда
да правя на албума пропаганда
[11:36:46] снежния човек: хахахахахахаххахахаха
[11:36:47] снежния човек: .
[11:37:58] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и аз съм срещала такива,
[11:38:29] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ама главата на тези хора не увира
[11:39:23] снежния човек: хихиихихихихииихи
[11:39:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:39:41] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (и пак зациклих, и пак няма рима, лол)
[11:40:48] снежния човек: няма как да върви-
те нямат акъл за пет пари.
добре, че не съм като тях-
ами карам собствен "Майбах"
[11:41:07] снежния човек: е имаше рима завърши на "а"
[11:41:19] снежния човек: не се стягай де, забавно ми е, добре действаш за сега, отпусни се
[11:42:54] снежния човек: .
[11:43:10] снежния човек: ако не беше добра нямаше да стигнем дотук
[11:43:15] снежния човек: имаш талант, спокич
[11:43:19] снежния човек: добре се получава
[11:43:19] снежния човек: .
[11:44:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: то добре се получава,
[11:44:15] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ма аз съм се стегнала кат стара крава
[11:44:47] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: това е то да си перфекционист
[11:45:06] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: никога, нищо не е наред, и никога, нищо не е на шест
[11:45:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:45:55] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (отидохме в зоологията )
[11:47:31] снежния човек: ахъаххахахахахахахахахахаха
[11:47:45] снежния човек: прекалено си претенциозна към себе си
[11:50:02] снежния човек: за сега е добре, имаме още 30 мин, да знаеш
до тогава няма да се маеш
и няма тук да ми се каеш,
че уж нямала си рима,
че не мо'еш да пишеш ти за трима
[11:50:03] снежния човек: .
[11:50:21] снежния човек: ти си, аморе
[11:50:21] снежния човек:
[11:50:28] снежния човек: казва ти го, Жоре
[11:50:31] снежния човек: .
[11:51:16] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ух, че сладко,
[11:51:29 | (11:52:19 — редактирано)] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: за съжаление е твърде кратко
[11:51:44] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: а тридесет минути аз да продължа
[11:52:09] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: невъзможно ми се струва, толкова да издържа
[11:52:48] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: тез' рими да не мислиш, че са те безкрайни
[11:53:00] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и мозъкът ми има своите малки тайни
[11:53:48] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: дърт е той за подобно изстъпление,
[11:54:04] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: да го измъчвам още ми се струва престъпление
[11:54:06] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:56:16] снежния човек: и мозъкът ми има тайни хахахахахахаххахахааххаххахаххахахахаха
[11:57:15] снежния човек: няма тъкмо съм загрял
чудя се как ощ' не съм те възпял
ще напиша аз за тебе ода
и за цяла кучешка порода
[11:57:25] снежния човек: .
[11:58:42] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: как от крава мина ти на куче?
[11:59:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: все на зоология влече
[11:59:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: истината де, остана, бре
[11:59:25] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[11:59:29 | (11:59:48 — редактирано)] снежния човек: обичам аз селската тематика
но имам и 6 по математика
[11:59:55] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: имам три с триста зора
[12:00:07] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не се ебава* с близки хора
[12:00:08] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:00:41] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: това е болна тема знай,
[12:00:52] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не ще ми мине нивга май
[12:00:53] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:02:23] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: (не се шашкай, така ми войдисват римите, а това с тройката наистина трудно го изживявам )
[12:02:29] снежния човек: няма-ти си ми много близка-
ти си мойто, аморе
аз съм твойто куоре
[12:03:34] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: хехе, чувам аз едни сирени тука
[12:03:49] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: пак е сгазил някой лука
[12:04:01] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: пуска ги, че оглушава
[12:04:09] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: мислите ми заглушава
[12:04:11] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:06:03] снежния човек: това е за героите умрели за свобода
[12:06:31] снежния човек: не съм фен аз на рода
[12:06:45] снежния човек: всеки ме знае, че съм рапъра на народа
[12:06:51] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: знам аз за какво е това
[12:06:58] снежния човек: и мечтая за истинска свобода
[12:07:07] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: но тр ли да оглушаваме, за Бога
[12:08:33] снежния човек: не знаеш, не лъжи...
CENZURED!~
...казваме ти го макар да ни е срам
[12:10:38] снежния човек: ((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))((рофл))
[12:10:39] снежния човек: .
[12:11:50] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: че си срамежлив личи си от далеко
[12:12:01] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: тогава изчервява ти се дори и дупето
[12:12:02] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:14:36] снежния човек: хахахахахахахахахахахах
[12:15:03 | (12:15:40 — редактирано)] снежния човек: аз съм срамежлив, а ти не си?
какво правихте с Минко в храстити?
[12:15:24] снежния човек: признай си-не обичам аз лъжата,
ще те удрям със сопа през ръката
[12:15:26] снежния човек: .
[12:16:49] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: ръката ми с какво ти е виновна,
[12:17:00] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: че ти садист си по природа?
[12:17:19] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: не си измисляй слухове безброй
[12:17:29] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: а слушай татка си, ша има бой
[12:17:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: .
[12:17:33] снежния човек: ами удари ми един бой, хахахахахха
[12:19:08] снежния човек: отивам при колега да играя дартс,
обличам тениската на супер файвс
[12:19:18] снежния човек: и си заминавам
[12:19:20] снежния човек: за тебе, аморе аз забравям
[12:19:36] снежния човек: а Минко скоро ще отравям.
[12:19:51] снежния човек: боровинките ще окастря
[12:20:21] снежния човек: и тук рима не мога да измисля
[12:20:26] снежния човек: трябва добре до го обмисля
[12:20:44] снежния човек: отивам на улица 'Орлица' 33,
там ще лудея по дартс игри
[12:21:16] снежния човек: айде, Вили,
[12:21:18] снежния човек: аз изчезвам
[12:21:22] снежния човек: получи се много готино
[12:21:26] снежния човек: на мен ми хареса,
[12:21:28] снежния човек: а на теб?
[12:23:17] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: супер е, ще си го постна в блога
[12:23:26] снежния човек: КОЕ?
[12:23:30] снежния човек: ВСИЧКОТО ТОВА ЛИ?
[12:23:32] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: и ще се хваля на разни хора
[12:23:43] снежния човек: ама, наистина ли?
[12:23:47] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: а, не бе!
[12:23:56] снежния човек: супер
[12:23:59] снежния човек: айде, публикувай го!
[12:24:07] снежния човек: после и аз ще го прочета
[12:24:07] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: радвам се, че нямаш против, понеже
[12:24:17] дуффъз18/Ин мъ ХеАрт: това за мен си бе постижение
[12:24:38] снежния човек: и лесно решение
[12:24:40] снежния човек:

Известен за ден


Спя си аз най-спокойно в почивния си ден, в който си бях казала, че ще спя до късно,(винаги като кажа нещо и то никога не става така както искам-Законите на Мърфи(не го знам кой е тоя, но ако го гепна, ще му счупя главичката малка)) когато мама връхлита през вратата искайки да я откърти и от пантите явно и се провиква:

-Вили, 'айде ставай, евакуРирВаме се!-На моето сънено: ''К'во'' мятане с ръка да ме остави на мира и ''Махай се'' тя ме ръчка-Ти чуваш ли к'во ти казвам, изнасяме се ставай веднага. Няк'ва цистерна се е обърнала с отровен газ и трябва да отидем извън града нейде. Погледнах часовника: 6.23 часа. Ти е*аваш ли се с мен! Заспах в един, за Бога(точно когато е станала катастрофата и когато е трябвало да ни кажат, щом са разбрали властите, а не да чакат да минат 5 часа, за да се понаспим и да се разнесе хубаво отровата, а те да не всяват паника О_о. Паника си имаше, но за нея по-долу.)Майка ми се поразшета да нагласи ядене, мислейки си, че ще ни карат в някое бомбоубежище, а аз излязох на терасата при тате да разбера повече. Комшията тъкмо обясняваше как са съобщили по радиоточката, а синът му се обадил да го пита изнесли ли са се вече. Отидох да се обличам, понеже работата наистина изглеждаше сериозна. Мам*а му, същински Армагедон и то в почивния ми ден!

Тате реши да чака у дома да го вземат за работа О_о, мама ме нат'вари с много провизии и слезе долу. Аз се дообличах, когато тя взе да звъни на пожар, че


Да се завърнеш след нещо такова, след като цял ден си се чудил ще имаш ли въобще къде да се завърнеш и незнаейки доколко е било сериозно това за здравето ти и дали тепърва ще има някакви отражения, тревожейки се за останалите ти роднини и приятели. И се почва една паника, едно звънене, една тревога. Така се случи в този ден. Градът ми, отново получи 15-те си минути слава, както и преди 3-4 години когато бяха големите наводнения.

Довечера като се върна от работа ще допиша, понеже е дълго писанието.

На спирката съм. Както винаги съм там 2-3 минути по-рано. Горещо ми е. Едва се домъкнах до тук. Май съм на път да получа топлинен удар. Облягам се на оградата. Въпреки умората и учестеното ми дишане знам, че позата, осанката ми, излъчват сила и карат останалите хора да поискат да ме покорят и достигнат. Да се преборят за вниманието ми. Защо? И до днес не знам. Аз съм, тиха затворена личност, дори апатична за целия външен свят. Може би заради агорафобията ми(страх от тълпи). Старая се да не забелязвам останалите хора около мен. Не питайте, как ходя да чакам на опашки, но като се свлечеш пред очите на всички, изведнъж се оказваш първи в редицата.

Сега стоя и примижавам. Къде е проклетият автобус с климатика? Мразя да се потя, а имам чувството, че всяка пора в моето тяло прави точно това в момента. Дори клепачите ми се потят. Ще откача! Лепкавото чувство нараства. Устните ми се напукват и дишам плитко и насечено с полуотворена уста. И тогава я видях. С черна рокля, руса коса. Зрението ми в далечината не е добро, а и жегата изкривява чертите, но приличаше на видение. Походката й бе лека и направена сякаш без да й коства ни най-малко усилие.

