О, Дъф, нямах си на представа, че обичаш почти същите типажи герои като мен! И това ме радва, понеже специално като писах всичко това си мислех за теб, колкото и сладникаво да ти звучи. Пак повтарям, че не съм замисляла кой знае колко кървави сцени и се чудя дали не е редно съдържанието да е малко... по-страшно или да си карам драмата и да видя дали ще успея да се справя.

Разчитам да знам отговора ти, защото уж ти приех поканата за приятелство в скайпа, а те няма. Не знам защо така се получава, но ми прати с лично съобщение пак ника си и да пробвам пак. Заминавам в четвъртък и бих искала да се засечем там!

Утре ще пусна последната глава, която написах досега, а следващия път когато се прибера, ще имам още материал да пусна по този фик и ще завърша последната част на "Розата". Така че спокс, не съм забравила проектите си и щом съм се заела с тях, не смятам да оставям недовършени неща

А ти не можеш да си представиш аз как тук не мога да си намеря място от твоите думи. Мисълта, че нещо е писано за мен и то от човек на когото се възхищавам за начина по който пише и отделно много ме радва като човек, ме кара да се чувствам страхотно. Това значи, че кръгът се затваря и тази емоция е споделена. Няма по-прекрасно от това ^^


'Пак повтарям, че не съм замисляла кой знае колко кървави сцени и се чудя дали не е редно съдържанието да е малко... по-страшно или да си карам драмата и да видя дали ще успея да се справя.'-Както и да го направиш, няма да сбъркаш, не се притеснявай


Сега пак се пробвах в скайп. Убедена съм, че си ти. Никът ти ми го подсказва, но и ти както и аз не получаваме никакви известия. Необяснимо, но факт На лично ще ти пиша след малко


С нетърпение ще чакам 'Роза'-та. Вече я дадох на една своя приятелка за прочит и тя също е впечатлена от стила ти на писане. Печелиш все повече фенове


Сега отивам да видя нашата скайп одисея

В един момент спеше, в другия - бе буден. Замъглените му и несвързани мисли от снощи, когато се събуди от фойерверките, бяха изчезнали, както и част от болката. В продължение на няколко минути след това Райто откри, че ако не правеше резки движения с ръце или крака, раната не го болеше. Предполагаше, че действието на маковото семе, с което го бе упоило онова момиче от вчера, отслабваше. Известно време само се ослушваше и гледаше напукания таван. Слънчевата светлина се процеждаше през спуснатите щори и той изпита желание да стане и да ги вдигне. Стаята явно се намираше до преддверието на болницата и ушите му долавяха откъслечни разговори на рецепцията.
- Дойде ли доктор Тенма?
- Не още. Извикали го по спешност в Първостепенна. Ще отсъства може би час.
- Ох, а какво ще правим с момичето? Няма да издържи толкова...
Отваряне и затваряне на врати, последвано от дрънкане на кофи. После:
- Яманака-сан, имаме родилка в шестия месец, която се оплаква от болки в корема. На втория етаж, трета стая.
- Отивам, отивам... Само да се преоблека...
Затишие. После спокойствието бе нарушено от мъжки вик и бързи стъпки на много крака.
- Помогнете, моля ви! Баща ми... Баща ми не е добре!
Какафония от гласове и тракане на носилка по пода.
- Куросаки-сан! Елате! Бързо! Спешен случай... Спешен случай!
Не знаеше колко време е лежал, заслушан и напълно откъснат от собствените си тягостни мисли, осъзнавайки, че чуждата болка успокоява неговата. Мисълта, че хората страдаха независимо от него, не го караше да се чувства самотен, колкото грозно и егоистично да бе. После вниманието му бе привлечено от шум в стаята. Някой пристъпваше бавно и дъските на пода скърцаха от тежестта му. Райто огледа малкото помещение, спомняйки си, че когато се събуди снощи, бе усетил присъствието на друг човек и сега се убеди напълно, че не е било плод на размътеното му съзнание.
Към него се приближаваше момче с рошава тъмна коса, която в сумрака на стаята му се стори толкова черна, че имаше синкав оттенък. На изпитото бяло лице се открояваха огромни, изпъкнали очи, а под тях се бяха вдълбали тъмни кръгове, явно свидетелство за недоспиване. Позата на тялото му бе някак странна, докато колебливо пристъпваше към Райто. Гърбът му бе превит в остра чупка в областта на рамената и ръцете му висяха като отсечени напред, сякаш бяха прекалено тежки и затова заемаше тази болезнена прегърбена стойка. Беше гол, само с долнището на зелена пижама, собственост на болницата и гръдният му кош бе слаб и недоразвит. Той лъхаше на болест и Райто предположи, че страда от нещо, което разяжда тялото му отвътре, като се надяваше да е напълно болестта да не разяжда и ума си. Изобщо не му се искаше да дели стаята си с някой луд. Устните му се извиха в лека усмивка, с която целеше да го предразположи, докато момчето придърпваше единствения стол в стаята към леглото му.
- Добро утро! - дрезгаво поздрави, а думите, сякаш издраха гърлото му и той преглътна няколко пъти преди да продължи: - Изглежда си дошъл вчера, след като съм заспал...
Момчето се намести на стола и сви крака към гърдите си, поставяйки брадичката си на тях. Няколко секунди не каза нищо, взирайки се напрегнато в Райто, който с неохота си призна, че наистина може да не е добре с главата.
- Да. Ти бе много зле - потвърди тихо и дори гласа му издаваше това, че е болен, макар Райто да не виждаше нито рана, нито бинт. - Харуно-сан каза да се опитам да не вдигам шум и да те оставя да се наспиш. Как се чувстваш днес?
Това момче наистина е много болно, реши той, а на глас каза:
- Прекалено... уморен.
- От загубата на кръв е. Ще се оправиш. Вчера видях, че Харуно-сан ти назначи кръвопреливане за днес и го написа на картона ти, в случай, че й се наложи да отсъства, в което се съмнявам. Тя никога досега не е била в отпуск или нещо друго - направи къса пауза. - Гладен ли си? Уатари ми донесе вчера плодове.
- Не. Не. Благодаря - Освен името на Харуно Сакура той спомена и името на някой друг, на този Уатари, и любопитството го накара да попита: - Как се казваш?
Очите на момчето, сякаш потънаха в сянка и той примигна няколко пъти.
- Рюга Хидеки, но всички ме наричат Рюзаки - Махна с ръка, щом видя, че Райто си отвори устата и допълни бързо: - А ти си Ягами Райто. Извинявай за нахалството, но вчера попитах Харуно-сан за името ти и просто забравих да ти се представя в началото. Аз... - Пое си дълбоко дъх, замисляйки се за миг. - Обикновено съм в отделна стая и нямам досег с други пациенти, но вчера е било доста натоварено, заради празненството на площада. И днес ще е така най-вероятно.
В безсилната поза, в която се намираше, Райто почти нямаше свобода да прави движения. Очите на Рюга Хидеки имаха някаква странна изпиваща сила и му се струваше, че проникват чак до същността му, зад маската, с която бе свикнал да живее. Нито Миса, нито Такада бяха успели да го разгадаят, нито дори родителите му, докато бяха живи. Почувства се изплашен и разголен пред това момче, което познаваше едва от пет минути. Изви глава към прозореца и каза лаконично:
- Изглежда редовно идваш тук. От какво си болен, Рюзаки?
Тишината легна между тях и Райто върна погледа си върху изпитото лице на момчето. Този път то нервно гризеше нокътя на палеца си и изпитателния му поглед бе впит в някаква точка на стената до възглавницата на Райто.
- От белокръвие - отговори след известно време Рюзаки. - Харуно-сан се опитва да намери някакъв лек, но все още не е успяла. От една година съм нейн пациент и след месец ще се наложи да сменят лечението ми.
- Защо не опиташ в Първостепенната болница на Коноха? - предложи Райто с неутрален тон. - Чувал съм, че там са големи специалисти. Освен това персоналът в тази болница в Нихонбаши едва ли може да се сравнява с персонала на Първостепенната.
Рюзаки не спря да гризе нокътя си, но погледа, който хвърли към Райто искреше иронично.
- Изглежда, Ягами-кун, не знаеш нищо за Харуно-сан. Тя е ученичка на Годаиме и единствения човек, който може да ми помогне е именно тя.
Гримасата на Райто не се промени. След като Харуно-сан бе ученичка на Цунаде, логично следваше, че тя е от клана Харуно и той с неохота установи изумлението си.
- Изненадан ли си, Ягами-кун? Учуден си, че наследница на такъв влиятелен клан като Харуно може да работи на място като това, нали? - В гласът на Рюзаки не прозираше никаква емоция, но въпреки това на Райто му се стори, че усеща подигравателни нотки в него. - Само ще кажа, че Харуно Сакура е много различна и е много повече от клана си.
- Не знам нищо за нея - той повдигна рамене и устните му потръпнаха от болката, която му донесе това неосъзнато движение за оправдание. Прищя му се дори злъчно да добави, че не се и интересува, но вместо това продължи: - Но ти изглежда я познаваш много добре.
- Аз съм от клана Рюга. Второстепенен нинджа клан. Живея на квартира в Кодемачо, но семейството ми има имение в яшики. Познавам Харуно-сан много добре.
- Разбирам - кимна Райто. - Къде учиш?
Рюзаки отново се поколеба преди да отговори.
- В колежа на Тодай в Ропонджи.
Веждите на Райто се вдигнаха нагоре. Колежът на Тодай представляваше просто клон на този, който бе в Университета Наха и за който Райто подготвяше докторантура. Беше просто училище за деца с висок умствен потенциал и изглежда Рюзаки бе от тези деца. На върха на езика му бе да го поздрави, но се въздържа. Известно време не си казаха нищо, всеки зает с мислите си, после Рюзаки наруши мълчанието:
- Ягами-кун, видя ли нападателя си вчера?
Той отвърна погледа си от момчето и впи очи отново в щорите.
- Да. Ако видя негова снимка, ще го позная - Припомни си силно издадената долна челюст и малките приближени очи на крадеца, както и огромния му ръст. После вметна: - Това е и първото нещо, което ще направя, щом изляза от тук.
- Ще подадеш оплакване в Полицията? - попита Рюзаки.
- Може и така да се каже - Въздъхна Райто без да се доизяснява, че работеше в Полицията и можеше по всяко време да намери досието на нападателя си. Допълни отново: - Трябва само да изляза от тук.
Когато отново погледна към Рюзаки, момчето отново бе пъхнало палеца в устата си, но погледа му насочен към него бе замислен и тъжен. Предположи, че се готви да го пита още нещо, но вратата се отвори и в стаята нахълта дебела санитарка с войнствено изражение на лицето, въоръжена с кофа и парцал. Жената ги поздрави усмихнато и отиде до прозореца, за да вдигне щорите. Слънцето изгони тъмнината в ъглите и заслепи Райто, който затвори очи, но се почувства облекчен и доволен. Дневната светлина прогони за миг мрака, настанил се в душата му.
Когато отново можеше да вижда, видя приведения гръб на Рюзаки, който се отдалечаваше от леглото му. Косата му бе по-дълга, синьо-черна и достигаше раменете му. Голият му гръб бе целият нашарен от червени ивици, направени най-вероятно от камшик. От краткият им разговор Райто можеше да отсъди, че момчето не се е налагало само, пък и белезите говореха много повече за него от всичко, което бе решил да сподели.
Ягами Райто не почувства съжаление. Само безкрайно любопитство. И умора...



