Не любовта ме блазни на земята, да съм човек – това ми е мечтата.

ноември, 2010 година

Над гората падаше мрак. Слънцето отдавна се бе скрило зад короните на дърветата, оцветявайки в пламтящочервено заскрежените им клони. Не се долавяше никакъв повей на вятър, нещо, което да свидетелства за снежната буря, която се бе разразила през последните три дни, откъсвайки селото от цивилизацията. Момчето можеше да почувства покоя на гората, гледайки бързонастъпващата вечер през дебелото стъкло на прозореца на стаята си. По навик обърна поглед към стенния часовник, чието махало потракваше в тишината, отмервайки времето. 16:36h. Толкова рано, а вече слънцето се бе скрило. Зимата в Спаское не можеше да изненада никого. Знаеше, че бе ноември, но точната дата бягаше от съзнанието му. Много отдавна бе престанало да го вълнува времето в отрязъци като дата или ден от седмицата. Забелязваше го едва тогава, когато посрещаше зората или изпращаше залеза. Или гледаше как сезоните преминаваха като лента на филм.
Погледът му се закова за момент на жълтия циферблат на часовника. После премина плавно през библиотеката и нощното шкафче, докато накрая спря на огромното легло с балдахин, единствената мебел, която бе останала от началото на века. От едната дървена колона балдахинът се бе свлякъл на земята и висеше грозно като разкъсано платно на кораб. Вероятно се бе борила, а той дори не бе забелязал съпротивата й. Тялото вече не помръдваше. Той стисна устни, раздразнен за пореден път и отново върна погледа си към смълчаната гора, разстилаща се пред прозореца. Небето натежаваше и от запад бавно настъпваха оловносиви облаци. Снежната буря отново щеше да се върне през нощта, бе сигурен в това.
Смръщи вежди и хвана дългата четка, поставена в чаша на масичката пред него. Повърхността на водата в чашата бе замръзнала в тънка коричка лед, която изпука, щом той извади четката и я натопи в боята, размесвайки я енергично на дървената палитра. Изминаха няколко минути, докато гледаше през прозореца към гората, а после вдигна ръка и доближи четката до платното.
Поколеба се миг. После два. Разтърка чело с лявата си ръка и зъбите му изскърцаха от ярост, осъзнавайки, че колебанието му нарастваше и караше пръстите му да треперят. Направи кафява точка на бялото платно с върха на четката. Ръката му се разтрепери още повече и той я стисна силно между пръстите си. Със замах надраска няколко диагонални линии, преди гнева да го заслепи. Откъсна твърдата хартия, смачквайки я на топка и я запрати в ъгъла при другите, които бе надраскал. Част от хартията полепна по пръстите му и той ги разпери пред себе си, забелязвайки съсирващата се кръв по тях. Беше толкова уверен, че ще нарисува мига, че дори бе забравил да се измие.
На нощното шкафче имаше легенче с вода и той отиде до него , потапяйки пръстите си. Когато се извърна към прозореца, светлината посивяваше. Мигът си бе отишъл...
Избърса ръцете си в провесения балдахин на леглото, чувствайки безкрайна умора, която скова краката му. На вратата се почука тихо.
- Влез! - извика той и се отпусна на земята, подпирайки се с гръб на леглото.
Както и очакваше, Альоша подаде предпазливо глава и влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си. Беше шестдесетгодишен слаб костелив мъж с оредяваща бяла коса. Сините очи се бяха вдълбали в кухините на изпитото му лице, а тънките устни бяха извити надолу в недоволна гримаса.
- Господарю Владимир, трябва да тръгваме! - Альоша светна лампите от ключа на стената и изгледа момчето със смръщени вежди. - Отново сте гол! И... целият сте в кръв! Трябва да се окъпете!
- Къде ще тръгваме, Альоша? - Владимир въздъхна и вдигна поглед към тавана.
- Преди малко господарката се обади и каза, че ще Ви чака на Шереметиево, а до там са най-малко два дни път. - Мъжът се приближи към него и клекна, намятайки го с халата, който държеше в ръцете си. - Селяните скоро ще открият телата. Нищо не ви задържа вече тук.
- Добре - Владимир се изправи сковано. Халатът се свлече от голото му тяло и Альоша се наведе да го вземе, за да го наметне отново.
- Моля Ви, господарю, не трябва да стоите гол! Знам, че не усещате студ, но не е прилично!
Владимир не каза нищо в отговор и се запъти към вратата.
- Альоша, погрижи се за тялото!
- Нахранихте ли се? - попита слугата.
- Да - кимна той. - Разкъсах го, за да ти спестя ти да го правиш и да изглежда все едно са я нападнали вълци. Хвърли го при останалите в езерото!
Старецът наведе глава и изчака, докато вратата се затвори след момчето. След това издърпа чаршафа, заедно с разчленения труп, завързвайки краищата. Стори му се страшно леко, сякаш с изпитата и изтекла кръв, тялото бе загубило тежестта си. В последните няколко години господарят бе гневен на нещо, което не разбираше, но и не питаше, за да не навлече неконтролируемата му ярост.