Що за жена бе това? От нея лъхаше една увереност, равна на моята и за момент ми се прииска да ги съпоставим. Тя също ме усети. Сега бяхме като два хищника дебнейки се в джунглата. Странно нещо са това феромоните. Не бързаше за никъде. Интересно! Дори забави крачка, въпреки, че вече закъсняваше за автобуса.

Затворих очи и вдигнах глава, за да погали вятъра мократа ми шия. Всички дрехи ми пречеха. Защо Адам и Ева са съгрешили, за Бога!? Как добре щеше да ми бъде с едно смокиново листенце сега. Знаех, че тя ме гледа. Отдавна ме е преценила. Иска да избяга, но не може да се откъсне от моя досег. Нещо невидимо я задържа. Ядосва се, че не й обръщам внимание, но и се радва, защото се страхува от мен. В нея се борят желания различни от преди и тя не може да реши кое да надделее.

Тялото и е сочно като узрял плод. Има си от всичко точно където трябва, а роклята дяволски добре показва това, без дори за е разголена. Жегата определено не ми действа добре, щом си мисля подобни работи. Дочувам идването на автобуса, лъхва ме горещата вълна и в този момент усещам парфюма й. Стомахът ми се присвива импулсивно, пращайки тръпки по гърба ми. Краищата на роклята й съвсем преднамерено се отъркват в голите ми ръце, пращайки още един сигнал. Всичко в мен крещи: БЯГАЙ! И в този миг срещам очите й. Тогава моето синьо се претопи в нейното зелено.

Миришеше ми на урина, но това бързо изчезна с първата й целувка която опари врата ми. Тогава у мен бегло още подскачаше споменът за шофьора, който изчака изнервено няколко секунди, учуден, че не се качваме. Като под хипноза наблюдавах как тя потъва към пристройките на тоалетните. Не ми оставаше нищо друго, освен да я последвам, оставяйки шишкото зад волана с неговото чудене. Не останах по-назад. Пръстите ми потънаха в меката, сочна плът на гърдите й, попила ароматът на лавандула. Сетивата ми се опияниха и в мен се надигна едно особено чувство, нямащо нищо общо с думата апатия. Стонът й, когато гърбът й доста рязко бе прилепен към стената само ме накара да я надигна леко, за да достигне моята височина и да вкуся от тези розови устни. Коляното ми между нейните две също усещаше прохладата на стената отсреща. Карираната риза, която обожавах почти бе останала без копчета. Ужас! Майка ми пак щеше да откаже да я зашие. Вече усещах почти нацяло хладината, понеже партньорката ми явно бе достатъчно щедра да я сподели, разменяйки си местата. Завъртях я отново рязко към умивалника и я обърнах с гръб. Разтегливите презрамки не бяха никакъв проблем да видя гърбът й и малката бенка която вече обожавах, малко под едната й лопатка. Заслизах целувайки прешлените надолу, откривайки ръба на червените бикини. След малко щях да знам дали е истинска блондинка. Ръцете ми се порадваха на малкия й стегнат задник. Късметлийка, а дори не тренираш, помислих си, познавайки разликата. Коремът й също бе хубав, но сега не бях жури на турнир по боди билдинг, не че някога ми се е случвало, де. Отново обхванах гърдите й и се притиснах в нея, оставяйки и смучка. Тя измърка доволно, забравила къде се намира и, че все още не осъзнава докрай какво я очаква.

Забравила първите си страхове, тя отдавна беше покорена. Не ми беше равна. Жалко! Но ми бе симпатична, за това продължих играта. Исках да видя уморената й усмивка накрая. Все пак не бях егоистична натура. Обичах да доставям удоволствие, а междувременно щях да продължа да търся човека, който ще покори мен и знаех, че един поглед щеше да ми бъде достатъчен, за да разбера кой точно е той. Сутиенът също червен отдавна се валяше на пода в нещо, което не исках да разбирам какво е. Явно и нея хич не я интересуваше, понеже гледах как зачервеното й лице с едно доста сладострастно изражение се повдига към тавана.

Показалецът ми се отправи към тези малки устни и в следващия миг усетих натискът на зъби върху него, понеже в същия момент аз захапах рамото й. Не исках да усещам тези огромни червени нокти върху гърба си, които вече бях на мнение, че бяха червени не само от лака, но ми се наложи, когато няколко минути по-късно я накарах да седне върху седалката на една от кабинките.

М-дам, наистина беше блондинка и тези няколко косъмчета там й отиваха. Намерих това за сладко. За пореден път се само убедих, че нещо не съм добре. Секунди по-късно с глава между краката й които се канеха да ме удушат се замислих, че спокойно можеше да замести сирената за биене на тревога в града. Да, какви неща си мислят хората в моменти като този. Вече казах, че си мисля, че не съм наред, нали? Пет минути по-късно напуканите ми устни още усещаха соления й вкус когато го споделих с нея. Езикът й лениво се заигра с моя и гризвайки за последно ухото ми се разделихме. Трябваше да хвана следващия автобус. Като всеки средностатистически мъж трябваше да бъда доволен от признанието което получих днес, нали? Само, че имаше един проблем…

-Анна, Анна, ставай момиче! Лекциите вече свършиха. Пак проста всичко!-Надигнах се и се вгледах сънено в кръглото лице на приятелката си. Гърбът ме болеше, беше ми горещо и инстинктивно облизах нацепените си устни. Бяха приятно солени.

Чаках на спирката вече пет минути. Пушех, а жегата се промъкваше все така безмилостно в порите ми. Стоях със странно изражение и си мислех за пътя който изминах от университета до тук. Заглеждах се във всяка руса която видех и усещането беше специфично.

Усетих смътно чувството, че ме наблюдават и в следващия миг пред погледа ми се развя море от руси къдри. Вдишах някак познат аромат и горещ дъх опари вратът ми.

Да ви разкажа ли и останалото? Е, може би някой друг път. Само ще кажа, че понякога откриваш човека от втория поглед.

Това е проект в прогрес. Пиша го изцяло за забавление, което не значи, че ще е комедия. Ако музата е с мен, се надявам някога да бъде завършен. Естествено му трябва редакция. Имам повторения, проблеми с правописа и пунктуацията, но вече не успявам да си ги открия сама, затова докато не се появи редактор в бляскави доспехи ще си изглежда така







Вече близо два часа стоеше срещу хостела за звезди на компанията. През това време видя там да се промъкват доста млади таланти. Интересното бе, че нищо човешко не им бе чуждо. Късният час на прибиране не се приемаше осъдително, нито, ако си леко подпийнал, или си с компания. Всъщност тук се изсипаха толкова хора, че сякаш раздаваха нещо на промоция. Всички бяха прекалено весели, а глъчта им се чуваше далеч-далеч разнасяна от повея на вятъра . В един момент на Мин Че Ри започна да му се струва, че е объркал мястото. Да, не се бе излъгал. Ориентацията винаги му е куцала, а и нощното виждане не бе за него с тези диоптри и това, че по волята на съдбата вчера остана без очила, сгазени под хилядите крака на тълпата.

'Младите таланти' не се оказаха точно тези, които търсеше, макар и те да имаха талант и то пак в развлекателния бизнес и макар и там да играеха големи пари. От устните му излезе пара, той попристъпи от крак на крак и се поогледа наоколо. После бавно закрачи надолу в прикритието на парковите дървета. Суйтчерът, който носеше бе доста голям за неговото по-скоро все още момчешко, отколкото мъжествено тяло, но поне не му бе студено с него. В добавка с нахлупената шапка, късите три-четвърти панталони и черно-лилавите кецове добиваше вид на някое улично хлапе за което часът на прибиране определено нямаше значение. Добре бе поне, че нямаше представите, че един преследвач трябва да изглежда като черна нинджа. Какво ли не правят филмите с хората понякога. Отмахна кестенявия кичур коса от очите си изваждайки допотопния си телефон, останал му от майка му. Вече минаваше два и половина. Защо ли човекът когото чакаше така се бавеше?

Огледа хостела, едно от местата където начинаещите звезди било то музиканти, актьори или модели прекарваха първите си месеци след кастингите школувайки уменията си. Тук графикът бе строг, компромисите недопустими и мнозина не издържаха на въпросната програма. За тях повече никой и не чуваше. Интересното бе, че айдъла когото чакаше не бе начинаещ, въпреки крехките си години. Той бе ментор в целия си блясък, но Мин Че Ри продължаваше да не разбира, защо предпочиташе да живее в малка стаичка за гости, вместо да се шири в някой удобен апартамент на петзвезден хотел. А може би това бе просто заблуда и в момента мениджърите го криеха сред стадото. Стаите наредени една до друга, тънките стени през които се чуваше всичко, където не знаеш кой може да ти подлее вода, атмосферата, всичко бе задушаващо. Тук конкуренцията бе смазваща, така че всеки се стремеше при първа възможност да уличи колегата си по обща стена. Всъщност ръководството много разчиташе на този метод за наблюдение, и определено знаеше как да контролира звездите си. Единствената асоциация за това която изникваше бе марионетки. Много и послушни марионетки.

Стотици пъти си бе мислел защо тези млади момичета и момчета се хвърлят като нощни пеперуди към свещ в този порочен бизнес. Как ги напъхваха в калъп и ги караха да се борят в машината на шоубизнеса. Как нямаха право на собствена воля и глас, как бяха на всички от тълпата и не бяха ничии. Мин Че Ри не бе имал подобен живот, но той бе достатъчно проницателен, за да знае какво може да крие лъскавото лустро на звездите. Често бе обвиняван в черногледство, в незнание как да се радва на живота, в скептицизъм и вечно мърморене. О, как му липсваха тези обвинения, изречени от най-близкия му човек. Как му липсваше сладко нацупената физиономия, двете опашки завършващи с цветни ластичета, мирисът на бонбони наоколо и хилядите разпилени по пода хартиики. Как му липсваха вечните недоразумения, кавги и пакости на които се натъкваше прибирайки се скапан от работа. Сега щом се прибереше единственото което заварваше бяха дискове, плакати и усмихнатото лице гледащо го от стената, което сякаш му се присмиваше. Презираше го с цялото си сърце. Онзи когото щом затвореше очи изникваше неканен в съзнанието му. И бе толкова слаб, че можеше само да къса и чупи докато светът му бавно се пропукваше, докато душата му виеше и се молеше бъдещето да не е толкова черно колкото в момента бе сърцето му.

