вълка е по голям от питбула ве
захапката му е голяма, има по добела козина. ама тоя питбул ще е сам вълците ще са 5
никаде не съм видял питбул да се бие в глутница
по вероятно е питбулите да се избият взаимно преди да стиган до вълците

защото тва куче е мега тъпо

В заглавието пише " Вълк vs. Питбул" а не " Глутница вълци vs Питбул "

ова не можеше да не окаже въздействие и върху Белия зъб. Козината му започна да настръхва по гърба и плещите. Тим Кийнън тласна за последен път булдога напред и се отдръпна. Направил по инерция няколко стъпки, булдогът не се спря, когато устремът на тласъка стихна, а вече по своя воля припна напред с кривите си къси крака. Тогава Белия зъб се хвърли връз него. Зрителите ахнаха от възторг. Беше преминал разстоянието и нападнал врага си по-скоро като котка, отколкото като куче; и със същата котешка бързина беше впил зъби в булдога, отскачайки веднага встрани.

Кръв бликна от дебелия врат на булдога, някъде зад ухото. Той сякаш не забеляза това, дори не изръмжа, но се извърна и тръгна след Белия зъб. Тия прояви на противниците — бързината на единия и спокойствието на другия — възбудиха страстите на зрителите и те започнаха да правят нови обзалагания и да увеличават направения дотогава облог. Белия зъб се хвърли още няколко пъти връз булдога, впиваше зъби и отскачаше невредим назад, неговият странен враг продължаваше да тича по петите му — нито много бързо, нито много бавно, но преднамерено и решително, сякаш изпълняваше строго определена задача. В неговия метод проличаваше определена цел — той вършеше тъкмо онова, което беше намислил да направи и от което нищо не можеше да го отклони.

Цялото му държане, всяко негово действие издаваше, че има предначертана цел. Това озадачи Белия зъб. Никога не беше виждал такова куче. То нямаше козина, която да го предпазва. Тялото му беше нежно и лесно кървеше. Зъбите на Белия зъб не се вплитаха в гъста като руно козина, както често се случваше, когато се биеше с кучета от своята порода. При всеки удар зъбите се впиваха лесно в мекото месо на булдога, а той изглеждаше неспособен да се защищава. Друга обезпокояваща особеност на това куче беше тая, че то не лаеше, както правеха другите кучета, с които се беше бил. Булдогът понасяше всичко мълчаливо и много нарядко изръмжаваше или изпъшкваше, но продължаваше да преследва Белия зъб все тъй упорито.

Не може да се каже, че Черокий беше бавен. Той можеше да се извръща и върти много бързо. Но Белия зъб винаги се изплъзваше. Черокий също се озадачи. Още не беше му се случвало да се бие с куче, в което да не може да се вкопчи. Желанието да се вкопчат един в друг беше винаги взаимно. Но това куче се държеше на разстояние, като танцуваше и подскачаше насам-натам през цялото време. А когато то успяваше да впие зъби в тялото му, не стискаше челюсти здраво и упорито, а веднага го пускаше и отскачаше назад.

Но Белия зъб не можеше да докопа меката долна част на шията му. Булдогът беше много нисък, а и масивните му челюсти хо предпазваха. Белия зъб го нападаше и отскачаше назад съвсем невредим, докато раните на Черокий се увеличаваха. Главата и двете страни на шията му бяха съвсем изпохапани и изподрани. Кръвта му течеше обилно, но това никак не го смущаваше. Продължаваше все така упорито да преследва врага си и само веднъж се стъписа за миг, спря на място и запримига към зрителите, като клатеше в същото време късата си опашка, за да изрази готовността си да продължи борбата.

Тъкмо в тоя миг Белия зъб отново се хвърли върху него и веднага отскочи назад, отхапвайки остатъците от изпояденото му ухо. Черокий прояви известно раздразнение и отново поднови преследването, като тичаше по вътрешната страна на описвания от Белия зъб кръг, опитвайки се да впие страшните си зъби в гърлото му. Булдогът за малко, не сполучи, а зрителите посрещнаха с одобрителни викове ловкия скок на Белия зъб, който в миг се намери в безопасност на противоположната страна.

