Миличка^, много ти благодаря за редакцията!

Прочетох коментара ти още преди няколко часа, но се бях заплеснала по едно аниме и исках да изгледам на всяка цена днес, та за това не писах веднага. Искам да знаеш, че поправих всички посочени грешки, като отново благодаря за това. Вярваш ли ми, че минах по текста поне двадесетина пъти и уж си оставих време от няколко дни... и пак не съм забелязала толкова очевадни пропуски! Определено се нуждая от корекции и здраво редактиране и смело мога да заявя, че един автор е нищо без редактора си, който му помага именно тук и не само тук.

Надявам се, че не бъркам в постройката и в слепените отрязъци, нито пък в многото информация, с която се опитвам да свържа всичките анимета в едно! Не вярвах, че действието ще се развива толкова бавно, докато не почнах да пиша... Само погледни колко много текст имам на Word-а, а пък съм едва на втория ден от фика!!!

Започвам да се убеждавам, че многото сюжетни линии "спъват" бързото развитие и определено ще ми трябва повече време да го напиша. Тук съм на дванадесета глава, а на компа си съм до шестнадесета. Можеш да си представиш, че надвишавам сто страници, а още не съм достигнала до завръзката! Въпросът ми е дали това протакване не ме "дъни"? Да продължавам ли с това темпо или да забързам малко нещата? Това ме притеснява засега и ще се радвам на коментар, за да знам какво да направя по въпроса.

Другото, което исках да кажа, че имам една уникална идея, която ми се зароди в главата само за няколко часа по повод един конкурс, за който вече се записах. Ще пусна тази "идея" тук след няколко дни, когато напиша всичко и направя повърхностна редакция. Ще е нещо като фикшън, но аниметата няма да са Naruto или Bleach, а съм се насочила към Perfect Blue. Така че определено ще е порядъчна и кървава психария, точно както аз си ги обичам...

И последно онова, което споменах като бележка в края на последната глава, наистина ми се случи, когато бях на петнадесет и имах престой в Първостепенна болница в Стара Загора. Постъпих със страшната диагноза менингит и в повечето време бях ни на този свят, ни на онзи..., ако мога така да се изразя. В първите няколко дни имах такива невъобразими гърчове и болки, че се наложи да ми бият по-голяма доза фенобарбитал, за да не изпадна в кома. Страничният ефект бе възбуда, което си бе малко странно, тъй като все още бях девствено момиченце. Другото, което забелязах бе, че казах истината на лекуващия ме лекар и се получи горе-долу като това на описания от мен Райто. А истината бе, че много харесвах доктора. Няколко дни след това ми бе трудно да го гледам в очите, без да се изчервя порядъчно, но поне той имаше такт и докрая на лечението ми не спомена нищо повече за страничния ефект!

Предната глава:

Тук тр да запазиш уважителната форма, значи 'Ви' навсякъде тр да е с главна буква.

- „Уважаеми Узумаки-сан, - започна да чете на глас Сакура. – имам честта да дам начало на новата ви мисия. Предстоящата година, считана от утре – 14 май, ви задължавам да започнете обучение в Сейрейтей, където трениращия Ви учител ще бъде Капитана на Втори отряд Сой-Фон. Моля елате следобед в пет до кабинета ми в сградата на Хокагето, за да се запознаете с подробности около новото Ви назначение…”

//където трениращият Ви учител ще бъде Капитанът на Втори отряд Сой-Фон. Моля(запетайка) елате...


Нито Саске, нито Наруто бяха момчета и годеника й бе// годеникът й...

Предполагаше, че и Наруто изпитва същият нагон като Саске//същия...

Ясните му сини очи се впиха нейните и на устните му изгря пряма// се впиха в...

Сигурен съм, Сакура-чан, че иконома не е толкова обикновен, колко// икономът


Надявам се, че това ще те амбицира да го наблюдабаш//наблюдаваш


с природата на Наруто, склонна да флиртува със всяка една жана, //с всяка една жена


но скритата болка в гласа на сестрай я накара да трепне.//сестра й


От гърлото й са откъсна само стон. //се откъсна


Аз съм далеч от идеала за редактор, но помагам доколкото мога. Относно грешките, нормално е за страничен четящ да ги открие по-лесно. Авторът в един момент вече чете повече с ума си, отколкото с очите, понеже знае какво е искал да напише, но уви написаното не винаги съвпада с представите. Виждаш, че повечето грешки са сгрешен бутон най-вече. За членуването, мисля, че имаш голям напредък. Все по-малко грешки имаш. Забелязвам излишни повторения на: него, той, му и й, но не искам да те обременявам с чак толкова поправки.

Грешки винаги ще има, ако ще и хиляда човека да проверяват. Нека това не те тревожи, те са маловажни на фона на ставащото в историята




//Надявам се, че не бъркам в постройката и в слепените отрязъци, нито пък в многото информация, с която се опитвам да свържа всичките анимета в едно! Не вярвах, че действието ще се развива толкова бавно, докато не почнах да пиша... Само погледни колко много текст имам на Word-а, а пък съм едва на втория ден от фика!!!//

За сега не бъркаш никъде, мисля. Проектът още от самото начало се очертаваше като огромен. Нормално е действието да се развива бавно, все пак са много герои. Въпросът е, ти да успяваш да ги проследиш, а и ние да не губим връзката. Ако ти е много трудно, можеш да си опростиш задачата. Засега никой не се е оплакал, че влачиш нещата. Ако във всяка глава се случва по нещо, значи историята не боксува на едно място. Първите няколко глави винаги са уводни, нормално е да съдържат мн информация, за да се навлезе в аниметата, да се скрепят нещата, понеже са мн и различни герой, обстановка, а и да видим промените които пишещият е въвел в характерите им. Ние сме още в началото, за нас още нищо не е прекалено бързо или бавно.

Докато държиш читателя постоянно на тръни, изненадваш го и завършваш на интересни моменти, спокойно можеш да продължаваш както до сега, без да се притесняваш. Ако обаче се затормозяваш, можеш да си олекотиш сюжета.

//Другото, което исках да кажа, че имам една уникална идея, която ми се зароди в главата само за няколко часа по повод един конкурс, за който вече се записах. Ще пусна тази "идея" тук след няколко дни, когато напиша всичко и направя повърхностна редакция. Ще е нещо като фикшън, но аниметата няма да са Naruto или Bleach, а съм се насочила към Perfect Blue. Така че определено ще е порядъчна и кървава психария, точно както аз си ги обичам...//

Нямам нищо против да прочета после резултата от идеята. Обичам неща, подобни на 'Розата', което ме подсеща да те питам, наясно ли си вече как ще обясниш финала там? Много ми е интересно, дали вече си измислила подхода?



Все си мисля, че на мен ми се случват от странни, по-странни работи, а то се оказа, че имало и други хора като мен. Така е, срамните моменти, на по-късен етап ни карат да си ги спомняме с усмивка. Гордей се със себе си! На никого, нищо лошо не си сторила. Това си е било комплимент към доктора, макар и да си била лееко понадрусана

По-късно ще едитна посочените грешки, но сега бързам да отговоря на коментара ти!

Колебаех се най-много с това влачене, именно защото може някой страничен да не му хареса, но в никакъв случай не ме затруднява да описвам повече или да навлизам в подробности. Все пак това май е единственият фик, в който съм се опитала да пресъздам малко по-лековата форма, за да се чете по-бързо, а и идеите не изглеждат толкова сложни за разбиране, демек би трябвало да се хареса на по-голяма аудитория. Не че това някога ме е бъркало, но нали трябва да се съобразявам и с това. Все пак ако наблъскаш на едно място философско-психологическите си виждания за света, никой не би те разбрал, както трябва. Пък и освен това, намираме се на територията на художествената литература, а не пишем научно есе, хм...

Именно за това, предполагам, че този фик се чете много повече от "Розата", която е откровено брутална на моменти и в която главния ми герой съвсем не е измислен, нито пък можеш да го откриеш в манга. Спрях за известно време "Кървава роза", защото преди няколко месеца получих доста откровени съобщения, че творчеството ми е прекалено извратено и не би следвало да описвам някои от сцените, в които съм се задълбавала. В смисъл от толкова четене на психо-трилъри и задълбаване в психологията, явно съм преминала определена граница, която повече от половината хора няма да аплодират бурно, нито пък ще се изкажат ласкаво за подобен род... изпълнения. Освен това чувството ми за романтика е откровено изкривено и любовта при мен е доста... странна.

Верно, че мен си ме кефят много и харесвам книгите на Кинг и Томас Харис, но аз съм сред онези единици, които са малко сред множеството. Ето защо, спрях... "Розата" по средата с идеята да я продължа, но след време, когато намеря границата и нужния такт. За мен именно това е трудното, защото от край време пиша в такъв стил и едва ли бих могла да го променя. Не че нямам муза или хъс, или желание, или време, но започнах да се съмнявам в онова, което пиша и до колко редно е то? Нужно ли е да навлизам в такива брутални подробности или трябва да го карам по-леко и неангажиращо, за да не получавам коментари от рода: "Спри се бе, момиче! Как можеш да описваш сцена с изнасилването на осемгодишно момиченце?!" Не беше нужно тогава да обяснявам, че именно тази сцена ми бе разказана и бе истинска, толкова, колкото че съм жива, но това бе достатъчно да се замисля и да прекратя писането по "Розата"...

Малко дълго се получи този коментар и се извинявам за спама, който вероятно правя, но не се сдържах да кажа за мотивите си и... страховете относно писането, особено на теб, Дъф, защото знам, че би ме разбрала. Не прося някой да ме амбицира или да ми даде подкрепа, а просто да ме разбере. Вероятно ще завърша "Розата", но ми трябва време, за да си стъпя отново на краката.

Идеята по Perfect Blue обаче няма да е като "Розата". И пак в сравнение с нея, нарочно ще избягам от прекалено детайлно описване на кървавите сцени.

Извинявам се още веднъж за офтопика!

Ах, ти, девойко, колко липсваш – не знаеш.
Времето си лети и лети…
Започвам да тъгувам… и това не ми харесва.
Както и да е.
Радвам се, че отново те виждам на линия. Дали си се прибрала, мм, нямам идея. Важното е, че доказваш, че все още си жива и здрава.

В момента съм в много противоречиви чувства относно това, което споделяш с нас.
„Розата” наистина е брутална, но по свой си начин. Дали нещо, без значение какво е, трябва да бъде вмъкнато в произведението на автора, си е лично негово право да реши това.
На колко книги съм попадала, на които можеш да се чудиш и маеш, откъде на този „Х” автор му е дошло „това” (дали е описал някоя кървава баня или някоя хипер еротична сцена или нещо друго, изберете си…) на ум...
И най-вече дали това ни допада или не.
Предполагам, че това зависи от начина на мислене и разсъждаване на даден човек.
Вярно е, че всеки е различен, но не можем и всички да сме еднакви и да харесваме един и същ жанр. Или иначе казано, ако всеки ден ядете боб, няма ли да ви омръзне?

Сега видях, че си пуснала 10, 11 и 12 глава. Още сега смятам да ги прочета и да си ги добавя в word-a. Нали ме знаеш каква съм.
Темпото, с което работиш ми харесва. Усещам това, което и героите. Не се усеща да разтягаш локуми, както при някои други книги, където ти идва да се обесиш със собствения си чоропогащник…
Дали смяташ да продължи в същия дух или не, сама реши това. Но ако решиш да забързаш малко нещата, гледай да не стане мазало и читателя да се хване за главата и да каже: „Е, че до преди малко вървеше по един начин, а сега по друг… Мм, не така де…”

А сега, Миме, аз се захващам да чета.
Ще очаквам продължението.
А… и успех с по нататъшните глави. Не се отчайвай, че допускаш грешки. Че кой не ги допуска?!

Ох, благодаря за подкрепата! Без хората, които да коригират грешките ми, едва ли ще успея да се развивам. А пък, вярвайте ми, искам да вървя напред, а не да тъпча на едно място. Така или иначе дали пиша фенфикшън или се осланям на собственото си чувство за такт в мой разказ, мога с увереност да кажа, че и двете изискват корекции и редакции. Пускам следващата глава... и отново ви благодаря, че ви има!