Все още не разбираше как успяха да потулят случая. Може би защото мястото, където стана инцидентът не бе обявено публично, а феновете се бяха разбягали като ужилени след станалото. Чашата кафе в ръката му жално изплака изпод неочаквания натиск. Идолът. Не искаше да се сеща за името му, макар да му бе до болка познато. Човекът когото погледна вчера в очите и който го отмина сякаш бе празно пространство. Човекът, който направи същото и със сестра му часове по-рано.

Всичко наново изплува в съзнанието от измъчени спомени. Само преди няколко часа се бе добрал някак си до фоайето на компанията и все още с измачкани дрехи, треперещ и усещащ кръвта на сестра си по пръстите си, вярваше, че някой ще поеме отговорност за стореното. Дори и сега поглеждайки пръстите си те трепереха и сякаш още усещаше да лепнат миришейки сладникаво. Какъв наивник се оказа, защото не само, че не го допуснаха да влезе и на инч по-навътре, но и се размина с главния виновник за краха в своя живот. Трудно можеше да опише емоцията която премина по тялото му, но погледът му потъмня и в него определено се загнезди представа за саморазправа на която в момента изобщо не бе способен. Преди докрай да осъзнае това бе изхвърлен от охраната на двайсетина метра от сградата, а идолът се бе качил в чакащия го бус и вече потегляше. През пелерината от емоции и лудешкия бяг на мисли на Мин Че Ри не му оставаше друго, освен да се моли задръстванията в този град поне веднъж да си свършат добре работата, за да може да последва колата с велосипеда си. Потърка ожулените си колене и се метна на колелото. Първоначално доста несигурен той караше като пиян, влюбен ученик, но постепенно мисълта защо бе дошъл и какво стана преди броени минути му дадоха сила и устрем за които не подозираше.

Шум на двигател го върна в настоящето. Бял автомобил без никакви отличителни знаци спря на алеята в близост до входа. Макар фигурата да направи едва няколко крачки преди да потъне във вътрешността на сградата, наблюдаващият го бе сигурен, че това е неговата цел. Когато минути по-късно светна и точно определена стая вече нямаше никакви съмнения.

Стаята която наблюдаваше все още светеше, въпреки че наближаваше четири и тридесет посред нощ. Звездите често имаха натоварен график, но при положение, че този ден за последно видя айдъла в парка, преди да звъннат от болницата, за да се върне спешно, се чудеше на забавянето да се прибере. Какво ли минава през главата на един айдъл в мигове като този, когато е сам, далече от тълпата, когато е себе си, а не поредната роля, когато не може да заспи?

Този път не остави никакъв шанс на чашата в ръката си. Студената течност се разля по ръката му, но усети хлад чак в сърцето си. Прогърмя. Небето също се бунтуваше. Събитията от последните часове просто ескалираха в главата му. Мислите се заблъскаха като рояк пчели и заглушиха всякаква трезва преценка. Наведе се, обхващайки тила си с ръце. Замята се като уловена в мрежа птичка и усети как не успява да си поеме дъх. Пред погледа му заиграха цветни петна. Усети паниката която го обзема и бе на ръба да полудее. Прииска му се да заплаче, но сълзите просто не идваха и от това се чувстваше още по-нищожен. Небето заплака вместо него и едри капки дъжд покриха лицето му. Гледаше това черно небе с невиждащ поглед. Водата пълнеше очите му. Небосводът сякаш се продъни и само за няколко мига го измокри до кости. Отвърна лице и пусна чашата, която глухо шльопна в локвата до него. Забърса клепачите си и се вгледа към стаята на втория етаж. От там получи потвърждение, че бе станало време да се прибира. Вкъщи го чакаше празен дом. Празен, заради човека, който спеше горе.

Тази сутрин в огледалото не разпозна човека, който го гледаше отсреща. Торбичките под очите му сигурно бяха с големината на чаени пакетчета, но освен това другото любопитно бе, че преобладаваха в цветовете на синьо-лилавата гама. От малките му тънки устни се откъсна поредната въздишка. Бе хладно, затова видя как парата от дъха му се издигна към тавана и някъде по пътя се изгуби. Очите му бяха по-тъмни от обикновено и издаваха умората, която бе налегнала цялото му тяло. Леко поприведената стойка, отпуснатите ръце, острите скули, които сега бяха отпуснати го правеха да изглежда почти лишен от живот. Прекара пръсти по рошавата си кестенява коса, опитвайки се да й придаде някакъв вид. Трябваше да се подстриже в най-скоро време. Обхвана брадичката си в ръка и позавъртя лицето си в едната и другата посока. Брадата му бе най-малко тридневна. Все още по младежкото му лице нямаше много растителност, но косъмчетата сполучливо заформяха нещо като брада тип 'катинарче'. Поне му отиваше. Вяло започна да мие зъбите си и да мисли за днешния ден. Нова въздишка. Поредния ден изпълнен с безразличие и апатия.
В разрез с настроението му слънцето грееше приятно и бе изкарало всички твари навън. Според Мин Че Ри беше твърде задушно и шумно. Примижа поглеждайки проклетия слънчев диск и се запъти с бърза крачка към болницата. Поне му се искаше да е бърза, но цялата тази сган наоколо му пречеше да се придвижва. За момент му се прииска да бе роден в семейството на някой планинец далеч от цивилизацията и всичко, което му бе така чуждо тук.
Още от дете бе смятан за особняк и не мислеше да променя мнението на хората за себе си. Според сестра си бе избухлив мърморко и често го сравняваше с един персонаж от 'Улица Сезам'. След като я посети в болницата очакваше, че ще се почувства по-добре, но само усети как сърцето му натежа и липсата й да е вкъщи при него се засили. Единствения човек, който му бе скъп, но към когото също не умееше да изрази чувствата си, затова и често бе смятан за досаден и прекалено властен брат, който ограничава волното й съществуване.
Пристигна за работа и облече униформата си с огромно нежелание. Кое точно беше готиното на това да си хигиенист. Още с влизането му казаха, че има проблем с една от мъжките тоалетни. Това не вещаеше нищо добро и той се зачуди, дали не бе по-добре тази сутрин изобщо да не бе ставал от леглото. Не стига, че по цял ден чистеше след безброй сополанковци, ами и досега не бе чул и една благодарност или похвала, но пък за сметка на това хули и забележки бяха постоянни спътници към досието му, а последната воля на шефа бе 'усмихвай се'. На кого точно и за какво трябваше да се усмихва. Дружелюбният персонал бил задължителен. Ами, че той по-дружелюбен от това нямаше и как да бъде. Все още не бе накиснал главата на никое хлапе в тоалетната чиния, за да му покаже от къде се пуска водата. Все още мълчеше когато напористи майки му крещяха, защото светът им беше крив и не бе ударил още никой господин заради нагла забележка по свой адрес. За съжаление обаче началникът му не смяташе, че това са достатъчни усилия, за да го направи служител на месеца. Това бе третата му забележка. При още едно нарушение щяха да му прекратят договора. Ама, че късмет!
Защо, за Бога прие да работи в увеселителен парк? Защо? Продължаваше да си блъска главата с този въпрос. Мястото където на лицето на всеки посетител грееше усмивка, родителите, бабите и дядовците гушкаха топло децата и внучетата си, където глъчта се чуваше надалеч, където цветовете изпъстряха всичко, където забавленията бяха вечни и музиката не стихваше. Мин Че Ри виждаше тези хора, но за него те бяха различни. Той виждаше група хора, които му се присмиваха и му показваха оголените си бели зъби, малки деца, които един ден щяха да пораснат и също да му се присмиват, бездушно печелене на пари на всяка крачка и спомени за нещо фалшиво. Тежка, тегава атмосфера всеки ден, час по час и навсякъде само фалш. Никой не обичаше истински другия, никой не беше щастлив, хората слагаха маските си и просто прикриваха от другите колко ги боли или как завиждат за чуждия успех. Дори в подаването на ръка за помощ се виждаше някаква лицемерност и показност за изтъкване. Времето бавно се процеждаше, сякаш бе на път да спре, а сивотата наоколо бавно избледняваше на фона на всичката тази безцелност. Отдавна се бе отказал да търси някакъв смисъл. Какъв бе този велик смисъл за който всички му говореха? Не че той не го виждаше, такъв просто нямаше. Другите живееха в своя собствена заблуда. Заблуждаваха се, че са щастливи. Имаше само болка от загубата. Само нея познаваше. Не знаеше къде да търси щастието, а то едва ли някога щеше да научи адреса му.
Очите му се насълзиха и той започна ожесточено да ги търка. Нещо бе попаднало в окото му. Една от онези малки мушици. Той се наведе, за да се опита да я извади и в този момент се оказа почти легнал насред тълпата. Що за нелепа ситуация? Човек малко да се разсее и бива отнесен. Усети как нечии ръце го стискат за раменете, усети и нечие коляно да се отърква между бедрата му, а после и нечия глава, която се надигаше някъде откъм лявото му рамо. За момент усети дъха на непознатия върху лицето си и го заля някаква странна топлина, която си обясни с цицината, която усещаше, че избива на тила му. Тъмните очила на наглеца излежаващ се върху него се бяха накривили и той побърза да ги намести, както и поизносената му шапка, която се бе поотхлупила. Във въздуха остана да витае само сладникавия аромат на дива череша от парфюма му. 'Е?'-попита само с поглед Мин Че Ри-'Няма ли най-накрая да станеш от мен?' След като бе освободен от конфузната ситуация не дочака никаква друга реакция от отсрещната страна, а се запъти директно към проблемната зона за която му бяха казали, разтъквайки натъртената си опашка. Днес твърдо бе решил примерно да си изпълнява задълженията, ако ще и да го убият по време на работа. Не можеше да си позволи да го уволнят. Не и сега когато имаше да се плащат толкова болнични разходи.
По дяволите! Два пъти се загуби, докато успее да открие неработещата тоалетна. След като поразмисли реши, че е по-добре, че не е роден в къща на планинец. Щеше да изпитва истински затруднения да открива родната си къща с толкова много открити пространства, а и нямаше да има кого да попита за посоката.
Е, не! Това бе просто върхът. Някой умник беше подритнал указанието за авария и то се бе килнало в храсталака до постройката. Нищо чудно, че не бе успял да намери терена. Ядно хвана края на жълтата табела и я плясна пред вратата. От рязкото движение усети парализираща болка във врата си и цветисто наруга нея, себе си и всичко, което мислеше, че си заслужава.
Влезе в помещението и недоумяващо се вгледа в нечии гръб. Трябваше му малко време, за да привикне със сумрака вътре, после вече можеше да различи, че фигурата е мъжка, с височина колкото неговата и дори малко по-висока. Повече не си позволи да разглежда, защото лъч от залязващото слънце се вряза в част от огледалото насреща и той срещна там тези лешникокафяви очи за втори път в своя живот. А как му се бе искало никога да не ги бе виждал. Само ако можеше...Нищо не би искал по-силно. Усети как в него се заражда нещо унищожително. Пробива си път бясно и прогаря цялото му същество. Просторното помещение в което се намираше със своите бели плочки, сини врати на кабинките, множеството писоари и широки умивалници се завъртя пред него. Усети как пръстите му се впиват в дланите, а юмруците му затреперват и натежават. В съзнанието му бе само едно-да заличи, да смаже, да премахне. Направи само три крачки и вече бе сграбчил натрапника за яката, обръщайки го към себе си. После обаче краката му поддадоха и той само успя да се облегне на тялото под себе си притискайки го още повече върху умивалника. Някаква метална част от облеклото на отсрещния направи допир с огледалото и се чу стържеш звук, който предизвика тръпки по гърба. Някъде в мелето очилата на демона с когото се бореше Мин Че Ри бяха паднали на земята и едното им стъкло се бе пръснало улавяйки целия спектър на слънцето по нов начин, пречупвайки светлината в причудливи нюанси. Дишаше тежко, на пресекулки. По челото му избиха ситни капчици пот, а главата му се бе забила в гърдите на онзи като пирон. Макар да нямаше сила да мръдне, знаеше, че оказва силен натиск и на отсрещната страна и на нея също не й бе лесно да мръдне. Напрегна се, за да успее да повдигне главата си и да фокусира лицето намиращо се на сантиметри от носа му. По челото му избиха ситни капчици пот.
- Така значи? - Провлачи той и се опита да размаха пръст - Сестра ми лежи в болницата, а ти имаш време да си се разхождаш насам-натам. Поне едно извинение да беше получила задето за малко не я утрепаха твоите побеснели фенки, но не. Както виждам ти си твърде зает да си се размотаваш. Поне да бяхте попитали дали е добре, но не. Ти и антуражът ти се изнесохте по-бързо и от любовник чуващ как входната врата се отваря. Съсипвате живота на хората, но за вас това не значи нищо. Също като звездите горе сте, - пак се опита да размаха пръст. Клепачите му с мъка се задържаха отворени - студени и далечни. А всеки ден в който тя отвореше очи започваше с мисълта как да те достигне. Каква ирония? - Усетил как тялото под него се кани да се отърси от тежестта му, се напрегна на максимум, за да успее да се докопа до ръката на отсрещната персона, но успя само да се добере до ръкава на якето, който прикова към стената - Е...- Мин Че Ри хипнотизиращо впери погледа си в отсрещния и макар да бе на ръба на колапса в него се долавяше една упоритост да стои тук дори и да бе цяла вечност. Виждаше как загасващото слънце се отразяваше в шоколадовото море, което бушуваше само на броени милиметри от него и усети, че вече не стиска яката толкова силно. Изнемощял успя само са прошепне: - Как смяташ да поемеш отговорност за това?