Времето минаваше. Белия зъб продължаваше да подскача да отскача и да се снишава, нападайки и отдръпвайки се, като непрестанно нанасяше нови рани на противника си. А булдогът все тичаше подир него с мрачна увереност. Рано или късно той щеше да постигне целта си: да хване Белия зъб за гърлото и да спечели победата. А дотогава понасяше търпеливо всички нападения на противника. Неговите къси уши бяха заприличали на пискюли, вратът и раменете му бяха изподраскани на двайсетина места и дори устните му бяха разкъсани и от тях течеше кръв все поради тия мълниеносни нападения, които не можеше нито да предвиди, нито да отбегне.

Белия зъб се опитваше отново и отново да прекатурне Черокий, но разликата в ръста им беше много голяма. Черокий беше прекалено нисък, сякаш опираше в земята. Но веднъж щастието на Белия зъб му измени. Сгодният случай се предостави при едно от любимите му внезапни извръщания, когато изведнъж отскачаше от другата страна на противника си. Той издебна момента, когато Черокий беше извърнал глава встрани при по-бавното си извиване. Рамото му беше не защитено. Белия зъб се хвърли към рамото, но неговото собствено рамо беше по-високо, а той беше скочил с такава сила, че в устрема си се преметна през тялото на кучето. За пръв път в цялата му кариера на борец видяха Белия зъб да загуби равновесие. Той се преметна почти презглава във въздуха и щеше да падне по гръб, ако не беше успял да се извие като котка още във въздуха, стремейки се да падне с крака на земята. Но Белия зъб се тръшна тежко по хълбок. Само миг по-късно той беше отново на нозе, но в същия миг зъбите на Черокий се впиха в гърлото му.

Захапването не беше особено сполучливо, понеже беше твърде надолу към гърдите, но Черокий продължаваше да стиска зъби. Белия зъб скочи на крака и започна лудо да се мята на всички страни, опитвайки се да отхвърли булдога от себе си. Тая тежест, която го стискаше и теглеше надолу, го вбесяваше. Тя спъваше движенията му и ограничаваше свободата му. Това приличаше на примка и цялото му същество негодуваше срещу нея. Той цял се бунтуваше лудо. Даже загуби разсъдъка си за няколко минути. Жаждата да живее го облада. Волята му да съществува изпълни всяка клетка на тялото му. Животинската любов към живота надделя над всичко друго. Разумът го напусна. В главата му сякаш нямаше мозък. Разсъдъкът беше изместен от сляпото желание на тялото да съществува и да се движи, на всяка цена да се Движи, да продължава да се движи, защото движението отразяваше живота в него.

Той продължаваше неспирно да се върти, да се мята, търкаля и извръща, опитвайки се да отхвърли товара от 50 паунда, който тегнеше на шията му. Булдогът не правеше нищо, а само стискаше челюсти. От време на време, макар и твърде нарядко, той успяваше за миг-два да опре крака в земята и да окаже отпор на Белия зъб. Още в следния миг обаче той загубваше равновесие и се понасяше отново във въздуха със следващото бясно кръжение на Белия зъб. Черокий просто цял се превърна в инстинкт. Той знаеше, че постъпва правилно, като стиска челюсти, и по тялото му се разливаха тръпки на доволство. В такива моменти той дори затваряше очи и оставаше да тласкат и мятат тялото му насам-натам, по неволя безразличен към болките. Те бяха без значение. Важното беше да стиска и той продължаваше да стиска здраво.

Белия зъб се усмири едва когато капна от умора. Беше безпомощен и не разбираше защо. Не помнеше подобно нещо през нито една от досегашните си борби. Кучетата, с които беше влизал в борба, не се биеха така. С тях беше лесно — нападаше, захапваше и отскачаше назад. А сега лежеше почти на хълбок и едва поемаше дъх. Черокий продължаваше да стиска челюсти и напираше с тялото си към него, за да го повали изцяло на едната му страна. Белия зъб се съпротивяваше но усещаше как челюстите се местят бавно нагоре — разтварят се донякъде и пак се сключват, сякаш булдогът дъвчеше. При всяко ново дъвчене зъбите се местеха все по-нагоре към гърлото му. Похватът на булдога беше да задържа, което е захапал, и да захапва все повече при всеки удобен случай. Удаваше му се да стори това, когато Белия зъб оставаше неподвижен. А когато се съпротивяваше, Черокий беше доволен само да стиска захапаното.