^^^

Каква е първата ти мисъл, когато сутрин отвориш очи?
Вперваш ги в тавана, в стената или в друго човешко тяло на леглото до себе си. Вдишваш дълбоко или въздъхваш, или отново затваряш очи, или сменяш позата си... И мигът, за който говоря, отлита. Мигът на първата ти мисъл.
Вместо това в главата ти изплуват други глупави мисли за училище; за новото момиче, което би изчукал в сгоден момент; за наема, който не си плащал от два месеца; за това, че онзи ден се напи и участва в развратна оргия, от която те наболява задника; за натегача в офиса, който краде идеите ти; че трябва да ставаш да пиеш кафе и да подхванеш поредния скучен и сив делник... За съпругата, гаджето, майка си, брат си, сестра си... За съседа, за учителя, та дори за продавачката в супермаркета, която има хубави цици...
Толкова човешко и толкова еднотипно...
Хората имат абсурдни мечти. Дори имат абсурдна мисъл за мечтите си: човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Сънуват с отворени очи. Фантазират. Градят планове. Чертаят бъдещето. Спомнят си миналото, но...
Но никога не мислят за настоящето. Не могат да видят онзи миг, който се случва между миналото и бъдещето. И може би за това са хора, за разлика от мен. Отдавна изоставих миналото си, а бъдещето ми е вечността, която е може би по-обременяваща от мисли за хубавата продавачка с вирнатите цици.
Казвам се Владимир Казински и от известно време съм на четиринадесет години. Преживях Великата Октомврийска Революция, двете световни войни, бил съм на пет континента, знам да говоря свободно шест езика...
И...
.... съм вампир.
И така според вас каква е първата ми мисъл, когато отворя очи?

^^^

This is called "trying too hard" the last time I checked. Боята наистина така ли се държи, като водата е замръзнала? Нали беше платно, защо се превърна в хартия? Разкъсано от вълци тяло ще е и полуизядено; това си е ненужен детайл така или иначе, влиза се в твърде много обяснения за духа на текста. Два дена до Шереметиево? Доколкото помня, Спаское е от тази страна на Урал, даже и в най-северните територии не би ти отнело повече от ден за да стигнеш до хубав път...

Пък и разваляш какъвто и да е ефект от края на текста, като все пак вмъкваш думата 'вампир'. Къде-къде по-добре би било просто

"И...
.... според вас каква е първата ми мисъл, когато отворя очи?"

'Повърхността на водата в чашата бе замръзнала в тънка коричка лед, която изпука...'

Мисля, че няма неясноти, относно подбора на думите. Не цялата вода в чашата е замръзнала, а само повърхността. Лично мога да те убедя, че това става, ако в стаята не е запалена печка от ден-два и е през зимата.

'Нали беше платно, защо се превърна в хартия?'

