Правя тази тема, защото ми омръзна да нахвърлям разни идеи, на разни хвърчащи листчета, които после непрекъснато губя. Понеже нямам време да напиша цял разказ на едно сядане/бавно писане, разсейване, неясна мисъл/ и понеже ми омръзна когато го постна в темата си, след време да поправям лаймски грешки от бързане и недоглеждане.


Тук, разказът ще престоява и ще бъде поправян докато на мен или на него му се изясни . Тук ще го сглобявам парченце по парченце, докато го завърша. Тук ще чака да съм в настроение и да имам време да го допиша.


ПП.
Cheril, знай, че както ти приемаш моите, така и твоите насоки са желани, чакани и искани

Ще започна от разказа за който говорихме. Както казах, няма да бързам със завършването му. Искам да стане тежък, наслоен с тъга и да завърша с мистичния елемент. За тази цел желая да го напластя с много описания и епитети, дори да го преситя с тях, нещо което е мн нетипично за мен, затова и нз доколко добре ще се получи.

Винаги започвам с една мисъл за реализация и завършвам с нещо дошло в посл момент. Ще постна няколко поста, всеки от които ще е по-подробен от предния, докато стане това което искам.


Всеки който желае, може да се включи с насоки и препоръки. Всяка помощ е добре дошла



Знам, че съм на светлинни години от доброто писане, но все още съм на принципа: 'удоволствието преди всичко'.



Ето, това ще развивам занапред. Това са основите. Тепърва ще оправям и размествам изречения, ще добавям нови и ще наслагвам. Малко по-малко и когато имам време.

****
Навън още беше тъмно, когато отвори очи. Не можа да спи цялата нощ. Днес беше рожденият му ден. Ставаше на 14.

Облече някаква тениска върху белия си потник, като се стараеше да не обръща внимание на плеадата от ситни дупчици по нея. Обу единствените панталони които му ставаха и навлече избеляло кафеникаво тънко яке. Наведе се да събуди брат си.
-Батко, днес ще ядем сладолед, нали? Ти ми обеща! Обеща ми, за рождения си ден да ми купиш сладолед-мъникът търкаше сънено очички и с детска настойчивост продължаваше своя монолог.
Момчето въздъхна и се усмихна.
-Да, днес ще ядем сладолед. Знаеш, че държа на думата си-После бръкна в джоба на якето си и отново въздъхна.-Хайде, ще ти помогна да се облечеш! Време е да тръгваме.


Десетина минути по-късно, тъкмо минаваха по коридора, когато вратата се удари в стената с тътовен трясък, почти изкъртвайки се от пантите, а надрусаната им майка полугола и с обезобразено, изкривено лице, разрошена и насинена, залази в краката им неестествено ухилена. Баща им я настигна, сграбчи я за косата и започнаха пак обичайните крясъци, къде са му парите за пиячка, че пак е похарчила всичко за дрога и да излезе най-накрая на ъгъла да изкара някой долар. Тя естествено не му остана длъжна и крясъците и хващането за гушите продължи докато това не ги накара отново да усетят нагона си по-силен от омразата и се сляха в нещо гнусно и неразличимо на пода.

През очите на момчето за момент премина споменът от снощи, когато усети лекото побутване и се обърна. Видя брат си как уплашено търка сънените си очички в тъмното, събуден от шума. Завъртя се и повдигна завивката, за да гушне малкото треперещо телце. Главата на майка му продължаваше да се удря в таблата на леглото и звукът от ритмично скърцане долиташе отвратително в съседната стая. Пискливият й кикот огласяше малкото мърляво помещение, примесвайки се с дебелият стържещ бас на баща му и двамата едва ли знаеха дори и на кой свят са в момента.

-Заспивай! Чудовищата не могат да те хванат тук. Аз ще те пазя!-Малкото телце се сгуши още повече в неговото и той усети топлината която то му предаде. Затвори очи и поиска светът да не съществува повече.

-Мамо, мамо-Детето се запрепъва след майка си.
-Да, вървим! Мама е добре. Виж, тя се усмихва!-Поведе го напред възможно най-бързо.