Какво? Ама, сериозно ли? Главата му заплашваше да експлодира от толкова многото мисли бушуващи вътре. Току-що бе имал най-нелепия разговор водил някога. Не вярваше, че още има хора с подобно мислене и мнение неподдаващо се на никакви аргументи, които биха могли да го опровергаят. Никога не бе виждал по-твърдоглав и сприхав човек. Колената му още трепереха от изнемога, но ръцете му със сигурност трепереха от гняв. - 'Господи, ако наистина те има някъде там, с каквото и име да се наричаш, значи определено ме мразиш.' - Как по друг начин можеше да се обясни станалото?
Тълпи от шумни хора се изнасяха през широките метани порти на парка. Стотици румени, усмихнати лица минава пред погледа му, но той не виждаше нито едно от тях. Времето за посещения изтичаше и отрудените посетители бързаха да заведат децата си в уютния им дом, на вкусна, домашно приготвена вечеря. После спокойно щяха да си легнат в топлите легла и да чакат утрешния ден. В него щяха да заведат хлапетата на училище, да отидат на сигурната си работа, която вероятно харесват по някакъв странно извратен, неразбираем за момчето начин. Мин Че Ри не го чакаше уютен дом, приготвена вечеря или някой от семейството му. Нито пък имаше работа на която да отиде на следващия ден. Но от всичко най-недоумяваше последното. Преди малко бе провел невероятен разговор със своя вече бивш началник, който надълго и нашироко му бе разяснил, че да спиш на работното си място не е най-ефективният начин да си вършиш работата. Да спи? Кой, по дяволите е спял? Да не си мисли, че гнусните плочки в тоалетната на обществен парк са най-удачното място за спане? След като адреналинът му се бе забил в тавана от срещата с идола и шокът от падането преди това се бяха смесили в едно, емоциите дойдоха в повече на изтощеното му тяло и в даден момент най-вероятно бе загубил съзнание. Това напълно обясняваше и втората цицина, която бе избила на тила му. От допира с нея изсумтя пренебрежително и реши, че все пак не хареса болката, която сам си бе причинил.
Идолът! Ето това бе нещо способно да го докара до лудост. Това нагло същество, да вземе да го срещне два пъти за един ден. Съдбата наистина му се подиграваше и смехът й отекваше ехидно в ушите му. Чак сега проумя какво му бе убягнало при засечката им в тоалетната. Същото яке, шапка и очила. Същият парфюм, от който бе получил присвиване в стомаха. Този, който го събори в парка и идолът бяха един и същи човек. За пореден път изтръпна от отвращение като си спомни с какво превъзходство се държеше въпросната персона. Лицето на тази личност, което менеше позите си ту в надменна усмивка, ту в лукаво блаженство, а накрая дори му се стори и в някакво съжаление, което искрено увери Мин Че Ри в безграничната му арогантност. Само, ако не беше толкова слаб тогава в онзи момент и не бе увиснал на врата му като прани гащи, щеше да види той от де изгрява слънцето. Прокле се. За сетен път се прокле и косата отпред на темето му сигурно се премести с няколко сантиметра, когато се сети за друг фрапиращ момент. Дъха в лицето си. Усети го и нямаше никакъв начин да си избие това от акъла. Мента, лайм и градински чай, това му издаде този полъх, но не това бе важното, а самата идея, че щом усещаше дъха му значи човекът, когото така презираше бе бил на сантиметри от него. Държал го бе в ръцете си, а не бе успял да си отмъсти. Припомняше си отделни фрагменти от думите му и безмилостно ги разнищваше и дъвчеше, докато с упорство разсъждаваше върху тях:
''...не мисля, че нещо ти дава правото да се отнасяш така с непознат човек.'' Непознат човек ли? Това, че идолът не можеше да си спомни него или сестра му, не значеше, че той не знаеше кой е. Би му се искало никога да не бе чувал името му, но за съжаление, като се започнеше от истинското име на идола, преминеше се към бебешките му снимки, приятелите от детството, това, че бе виждал снимката от личната му карта от преди да стане известен и знаеше всякакви любопитни факти, свеждащи се дори до любими цветове или тип момиче т.е. всякакви тонове ненужна и крайно досадна информация заливаща нета, която сестра му по цял ден рецитираше, а Мин Че Ри бе наказан с убийствена памет и нямаше как да не запомни, смееше да твърди, че знаеше доста за него или поне за медийния му образ. Сигурен бе и, че естествено идолът не прилича дори и наполовина на това, което се опитваха да го изкарат и най-вероятно си имаше досие от десетки страници, което трябваше да запомни, а при публични изяви навличаше втората кожа и играеше ролята на своя живот, но сега след като се бе срещнал очи в очи с него, можеше да каже на сто процента, че позна онези сенки, които видя в очите му, а думите, които бе чул само допълнително бяха пропукали маската на отрицание, която бе наложена. Единственото заради, което побесняваше бе, че идолът не си призна. Той наистина заблудено вярваше в думите, които бе казал. Да, той нямаше власт над феновете си, но имаше власт да реагира по чисто човешки начин, да прояви състрадание, да поднесе съжаленията си за станалото, да помоли проклетите фенове, да внимават за следващия път. Все едни такива простички неща, които щяха да го издигнат в очите на Мин Че Ри и от досаден, сладурест женчо, щяха да го направят поне достоен човек. Вместо това там в тоалетната той се бе изправил пред стена от фалш, която така вонеше, че му докарваше нови пристъпи на замайване и бунтуване на стомаха. И после как да простеше на някой така непреклонен, че заради него къщата му е празна, че заради него сестра му лежи в болницата, че заради него е затънал в дългове. Само, ако идолът си бе признал, нещата щяха да са други. Поне нямаше да я има тази горчилка в устата му. Щеше да се изправи и да понесе всичко, ако истината бе излязла наяве. А сега се бореше с омразата си, с желанието за отмъщение, с безсилието, което го бе налегнало, със самотата и липсата на подкрепа.
Новините около състоянието на Мин Ир Ра бяха останали непроменени с дни. Поради тежката мозъчно-черепна травма на сестра му лекарите я бяха привели в изкуствена кома, за да може тялото й само да се възстанови от удара. Все още не се знаеше какви точно последици са възможни, защото имаше масивен оток и не можеше да се прецени. Общо взето положението бе една огромна неизвестна кога, как и дали ще се събуди тя? Желанието за физическа саморазправа отново заговори в тялото му, но той понечи да го озапти.
Лишен от всякакъв ентусиазъм се качи на велосипеда си. Не му се прибираше, но знаеше, че не му остава нищо друго. Стъмваше се и бе късно за жадувания разговор, който искаше да проведе. Поне знаеше, че никога вече няма да се върне в този ужасяващ увеселителен парк, но му предстоеше още едно меле и то с въпросния мениджър. Този който дърпа конците. Главният кукловод.
Мислеше само как ще плати разходите за болницата. И това тежеше на сърцето му като воденичен камък. И ако сега някой му кажеше какво ще се случи в следващите два часа, никога не би му повярвал. Просто би се изсмял и отминал. Но животът има странно чувство за хумор понякога.
Захладня. По улиците хората все повече оредяваха. Усещаше как вятърът брули лицето му и то придобива цвят по страните, ушите и носа. Това поне доказваше, че все още бе способен да изпитва нещо друго освен празнота, макар тази реакция да бе по-скоро физиологична, отколкото на емоционално ниво. Движеше се толкова машинално, че дори не разбра кога бе влязъл в кварталния магазин, бе си купил рамен и сега той гореше езика му. Изплю въпросното нещо от устата си и се смъмри задето съзнанието му бе заето изцяло само от хора на които не им пукаше за него, вместо да се концентрира над важните такива, а именно той и сестра му.
Прибра се изцеден от всичко станало. Имаше чувството, че дори стените го притискат и всеки момент ще се захлупят отгоре му. Заспа въртейки се неспокойно.
Сестра му. Мисълта за нея премина като ток по тялото му. Инцидентът. Сънят му се превърна в някакъв терорен кошмар. Сепна се от рязко изписукване. Изтри потта от челото си и вдигна поочукания си телефон. Новини от болницата. Спешно! Изхвърча като тапа навън, а някъде в едно отдалечено кътче на съзнанието му звучеше налудничавото: ''Не прекалявай с аниметата.'' Много анимета ли? Ама идолът сериозно ли бе казал това? Ако нещото, което се случваше с него в момента би могло да се сравни с аниме, то той с удоволствие би участвал в него. Там колкото и драми да се случват, светът бе едно идеализирано място. За съжаление в живота нещата не стояха така просто. Тук думата 'отговорност' имаше тежко значение и в момента Мин Че Ри поемаше своята част от него.
Сърцето му бе на път да изкочи от гърдите и, ако не бе напълно убеден, че се намира отляво Мин Че Ри би се заклел, че има поне още четири и ги усеща също така и отдясно, в гърлото и в ушите си. Общо взето се бе почти напълно умопобъркал. Очакваше най-лошото и когато задъхан до крайност и разгърден като пропаднал прошляк взел свръх доза се добра до отделението без никакъв цвят на лицето, докторите си мислеха, че той самият има нужда от медицинска помощ.
Имало промяна в състоянието на Мин Ир Ра. Отокът взел да спада. Това било рязко подобрение и значело, че организмът й успешно е започнал да се възстановява. Все пак оставаха опасенията за последствията. Докторът не пропусна да отбележи, че има и много болнични разходи за уреждане. Медикът най-сетне успя да измъкне топлата си ръка измежду леденостудените пръсти на младежа и забърза по коридора, сякаш очакваше всеки момент момчето да го погне и заръфа месата му. Обектът към когото бяха насочени тези мисли, се чувстваше измамно опиянен и смъртно уплашен от предстоящото. Поставен в ситуацията на колебание, че нещо окончателно ще се реши в добрия или лошия смисъл, той се побъркваше от дозата вероятности, която му сервираха преди миг.
Отиде в стаята на сестра си и остана там дълго. Говори й и отчаяно се опитваше да се убеди, че има само един вариант. Тя да се оправи.
Събуди се, а очите му бяха по-кръвясали и от тези на прародителя на всички вампири, граф Дракула. Стресна се, защото не виждаше нищо нормално, а само нещо размазано. Поиска да си разтърка очите и посягайки откри, че някакво парче хартия е залепнало на челото му. Фокусирайки какво точно е, успя само ядно да изскърца със зъби преди да го намачка и захвърли. От въпросната страница чаровно му се усмихваше Той-Идолът. Кой беше домъкнал това чудо тук? Навярно някоя от хилядите приятелки на сестра му. Оглеждайки се наоколо настроението му приближи точката на замръзване или по-точно тази на абсолютната нула(-273 градуса). Цялото помещение, освен с картички за бързо и успешно оздравяване бе окичена с плакати и сувенири свързани с този омразен човек, като на някои от тях дори пишеше, че щом се оправи, отново ще може да посети своя любимец. Трябваше спешно да се предприемат мерки. Имаше само едно решение на проблема. Щеше да забрани на тези фанатични гърли да припарват до тази стая. Откъсна всичко, което попадна в ръцете му, а някои от фигурките натъпка в джобовете си, за да ги изхвърли като излезе.
Плановете за деня бяха, че днес щеше да си търси работа, но преди това трябваше обезателно да говори с мениджъра. Първо, обаче имаше крещяща нужда от душ и бръснене. Все пак никой не би наел някой изглеждащ като него. След като си спретна тоалета, бе принуден да признае, че отново не позна човека гледащ го от огледалото, но този път в положителен смисъл. Изглеждаше като някой, когото биха сваляли ученичките от девическата гимназия и това силно го притесни. Реши за по-сигурно да не минава от там. Оправи яката си и излезе.
Велосипедът нямаше да му е от полза днес, затова прецени, че е по-добре да използва метрото. Застанал пред компанията за млади таланти усети, че му предстои много важна битка. Такава, каквато трябваше да спечели обезателно. Изненадата дойде, когато едва бе подал визитката на мениджъра във фоайето и дори и още не бе успял да продума, а усети, че вече го отвеждаха към горните етажи. После всичко премина като на сън и дори когато след около час излезе от тази сграда все още му се струваше, че сънува. Бе получил предложение, което хвърли в потрес цялото му същество и което го теглеше право в бърлогата на лъва. Проблемът беше, че ако той влезеше там, нямаше да бъде нищо по-малко от пантера и това щеше да е сблъсък на живот и смърт.