Зависи къде слагам тага и какво внушение искам да създам. Дали не е нарочно, че променям думи с почти еднакво значение?

'Разкъсано от вълци тяло ще е и полуизядено;'

Никъде не съм споменала, че не е и полуизядено.

'Два дена до Шереметиево? Доколкото помня, Спаское е от тази страна на Урал, даже и в най-северните територии не би ти отнело повече от ден за да стигнеш до хубав път...'

Спаское е известно с прословутата резиденция на Сталин. Реално погледнато няма и ден път до Шереметиево в Москва, ако пътуваш с кола. Но ако нямаш кола? Или си възпрепятстван по пътя? Преди месец бащата се върна от Тюмен с влака, като пътува близо седмица, защото 'самолетите взели много да падат в Русия'. И да, още съм в началото, нека да навляза малко по-навътре, като не мисля разказа да е прекалено голям.

За да добавя 'вампир' в края, съвсем не искам да се концентрирам върху тази дума, нито целя шок в края на една... ескиза. По-скоро ще целя изненада в края на целия разказ и няма да заложа на първата глава от него.

Благодаря много за коментара!

...амааа ама ама ама платното и хартията са коренно различни материи
И да, спомена, че не е полуизядено, "Стори му се страшно леко, сякаш с изпитата и изтекла кръв, тялото бе загубило тежестта си."
Това изречение предполага, че не е било изядено, според мен...

А 'вампир' просто ми е ненужна там. Цялата тази ескиза крещи 'вампир', това е все едно да вземеш неймтаг "Лъв", и да го закачиш на гривата му. Само ще се разваля ефекта.

Иначе, погледнато като част от нещо цяло и по-голямо, е ... достатъчно добро, защото ме кара да искам да прочета и останалото. Точно колко добро е би могло да се прецени единствено по това останало

ОК, ОК... Поправям тази 'хартия' и 'платно', защото може и да си прав. Субективна съм и вероятно не мога да видя разлика, за което се извинявам, ако съм те вбесила с упорството си. Но това за вмятането на думата 'вампир', няма да го променя, защото както вече казах, не върху назоваването му ще се върти сюжета, а по-скоро от последвалите констатации и възгледи, предизвикани от самата дума. Може и да греша, знае ли човек! Предварително се извинявам, ако съм допуснала грешки!