В Шакахо - шинден на Хюга, бе още тихо. Имението на главното семейство заемаше по-голямата площ и се намираше на върха на малка поляна. При другите имения на аристократичните кланове на Коноха стаите на прислугата се намираха в някое от крилата на сградата, но в Шокахо те бяха отделени напълно. Второстепенното семейство разполагаше само с няколко стаи, долепени до тези на прислугата, които пък се намираха в отделна пристройка, малко встрани от шинден. Хюга Хиаши, бащата на Хината и глава на клана Хюга, мислеше в скоро време да направи реформа, като започне мащабен строеж на нова къща за второстепенното семейство, за да ги отдели от прислугата и с това донякъде да компенсира Неджи, чиито баща му бе брат и бе дал живота си, за да спаси неговия. Освен всичко друго Неджи бе доказал, че може да се разчита на него.
Да, Неджи по всякакъв начин се стараеше да бъде приет в главното семейство без многовековните предразсъдъци, които съществуваха между двете семейства. Хината знаеше, че това му се полага по право, но недоумяваше каква роля играеше той в изпращането й в Сейрейтей в такъв критичен момент, когато баща й бе много болен. Беше завършила Академията за нинджи още преди месеци, но Петата Хокаге не изиска присъствието й в мисии, въпреки, че Шино и Киба бяха редовно изпращани. Неджи бе завършил още преди година, пое веднага Адмиралтейството и се записа в Университета Наха на някакви кратки програми по история на моретата без да има висока квалификация за това. Докато тя продължаваше да чака решението на баща си да поеме дзайбацу на Хюга.
А вместо това се случи нещо необикновено!
Да отиде в Сейрейтей й се струваше толкова невероятно, колкото да прекоси Голямата линия със сал! Есетествено поиска обяснение от баща си веднага щом се прибра снощи, придружавана от лейтенанта на Кучики. Почуваства се неудобно, че проявява дързостта да разбужда болния човек заради това, но когато и той потвърди , че братовчед й е предал правилно думите му към нея, почувства как света си сгромолясва в краката й. Нямаше смелост да попита за причината на взетото му решение. Бе убедена, че Хюга Хиаши е повярвал на дрънканиците на Неджи, че дъщеря му има връзка с Узумаки Наруто.
Но как? Как Неджи е могъл да каже нещо такова? Как е могъл татко да повярва в това нелепо твърдение?!
Тренировъчната й зала се намираше в западното крило, в което тя се разполагаше. Бе продълговато помещение с пръснати нови татами по пода, обточени с коприна, дълги скамейки до стените и високи, кръгли прозорци без щори или пердета. Макар слънцето отдавна да бе изгряло, залата тънеше в сивкав полумрак, защото изгледа й бе на запад и големите липи пред прозорците скриваха градината. Хината седеше в поза лотос с пижама и широка тениска с къси ръкави, а ръцете й бяха опрени на коленете. Не бе спала цяла нощ, макар да се бе опитала и сега очите й я боляха, вдълбани в тъмни сенки в скулите й.
Ръцете й се свиха в юмруци, когато плъзгащата врата, водеща към коридора се отвори в залата влезе братовчед й. Неджи бе облечен, а лицето му имаше отпочиналия вид на човек, който е спал като бебе без никакви грижи. Зъбите й изскърцаха от яд и тя си пое дъх хрипливо, за да възпре острата забележка, която бе на езика й. Той винаги изглеждаше красив, магнетичен, самоуверен. Истински представител на клана Хюга в сравнение с нея, която бе негова противоположност. Неувереността си криеше с мълчание. Красота? Изглеждаше бе лишена от това, за разлика от Сакура или Иноуе, които бяха чувствени и привлекателни без да полагат грижи за външния си вид. А да бъде магнетична и да си придава някаква важност като Неджи, който сякаш бе изтъкан от това - тя не можеше. Не знаеше как, а опитите й изглеждаха смешни и недодялани. Дори и уменията й на нинджа бяха под всякакво ниво, въпреки Бякугана на клана. Неджи бе постигнал нови висини и понякога й се струваше, че вижда одобрението в очите на баща си, гледайки него, но не и нея. Не чувстваше завист, макар да бе убедена, че това чувство ще й помогне да осъзнае по-добре себе си. Чувстваше само дълбока тъга и разочарование, че не може да покрие високия стандарт на баща си.
Очите му я гледаха усмихнато, докато се приближаваше към нея. Дълги кичури коса се спускаха от двете страни на лицето му. Останалата бе вързана на ниска опашка на тила му. Полите на хакамата му се полюшваха равномерно. Бе отворила един от прозорците и сега сутрешния хлад я накара да потрепери. В двете си ръце той носеше бокени с обвити кожени ремъци и когато се приближи на метър от нея, й подхвърли единия. Хината го хвана с ръка във въздуха и присви очи.
- Малка тренировка? - предложи той и зае лек разкрач с бокен зад гърба.
Подозираше, че той й предлага някакъв вид реванш за плесницата, която му бе ударила публично на площада. Изненада не само него, но и себе си, защото винаги си бе мислила, че абсолютно нищо не би могло да я разгневи до степен, че да изгуби самообладанието си. Постави бокена до себе си и наклони глава на една страна. Усука с бързо движение дългата си тъмна коса и заби клечките, които бе поставила на колената си. После изпъна десния си крак, заемайки приклекнала поза и нападна. Замахна бокена към кокалчетата на краката му. Той отскочи назад, заставайки в същата поза. Усмивката му не слезе от лицето му и я изпълни с безпричинен гняв.
Доста странно бе преложението му наистина! Неджи бе първокласна нинджа, но кенджуцу не бе в неговите преимущества. Тя бе принудена да си признае, че никога не би достигнала неговото ниво, колкото и време да е остане в Академията. В един момент осъзна, че хобито й носи повече утеха от тренировките по нинджуцу или тайджуцу. Да владееш меча не бе само размахване на нещо остро срещу противника. Бе начин на живот... След всяка тренировка по кенджуцу се чувстваше удовлетворена и отпочинала, което никога не й се бе случвало в Академията за нинджи. Така само за четири години бе усвоила този нов живот и понякога й се струваше, че меча е като продължение на ръката й и част от душата й. Налудничаво звучеше само като го помисляше и за това не бе споделила това на никой.
Бокенът бе просто дървена гладка тояга с кожени ремъци за хващане и понякога можеше да се използва в комплект с меча. За нея бе без никакво значение дали се бие с бокен или меч. Дори да бе от дърво, в опитните ръце дървената тояга можеше да нанесе поражения, колкото и меча. Неджи го знаеше. Знаеше го толкова добре, колкото че не може да победи в тази тренировка. След известно време обърна на защита, отбивайки ударите й и стараейки се да се държи на разстояние от нея, а при бързината й това не му се отдаваше лесно.
Каква му беше целта, по дяволите? Бил е наясно, че предизвиквайки ме на двубой по кенджуцу, няма да може да ме победи!
Хината нанесе серия от въртящи удари, използвайки китката си. Така нареченото "водно колело", за което Неджи едва ли знаеше. Бяха трудни, понеже се изискваше пълна концентрация, тъй като самата тя се въртеше по оста си, движейки бокена бързо с ръка, така че той заприлича отстрани на спици на колело. Той се опита да ги отбие тромаво, с което напълно я изненада, предвид това, че бе по-бърз и от нея и два от ударите й попаднаха на незащитената му дясна ключица. Чу се тихо изпукване и той падна на колене. Бокенът му отлетя настрани и изтрака по дървения под. Тя приклекна и насочи върха на своя бокен към гърдите му.
Чиста победа.
Лицето на Неджи не излъчваше гняв от загубата, сякаш той бе очаквал именно такъв развой. Той изглеждаше доволен и щастлив...
Какво ставаше тук, по дяволите?!
В същият момент вниманието й бе насочено към двете мъжки фигури до вратата. Баща й се бе отпуснал на една от скамейките, опрял ръце на дървена тояга, която ползваше да се подпира, докато върви. Кучики Бякуя стоеше до него, опрял гръб на стената. По всичко личеше, че двамата са наблюдавали двубоя им и цялата кръв се дръпна от лицето й. Надменното изражение на самурая я вбеси и тя отклони поглед към баща си. Постави внимателно бокена до Неджи, заобиколи го и се приближи до него. Очите на Хиаши я следяха уморено и Хината се притесни само за миг. След това главата на клана Хюга констатира със стържещ глас:
- Хината-чан, не знаех, че си толкова добра по кенджуцу!
А само секунди след това й стана ясно за какво й бе преложил този двубой Неджи... Бе попаднала право в капана! Кучики Бякуя и баща й са я наблюдавали много внимателно и са преценяли нивото й. А тя не ги бе забелязала, заради концентрацията си. Каква глупачка бе!
- Татко... - започна, но бе прекъсната отново от него:
- Досега се двоумях дали е редно да те пратя в Сейрейтей, но след това, което видях тук, нямам вече никакви съмнения! - после Хиаши се обърна към Кучики и попита: - Вие какво мислите, Бякуя-сан?
Хината осъзна, че всичко зависи от капитана, който я гледаше съсредоточено без да мигне. Мечът му висеше на кожения колан на хакамата му. Полите на хаорито се вееха от лекото течение, проникващo през единствения отворен прозорец. Тънки кичури черна коса се спускаха по широкото чело и закриваха едната му полегата вежда. Устните бяха опънати в тънка линия. Осъзнаваше, че всички в момента стоят и чакат отговора му, който той не забави.
- Впечатляваща тренировка - каза без емоция Бякуя, но на Хината й се стори, че признанието му е излязло неохотно от устата му. - Не сте ме излъгали, когато похвалихте уменията на дъщеря си, Хиаши-доно!
- Аз самият съм изненадан от нея - въздъхна тежко баща й.
- Тогава няма за какво повече да говорим и да протакваме време - Кучики Бякуя я погледна втренчено в очите и носа му се вирна нагоре. - Следобед ще изпратя лейтенанта си да ви придружи до Сейрейтей в шинден на Кучики, Хината-сан. Не взимайте много багаж със себе си! Може по всяко време да се прибирате в Шакахо.
Хината стисна устни от гняв. Извърна се леко към Неджи, който последва баща й и самурая в коридора, държейки ключицата си. Силно се надяваше да е успяла да я счупи, но най-вероятно бе само да е пукната. Баща й дори не я погледна. Плъзгащата врата се затвори и тя остана сама. Плачеше й се толкова много, но успя само да седне отново на пода, заемайки поза лотос. Затвори очи и се помъчи да забрави целият свят отвъд стените на залата.

Благодаря ти, за всеки ред до сега ^^



С нетърпение ще очаквам продължението

До момента съм прочела само първият пост, значи първа глава и то на два пъти
Продължава да ми харесва начина ти на изразяване, но има неща които леко ме издразниха
Няма да давам като довод, че има герои от анимета, които не харесвам , макар че бавното ми четене да беше главно заради Сакура.
Тези постоянни препратки към различните анимета, даването на японсите наименования вместо български еквиваленти, -сан в обръщенията и т.н, ми направиха лошо впечатление. Тъй като съм гледала доста, що годе разбирам кое какво е, но представям си за някой без общи познания какъв ад ще бъде четенето на текста.

Веднъж щом минах Сакура частта ми стана далеч по-интересно и смятам, че ще го допрочета в близките дни. Тези врътки Рюзаки и Себастиан определено ме заинтересоваха. Ягами доста по-различен си го представила от оригинала, така че още не мога да симпатизирам с него, но предполагам веднъж като почна да чета останалата част и това ще се промени

Благодаря за отговорите по темата и предварително се извинявам, 4е пиша отговора си толкова късно! Не разполагам с много време за това ще бъда кратка и ще се опитам да бъда из4ерпателна.

Вярно, 4е идеята не е изненадваща, нито пък е оригинална, но си помислих, 4е ще бъде новаторско във форум за японска култура, анимета, музика и филми да има нещо като моят фикшън. Не казвам, 4е съм много навътре във въпросната култура, но съм 4ела няколко книги и съм изгледала толкова много комерсиални филми, 4е за мен не бе трудно. Стилът, за жалост, не мога да променя. Именно непознатите думи добавят нужния колорит и внушението ми е по-силно и това се опитвам да пресъздам. Съвсем разли4но от ''Розата'', която завършвам...

Наистина това е експеримент, но не знам до колко успявам да постигна нужния ефект. Ето защо го пускам тук и о4аквам всякакви критики. Разбира се, оценявам всеки коментар, за това ще се постарая в следващите глави да избягвам употребата на толкова 4уждици, за да не затормозявам допълнително 4итателя!

За образите... Няма какво да кажа! Препратките са явни, но се и опитвам да ги описвам максимално, за да изляза от ''рамките'', в които сме свикнали да ги виждаме в аниметата. Именно и това ме интересува - дали успявам да ''вдъхне живот'' на ина4е познатия образ? Ще се радвам да полу4а отговор именно за това от теб faye или от Дъфи, а защо не и от някой друг, който иска да ми помогне! Наясно съм, 4е ми трябва редакторска ножица и трябва да доизгладя много неща, за да се доразвия пове4е, а не стила ми да е в застой, така да се каже! Написала съм доста страници в бележника си, но скоро няма да се върна в България и ми се налага да съм тук още месец. Извинявам се предварително засега!

П.П. Съжалявам за несъмнените правописни и пунктуационни грешки, но клавиатурата на лаптопа ми е доста сложна и не мога да намеря съответните букви! Надявам се това да не ви спира да ми пишете тук или 4рез ли4но съобщение... Надявам се след седмица отново да намеря време да седна пред лаптопа!

Пролога/посланието е трогващ. Но може ли да те попитам нещо? Сигурна ли си, че цикади са пеели около теб, особено в ноща. Тя е по скоро девно насекомо, което е напаст божия по житните посеви. Това дразнещо стържене, произвеждат в резултат на жегавия пек през деня. Don't get me wrong, това не е заяждане. Харесва ми как пишеш, а все пак целта на занятието е да ставаме по добри . Нали знаеш, понякога малките камънчета...
Иначе, ще прочета и останалото, но единственото, което не ми харесва е, че са намесени анимета който..не харесвам много.

Нищо не е загубено, не се притеснявай, мила! Така както си го написала, така и ще си го четем и харесваме. Нашите насоки са, за да те упътваме занапред, а не, за да те ограничаваме. Отърси се от несигурността и давай следващата глава, когато имаш възможност! Радвам се, че си отделила време, за да ни пишеш. Без теб тук във форума е толкова скучно. Ти си може би един от най-продуктивните участници и се надявам да продължаваш все така. Самата идея, че намираш време и не спираш да пишеш, докато си заета с доста и с важни занимания е достатъчна да ти се възхитя на енергията


Следя те в един друг форум, където си постнала 'Роза'-та. Там, както и тук те очакваме с голямо нетърпение. От там разбрах и 1-вия път, че си заминала за Гърция.



Чакаме и се надяваме

Относно първия коментар, не съм сигурна за дразнещите насекоми, но определено чувах някакви звуци и един колега ми каза, че са цикади. Не знам до колко се лъжа, разбира се. Съжалявам, ако съм ви заблудила, не е било съзнателно. Колкото до конструкцията на фика и вмъкнатите анимета, прецених да направя нещо, което е преди всичко комерсиално и тотално да "изцедя" залегнатите идеи от въпросните анимета.

Написала съм още петдесетина страници, но тъй като ползвам друг лаптоп не мога да почна да пускам, така че ще се наложи да го направя, когато се върна в България. Имам около две седмици престой в Неа Фокеа и ще съм на линия много скоро.