ПП. По принцип не съм фен на това да пиша нещо различно от кратки разкази, защото съм твърде разпиляна, за да запомня кой как точно е изглеждал и какво е направил преди две глави, но пиша това с голямо удоволствие. Може би има някакви противоречия, но аз не ги виждам. Оставям това на някой друг ентусиаст. Това е от мен. Надявам се скоро да напиша нов пост. Не бях писала май от повече от година и сега искам да си наваксам.

Този човек го караше да се държи по начин, който не мислеше, че му бе присъщ. До преди дни дори и не подозираше, че би могъл и това го плашеше, защото не знаеше какво да очаква от себе си. През следващите дни тепърва щеше да разбере какво значи да стъпва на минно поле. И ако сега знаеше каквото щеше да знае тогава, то със сигурност нямаше да си постели по същия начин. Проклета да бъде тази негова гордост, инат и идеята, че родът Мин никога не пада по гръб! Въздъхна и попритисна нервния си корем. Точно сега ли намери да го преследва подобно неразположение? Бързо се намъкна в сградата. Бе добър в това да открива най-тъмните места, но сметна, че достатъчно бе стоял в сенките. Време беше да излезе на открито, а там не бе лесно да останеш скрит за дълго. Там, където бяха светлините на прожектора.
Ако се вярваше на думите, че 'моят дом е моята крепост', то домът на идола със сигурност можеше да се сравнява с непробиваема крепост. Все пак реши да не се промъква като мишка през някоя дупка, а да влезе през парадния вход, срещайки някого очи в очи. Не очакваше, че това ще е самият принц Великолепни. Когато го видя се зачуди къде бе оставил коня, сабята и антуража си. Явно да изглеждаш небрежно, когато си си у дома не се отнасяше за идолите или поне не за този. Авторитетно се поклони и го заобиколи, сякаш бе конус, а той автомобил на полигон. Всъщност изпълняваше много стриктно израза, 'подминат като пътен знак'. Очакваше апартамента да е пълен с помощници, като онези в кафенетата с бели и черни униформи, които ще му покажат къде да се настани и после ще му дадат указания как да отиде при големия, лош вълк. Проблемът на представите бе, че можеха да бъдат оприличени на нещо като голям, сапунен мехур. Лек и ефирeн е, в цветовете на дъгата, но в един момент се пука и ти се оказваш лице в лице с някой, когото не ти се нрави да гледаш особено и най-вече не си имал време да се подготвиш психически. Като се замислеше, едва ли някога щеше да бъде готов, но внезапната промяна в плановете му му подейства като студен душ. Ненавременен и стряскащ. Сега си обясни защо му се наложи да позвъни няколко пъти, преди да му бъде отворено. Все пак Негово Величество едва ли бе свикнал да го безпокоят по подобни необичайни поводи. Напомни си да изрови кода за апартамента от багажа, защото вече не му трябваше. Помнеше всяка една цифра от него. Много странна комбинация. Навяваше асоциации с мерките на някой супер модел.
Ръцете му се бяха изпотили и той пусна саковете, които държеше, за да ги прихване наново. Хвърли крадешком поглед на затварящия вратата младеж, а след това си придаде непоклатимо, невъзмутим вид на социален работник, оценяващ средата за живеене.
Общо взето вече знаеше какво е положението. И двамата не можеха да се понасят и сега, сякаш се изпитваха до какво може да доведе това. Гледаха се в продължение на може би около минута, без да правят нищо друго, застанали в края на коридора, но сякаш около тях въздухът се бе наелектризирал. Неприязън, фино и особено чувство го бе налегнало сега и той тръсна глава, да не би да се е заразил от нещо твърде непонятно за обикновен човек като него, предадено му, едва ли не по въздуха от човека стоящ отсреща.
Забранени стаи за достъп, при това цели две на брой и все пак му бе додадено от идола, че има шанс това да се промени. Зачуди се какво щеше да е различното тогава.
Мин Че Ри след разглеждането на още някое помещение продължаваше да очаква от някой гардероб вграден в стените да изпонападат дузина икономи и прислужници. В тази обител всичко му се струваше така стерилно чисто, че нямаше начин да няма поне малка армия, която да се грижи нещата да са така изрядни. Само се чудеше къде ги крие всички тези хора идолът. Този апартамент имаше ли складови помещения, таван? Все повече нарастваше учудването му.
Ето и свещената обител, която щеше да обитава. Честно казано не очакваше, че ще се окаже сам с идола. Все още имаше надежди за друго човешко същество, което можеше да бъде свидетел на събитията , които ще се случват тук, в случай на нужда от свидетелски показания. Вратата на стаята му, дали се заключваше? Не посмя да попита за други служители, а реши за вратата да използва стол. Това трябваше ли да му действа успокояващо? След като бе смятан за пречка относно щастието на идола, то се предполагаше, че пречките биваха премахвани. Не искаше да разбира как.
Пусна саковете на земята, сякаш бяха пълни с олово и изпуфтя пренебрежително тихо. Това бе нарочно, нали? Идолът целенасочено бе оставил тази стая за последна.