Да се придвижваш по тъмно из улиците на Харлемското гето не е най-безопасният начин да стигнеш до общественото училище ''Нина Марсли''. Черният им цвят донякъде помагаше да се промъкват незабелязано сред бандите, но за това най-помагаше зоркият, тъмен взор на момчето и будният му разум.

****
Зави зад ъгъла. Гласовете които дочуваше бяха далечни и смътни. От някъде идваше музика, движеха се коли. До кофите за боклук отново мярна бялото петно, но този път то не изчезна. Момчето спря и се вгледа продължително в пухкавата бяла топка. Някъде отдолу също го гледаха. Две ясно сини очи*. Дъждът неусетно бе престанал. Момчето се усмихна. Очите му се избистриха. Взе тази мъничка топка и я притисна в себе си, но животинката отскочи ловко.

Козината на котето бе останала суха, не се бе намокрила от дъжда, не приличаше и на бездомно. Гледаше го с една сериозност и не помръдваше от мястото си. -Какво странно коте си ти?-Момчето се наведе, за да вземе животинката отново и в този миг нещо друго взе нещо от него.

Слънцето вече отдавна пращаше последните си лъчи. Споменът за дъжда още личеше в локвите по улицата, които приемаха причудливи цветове, обагряни от залеза.


Ръцете му лежаха в скута, сякаш в последен опит да задържат малкото пухкаво същество, което обаче им се бе изплъзнало както и самият живот и те сега лежаха прострени с отпуснати пръсти.


От бялото коте нямаше и следа, сякаш бе изчезнало с душата на момчето.








Бяла котка със сини очи*-в природата подобна комбинация винаги е съпътствана от глухота.

Баце, ела у спамо в лафчето. Найш как убаво се пише там, особено у 4 сабахлем?

Добра покана, ама ако припаря там, дали няма да ме изядат с парцалките? И да се появя така от нищото. Е, к'во, пък се чудя толкова викаш, а?

Макар да няма чет'ри, и два часа след дванайсет пак не пречи да кажа едно 'здрасти' и да се надявам на отговор по някое време. Нъл тъй?

^Правописни и пунктуационни грешки няма да коментирам! Знаеш по-добре от мен, че аз ги допускам страшно много и следователно не съм критерий... Най-сетне да пуснеш дълго-очаквания твой проект. Лично на мен ми хареса. Забелязах няколко "дупки" в текста, метафорично казано. В смисъл предполагам точно те трябва да придадат някакъв цвят на мистерия и ми се иска да те попитам дали правилно разсъждавам или греша? Става дума за тези откъси, следващи един след друг:



... Следва дупката, за която ти говоря, а веднага след това:



После отново:



Трябва да поясня, че събитията следват ясна хронология, но отрязъците са набиващи се. Предполагам, че нарочно си ги допуснала, нали? Ако греша, моля те, коригирай ме!

Пояснението за белите котки със сини очи съм го чувала и преди, както и това, че имат хипнотична сила. Не знам до колко е вярно, но комбинацията и разпределянето на гените точно в такъв генотип е много рядко в природата. Определено ме заинтригува, но трябва да прочета още... така, че когато можеш, пиши и поствай тук. Засега с въздържам от коментар за подобряване на постройка или описания, докато не видя още от сюжета... Надявам се, че не съм те обидила с коментара си!

П.П. Обожавам котки!

Едва ли ти е лесно да оценяваш нещо, което все още няма никаква структура. Осъзнавам, че ти е доста трудно, но много се зарадвах на коментара ти

Не искам да ти влияя, разказвайки кое какво е. Ще ми се накрая от цялостното ти мнение, да видя с какви впечатления си останала. Тогава по теб ще разбера дали съм успяла да внуша това което ми се е искало или ще трябва да го коригирам.

Относно дупката между първия и втория цитат, тя се получава, защото от настоящето минавам през спомени за отминалата нощ и после продължавам пак през настоящето. Не знам как тр да постъпя, за да не се обърква читателят. Да разделя ли със *** преди
?

Дупката между втория и третия цитат ще остане така.


Залагам много на котката. Тя е различното в разказа и би ми се искало именно на нея да предам нещо особено, непривично за природата й. Точно за нейния образ бих искала насоките ти, когато стигна до там. Колкото по-странна стане, толкова по-добре. Все пак тя се явява жътвар на души/тук малко спойлнах/.