4 декември 2010 година
Уудленд, Унгава, Канада

Хоук Флетчер мразеше хората.
Те го огорчаваха, обиждаха, съжаляваха, пренебрегваха, малтретираха. Всичко това се усложняваше от факта, че бе копеле, но не какво да е, а от смесения съюз между бяла руса майка и див червенокож мохоук от близкия резерват. Бракът им бе траял само няколко месеца и бързо бе завършил с развод още преди да се бе родил. Доколкото хората бяха словоохотливи в малкото градче, където бе израснал (а те бяха прекалено злобни, за да са тактични и да скрият подобно нещо от дете), майка му - красавицата Роуз Флетчер, бе не само с разкрепостено мислене, но и с разкрепостено поведение, което рушеше всякакви нравствени прийоми, крепящи човешкото общество в откъснатото от цивилизацията градче Уудленд. Тези нейни рушещи морала постъпки се изразяваха в брака й на твърде крехка възраст с богатия старец Джаспър Норуел, който се бе поминал скоропостижно, оставяйки й дъщеря. Обаче младата Роуз изобщо не се бе задоволила с това и предпочете отново да разбие всички нравствени устои, като започна страстна авантюра с индианец от резервата, който пък предпочете да я изостави веднага след като забременя и отпътува за Уинипег, Манитоба.
Роуз Флетчер роди момче, което кръсти на безотговорния му баща и продължи да живее в градчето без да се съобразява с негативното отношение на съгражданите си. Последвалите й решения и начина й на живот я тикаха по нанадолнището, обричайки децата й в свят на запои и развратни игрички с други мъже, които я посещаваха вечер, някои от които благосклонно й заплащаха услугите в леглото.
Сестрата на Хоук бе с три години по-голяма от него и носеше благочестивото име Елизабет, но също като майка им, момичето не притежаваше нищо благопристойно. Вървеше по стъпките на Роуз и на шестнадесет имаше репутацията на девойка, която може да бъде склонена на секс с чаша чай в кафенето на Марти Уолбърг. Училището бе избутано на заден план, а майка й не се интересуваше особено от това. Обикновено почти целия ден жената го проспиваше, за да се събуди със залеза, да се изкъпе, гримира и облече, за да чака поредния мъж, който не закъсняваше. Стаята на Хоук се намираше до тази на майка му и се случваше неведнъж да се събуди от диви крясъци и пъшкане. Затваряше очи и запушваше ушите си, опитвайки се да преглътне сълзите, в които се давеше цялата му душа.
От тогава мина много време или поне на него така му се струваше. Сега начинът на живот го бе лишил напълно от някаква емоция на самосъжаление и болка. Погледите на хората, снизходителните усмивки, с които го съпровождаха, съжалението... Понякога го сочеха с пръст. По-малките деца в училището му се подиграваха и често чуваше "Малкото, червенокожо копеленце" или "Индианеца на курвата". Във всички случаи тормоза бе системен и нямаше начин да се измъкне от града, нито от хората, с които му се налагаше да живее. Може би ако беше по-голям, по-силен, самостоятелен. Но бе тринадесетгодишно момче, затворено, лишено от приятели.
Да. Той мразеше Уудленд. Мразеше майка си. Мразеше сестра си. Мразеше дори баща си, при все че никога не го бе виждал. Мразеше хората, които го съжаляваха и му се усмихваха нежно. Мразеше мъжете, които идваха вечер в дома им, гледаха го като бездомно куче, пренасящо кърлежи и виеха неистово, чукайки след това майка му. Мразеше съучениците си, които го гледаха с пренебрежение, а имаше и такива, които го малтретираха.
И днес не се размина с това. Бягаше с всички сили към дома си в крайните квартали на Уудленд. Студеният въздух дереше дробовете му, а капчици пот бяха избили по челото. Уж бе избягвал да гледа Бари Кийтън, за да не си навлече боя, както го бе инструктирал самия Бари преди няколко дни. Но за бялото момче това не бе достатъчно. Никога не бе достатъчно.
Още малко. Още една пресечка и...
Подхлъзна се на тротоара, канейки се да пресича улицата и се приземи по гръб, удряйки болезнено главата си. Пред очите му падна мъгла и когато след няколко секунди успя да се окопити и да се надигне, бе затиснат обратно към заледения тротоар от масивното тяло на Бари. Очите на Хоук се втренчиха безпомощно в лицето му.
- Пак ли бягаме, цветнокож пикльо такъв? - изграчи Бари и се отпусна с цялата си тежест върху гърдите на Хоук, изкарвайки въздуха му. Момчето се опита се да го отблъсне от себе си. Безуспешно. - Почвай да цивриш, маймуно!
Хоук не реагира на заповедта.
- Пусни ме!
- Ще те пусна, ама друг път! - Бари се надигна леко и го завъртя да легне по лице на тротоара. Хвана врата му отзад и натика лицето му в мръсната локва на тротоара. - Искам да те чуя да ревеш!
- Бари-Беар, необходимо ли е? - попита един от неговите приятели, които стояха от страни и наблюдаваха опитите на Хоук да се измъкне от хватката на бялото момче.
- Млък - вай! - изсумтя из под нос той и пъхна ръка под дънките на Хоук, хващайки слиповете му отзад. - Индианецът е свикнал на това - Бари се наведе към ухото му и изрече тихо: - Почвай да пищиш, изрод!
Но Хоук отново не реагира, нито каза нещо в отговор. Усещаше студената кал по лицето си и се силеше да диша през носа си, за да не се задави. Молеше се някой да мине, все едно кой, за да го отърве от Бари, но в късния зимен следобед всички се бяха прибрали на топло. Никой нямаше да му помогне. На никой не му пукаше за него. Бари издърпа слиповете му нагоре и те се врязаха неприятно. Болката бе нетърпима, щом ластиците притиснаха тестисите му и Хоук задавено се пое дъх. Очите му се напълниха със сълзи, но устата му остана здраво стисната. Ноктите му се забиха в мръсния сняг и той се опита да се надигне, но другия бе седнал на гърба му. Абсурдно бе да го отмести - Бари-Беар или Мечката, как би могъл изобщо да го отблъсне. Усети дъха му до ухото си, после чу:
- Хайде, индианецо, искам само един писък!
Тестисите му горяха от непоносима болка, от очите му течеха сълзи, после усети, че се изпуска, а след минута един от приятелите на Бари забеляза как снегът се оцветяваше в жълто и започваше да се топи от топлата урина.
- Тоя пак се напика! - засмя се Джефри, а смехът му зарази и останалите.
Бари го пусна веднага и се изправи, подритвайки го с обувката си. Гласът му достигна до него:
- Моят малък цветнокож пикльо отново не изпищя, но и утре е ден.
Хоук остана сам. Надигна се на лакти, после се изправи, поглеждайки надолу. Студът проникна през мокрото петно на дънките му и той потрепери. Затътри се към къщи, без никакво желание да се прибира. В гърдите му се бе свило на топка унижението, на което отново бе подложен, но сега след като Мечката го нямаше наоколо, му се прииска да изплаче на глас, ала от гърлото му не излезе звук.
Да. Хоук Флетчер ненавиждаше хората, но от всички най-много мразеше Бари-Беар Кийтън.