**************
Дали бе чел договора? О, да, беше му обърнал подобаващо внимание.
-Знаете ли Те Ки Джон-ши, Вашият мениджър е много приятен и разговорлив събеседник. В този ред на мисли трябва да добавя, че с него много си допаднахме и имахме възможност да си поговорим за Вас и това, което би се очаквало от мен като асистент. - Видя изненадата в очите на другия. Нима бе очаквал толкова лесно да го накара да се предаде. Значи го бе развел просто за заблуда, пазейки силната си карта за накрая, когато вече опонентът му щеше да е приспал бдителността си. Реши все пак да играе по правилата на своя противник. Прочете ограниченията, а зениците му се движеха с учудващо постоянство и съсредоточеност по страницата. После въздъхна и прибра наръча слипове, които бяха се разпръснали по завивката обратно в плика, в който си бяха в началото и ги пъхна в сака си. Не харесваше слипове. Знаеше, че трябваше да си вземе боксерки. Защо позволи на продавачката да му се наложи? - Помня, че в договора, който подписах нямаше клауза за допълнителни споразумения. Имам предвид в последния вариант на договор, който преглеждах. - Прочисти гърлото си. - Ако се съмнявате в думите ми, можете да се обадите на господин мениджъра и да го попитате. – Истината беше, че все още размишляваше върху причините защо идолът го бе предложил за този пост, но сега вече знаеше. Искаше да превърне съществуването му тук в ад, да го унижи и за пореден път да покаже превъзходството си, използвайки похвата ‘дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо’. Тук под неговия контрол и спазващ условията за поверителност, той бе обезсилен. Не се бе сетил за това. Ядоса се. Неимоверно много. Дотолкова, че слепоочието му започна да пулсира и кръвта се събра в главата му. Сега вече не се чувстваше толкова зле от факта, че бе взел предпазни мерки. Докато бе стоял в кабитета, преди да подпише, бе направил един анализ на предложението и бе сметнал, че каквато и изгода да преследваше идолът, неговата от него нямаше да бъде по-малка. Възможността, която му се предоставяше не беше за изпускане. – Та поговорихме си и аз обясних, че не съм запознат с десетките термини и хилядите условности и те ме карат да се чувствам объркан и разколебан. Все пак досега не съм работил на подобна длъжност. Тогава стигнахме до идеята да подпишем стандартен договор за работа, включваш условия за поверителност и задълженията ми. В него нямаше допълнителни клаузи. Мениджърът беше толкова радостен, че сте се решил на тази стъпка, че бързаше да подпишем, преди да сте се отметнал. – В притеснението си Мин Че Ри смесваше официалния с неофициален тон и се укори, че идолът му действаше на хладнокръвието. - Разбрахме се, че ако Вие имате някакви допълнителни условия и и двамата сме съгласни, можем да подписваме колкото си искаме лични споразумения, но независимо дали аз съм съгласен с тях или не, трябва да уточня, че вече съм нает на работа. - Невинното изражение на Мин Че Ри можеше да се сравнява само с това на някоя дева, но всъщност вътрешно той бележеше точка, защото току-що бе отвърнал на удара и сега топката отново бе в полето на идола. Умееше да се пазари и да се нагажда спрямо предложеното му. Днес след първоначалния шок бързо бе навлязъл в ситуацията и бе преценил, че му се отваря повече от една възможност. Добре, заплатена и престижна работа, покриваща всекидневните му нужди и възможност да навлезе и опознае отблизо, онзи от когото се интересуваше. - Ако искате мога да Ви помогна, за да се уверите, относно договора, който подписах, защото явно не сте запознат с последния вариант. - Мин Че Ри извади десетките листи и ги разпери на леглото си. Между другото ето тук са упоменати някои облаги, които ми се полагат при определени обстоятелства, като например командировачни, ако Ви придружавам по време на ангажимент извън града, а също и извънредно заплащане, заради 24 часовото ангажирано време, предоставено Ви при тези извънредни обстоятелства, както и кога и как ще имам свободно време през останалия период на служба. – Той разтърси парчето хартия със списъка. - Относно това. Можем и двамата да се споразумеем за нов отделен договор, като и аз ще имам някои така да ги нарека предложения. За момент се зачуди какво точно иска, но после смело започна да изброява:

1. Моля, да се отнасяте с мен с нужното уважение и без предразсъдъци с оглед на произхода ми и подценяване на качествата ми!

2. Уединението е важно дори и за асистента и моля да бъде спазен добрия тон при навлизане в личното му пространство, включващ почукване при влизане в стаята му и изчакване на съответен отговор!

3. Асистентът не е робот и не е на разположение по 24 часа на денонощието с изключение на точките упоменати в основния договор. Моля, да не се злоупотребява с това му задължение! Все пак при нужда би се отзовал. Уточнение-при съществена нужда!

При неспазване на някоя от точките на договор подопечния си запазва правото да наруши някоя от точките от списъка на своя работодател.

Това са условията ми. Ако желаете можем да си запазим възможността за бъдещи добавки и промени. Ако достигнем до съгласие, след подпечатването им моят договор ще остане у Вас, а Вашият у мен. Така или иначе аз вече съм нает и не мога да бъда уволнен, освен ако не спазвам указанията само от онзи договор, чиито оригинал е в кабинета на мениджъра, така че не бих могъл да подпиша нещо с клауза, която му противоречи, но бих могъл да приема друго морално или материално порицание. Аз Мин Че Ри мисля съвестно да изпълнявам задълженията си. Радвам се, че мога да работя като асистент на Те Ки Джон-ши. - Той се поклони. - Моля, грижете се за мен! - След като изтърси това на устните му цъфна най-очарователната усмивка, за която всъщност не вярваше, че бе способен. – Бих Ви правил компания, докато мислите по въпросите, за които стана дума, но природата ме зове. - Размаха пакетче с кърпички под носа на идола, а след това напевно продължи: - Това там беше тоалетната, нали? Моля за извинение, но храната тази сутрин нещо не ми понесе! – Тази му постъпка вероятно можеше да бъде сметната за невероятно грубо пренебрегване, но всъщност причината бе нервността на Мин Че Ри от присъствието му тук. Нещо за което той по-скоро би си отхапал езика, отколкото да признае на глас. Напълно осъзнаваше, че можеше и да не се държи толкова селски, но предпочете да запази коза на доброто и умно момче, за някой по-подходящ момент, когато бъдещият му шеф не бе готов да му извие врата. Не можеше, обаче да не потвърди пред себе си, че общуването му с идола на това долнопробно ниво се дължеше на факта, че бе изваден от зоната си на комфорт. Имаше чувството, че бяха взели дрипава, парцалена кукла и я бяха изложили на витрината с кристалните фигурки.
С бърза крачка се вмъкна в малкото помещение. Двадесет и пет минути по-късно, разтоварил всичките си грижи и с ведра усмивка, той пусна водата, после се изми и пооправи, и излезе, сякаш беше следващият мистър Америка, т.е. с походка на глътнал бастун.