Единственото място от тялото на Черокий, което Белия зъб можеше да достигне, беше изпъкналата част от врата му. Той захапа основата на шията му — там, дето тя се отделя от плещите, но не знаеше да се бие с гризане и дъвчене, а и челюстите му не бяха пригодени за това. За известно време той само го хапеше и ръфаше конвулсивно. После настъпи известна промяна в положението им и това отвлече вниманието му. Булдогът успя да го прекатурне по гръб и застана над него, като продължаваше да стиска гърлото му. Белия зъб пъхна като котка задните си крака под корема на застаналия над него враг и започна да го дере и разкъсва. Черокий щеше вероятно да бъде изкормен, ако не беше се отместил бързо встрани, заставайки под прав ъгъл към Белия зъб без да отпуска зъби от гърлото му.

Нищо не можеше да отърве Белия зъб от това захапване. Хватката беше като самата съдба и също тъй неумолима. Тя се местеше бавно нагоре по вратната жила. Само меките увиснали кожи по врата на Белия зъб и неговата гъста козина го спасяваха от смърт. Тия кожи образуваха голяма топка в устата на Черокий, а тяхната гъста козина пречеше на зъбите да дъвчат. И все пак малко по малко при всеки сгоден случай той нагълтваше повече кожа и козина в устата си. В резултат той бавно удушваше Белия зъб. Неговото дишане ставаше все по-трудно и по-трудно с всяка измината минута.

Изглеждаше вече, че боят е към своя край. Привържениците на Черокий ликуваха и предлагаха невероятни пари за облог. Привържениците на Белия зъб изпаднаха в униние и отказваха обзалагания при десет на едно или двайсет на едно, но все пак се намери някакъв човек, който сключи бас при едно на петдесет. Тоя човек беше Красавеца Смит. Той пристъпи напред и посочи с пръст Белия зъб. После започна да се смее злъчно и подигравателно. Това предизвика желаното въздействие. Дива ярост обхвана Белия зъб. Той напрегна сетни сили и се изправи на крака. Като се въртеше насам-натам из арената с тежкия товар от 50 паунда, който висеше на шията му, гневът му се превърна в панически страх. Отново го завладя жаждата за живот, а разумът му го напусна под напора на инстинктивния му стремеж да живее. Той се въртеше в кръг, залиташе, падаше и ставаше отново, а понякога дори се изправяше на задните си крака и повдигаше врата си високо във въздуха в напразни усилия да отърси от себе си вкопчилата се в него смърт.

Най-после се изтощи и падна назад, а булдогът веднага премести зъбите си по-нагоре, като нагълтваше все повече и повече месести кожи и задушаваше все повече Белия зъб. Одобрителни възгласи екнаха за победителя и мнозина крещяха: „Черокий! Черокий!“ Булдогът отвърна на аплодисментите, като размаха силно късата си опашка. Хвалебствените викове не отвлякоха вниманието му. Нямаше никаква връзка между поклащането на опашката му и работата на масивните му челюсти. Опашката можеше да се поклаща насам-натам, но челюстите стискаха все по-здраво и по-здраво гърлото на Белия зъб.

Тъкмо тогава нещо отвлече вниманието на зрителите. Зачу се дрънкане на звънчета. После се чуха виковете на хората, които караха кучешкия впряг. Всички освен Красавеца Смит започнаха тревожно да се озъртат, наплашени от полицията. Но те видяха двама мъже, които идваха на шейна с кучета не откъм долния, а от горния край на пътя. Те очевидно се връщаха от долината, дето бяха правили минни проучвания. Когато видяха тълпата, непознатите спряха кучетата, приближиха се и се смесиха с нея, любопитни да видят какво беше възбудило хората толкова много. Човекът, който караше впряга, имаше мустаци, а другият — по-висок и по-млад от него — беше гладко избръснат и лицето му беше поруменяло от прилив на кръв от бързото пътуване в снега.

Белия зъб беше престанал да се бори. От време на време се съпротивяваше конвулсивно и без цел. Едва поемаше въздух и дишането му ставаше все по-трудно поради безмилостно впитите зъби, които го стискаха все по-силно. Въпреки бронята му от гъста козина дебелата вена на гърлото му отдавна би била разкъсана, ако първото захапване на булдога не беше толкова ниско, почти до гърдите. Черокий беше изгубил много време, докато премести челюстите си по-нагоре, а това просто беше задръстило устата му с козина и кожа.