Strid3r 9Y0, много бих се радвала да ми кажеш кои са твоите любими анимета, за да мога да ги изгледам. Така бих могла да се пробвам и с тях, за да създам фик, който би ти допаднал-а. Имам желание да се усъвършенствам и развивам, а писането на фенфикове явно ми носи прекалено много удоволствие.

П.П. Благодаря ви за всичко, както и за коментарите. Надявам се да мога скоро пак да вляза във форума.

Ахахах, полъскан съм
Ами, като започнем от Akira, Wind named Amnezia, Hellsing, Tank Police, Ninja Scroll и най-най-най отгоре Berserk , други в момента не ми изскачат тъй като в последно време не гледам. Леко съм разочарован от масата , която излиза.
Не те задължавам, защото ми е неудобно да се меся в нечия фантазия, но както ти дойде на душа.

PS:Писъл съм ти със стария акаунт, който зарязах

Между другото Hellsing и Berserk са мои любими анимета, така че едва ли ще има някакъв проблем да напиша нещо по тях. Почнала съм това и най-вероятно всяко друго писане ще бъде отложено за по-нататък, като с увереност мога да кажа, че трудно се отказвам от поет ангажимент, стига и на мен да ми хареса... Не се притеснявай, ако се месиш в нечия чужда фантазия, аз определено разполагам с много, така че няма начин да ме объркаш!

Продължавам да пускам, като предварително се извинявам (отново!) за евентуалните грешки, които съм допуснала. Направила съм поне двадесетина редакции, оставяла съм текста за по седмица, преди да го погледна отново, добавяла съм още, изхвърляла съм нещо, което не ми е харесвало, но съм убедена, че грешки имам. Надявам се само да не са прекалено много!



- Вие сте големи глупаци! – изкрещя Нами вбесено на Луфи и Зоро.
В кухнята бе хладно и се носеше приятна миризма от печката, където Санджи бе решил да приготви палачинки за закуска. Зоро се бе облакътил на кухненската маса и бе стиснал главата си между дланите си. Нами предполагаше,че го боли страшно много само от мисълта, че катаните му ги няма. Така му се падаше на този идиот! А тя го мислеше за по-здравомислещ от Луфи… Каква глупачка бе, за да вярва сляпо на това! От другата страна на масата Луфи безгрижно тъпчеше в устата си няколко палачинки, а Усопп се бе свил в ъгъла до вратата, проверяваше миризливите си бомби и изглеждаше странно незаинтерисован от назряващият скандал рано сутринта.
- Кой ви разреши да напускате къщата? – продължи с назидателен и гневен тон Нами. – Изчакахте да заспим и веднага офейкахте, сякаш Коноха е някаква дестинация от туристическо пътешествие и може да бъде разгледана…
– Защо не каза, че тук не трябва да се носят катани и всякакъв вид друго оръжие? – попита глухо Зоро без да вдига поглед от масата. – Тогава нямаше да ги мъкна със себе си и изобщо нямаше да се стига до подобен инцидент.
- Зоро, ако не беше ти русия избухлив тип щеше да ме наръга с онези ками, дето ги въртеше в ръцете си – тежко каза Луфи с пълна уста.
- А ти трябваше да си затваряш устата! – изсъска през зъби Зоро и вдигна глава. Очите му горяха с някакъв адски пламък, от който Нами настръхна цялата. Матовата кожа около устните му бе побеляла от ярост. Изглеждаше уморен и нещастен, но Нами не го съжали. Предположи,че и Зоро бе се възпротивил яростно, ако само узнаеше, че някой го съжалява. – Защо, по дяволите, трябваше да казваш, каквото каза?
Луфи вдигна развеселено вежди нагоре и устата му се изви в пренебрежителна гримаса.
- Не е важно какво съм казал или не съм казал – уточни бавно. –Важното е, че онзи глупак не можа да приеме простичката истина, че на света може да съществуват хиляди готвачи, които могат да сготвят рамен по-добре от онзи в „Ичираку”. С увереност мога да кажа, че Санджи готви по-добре.
Готвачът не реагира на похвалата. Усопп запремята бомбите като жонгльор, напълно погълнат от собствените си мисли. Лицето на Зоро не се промени няколко секунди, след това отново скри лицето си в шепи.
- Ти си идиот – въздъхна примирително той.
Луфи повдигна рамене и отново се зае с палачинките в чинията си. Нами седна на стола до Зоро, небрежно постави лакти на масата и продължи този път малко по-спокойно:
- Добре, че никой не е полюбопитствал малко повече за вас, иначе досега да сме задържани в Адмиралтейството. Жената, която ти е взела катаните, ви е помислила за безопасни авантюристи – сви вежди и додаде: - Забравих да те питам, Зоро! Как изглежда тази жена-самурай?
- Най-хубавата жена, която някога съм виждал! – изрази възхитата си Луфи, преглъщайки набързо поредната палачинка. – Висока, със странна лилава коса и тъмна кожа. Има страшни ци…
- Русият нинджа я нарече Йороучи – прекъсна го рязко Зоро. Мълчанието на Нами го накара да вдигне глава към лицето й. Изумлението, отпечатано на него, го накара да изтърси раздразнено: - Какво толкова казах? Коя е тази?
- Шихоин Йороучи-сан – въздъхна тежко Нами. – Глава на клана Шихоин от Сейрейтей. Семейство Шихоин е едно от петте аристократични клана на Коноха.
Зоро прокара пръсти през късата си коса и черните му очи се присвиха.
- Голяма работа! – изръмжа. – За мен си остава една нагла, тъпа кучка… Още тази вечер ще си взема катаните!
- Как ще си вземеш катаните? – гневно го запита Нами. – Ще се промъкнеш в дома й?
- Точно това мисля да направя – отговори Зоро.
- Тя не живее в обикновен дом! – изкрещя Нами. – Охраната на яшики няма да те пусне. В имението на Шихоин, Бенишидаре, също има охрана. Заловят ли те, ще заловят и нас! По дяволите, Зоро, ще стоиш тук и няма да мърдаш! Заради теб ще се озовем в Кодемачо…
- Какво е Кодемачо? – попита без емоции Усопп. – Шинден на даймиото?
- Шинден на даймиото се казва Кататане – Нами се полуизвърна към него. – Кодемачо е най-известният затвор на Коноха.
Зоро се надигна от стола си и тялото му заплашително се надвеси над Нами.
- Искам си катаните – Гласът му бе равен и спокоен. – Тази толкова специална дама няма да разбере за присъствието ми в дома си.
- Зоро, ти не знаеш коя е тя…
- Все ми е тая коя е тази лигла! Не трябваше да ми взима катаните.
- Но…
- Отивам да си лягам! – прекъсна я той. – Нали каза, че ще отиваш при сестра си? Какво правиш още тук?
Той прекоси кухнята и вратата се хлопна зад него. Нами бе останала без думи, прекалено шокирана, за да каже нещо в отговор.
- Нами-сан, няма повод за притеснение! –успокоително каза Санджи с гръб към нея. – Това е решение на Зоро и нищо не зависи от теб. Нека да се пробва да си вземе катаните.
- Ще го заловят – прошепна Нами. – Защо подценявате самураите?
- Никой не ги подценява, - промърмори Санджи. – но аз си мисля, че подценяваш Зоро.
- Не го подценявам Санджи, притеснена съм за него!
- Няма от какво да се притесняваш! – Луфи се облегна назад, обърсвайки устата си със салфетка. – Мацката е страшно красива. Завиждам му на Зоро, че има възможност пак да я види.
- Мацката, Луфи, не е просто мацка с хубав балкон – повиши тон за сетен път Нами. Лицето й почервеня и тупна с юмрук по масата, преди да се изправи рязко, бутайки театрално стола си. С това привлече изненаданите погледи на всички в кухнята и при друг случай би се разсмяла на зяпналите им физиономии, но сега бе твърде гневна и притеснена, че да погледне на ситуацията от комичната й страна. – Шихоин Йороучи-сан в никакъв случай не е просто мацка! Тя е самурай и много добре владее меча. Яшики на Коноха и Сейрейтей не са просто квартали. Там не може да се влезе така лесно, както си мисли Зоро, а всички вие сте глупаци, ако мислите като него…
Знаеше, че прекалява и че Луфи би реагирал подобаващо – да се разкрещи, да изсумти, да изрази по някакъв начин обидата си или възмущението от думите й. Но онова, което очакваше от капитана на „Гуен Мери”, дойде от Санджи. Той хвърли тигана, с който приготвяше палачинките през отворените врати на градината, сепвайки както нея и Луфи, така и Усопп. Не се обърна, но следващите му думи бяха адресирани към нея:
Достатъчно! – Задържа малко дъха си, преди да продължи с влудяващо спокоен тон: - Нито Луфи, нито Зоро, нито Усопп или аз заслужаваме такава обида. Вместо да ги защитиш или да вземеш тяхната страна, реши да се държиш като учителка. Не ти ли се струва нагло и грозно, че да говориш по този начин на нас?!
Нами отвори уста, за да възрази, но бе преварена от следващите думи на Санджи,които повториха тези на Зоро:
-Нами-чан, искахте да идете при сестра си, нали?
-Санджи…
-Вървете! – изкрещя той.
Тя изпъна рамене, отмятайки късата си коса назад. Устните й се свиха, сякаш бе изяла нещо кисело и демостративно напусна кухнята. В гърдите й бушуваше такъв гняв, че това я накара да продължи по коридора и да изкачи извитото стълбище към втория етаж. Къщата в Ропонджи нямаше много стаи и още вечерта, когато пристигнаха, се наложи да се сместят като Санджи и Зоро трябваше да спят в една стая, а Усопп и Луфи – в друга. Нейната стая бе в дъното, но тя не се насочи към нея, а дръпна плъзгащата се врата на първото помещение. Зоро още не си бе легнал и тъкмо събличаше бялата си тениска през главата. Обърна се към нея и вдигна вежди, съзрял гневното й лице.
- Няма да го направиш, нали? Няма да ходиш никъде тази вечер, нали?! - започна отново тя.
- В момента не ми се говори – отсече той с тих, неутрален тон. Ръцете му се пъхнаха под пояса и го разви от кръста си, оголвайки плосък, равен корем, който не я притесни изобщо. – Искам да си легна.
- Не разбираш ли? Тя е самурай. Владее повече техники от теб и е обучена да бъде воин. Бенишидаре се намира във вътрешен двор на яшики, наречен Сейрейтей и достъпа там е невъзможен. Йороучи-сан умее много повече от това да върти меч. Тя е… харагей. Достигнала е такива нива на самоусъвършенстване в бойното изкуство, до които ти нямаш допир, Зоро!
Той бе навел глава надолу и дори да я слушаше, не си даваше вид, че разбира думите й. Изглеждаше й далечен и откъснат, сякаш ги делеше не две стъпки разстояние, а цял океан. Защо не разбираше думите й? Защо подценяваше самурая?
- Спи ми се много – отвърна той бавно и развърза връзките на панталона си. Седна на високото легло, събувайки ботушите си. После се изправи и с рязко движение го смъкна надолу без да показва и най-малко притеснение или срам, че Нами го вижда гол. – После ще говорим.
През спуснатите щори проникваха нишки слънчева светлина и в полумрака се гонеха прашинки. Обви ги тишина – толкова плътна, толкова осезаема, че в гърлото й заседна буца. За нейн най-голям ужас очите й се напълниха със сълзи. Премигна бързо, за да прогони тази издайническа слабост, но това не остана скрито от него.
Зоро се приближи към нея и лицето му се надвеси над нейното. Черните очи бяха премрежени от миглите му, а чертите на лицето му се отпусната в спокойна и ведра гримаса. А уж бе гневен. Ядосан. Недоспал. Ръката му се вдигна и той погали с пръст гладката кожа на скулата точно под дясното й око. Стори й се, че очаква всеки момент сълзите й и тръсна глава, за да се освободи от ласкавото му докосване.
- Чуваш ли изобщо какво ти говоря? – попита тихо Нами.
- Притесняваш ли се за мен? – отговори й с въпрос той. Лицето му се приближи към нейното и чак сега Нами осъзна какво се кани да направи той. – Страхуваш се, че ще ме заловят ли?
- Не! – отсече рязко тя само за да разклати самовлюбената му увереност. – Страхувам се, че заради теб всички ще се озовем в затвора.
Доводът, който изтъкна сега бе този, за който не бе помисляла по-рано, но не можеше да му признае нещо толкова обезпокоително като чувствата си. Зоро обаче сметна думите й за чиста монета и от гърлото му излезе сух, стържещ смях, който я накара да свие вежди в недоумение.
- Малката ми Нами – каза след това Зоро. – Знаех си, че никога не би се променила. Винаги си мислила първо за себе си и собственото си благополучие и тогава за другите. Бих се учудил, ако ми бе казала друго. Например, че се страхуваш за мен…
- Каква намекваш, по дяволите? – изсъска през зъби тя. Гневът й се разля по лицето й и той се усмихна криво на гримасата й.
- Нищо не намеквам – с досада отвърна той и я блъсна леко към вратата. – Махай се!
Обърна й гръб и се насочи към леглото. Тя плъзна поглед по голия му гръб надолу, отбелязвайки, че има стегнат, малък задник и дълги крака и ако не бе гневна, щеше да се изчерви. Вместо това го последва до леглото, където той се зави и й обърна гръб.
- Моля те, Зоро, не прави глупости! Моля те!
- Спи ми се, Нами-чан – глухо каза той. – Върви си!
- Но аз…
Зоро се извърна към нея и очите му блеснаха в сумрака. После изтърси:
- Ако останеш тук, ще приема, че искаш да споделиш леглото ми. Макар да съм уморен и да ми се спи, мога да ти обърна подобаващо внимание. Искаш ли да разбереш какво означава това? – Нами изсумтя и се насочи към вратата. – Дори онази лигла-самурай със сочните си цици сега ми действа… възбуждащо!
Последвалият смях я накара да затръшне вратата и да напусне къщата без да се обърне назад. После нае рикша до Акасака.