Стъпките на Иноуе пошляпваха по дървения под. Беше излязла от банята, увита само с хавлия. Мократа й коса бе преметната през дясното й рамо, а изражението на лицето й бе уморено. Посещението на Нами я разстрои и тя отказа всеки ангажимент, който имаше за през деня. Трябваше да посети и Темари, но изобщо не се чувстваше добре. Вместо това реши да си вземе топла вана и да си легне рано. Преди малко обаче се обадиха от чайната „Тоттори” и помолиха за присъствието й в шест следобед по повод някакъв банкет за рожден ден. Дотогава имаше няколко часа и усамотението й щеше да й помогне да се съвземе. Това винаги й помагаше.
Докато вървеше към стаята си усети... чуждо присъствие. Почувства неконтролируем страх. Спря и се ослуша. Дори шумът от улицата, сякаш бе изолиран. Тацуки бе отишла на пазар. Останалите от прислугата се бяха отделили в южното крило. По това време сигурно приготвяха вечерята. Котоми-сан бе в стаята си, надвесена над книгите със сметките и сметалото. Двете ученички бяха в училището, а другата гейша – Каори, вероятно все още спеше.
Въздухът в коридора, сякаш бе застинал в очакване. Иноуе усети с цялото си тяло това изнервящо очакване, че нещо трябва да стане и това я разгневи и уплаши едновременно. Нещо непременно щеше да стане, бе сигурна в това. Но не в коридора.
В стаята.
Пое си бавно дъх и продължи напред, стиснала края на хавлията си. Плъзгащата врата на стаята й бе отворена и я прекрачи без миг колебание. Ъглите тънеха в плътни, задушаващи сенки. Слаба светлина се процеждаше през спуснатите щори. Студът я накара да потрепери, после го видя.
Стоеше до тоалетката с гръб към нея и бе навел глава над гримовете и парфюмите й, пръснати по дървения плот. Веднага го позна по скованата стойка и скръстените зад гърба му ръце. Ръкавите на кимоното му бяха бели, а в диплите на хакамата му видя катана. На гърба му обаче нямаше герба на Кучики или Шихоин и това я озадачи. Не беше самурай, но не бе и нинджа. Не бе и ямабуши или куге. Беше се излъгала, като го бе взела за някой подчинен в дзайбацу.
Иноуе затвори шумно вратата, надявайки се да привлече вниманието му, но той не се обърна.
- Как влязохте тук? – попита рязко тя.
Улкиора се извърна бавно към нея. Лицето му бе като издялано от камък. Очите, които толкова много харесваше, в сянката на стаята изглеждаха като матирано тъмно стъкло. Стори й се, че дори вижда силуета си в тях. Гледаше него, а виждаше себе си. Цялата неувереност. Всичкият страх на природата й. Почувства се жалка, сякаш той я разглеждаше безучастно на дисекционна маса и вероятно Сакура гледаше по същия начин опитните си животинки. Досега винаги го съзерцаваше отстрани без да бъде обект на вниманието му, а шокът, който почувства, когато той най-сетне я фокусира, я вледени.
- Има ли значение? – отвърна на въпроса й с въпрос той. Наведе се напред и взе от тоалетката широката плоска четка, с която тя нанасяше бялата паста по лицето си. Това й припомни, че в момента е загърната само с хавлия и е с провиснала мокра коса. Приличаше на съвсем обикновена жена без впечатляващото кимоно на гейшата, нито с белия грим. Маската й бе свалена и се почувства още по-гола, отколкото всъщност беше. – Вратата бе отворена. Аз само си позволих да се самопоканя.
- Разбира се, че вратата винаги е отворена! – отсече Иноуе с възможно най-грубия си тон, но съвсем заприлича на дете, което се оправдава за сторената беля пред баща си. – Тук е Коноха. На никой няма да му хрумне да открадне нещо от дом на гейши.
- Това е малко странно, нали? – Улкиора се отпусна на малката кръгла табуретка пред тоалетката и затърси в джобовете на хакамата си. Извади пакет цигари. – Нали позволявате? – Той запали без да дочака отговора й. – Естествено, че позволявате! – изрече след това. – Вас ви е страх да кажете едно простичко „не” с по-твърд тон – Направи пауза, за да й даде възможност да го контрира. Очакваше отговора й с израз на живо любопитство, толкова непресъщо за него, че Иноуе се задави. Вместо да се обиди на наглата забележка, почувства самосъжаление. Улкиора въздъхна. – Хм, та ви казвах, че е малко странно никой да не иска да ограби окия, нали? Тук имате кимона, произвидения на изкуството, пари в злато, бижута… Дори и тази малка четчица струва повече от няколко коку ориз, с които се изхранва четиричленно семейство – Той я остави на плота и впери нетрепващия си поглед отново в нея. – Печеливша чайна като „Орихиме” би могла да е апетитна хапка за всеки крадец… Особено „Орихиме”…
- Веднага напуснете окията! – заповяда Иноуе. Беше успяла да се окопити. – Сега!
Отдръпна се от вратата, за да му направи път.
- Защо? – попита той откровено, с което я накара да загуби ума и дума. – Не съм нарушил добрия тон, освен, че ви казах малка истина.
- О! – Иноуе почервеня и за първи път, откакто той бе нахълтал в стаята й, се разгневи. – Как се осмелявате?! Това е моята стая. Това е дома ми... Аз съм гейша, а вие – мой клиент, а се осмелявате да ме притеснявате по този начин?
- Ваш... клиент – повтори той, повдигнал веждите си нагоре. Макар да не се усмихна и гласа му да бе равен, на нея й се стори, че й се подиграва и цяла се разтрепера от ярост. – Разбира се, аз съм ваш клиент. И като такъв дойдох да Ви направя едно предложение.
- Не съм заинтересована! – Иноуе нервно хвана краищата на кърпата си, усетила, че се разхлабват. – Вън!
- Не мисля да напускам окията, преди да чуете предложението ми! – Улкиора й кимна сковано. – Седнете!
- Искам да се облека!
- Тогава го направете – предложи й той спокойно. – Виждал съм голо женско тяло и признавам, че гледката е радваща, но изобщо не съм привлечен от вас... Предполагам това ще Ви успокои.
- Вие сте побъркан! Смятам веднага да извикам патрулиращи шоджо – Иноуе се извърна към вратата и посегна да я отвори.
Въздухът около пръстите й се раздвижи и когато погледна надолу, видя забитото острие на кунай. Дръжката му вибрираше. Иноуе се пое стреснато дъх и се обърна към Улкиора. Той продължаваше да седи на табуретката, фиксирайки я съсредоточено с поглед.
- Вие ли... - Въздухът издра гърлото й.
- Да. Аз – Улкиора отново кимна към татамито на пода до краката й. – Седни!
Тя се подчини сковано, придърпвайки с едната си ръка края на хавлията, която оголи бедрата й. Мозъкът все още не успяваше да асимилира напълно ситуацията. Реалността измести от раз всичките й представи и онова, което мислеше, че е той. Не бе от дзайбацу, нито бе самурай или нинджа. Бе нещо друго.
- Преди малко каза, че тук е твоя дом – заговори Уклиора и облегна лакти на коленете си, привеждайки се напред. Вече не говореше официално и дистанцията им бе скъсена. Всмукна от цигарата си и попита: - Но не е така, нали? Ти не си Орихиме.
- Грешите – Иноуе прочисти гърлото си. – Казвам се Орихиме Иноуе.
- Казваш се Харуно Иноуе – натърти той. – Макар и това име да е лъжа...
- Какво се опитвате да ми кажете?
- Засега нищо. Но след като се представихте е редно и аз да ти кажа името си. Казвам се Улкиора Шифър и съм аранкар от групата на Айзен Соуске.
Айзен?!
- Господи! – Тялото й се разтрепери неконтролируемо. – Ито-сан всъщност е...
- Да – Улкиора наклони на една страна главата си. – Не сте толкова глупава, Харуно-сан!
Тишината я обви като пашкул. Чуваше собственото си дишане и ударите на сърцето си. Беше чувала, че аранкарите убиват жертвите си и без съмнение той бе дошъл именно за това. Знаеше за произхода й и за него нямаше значение, че не е от Сейрейтей. Имаше някаква грозна ирония в това. Мъжът, когото харесваше и скрито желаеше, бе дошъл да я убие, а тя бе глупачка, щом продължаваше да стои без да се опитва да се спаси. И в мига, в който си го помисли Иноуе скочи на крака.
Колкото и страхлива да беше, знаеше, че няма шанс срещу него. Беше се промъкнал в окията без никой да разбере, хвърли по нея нож, а съвсем ясно бе видяла и катаната му. Щеше просто да я извади и да прекърши живота й толкова лесно, все едно да счупеше клонче. Съпротивата й бе безсмислена, но поне си струваше да опита. Уж бе потомка на нинджа-клан, а не бе научила нито една техника. Знаеше само как да размахва ветрило и как да води забавни разговори, но не и да върти меч или да се защитава с тайджуцу. Беше убедена, че дори Нами умееше да се бие, а какво оставаше за Сакура. Тя бе тази, която наистина бе опозорила рйооши и сега щеше да заплати това с твърде висока цена.
Мислеше си, че е бърза. Много, много бърза, но се удари в тялото му, когато посегна към вратата. Кога бе успял да прегради пътя й? Усети пръстите му на китките си. Изплака от болка, щом хватката му се затегна и костите й изпукаха. Разпери ръцете й далеч от тялото, после ги изпъна зад гърба й, хващайки ги като в клещи. Тялото й се изви като дъга към неговото и той я прикова в прегръдка, която нямаше нищо общо с интимността. Последното, което усети Иноуе, бе как кърпата се свлече в краката й. Поиска да отмести погледа си от неговия, но той хвана със свободната си ръка брадичката й.
Дъхът му се изля по лицето й, но не бе лош. Миришеше на цигари и ноздрите й потръпнаха.
- Аплодисменти! – поздрави я Улкиора равно. – Най-сетне показахте малко характер.
- Ще ме убиеш ли? – изрече на един дъх тя.
Що за въпрос бе задала? Разбира се, че ще я убие! Нали за това е дошъл всъщност?
- Не, слънце мое – Обръщението му я шокира, но не я нагруби. – Имам предложение за теб. Забрави ли?
- Не, не съм забравила – Иноуе поклати глава. – Какво е то?
- Айзен-доно иска да дойдеш с него в Лас Ночес.
Устата й се отвори изненадано.
- К-какво?
- В Лас Ночес, имението на Айзен-доно – повтори той. – Ти да гостуваш. Покана от него. Разбра ли ме?
- Но, разбира се – Иноуе се усмихна с мъка. – Ще дойда за няколко часа. Само трябва да ви впиша в графика си.
Зелените му очи внезапно се оживиха. Сигурно си бе въобразила.
- Не такова посещение. Поканата не е от клиент към гейша. Посещението ти ще е неофициално и… дългосрочно. Айзен-доно те иска, слънце мое!
Хаорито му бе с по-груб плат и дразнеше неприятно кожата на гърдите й. Сърцето й заплашваше да изхвръкне от гръдния й кош. Очите му се плъзнаха надолу по шията й, но лицето му по никакъв начин не й показа, че изпитва друг интерес. А тя си въобразяваше, че има хубав бюст!
- Н-не мога – отказа тя. – Как така ме иска?
- Не ми е казвал подробности – Пръстите му се плъзнаха по кожата на шията й и той обхвана рамото й, упражнявайки лек натиск. – Просто трябва да дойдеш в Лас Ночес утре сутринта. Ще дойда да те взема.
- А-аз не съм все още гейша – възрази отново тя на пресекулки. – Все още не съм минала церемонията на мизуагето и... Не съм истинска гейша!
Очите му се вдигнаха нагоре и погледът му отново прикова нейния.
- Айзен-доно не се интересува от това – каза спокойно Улкиора. – Утре ще дойда да те взема. Приготви се! Но помни, че ако кажеш на някого къде отиваш или оставиш съобщение, ще убия този човек без да се колебая! Разбра ли ме?
Беше й трудно да диша. Изражението на лицето й се разкриви и тя се опита да не издава с нищо страха си, но не успя. Очите й плувнаха в сълзи.
- Няма да го направиш! – изшептя Иноуе.
- Така ли си мислиш? – Улкиора повдигна вежди и зарови пръсти в мократа й коса, отдалечавайки я от тялото си. – Препоръчвам ти да не подлагаш думите ми на изпитание, слънчице мое! – Бездушните му очи отново я огледаха безсрамно. – Хм, да... Гледката на голо женско тяло наистина е радваща.
Пусна я също така внезапно, както я бе хванал и отстъпи крачка назад. Иноуе посегна с треперещи ръце към кърпата си и се уви с нея. Вратата се отвори и тя вдигна поглед нагоре към него, докато той прекрачваше прага.
- Ще те наблюдавам много внимателно – предупреди я за последен път той. – Не забравяй какво ти казах! Утре ще дойда да те взема.
Иноуе не отговори, но успя да кимне. Премигна само за частица от секундата, а той сякаш се стопи във въздуха като горски дух. Тялото й се разтрепери от студ.