Както споменах, при мен го има проблема, че тръгвам с една идея и тя се променя в процеса на реализация. Тук малкия брат не беше замислен, но откъсът с него много ми хареса и реших да го оставя. Това обаче налага да променя нататъшната история. Първонач идея беше момчето да е само, тормозено и накрая когато си отиде, да не липсва на никого. Смъртта му да дойде като избавление за него. Сега, добавяйки брата, те вече са двама и историята се променя. Вече имам планове как да я направя така, че написаното за край да ост същото, но смъртта на момчето вече няма да е избавление, а нещо друго.


Описанията са материя, която винаги ми е куцала. Заобикалям ги отдалеч като чумави, лол. Сега обаче съм решила да газя у дълбокото, така че ще има, но какви и идея си нямам, нах.

В следващия пост ще развия основите които съм задала и ще разделя абзаците, за да не те объркват.


Коментарът си ти е добре. Надявам се за нататък да се отпуснеш още. Не се притеснявай, да кажеш негативното, когато има такова. Знам, че ще има неща които не са наред, просто няма да мога да ги открия, за това ще разчитам на теб. Не се плаши да споделяш всичко. Аз съм като теб, мога да го приема и бих се радвала, ако ми се покаже


Надявам се, следващия пост да поизбистри малко нещата. Благодаря за подкрепата и енергията която ми вдъхваш, че с моя мързел щях да пиша този разказ още две години сигурно

Долното в споилера можеш да го пропуснеш. прочетох коментара ти след като го написах. Ами тъй както поставяш нещата, смятам, че в действителност образа на малкия брат е излишен и ако настояваш да го запазиш, то той трябва да е съпоставката срещу котката. Можеш да поставиш нещата като избор да изостави брат си или да остане да го пази. Ако избереш опция 1 може да се получи доста интересен майнд фак
Опция 2 типичния нравствено издържан модел.
За персонажа на котката е идея да я извадиш от статичния и образ, в който си я поставила. Може например момчето по някаква причина да гони котката из улици и паралелно на гонитбата да поставяш откази от живота му. В зависимост от желания край момчето намира бяла котка в задънена улица или брат си.
Можеш да вплетеш по някакъв начин най-известния мит за котките - 9те живота. Също по индуските вярвания котките и кучетата са превъплъщения на хора, които са живели неправилно в предишните си животи. Можеш да дадеш човешки качества на твоето коте, просто мисли за него като някакъв тип човек.




Между другото ми е малко странно, че пускаш подобна тема. По-скоро трябваше да е за хвърчащи идеи, тема за вдъхновение и не би следвало да намесваш текущ проект. Смятам, че авторът има виждането от самото начало и ако напълно случайни лица му набутат интересни, но все пак чужди на собственото мислене идеи, резултата е напълно възможно да пострада и постигне ефекта на механизация на текста. Естествено всичко е индивидуално, но вярвам, че ако аз дискутирах какво е действието в моя история, щях ужасно да се влияя от мнението на събеседника ми.

Нещо интересно за бялото коте с сини очи. Преди няколко дни след като вече бях прочела темата един познат разправяше колко му е зъл котарака. И между другото спомена че е бял и глух. Естествено наострих уши и се оказа, че е точно тази комбинация - сини очи и бял Ако не бях прочела темата въобще нямаше да зацепя за този нагледен пример

^Скоро в един друг форум, където се бяха разразили страшни дебати и лични нападки (не искам да навлизам в подробности, защото само при тази мисъл настръхвам от отвращение!), в темата влезе жена с богат опит в литературните среди. Направи ми добро впечатление, защото се бе регистрирала, за да пусне само един пост и да не коментира повече, предвид, че другите щяха да я нападнат. Думите й сега не мога да цитирам дословно, но бе споменала нещо, че една творба - разказ или стихотворение, или нещо друго, което включва писане, трябва да се коментира и критикува едва след като прочетеш целия му вид. Т.е. разсъждавайки върху дадена глава или отделен откъс, единственото което подлежи на дискусия или корекция трябва да са евентуални грешки в текста - правописни, пунктуационни, граматични, несъответствия, повторения, двусмислици, "неоформен и разплут" финал, неправилна логика между изреченията... Естествено жената не се бе изразила по този многословен начин, но предполагам е имала точно това впредвид. Или поне аз така си мисля и ако продължавам да следвам логиката, трябва да добавя също, че идейно текста няма как да го изкритикуваш.