Сградите на дзайбацу на Кучики се намираха само на една пресечка от къщата, в която Айзен Соуске бе решил да пребивава, докато се намираше в Коноха. Това не бе наглост или подценяване на опасността, ако бъдеха разкрити. Улкиора знаеше, че Айзен не прави нищо на случайността, но решението му да влезе в Коноха и да се представя като Ито Шинджи бе… стряскащо и неочаквано. Още по-учудващи бяха посещенията в квартала на удоволствията Акасака. Три месеца бяха нужни на Айзен да открие човека, който търсеше там, но това не бе някой друг, а една гейша. В началото Улкиора се заблуди, че господарят му е търсел Темари. Все пак макар и гейша тя бе високоплатена компаньонка, но също така бе и сестра на Казекагето на Сунагакуре. Отношенията им бяха хладни и политически и тя не представляваше опасност за никого. Нейният данна също не бе толкова интересен – имаше слухове, че е от клана Кучики, но не бе Бякуя. Някой негов роднина от второстепенно семейство, но не и от главното, което се състоеше само от брата и сестрата Кучики. Тези предпоставки до последно залъгваха Улкиора, че целта на Айзен е Темари.
До сега.
Седеше в хола на малката къща, която господарят му бе наел за трите месеца престой в Коноха. На дървената масичка пред него бяха пръснати документи и снимки и Улкиора държеше снимка на Харуно Иноуе. Бездушните зеници на зелените му очи се плъзгаха бавно по плавните черти на лицето й и изглеждаше… учуден. От другата страна на масичката Айзен го наблюдаваше внимателно и извитите му в усмивка устни показваха на Улкиора, че се забавлява. Айзен току-що го бе просветил в истинските си намерения и целта му го бе изумила.
- Сигурен ли сте в това, Айзен-доно? – попита накрая Улкиора и остави снимката на дървения плот, облягайки се назад. – Ами ако тя не е човека, който всъщност търсите?
Айзен потърка брадичката си и въздъхна мелодраматично.
- Предателят, който даде родословното дърво на клана Харуно, в никакъв случай не трябва да се подценява. Сам видя, че на хартията са инициалите на Сано и печата на даймиото, освен това се вижда ясно, че документа е пред разпадане, за да бъде фалшифициран толкова лесно.
Улкиора отново взе дългия навит пергамент оризова дебела хартия, подпирайки горния му край с лявата си ръка и разгъвайки го с дясната. Да, печата на даймиото бе най-отгоре, а подписа на Харуно Сано удостоверяваше документа най-отдолу. Имаше и лек отпечатък на печат – дракон, чието тяло образуваше кръг и захапал опашката си. Несъответствията в главното семейство на Харуно бяха там, също и престъплението, което бе извършил Сано. Улкиора добре си спомняше деня, в който Айзен научи за интригата между даймиото и клана Харуно, после бе насочен да търси истината сред аристокрацията на Коноха. Наследниците на клана Хокура бяха измрели малко след смъртта на Четвъртия Хокаге, а именията и тяхното дзайбацу на Мотойоши-чо е било заграбено от Сано. Синът на Минато - Узумаки Наруто, също имаше дарбата на този клан, но Кюби бе запечатала способностите му със жестоката си аура. Той можеше да се развие до онова, към което Айзен изпитваше огромен интерес, но реяцуто му бе замърсено. Кръвта, колкото и да бе маловажна – също. Трябваше му реяцу от клана Хокура – чисто, неподправено, силно, носещо в себе си доброта. Такова, каквото Харуно бе откраднал предвидливо преди седемнадесет години. Да научат, че Сано-доно е взел най-малкото дете от Хокура и бе избил цялото семейство след смъртта на Йондаиме, не бе изненадващо. Улкиора до последно си мислеше, че това са поредните слухове, които съдържаха в себе си повече лъжа, отколкото истина. Но сега държеше родословното дърво на Харуно – документ, откраднат от сейфа на Сано, но сега бе достояние на Айзен.
Онова, което бе извъшено, бе написано черно на бяло и не можеше да се скрие. Истината, че дъщерите на Харуно са всъщност последните наследници от трите нинджа-кланове, не бе вече предвидливо пазена тайна. Единствената дъщеря на Сано-доно – кръв от кръвта му и плът от плътта му, бе Сакура. Втората след първородната - Иноуе, бе с кръвта на Хокура, близка родственица на Узумаки Наруто. Третата - Нами – наследницата на Учиха. Години след това Итачи бе избил целия клан Учиха без брат си Саске и Нами, която тогава е била на три години и е живяла в Кокурюкай, като дъщеря на Сано-доно. Най-вероятно Итачи не е знаел тези подробности, но в действията му е имало някакви задкулисни игрички на даймиото и Харуно.
И ето сега – три момичета, наследници на най-влиятелните кланове на Конохагакуре, са били събрани и отгледани в едно семейство. Целта на Сано-доно бе неясна и нелогична, но Улкиора вече не се съмняваше, че е имал на предвид нещо грозно. Никой не знаеше за тези подробности, но Айзен от скоро бе започнал да се интересува от Хокура – нинджа-клан с огромно реяцу, способно да засича аранкари и да се бие само с душевна сила без използване на катани, без шикай или банкай и без да са шинигами-воини, сключили договор с Бог на Смъртта. Тяхната сила бе във владеенето на душевните печати, заключващи природни стихии или демони. Узумаки Наруто бе единственият от Хокура, заключен с такъв печат, за да се затвори Кюби, ала силата му в никакъв случай не бе чиста. Бе вечната борба между човешката доброта на клана си, чиито наследник бе и прокълнатата сила на Лисицата, затворена в него. Какво успокоение за Айзен бе, че другия наследник на Хокура бе чист и все още неосъзнал силата си. Не бе овладяла нинджа-стилове,защото бе избягала от Академията само на осем и се бе скрила в Акасака. И въпреки уникалното реяцу, не бе усетена и от Сейрейтей. Какво щастливо стечение на обстоятелствата! Харуно бе успял да скрие всичко това през всичките тези години. Дори Иноуе не знаеше това. Нами-също.
Предполагаше, че и Сакура също нямаше да знае това, а след като бяха преминали детската възраст, нямаше и да научат нищо. Каква отвратителна ирония бе това – Хокура, Харуно и Учиха, винаги са враждували по между си. Сега дъщерите им бяха отраснали заедно като сестри и макар да бяха разделени, Айзен предполагаше, че имат нужната връзка, която да ги сплотява. Каквото и да бе, на него му бе нужен само чистия и неомърсен наследник на Хокура и го бе открил. Оставаше да се изпълни последната точка от плана и Улкиора предполагаше каква щеше да бъде тя още преди Айзен да я каже на глас.
- Трябва да отвлечеш Харуно Иноуе! – заповяда отсечено Айзен.
Улкиора наведе глава към снимката на момичето, после кимна.
- Няма да е добре, ако го направя по този начин – възрази меко той. – Айзен-доно, позволете ми да действам така, както сметна за добре! След онова, което й кажа, тя сама ще тръгне без да се противопоставя.
- Нещо си наумил? – Вдигна вежди Соуске. – Няма да те питам какво е, но щом мислиш, че можеш да го направиш по-лесно и безшумно, няма да те спирам.
- Нападението миналата вечер, макар да не е поръчано от нас, в този момент е дошло като по поръчка. Изчезването на една от сестрите Харуно няма да предизвика безпокойството в Сейрейтей. Кучики ще си помислят, че някой има зъб на Харуно, а нинджите не ги интересуват – поясни Улкиора. – Така няма да се вдигне тревога, а ние ще разполагаме с цялото време на света да се подготвим, без да се притесняваме, че ще ни дишат във врата. Интересно, Айзен-доно, кой ли е зад нападението на площада?
Въпросът не изненада Айзен. Вероятно и той бе мислил за поръчителя.
- Враговете на Харуно са много. Учиха също не са невинни – отговори той и метна многозначителна полуусмивка на Улкиора. – Но не са Акатски. В това мога да съм абсолютно сигурен – замълча малко, после допълни: - Утре тръгваме за Лас Ночес… С нея. Гримджоу ще дойде по обяд, за да ни придружи. Предполагам, че се опитва да се засече с онова временно шинигами, с което много иска да се бие. Дано само не направи някоя глупост и се надявам да го спреш на време, ако стане нещо подобно. Разполагаш с предостатъчно време да я накараш да тръгне доброволно с нас.
- Да, Айзен-доно – Улкиора се изправи и се поклони ниско. – Отивам да се видя с нея.
Айзен дълго стоя замислен, вперил поглед в затворената врата. Предвкусваше победата си. Имаше чувството , че усеща силата на Хокура на своя страна и това го изпълваше с доволство.

Бележка: Едитнах десета глава по желание на един от читателите, понеже твърдеше, че е с объркана постройка. Направих съвсем малки корекции, но се надявам да съм постигнала ефект!

Това видях на първо четене. Нищо фрапиращо



С увереност мога да кажа, че Санджи може и по-добре да готви.//С увереност мога да кажа, че Санджи готви по-добре.

Улкиора знаеше, че Айзен не прави нищо на случайността//...не оставя нищо на случайността.

Ами ако тя не е човека//...не е човекът.

Да, печата на даймиото бе най-отгоре, а подписа//Да, печатът...,а подписът...

Какво успокоение за Айзен бе, че другия наследник //...другият наследник.

Каквото и да бе, на него му бе нужен само чистия и неомърсен наследник//...чистият...


Благодаря, за новата част! Както винаги краят беше , хе хе, забавен.

Дъф, поправих посочените грешки и както винаги не се изненадах, че съм ги допуснала, особено този пълен и непълен член... Ужас! Но както и преди сме говорили, "него" или "той" не мога да определя и да спрегна, както трябва. Благодаря ти, мила, за поправката! През свободното си време пиша, така че нямам нищо против да пускам глава след глава през ден, като очаквам да бъда коригирана, където съм допуснала грешка.

Натоварена съм с проблеми и ангажименти и несъмнено всеки може да се оплаче от излишъка им, но само с писането успявам да релаксирам и да забравя малко за тях.

Друго? По-долу е следващата глава. С риск да спойлна темата си, ще спомена само, че по-нататък съм описала доста забавни моменти, а също така и съм наблегнала на тежката драма, която явно страшно ми харесва. Предполагам, че съм почнала да "задълбавам" в образите и да им придавам повече колорит и "цвят"... Дали съм успяла, това ще го кажете вие. Дори ако малко съм се приближила до ефектното пресъздаване, ще се радвам безкрайно много. Какво ли друго може да очаква аматьор като мен, който цял живот е чел толкова много книги, че собствен стил почти няма? Онова, което четете е комбинация от няколко, в които съм влюбена, но не искам да навлизам в подробности.

Грешки - със сигурност имам! Редакцията е от вас!