^^^

Та какво знаеш за вампирите?
Те са злободневна тема, присъстват в не един или два филма и сериала, често са обект на секс желания, особено в последните години, когато вече си има и вампирски автори на книжки, повечето с любовна тематика. Но интересното е, че никой не се е докоснал до същината на моята природа. Няма романтика, нито любов. Ден след ден всичко се свежда до вечерята, за която хвърлям цялата си енергия. Човешкото съзнание никога няма да може да си представи истинските измерения на глада, който изгаря цялото ти тяло, изпепелява мозъка ти и те превръща в ловуващо животно. Дали ще нападна, разкъсам, изям или изпия няма никакво значение. След няколко часа гладът отново се обажда. Няма бъдеще, нито минало. За мен е важно само настоящето.
Понякога обаче си спомням миналото. Дните преди да се превърна в чудовище. Но вече трудно успявам да концентрирам мислите си, а спомените ми изглеждат така, сякаш са се случвали на друг човек, но не на мен. Не изпитвам жалост, самосъжаление, носталгия или меланхолия. Единственото чувство, което изпитвам, е гняв. Див, невъздържан, обсебващ. Може би единственото човешко чувство, което е останало в чудовище, обречено на вечен живот. Другите от моята раса могат да умират - естествено, колът в сърцето върши работа. Но светената вода, християнските символи, слънчевата светлина не могат да ме наранят. Това е и моето наказание, за разлика от другите като мен, които се показват след залез слънце - двадесет и четири часа изпитвам глад, не признаващ никакви граници.
И в този ред на мисли трябва да добавя снизходително, че нищо не знаеш за вампирите. А може би така е по-добре за теб и за мен. Вървиш по улицата през нощта без да имаш и най-малка представа какво те дебне в мрака. Някои вампири ще се възползват от вродения си чар или от способността да манипулират мислите ти, за да те привлекат, но не и аз. Такива игрички не са ми по вкуса, нито пък имам нерви да си играя с храната.
И от всичко казано дотук сигурно се чудиш защо съм гневен?
Може би онова, което чувствам е наистина гняв, но може и да се сметне за недоумение. Объркване от факта, че слабо еволюирало звено като хората, което служи единствено за храна, може да мечтае, да се радва, да тъгува, да обича.
Аз не мога да изпитам нищо от това...
... И ще живея вечно...
Някога допускал ли си мисълта, че може да има толкова безсмислена вечност?