************
Беше някъде към три часа след полунощ, когато окончателно се отказа да се опитва да заспи. Положението бе неловко. След всичко, което си казаха с идола, последният се бе затворил, за да обмисли нещата и бе оставил бележка, че ще даде своя отговор утре. Така или иначе вече си имаше асистент, иска или не и вината си бе само негова. Мин Че Ри добре се беше ориентирал в ситуацията и възползвайки се от допусната грешка се бе оказал по-близо, отколкото си бе мечтал. Само, че защо не се чувстваше удовлетворен изцяло от постъпката си. Съзнанието му постоянно нашепваше, че бе извършил подлост и колкото и да се опитваше да притъпи тази мисъл, казвайки си, че друг бе започнал първи, нещо все не му се получаваше.
Бе се отказал да разопакова багажа си. Имаше усещането, че ако извади вещите си, ще бъде прекалено уязвим за чуждите очи. Онези очи, които все още така добре си спомняше. Все пак вече бе внедрил кърпа за лице в банята, четка за зъби и крем за бръснене, общо взето всичките му тоалетни принадлежности. Докато преглеждаше дрехите, за да избере утрешния си набор, който да съчетае, се замисли, че нямаше нищо достатъчно представително, което да отговаря на новата му длъжност. Приличаше по-скоро на разносвач за доставки по домовете, отколкото на личен асистент на идол. Напипа нещо в един от суитчерите. Беше го изпрал, но бе забравил да провери джобовете. Извади от там няколко дребни неща и ги остави на перваза на прозореца, без дори да ги погледне. Бе забравил за фигурките, които бе взел от стаята на сестра си. Чувстваше се препълнен с мисли и празен откъм съдържание на нещо друго, освен тях. Имаше нужда да открие нещо познато в този нов, враждебен свят, в който бе попаднал. Огледа се и видя скицника стърчащ от единия от саковете. В сегашната негова стая нямаше удобствата, за да рисува. Нямаше бюро или дори масичка. Грабна го и отиде в хола. Тук му бе разрешено да стои, нали? Явно тази стая щеше да играе ролята на офис или пък неговата се нуждаеше от подобрения. Изпи няколко чаши с вода, но все още му беше горещо. Реши да не си играе с настройките на климатика, затова разкопча горнището на пижамата си и го наметна през раменете. Настани се на дивана. Ръката му се движеше плавно, но графитът, с който рисуваше, сякаш по-скоро сам изписваше линиите, светлосенките и хилядите чертички на листа. Вече не мислеше за нищо. Очите му гледаха листа, но не виждаха.
Не знаеше кога се бе унесъл. Навън утрото настъпваше. Главата му бе клюмнала назад. Горнището вече не беше на раменете му и го оголваше до кръста. Гърдите му се повдигаха равномерно. Бе заспал преуморен от станалото в последните часове. Ръцете му бяха прострени напред, а в скута му се мъдреше недовършената скица. Тя сякаш представяше две истории, които контрастно се биеха. От предния план лъчезарно се усмихваше сестра му и мяташе за поздрав. Около нея се носеше цялата жизненост и виталност на които едмо младо момиче би било способно. Отвсякъде я заобикаляха цветя и пеперуди. Житотът преливаше от тях. На заден план, обаче фонът потъмняваше. Някъде от сенките се прокрадваше едно полускрито лице във черно-бяло и чертите му странно напомняха тези на идола.
На масата самотно стоеше недопита чаша с вода с мече коала, на която пишеше ‘брат мърморко’. Зазоряваше се и светът се събуждаше в новото утро. Из въздуха се усещаше щекотливо трептене в очакване на пукването на зората.