Сакура бавно се събуди. Слънчевата светлина зад тънката кожа на клепачите й я подразни болезнено. Пулсираща болка разкъса слепоочията й и тя прилепи длани към тях, изправяйки се бавно в леглото си. Косата се спусна покрай лицето й и тя отметна с досада отделни кичури, залепнали по бузите и врата. Тънки струйки пот се стичаха между гърдите й, а после въздуха изстуди горещото й голо тяло. Потръпна. Прозорецът е отворен, констатира вяло и вдигна замъглените си очи към него. Тъмната сянка пред светлия правоъгълник на рамката се избистри. Саске бе седнал на перваза, скръстил краката си и в ръката му димеше цигара. Никога не го бе виждала да пуши и веждите й се вдигнаха озадачено.
Той не й се усмихна, впил черните си очи в нея. Напълно облечен, това й напомни, че тя самата е гола и припряно придърпа завивката към брадичката си. Спомни си изминалата нощ и това не й помогна да се почувства по-добре. Беше мъчение, както за чувствата й, така и за тялото. Остра болка прорязваше скута й, усещаше се преразтегната и протъркана, а мускулите от вътрешната страна на бедрата й се бяха стегнали от необичайно и странно натоварване. Нито веднъж не бе успяла да се отпусне и напрежението сега я омаломощаваше още повече. Преди време си въобразяваше, че първия път с него ще остане в спомените й като незабравимо и прекрасно изживяване. Мислеше си, че ще се отдаде на мъжа, когото обича… Сега я болеше от реалността. Саске не се оказа принца на бял кон, нито се бе постарал загубването на девствеността й да остане хубав спомен, а тя дори не изпитваше благодарност или някакво по-дълбоко чувство, колкото и да искаше. Бе сигурна, че ако успее да почувства нещо, ще й помогне да изгради някаква връзка със Саске. В гърдите й се надигна възмущение, гняв и обида и изумена осъзна, че изпитва към Саске всичко друго само не и благодарност.
- Студено ли ти е? – попита той.
Сакура примигна няколко пъти, но устата й не се отвори, нито даде отрицание или потвърждение на въпроса му. Въпреки всичко Саске хвърли цигарата си и затвори прозореца. Приближи се към леглото, приседна до нея в края му и пръстите му се провряха през гъстите, живи кучури на розовата й коса. Докосването му я накара да потрепери от студ, но не се отдръпна. Зелените й очи се забулиха в мъгла и тя горещо се замоли той да не направи онова от изминалата нощ. Но следващите му думи я изненадаха още повече:
- Искам да се преместиш в Суикацу.
Имението на Учиха се намираше в покрайнините на яшики. Делеше го само каменна стена от жилищните квартали Сендай на простолюдието, но не това я разтревожи. Саске очакваше от нея да се подчини на желанието му. Годежът им бе минал, а това му даваше право да изисква от нея всичко. Не можеше да не му се подчини, но й трябваше време, докато асимилира случващото се.
- Добре – Пръстите й се вкопчиха в завивката и се насили да се усмихне. – Разбира се.
- Ще можеш ли да го направиш до няколко дни?
Думите му се сипеха една след друга, а желанията му бяха съвсем в реда на нещата, но и трябваха няколко секунди преди да кимне утвърдително.
- Да. Ще мога.
- Радвам се – Ръката му дръпна завивката от гърдите й и тя извърна поглед от неговия, поемайки си дъх на пресекулки. Онова, от което се страхуваше, че би могло да стане, сега бе на път да се осъществи. Усети дланта му на лявата си гръд и наведе глава надолу. Ярката светлина на деня бе прекалено безпощадна и откриваше всичко. Сега виждаше как наглите му пръсти обвиха полукълбото, а плътта й безсрамно се разля извън шепата му. Винаги бе мразила гърдите си – прекалено големи с твърди, малки зърна. Изненадващо бе, че можеше да има нещо толкова женствено като големи гърди. На тренировките, на които я подлагаше Цунаде, само й пречеха. Още си спомняше как не можа да се провре в една цепнатина на изпитанието преди няколко месеца, макар да се опита да го направи странично. Но онова, което на нея й причиняваше неудобство, в очите на Саске представляваше изкушение. И тя го виждаше.
Затвори очи и се отпусна назад.
Докосването му бе нежно, после внезапно стана агресивно, а след това усети и езика му. Устата му засмука зърното й , а езика му се завъртя бавно в нежна ласка. Съзнанието й изплака от болка и тялото й се стегна. Вкопчи пръстите си в юмруци и стисна зъби, за да не изкрещи панически и да го отблъсне от себе си.
Саске се дръпна тъй внезапно, както бе започнал и тя полуотвори очи в мига, в който той се изправи от леглото и се насочи към вратата. Обърна се към нея и каза дрезгаво:
- Ще освободя дясното крило на Суикацу за теб – после допълни: - Тази вечер ще можеш ли да дойдеш?
- Не – излъга тя. – Ще карам две смени в болницата и няма да мога.
Не почувства угризения, че го бе излъгала така. Идеята й дойде внезапно и предполагаше, че Куросаки-сан нямаше да възрази за желанието й да поеме и нощната смяна. Можеше да вземе част от пациентите на Тенма да му помогне със спешните случаи. Самата тя имаше пациенти, които се нуждаеха от нея. И тази мисъл я оживи.
- Тогава утре ще дойда да те видя – кимна Саске.
Сакура придърпа отново завивката към брадичката си.
- Добре.
Вратата се затвори след него. Трябваше й доста време, докато успее да стане, увивайки завивката около тялото си. Погледна надолу и видя кръвта си по чаршафа, което я изпълни с внезапна ярост. Издърпа чаршафа от футона и отвори вратата на стаята си. Запъти се по стъпалата към банята, намираща се на долния етаж и мимоходом даде навития на топка плат в ръцете на една прислужница, с която се разминаха в коридора.
- Изпери този парцал! – заповяда сухо Сакура, а после влезе в банята на персонала без да дава обяснение на учуденото момиче.
Топлата вода й помогна да отмие част от спомените си. Почувства се по-добре, а внезапното хрумване, което я осени успокои донякъде съвестта й. Работата бе единственото решение в случая и само изтъкването й като довод би могло да ограничи присъствието на Саске до личния си живот. Сакура можеше да се обзаложи със себе си, че той нямаше да я ограничи. И двамата бяха нинджи. И двамата познаваха дълга и даваха нужната цена. Нямаше значение, че по някое време той се бе отказал от него. В крайна сметка бе разбрал тежестта на клетвата си и се бе върнал. Конохагакуре бе върнала последните наследници на Учиха отново в лоното си, а Саске бе спечелил нея – принцесата на клана Харуно.
Не можеше да определи какво чувства, след като той бе вече консумирал връзката им. Емоциите бяха твърде много и преливаха една в друга, за да могат да бъдат разграничени така лесно. Но ако преди това усещаше безразличие и празнота, сега успя да почувства вина, че не можеше да му отвърне със същото. Отдалеч му личеше, че той изпитва към нея много повече от гонене на амбиции. Може би дори я обичаше, колкото и невярващо да й звучеше, ако го бе изрекла на глас. А тя не можеше да му отвърне дори с капчица благодарност.
Терзанията й не угаснаха. Продължиха да я ръчкат като с нагорещен шиш, дори след като се облече и върза косата си на дебела плитка, която нави на стегнат кок. После напусна Кокурюкай и се запъти към портите на яшики. В десет сутринта главната улица бе като мравуняк от хора, като разноцветна река, която променяше посоката си постоянно. Имаше четири часа, докато застъпи смяната си и Сакура реши да посети Иноуе. Но когато отиде в окията, Тацуки й съобщи, че сестра й още спи и ако може, да дойде по-късно. Разочарованието й я накара да тръгне към Академията. Разговорът със Шикамару изведнъж изплува в съзнанието й и сега имаше идеалната възможност да поговори с Наруто и да го разпита по-подробно.
Намери Наруто на стъпалата на Академията, стиснал главата си между дланите на ръцете си и това болезнено й напомни за нейната поза сутринта. Приседна до него и разроши русата му коса в опит да го подразни невинно. Той мразеше някой да го третира като дете, но изглежда днес дори нямаше сили да изрази недоволството си.
- Хей! Какво става? – весело попита тя. – Нямаш ли часове?
- Имам два свободни часа – оповести той с омърлушен тон. – И изглежда днес ми е последния работен ден в Академията – Наруто извади сгънат плик от джоба на анцуга си и й го подаде. – Получих това писмо сутринта. Знаеш ли подробности?
Листът в плика имаше подписа на Цунаде и печата на даймиото. Погледът й премина по текста и сбитото съдържание я накара да извие удивено вежди.
- „Уважаеми Узумаки-сан, - започна да чете на глас Сакура. – имам честта да дам начало на новата Ви мисия. Предстоящата година, считана от утре – 14 май, Ви задължавам да започнете обучение в Сейрейтей, където трениращия Ви учител ще бъде Капитана на Втори отряд Сой-Фон. Моля, елате следобед в пет до кабинета ми в сградата на Хокагето, за да се запознаете с подробности около новото Ви назначение…” – Сакура вдигна поглед от листа и повтори: - Сейрейтей?!
- Какво е намислила, по дяволите?
- Не знам – Вдигна рамене тя. – Но дори и Шизуне не ми е казвала нищо. Вчера бях при Цунаде. Тя също не спомена нищо. Но… - Сакура тръсна глава. – в Сейрейтей? Ти?!
- Това е много интересно, нали? До днес дори нямах достъп до яшики, а сега съм на обучение в Сейрейтей – Сарказмът му бе като удар с камшик, което я заболя.
- Наруто…
- Не те смятам за виновна – подметна той. – Но много неща ми се струпаха напоследък. Тази нощ в „Ичираку” имах малък инцидент с едно туристче, а на площада преди това съм сигурен, че усетих чакрата на демон…
- Трябва да поговорим за това – Сакура подпря лакти на коленете си, привеждайки се напред. – Шикамару успя да ме просветли, но ми се вижда малко…
- Никога не съм усещал такава чакра! Може би само Гаара има нещо такова, но нека не забравяме, че познавам само него като Джинчуурики.
- Аз мога да усещам чакри, но Себастиан Михаелис да е демон?! Повярвай ми, щях веднага да усетя подобно нещо!
– Никой не оспорва качествата ти, най-малко пък аз – Наруто хвана тънката й китка в шепите си. – Но не мога да се излъжа в онова, което усетих… - Той смачка на топка листа със заповедта на Цунаде.
- Чакай!
- Разбери, Сакура-чан, че не мога да се излъжа толкова лесно! – Свъсените вежди на Наруто я накараха да издърпа ръката си от пръстите му и тя подпря глава на дланта си. – Три години Джирая-сенпай ми помогна да откривам реяцу и мога да се закълна, че усетих такова, каквото има Гаара.
- Реяцу? – повтори тя непознатата дума. – Какво е това?
- Чакра – отговори бързо Наруто, но след това махна с ръка. – Дълго е за обяснение. Знам, че ще ти се стори откачено, но искам просто да ми повярваш! Усетих чакра на демон!
- Наруто!
- Повярвай ми! – настоя той. – Преди време щеше да ми повярваш. Направи го сега!
- Щом е толкова важно за теб, да поговорим с Цунаде… или дори с Какаши – предложи тя. – Знам, че Какаши е тук и би могъл да се заинтересува повече за твоя разказ за освободения демон.
- Късно е – Наруто въздъхна тежко, прокарвайки длан през лицето си. – Следобед съм в кабинета на Цунаде, до довечера може да съм в Сейрейтей. Къде ще намеря Какаши?
- Аз ще се заема с това. По принцип е в сградата на Хокагето, за това ще мога да го намеря лесно утре или вдругиден, когато имам тренировка при Цунаде.Пък и освен това Саске пожела да се преместя в Суикацу и ще мога да наблюдавам иконома отблизо. Това ще те успокои ли?
Лицето на Наруто се отпусна. Сакура усети как напрежението отлетя от душата му и също почувства облекчение. Вдигна ръка и погали бузата му. Трепна, напипала наболата му брада. Не бе момче, нито тя бе момиче. Групата им се бе разпаднала преди три години и всеки бе израснал самостоятелно, отделен от другите. Нито Саске, нито Наруто бяха момчета и годеникът й бе доказал това. Предполагаше, че и Наруто изпитва същия нагон като Саске, макар да й бе трудно да повярва в това.
Ясните му сини очи се впиха в нейните и на устните му изгря пряма усмивка, толкова заразителна и импулсивна, че и тя му отвърна.
- Сигурен съм, Сакура-чан, че икономът не е толкова обикновен, колкото изглежда – рече той. – Надявам се, че това ще те амбицира да го наблюдаваш – Мисълта му се отклони в друга посока и той попита: - Говорили ли сте със Саске? Някаква промяна?
- Не – отвърна бързо Сакура. – Не сме приказвали за миналото. Няма нужда, нали?
- Вероятно – Наруто въздъхна. – Но той се върна. Онова, което и двамата искахме най-много.
- Да – Сакура извърна лицето си от неговото. – Трябва да тръгвам.
- Имаш време – Наруто вдигна ръка и почука с показалец по циферблата на часовника си. – „Ичираку”?
- Това предложение за късна закуска ли е? – засмя се тя.
- Разбира се – Той се изправи и я издърпа. – И двамата сме свободно. Освен това можем да се обадим на Ичиго да намине.
- О!
- Хайде! – Наруто я повлече без да се колебае. – Там ще си поговорим повече за… иконома.
Сакура го последва със смях. Проблемите и угризенията й се дръпнаха встрани и тя се почувства лека като перце.
- На мен пък ми се струва, че няма да говорим само за безличния иконом.
- Въпреки, че вече си сгодена, се изкушавам да проведа разговор и за нас двамата – Той закачливо й смигна, когато изравниха крачките си и се спуснаха по алеята към улицата. – Тук трябва благоприлично да се изчервиш, Сакура-чан!
Разговорите им бяха като игри. Импулсивни. Неангажиращи. Доста трудно й бе да свикне с природата на Наруто, склонна да флиртува с всяка една жана, с която разговаряше. Ичиго също се включваше, но обожанието им към нея и дръзките закачки не прекрачваха някакви граници, нито я накърняваха.
- Не ти ли е хрумвало, че в мен изобщо няма благоприличие? – засмя се Сакура. Лъжеше и него, разбира се. Ако съдеше по реакциите си от предишната нощ със Саске, бе изпълнена със срам и благоприличие, до толкова, че дори не успя да се отпусне. Но не бе нужно Наруто да знае подробности около интимния й живот!
- Ще ти отговаря, че си идеала ми за жена. Красива. Умна. С хубави цици и страхотно дупе! – Той вдигна ръце отбранително и отстъпи назад. – Моля те, само не ми разкрасявай физиономията! Така съм си грозен, пък и искам да уплаша капитана от Сейрейтей.Току-виж откаже да ме обучава.
Сакура се изкикоти и хвана Наруто под ръка. После склони глава на рамото му.
- Ще ми липсваш, Наруто, когато отидеш при самураите – изрече тъжно и преглътна огромната буца в гърлото си. – Много ще ми липсваш!