Отделен въпрос е фенфикшъна, където идеята си я взела от някъде другаде и ти й придаваш ново... виждане. Предполагам също, че в един момент писането на фенфикшън е лесно за подрастващи, но за такива като мен, които взимат идея и се мъчат да я поставят в друг "калъп" е доста труден процес.

От всичко казано до тук мисля съвсем не на шега да не пускам повече мнение, което може да бъде променяно в зависимост от текст, който все още е само мисъл в главата на Дъфи. Т.е. тя все още не е извела ясна концепция, а има нахвърляни идеи , които иска да бъдат написани според правилната интонация и да постигнат определен ефект. Като съвет на базата на това, което в момента е пуснала бих предложила да задълбае повече в описание на природа, вътрешен свят или мисли. Демек сюжета в момента се върти около Харлем, в който в момента вали дъжд. Дъждът метафорично казано е символ на меланхолия, самота, тъга, болка, понякога и на обновление и радост, на очакване. Т.е. като изразно средство дъждът може да се използва преднамерено и точно както в описване на истинска мрачна обстановка, така и на стремеж към събуждане към живота. Предполагам, Дъфи, че ти е трудно да опишеш улицата, в чиито ъгъл виждаме котката или стаята, където родителите правят... секс пред очите на децата и ако е така, мога да ти дам само един съвет в тази насока, защото и аз не съм никак добра в това. За да запълня тази празнина, която така или иначе се появява в сюжетите ми, използвам нещо от рода на да погледна през очите на героя си. Иначе казано описвам мисли и чувства и стая (примерно!), пречупена през погледа ми. Не знам дали ще ме разбереш правилно и предварително се извинявам, ако се объркаш, но и на мен ми е доста трудно да подредя мисълта си. Това, което исках да ти кажа, че описанията можеш да ги избегнеш напълно, ако подходиш към вътрешния свят. Да кажем ти си на мястото на момчето и виждаш как родителите ти се съвокупляват на пода пред теб... Разбира се, не взимай думите ми буквално! Какви мисли биха те развълнували? Гняв, отвращение, любопитство, възбуда... Това зависи вече какъв точно образ създаваш в сюжета си. Примерно, ако твоят герой - момчето - е просто добър персонаж и искаш да го оставиш точно в този калъп, би следвало да го вълнува погнусата и гнева. Ако е лош - ще го вълнува друго!



Пречупено през неговия поглед, едно такова описание би изглеждало така:

"Бяха виждали това всеки ден през своя живот, че вече им се струваше нормално стечение на обстоятелствата. Онова, което беше по филмите или книгите бе просто захаросаната обвивка на нещо отвратително, което го караше да тръпне и да му се иска тоз час да излезе по-скоро на улицата, където това, което ставаше зад стените на други семейства, оставаше скрито за неговите очи..."

... или спомен, или мисъл... Само по този начин запълвам липсите на описания и създавам наистина мрачна обстановка. Един вид мистерия, която ти можеш да постигнеш лесно, ако пречупваш през своите очи и изкараш от душата си лошото или доброто, в зависимост какъв персонаж искаш да създадеш.

Толкова дълъг пост, а не знам дали съм се изразила правилно и си ме разбрала! Само се надявам да е така... Но нали знаеш, че и на мен самата ми е доста трудно да формулирам мисълта си, така, че да бъда разбрана правилно?

Едит: трябва да спомена също, че и аз никога не съм имала готов, оформен замисъл на каквото пиша. Винаги го променям и докато стигна до финала, постигам и друга идея, чиито калъп съм разбила без да искам. Просто сега се сетих да го спомена и с това да те успокоя, че сме еднакви!

Така, поиграх си малко с текста и пооблякох началото, стараейки се да го направя в хронологичен ред, но това все пак може да не е окончателно и да има размествания. Добавяне на допълнителни изречения, също не е изключено. Толкова време си чаках музата, а и това сглабяне буквално ми избели косата. Добавянето на брата доста поусложни нещата, което промени цялата идея коренно, което мислех, че мога да избегна, но май се надцених. Реших, че след завършването на тази версия, ще напиша и първоначалната която беше замислена без малкото братче.