^^^

Владимир Казински оглеждаше изпитателно разноцветната тълпа на летището в Шереметиево. Беше високо момче със скандинавска външност. Привлекателен, симпатичен, с остри черти на лицето и очи, които винаги криеше зад тъмни очила. Не обичаше очите си - бяха прекалено бледи, сякаш в тялото му нямаше меланин, който да ги оцвети по-наситено и изглеждаха като прозрачно зеленикаво стъкло. Беше пъхнал небрежно ръце зад токата на колана на дънките си, облегнал гръб в една от носещите колони. В стойката му имаше безразличие, но в главата му цареше хаос от безбройни миризми, които го привличаха неистово. Чувстваше се като дрипав, изгладнял просяк пред шведска маса, а това, че се бе нахранил само до преди час не можеше да излъже глада му. Това бе в стила на Евдокия - да го остави да чака на място, пълно с нищо неподозираща храна. А уж го бе предвидил, бавейки се нарочно по пътя, предпочитайки да не пътува нито с кола, нито с автобус.
Альоша се проправи път към него и застана на метър, оглеждайки притеснено тълпата.
- Господарю Владимир, да отидем да чакаме в онова заведение! Има места - и посочи с треперещ пръст.
Предусещаше, че ако не направи нещо бързо, момчето много скоро щеше да изгуби контрол и да направи необмислена постъпка. Предварително бе отишъл в кафенето и бе установил, че там няма много клиенти, които да провокират Владимир.
- Обадих й се - отвърна той, раздвижвайки рамене сякаш бе схванат. - Ще дойде всеки момент.
И наистина минути след това тълпата се разцепи на две, пропускайки възхитителна млада жена - руса като Владимир и по-висока от него. Беше облечена в кожух до петите, а свитата й от слуги вървеше след нея на благоприлично разстояние. Приближи се бързо и го прегърна силно до тялото си.
- Радвам се да те видя, сине!
Той остана да стои безучастно, не отвръщайки на нейната пламенност. Вместо това рече:
- Не ме наричай така!
- Нима не съм ти майка? - огорчено попита тя и го отдалечи от себе си, за да огледа лицето му. Посегна към очилата, за да ги свали, но той се дръпна раздразнено от нея. - Това, че не усещаш студ, не означава, че трябва да си с тениска.
- И да си е било много отдавна - отвърна той. - За какво ме извика тук?
- Ще говорим по-късно...
- Ще говорим сега! - Владимир сви вежди и зъбите му блеснаха зад свитите устни. - Сега!
Евдокия въздъхна мелодраматично и направи пауза преди да заговори тихо:
- Заминавам за Канада. Знаеш, че имам бизнес в Монреал и реших да отседна в едно отдалечено градче в Квебек, за да мога да си почивам, докато работя. Помислих си, че би могъл да дойдеш с мен, особено след като не сме се виждали от дълго време.
Той пропусна последното й изречение и зададе съвсем логичен въпрос:
- А защо не избра Монреал? Защо реши да се забиеш в провинцията?
Евдокия вдигна ръка и погали бузата му като майка. Палецът й премина по недоволните му устни, преди да влезе в устата му и да погали зъбите му.
- Кой ми го казва! - Усмивката й изразяваше единствено кокетство. - От петдесет години самия ти се влачиш по провинциалните градчета. Хората в градовете не са толкова... сладки. Предават се твърде лесно, примиряват се твърде лесно... Ти си животно, Влад! - засмя се леко и добави: - Защо си мислиш, че не съм като теб?
Палецът й проникна по-навътре и възглавничката на пръста й погали удължения кучешки зъб от дясно. Владимир знаеше, че майка му не би се спряла пред нищо, за да го има не само физически. Още от началото той се бунтуваше срещу авторитета на Евдокия, оспорваше решенията й, бе се отделил напълно от семейството си. Привичките й го отвращаваха. Похотливите й намеци - още повече. Той бе напълно неподдаващ се на властта й, а това още повече я амбицираше да го има и хвърляше всичките си ресурси.
Сега той отвори уста с готовност и докосна студената й плът с език. После изръмжа:
- Ако не си махнеш пръста от устата ми, ще го отхапя!
Това бе достатъчно, защото тя инстинктивно отдръпна ръката си. Усмивката й угасна.
- Ти наистина си животно! - изсъска през зъби и помириса ръката си, преди да добави: - И вониш на животно!
- Аз съм далеч по-добър от теб. Ти си тази, която иска да се чука със сина си. Ако беше друга, бих те убил - Владимир се завъртя на пети и каза през рамо: - Сбогом, майко!
Направи няколко крачки, последван от Альоша, но тя го хвана за ръката и го издърпа към себе си.
- В Квебек ще бъдеш заобиколен от гори. Има няколко резервата с индианци. Знаеш каква е политиката. Правителството си затваря очите за тях, нищо, че се ползват с привилегии. Докато полицията успее да реагира адекватно, ще имаме няколко месеца на разположение да се забавляваме и да изгладим отношенията си. - Лицето на Евдокия бе застинало в маска на безпомощност и невинност. Тя отново играеше манипулативните си игрички, но това кой знае защо не го вбеси. - Толкова ми трябва, докато свърша работата си в Монреал. Моля те, Влад! Нека направим поне опит да се сдобрим...
Не беше ходил в Америка от шестдесетте години на миналия век. Влачеше се по сборищата на хипитата, още помнеше Уудсток и пиршествата, които си устройваше. Сега отново щеше да бъде в провинцията, този път в канадската. Нямаше да има разлика от сибирската тайга, където възнамеряваше да отиде след разговорът с майка си. Не й отвърна, но издърпа ръката си от нейната и кимна.
Лицето й засия и тя махна с ръка, за да повика една от слугите си - чернокоса млада жена, която го изгледа втренчено.
- Купи още един билет първа класа, Соня! Синът ми ще пътува с нас. - после се обърна към него и с подкупваща усмивка изрече: - Приготвила съм ти малко пиршество в колата. Ще дойдеш ли?