- Иноуе-сан!
Гласът на Тацуки проникна в съня й и тя отвори очи. Стаята й тънеше в мрак, дори и зад щорите не проникваше никаква светлина. Колко ли е часът? Иноуе седна вдървено и разтри мускулите на врата си. Все още не бе свикнала с такамакура, но поне не се събуждаше по няколко пъти през нощта, за да положи главата си по-удобно, макар удобството да бе най-малката подробност за тази дървена подлога.
- Иноуе-сан? – повика я за пореден път Тацуки.
- Да? Да, събудих се вече – Иноуе прочисти гърлото си. – Колко е часът?
- Десет и половина – отвърна и слугинята. – Трябва… да дойдете веднага в преддверието!
В замъгленото й съзнание се промъкна тревога, заради тембъра на Тацуки. Никога не я бе събуждала толкова рано, освен ако нямаше часове в училище. Чайните на Акасака отваряха след четири следобед, а частните партита в някои от домовете на аристократите не се организираха толкова рано през деня. Освен това Иноуе ясно усещаше тревогата и безпокойството в гласа на момичето, а това рефлектираше и върху нея, опъвайки неприятно нервите й. Обикновено усещанията й за хората бяха твърде осезаеми, за да може да ги игнорира лесно или да ги отдаде на развинтено въображение, за това и неприятното чувство, че днес я очакват проблеми започна да я човърка.
Прокара ръка през лицето си и върховете на пръстите й докоснаха стегната коса във висок кок. Корените на косата й пареха болезнено и тя изохка тихо.
- Влез, Тацуки! – помоли я меко Иноуе и повдигна вежди, щом видя разтревоженото лице на слугинята, когато вратата се плъзна встрани. – Какво има?
- Преди малко дойде Сакура-сан, но аз я отпратих. Казах й, че сте се прибрали рано сутринта и сте много уморена. Но после… долу… Сега в преддверието ви очаква едно момиче – Поколеба се за миг, после каза на един дъх: - Твърди, че е ваша сестра и настоява да ви събудя веднага!
Кафявите очи на прислужницата се преплетоха с нейните. Изумлението й трая само миг. Отметна завивката и скочи на крака. Олюля се заплашително, когато премина тичешком покрай момичето и се спусна по извитото стълбище надолу към първия етаж. На верандата имаше парцал с пълна кофа вода. Явно Тацуки е мила дъските, когато се е почукало на вратата. Иноуе я прескочи, повдигнала долното си кимоно над колената си. Слънчевата светлина я блъсна в лицето и тя без малко да падне на хлъзгавите плочи във вътрешната градина, но бързо възвърна равновесието си. Когато стигна полумрачното преддверие, едва си поемаше дъх.
Не можеше да бъде!
Очите на Нами, същите като нейните, се усмихваха. Стоеше права до вратата и промяната й накара Иноуе да се почувства не на място. Беше малко по-ниска от нея и женствеността й не бе съзряла все още. Издадените кости на скулите бяха остри, а сивите очи изглеждаха по-малки от тези на Иноуе. Устните също бяха малки и по средата имаха интересна чупка, придавайки й детско, невинно излъчване. Косата й бе къса, отрязана на черта, отделни по-къси кичури закриваха веждите и тя изглеждаше като Сакура, когато си бе отрязала косата заради Саске преди близо четири години. Цветът обаче не бе фрапиращо розов и ярък, а смес от светло-кестеняво и червеникаво-русо. Не носеше кимоно, а най-обикновени къси черни панталонки и потниче с тънки презрамки, откривайки тънка талия. Неблагопристойно облекло, разбира се, но Иноуе знаеше, че Нами не се подчинява на никакви общоприети правила.
Шокът от изненадата не трая дълго. Иноуе се разсмя и бурно прегърна малката си сестра, толкова силно, че Нами си пое остро дъх.
- О, сестричке! Ти си тук! – Тревогата и притеснението, което бе изпитала веднага щом се бе събудила, не я напусна, но тя я изтика в някое далечно кътче на съзнанието си. – Ти си тук!
- Да – Нами облегна глава на рамото й и въздъхна шумно. – Снощи дойдох с група приятели.
- Толкова се радвам! – Иноуе се отдръпна назад, отдалечи Нами от себе си и се взря напрегнато в бялото й лице, сякаш искаше да запомни всяка найна черта. – Толкова се радвам, На-чан! Най-сетне си у дома…
- Да, у дома – повтори тъжно Нами и бързо сведе поглед надолу. – У дома…
Иноуе нарочно пропусна горчивината на тона й и я хвана за ръка, насочвайки се към вътрешната градина. Бялото тънко кимоно, с което бе спала се оплете около глезените й и тя го издърпа с другата си ръка нагоре, оголвайки отново бедрата си. Едното й рамо се оголи, но Иноуе не обърна внимание на това, хвърляйки нежен поглед към сестра си.
- Гладна ли си, На-чан? – попита тихо. – Да кажа ли на Тацуки да донесе нещо за хапване?
- Не съм гладна. Благодаря! – уклончиво отвърна Нами и кимна на дотичалата Тацуки, която им отвори вратата на всекидневната с нисък поклон. – Ако искаш, мога да те изчакам да се облечеш.
- Тогава чай?... Тацуки-чан, донеси чай! – Иноуе прекоси припряно всекидневната, отпусна се на мекото татами до прозореца и придърпа Нами да седне до нея, усмихвайки се широко. – Няма нужда да се обличам. Никой няма да дойде – Наклони глава на една страна, поглеждайки сестра си от едната страна, после я погледна от другата страна, променяйки ъгъла на светлината, проникваща през отворения прозорец. – Погледни се само, На-чан, пораснала си!
Вратата се затвори и Тацуки ги остави сами. Тишината се удави в уличното движение и Иноуе си спомни, че Сакура също бе в тази стая вчера. Колко ли щеше да бъде хубаво, ако трите отново можеха да си говорят като в детските години! Но имаше нещо, което сега и двете може би усещаха. Онова, което се бе случило преди, не можеше да бъде настояще, нито можеше да се надяват за в бъдеще да остане такова. Тази мисъл пълзеше като малко бръмбърче и нарушаваше идилията. Колкото и да бе пораснала, Нами си оставаше най-малката от трите, следователно тя не можеше да бъде по-податлива и по-склонна да приема компромиси. Като дете беше избухлива и импулсивна, сега имаше вероятност да бе обуздала малко нрава си. Може би накрая всичко щеше да се нареди и тревогите й бяха излишни.
- Неизбежно е – отговори весело Нами и вдигна рамене, махвайки ръка с пренебрежителен жест. – И ти си пораснала, онеесан! Имаш големи гърди, за разлика от мен – кимна с въздишка, после продължи: - Не ми казвай, че Сакура е същата като теб!
- Това си е в реда на нещата. Завист ли долавям?
- Не, разбира се! – Нами се изкикоти и подпря лакти на голите си колена. – Харесвам се такава – с малък бюст и много мозък! – Потупа с пръст челото си.
- Е, щом казваш! – съгласи се Иноуе. – Къде сте отседнали сега с твоите приятели?
- В къщата на Ропонджи. Занемарена е, но Мура-сан все още живее там и се зарадва, когато ме видя.
- Ходила ли си у дома?
Мълчанието се проточи само няколко секунди, но Иноуе разбра отговора.
- Не – поклати глава Нами. – Мислех да го направя днес следобяд… с теб.
- С мен? – Иноуе наведе глава и усмивката й угасна. – Страх ли те е, На-чан? От ока-сан?
Сребристите очи на Нами се присвиха раздразнено и тя изпъна гръб. Лицето й стана мрачно.
- И така да е не мисля, че трябваше да го кажеш по този начин! Искам само малка подкрепа, онеесан!
Главата й внезапно натежа. Понечи да каже нещо, но вратата се отвори и Тацуки влезе, понесла таблата с чая. Няколко минути след това не си проговориха, докато момичето сервира. Продължиха да мълчат дори и след като Тацуки ги остави сами, заслушани в отдалечаващите се стъпки по коридора. Иноуе посегна към порцелановия чайник, наливайки чая в чашите.
- Огледай се, На-чан! – помоли тихо тя. – Аз съм в окия. От девет години съм напуснала Кокурюкай и единственото, което имам от рйооши е името Харуно, което скоро ще захвърля като торба болкук и ще приема Орихиме. Аз самата съм предателка също като теб. Опозорих клана си и много рядко се прибирам в шинден. Кажи ми как да ти помогна, сестричке?
- А Сакура? – Тонът на Нами се повиши. – Пишеше ми, че редовно се виждаш с нея.
- Тя идва при мен. Прибирах се в Кокурюкай, но посещенията ми вече се разредиха.
- Искам да се прибера – отсече твърдо Нами. – Имам нужда да бъда приета от своите хора. От теб, от Сакура, от рйооши… За това се прибрах.
- Разбирам те, На-чан. Идеално те разбирам, но вече никой не може да ме накара да се върна отново в Кокурюкай – Пое си дълбоко дъх и отпи бавно от чая си, впила разтревожен поглед в лицето на Нами. – Отиди сама. Ще се справиш по-добре, отколкото да ме вземеш за придружител. Имаш по-големи шансове да прекрачиш вратите на шинден без да те изгонят само защото си с мен.
Последното трябваше да прозвучи като шега, но иронията бе прекалено тъжна и двете не се разсмяха.
- Добре – съгласи се неохотно Нами и подпря с длан бузата си. – Разкажи ми за себе си. От кога си гейша?
- Все още не съм гейша – Иноуе се хвана за спасителната сламка, която й предлагаше Нами само и само да говорят за всичко друго, но не и за рйооши. – Сега съм маико. Предстои ми мизуаге.
Веждите на Нами се вдигнаха.
- Все още ли си девствена?
- А ти не си ли? – отвърна с въпрос Иноуе.
- Аз съм на шестнайсет и съм все още малка – натърти Нами. – Разбира се, че съм девствена! – Десният ъгъл на устата й се повдигна нагоре. – А Сакура?
- Тя се сгоди вчера, ако не се лъжа. За Учиха Саске.
- Това ми напомня за едно време – усмихна се меланхолично Нами. – Помниш ли как се дразнех със Сакура, която бе винаги идеална във всичко? Ото-сан я обожаваше. Винаги й обръщаше повече внимание, отколкото на нас. Винаги първа в Академията, отзивчива, с изрядни маниери, с огромен самоконтрол… Избухна само веднъж, само защото обидих Учиха Саске. Нарекох го идиот.
Иноуе се разсмя. Помнеше всичко това, но бе толкова далеч във времето, че сега имаше чувството, че се е случвало на други хора. Да, Сакура бе по-добра от тях и рйооши с право я обичаха, възлагаха надеждите си, уповаваха се на твърдия й характер. По принцип никога не бе правила подобни констатации, но скритата болка в гласа на сестра й я накара да трепне. Господи, отново миналото!
- Имам чувството, че си ревнувала, На-чан – подметна тихо Иноуе.
Сребърните ириси на Нами потъмняха и тя се дръпна встрани, така че върху лицето й падна сянка. Наведе глава примирително, после каза:
- Да. Права си. Бях малко момиченце, което искаше обич. Виждах как я дават на Сакура, а не бях по-различна от нея. Ревнувах и се опитвах по всякакъв начин да компенсирам недостатъците си, надявайки се след време ока-сан да ме приеме такава, каквато съм. Но аз бях разочарование за тях, провал… Майката трябва да обича детето си въпреки всичко – дори ако то не показва никакви нинджа-способности, нито да иска да учи в Академията. Не трябва да поставя прегради или изисквания. Белемере ми показа какво е да обичаш по инстинкт, за разлика от ока-сан. Но това не ме спира да се прибера у дома и да искам онова, което по право ми се полага. Аз съм тяхна дъщеря, както и ти, онеесан! Нима си забравила това?
Иноуе подръпна кимоното си. Думите, които казваше Нами сега бяха същите, каквито можеше да каже на глас през всичките тези години, но никога не бе намерила смелост да бъде честна дори пред себе си. За разлика от Сакура или дори от Нами, тя бе страхливка. Страхуваше се да бъде откровена, за да не я заболи повече от пренебрежението на околните. В гърлото й заседна буца, която не можа да преглътне.
- Защо мълчиш? – попита Нами и по миглите й надвиснаха сълзи. – Защо се примиряваш? С какво сме по-различни от Сакура? Сега може би наистина ни дели пропаст. Тя е нинджа и лекар, ти си гейша, а аз – най-обикновена авантюристка, но преди десет години бяхме деца, сестри… Защо ни деляха?
- И двете опозорихме клана – повтори Иноуе най-силния довод. – Ти избяга с кораба на Арлонг, а след година и аз избягах и от тогава съм тук, в Акасака. За нас не може да има прошка. Унижихме ото-сан пред цяла Коноха и ако не бе това, че имаше цялото уважение от даймиото и другите кланове, най-вероятно би си направил сепуку, нищо че не е самурай и не следва бушидо. И двете сега трябва да живеем с позора си и не би трябвало да обвиняваме рйооши за това, На-чан. Никой не ни е виновен.
- Не разбираш ли? – Нами се приведе напред, облегнала длани на пода. От очите й закапаха сълзи и тя продължи с дрезгав глас: - Какво ми пука кого съм опозорила?! Те са виновни, че избягах! Ока-сан нито веднъж не ме прегърна, нито ми каза, че ме обича. Винаги обвиняваха теб или мен, ако и трите правехме бели. Аз бях дете, онеесан! Исках някой да ме обича!
- Сама каза в едно от писмата си, че е минало – Иноуе протегна ръка към лицето й. –Наистина е минало. В крайна сметка ти си имала майка в лицето на Белемере. Защо продължаваш да се ровиш в миналото?
- Защото искам да разбера причината, за Бога! – изкрещя Нами и блъсна ръката й, изправяйки се на крака. – И защо ли си говоря с теб? Та ти си свикнала да те тъпчат и ритат в ъгъла като куче! Какъв примиренчески дух и колко доброта! По дяволите, онеесан, никой няма да те аплодира за проявеното малодушие от твоя страна!
- Мисля, че прекаляваш… - повиши тон Иноуе и постави чашата си на пода.
- Така ли? Прекалявам, значи… Че казах истината и от нея те заболя? И какво ще направиш, онеесан? Ще наведеш глава, за да може никой да не види болката ти и ще се признаеш за виновна? Няма да се опиташ да се защитиш, нали?
- На-чан!
- Виж, смятам, че разговора ни е предостатъчен! Боли ме като те гледам такава – Нами се насочи към плъзгащата врата. – По-добре е да се видим някой друг път и задължително не трябва да говорим за рйооши, нали?
Стъпките й затихнаха в тишината, а Иноуе остана с вкопчени пръсти. Лицето й се изкриви и тя се помъчи да заплаче, но не успя. От гърлото й се откъсна само стон.