Толкова пъти го четох, че вече го знам наизуст, което води до незабелязване на всякакви мои грешки. Ще съм благодарна, ако ми се каже за повторения и противоречия, за отделяне на нов абзац някъде, защото в един момент от мн. четене вс. започва да ми звучи добре, а това не е на добре



Историята от А до Я


Навън още беше тъмно, когато отвори очи и първото което видя бе мрежата от разрушена мазилка на тавана. Сякаш някой грамаден паяк бе изплел тази едра плетка, щом дори и в тъмата пукнатините се забелязваха. Не можа да спи цялата нощ, потънал в мисли и тревоги. Отдавна не бе изпитвал подобни чувства и емоции. Всъщност отдавна не бе изпитвал нищо. Тялото му правеше нужното, за да съществува, но душата му отдавна бе изгнила или поне то мислеше така.

Момчето или младежът, чиято младост би трябвало тепърва да избуява се изправи леко залитайки. Фигурата му се извиси самотно насред помещението и мигом се прегърби и посмали, сякаш стресната, че ще стане забележима.


Погледна през малкото, зацапано с нечистотии прозорче. Единствено то му подсказваше, че има свят и отвън. Друг, различен, недостижим за него свят. Някъде там в далечината, където бяха белите светлини, където имаше и други цветове, различни от сивото.


Дали душите на всички хора гниеха или гниеха само душите на тези родени тук? Бавно, неусетно разяждаща тъга или омраза, безразличие, завист, похот и низост. Дали хората които идваха от света навън вече се бяха разболели душевно или се разболяваха идвайки тук? Терзаеха го и други въпроси, но той не им отдели време. За първи път от много време насам мислеше, знаеше за съществуването си. Позволяваше си да усеща, че е жив, а това не беше лесно, защото болката се завръщаше, хващаше го и стискаше, докато ребрата му не започнеха да пукат. Докато не започнеше да се задушава в собствената си слюнка и сълзи.


Днес беше рожденият му ден. Ставаше на четиринадесет или може би повече, или пък по-малко, не знаеше със сигурност. Факт беше, че бе минала цяла година оттогава, но за него, сякаш времето бе спряло. Отбелязваше тази една единствена дата в своята вселена от празнота и тя бе свързана както с раждането му, така и със смъртта.


Премина през тъмното, спарено мазе без страх. Черните му очи го водеха безпогрешно напред. Прескочи тялото пред себе си, все едно е досаден боклук, който щеше да го изцапа и го остави проснато на студения под. Не чу и агонизиращите звуци, носещи се от някого в съседство, които ту звучаха като хилеж, ту като вой, гъргорене, шепот, псувни, стенания или фалцет. Живееше сам, но често се събуждаше с компания: бездомници, наркомани или проститутки. Не се страхуваше за себе си. Не беше ценен за никого и никой не го бе грижа за него.

Искаше да отиде някъде далеч. Искаше да отиде навън и да почувства студения повей на утринния вятър, но не притичвайки от ъгъл на ъгъл, а с изправена глава. Толкова много ли искаше? Да види отражението си в очите на отсрещния човек който не го гледа от високо и не го подминава като празно пространство. Някой, които го приема за човек като останалите хора. Лошо ли щеше да е, ако беше като останалите?


Животът в него се събуди с нова сила. Отдавна неизползвани умения и процеси се задвижиха завръщайки някогашната му увереност, че познава този свят добре, че домът му не се е променил. Усещаше бързо биещото си сърце и спазъмът на дробовете си, които се изпълниха с режещ хлад. Не се виждаше почти нищо от мъглата която се стелеше. Гъстият смог, наслоен с всевъзможен прахоляк се ширеше ниско измежду постройките и многобройните му пластове обгръщаха в дебела пелерина грозотата на обкръжаващото го. Навън започваше новият ден. Още един ден от нещото наречено от някои 'живот', за други бе просто съществуване.


Днес имаше цел. Бе дал обещание, клетва. Имаше дълг. Трябваше да намери и начинът...