^^^

Добре, че от време на време се сещам да проверя и раздел 'Творчество', вместо само темите с мои мнения. Цяла седмица да не видя, че си постнала по нов проект


Имам малко проблеми с това да разчитам шрифта. Думите просто ми се сливат, но знам, че целенасочено той е такъв и определено е правилен избор. Как успяваш да мислиш за всеки детайл с такава прецизност, още се чудя? Най-вероятно си разучила и темата с рисуването. На мен като човек който не е запознат отблизо с тази материя ми се стори доста добре изграден моментът и му се насладих с голямо удоволствие.





Това е толкова вярно, човек винаги мисли или за миналото, или за бъдещето, а междувременно животът му се изнизва между пръстите.


Бих искала да ми разкажеш малко повече за този проект. Как и кога се зароди? Какво те вдъхнови за него?

Когато чета, някак все се пренасям в миналото, макар да знам, че действието се развива през 2010 година Това се дължи на мои представи някакви


Отношенията на тези двамата определено привличат внимание. Ще ми се да разбера кой ще има надмощие по-нататък. Нещата измамливо се менят понякога, а и нямам търпение да разбера каква ще е ролята на Хоук по-натам

Владимир, а? Я кажи дали ти харесва това име...

Е, ще очаквам какви ще ги върши адаша ми в разказа ти.

Бъзикаш ли се, човече? Смятам, че Владимир е едно от най-хубавите мъжки имена!

я, cheril пак е писала, wakuwakudokidoki... ох, то само коментирала името Владимир... Владимир, казано цялото, винаги ми се е струвало страшно официално. Фактът, че любимото ми фентъзи е серията за Влад Талтош... само спомага това. Чакай, отплесквам се, това няма нищо общо с темата вече; извинявам се за което...