Улицата към Кататане на даймиото бе най-оживената в яшики, поне в този отрязък от деня, в който Саске реши да мине на път за архивите. Наричаше се Минамидза. Представляваше булевард, който се изкачваше нагоре. Стъпалата бяха широки, облицовани с гладки, измити камъни, а от двете страни на улицата се извисяваха кедри. Слънцето едва проникваше през гъстите клони на дърветата и Саске долавяше студения повей на въздуха през тънката коприна на хаорито си. Вървеше бавно с широки крачки, изпънал гръб и вдигнал високо глава. Въпреки оживлението и потока от забързани хора, никой не се докосна до него, нито го изблъска. Ветрилото на Учиха създаваше нужната дистанция, а това го олесняваше. Не метър след него вървеше Себастиан, безшумен като сянка.
Саске не се изненада, че напускайки Кокурюкай само преди половин час, откри иконома си в антрето. Най-вероятно бе останал с него в имението на Харуно, използвайки някоя от стаите на прислугата за сън, макар едва ли да имаше нужда от тази простичка човешка потребност. Пък и не му бе наредил нищо друго, така че не можеше да го обвинява в неизпълнение на дълга. Не че това го притесняваше, но го подразни за пореден път. Друг слуга би се прибрал в шинден на господаря си, но не и такъв като Себастиан Михаелис. Той нямаше да изпусне жертвата си от погледа си нито за миг. Постъпките му – цялото това отдаване, не бе лоялност или вярност, съвсем не. Бе глад и Саске започваше да изпитва погнуса само от тази мисъл.
За това и когато го видя в преддверието, облегнал небрежно гръб на стената със скръстени ръце, облечен във фрак, не поздрави, не каза нищо... Просто отвори вратата на Кокурюкай и излезе навън, а Себастиан го последва като куче.
Даймиото му бе казал да го посети сутринта в кабинета му и Саске реши да не закъснява, за да засвидетелства доверието му. Постът му на сосакан бе подобен на този, който заемаше Итачи в Полицията. Имаше правомощията на личен детектив на даймиото и щеше да разследва само онези случаи, които по негова преценка можеха да се сметнат за заплаха за сигурността на Коноха. Онова, което искаше сега бяха архивите по случая с престъплението на Итачи и избиването на клана Учиха. Той, като сосакан, щеше да има свободен достъп до документацията, а това бе началото на личното му разследване, което несъмнено щеше да проведе. Нямаше значение дали брат му искаше да говори или не. Някъде сред всичките документи трябваше да пише за проведеното разследване и разпитаните свидетели. Трябваше да са записани имената на жертвите и заподозрените извършители. Архивът на Коноха криеше някои от отговорите, а той не възнамеряваше да изпусне тази възмонжност.
Настроението му се приповдигна и той извърна глава назад към иконома си. Черните очи на Себастиан блеснаха за миг в червено.
- Милорд? – попита той.
Зъбите на Саске изскърцаха при звука на гласа му. Овладя се, после продължи да изкачва стъпалата.
- Ще отида в Архива на Коноха. Намира се в шинден на даймиото. Имам задача за теб – започна Саске.
- Какво трябва да направя?
- Ще разпиташ жалките нападатели от снощи! Те са в Кодемачо, но сега ще дойдеш с мен, за да ти дам документ, с който лесно можеш да действаш от мое име. Един вид пропуск.
- Разбирам – Себастиан кимна, вперил поглед в гърба на господаря си. – Искате само да ги разпитам ли? А след това?... Да ги убия?
Саске спря, опрял длан на дръжката на катаната си, навел глава на една страна, сякаш се ослушваше. Себастиан можеше да чуе отделни разговори, но се съмняваше, че господаря му искаше да чуе тях, по-скоро се опитваше да се вслуша във вътрешния си глас. Можеше да усети колебанието му, като че ставаше вътре в него. Ръката му с печата се сви в юмрук и устните му се извиха в усмивка, оголвайки зъбите.
- Не съм решил още – Саске отново закрачи напред без да удостоява иконома си с поглед. – Засега само ги разпитай.
- Да, милорд.
- Ще те питам нещо, което ми хрумна, когато те видях в преддверието на Кокурюкай – Краищата на бялата лента се вееха на гърба му и Себастиан се взря в жилите на врата му, чиито очертания се губеха под яката на кимоното му. – Помниш ли, че когато сключихме сделката и ти ме беляза с печата, те попитах каква е ползата в това да ми слугуваш?
- Да, милорд – отвърна кратко икономът. – Много добре помня.
- Каза ми, - продължи Саске без да си дава вид, че е чул думите му. – че всъщност да ми слугуваш е най-важният етап. Тогава не го разбрах, пък и не те попитах какво си искал да ми кажеш, но сега искам да те попитам дали правилно мисля – Направи пауза, когато покрай тях преминаха двама самураи с герба на Шихоин и Саске ги поздрави сдържано, после додаде: - Да ми слугуваш е най-важното, нали? Душата ми е само част от менюто. Нещо като десерт, а ти си като дете, което не може да се откаже от любимото си сладкишче… Правилно ли мисля?
Отговорът на Себастиан се забави и Саске се обърна да го погледне. Изражението на иконома бе сардонично, а очите му блестяха в червено. Усмивката му го порази.
- Така ли е? – настоя за отговор Саске, вбесен от самодоволното поведение на демона.
- В общи линии и така може да се каже – кимна Себастиан.
- Защо „в общи линии”? Или съм прав, или не?
Себастиан го погледна косо. Ускори крачка и застана пред господаря си, препречвайки пътя му.
- Мога ли да говоря свободно, милорд? – помоли за разрешение той и изчака Саске да му даде потвърждение. Сетне заговори тихо, навеждайки се към него: - Вие сам казахте, че да ви слугувам е най-важното. Печатът, който имаме двамата, не е само дамга, с която бележа душата, която смятам да изям, нито пък Ви предпазва от друг подобен на мен… Определено не! Той е връзка между Вас и мен. Онова, което почувствате от мига, в който Ви поставих печата до онзи, в който ще изям душата Ви, ще го усетя и аз. Всяка емоция – страх, радост, желание, похот… Човешката душа е вулкан от хиляди емоции, а аз се храня с тях. Пристрастен съм и искам да ги изпитам, колкото се може повече време.
- Означава ли това, че можеш да нарушиш сделката? – Очите на Саске се свиха от внезапната мисъл, която пресече като светкавица съзнанието му. – Означава ли, че можеш и да не изядеш душата и да продължиш да се храниш от нея дори и след като сделката се изпълни?
От гърлото на Себастиан се откъсна сух, стържещ смях и Саске отстъпи назад, облегнал гръб на стената на магазина, пред който бяха спрели. Себастиан го последва, изкривил устата си в полуусмивка. Зъбите му от двете страни на челюстта се бяха удължили и Саске издиша въздуха в дробовете си рязко.
- Предложение ли ми правите, милорд? Искате да Ви... пощадя?
Въпреки тълпата и неспирните разговори покрай тях, Саске внезапно се почувства сам и изоставен. Червените ириси на демона го хипнотизирваха, но гладът му не го уплаши, а разгневи. Себастиан го бе поставил на неговото място, на подчинения, на този, който очаква благоволение!
Проклето изчадие!
- Не! – изръмжа Саске. – Никога не се пазаря два пъти за едно и също нещо!
- За всеки случай ще Ви кажа, че не мога да Ви удовлетворя, ако ми предлагате друга сделка – Себастиан въздъхна шумно. – Сделката си е сделка. Намерите ли истината за смъртта на клана си, тогава ще пристъпя към десерта, но дори и тогава няма от какво да се притеснявате. Обещавам Ви, че ще го направя възможно най-… безболезнено!
Саске го отблъсна и също се усмихна криво.
- Не това е моето желание обаче – изрече грубо. – Ще го направиш мъчително и грозно. Искам да си отида в болка!
- Защо? – Себастиан повдигна вежди, удивен от желанието му. – Всичките преди Вас искаха да не усещат нищо.
- Не съм длъжен да ти отговарям! – Свитите вежди на Саске вдълбаха бръчка над носа му. – Това ме подсеща, че междувременно имам още една задача за теб.
- Милорд?
Саске тръгна напред, последван от Себастиан.
- Искам да поддържаш интереса на даймиото, докато съм на поста сосакан!
Учиха се извърна леко назад, вдигнал развеселено вежди. Усмихваше се на изражението на иконома и почти го съжали. Само за миг. Видя как Себастиан разбра намека, но не се изненада от последвалия въпрос:
- В смисъл?
Саске прочисти гърлото си.
- Даймиото има... малко по-различни вкусове от мен. Обича мъжката компания. Разбираш ли сега какво искам да кажа?
Влудяващата усмивка отново се появи на лицето на Себастиан. Саске очакваше съпротива или неохота, но изобщо не бе подготвен за думите му:
- Разбрах намека Ви, милорд. И все пак сигурен ли сте, че искате да поддържам интереса на даймиото? От миналата нощ съвсем ясно долових, че не сте... задоволен, както може би се надявахте.
- Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? – изтърси вбесено Саске, спрял по средата на улицата. Бяха стигнали пред вратите на Кататане и отряда нинджи пред входа ги зяпнаха любопитно.
- Може ли да Ви отговоря по-късно? – попита Себастиан с равен тон, кимвайки към хората, които ги слушаха с интерес.
- Не! Не може! Отговаряй веднага!
Себастиан го привлече към себе си и лицето му се приближи към ухото на Саске. Телата им не се докосваха, но въпреки това интимността им, която икономът бе демонстрирал явно вбеси още повече Учиха. Устните на демона докоснаха дясното ухо на Саске, после дъхът му се разля по врата и той понечи да се дръпне, но ръката на Себастиан не му позволи това.
- Вие правихте секс с годеницата си – тихо каза той, наблягайки на всяка дума. – Наистина изумителна жена. Видях я съвсем ясно през Вашите очи, но тя не Ви отвърна, нали? Нямаше страст, а какво остава за любов. Може би трябва да намеря някой друг, който да поддържа Вашия интерес?
- Как се осмеля... - започна Саске, но бе прекъснат отново от Себастиан:
- Не мисля, че този разговор трябва да се води тук. Само ще спомена още веднъж, че сме обвързани с печат. Каквото усетите Вие, същото ще почувствам и аз. А съм убеден, че изобщо не останахте доволен от годеницата си.
Саске издърпа ръката си и изсумтя дрезгаво:
- Запази впечатленията за себе си!
Икономът наведе глава и се дръпна на благоприлично разстояние от него.
- Да, милорд – промълви само.
Саске се завъртя на пети и премина вратите на Кататане, последван от Себастиан. Гневът, който бе почувствал при казването на истината на глас, се замени с безпокойство и лицето на иконома отново се отпусна в лека усмивка. Наистина не се бе излъгал, сключвайки сделка с Учиха Саске. Душата му бе като калейдоскоп от постоянно променящи се емоции, прекалено силни, за да може да бъдат обуздани от раз. Дори и Саске не можеше да се владее. Той едва ли разбираше какво огромно удоволствие носи, изпитвайки многообразието им. Едва ли можеше да разбере и частица от онова, към което се целеше Себастиан. Колко живот имаше във вените на Учиха!
Действаше му като опиум. Чувстваше се жив. По-жив дори и от Бог на Смъртта. После съвсем ясно усети присъствието на Рюк. Най-сетне бе дошъл в Коноха. Колко интересно!



