Sixth is the adorned, glorious, delightful throne of glory, the house of the world to come. Its place is engraved in wisdom as it says 'God said: Let there be light, and there was light
סֵפֶר הַבָּהִיר

“You can only come to the morning through the shadows.”
J.R.R. Tolkien





Стъмваше се. Салатата блестеше с бадемов цвят на цикламени кокичета, а скотовъдецът тепърва ще посегнеше към нарциса. Първо трябваше да затвори оградата на кошарата, където вълците дебнеха като ярета тревата от близкия ручей. Зорницата осветяваше покрива на бараката и селянинът забеляза това с учудено стъписване. Съвсем скоро пропуканата земя пред входната врата щеше да бъде покрита от брезентово-лилавите му галоши, а вилицата зад чинията на стола щеше да полети към навлажнената от педесетте грама "Бургас '63" му уста. Само трябваше да запали тригонометъра.

Соленото езеро насред поляната привлече погледа на овцете. Зажаднели за майчина кърма, те панически се спряха, легнаха и се завъртяха, вдигайки огромен облак прах. Сухата трева се навлажни от парата и щеше всеки момент да се запали в искрен плам. Бистрата вода от локвите в пясъка се пълнеше с прахта - иронично, може би, защото тъмносиньото небе, отразено в нея, беше мъгливо и смръщено. Смръщено, като лицето на билкарката, къпеща се безпристрастно в дълбокия край на гьола.

Селянинът виждаше всичко това. Той полусъзнателно бе нарушил ясния си, центриран около салатата план и се бе покачил на тавана на апартамента. Очите му поглъщаха бледата, но силна лунна светлина, която събираше в себе си красотата на цялото околие. Зоркото му око дори успяваше да надскочи дърветата на гората и да се закове право на голата поляна. Краставиците щяха да се стоплят, той съзнаваше това, но все пак не можеше да се откъсне от тайнствената прелест на живописната картина, ненатрапчиво обгаряща острия му ум.

Мракът натежаваше. Силата на песнопойната кукумявка растеше, докато вълците лениво крякаха зад решетките на кошарата. Съновност обземаше селския пейзаж, който бавно и постъпателно застиваше във вечността на единствения отминал момент на естетическа наслада. Мръчкавото, но вече черно небе ехтеше със звуците на британска инди-рок група от 90-те, като дълбините на същински океан отчасти пълен с разгонени сини китове. Сякаш нищо не можеше да наруши хармоничността на извънградската идилия.

Нищо,

освен гигантската Халеева комета.

Изненадващата й внезапност разцепи небесата и те се развълнуваха. Дърветата се заклатиха, а вълците завиха отчаяно. Селянинът, обаче, не помръдна. Овцете не спряха ритуала си. Билкарката сладострастно седеше във водата. Сякаш настъпваше буря в морето, а корабът щеше да бъде отнесен от вятъра, докато капитанът се прехласваше по сирените и русалката на скалите до отсрещния бряг. Смъртоносният край наближаваше скорострелно. Кометата щеше да удари Земята. В лехата зад къщата краставиците се събудиха и нададоха свиреп вой. Човекът на покрива не реагираше.

Съседът му бе с друга съдба. С цигара в уста, той видя как слънцето грее във фосфорен цвят още сутринта, докато пазаруваше книги от сергиите в града. Знаците се преплитаха пред него, а той ги бе разчел. Във видението си той беше сигурен, че е съзрял бъдещето и трябваше да го предотврати. Той побягна към трабанта си и с трепереща ръка запали карборатора. Трябваше да стигне на време, или всичко щеше да бъде загубено. Пътят лъкатушеше безкрайно. Селскостопанецът бързаше, но времето вървеше по-бързо. Когато пристигна, небето вече се покриваше от тънък слой киселееща гной. Краставиците от лехата пищяха безмилостно и се изтръгваха от корените си. Закъсня.

Краставичарят се задъха. Тъмнината на нощта щеше да залее слънчевия облак на зеленината, а корнишонът настъпваше неумолимо. Само лунната емерсия можеше да спре кометата от колизия...

Малко не съм наясно, но все си мисля, че пишейки разказа си, си бил съвсем наясно с целенасочеността му... Та въпроса ми, който касае сюжета е дали има нещо общо с Кабала? В смисъл "Тиферет" и "сефира" съм го чела в една книжка за мистицизъм и вътрешно познание. Майка ми е увлечена в тези неща и ти говоря за това, че съм срещала думата "сефира" много, много отдавна... Може би, когато аз съм била дете.