***/Преди година/***

Облече някаква тениска с щампа отдавна изгубила своя цвят и очертания върху белия си потник, като се стараеше да не обръща внимание на плеадата от ситни дупчици по нея. Обу единствените панталони които му ставаха и навлече избеляло, кафеникаво яке. По гърба му преминаха тръпки. Видя парата от дишането си и усети как студът го сковава.

Наведе се да събуди брат си. Свито на топчица, загънато добре в завивката сладко дремеше малкото дете.
-Батко, днес ще ядем сладолед, нали? Ти ми обеща! Обеща ми, за рождения си ден да ми купиш сладолед-мъникът търкаше сънено очички и с детска настойчивост продължаваше своя монолог. Рошавата му косица на масури ритмично се люлееше с неговото телце.
Момчето въздъхна и се усмихна. Ръцете му стиснаха подплатата в прокъсаните джобове на якето.
-Да, днес ще ядем сладолед. Знаеш, че държа на думата си-после от джоба си няколко корички хляб и отново въздъхна.-Ето, вземи за после! А сега, хайде, ще ти помогна да се облечеш! Време е да тръгваме.

__________________________________
Десетина минути по-късно, тъкмо минаваха по коридора, когато вратата се удари в стената с тътовен трясък, почти изкъртвайки се от пантите, а надрусаната им майка полугола и с обезобразено, изкривено лице, разрошена и насинена, залази в краката им неестествено ухилена. Баща им я настигна, сграбчи я за косата и започнаха пак обичайните крясъци, къде са му парите за пиячка, че пак е похарчила всичко за дрога и да излезе най-накрая на ъгъла да изкара някой долар. Тя естествено не му остана длъжна и крясъците и хващането за гушите продължи докато това не ги накара отново да усетят нагона си по-силен от омразата и се сляха в нещо гнусно и неразличимо на пода.




През очите на момчето за момент премина споменът от снощи, когато усети лекото побутване и се обърна. Видя брат си как уплашено търка сънените си очички в тъмното, събуден от шума. Завъртя се и повдигна завивката, за да гушне малкото треперещо телце. Главата на майка му продължаваше да се удря в таблата на леглото и звукът от ритмично скърцане долиташе отвратително в съседната стая. Пискливият й кикот огласяше малкото мърляво помещение, примесвайки се с дебелият стържещ бас на баща му и двамата едва ли знаеха дори и на кой свят са в момента.




-Заспивай! Чудовищата не могат да те хванат тук. Аз ще те пазя!-Малкото телце се сгуши още повече в неговото и той усети топлината която то му предаде. Затвори очи и поиска светът да не съществува повече.




-Мамо, мамо-Детето се запрепъва след майка си.
-Да, вървим! Мама е добре. Виж, тя се усмихва!-Поведе го напред възможно най-бързо.




Вятърът го прониза и с жестока настойчивост разгръщаше




Да се придвижваш по тъмно из улиците на Харлемското гето не е най-безопасният начин да стигнеш до общественото училище ''Нина Марсли''. Черният им цвят донякъде помагаше да се промъкват незабелязано сред бандите, но за това най-помагаше зоркият, тъмен взор на момчето и будният му разум.




****
Зави зад ъгъла. Гласовете които дочуваше бяха далечни и смътни. От някъде идваше музика, движеха се коли. До кофите за боклук отново мярна бялото петно, но този път то не изчезна. Момчето спря и се вгледа продължително в пухкавата бяла топка. Някъде отдолу също го гледаха. Две ясно сини очи*. Дъждът неусетно бе престанал. Момчето се усмихна. Очите му се избистриха. Взе тази мъничка топка и я притисна в себе си, но животинката отскочи ловко.




Козината на котето бе останала суха, не се бе намокрила от дъжда, не приличаше и на бездомно. Гледаше го с една сериозност и не помръдваше от мястото си. -Какво странно коте си ти?-Момчето се наведе, за да вземе животинката отново и в този миг нещо друго взе нещо от него.




Слънцето вече отдавна пращаше последните си лъчи. Споменът за дъжда още личеше в локвите по улицата, които приемаха причудливи цветове, обагряни от залеза.



Ръцете му лежаха в скута, сякаш в последен опит да задържат малкото пухкаво същество, което обаче им се бе изплъзнало както и самият живот и те сега лежаха прострени с отпуснати пръсти.