Сейрейтей.
Светая светих на самураите. Огромна, оградена площ в яшики. Клановете на Кучики и Шихоин бяха отделени на по-високо място, а улиците бяха разположени терасовидно, оградени от едната страна от океана, а другата – от крепостната стена на Коноха. Второстепенното пристанище Мияко, което обслужваше предимно Сейрейтей, бе опасано от по-ниска стена и имаше само малък пункт на Адмиралтейството без достъп до основния град на Сейрейтей. И пак там, на една пресечка от района на Мияко се намираше парка Ишиномаки – естествена гора, защитена от изсичане с вековни дървета от времето на създаването на Коноха, когато гората е била извън града и скривалище на първите самураи. Обикновените хора може би изпитваха интерес или любопитство, главно защото кастата на самураите бе обвита от загадъчност и мистерия. Никой обаче не можеше да си направи малка екскурзия до Сейрейтей. Кучики и Шихоин бяха подчинени на даймиото, участваха в управлението на Коноха, но законодателната им система се състоеше от други параграфи. Затворът Кодемачо обслужваше главно нинджа-клановете. В Сейрейтей обаче имаше Аюма с наказателната кула Сьокяку.
Делеше ги пропаст. Но съществуваше някакъв мост между кастата на самураите и тази на нинджите. Нещо, което ги правеше съюзници, но не и врагове. Какво беше това нещо? Може би причината я знаеха главите на петте аристократични клана. Адмиралтейството на Хюга бе отделено от всичко това, а Хината вече започваше да се съмнява, че баща й знаеше подробностите. Бяха минали векове и пропастта се бе задълбочила още повече. Мостовете се рушаха от безпощадното време, от забравата… Но Коноха продължаваше да съществува и дори се разрастваше – от западната страна на острова ограждащата стена бе съборена и града с бързи темпове поглъщаше малко останалата земя между нея и рибарското селце Оцучи.
Ако някой й бе казал, че ще й се наложи да прекара известно време в Сейрейтей и да се обучава в кенджуцу, Хината никога нямаше да му повярва и би се изсмяла на това. Самураите бяха отделени на стотици километри от нея, въпреки че се намираха в яшкики. Бяха друга култура, други разбирания и обичаи, макар да говореха един език.
Ала сега вървеше по улица в Сейрейтей заедно с придружаващия я лейтенант на Кучики. Беше странен, навъсен тип с ярка червена коса вързана на опашка. Цялото му чело и дори вратът и голата кожа на ръцете, които се подаваха от ръкавите на кимоното бяха покрити с широки ленти от черен туш. Надвишаваше я с цяла глава и когато дойде в Шакахо, дори й се стори познат. После услужливо си спомни, че същият я бе изпратил до шинден в нощта на нападението на площада. Разбра това по странната му походка – накуцваше леко с десния крак. Може би стара травма. Тогава в тъмнината не му обърна много внимание, прекалено ядосана, че да забележи нещо друго освен пътя пред себе си. Не се бе представил тогава, не се представи и сега. Вървеше след нея и очите му бяха втренчени в гърба й. Усещаше погледа му, а неприятното чувство, което имаше от сутринта дори се засили. Спря рязко насред улицата в сянката на разцъфнала вишна и се извърна към него, решила да бъде учтива и да го изчака да се приближи, но той спря на два метра от нея и остана вкопан като статуя.
Не се различаваше от другите самураи, които бе виждала в яшики. Приличаха й на извадени от един калъп с еднакви дрехи като войници – като униформи на АНБУ, но без шлемове, маски или предпазители за крака и ръце. Само с катана и съоветния герб, извезан на гърба на кимоното им, определящ тяхното положение в едно от двете семейства. Тя постави длан на своята катана. Никога не бе излизала извън Шакахо с нея, а сега това й се стори най-естественото нещо на света.
- Приближи се! – заповяда отсечено.
Той се поколеба за миг. После се подчини.
- Върви с мен, а не зад мен! – заговори тихо Хината. – Неудобно ми е, когато ме следваш като кученце.
Лейтенантът запази ледено мълчание. Тя вдигна вежди и тръгна напред. Опасяваше се, че въпреки всичко, няма да се подчини, но той я последва рамо до рамо. Прислужници и други самураи се отдръпваха от тях на благоприлично разстояние, изумени да виждат нинджа с герба на Хюга на улицата. Усещаше невярващите им погледи, но отдавна се бе научила да игнорира хората, които по някакъв начин я наскърбяваха. Приличаше на екзотично животно, което водеха в двореца на господаря и при тази мисъл устните й потръпнаха от едва сдържан гняв.
- Е? – Хината въздъхна. – Как ти е името?
- Абарай Ренджи – отвърна той. – Лейтенант от Шес…
- Спокойно, Ренджи! – махна с ръка тя. – Не е нужно да навлизаш в подробности. Кучики-сан ми каза сутринта, че ще прати лейтенанта си да ме придружи до Хатори. По пътя на логиката разбрах, че си от Шести отряд – Хината помълча няколко секунди, но после не можа да не се въздържи да отправи още една забележка: - Отпусни се, за Бога! Аз не съм капитана ти и изобщо не е задължително да се държиш толкова официално!
Ренджи я изгледа втренчено.
- Съжалявам, Хината-сан. Нужно е да Ви оказа нужното уважение.
- О, моля те! – Момичето изсумтя раздразнено. – Не искам ничие уважение, докато не си го заслужа, нито изисквам по-особено внимание. Започвам да намразявам цялото си обучение тук още преди да е започнало. Ако така се държи Бякуя-кун, мога само да оплаквам себе си…
- Никой – Ренджи се поколеба. – не нарича Кучики-доно по този начин!
- Но нали се казва Бякуя? – попита весело тя.
- Да.
- Тогава какъв е проблемът?! О! Наистина започва да ми идва до гуша от церемониалности. Мисля да си тръгна още утре!
- Едва ли ще можете, Хината-сан – Ренджи отмести погледа си от нейния.
- Разбира се, че ще мога! – отсече сухо тя. – И никой не може да ме спре, ако реша това! Нито баща ми, нито ти, нито пък капитанът ти.
Той не й отвърна, но мълчанието му я разтревожи. Почувства се като параноичка, щом се страхува от една толкова невинна забележка и се помъчи да изтика безпокойството си настрани.
- От кога си лейтенант, Ренджи?
- От много време. Не съм се замислял всъщност – Той сбърчи вежди в опит да си спомни. – Може би има десет години.
- Аха. И си от Сейрейтей? Роден си тук?
- Не точно – Лицето му застина в маска. – Всъщност съм от Долен Руконгай.
Признанието му я изуми и тя го изгледа така все едно го вижда за пръв път. Между тъмните вежди се бе вдълбала дълбока бръчка и пробягващите сенки на движещите се клини на дърветата, под които минаваха, го правеха да изглежда студен и недостъпен. Устните му се бяха опънали в тънка горчива усмивка.
- И кога напусна Руконгай? – попита Хината.
- На осем – Ренджи замълча няколко секунди, сетне добави още по-сухо: - После дойдох тук.
Хината разбра, че той изпускаше много неща, но изглежда най-вероятно не му се говореше за този период от живота си. Но беше странно човек като Кучики Бякуя, който претендираше, че е чистокръвен самурай, да приема в обкръжението си такъв като Абарай Ренджи, живял през първите осем години през живота си в тинята на Долен Руконгай. Беше виждала капитана и друг път, разбира се. Вървеше така все едно целият свят му принадлежеше, а хората покрай него са натрапници. Това я дразнеше неимоверно много, може би защото никога не се бе отнасяла с хората по този отвратителен начин. Бе изкарала години в Академията, заобиколена от други деца на нинджа-кланове, на ета или риока, а разделението не личеше толкова явно, както може би в Сейрейтей.
- Къде се намира Хатори? – Хината смени темата.
- Почти пристигнахме – Той кимна към големите масивни врати на края на улицата на стотина метра от тях. – Ето го.
Когато наближиха, й бе трудно да повярва, че портите на Хатори изглеждаха огромни в сравнение с тези на Шакахо. Сигурно когато Кучики бе дошъл сутринта, шинден на Хюга му е заприличал на селска вила, предвид това в какви размери бе свикнал да живее. Веждите й се свъсиха при тази мисъл.
- Ще ви заведа в тренировъчната зала – Ренджи избута вратата, която изскърца болезнено и я пропусна покрай себе си. – Така заповяда Кучики-доно.
- Още по-добре – доволно каза тя. – Тъкмо няма да си губим времето с излишни приказки.
Лейтенантът не й отвърна.
Нямаше пазачи. Хината се огледа преди да тръгне след Ренджи по изгладените плочи през градината, заобикаляйки главния вход на имението. Шинден изглеждаше странно тих без никакво движение, което да й покаже, че тук живеят хора. Хладният пролетен вятър огъваше върховете на кипарисите, наредени в линия около верандата, към която се насочиха. Изкачиха се по стъпалата и Ренджи отвори първата плъзгаща се врата с намаслена жълта хартия , заставайки сковано на прага й. Хината прекрачи прага и се извърна към него.
- Няма ли да влезеш, Ренджи?
Той поклати отрицателно глава и затвори след нея, оставяйки я в празното помещение сама. Или поне си мислеше, че е сама... Въздухът на метър от нея, сякаш вибрираше и Хината отскочи в мига, в който някой разсече с катана мястото, на което досега бе стояла, въобразявайки си че ще й се наложи да почака капитана. Претърколи се по твърдите тръстикови настилки на пода и извади меча си в движение, заставайки приклекнала с изпънат гръбнак. Не се изненада като видя нападателя си.
- Браво! – похвали я Бякуя с равен глас и застана в поза за нападение. – Но всъщност очаквах това от Вас.
- Защо тогава ми изглеждаш разочарован, Бякуя-кун?
Обръщението й го подразни и тя се усмихна широко. Способностите на клана Хюга се включиха като спусък на машина и промениха светлите й очи. Кожата около тях се нагъна в безброй бръчици. Чакрата, която видя да струи от него, я изненада и определено не очакваше да види нещо такова. Хората, които познаваше и с които бе имала някакъв контакт излъчваха синя чакра. Дори Наруто, който имаше две, излъчваше синя. Лисицата-демон обаче оцветяваше чакрата му в червено, когато той загубеше контрол над нея. Той бе необикновен случай, но си имаше обяснение. Бе виждала и други самураи и чакрата им бе синя. Не можеше да се лъже!
Но Кучики Бякуя не излъчваше синя или червена чакра. Неговата бе бяла, която сякаш излезе като пулс от тялото му и я заслепи. Пред очите й затанцуваха светли и тъмни кръгове.
- Какво става, по дяволите? – Хината отстъпи назад, стиснала катаната си с две ръце. – Какво си ти?!
Спъна се в нещо и падна на дървения под. Знаеше, че е в стаята, но не го виждаше. Способностите й бяха с ограничен диапазон и той го знаеше. Възползваше се от слабостта й. Типична процедура за обезвреждане на противника. И тя го използваше. Нападаше най-откритите чакра центрове – тези на краката и ръцете, докато омаломощи достатъчно врага, за да нанесе фатален удар в областта на сърцето. Но чакрата му…
- Използвай меча си! – посъветва я Бякуя и гласът му долетя от дясната й страна.
Хината се извърна към тази посока и отново се претърколи, избягвайки катаната му, която разсече въздуха със свистене до лявата скула. Отметна назад косата си и се опита да фокусира погледа си. Кръговете, сякаш погълнаха цялата стая и болката я блъсна в челото със силата на таран.
- Използвай меча си! – заповяда отново той.
Хината наклони глава на една страна. Долавяше нечии бързи стъпки по пода извън тренировъчната зала. Течение размърда черните кичури около лицето й. Шумолене. От неговото хаори. Този път от ляво. Вдигна меча си над главата, парирайки удара му. Ръцете я заболяха и тя стисна устни, за да не изстене.
- Какво правиш? – изкрещя Хината.
В съзнанието й бавно започна да се оформя мисълта, че това съвсем не бе тренировка. Ами ако не бе избегнала първото замахване на неговата катана, когато влезе в залата? А сега? Не бе в изгодна позиция – бе по-слаба физически, а и не можеше да го вижда. Другите й сетива не бяха развити, че да разчита на тях в битка. Замахна на сляпо и се изправи. Когато влезе, нямаше време да се огледа, но й се стори, че залата за тренировки е огромна и обширна. Предполагаше, че е по средата и изтича навътре, но вместо да се отдалечи от него, се блъсна в стената и падна болезнено на дупето си.
Сигурно се забавлява чудесно това копеле!
- Ох! – Тя не можа да спре стона си, но се изправи и се завъртя в кръг, ослушвайки се. – Това не е тренировка, капитане! Това е мъчение! И изобщо не играете по правилата!
- Правила? – Мечът на Бякуя застърга по пода, приближавайки се към нея. – Казвам ти да използваш меча си, но не го правиш!
- Защитавам се – Хината присви очи, но кръговете не изчезнаха. Стаята се завъртя като спици на колело и тя падна на колене. – Какво ми направи? Този двубой от самото начало не е честен...
Черната й коса закриваше лицето й. Беше на колене и длани и се опитваше да се изправи на крака, но равновесието й се люлееше като развълнувана лодка насред океана. Изглеждаше слаба и беззащитна и той я заобиколи, оглеждайки я внимателно, вдигнал катаната си само с една ръка.
- Искам да изключиш сетивата си – проговори Бякуя. – Не се опитвай да ме чуеш, нито използвай Бякугана си. Безполезно е. Можеш да ме усетиш, Хината!
Беше зад гърба й, готов да нанесе удар, когато тя се завъртя и се опита да го промуши, отдръпвайки се в същия момент.
- Ти си ненормален! – студено отвърна тя. Най-сетне бе способна да вижда. Силуетът му бе като мъглива сянка, но поне знаеше от къде точно да очаква нападение. – Отказвам да играя игричките ти! Достатъчно!
- Това не е игра, за съжаление! Това е тренировка.
Той се приближи към нея и нанесе няколко разсичащи удара отляво и отдясно, редувайки ги в насечен, бърз ритъм, а бруталната му сила скова мускулите на ръцете й. Пръстите й изтръпнаха. Последният удар изтръгна катаната от ръцете й и тя падна със звън на пода. Хината падна отново на дупето си и се опита да изтегли тялото си нагоре, подпирайки се с длани.
- И за да завърши успешно тази тренировка, - Катаната му докосна гърлото й, после се плъзна към дълбокото деколте на кимоното й. – трябва да те убия!
Очите й се разшириха и тя понечи да извика. Острието на меча потъна в тялото й, толкова лесно, сякаш бе от тесто. Грозната болка разкъса мисълта й като тънка оризова хартия. Очите й се сведоха към дръжката на катаната, която стърчеше между гърдите й. Винаги си бе мислила, че човешкото тяло е твърдо и непоклатимо, но Бякуя й бе показал противното. Изглеждаше като оригами, каквито обичаше да сгъва Каори, когато бе на седем години. Бе й подарила един жерав, който и досега стоеше в стаята й в Шакахо. Бе разперил бели крила и изпънал шия, на която се крепеше високо вдигнатата му глава. Спомни си го така ясно, сякаш го виждаше пред себе си и го държеше в дланта си, възхищавайки се както тогава, когато Каори й го бе дала.
Помъчи се да преглътне, но за нейн ужас не успя. Усети как слюнката й се стече от ъгъла на устата й. Втренчи безпомощно очи в неговото лице, което се приближи до нейното. Усети как я поема в ръцете си и избърса брадичката й с опакото на дланта си. Облегна глава на рамото му и пръстите й се вкопчиха хлабаво в ръкавите на кимоното му. Не трябваше да губи съзнание, иначе щеше да умре. В никакъв случай не трябваше да губи съзнание.
Не. Не…
Чертите на лицето му обаче се размиха, а после пред очите й избухнаха кървавочервени, изпепеляващи пламъци, преди да падне плътен мрак.

Направо не знам как ще дочакам следващите глави. При всички герои завършваш така, че се чудя чие продължение искам да видя по напред. Страхотно ме радваш






Справяш се все по-добре. Скоро ще ме оставиш без работа Почти нямаш грешки с членуването, а другите са от сгрешен клавиш.



И като такъв дойдох да ви направя едно предложение. //Уважителната форма тр да е с гл. буква.

Предполагам това ще ви успокои.//Уважителната форма тр да е с гл. буква.


Щеше просто да я извади и да прекърше живота й толкова лесно, все едно да //прекърши...


Очите му се вдигнаха нагоре и погледа му отново прикова нейния.//погледът...


Иноуе посега с треперещи ръце към кърпата//посегна...


Цялото му чело и дори врата и голата кожа на ръцете...бяха покрити със широки ленти от черен туш//вратът...с широки...


Може би минала травма.//Може би стара травма(ако е минала, тогава нямаше да накуцва)


но той спря на два метра от нея и остана като вкопан като статуя.// и остана вкопан...