Беше се унесъл, но шумовете в коридора вибрираха в постоянен ритъм. Чуваше ги. Чуваше и ударите на сърцето си – бавни, спокойни... Физическата болка пулсираше заедно със сърцето му и само тя нарушаваше идилията му, ако, разбира се, престоят му в болницата можеше да се сметне за приятно изкарване. Рюзаки бе излязъл от стаята и бе отишъл на разходка. Беше го оставил сам. Назначеното му кръвопреливане бе осъществено, но сестрата не му даде никакво болкоуспокояващо. Харуно Сакура още не бе застъпила смяната си. Болката бе нетърпима, дразнеща и с неудоволствие осъзна, че очаква момичето, за да го помоли да му бие нещо силно, за да спре болката.
Изведнъж чу плясък на криле.
Отвори рязко очи и погледна към прозореца. Щорите бяха полуспуснати. Райто се подпря на лакти и издърпа тялото си нагоре, подпирайки гръб на високата възглавница. Острата болка го преряза и той си пое въздух отривисто. Лицето му се изкриви. Стори му се, че кожата на корема му, сякаш изщрака, като че бе развален механизъм. Усети как бинтовете му подгизнаха, но нямаше сили да повдигне завивката. Беше сигурен, че раната се е отворила.
Плясъкът на крилете се повтори. Усети как въздуха се раздвижи покрай лицето му, въпреки затворения прозорец. Не можеше да има течение. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Имаше чувството, че не е сам. Празната стая не бе празна.
Полудяваше ли?
Напрегна тяло, за да се издърпа по-нагоре, присвивайки очи от болката. Вратата на стаята се отвори и Харуно Сакура влезе с широка усмивка. Райто запремига да фокусира погледа си.
- Господи! – Усмивката й застина. – Какво правиш?
Сакура се спусна към леглото му и издърпа завивката от тялото му. Сложи ръце на раменете му и отново го натика да легне.
- Не мърдай! – заповяда дрезгаво. – Защо се движиш?
- Тук има някой – отвърна й той тихо. – Сигурен съм, че има някой.
- Няма никой, повярвай ми! – Сакура се огледа. – Къде е Рюзаки?
- Каза, че иска да се разходи – Той впи погледа си в нейния и помоли: - Боли ме! Моля те, дай ми нещо!
Тя докосна влажното му чело. Студена пот. Очите бяха мътни. Той едва търпеше болката. Бинтовете, които грижливо бе омотала вчера, бяха прогизнали от кръв. Райто сграбчи тънката й китка. Пръстите му обаче не я стискаха силно.
- Не те лъжа! – издиша той тежко. – Много ме боли.
- Добре – Сакура приближи лице към неговото. Прииска й се да го прегърне до тялото си. Да му даде сигурност. – Стой мирен!
Райто чу отварянето на шкафа, а след това усети иглата в мускула на ръката си. Маковото семе го замая и болката изчезна като с магическа пръчица. Успя да фокусира погледа си върху загриженото й лице. Светлозелените й ириси, обрамчени с гъсти черни мигли, бяха широкоотворени. Тревогата й, сякаш го заливаше като море.
- По-добре ли е така? – попита тя.
Райто само кимна и отпусна глава назад. Усети как тялото му потъна като в блато, а мислите му се точеха мудни и бавни. Някъде отдалеч констатира ножицата, когато тя разряза бинтовете и оголи отворената му рана. Струваше му се, че сънува фантастичен сън и гледа себе си отстрани като зрител от първия ред в кино-зала. Усещаше пръстите й по кожата си – понякога бяха леки като перце, друг път долавяше лек натиск. Гласът й бе дрезгав, плътен, затихваше след всяко изречение. Говореше му. Опита се да следи мисълта й, но не успяваше. Долавяше само емоциите, което си бе странно, тъй като тя не повишаваше тон.
- Не трябваше да се движиш... Раната ти е огромна...
- Ще те боли няколко дни... Обещавам... стоя до те...
- Времето е много хубаво... Морето... Знаеш ли, че страшно ми се ходи на...
- Като оздравееш... Обичаш ли рамен?
В началото смисълът му убягваше, после с изненада установи, че я слуша внимателно. Полуотвори очи и се опита да ги фокусира върху лицето й. Зеленоока. Разбира се, че бе със зелени очи - огромни, с тежки мигли, полуприсвити в края. Остри скули като остриета на кунаи. Заострена брадичка. Чипо носле. Райто се усмихна криво, забелязвайки по бялата кожа на лицето й с цвят на магнолия, лунички. Косата й бе розова и опъната назад в кок. Няколко кичура се бяха измъкнали от семплата й прическа и се виеха около ушите й.
Тя се усмихваше. И той се усмихваше глупаво. Естествено, нали го дрогира!
- Почти свърших – тя продължаваше да говори. Ръцете й се подпъхваха под тялото му, увивайки го стегнато с чисти бинтове. – Забелязах, че вече е извършено кръвопреливането. Но се опитвай да не правиш резки движения... Добре, че ще поема две смени една след друга и ще те наблюдавам. Чувствай се предупреден, Ягами-сан! Ето... Готово!
- Винаги ли дрънкаш толкова много? – рязко я попита той. Очакваше, че тя ще се обиди на грубия му тон, но момичето повдигна рамене.
- Не. Рядко говоря, но ми се стори, че имаш нужда някой да ти говори. Съжалявам, ако съм се излъгала! Да спра ли?
Имаше дни, когато изобщо не говореше. Ходеше на лекции в Наха, после преглеждаше профили на убийци в Полицията, изготвяше доклади, прибираше се у дома... и не продумваше нито дума. Понякога си мислеше, че ако не е Миса, която да му досажда с вечното си бръщолевене и оплакване, никой друг няма да забележи отсъствието му, ако внезапно изчезне.
Поклати глава.
- Продължавай! – изрече тихо той и отново й се усмихна широко. – Харесва ми гласът ти.
Сакура се разсмя.
- Ти си първият, който го казва. Сестра ми винаги ми прави забележки да говоря по-тихо. Твърди, че няма нищо женствено в тембъра ми.
- Сестра ти нищо не разбира – отвърна й Райто и отклони поглед от лицето й. – Харесвам жени като теб. Имаш толкова дълбок глас, че сякаш вибрира. Едва ли си го забелязала, разбира се – Стаята се завъртя пред погледа му и той затвори очи. – Чудя се как ли стенеш с такъв глас, когато ти е хубаво... Сигурно мъркаш... като погалена котка...
Мълчанието й бе твърде красноречиво, но той упорито не му обърна внимание.
- Изобщо не се извинявам за думите си, принцесо!
- Не съм искала извинението ти – отсече сухо Сакура. – И не съм принцеса. Не ме наричай така! Казвам се…
- Вече ми каза – прекъсна я Райто и отново отвори очи. – Името ти е Харуно Сакура и си от клана Харуно. Разликата между теб и мен е, че ти наистина си принцеса, а аз съм просто един обикновен риока. Чувстваш ли се омърсена, когато ме докосваш с нежните си, деликатни ръчички?
Усмивката на лицето й се стопи, но той не почувства съжаление. Веждите му се свъсиха и вдигна дясната ръка към челото си. Прииска му се да си удари шамар, за да се събуди, но можа само да опипа слепоочието си. Когато отново я погледна, сладкото й лице не изразяваше нищо. Живите й очи бяха загубили блясъка си и изглеждаха като стъклени топчета. Колко красива бе така!
- Не ти ли е хрумвало, че работя тук от преди ти да постъпиш? – Дрезгавият й глас бе равен и гладък, но той усети гнева й. Противно на всякаква логика това му харесваше. Почувства как възбудата му се разля по цялото му тяло и въпреки замаяното си съзнание, успя да констатира, че членът му се втвърдява. Получаваше ерекция и самата мисъл го втрещи. Момичето не забеляза това, а продължи: - Свикнала съм да пипам риока. Това ми е работата. Когато помагам на хора като теб, се чувствам полезна и това ми носи удовлетворение и удоволствие от добре свършената работа.
Защо не ме хванеш за...? Райто разтърси глава, за да изгони вулгарната мисъл, но не успя. Защо не ме хванеш за члена, за да усетиш истинско удоволствие?
- Похвално! – изрече вместо това той. – Дрогира ме! Чувствам се замаян и неадекватен!
- Бих ти по-голяма доза – Сакура се наведе над него и лицето й се приближи към неговото. – Каза, че много те боли и аз... Погледни ме!
Зениците му бяха толкова разширени, че изпълваха ирисите. Дишането му бе учестено. Прокара пръсти през мократа му коса, надявайки се действието на опиума да отмине бързо.
- Много си красива – изтърси той. – Наистина се чудя как ли стенеш? – Тя не обърна внимание на думите му, опипвайки челото и бузите му. Пръстите й докоснаха устните му. Бяха пресъхнали. Господи, наистина бе прекалила! Тревогата й разкриви лицето й и тя издиша на пресекулки. Райто обаче не й обърна внимание. – Искам да те целуна!
- Райто, освен замаяност нещо друго усещаш ли?
Болкоуспокояващото бе виновно, бе сигурен в това. Иначе никога не би загубил контрол над тялото или ума си. Нямаше да се държи толкова просташки и можеше само да благодари на момичето, че поне се държеше според ситуацията.
- Райто! – повика го отново тя и го раздруса силно за раменете. – Освен, че си замаян нещо друго усещаш ли?
Усети пръстите й отново на устните си. Прииска му се да ги засмуче, но тя ги отдръпна, сякаш предусещайки намеренията му.
- Райто!
- Да – отвърна той.
- Какво? – поиска да узнае Сакура.
Надървен съм, за Бога! Стисна устни, за да не изкрещи думите в лицето й и вместо това изръмжа глухо:
- Пикае ми се, по дяволите!
Тя се отдръпна назад, премигвайки като кукла. Стори му се, че лицето й почервеня, но стаята за пореден път се завъртя около него и той затвори очи.
- Къде е тоалетната? – попита Райто.
- Не трябва да се движиш – отвърна Сакура. – Ще ти донеса подлога.
Очите му се отвориха рязко и той си пое дъх дълбоко. Лицето му стана мрачно.
- Подлога ли?! – изсумтя само.
- Да. Това е…
- Знам какво е! – прекъсна я Райто. Зъбите му изскърцаха от ярост. – Отказвам да пикая в подлога! Къде е тоалетната?
- Но…
Райто се надигна бавно на лакти и я изгледа втренчено, сякаш я виждаше за пръв път. Благоприличната бяла манта не можеше да скрие слабото й, гъвкаво тяло. Гърдите й бяха големи и той отмести погледа си от тях, насочвайки го към краката й. Синьото й кимоно се подаваше от мантата и достигаше до под колената й. Краката й бяха обути с прости дървени сандали и черният клин очертаваше тънките й прасци. Почувства се още по-зле само като я гледаше. Скутът му ставаше все по-твърд с всяка изминала секунда.
- Къде е тоалетната? – изръмжа отново той.
- Не трябва да се движиш! – отвърна тя остро и се изправи. – Ще ти донеса подлогата. Няма от какво да се срамуваш…
- Ти си глупачка! – изкрещя Райто и целият му самоконтрол падна. – Не ми се пикае. В ерекция съм, по дяволите!
Думите му я удариха като шамар и тя се отдръпна. Очите й се насочиха към скута му, но изчервена ги отмести веднага.
- Трябва да се изпразня – Успя да седне в леглото. Болка вече нямаше. Поне от нея се бе отървал благодарение на момичето. И пак благодарение на нея бе възбуден. Никога не бе говорил по този начин! Пъхна ръка под завивката си и развърза връзките на пижамата си. Вдигна очи към нея и се усмихна глупаво. – Дай ми някаква кърпа и се махай! Ще свърша за няколко минути…
Аз съм напълно дрогиран, констатира Райто и видя как притеснението на момичето нарастваше. Въпреки, че се бе изправил и бе седнал в леглото си, раната не се бе отворила, а тя го гледаше така все едно очакваше нещо да стане. Изглеждаше като невинно малко момиченце и той стисна устни, осъзнавайки, че ерекцията му няма да спадне, ако тя продължава да стои при него в стаята.
- Дай ми кърпа! – повтори той търпеливо. – И ме остави сам. Рюзаки може да се върне всеки момент… - замълча, после добави ехидно: - Ако продължаваш да стоиш като истукана, поне ми помогни!
- К-какво?! – Сакура шумно си пое дъх.
- Ако държиш да останеш, нямам нищо против – отвърна Райто и отметна завивката си. Както и очакваше, тя извърна лице от него и дори му обърна гръб. После му хвърли бялата кърпа, преметната през рамката на леглото на Рюзаки и напусна стаята без да каже нищо повече.

Бележка: Пишейки последната сцена,определено описвах едно мое състояние, докато бях в болницата преди години. Явно бяха прекалили с дозата от фенобарбитал, в резултат, на което се получи доста кутсузна ситуация.

Това е само върху новата глава






и Саске долавяше студения повей на въдуха // на въздуха...

Вървеше бавно със широки крачки// с широки...

Трябваше да бъдат написани имената на жертвите и заподозрените// Трябваше да са записани...


Краищата на бялта лента се вееха на гърба му и Себастиан се взря в жилите на врата ми, чиито очертания се губеха под яката на комоното му.// на бялата...,на врата му..., на кимоното.

- Да, милорд – отвърна кратко иконома. – Много добре помня.//икономът

Телата им не се докосваха, но въпреки това интимността им, която иконома бе// икономът


после дъха му се разля по врата//дъхът...

Вие правихте секс със годеницата си// с годеницата..

- Как се осмеля... - започна Саске, но бе прекъснат отново от Сабастиан:// Себастиан

Косъмчетата на врата ми настръхнаха// врата му...

Харуно Сакура влезе със широка усмивка.//с широка...

В началото смисъла му убягваше//смисълът...

Тя се усмихваше. И той се усмихжаше глупаво.// усмихваше

Понякога си мислеше, че ако не е Миса, която да му досажда със вечното//с вечното...

- Сестра ти нищо не разбира – отвърна и Райто и //отвърна Райто или отвърна й Райто...

Краката й бяха обути с прости дървени сандали и черния клин //черният


- Ти си глупачка! – изкрещя Райто и целия му самоконтрол падна// целият...






Ето тук съм се смяла оставайки без глас. Изобщо цялата идея и умисъл е прекрасна(Изкривено съзнание на яои фен. Какво да се прави, хах.). Прекрасно!





Саске ми се стори толкова нерешителен и беззащитен. Горкият, не знам как ще се оправя по-нататък! А Себастиан, ех, любим персонаж още от анимето, с лека арогантност и привличаща тайнственост. А в играта с надцакване между двамата, Саске определено за в момента губи доста по точки




Райто е толкова...перверзен Не, сериозно, направо не знам как да коментирам

Зачитам по-надолу и наистина не мога повече, ще ме умориш от смях! Не знам дали това ти е била идеята, но добре, че чета през деня, иначе щях да събудя вс комшии. С две думи, просто жестоко


И накрая: Ле ле, какви ги вършат в тези болници, за Бога


Вече имам фаворит от досега излезлите глави