Беше спал като новородено. Очите му още бяха сънено замъглени и той ги потърка, така както правят малките деца, когато не им се става. После се протегна лениво, вдигайки ръцете си високо над главата и извивайки гръб. Тялото му преливаше от жизнена сила, но той продължаваше да се изтяга като домашна котка на припек. Не можеше да повярва. Тази нощ бе сънувал. За първи път от много време насам. За първи път, откакто детството му бе свършило ненавременно. Не помнеше какво, но знаеше, че е било хубаво. Усещаше топлина, сякаш някой до преди малко го бе гушкал в прегръдките си и този някой го бе обичал, бе го грижа за него. Спомни си за портретната снимка, която бе оставил да наднича от полуотворения сак, от който бе извадил скицника си. От нея го гледаше семейството му. Тази снимка винаги му вдъхваше кураж. Сърцето му, сякаш преливаше от обич, отдавна необитавала тази част от него и то в толкова големи количества, че го накара да се зачуди, дали бе същият човек или през нощта извънземни тайно си бяха правили опити с него, за да му припомнят как се обича. Всеки мускул от тялото му се бе отпуснал в блаженство. Съзнанието му се бе претопило в сребристо спокойствие и не усещаше премаляване или стомаха си като буца заседнала в гърлото. Възможно ли бе това?
Замисли се колко време му бе отнело вчера, за да си събере багажа. Бе събрал целия си живот в два средно големи сака и това му бе отнело около десет минути. Би казал, че онова, което бе побрал в пъти повече в себе си бяха спомените му. Тях пазеше в сърцето си и там никой не можеше да ги види или да му ги отнеме. Семейството, което някога бе имал. Всеотдайната майка, грижовният баща, малкото, палаво момиченце, което вечно правеше пакости в стаята му. Един по един тези хора напускаха живота му твърде бързо, за да успее дори и да го осъзнае тогава. Това го бе изолирало от света и ако преди се струваше странен на хората, то сега той по-скоро изглеждаше като нов, различен биологичен вид, непознат на човечеството. Сърцето му вече не приемаше нови обитатели, защото още го болеше от онези, които бяха оставили следите си там. Първи напусна баща му. Беше строителен работник. Един ден бе пробол крака си с някакъв пирон. Нещо на пръв поглед толкова безобидно коства живота му. В комбинация с пирона и диабета, който имаше прояви реакция, която доведе до рязкото му влошаване и последвала смърт. Дали от шока или просто от злощастно съвпадение, но съвсем скоро майка му разви левкемия, която я покосяваше скорострелно. Изведнъж от затворен в себе си младеж Мин Че Ри се бе оказал глава на семейство, съпруг и баща. Разходите за храна, ток и вода, тези от болницата и за погребението започнаха да се струпват над него като лешояди чакащи умираща антилопа. Наложи му се бързо да порасне и да разбере, че животът не бе майка, а мащеха и при всеки удобен случай ти вземаше това, което ти бе най-скъпо, а в замяна ти оставяше само самота и агонизираща болка, нуждата да сложиш край. Имаше два начина това да се направи: да се предадеш и да се оставиш на произвола или да вдигнеш разтрепераното си тяло от земята и да отвориш очите си широко за възможностите, които трябваше да издебнеш и да си извоюваш. Затова се научи да се бори, да ръмжи и да оголва зъбите си, изправяйки се срещу този свой противник, защото по-скоро би озверял от гняв, отколкото да се примири с някакъв мизерен, кучешки живот. Разбра, че когато обичаше нещо трябва да го брани, за да го опази. Тогава защо не можа да опази нея? Защо тя не проумя какво искаше той? Защо просто не го послуша? Така всичко щеше да е толкова различно. А сега нейният образ също избледняваше и оставяше поредната кървяща рана. Отокът спадаше с всеки час, но тя не се събуждаше. Защо?
Нещо далечно му подсказваше, че трябва да се тревожи и преди дори да разбере, че не бе в собствения си дом, разбра какво е то. Чу шум и както бе в полуизправено положение и се канеше да отиде до тоалетната усещайки, че водата от снощи неистово иска да излиза, залепна обратно на канапето, виждайки лигите си спускащи се по бялата кожа. О, не, това не можеше да му се случва! Как бе успял така да се заблуди? Реакцията му бе инстинктивна. Виждайки кой се задава насреща, просто поиска да го избегне. Не бе готов още за суровата действителност, не и толкова рано сутрин. В главата му нахлуха всички парченца от пъзела и вече знаеше къде се намира и защо този човек стои на толкова нищожна дистанция от него. Беше му трудно да контролира дишането си и да успява да го попоглежда изпод мигли, докато се правеше на заспал. Проклятие! Той шегуваше ли се? Колко време мислеше да остане там, така втренчен в него. Осезаемо усещаше погледа му и можеше да се закълне, че откъдето минеше, сякаш го горяха с цигара. Толкова концентрирано презрение. А после го чу. Леле, идолът не си поплюваше, добре боравеше с епитетите. Череша, череша и омраза към черешите. Едно време, докато все още ходеше на училище децата също му се подиграваха за приликата в името му с този плод. Макар да се пишеше различно, по звучене името му много напомняше на английското 'череша'. Харесваше името си. Някога майка му полагаше неговата глава и тази на сестра му на коленете си, галеше косите им и им разказваше как е избрала имената. Буквата 'р' не беше нещо обичайно, но тя много харесвала звученето й, затова и настоявала децата да се кръстят именно така. Съзнанието му се върна отново в настоящето. Значи не само Мин Че Ри имаше в запас 'мили' обръщения, но и новият му шеф. Шеф ли? Каква отвратителна мисъл. Това предполагаше някой, който имаше право да упражнява власт над него. Да разполага с волята му. Няма начин! Никога! По-скоро би умрял. Щеше да намери начин да избегне подобно положение, каквато и цена да му костваше. Идолът трябваше да проумее, че не може да си играе с живота на хората и да му се разминава безнаказано. Точно затова той бе тук и щеше да му покаже, как се надцаква най-добре, и че крайният резултат не винаги е в полза на този, който си вярва, а в този, който умее да чака шанса си. Накрая печели този, който съумее по-добре да разиграва картите си, а Мин Че Ри имаше доста трикове от които да се възползва в ръкава си. Или поне за в момента си мислеше така.
Идолът приключи с огледа си и се зае да пише нещо. И по-добре. Мин Че Ри никога не се бе чувствал толкова възмутен в живота си. Бяха гледали на него като на изложбено животно в цирка. Рядко и невиждано досега, за което плащаш, за да видиш в клетка и оковано във вериги и което всеки би искал да има или поне да вземе нещо от него за спомен със себе си, в резултат на което животното бавно се побъркваше от нуждата да бъде свободно, или поне от правото да отиде до тоалетната възможно най-скоро. Моля те, Господи, изкарай го от тук! Нищо неподозиращ идолът бе кръстосал крака в прилепналите си джинси и мислеше подпрял с ръка брадичката си. Как можеше мъж да кръстосва крака? Проклета метросексуалност! Един мъж просто трябваше да бъде мъж на място и това е. Е, това не значеше, че трябваше да изпуска сутрешни лиги по дивана, да се прави на заспал, за да избегне нещо неприятно и да стои почти гол пред настоящия си работодател, но никой не бе идеален, нали така? Махай се! Махай се! Къш! Моля те, просто си излез, а!? Нека се разбираме с добро. Мин Че Ри направи единственото за което се сети. Промърка в мнима просъница, размърда се и се изтегна, изпускайки едно:
- Миличко, - и с дяволита полуусмивка добави - ей, сега идвам с теб в банята.
Бе чул тази реплика в един филм наскоро и реши да я използва. Резултатът бе повече от задоволителен. Идолът драсна на две-на три още нещо и излетя от стаята. Няколко секунди по-късно и в противоположна посока Мин Че Ри се засили към тоалетната.
Нещо подобно нямаше как да се опише с думи. Посещението в това малко помещенийце бе най-приятната част от деня му. Едва ли някой се замисляше колко успокояващ и премахващ напрежението ритуал би могло да бъде нещо на пръв поглед толкова тривиално. Бе гледал предавания в които група чудаци бяха превърнали тоалетните си в свой дом, бяха преместили офиса си там или си бяха направили библиотека, но той не искаше да усложнява така нещата. Просто влизаше, затваряше очи и изпадаше в нещо подобно на ступор чувство, където светът и цялата вселена бяха в мир със себе си. Е, този път не бе точно така. Влетя вътре, почти изкъртвайки вратата, оставяйки я да зее, едва успявайки да вземе завоя и да се приведе в нужния вид, спрямо това което щеше да прави. О, да! Най-хубавата част от деня. За някои хора тя бе сутрешното кафе, за други цигарата след луда нощ, за трети сутрешна разходка, за него бе да свърши едно от най-естествените неща на света, освен това да диша и яде. Между другото, стомахът му вече стържеше.
Изми си ръцете и ги изтръска, после хукна към хола, за да приведе нещата в приличен вид, почиствайки след себе си. Видя нещото оставено му от идола. Оказа се списък със задълженията му за деня. Пътьом към стаята си степенува нещата по важност и отхвърли онези, които не бяха за деня или пък належащи, като това да си купи нови дрехи, например. Отдолу с нечетлив, затормозяващ зрението почерк бе отбелязано, че всички договорки от вчера остават на устно ниво, но е препоръчително да се спазват, иначе всеки си запазваше правото на санкция. Мхъм, нещо като тест за поносимост между двамата. Какво по...Огледа се. Дали станалото не се дължеше на някоя помощница, за която Мин Че Ри все още смяташе, че идолът скътаваше някъде из това прокълнато място? Вече имаше право да наруши едно от правилата на всезнайкото. Вчера изрично му бе забранил да влиза в стаята му без негово съгласие, а той не се бе съобразил. Ето за това не си разопакова багажа. Беше поставил отметка на прага и в момента в който някой я престъпеше тя променяше положението си, издавайки, че е имало натрапник. Това му бе стар навик, останал му от годините, в които се опитваше да опази палавите си списания от зорките очи на любопитната си сестра. Човек никъде ли нямаше право на уединение? Защо ли се чувстваше разочарован, предаден? На какво се бе надявал? Не бяха подписали никакви договорки, но явно не можеше да разчита на добри обноски и толеранс. Те явно бяха чужди на обитателя на този дом. Остави списъка и огледа багажа си. Поне тук не беше ровено. Погледна телефона си. Напълно бе изключил за него. Идолът му бе звънял по тъмни зори. Какъв припрян човек! Взе нещата нужни му за банята, хвърли си един душ, удари му едно бръснене, малко афтършейв и после се мушна обратно в стаята си да се облече. Голямо търчене падна. Трябваше бързо да се стегне и да отпраши. Задачите му, макар и малко не бяха лесни. Адресите бяха в краища на града за които дори и не беше чувал, а в дадената му дебитна карта парите сигурно и за транспорт нямаше да му стигнат. Каква скрънза се бе оказала неговата известна персона. Пфф...звезди.
Първо започна от най-отдалеченото място, което се оказа, че е деликатесен магазин за сирена. Ама, че префърцунена страст! Когато човек се сети за кореец, едно от последните неща с които би го свързал е сирене. Миризливо сирене. Корейците смятат млякото за гнусно и все още трудно го възприемат като вариант за храна. Та сиренето не е много на почит/с изключение на тофу/ и всичкото им такова е привнесено, следователно нетрадиционна храна и не твърде популярна, а спрямо списъка на идола той би трябвало да е луд по разни миришещи на чорапи и с зеленясал цвят неща. В списъка му бяха изброени: италианските Моцарела, Горгонзола, Бри, Камембер, Грана Падано, плюс Маскарпоне, швейцарското Ементал, като и плодови сирена с ябълки и канела, с боровинки, с манго и джинджифил и козе сирене. Идолът да не се правеше на денди? Що за сноб бе този човек? Точно така, това бе велика проява на снобизъм. Дишай, успокояваше се асистентът. Богатите затова са богати, за да пилеят парите си в безсмислени дейности, като ядат всякакви гадости и правят глупости. Всичко, което трябваше да направи бе да поръча няколко плата измежду тези сирена, като му бе поръчано да избира измежду най-сочните. Какво по дяволите трябваше да значи това!? Нали не се очакваше да яде от тези неща, мязащи на вече нещо ядено и изплюто? Освен това трябваше и да избере няколко различни вида вина и брускети, за да ги поръча и кетъринг компанията щеше да ги достави до крепостта на вездесъщия идол. Не искаше да знае какво представляваше закуската на последния споменат.
Собственикът познаваше идола като редовен клиент и близък приятел и щом разбра, че Мин Че Ри е изпратен от негово име му спретна една разходка из дебрите на мухъла и миризмите, а после и една прожекция от която му се догади и се зарадва, че не е закусвал, поне до момента в който не стана време за задължителна според развеждащия го собственик дегустация и десетки хора не го загледаха в устата как се 'наслаждава' на този неповторим вкус. А вкусът наистина бе един път. След три часова обиколка се нагледа на всякакви извращения на ума, а в едно от сирената от видеото, което гледаха дори имаше и червейчета и хората които го консумираха си го ядяха с тях, като казваха, че те обогатявали вкуса му. Асистентът на звездата излезе от там с цвят на лицето в пепелявосиво и с идеята, че стомахът му вече няма възможност да задържа нещата, които бе ял. Жалко за хубавото вино с което бе прокарвал хапките и което сега бе част от пейзажа по обувките му. Категорично можеше да се закълне, че работодателят му нарочно му бе спретнал това шоу, а усещайки миризмата лъхаща от дрехите му се закле, че тъпкано ще му го върне.
На път му бе химическото чистене, после трябваше да вземе един сценичен костюм от едно от ателиетата с което компанията на идола работеше, но имаше проблем с ципа и трябваше да изчака, а времето му накъсяваше и той предложи да го поправи сам вкъщи, вместо да стои като изтукан. Натоварен с безброй торби, торбички и торбища, изморен и гладен, реши да изяде набързо един рамен, а после хукна към следващата си задача. Добре, че имаше карта за метрото, та парите от чичо Скрудж да му стигнат. Прибра се накачулен като кон, напълно изцеден и проклинащ съдбата си. Не само, че смърдеше на сирене, но и изпотявайки се миризмата му добиваше нови висоти на поносимост от обонянието му. Пъхна част от продуктите, които бе взел за вечеря в хладилника и се зае да зашие костюма. Заши го, оставяйки го на масата с все още непрекъснат конец и игла забита в него и изтърча към банята. Нещо определено му куцаше в организацията днес. Наистина ли не бе създаден за нещо подобно? Хайде де, това беше просто работа, но изискването постоянно да е в роля го изтощаваше. Нямаше как да бъде себе си пред някой, който се преструва и докато другият играеше той също минаваше в защита. Все пак в момента, в който някой се разкриеше, то играта приключваше. Всяко начало бе трудно, а на него не му оставяше друга опция, освен да се справи, нали? Лицемерно ли бе от негова страна, че продължаваше да мечтае за отмъщение, играеше ли нечестно? Да, знаеше, че е така, но притъпяваше тези мисли и ги избутваше зад израза 'целта оправдава средствата'. Кой бе виновникът? Естествено, че той, който не успя да я защити, а идолът бе инструментът използван, за да посочи неговото невнимание. Всеки ден отивайки в болницата се наказваше за това и за пореден път се убеждаваше, че в радостите хората са заедно, а в скърбите сами. Нямаше да прости на идола липсата на човечност, която прояви тогава, защото той бе човекът имащ думата онзи ден, но си замълча и отмина, сякащ ставащото пред очите му бе досадна подробност.
Втурна се вътре и за секунди се отърва от дрехите си, оставайки по бельо. Накисна ги, изпра ги и ги метна на стайния простир. Стана му горещо. Напръска лицето си с вода, за да се охлади и да помисли трезво над нещата, които оставаше да свърши. Трябваше да отиде до болницата. Вдигна кърпата си от поставката до умивалника, за да се избърше и дъхът му за миг замря в гърдите, след което се олюля и се свлече назад почти лягайки на пода. Дишаше на пресекулки, а ирисите му играеха лудешки танц. Тялото му трепереше неконтрилируемо, а в съзнанието му преминаваха каданси от онази нощ. Косата разпиляна по гърдите му, лепкавата течност по ръцете му, топлото тяло в скута му, обсебващата лудост в душата му, черната бездна, която го поглъщаше, мъртвешката тишина на фона на всички тези хора около него. В главата му избиваше все по-силна светлина и в един момент тя стана нетърпимо заслепяваща, причинявайки му адска болка. Той се извъртя и се подпря на треперещите си ръце, обръщайки лицето си към пода, като конвулсивно се закашля. Задушаваше се, повръщаше му се и се давеше в собствената си слюнка едновременно. Нещото се взриви в главата му, отнемайки му възможността да вижда повече няколкото капки кръв по белия плат, който стискаше, загубвайки съзнание.