От бялото коте нямаше и следа, сякаш бе изчезнало с душата на момчето.



//////////////////////////////////

Faye, към интересни разсъждения си се насочила. Обожавам да чета размисли върху сюжета и интерпретации. Малкият брат се явява нещото което задържа баткото. Баткото е закрилникът. Това е дълг, братска обич, нужда. И двамата страдат от това да бъдат заедно, но и не могат един без друг. Всъщност котката накрая ще ги събере отново. Така мисля да завърши разказа.



Изобщо нямам никакво виждане за в момента Тръгвам с една идея и после я променям до неузнаваемост. Както виждаш имам нахвърляни откъси и бооогато въображение, което понякога ми играе много лоши шеги. Тези откъси често отпадат, променят се или ми докарват най-вече главоболие. В момента малкият брат ме кара да премислям всичко наново, правейки нов разказ. Първоначалната идея е готова и чака реализация, но сегашната е проекция на свободната мисъл. Знам какъв е финалът и по него напасвам детайлите. Това е разликата между това да имаш готов сценарии и да импровизираш.

Не мога да взема стила на даден човек, мога да взема някой от похватите и препоръките. Относно идеите, не мисля, че имам проблем с това да чуя и други разсъждение по темата. Дори ми е интересно. Мога да се вслушам в насоките ви и да продължа напред доколкото мога.



Какво съвпадение само



/////////////////////////////////

Черил, разбирам какво имаш предвид. Жената е имала право също.

Фиковете имат отделни глави, романите също. Един човек на база няколко прочетени глави може да каже единствено дали нещото му харесва или не и да се занимае както ти каза с правописа. Другите критерии по които може да разбере дали му харесва от този малък откъс ще са жанрът, сюжетът и стилът на автора. Останалото ще са догадките на читателя за развитието по-нататък. Тази оценка само ще му покаже дали ще му е интересно да продължи да чете. Цялостна оценка може да се направи единствено след като се прочете края на творбата. Напълно се съгласявам с това.

Знаеш, че обожавам да си развивам теории на база прочетеното и публикуваното до момента. Ако тр да чакам да завършиш фика си и тогава да коментирам, мисля, че ще изгубя голяма част от впечатленията си, затова ги пиша на момента за всяка глава поотделно. След като всяка глава е завършена сама по себе си, все мога да драсна няколко реда за това какво впечатление е оставило у мен. След края мога да напиша цялостно мнение, което има вероятност да не се припокрива напълно с предишните, защото тогава ще имам целия пъзел пред себе си, както споменаваш и ти.

Ако във фика всяка глава е завършена смислово, разказът се явява нещо като отделна глава и не може да се направи анализ, преди да видиш цялото, защото няма да разбереш изцяло смисъла, ако липсват парчета от пъзела. Обемът е разликата и за това и подходът е нормално да е различен. Надявам се скоро да завърша проекта, за да чуя цялостното ти мнение



Толкова често се улавям да откривам съвпадения у нас, че понякога започвам да си мисля, че направо е нереално. Разбира се имаме и разлики, но приликите са ми доста любопитни

Това бе и една от идеите. Исках да видя как тръгвам от едно и после то се променя и еволюира. И понеже винаги желаех да запазя оригиналната идея, тези няколко поста ще ми позволят да видя каква е била тя.


Благодаря за мненията и на двете ви! Правите ме истински щастлива и ме карате отново да пиша с желание. Все пак е хубаво да знаеш, че не го правиш само за себе си

О, последната редакция е с-у-п-е-р! Определено си постигнала психологическата драма с тези отрязъци и мисли в началото. Именно това имах предвид в предния си коментар... И следвайки този подход не би следвало да ти е трудно да пишеш мистерия и психотрилър. Поне така мисля аз и така пиша!



А точно този цитат ми харесва най-много. Съдържа в себе си доста философски разсъждения и дава началото на дебати, а не знам дали знаеш, но си падам адски много по психология и философия слети в психологическа драма, ммм... Вече толкова е рядко да прочетеш нещо тежко и смислено по форумите, за това те аплодирам и се надявам да продължиш да пишеш точно в този стил, защото след като намери начин да го изразиш, това свидетелства, че ти се отдава.