Нужно е да ви оказа нужното уважение.// да Ви окажа...


Тогава какъв е проблема?!//проблемът


нито ти, нито пък капитана ти.//капитанът ти


похвали я Бякуя с равен глас и застана в поза на нападение// за нападение


Пред очите й затънцуваха светли и тъмни кръгове.//затанцуваха...


Типчна процедура за обезвреждане на противника.//типична...


посъвсетва я Бякуя и гласа му долетя о//посъветва...гласът...


като развъллнувана лодка насред океана. //развълнувана...


но поне знаеше от къде точно да очкава нападение.//очаква...

Поправих грешките си! Много, много благодаря!

Сградата на Хокагето бе единствената законодателната сграда извън яшики. Играеше като свръзка между даймиото и второстепенните нинджа-кланове, а Цунаде бе просто последната инстанция, през която минаваха всички заповеди на старейшините и Йорико-сама. Единственият клан, който бе независим от Хокагето и който директно се подчиняваше на даймиото, бе Полицията на Учиха с прилепеното АНБУ на Данзо. Ето защо имаше операции и секретни мисии, за които Годаиме и миналите Хокагета не знаеха нищо, а Учиха имаха архиви и записки за провеждането им.
Но да иде в Сейрейтей? Невероятно! Знаеше много повече за реяцу от всяка друга нинджа в Коноха, благодарение на Джирая. Първата мисъл на Наруто бе, че пак той е причината мисията му да се проведе там, но после отхвърли това съмнение. Колкото и велик Санин да бе Джирая, той нямаше почти никаква власт в Коноха. Бе обикновен войник – от тези, които застават в първите редици на бойното поле или защитник от евнтуална заплаха. Цунаде бе като него. Воин, отдаден на службата, но също като воин бе длъжна да изпълнява нечии други заповеди и да поема вината от грешките на другите, които стояха над нея.
Интересно как с стечение на времето детските фантазии и заблуди изчезнаха напълно и Наруто успя да разбере простичките истини. А след като вече знаеше голямата тайна за произхода си, решението му да стане Хокаге дори се засили. Баща му бе защитил Коноха и бе дал живота си, както може би биха го направили Цунаде или Джирая. Ала той щеше да деда своя, за да промени тази Коноха. Дали ще хвърли ресурси в преследване на Акатски или Еспадата, или да усмири гетата, трябваше да се промени нещо. Но не трябваше да изпълнява само заповеди и да бъде пионка в изгнилите ръце на родовите аристократи, които действаха, подтиквани от болни амбиции.
Бяха минали три години. Бе се обучавал при Джирая. Бе променил мисленето си. Бе правил секс не един път. Според всичко това бе станал мъж или поне той се възприемаше по по-различен начин, откакто бе момче, искащо да докаже пред всички, че не е само посредствен идиот. Можеше да разбере, че за да постигне целта си, трябва да бъде постоянен и търпелив и да озапти буйната си природа, наследство от майка му. Трите години извън Коноха не бяха на халос. Дадоха му нови хоризонти да се развие. Обучението му в Сейрейтей също не можеше да се сметне за загуба на време. Градът на самураите, макар да бе в границите на Коноха, бе напълно откъснат от постоянната заплаха на Акатски, които го преследваха. Не се страхуваше, но знаеше, че за да успее да се противопостави на тях, му трябваше време, за да се усъвършенства в бойни умения и техники. Защото ако дори не можеше да защити себе си, как би могъл да защити Коноха? От къде щеше да намери сили, за да я реформира и да й даде нов живот, ако дори не можеше да се справи с група престъпници?
Единственото нещо, за което съжаляваше бе, че откри Джинчуурики, но не такъв като него – не затворен в човешко тяло с печат, а напълно освободен и контролиращ огромните си сили. Икономът на Учиха би могъл да му отговори на няколко от най-терзаещите го въпроси, но може би така е по-правилно. Сакура щеше да го наблюдава, а той трябваше да се съсредоточи върху предстоящето. Бе заровил разочарованието си под дебелите слоеве на желанието си да изпълни и тази мисия. Главната цел, която гонеше, не можеше да се постигне от раз, а една година в Сейрейтей можеше поне да го научи на търпение.
Слънцето клонеше към залез и проникваше през решетките на големите прозорци в коридора в сградата на Хокагето, през който минаваше. Раницата на гърба му не тежеше, тъй като бе взел най-необходимото. В кабинета на Цунаде вече го очакваха. Освен Хокагето, която седеше на креслото си, вътре бе и самураят, който щеше да отговаря за него. В заповедта пишеше, че е Сой-Фон от Втори отряд. Никога не го бе виждал, нито бе чувал за него. Когато я видя, веднага разбра, че именно тя е капитанът от Сейрейтей по герба на Шихоин на гърба й. Поздрави сухо и я огледа безцеремонно от глава до пети, на което тя отвърна с ледена гримаса. Всъщност изобщо не бе зле, установи Наруто, усмихвайки се иронично. Изглеждаше много царствена и величава, досущ като всички самураи, които бе виждал. Помисли си, че това горделиво поведение сигурно се прихващаше по въздуха, щом всички в Сейрейтей бяха заразени от него. Рядко участваше в мисии, в които присъстваха и самураи, но малкото такива го изпълваха с негативни чувства. Нямаше нищо против мъжете, но определено питаеше недоверие спрямо жените, а ето, че госпожица Вирнат нос му бе учител за следващата година.
- Наруто, това е капитана от Втори отряд Сой-Фон – представи я Цунаде впила светлите си кафяви очи в него. – Няма много подробности. Тя ще води обучението ти.
Той се извърна към Хокагето и я изгледа с тънка усмивка. Изглеждаше му… щастлива, но не заради него. По-различна от вечно намусената, невротизирана бабичка, с която бе свикнал. Винаги уморена, лишена от хумор и ако не беше специалното джуцу, което владееше, сигурно щеше да прилича на сбръчкана стара чанта. А сега дори русата й коса светеше като течно злато на залязващите лъчи на слънцето. На какво ли се дължеше промяната й? Каквото й да беше, това малко го засягаше, но реши да бъде хаплив докрай.
- Изглежда и ти не знаеш много, Цунаде – отвърна насмешливо и кимна на Сой-Фон. – Приятно ми е да се запознаем!
Нахаканата самурайка не му отвърна, фиксирала го безизразно. Паузата, която направи бе кратка, но на него му се стори, че нарочно я протаква, за да си даде повече тежест и това го развесели.
- Приготвихте ли се? – попита дрезгаво Сой-Фон. Наруто кимна. – Да тръгваме!
Цунаде само кимна, усмихвайки се странно, докато ги съпровождаше с поглед до вратата. Наруто изгледа Сой-Фон, докато крачеха по коридора. Имаше хубаво тяло, скрито зад стегнато бяло кимоно и кожен предпазител, който обвиваше гръдния й кош. Гърдите й не се забелязваха, а той определено си падаше по дами с голям бюст. Формата на краката й също не се очертаваше от надиплената хакама, но колана на катаната й обвиваше тънка талия, която би могъл да обхване с ръце. Това означаваше, че бе слаба, с добре развити мускули, малки гърди и… висока. Беше се издължил малко повече през последните години и когато се прибра с изумление видя, че Сакура му достигаше едва до рамото. Но сладката, надута самурайка бе висока, колкото него. Несъмнено бе апетитна хапка. Сигурно Ичиго би му завидял, тъй като и той бе любител на женската красота. В следващия момент Наруто се сепна, когато тя извади бавно катаната си и замахна към гърлото му. Отстъпи назад, притиснал гръб в стената и завъртя куная между пръстите си.
- Спри да ме гледаш по този отвратителен начин! – изсъска тя. – От сега нататък съм твой сенпай и ще ти се наложи да ме възприемаш като такъв. Видях те как говориш на Хокагето, но разбери, че това не може да се случи с мен!
- Изглежда всички от Сейрейтей се мислите за велики – Наруто вдигна русите си вежди и в сините му очи затанцуваха весели пламъчета. – Но нека ти кажа, захарче, че аз не съм като другите нинджи, които биха клекнали пред теб.
- Това ми е известно – Сой-Фон отпусна меча си, който проблясна за миг, преди да го прибере в канията. Пренебрежително сви устни, оглеждайки го така, както той бе направил преди малко. – Една нинджа не може да ме изненада с нищо, а какво остава за теб…, Кюби.
Той се приближи към нея и върха на куная му докосна пулсиращата вена на шията й.
- Ще се направя, че не съм те чул…, захарче – каза тихо и наклони глава на една страна. Светлината падна върху очите му и Сой-Фон забеляза, че зениците им се бяха удължили вертикално, а ирисите светеха в червено. Това не я уплаши. Нито промяната му, нито острието на гърлото й, което той прокара нагоре и почука леко вирнатата й брадичка.
- Ще престана да те наричам Кюби, ако ти спреш да ме наричаш... захарче! – подчерта студено тя и в черните й очи проблеснаха светлинки. – Ще се радвам да се обръщаш към мен с думата "сенпай"!
Наруто й отвърна с широка усмивка, откривайки й белите си равни зъби и прибра куная си отново в колана на крака си.
- Къде ще отседнем? – попита само.
Сой-Фон тръгна напред, последвана плътно от него.
- В Сейрейтей имам малка къща до Бенишидаре, шинден на Шихоин – отвърна тя. – Ще живееш при мен, докато трае обучението ти. Какви техники владееш?
Наруто вдигна рамене.
- Обичайните за една нинджа. Тайджуцу, нинджуцу…
- Тоест нищо – рязко го пресече Сой-Фон. – Нищо от онова, което си научил досега, няма да ти е нужно за обучението, което смятам да проведа аз.
- Знам много и за реяцу – Тя го изгледа втренчено и той й намигна весело. – Изненадана ли си?
- И така може да се каже – призна накрая и въздъхна. – Това, че няма да започна от самото начало е успокояваща мисъл. Задължително ще те изпитам утре.
- Нямаш търпение за това, нали, захарче? – предизвика я отново той, усмихвайки се на леденото й лице, обградено от черни лъскави коси. Кичурите стърчаха около ушите й, а двете плитки на гърба й се полюшваха като живи. Изглеждаше му като Сакура. Студена и сдържана, но под маската с огнен темперамент, подобен на неговия.
Тя дори не му обърна внимание.
- Узумаки-сан, не мисля, че е уместно да продължавате да се държите детински! – Забележката й не съдържаше никаква емоция. – Или искате да се държа с Вас като с дете?
- Като за начало, - Наруто затегна банданата на челото си. – спри да ме наричаш Узумаки-сан, в противен случай, аз ще те наричам, както сметна за добре, захарче! А като те гледам не си по-голяма от мен. Даже напротив, очаквах мъж, висок колкото мен…
- Повярвай ми, Наруто, по-голяма съм от теб!
- Чудесно! Значи можеш да ме научиш на много неща.
Намекът му я накара да поклати примирително глава.
- А ти си поредното хлапе, което остроумничи. Нищо ново под слънцето.
Мисията му не изглеждаше толкова ужасна, реши той, гледайки профила на Сой-Фон. Поне нямаше да скучае с нея. Как само му приличаше на Сакура!
- Кажи ми, сенпай, в Сейрейтей има ли ресторанти, които предлагат рамен? – попита, докато вървяха към изхода.



Всичко се бе объркало.
Никак не бе изненадващо, че накрая се озоваха в затвора Кодемачо. Въпрос на време бе нинджите да ги открият след нападението, но до последно вярваше, че щяха да минат няколко дни, докато напипат следите им. Достатъчно, че да се покрият и да напуснат Коноха. Икономът на Учиха обаче обърка всичко, появи се няколко минути след като бяха изсипали стрелите. Моментът на залавянето му се губеше в мъгла. Единственият му спомен от тогава бяха проблясващи зъби и очи, светещи в хипнотизиращо червено. Несъмнено Харуно или Учиха щяха да ги убият, но се надяваше поне да има време, за да може да каже всичко, което бе видял до кофите за смет. Намесата на русия нинджа несъмнено го бе спасила от нещо, което братята му не можаха да избегнат. Не знаеше колко време бе минало – определено повече от пет-шест часа, но не се бяха помръднали, откакто бяха затворени тук. Опита се да проведе кратък разговор с тях, но напълно безуспешно. Гледаха го така, сякаш бяха загубили разсъдъка си. Дишаха, но изглеждаха като трупове. Колко по-добре щеше да бъде и той да загуби ума си, вместо да му се налага да чака смъртта си зад тези студени каменни стени.
А уж бе простичко. Убийте Учиха и се покрийте отново в Руконгай! Едната половина от дължимата сума бе заплатена преди няколко дни, когато онзи донесе лъковете. Другата половина щеше да бъде дадена след изпълнението на поръчката. Нямаше значение дали щяха да успеят – трябваше само да изпразнят арсенала от петдесет стрели, наредени в кожен калъф и да изчезнат преди да бъдат открити. Още тогава му се стори странно, че онзи не държеше за успешния край на покушението, но парите заслепиха братята му, а няма и час след това и той се предаде на изкушението.
И все пак накрая всичко се бе объркало…
Задушаващата миризма на мухъл, застояла вода,изпражнения и урина му напомни за сетен път къде се намира. От Кодемачо никой не можеше да излезе жив. Може би ако имаше някакви по-специални умения би могъл поне да се опита, но бе обикновен човек, затънал в калта на мизерията и глада на Руконгай – това долно сметище за човешки души, за които никой не говореше и предпочиташе да забрави. В няколкото часа безметежна тишина и звуци на капеща вода в ума му бавно започна да изплува мисълта, че онзи в никакъв случай няма да ги остави живи, за да бъдат разпитани. Бяха единствените живи свидетели, които биха могли да го уличат. Дали щеше да дойде?
Облегна лице на решетките и се ослуша. Капките вода шляпваха в локва недалеч от килията им и му напомняше на дупката, в която бе живял през първите години от живота си. Канализацията на изоставената къща бе отдавна спукана, а улицата вечно тънеше в кал и миризмата на отходни ями се бе просмукала в кожата му и парцалите до такава степен, че бе забравил да я усеща. Сега му се стори, че чува стъпки по влажните каменни плочи на коридора. Слюнката в гърлото му го задави, а сърцето му бясно задумка в слепоочията му. Някой идваше. Отдръпна се и се сви в единия ъгъл, надявайки се да не бъде забелязан веднага и да отложи малко неибежния край. Слаба надежда, но се вкопчи в нея толкова яростно, че дори спря да диша.
Стъпките приближаваха.
Тъмен силует спря пред решетките. Мъждивата светлина на фенерите не можеха да осветят лицето му, скрито в качулка. Помисли си, че ще чуе тракане на ключове, но силуета просто премина през гъсто наредените пръчки на килията, сякаш те не съществуваха. Дори не се огледа в тясното пространство. От гънките на черното хаори изсъска острието на катана и той разсече братята му на две, сякаш бяха от хартия. Металният мирис на кръв и изсипаните карантии на студения под го накара да се разтрепери като лист. Той се изправи, подпирайки се на стената и дрезгавият му глас прозвуча плачевно в тишината:
- М-моля те, недей! Нищо н-не съм казал… Нищо няма да им к-кажа! – Пелтечеше като малко дете. Правеше го като малък и доста време му трябваше, за да коригира речта си и да не му се смеят. Не последва никакво движение и той си пое задавено въздух. Искриците надежда насълзиха очте му. С края на съзнанието си осъзна, че се е подмокрил и това го изпълни със самосъжаление. – Кълна се!
Онзи направи две крачки към него и замахна с катаната, отсичайки главата му, която отхвръкна и се удари в стената преди да спре до един от труповете. Тялото се свлече в краката на Тенши-сама. Кръвта изглеждаше черна като туш за калиграфия в тъмнината, а той обичаше да се упражнява в изписването на йероглифи. После вдигна меча си и няколко мига се любува на кървавата катана в ръцете си. На блестящото острие бяха написани символите „За цял живот”, а по тях се стичаше кръвта на долнопробните и мръсни ета и капеше на плочите под краката му. Бе чувал, че точно този меч има душа, жадуваща да пие кръв. Бе помогнал да се утоли тази жажда.
После се стопи в сенките на затвора, както бе дошъл. Безшумен, като сянка.