Иначе ми харесаха природните картини, които сякаш рисуваш с думи.
Нещо, което за мен си остава трудно начинание!

В интерес на истината не чета фиковете на скъпите ни съфорумници, тъй като най-вече се пише за Саске, Наруто, Сакура и все такива калпави същества. Не че нещо, но самите идеи не ме грабват.
От друга страна това беше супер приятно. Нещо различно, като цяло доста просто и все пак, начинът по който е написано е някак си магнетичен. Дори бих си позволила да вметна, че винаги съм искала да пиша точно такива неща, но никога не ми се е получавало. ^^' С удоволствие бих прочела още такива разказчета.

Селякът усети собствения си трепет. Ужас го бе обзел до средата на черния му дроб, каляван години наред с алкохол домашно производство. Зрението му бе дефокусирано, а потта, стичаща се на талази от саждивото му чело, капеше по сухата напукана земя. Рязко, но предпазливо отвори входната врата. Огънят в огнището бе изгаснал, а свещите стояха незапалени. Краставичарят внимателно се запромъкна в тъмнината. Не беше сигурен какво търси и защо го правеше, но нещо го влечеше към дълбините на тъмата. Някаква светлина, невидима, го притегляше като муха към изгаснал фенер намазан с мед.

И в мрака откри салатата. Влажните белезникави зелеви листа, смесени с грубовато накълцания кромид, блещукаха очарователно като сутрешната роса в магданоза. Мирисът на зехтин бе изпълнил помещението. Блаженство удари земеделецът в краката. Той никога повече нямаше да може да чете книгите си, докато чака плодовете на труда му да узреят. Уханието го бе унесло в транс и страхът му премина в неловко спокойствие.

Вълците вече не виеха. Краставиците бяха оглозгали и последния до кокал и сега безпощадно оформяха елипса около къщата. Животновъдът на покрива не мърдаше. Краставичарят седна на стола. Част от краставиците бяха поели към гората и наближаваха езерото. Овцете щяха да ги задържат достатъчно дълго, за да може билкарката да побегне към планината, но окончателното и спасение бе невъзможно. Краставичарят въздъхна. Воят на подивелите зеленчуци ехтеше из околността. Посегна към вилицата.

Скотовъдецът безучастно гледаше как овцете биват разфасовани, червата им - разпилени по тревата, а кръвта им пълнеше локвите. Езерото беше празно. Билкарката тичаше към планината. Освирепелите корнишони стояха край брега. Пееха:


Другите вече влизаха в къщата. Човекът на покрива съзерцаваше кометата. Човекът при салатата стоеше мирен на стола. Краставиците спряха за момент. След това се нахвърлиха върху него. Чу се писък от планината. Бяха я настигнали. Сега се качваха към покрива. Животновъдът се обърна назад. Насълзените му очи бледнееха с някакво болно чувство на тъгa, страх и умиление. Усмихна се. Краставиците настъпваха на метри.
Небето избеля като нажежено желязо. Нарцисът пред кошарата гледаше към него и то гледаше обратно.


La letizia si convertia
In amarissimo pianto
Io sono in pace
Cor meum
Io sono in pace
Vide cor meum

Welcome

to the world of oxymoron.

Cheril, има общо с кабала. Конкретно с тази шестата сефира от дървото на живота и най-вече с качествата, с които бива асоциирана.

Благодаря за отговора и извинявай, ако съм ти причинила неудобство! Не съм първата, която ти го казва и няма да бъда последната вероятно, но текста е написан много добре!^

Нищо подобно.
Благодаря за отзива

Бива си го , въпреки че аз си падам повече по кримита. Аз също се опитвам да пиша разни неща , но нещо не ми се получава , на теб обаче ти се отдава.

Щях да коментирам нещо за стила на писане, но фиби го каза по-добре

...and that's why it's not my preferred writing style.

For its own writing style, it's exorbitant

Хубав разказ.

интересно е..чакам продъжението

bump 4 awesome

Няма продължение, завършена творба е. (:

Ето едно бонусче:

Сутрешният сняг - песен в проза за Студентски град
(feat. erejnion)



Латиницата и грешките - за автентичност. :3

красота

Шедьовър!