Аз само имам едно питане... Май беше подхвърлила, че можеш да драснеш един фик за Берсерк.. Сериозно ли го мислеше. Съдейки по написаното досега, ще ми е интересно как ще го представиш.

Интересно как със стечение на времето детските фантазии// ...С Течение...


и да бъде пионка в изгнилите ръце на родовите аристикрати, които //...аристОкрати...


трябва да бъде постоянен и търпелив и да озапти буйната си пририда,//...прирОда...


Икономът на Учиха би могъл да му даде няколко от най-терзаещите го въпроси,//...да му отговори на някои от най-терзаещите го въпроси ИЛИ да му даде отговори на терзаещите го въпроси.


която седеше на креслото си, вътре бе и самурая, който щеше да отговаря за него.//...самураяТ...


Не се страхуваше, но знаеше, че да успее да се противопостави на тях,//...За да успее...


че именно тя е капитана от Сейрейтей по герба на Шихоин на гърба й.// ...капитанЪТ...


Наруто, това е капитана от Втори отряд Сой-Фон//...капитанЪТ...


Сой-Фон забеляза, че зениците им се бяха удилжили вертикално, а ирисите светеха в червено//...удЪлжили...

Наруто й отвърна със широка усмивка,//...С широка...


Или искате да се държа с вас като с дете?// ...с Вас...


Отстъпи назад, притиснал гръб о стената и // гръб В стената


наричаш Узумаки-сан, в противен случай, а ще те //...аЗ ще...


русия нинджа несъмнено го бе спасила от нещо, което братята му не можеха да избегнат.//...можАха...


Той се изправи, подпирайки се о стената и дрезгавия му глас прозвуча плачевно в тишината//...На стената...дрезгавияТ...






Тази глава ми се видя някак странна. Не мога да разбера много точно откъде идва усещането. Ще споделя какво мисля, но се надявам на мнение и от други читатели, за да не се окаже, че съм се заблудила. Това се отнася за първата половина от главата. Във втората не видях такива аспекти.

По обяснителната част, кое къде се намира и как изглежда нямам забележки, но надолу започвам да се обърквам. Не знам дали ще успея разбираемо да обясня къде и защо, обаче.


Тук ми изглежда претупано. Може би трябва да развиеш малко повече изненадата от това кой е там и какво е очаквал той, което в момента е един доста интересен момент. Сега текстът там изглежда постно.

А от написаното по-нататък достигам до идеята, че Наруто не може да приеме жена да го командва. Не е женомразец, но не мога да се сетя за думата в момента, което очертава едни доста интригуващи взаимоотношения.




Никога не го бе виждал, нито бе чувал за него//, за това и предположи, че е мъж.// Ограденото е излишно. Първата част на изречението достатъчно ясно загатва за пола.




Тук също се долавя нещо нередно. Хокагето е уморена, но читателят не долавя нещо положително в това, което става ясно обаче от гледната точка на Наруто. Но между тези двете неща трябва да има изречение/я които да ги споят, защото в момента не изглежда така. Обяснението изобщо го няма, което не е необичайно, но в момента поне тр да свържеш двете точки.




Казва тя, след като секунди по-рано каза точно, че мисли, че той не е нищо повече от Кюби. Със сегашния вариант 'нито ти си кюби', той в действителност си е кюби, просто тя ще престане да го възприема(привидно) само като звяр един вид и ще започне да го възприема и като човек. Това прави тя с предложението си, нали? Ако съм разбрала добре ситуацията. Може би тр да се постави условие: 'Ако ти спреш да ме наричаш така, то и аз ще престана...' или нещо подобно.


Оставям на теб да прецениш дали има нещо вярно в моите брътвежи. Аз самата не съм сигурна дали просто не успях да се ориентирам в текста или наистина има нещо, за това пак казвам, добре ще е да се чуят още мнения. Това беше моето. Малко набързо нахвърляно ми се видя всичко. Обикновено си по-обстойна с обясненията.


Хареса ми промяната която си заложила в Наруто. Опред съревнованието между него и Капитанът ще бъде интересно

Едитнах всички посочени грешки и добавих малко описание на споменатите сцени. Не написах обаче повече от няколко изречения, понеже се страхувах да не ги преразтегна в локуми, които биха били повече досадни, отколкото интересни. Едно от основното, което винаги ми е било страшно трудно, е да сложа нужната граница, за да не направя текста прекалено разтеглив. Повече се доверявам на себе си, което е малко трудно де, защото в различните дни пиша по различен начин. Иначе казано днес ме владее темпът, друг път залагам на емоциите и ми трябва човек, който да ми каже къде трябва да се концентрирам и върху кое - също така.

Добре, че си ти! Иначе аз няма да успея да направя нужната корекция, нито да обърна внимание на грешките си... Благодаря! Надявам се сега да има по-сносен вид, така че ако нещо пак не ти допадне, няма проблем да ми го кажеш. Все пак форума разполага с edit-бутонче и мога да променям текста, колкото е нужно.

И да, както винаги позна какво съм искала да кажа, но аз изглежда нямам нужния репертоар от думи, за да го напиша по-явно. А именно - думата, която окачествява Наруто, е "сексист". Доколкото ми е известно това е полова дискриминация и точно това се опитвам да направя с тяхната сюжетна линия. В смисъл всяка една от започнатите линии да е достатъчно интересна, че да не омръзва и да не се получава като досаден пълнеж спрямо другите. И изобщо, може да е фик, но се опитвам да описвам персонажи, които са коренно различни и интересни. Опитвам се и ще се надявам да успея. Видя ми се доста интересно това, най-малкото защото ако ще е голямо, то поне да предлага разнообразие, нали?



А, колкото до това, което съм казала, не мисля да се отмятам от думите си! Фик по Berserk... Защо не? Но ми трябва време, понеже съм се захванала с няколко неща едновременно и се... затруднявам, най-вече с времето. Все пак не пиша директно на компютъра, а първо на тетрадка с нахвърляни бележки и със зададен сюжет, който следва нещо като схематични епизоди - един след друг, така че да успея да помисля върху всичко. Все пак не можеш да седнеш и да пишеш, както ти дойде на акъла, а да вземеш впредвид и най-малката подробност, иначе се получават доста неясноти и объркване, нали така?

Поне така пиша аз... Съвсем не знам как го правят другите... Иначе потвърждавам казаното по-горе. Щом някой харесва Berserk, ще се пробвам и там, за да видя дали ще успея да го направя сносно или ще се проваля.

Не се замислих, че има вариант и да си решила да олекотиш задачата си и по-бързо да напреднеш в действието, както се обсъждаше по-горе. Ако си искала да направиш това, тогава част от забележките стават неоснователни . А, иначе относно писането ти. Ти се изразяваш доста живо. Обясненията ти могат да ме накарат да вляза тотално в действието. Нали знаеш, как човек лесно свиква с хубавото? После и най-малката липса на някоя от съставките, прави впечатление. По-принцип аз мразя разяснителните подробности. Ако можех, щях да чета само пряката реч , но те са необходимото зло, за да се навлезе добре в обстановката.

Никога няма да забравя книга в която половин глава четох за някакво махагоново бюро, което ми бе описано по хиляда начини. Четох, четох, накрая просто прелистих останалите страници и мистерията от историята за въпросното бюро, за мен си остана загадка





Понякога се мразя, че съм аз! Все аз вадя торбата с камъните. И си се чудя защо продължавам, ама нейсе, природа! Винаги казвам това което мисля. Дори и да боли. Всеки път щом пиша критика, направо ме смъдва сърцето. И все пак не може винаги да се изтъква само хубавото. Знам с каква страст пишеш. И всеки път когато казвам, че нещо не е наред, усещам как за момент се разочароваш и ми става гадно. Не съм великият критик, не съм професионален писател, не съм дори и добър аматьор. Пиша за развлечение. Решението, дали ще направиш корекции си остава изцяло твое. Ако сметнеш, че насоките са правилни и аргументите добри, тогава-да. Ако сметнеш, че са неоснователни, остави текста в началния вариант

Моето мнение не те задължава с нищо. Това е просто още едно мнение на читател. Изразяване на впечатления. Мн пъти съм казвала, че да навлезеш в текста/мислите на някой друг не е никак лесно. Най-малкото, хората често възприемат нещата различно, за това написах, че от различни мнения би могла да се получи по-обективна оценка.





О, напротив! Справила си се блестящо с това да наведеш читателя към тази мисъл Обожавам когато нещата не са обяснени явно и всеки сам трябва да достигне до скрития смисъл. Винаги съм искала да мога да пиша така. За съжаление не ми се получава изобщо, лол. Така, че може да се каже, че тук опред е един от любимите ми моменти.

Още от Розата' ти бях казала, че си в моя топ от писатели. Досега не е имало проект с който да си се захванала и да си ме разочаровала и се надявам още много да ни радваш. Например, новият проект който обсъждате. Не съм гледала анимето Берсерк, за това за мен това ще е един нов свят който ти ще обрисуваш. Нямам търпение да видя в какво ново приключение ще ни въведеш




Абсолютно те подкрепям за тези думи

Мила, в никакъв случай не искам да криеш мнението си - нито сега, нито друг път! Аз съм вероятно по-самокритична и от теб и това се дължи на неувереността ми, която прелива от мен. Почти винаги, когато пиша, в дадени аспекти и образи описвам себе си и може би за това някои персонажи ми се получават сполучливо. Ако погледнеш сюжетите ми само повърхностно ще забележиш герой, който наподобява мен. В "Розата" това бе образа на Ясмина, за която Фей спомена на няколко пъти, че се дразни от глупостта й. В "Седем дни" пък въплъщавах себе си (отново!) в лицето на главната героиня. Тук образа на Орихиме Иноуе се покрива пак с мен. Интересно е, че тези неща не се набиват на очи, но пък смело мога да кажа, че изглежда горя от нетърпение да описвам себе си с други имена и с друг сюжет. Дори този разказ, който започнах по Perfect Blue отново описвам донякъде себе си, хм...

Замислих се едва сега, когато ми обърна внимание на това с коментара си. Само от това можеш да разбереш колко съм наивна и глупава на моменти - дразнеща чак, но едва ли бих могла да се променя. Ето защо се радвам, когато ме коригираш, може би защото съм склонна да повярвам повече на теб, отколкото на себе си. Може би защото много добре познавам слабостите си и негативните си качества и следователно мога да се приема по-добре през чуждите очи, отколкото през своите.

Това е офтопик, разбира се, и няма да се сърдя ако модератор реши да чисти темата. Но така или иначе ми трябва яка корекция и казване на всичко, за да се поправям. Да пиша за мен е кеф, но пък искам и другите, които четат да се кефят максимално, а това няма как да стане, ако не ми се казва нищо. Идеите при мен се зараждат едва тогава, когато някой ми зададе задача. По никакъв друг начин не мога да измисля нещо заинтригуващо. Ето защо, когато питам някой какво му се чете, не го правя защото така ми е скимнало, а защото аз самата не мога да измисля нищо без да бъда подтиквана. Иначе казано се нуждая от теб и от другите читатели - симбиоза, предполагам, която няма да се изчерпи току-така.

Щом съм казала за Berserk, значи ще напиша нещо... Но ми трябва време, време... и корекции от ваша страна. Благодаря за коментара, Дъф!

Продължавам да пускам!



Изобщо не бе изненадана, нали?
Отново същите дрязги и препирни, каквито имаха, докато бяха деца. Промяна нямаше. Макар да не бе виждала сестра си, Нами знаеше, че Сакура не се е променила и рйооши продължаваха да я обожават. Достатъчно й бе да види Иноуе и да разбере, че за всичките десет години можеха и трите да се похвалят с висок ръст и гърди, но не и с духовно израстване. Дали го очакваше? Разбира се, но се бе надявала да греши поне по отношение на Иноуе.
Нами прекара почти целия следобед в ресторант на брега на река Ширакава, заслушана във вятъра, промъкващ се през клоните на върбите и загледана в слънчевите зайчета, гонещи се по излъсканите дървени греди на пода. Потокът от хора на улицата, разговорите и миризмите, носещи се от вътрешността на ресторанта я успокояваха. Постара се да не мисли и за Зоро и за решението му да влезе в Сейрейтей. Не бе минал и ден, откакто се бе върнала у дома, а вече съжаляваше, че е тук. Освен всичко друго всяко отлагане да се прибере в Кокурюкай й се струваше, че е белег, който свидетелстваше за страха й. Просто търсеше начин да отложи малко срещата си с рйооши, а това я вбесяваше още повече.
Когато напусна ресторанта, слънцето вече клонеше към залез. Не се запъти към Ропонджи, а обърна нагоре по улицата към сградата на Хокагето и Полицията. Портите на яшики бяха широко отворени. Постът от двама нинджи и двама самураи я спряха и капитанът от Сейрейтей я изгледа косо, преценявайки дали да я пусне. Явно се опитваше да си спомни дали я е виждал някъде по улиците на яшики. Другият нинджа повдигна банданата си със символа на Коноха и я изгледа с присвити тъмни очи.
- Име? – попита нинджата, после след миг мълчание допълни въпроса си: - Клан?
- Харуно Нами – отговори тя без да влага никаква тежест или емоция в думите си.
Помисли си, че ще я пуснат, но самураят само махна с ръка да остане на мястото си и влезе в стаята на пазачите. Минаха няколко минути преди да излезе.
- Свързах се с Кокурюкай – каза самураят. – Харуно-сан, Вашият баща, каза да Ви пусна. Очаква ви в кабинета си.
Нинджата кимна сковано към нея.
- Добре дошла отново, Харуно-сан!
Нами не каза нищо в отговор, а продължи напред.
Пътят през яшики до Кокурюкай измина без да мисли за нищо. Главата й бе празна, а емоциите бе изтикала настрана, което си бе повече от странно. За разлика от вечно владеещата се Сакура, тя бе нейна противоположност. Не можеше да контролира емоциите си. Сакура бе изградила желязна стена, което не се пропукваше, а Иноуе пък ги премълчаваше. Имаше нещо успокояващо в това, че в яшики почти нямаше промяна. Освен, че липите бяха станали по-високи, а масивните кедри хвърляха ледена сянка по изгладените плочи на улицата. Всички ресторанти, магазини и ателиета бяха на старите си места.
Дори и Кокурюкай не се бе променил.
Дървени масивни врати и каменна стена ограждаха имението на Харуно. Охрана нямаха преди, нямаше да има и сега. Баща й бе прекалено консервативен, за да допусне някой от второстепенните кланове да го пази от нарушители. За цялата история на аристократичното яшики никой не бе навлизал в пределите му, нито бе нападал клановете. Отвори вратите, пресече пътя от тях до централния вход и влезе без да почука. Приемната зала бе тиха и стъпките й нарушиха спокойствието й. Дотичалият Ичода-сан, вероятно чул как някой влиза, притисна ръка до сърцето си и на сбръчканото му лице се появи усмивка, която кой знае защо я развълнува и тя се почувства отново като дете.
- Нами-чан! – Той отвори обятия и тя се хвърли в прегръдките му, заравяйки лице в кимоното на гърдите му. Миришеше й на прани дрехи, по същия начин, по който миришеше преди и мускулите на цялото й тяло, сякаш натежаха от умора.
- Дядо Ичода, прибрах се! – Плачеше. Усещаше как сълзите й се стичат по бузите и мокреха сивата коприна на кимоното му. Чувстваше такава дълбока тъга и радост, че дълго сдържаните й чувства най-накрая избухнаха като вулкан и пометоха самоконтрола й. – Прибрах се... Прибрах се...
Усети кокалестите му пръсти да милват косата й в успокояващ жест, както когато го правеше преди.
- Харуно-доно ми каза, че ще дойдете! Каза да ви посрещна и да ви заведа веднага в неговия кабинет… Има гост и двамата Ви очакват, детето ми!
Тя вдигна мокрото си лице и учудването в очите й изтри всяка друга радост.
- Как така ме очакват?
- Мура-сан дойде сутринта, докато сте закусвали с Вашите приятели – уточни старецът и погали бузата й, усмихвайки се нежно. – Знаехме, че ще дойдете, Нами-чан! Харуно-доно отложи работата си в Кататане и целия ден изкара в кабинета си в очакване. Гостенинът дойде преди час, вероятно го е извикал...
Нами поклати глава и въздъхна.
- А... ока-сан? – Сивите очи потъмняха.
- Няма я. Замина за няколко дни до Иугакакуре. Ще се прибере утре или вдругиден – Той я хвана за ръката и настоятелно я поведе по стъпалата нагоре към кабинета на баща й. – После ще говорим. Толкова много неща се случиха, а и искам всичко да знам за Вас, всичко, което Ви се е случило през всичките тези години... Но после ще говорим! Баща Ви чака!
Искаше да го пита за толкова много неща. За рйооши, за Сакура, за Иноуе… Защо бе избягала Иноуе и се бе установила в Акасака? Какво правеше сега Сакура? Дали бе в дзайбацу? Как е минал годежът й? Толкова много въпроси имаше, които можеше да зададе на Иноуе, но не успя, прекалено развълнувана да води безсмислени спорове за миналото. А ото-сан? Бе отложил работа в Кататане, само заради нея! Немислимо, невероятно, невъзможно... Той никога не би отложил нещо такова, заради която и да е било от тях трите. Ичода-сан знаеше какво става, но сега нямаха време да говорят.
Баща й я очакваше.
Кабинетът му се намираше в дъното на дясното крило на Кокурюкай и тя рядко бе влизала тук. Иноуе обичаше книгите и статуетките, а Сакура изобщо нямаше интерес към делата на баща си. Ичода-сан отвори вратата и я пропусна покрай себе си, после затвори след нея. Светлината я заслепи и тя огледа библиотеките с наредени книги и папируси, тежкия тъкан килим и бюрото, зад което стоеше ото-сан. Старостта бе изпила лицето и тялото му. Заприлича й на дядо Ичода, но в зелените очи проблясваше сила и агресия, каквато нито една от трите не притежаваше. Сано не се усмихна, вперил нетрепващ поглед в нея, докато тя се приближаваше бавно. Дали бе разочарован от дрехите й? Той държеше на официалността и демонстрираше влудяваща надменност. Вероятно не бе доволен от начина й на обличане и тя се разгневи на малодушието си, което баща й несъмнено усещаше. Човекът на креслото пред бюрото му се изправи и тя го измери от глава до пети. Гербът на Учиха бе на гърба му. Черната му коса бе вързана на тила на опашка, а банданата му на нинджа я подсети кой е гостенинът, още преди запетайките на Шарингана да се завъртят и да оцветят ирисите му в червено. Приличаше й на демон, а високомерието му бе като плесница върху лицето й.
- Дъще? – повика я със стържещ глас баща й и тя отклони погледа си към него. Сано се изправи и заобиколи бюрото, скръстил ръце зад гърба си. – Радвам се, че се прибра у дома!
- И аз се радвам – Радостта й обаче не предизвика емоционална буря, както при посрещането на Ичода-сан. Тя кимна сдържано и очите й се присвиха, усещайки някакво грозно предчувствие. За сетен път отклони погледа си към госта и кимна за поздрав към леденото му лице. – Учиха-доно...
- Разговорът ни ще е дълъг и несъмнено неприятен, но доста дълго време отлагах за него, дъще – поде Сано и се приближи към нея. Ръката му повдигна по-високо брадичката й и той се взря в сребристите ириси под извитите светли вежди на бялото й лице. – Истинска наследница на клана си – прошепна, сякаш на себе си той. Разтърси глава и устните му се повдигнаха нагоре в подобие на усмивка, която в никакъв случай не бе предназначена за нея. По-скоро се усмихваше на някакъв свой далечен спомен. – Извиках на Учиха Итачи да дойде, защото малко или много той също участва в този разговор.
Учиха не отвърна нищо. Отпусна се обратно на креслото и премрежи червените си очи, гледайки сякаш през нея.
- Разбрах, че си отседнала в къщата на Ропонджи – поде отново баща й. – И когато научих за пристигането ти от Мура-сан, почувствах... радост и щастие...
- За какво искаш да си говорим? – прекъсна го Нами, усетила внезапно желание да му повярва. Трябваше й време! Време, през което да свикне, че той е можел да почувства нещо... каквото и да е.
Той се приближи към прозореца и втренчи очите си в градината, разстилаща се пред него. Когато заговори, гласът му дойде до нея, сякаш от много далеч:
- Може би трябва да започна от деня, в който старейшините ме извикаха в Кататане преди осемнадесет години…



Правилата от първата корица бяха ясни. Райто ги бе прочел на поляната пред Университета. Бяха с просто значение и всеки би ги разбрал, дори ако ги бе прочел някой малоумник. Кориците не бяха оръфани или с обелени краища, доказателство за дългогодишна употреба. Листите бяха от фина оризова хартия без редове и без нито едно име. Помириса ги. Ухаеха на ново, сякаш тетрадката бе купена от книжарница, а не бе паднала от небето. Райто присви очи в опит да си спомни подробности около намирането й. Не можеше да приеме, че бе паднала от небето, сякаш това бе най-естественото нещо, което би могло да се случи. Разлисти я бързо. Отново се убеди, че тетрадката не е използвана. На последната страница бяха написани още правила със ситни букви и той плъзна поглед по тях:


Райто се намести по-удобно, внимавайки да не го заболи много и отново прочете правилата на задната корица. Написани кратко. Но въпреки всичко онова, което на поляната пред Наха му се стори невероятно и глупаво, сега добиваше размерите на дълбоко замислен смисъл. Определено този, който бе написал правилата е навлизал в логични подробности, за да изглежда лъжата възможно най-достоверна.
Споменаваха се... Богове на Смъртта. Те съществуваха в приказките на старите хора. Косачът на души идва за всеки, когато му е дошло времето. Още една лъжовна приказка в техния иначе подреден свят, лишен от ирационално мислене. Ала въпреки всичко появата им не би следвало да се изключва и да се отдава на измислици, с които да се плашат децата. Съществуваха демони. Такъв бе заключен в Наруто като бебе. Кюби съществуваше така, както съществуваше и Райто. Другите Пет Страни също разполагаха с Джинчуурики и демони и в това се състоеше тяхната сила. Райто бе чувал и за Дяволските плодове, които дават на вкусилия ги изключителни, невъобразими сили. А съкровището на Златния Роджър? И то ли бе измислица? Или се бе случило толкова отдавна, че никой не знаеше до колко съществува то и до колко някой е измислил останалото... Никой не оспорваше, че бе настъпила ерата на пиратите, помамени от чудната легенда за слава и богатство. На няколкото пристанища в Коноха денонощно акустираха кораби и плавателни съдове и Адмиралтейството едва смогваше да обуздае приливната им вълна, за да контролира безопасни водни пътища. Живееше в свят на нелогична истина, нали? Академията за нинджи възпитаваше хора с огромно количество чакра. Обикновено това бяха децата на клановете от яшики. Техниките и уменията им бяха с ненормално естество, надхвърлящи неговата логика. А самураите в Сейрейтей?...
Определено светът им не можеше да се обясни според неговите представи за ред и истина. Съществуваха дупки, които го нарушаваха и той хлътваше в тях без да може да си обясни тяхната поява. Така, че след всичко онова, което възприемаше за нормално и с което бе свикнал да живее, една тетрадка с името Death Note паднала от небето и споменаваща Богове на Смъртта можеше да се приеме за нещо нормално.
Райто вдигна поглед от нея и го втренчи в празното легло на Рюзаки. Момчето си бе отишло късно следобяд, след процедурите и лечението, на което го подлагаше Харуно Сакура. Невярващо му се струваше, но осъзна, че сега стаята е прекалено тиха без присъствието на болния Рюзаки. Дори без присъствието на младата му докторка. Отдавна бе минало полунощ и макар тя да бе на смяна, така и не се появи след хлапашката му постъпка, с която я изгони. Действието на опиума бе минало преди няколко часа и сега чувстваше единствено притъпена болка. Определено й дължеше извинение, че се е държал по такъв отвратителен начин и не би се учудил, ако тя го бе преотстъпила на друг лекар.
Наведе се към раницата си, сложена до нощното шкафче и измъкна от джоба й несесера си с химикалки и моливи. Отвори ципа и извади един от моливите, с които бе свикнал да работи в Полицията при изготвянето на психопортрети. Бе свикнал с моливите, понеже имаше и гумичка и при евентуална грешка можеше просто да изтрие. Вдигна бавно колена и подпря твърдите корици на бедрата си. Според тетрадката с написването на едно име на човек, който познаваше, можеше да причини смъртта му. Ако не впишеше причина, жертвата щеше да умре от сърдечен удар. Прокара ръка през светлокестенявата си коса и въздъхна. Не можеше да се сметне за самоубиец, но си струваше да изпита тетрадката, за да докаже колко е достоверна. Все още бе убеден, че в ръцете си държеше една огромна измама.
Разтърси глава и написа четливо на първата страница:



А сега му оставаше само да чака.
Облегна глава назад и се ослуша. В коридора не се долавяше никакъв звук. Зад щорите на прозореца нощта, сякаш бе течна и плътна като живак. Каква ирония щеше да бъде, ако тетрадката бе истина! Бе живял в самота и не бе допуснал никого до себе си. Дишаше бавно и се опитваше да не мисли за нищо. Нямаше часовник и не можеше да прецени колко е минало. Времето, сякаш течеше като лепкава река – бавно и мудно, или поне така му се струваше.
После чу отново плясък на крила.
Отвори очи и се огледа. Нямаше никой. Бе чувал този плясък и преди, но тогава го бе отдал на нетърпимата болка. Сега обаче не бе нито дрогиран, нито бе изпаднал в делириум, за да му се причуват такива звуци. Полудяваше ли?
Написването на неговото име нямаше никакъв злополучен ефект върху него. Пое си дъх и написа под името си:

Правилото за смъртта не действа, ако притежателят напише собственото си име!

Почука с гумичката по листа. Трябваше му друго име и в главата му изникна името на Харуно Сакура. Сбърчи вежди и устните му се извиха в иронична усмивка. Отказа се. Определено не искаше да причини смъртта й, макар тя да бе представител на онази обществена прослойка, която той ненавиждаше. Тогава... Миса?
Вратата се отвори и в стаята влезе дебелата санитарка от сутринта. Той впери очи в широкото й лице и ведрата усмивка, която тя му отправи. Мъкнеше кофа с парцал.
- Виждам, че се чувствате по-добре! – изрече тя и Райто отвърна на усмивката й. – Нали нямате нищо против да дезинфекцирам пода?
- Вършете си работата! Няма проблем – той направи кратка пауза, после допълни: - Не е ли малко късно за това?
- Трябваше да го направя преди няколко часа, но бях заета да помагам при един спешен случай в операционната зала. Персоналът тук не достига и често ми се налага да помагам на лекарите – Тя отиде в един от ъглите и започна да мие пода с отривисти и бързи движения. – Боли ли ви много? Да извикам ли на Харуно-сан?
Да, иска ми се сладката, малка лекарка да е тук в този момент, помисли си Райто, но поклати глава.
- Няма нужда! Добре съм… Знаете ли къде е тоалетната?
Санитарката се извърна към него и го изгледа загрижено:
- Ако ви се ходи до тоалетна, мога да ви донеса подлога!
Пак тази отвратителна подлога! Едва се сдържа да не изсумти пренебрежително.
- Не, не ми се ходи до тоалетна! – отрече Райто и после додаде: - Просто питам… А мога ли да ви попитам също и за вашето име? Сигурно ще продължим да се виждаме през останалите ми дни престой тук и не ми се иска да си говорим така, сякаш не се познаваме.
Санитарката се усмихна.
- Името ми е Мацуя Тора. Вашето го знам, Ягами-сан! Приятно ми е!
Тя продължи да говори, но Райто вече не я слушаше. Да напише ли името й? Или да изчака, докато се върне на работа и отвори албумите със снимки на престъпници, с които всекидневно си имаше работа? Тя бе обикновена санитарка в болница и едва ли можеше да докаже, каквото и да е било с нейната смърт.
- Тоалетната се намира срещу вашата стая, Ягами-сан... Но ви препоръчвам да не се движите поне до утре... - Успя да чуе той, докато тя чевръсто се движеше из стаята. – Днес бе доста натоварено, както винаги...
Райто прехапа устни, опитвайки се да си спомни някой от профилите на престъпниците, по които бе работил преди да влезе тук. Имаше един, чиято смърт желаеше прекалено много. Убиецът на родителите му, който сега излежаваше присъдата си и този път колебанието му не трая много.



Не можеше да разбере дали тетрадката бе истинска, поне докато не излезе от болницата, но незнайно защо почувства облекчение. Пое си дълбоко дъх и затвори черните корици на тетрадката си. Тора-сан надникна към нея и подметна:
- Дневник ли си водите, Ягами-сан?
- Да – отговори той и се наведе към раницата си, пъхвайки я в джоба. – Мога да разчитам на вас, че няма да го прочетете, докато спя, нали?
- Разбира се, че няма! – кимна тя и се запъти към вратата, мятайки майчински, загрижен поглед към него. – Опитайте се да поспите, Ягами-сан!
Той не отвърна. Няколко минути се ослушваше, докато стъпките на санитарката затихнаха по коридора. После отметна завивката си и спусна крака през ръба на леглото. От усилието му се зави свят и брадичката му се заби в гърдите, докато се опитваше да не загуби съзнание. След известно време погледът му се избистри и подпирайки се на дървената рамка на леглото, се изправи бавно на крака. Почти очакваше да усети режещата болка и се изненада от липсата й. Вместо това краката му бяха отвикнали да го носят и колената му се подгънаха от тежестта му. Стисна зъби, за да спре ругатнята си и бавно тръгна напред, влачейки боси крака по пода и подпирайки се по стената. Студът проникваше през стъпалата му и бодеше неприятно, но той не забави крачка. Отвори вратата и се подпря с гръб на касата.
Коридорът бе празен. Вратата на тоалетната се намираше от среща, но не можеше да достигне до нея, тъй като нямаше стена, на която да се подпира. Издиша бавно. Една такава проста необходимост като ходене до тоалетна, за която преди не бе помислял, сега се превръщаше в усилие, за което тялото му бе слабо. Погледна към рецепцията за последен път, убеждавайки се, че няма никой и тръгна напред, отделяйки се от рамката на вратата.
Не бе направил и две крачки и краката му се подгънаха все едно някой го бе ударил в ямките на колената и Райто се свлече на студения под без дъх. Попипа припряно бинтовете си. Страхуваше се, че раната може да се бе отворила, макар да не бе почувствал никаква болка. Нямаше нищо и той се подпря с длани на пода, надигайки горната част на тялото си. В следващия момент чу стъпки, които пошляпаха бързо по пода към него. Нечии ръце го повдигнаха.
- Казах ти да не се движиш!
Дълбок глас, несъмнено на Харуно Сакура и той вдигна лице към нея. Бе приклекнала и тъкмо пъхваше ръце под мишниците му, повдигайки го сякаш бе дете. Той се отпусна тежко на нея и едната му ръка обви врата й. Пръстите му изкривиха кока й и косата навита на плитка се разхлаби и падна на гърба й като усукано въже. Тя не й обърна внимание, обръщайки се към стаята.
- Недей! – Райто прочисти гърлото си. – Ето там е тоалетната...
- Ще ти донеса...
- Не искам подлога! – Гласът му изстърга в стерилната тишина на коридора. – Искам да пикая в тоалетна... Помогни ми да стигна до проклетата тоалетна!
- Ще можеш ли сам? – попита колебливо тя.
- Разбира се, че мога да пикая сам! – Той дори не я погледна, бесен, че можеха да водят такъв нелеп разговор. Не можа да сдържи хапливата забележка зад зъбите си и я добави рязко: - Ако случайно не мога, предполагам, че ще ми го държиш ти, докато свърша!
Пръстите й на кръста му се свиха конвулсивно и той усети гнева й, още преди да види лицето й до неговото. Бузите й бяха оцветени в червено и устните й се бяха опънали в тънка линия.
- Ти си едно отвратително копеле! – равно каза тя и го помъкна грубо към вратата на тоалетната. Отвори я със замах, удряйки я в стената и го повлече към писоарите, залепени на една от стените. Пусна го рязко пред първия без да се разтревожи, когато той се олюля заплашително на една страна и се отдръпна, запътвайки се обратно към отворената врата. – Надявам се да можеш сам, защото не мисля да оставам тук. Ще те чакам пред вратата и след три минути ще вляза. Ще ти стигнат ли?
Не дочака отговора му, затваряйки шумно вратата.
Каква огнена фурия!
Райто се подпря за миг на стената с една ръка, разхлабвайки връзките на пижамата си с другата. Зад целия й самоконтрол се криеше темперамент, към който той изпитваше... любопитство. Колената му трепереха от усилието да го държат прав и той на няколко пъти се подпираше с длан на стената. Тъкмо завързваше връзките си, когато тя влезе без да се старае да почука. Гневът й още не се бе изпарил и той наклони глава, оглеждайки я изпитателно. Няколко кичура от розовата й коса се бяха изплъзнали от плитката, която тя не бе вързала на кок, а зелените й очи го изгледаха мрачно.
- Готов ли си? – Райто кимна на въпроса й и тя отново го хвана за кръста, слагайки ръката му през врата си. – Хубаво.
Преминаха бавно през коридора и тя го настани на леглото му, вдигайки краката му на него. Придърпа стола и движещия се шкаф към себе си. Извади ножицата и преряза бинтовете му бързо.
- Раната ти отново се е отворила, – изсъска тя през зъби. – заради ходенето ти до тоалетната!
- За твое сведение, принцесо, все още не съм старец, който има нужда от подлога! – отвърна й той и я изгледа насмешливо. – И утре ще го направя, напук на теб!
- Ако смяташ, че по този начин ще навредиш на мен, нека ти кажа, че единственото, което ще направиш е да навредиш на себе си, безмозъчно копеле такова!
Зелените й очи светеха в жив огън, който го опари и раздвижи кръвта му. Натискът на ръцете й върху голата му кожа и отворената рана бе по-голям и той издиша бавно.
- По-внимателно, ако обичаш! Все пак искам да изляза жив от тук... Боли ме – поколеба се за миг, после добави с влудяваща усмивка: - Ще ми дадеш ли отново опиум, принцесо?
Нямаше нужда от опиум, разбира се! Просто искаше да я подразни още повече и да стане свидетел на яростта й, която я правеше така привлекателна и красива. И тя наистина бе красавица с това тяло и лице. Сакура отвърна на усмивката му.
- Наистина ли? Колко... тревожно, о, Боже мой... - каза тя без грам тревога в гласа си. – Знам, че можеш да търпиш на болка, така че опиум няма да ти дам, поне до сутринта!
Райто не каза нищо, докато тя чистеше раната му. После обви нови бинтове около тялото му, завършвайки процедурата. Няколкото минути в тишина, сякаш я успокоиха и лицето й се отпусна. Гледаше я, облегнал глава на възглавницата без да каже нито дума.
Тя бутна шкафа настрана и понечи да стане, когато той хвана рязко ръката й и я задържа, наведена над него. Зелените й очи се втренчиха в неговите.
- Съжалявам за всичко, което съм направил или казал! – каза Райто без емоция в гласа си. – Не съм искал да те обидя...
Пръстите му погалиха нейните и той попипа халката на безименния й пръст. Очите му се присвиха и сведе поглед надолу, изненадан да почувства нещо такова. Лицето му обаче остана бездушно и студено.
- Ти си... омъжена?!
Сакура издърпа ръката си от неговата и уточни припряно:
- Всъщност съм сгодена. Вчера вечерта бе годежа ми.
Бе забравила за халката на пръста си, подарена й от Саске на празненството в Кокурюкай и сега кой знае защо се почувства неудобно пред изпитателния поглед на пациента си. Изправи се и го зави със завивката.
- Трябва да поспиш, Райто! Утре ще дойда да те видя, преди да ми свърши смяната – въздъхна глухо. – Но искам да поспиш...
- Добре – Райто я изпроводи с тежък поглед до вратата. – Не изглеждаш щастлива годеница, принцесо! Иначе нямаше да си тук по това време и да работиш.
Сакура не каза нищо, само го погледна из зад рамото си, преди да излезе навън в коридора и да затвори вратата след себе си. Райто облегна глава назад и затвори очи, усещайки като че ли болката й, която тя бе оставила след себе си.



Проникването в яшики не изглеждаше никак сложно. Поне онова, което му бе казала Нами нямаше нищо общо с действителността. Подробности около това къде се намира Сейрейтей научи след солидна почерпка в една от кръчмите до реката. Определено можеше да се научи много от пияните старци, които нямаха друга работа, освен да си спомнят за миналото. Същия, който почерпи със саке, страшно много му приличаше на собствения му дядо и на Зоро му трябваше време, преди да се реши да предложи на стареца пиене. Всеки път, когато погледнеше очите, вдълбани сред ветрило от безброй бръчки, в тях танцуваха светлинки, напомнящи и на него миналото му, за което усилено избягваше да си спомня. Дядо му беше същият – прекалено задълбочен да изпие поредната бутилка саке, за да потъне в безметежна празнота. Оставяше го с дни и на Зоро му се налагаше да се грижи сам за себе си. Годините, през които едно дете се нуждаеше от майчинска закрила или бащина ръка, го белязаха завинаги, издълбавайки дупка в развитието му, която впоследствие не можа да запълни с нищо. Наложи се да не мисли за собствените си чувства или емоции, които предизвикваха спомените му, отсявайки внимателно думите на пияния старец.
Сведенията, които получи от него не бяха толкова оскъдни като тези на Нами. Яшики бе опасан от висок каменен зид, издигнат в началото на създаването на Конохагакуре, следователно бе стар и прояден от дупки и падаща мазилка. За съжаление стареца не знаеше дали някъде съществуваха дупки, разрушения или някаква слаба брънка, през която би могъл да се възползва и да влезе. Сейрейтей бе обаче друга работа и нищо не можа да научи за града на самураите. Колебаеше се дали да попита някой друг, но впоследствие се отказа. Не беше на добре да пита за такива подробности. Беше чужденец и за всеки от Коноха бе ясно това само като гледаше дрехите му или различния акцент на говора му. И сам знаеше, че не бе никак добре чужденец да се интересува как да влезе в забранено място.
Когато прецени, че знаеше достатъчно, се надигна от стола си и махна на сервитьорката, подновявайки поръчката. Денят отдавна си бе отишъл и през прозорците на ресторанта навлизаше светлината от уличните фенери. Зоро дори не можа да повярва, че бе прекарал толкова много часове.
Старецът го хвана за китката и сухите му пръсти го стиснаха толкова силно, че костта на ръката му изпука.
- Внимавай, момче! – предупреди го той със силно провлачен глас. – Може да не ти е трудно да влезеш в яшики, но дори не си го помисляй за Сейрейтей!
Беше предизвикал подозрението на стареца и това го обезпокои.
- Тогава защо ми каза всичко това?
Устните на пияния старец се разтегнаха широко и откриха черни, проядени зъби.
- Защото не съм глупав... Просто помагам – Пусна Зоро и пое чашата си със саке, отпивайки жадно. – Мерси за почерпката, момче! Сбогом!
Зоро кимна и без да каже нищо повече излезе от ресторанта в хладната нощ. Дланта му се спусна по пояса и кожения тънък колан. По навик се опита да обвие пръсти около дръжката на една от катаните си, но ръката му увисна в празния въздух. Сви устни и се спусна надолу покрай реката, после се отклони по улицата в близост до Ропонджи преди да се насочи към стените на яшики. За разлика от крепостната стена, която опасваше селото и на която имаше патрули, зидът на яшики не бе толкова пазен. Беше разбрал, че до жилищните квартали на Сендай имаше малък парк с високи дървета, а те представляваха естествена стълба, която би могъл да използва, за да се покатери по стената и да влезе безпрепятствено в яшики. Отминавайки Ропонджи и Мотойоши-чо, потокът от хора намаля покрай парка, потънал в нощната тишина.
Той се огледа и няколко минути стоя като вкопан насред павираната улица в сянката на един кедър, изчаквайки ако някой случаен минувач премине покрай него. После прескочи ниската ограда на парка и се спусна с устремена крачка към пътеката, чезнеща в мрака сред огромните дървета и ниски храсти. Стената на яшики не се виждаше, но Зоро знаеше, че тя е там. След няколко минути достигна до нея и известно време вървя покрай нея, оглеждайки огладените камъни, обрасли с мъх през всичките години. На места някои от камъните се бяха нащърбили и оронили и създаваха неравности в иначе гладката мазилка. Изглеждаха точно като стълба.
Не можел да влезе в яшики?!
Тези да ги приказва на някой друг Нами!
Усмивката не слезе от лицето му, дори след като се изкачи по стената и навлезе в тъмните улички на яшики. Единствената му ориентировъчна посока бе да открие улицата, свързваща Кататане с централните порти, които той бе избегнал умишлено. Булевард Минамидза нямаше отклонение, освен едно, където се вливаше в друг и свързваше Сейрейтей и яшики. Крайните улици на яшики постепенно се оживиха, навлизайки все по-навътре към булеварда. В началото избягваше настоятелните и любопитни погледи на хората, движещи се нагоре-надолу, увлечени в своята работа и за първи път, откакто дойде в Коноха изпита чувството, че дрехите му издават истинските му намерения. В очите на всеки от прислужниците, с които се разминаваше, онова, което възнамеряваше да направи, бе престъпление. Отдавна бе престъпник и пират и в Източното море имаше солидна награда за главата си, която бе скокнала неимоверно много, след като се присъедини към екипажа на Луфи. Угризения или всякакви други морални страхове от прекрачването на закони или правила не го вълнуваха. Живееше според собственото си възприятие за чест и справедливост и сега можеше да отсъди, че онази нахакана фукла с цялата си наглост бе взела нещо, което не й принадлежеше по право. Да влезе с взлом в дома й и да вземе катаните си бе в реда на нещата. Скрупули нямаше, нито пък бе изпълнен с колебания, каквито мъчеха Санджи. Решимостта му дори се засили, крачейки по Минамидза и опитвайки се, колкото се може по-малко да привлича вниманието на околните върху себе си. Сви по отклонението, което водеше към Сейрейтей и докато вървеше, се опитваше да измисли как да проникне там, след като достъпът бе ограничен. Не можеше просто да влезе през главните порти все едно се прибира у дома след дълго отсъствие. Влезе в яшики, само защото стената не бе поддържана редовно, за да устои на външни хора, но без съмнение в Сейрейтей нямаше да бъде така. Намираше се сред яшики и заемаше огромна площ. Стената сечеше жилищни квартали, улици, паркове… Поддръжката нямаше да бъде толкова трудна задача.
Спря на стотина метра от централните порти на Сейрейтей и облегна гръб на стената на близкия отворен магазин за коприна и кимона. Скръсти ръце пред гърдите си и изви глава към патрулиращия отряд, обмисляйки какъв да бъде следващият му ход. Дали да тръгне по протежение на цялата стена, за да потърси естествена пролука или да се откаже на този етап, докато събере повече информация. Можеше да се върне пак по същия път и да пробва утре вечер. Беше гневен, че бе допуснал да му вземат катаните, но много добре знаеше, че импулсивните, необмислени постъпки обикновено му костваха твърде скъпо.
Не знаеше колко дълго е стоял в сянката на липата, вперил поглед към осветените порти на Сейрейтей, когато от тях излезе самурай. Качулката на хаорито му бе ниско над очите и той не можеше да определи дали има някакво преимущество над него, ако реши да го нападне и вземе дрехите му. Не разполагаше с никакво оръжие, с което да си помогне и все пак… Самураят приближаваше бавно с отсечена, равномерна походка и хората по улицата се дърпаха на прилично разстояние от него, спазвайки така желаната дистанция, присъща на кастата на самураите. Устните на Зоро потрепнаха от погнуса. Мразеше това разделение на класите, нито пък питаеше някакво уважение към хора, чиито обществено положение бе по-високо от неговото. А ето, че сега се намираше сред такива хора и се налагаше да играе техните правила.
Помисли си, че лекето с хаори и самочувствие много повече, отколкото му се полага, ще продължи надолу по улицата, но се излъга. Самураят спря на два метра от него и вдигна качулката от лицето си. Зоро сви вежди и лицето му се скова в маска.
- Каква изненада, нали? – Светлите очи на Шихоин Йороучи светеха в тъмнината като на котка. – Излизам на разходка в яшики и попадам на теб, отоото-сан... Трябва ли да се радвам, че те виждам?
Зоро направи моментна пауза, преди да отговори:
- Зависи.
Тя се приближи към него и ироничната й усмивка го накара да свие устни от ярост.
- Има патрул на шоджо не далеч от тук – уведоми го тя. – Проникването ти в яшики е достатъчно нарушение, за да посетиш затвора, а ако им кажа, че предната вечер съм конфискувала три катани от теб, може и да не излезеш от Кодемачо. Как да постъпя според теб?
Зоро отвърна на усмивката й и повдигна рамене.
- Ще кажа, че прекалено много се възползваш от правомощията си и осъждаш невинни хора на затвор.
- Никога досега не съм била толкова отегчена до смърт, че да играя с правомощията си, но изрично ти казах миналата нощ, че нарушаваш закона, като мъкнеш оръжие със себе си, нали? – Йороучи не повиши тон, но Зоро усети как думите й вибрират от едва сдържан гняв. – Не конфискувах само една катана, бяха три... Трябва ли да добавям още, че една от тях има доста... интересна история? Откраднал си я, нали?
- Не знам за какво говориш – Зоро наведе лице към нейното, едва сдържайки желанието си да я хване за шията и да я удуши. – Катаните са мои. Лично мои! И смятам още, че е редно да ми ги върнеш!
Йороучи не реагира дълго време, вперила погледа си в непроницаемото му лице. Усмивката й бе застинала.
- Една от катаните ти всъщност не е точно катана – проговори бавно тя, наблягайки на всяка дума, като го наблюдаваше за ответна реакция. – Тя е демон, който се храни само с кръв и смърт и който почти винаги убива притежателя си. Принадлежала е на... моя род от векове. Беше открадната преди двадесет и пет години. И след толкова време, я намирам в ръцете на един неудачник... Странно е, нали?
- Въпросната катана я купих в един магазин преди да влезем в Голямата линия – Зоро присви очи и зъбите му изскърцаха. – Продавачът търсеше някой глупак, за да я пробута на ниска цена и да се отърве от проклятието й. Ако той я е откраднал от твоя род, не е мой проблем. Аз си я купих и сега тя е моя. А колкото до това дали съм неудачник или не, мога само да кажа да не съдиш толкова прибързано за мен!
Йороучи вдигна пръста си към лицето му и погали бузата му с нокът.
- Вониш, момче! – изръмжа тя. – Усетих те още като влезе в яшики и излязох, за да предотвратя някоя необмислена и глупава постъпка, която би направил. Не можеш да влезеш в Сейрейтей, нито да се промъкнеш, нито да откраднеш нещо, което ми принадлежи...
Ръката й се спусна към гърлото му и пръстите й се обвиха около шията му, после го метна през улицата в отсрещната стена толкова лесно, сякаш бе кукла. Хората, които в този момент минаваха по улицата, не реагираха на нападението и само го заобиколиха. Костите на гръбнака му изпукаха от удара и Зоро стисна устни, за да не изстене от болка. Изправи се бавно, подпрял гръб в стената и вдигна глава в мига, в който тя извади катаната си, завъртя я ловко между пръстите си и я притисна към гърлото му. Лицето й се приближи към неговото. Очите й светеха гневно.
- Върви си, момче! – заповяда тя тихо. – Един неудачник като теб не може да се бие с мен, като с равен. Не трябва да притежаваш нещо толкова ценно като тази катана...
От ъгъла на устата му потече струйка кръв и Зоро я обърса с опакото на дланта си. Хвана китката й здраво и се изправи на крака. Усещаше студеното острие на меча до гърлото си, но странно защо не усещаше страх или колебание.
- Искам си катаните! - повтори той и след малко добави: - Няма да си тръгна без тях.
Йороучи си пое остро дъх и отдръпна катаната си от гърлото му, давайки му пространство и време.
- Не мога да ти ги дам, но има начин да решим спора - тя прибра меча в канията и се отдръпна назад. Погледна го със странен напрегнат израз. - Ела след два дни по това време пред портите на яшики.
- Искам си катаните сега!
- Ще ти се наложи да изчакаш - Йороучи нахлупи качулката над очите си и му обърна гръб. - Ще дадем възможност на катаната на избере собственика си.
Зоро не каза нищо в отговор, гледайки как тя се отдалечава. Изпрати я с поглед, докато тя влезе в Сейрейтей, сетне се обърна и се спусна надолу по улицата към вратите на яшики.

Истината е, че аз в мн аспекти приличам на теб. И от мен струи една неувереност и тя се проявява дори и когато пиша критика. Никога не съм убедена, че когато казвам нещо съм права, затова оставям на другите да преценят, ще приемат ли аргументите ми или не. Затова казвам, че това е само моето мнение. Затова търся повече гледни точки. Поставям се на твое място и усещам как аз бих се почувствала, ако някой постоянно се меси в нещо мое любимо и се опитва да го променя. Радвам се, че разбираш, че не го правя постоянно, а само където сметна за нужно




Героинята от 'Розата е поставена в такива екстремни ситуации, че мнозина от нас биха напълнили гащите от страх(не се извинявам за израза). Да, понякога тя правеше нелогични неща, но кой не би, ако беше подложен на подобен стрес. В други ситуации пък показваше такава смелост която и десетина човека накуп не биха успели.

Ти описваш себе си в творбите си. Аз също, но не описвам винаги реалното си аз, а и онова което мечтая да бъда или онова което мразя в себе си. Тези три неща, реалност, мечти и омраза вдъхват живот на образите. Ако ги няма емоциите сме за никъде. Написаното ще е мъртвородено. Значи притежаваме достатъчно чувствителност(че дори и отгоре, мен ако питаш), за да накараме героите да оживеят. Докато това е така, няма нужда да се плашиш от героите си и, че те са родени от твоята същност(пак взех да философствам, ужас). Гордей се с тях






Подценяваш се! Да си наивен по принцип не е лошо качество. В лошо го превръщат останалите от хората, защото го обръщат срещу теб. Така става и с добротата. Това значи ли, че тр да спрем да се държим човешки? Да, права си, не можем да се променим. Дори и да искаме, това е същността ни, но тр да се научим да се приемаме такива каквито сме и да обръщаме слабостите си в сила. В описаното от теб горе не долавям изброените определения. Ако притежаваше някое от тях, не мисля, че щяхме да говорим сега. Не казвам, че те познавам по добре, отколкото ти се познаваш, но аз опред не те възприемам по този начин. Ти или някой друг ти е втълпил това, но тр да разбереш, че има и още един аспект. Моята(или тази на човека който стои срещу теб. Всеки възприема по разл начин нещата.) гледна точка. През моите очи ти не изглеждаш така


Знам, че две слаби звена не правят едно силно, но се надявам взаимно да си помогнем и да се окуражим. За мен ти си като светъл лъч. От теб струи оптимизъм, аз често съм краен песимист. Виждам, че се бориш да се развиваш. Аз често се нося по течението. Различни и еднакви сме. Това ни прави нормални хора, хора като всички останали. Имай малко повече вяра в себе си. Винаги ще имаме трески за дялане. В несъвършенствата се крие очарованието, затова тук-там не пречи да ги има





Много пъти съм казвала, че можеш да разчиташ на мен за това. Докато ти желаеш, аз съм винаги насреща






Прекрасно е, че можеш да черпиш вдъхновение от нас. Това само ни ласкае. Всеки път се сещам за посвещението на този фик и ми става едно благо на душата





Музика за ушите ми







Постът от двама нинджи и двама самураи я спряха и капитанЪТ от Сейрейтей

Помисли си, че ще я пуснат, но самураяТ само махна

- Свързах се с Кокурюкай – каза самураяТ

– Харуно-сан, ВашияТ баща, каза

Баща й бе прекалено консервативЕн

докато сте закусвали с Вашите приятели – уточни старецЪТ

Как е минал годежЪТ

Той никога не би отложил нещо такова, заради коЯТО

а банданата му на нинджа я подсети кой е гостенинЪТ

Когато заговори, гласЪТ му дойде до нея, сякаш от много далеч:

Другите Пет Страни също разпОлагаха с Джинчуурики

вкусилия ги изключителни, невъобразиМи сили

една тетрадка с името Death Note паднала от небето и споменАваща Богове на Смъртта

Наведе се към раницата си, сложена до нощното шкафче и измъкна от джоба Й(на раницата) несесера СИ с химикалки и моливи.


Трябваше му друго име и в главата мУ изникна името на Харуно Сакура.

против да дезинфЕкцирам пода?

След известно време погледЪТ му се избистри

В следващият момент//в следващия...

Пусна го рязко пред първия без да се разтревОжи,

Зад целият й самоконтрол//целия...

Просто искаше да я подразни още повече и да стане свидетел на яростта й, коЯто я правеше така привлекателна и красива.

Същият, който почерпи със саке, //същия..

ОставЯше го с дни и на Зоро му се

За съжаление страРеца не знаеше дали

през която й би могъл да се възползва и да влезе.//без й-то

която опасваше селото и на която имаше патрули, зидЪТ на яшики
Да влезе със взлом//С ВЗЛОМ

проникне там, след като достъпЪТ бе ограничен

обмисляйки какъв да бъде следващияТ му ход

пръстите й се обвиха около шията му, после го метна през улицата в отсрещнатата//отсрещната...(с едно -та)