Да приемем, че се взимам насериозно. И много сериозно мисля да напиша книга. И нека това разказче, да е нещо като пробен удар в тъмното, дали ми се получава по мнението на разни хора дето посещават този раздел (аз съм първия дето ще потвърди, че писането не ми е сила, ама се пукам по шевовете от идеи и се надявам че компенсирам)
Ако някой иска да види суровия вариант, nJoy:


След доста дописване, триене, редактиране, пак дописване, пак редактиране и дълги почивки между действията за по-бистра мисъл, докарах го до тук. Гледайте на следващия текст като първата глава/част от по-голямо произведение. Надявам се да ви хареса. Постарах се доста този път.



Наблюдателя.


“Винаги съм се чудил какво се впечатляват хората от разните му там климатични мотиви. Пъстра есен, бяла зима, разцъфтяла пролет. Грънци. Мръсната София си беше все така депресираща през по-голямата част от времето. Вземете например онази късна зимна вечер. Снега тук таме беше останал неомърсен и светеше в бяло, но изглеждаше по-скоро тъжно самотен на фона на останалата кал и локви. Признаците на живот се изчерпваха с прелитащите по пътя превозни средства и забързалите се пешеходци. Мръсотията вече беше толкова неразделна част от пейзажа, че чак не ми направи впечатление. А ето, че дойде автобуса. Тромаво отби от пътя и отвори вратите си за самотен пътник. Този, когото чаках. След дългия работен ден оставащите двеста метра до дома й бяха последната преграда пред комфорта на дома. Нищо работа, като изключим кучетата, мангалите и скритите от тъмното локви. А си беше тъмно.
Сашето тръгна уверено по пътя си, както го бе правила много пъти. Походката й беше прибрана, но вирнатото носле й придаваше тържественост. Дългата й къдрава коса беше хваната с шнола, така че я разделяше на дръпнатия назад бретон и спуснатите отстрани коси. Трик, който силно харесвам. Нищо, че е много обикновен. Всъщност, точно, защото е обикновен. Има нещо в красотата, постигната от едно движение, което ме кара да настръхвам, но нека се върнем към девойката. Тя продължаваше завръщането си вкъщи. Семплите й кафяви очи хвърляха погледи към тъмните сенки до стълбовете и храстите, както и към дворовете където знаеше, че има кучета. Не се страхуваше от кучета, но все пак.
Стигна до нейната улица. Тук уличното осветление ставаше още по-нарядко. Бърз поглед към двора на нейната добра приятелка установи, че нямаше на кого да каже „здрасти“ и продължи по пътя си. Петдесет метра. Тридесет метра. Вече виждаше входната врата на дома си. Скоро щеше да се прибере, да се изкъпе, преоблече и легне в чистите и нежни чаршафи. Време беше за това. Последните няколко часа ги е изкарала с мисълта, че това я чака. Влезе през леко скърцащата врата на двора и забеляза, че прозорецът не свети. А прозореца светеше всяка вечер. Така де, лампата в стаята, чийто прозорец гледаше към двора, светеше. Интересно, обаче сега не светеше. Сашето не очакваше подобно нещо, но не се смути. Предположи, че родителите й са излезли някъде. Последно време все по-малко се уточняваха кой къде е и кога ще се прибере.
Е, банята нямаше къде да отиде. Това бе важното. Ха! Вратата е отворена?!? Да не би да са си легнали по-рано? Не би. Все пак влезе колкото можа по-тихо. В тъмното. Напипа ключа на лампата, но когато го изщрака, тя не светна. Опита още няколко пъти от инат, но без резултат. Продължи напред. Лунната светлина даде достатъчно видимост, че да отвори вратата на външния коридор, но когато влезе навътре, единствената светлина беше тази, която едва се подаваше от прозореца. Онзи, който гледаше към двора. А и тук лампата не работеше. Сашето огледа тъмнината. И тогава усети, че и тъмнината гледа нея. Чу плъзгане по килима. Видя отблясъци от пода. И бяха навсякъде. Или десетки малки животинки свистяха из цялата стая или… нещото беше едно и огромно. Но нямаше време за осмисляне. Точно, когато щеше да изпищи, чу вик от нейната стая – познат глас. Даже не си направи труда да си спомни чий е, а направо се затича към стаята си. ТРЯС! В бързината удари ръката си в рамката на вратата. Дали не си счупи нокът, помисли си мимоходом. В следващия момент се зачуди, как може да се тревожи за това в такъв момент? А в следващия си беше в стаята, вратата беше трясната зад гърба й, а на прозореца й блъскаше Борислав. Всъщност, как разбра, че е той? По вика? По силуета? Не знаеше, но беше сигурна, че е той и че ще я защити. Притича до прозореца и с едно движение го отвори.
- Бързо, прескачай, идвай! – задърпа я той навън. Момичето не се поколеба и секунда. Щеше да тупне по лице на земята, но приятеля й я прихвана от въздуха и я изправи. След това се затича през двора, дърпайки я за ръка. Колата му чакаше отпред.
- Мятай се вътре! – извика той напълно излишно. Тя вече беше свита на дясната седалка, когато той отвори вратата си. Броени секунди след това вече гумите му свистяха на завоя към главната улица. Сашето най-накрая успя да си поеме дъх и започна да осмисля станалото. Къде бяха родителите й? Какво беше това в хола ? И... как, по дяволите, Боби знаеше къде да бъде и от къде се взе колата, като не чу нищо да минава пред къщата... това го каза на глас и се завъртя към шофьора. А там стоях аз и я гледах с любопитство.”


Събуждането

Борислав отвори очи. Тъмната стая се осветяваше единствено от няколко лампички -индикатори, че съответното устройство работи. Той, обаче бе забил очи в тавана и се опитваше да превключи на “будна” скорост. Мозъка му винаги успяваше да придаде форма на тъмнината. Тук лице, там разширяващ се кръг. Сякаш малки петна не-черно се движеха пред него в мистериозен танц на въображението. Погледна в ляво от себе си и започна да вижда как стола до леглото му придобива форма. Зрението му вече привикваше към тъмнината. Погледна надолу към компютъра си и присви очи с болка. Светлината от светодиода на колонките беше като фенерче в очите. Бързо извърна поглед и се замисли. Какво беше сънувал? Нещо за стара приятелка. Момиче, което не бе виждал от много време. Имаше и още някой, непознат. Но това беше всичко, което си спомняше. “Трябва да й се обадя тия дни да се видим”, помисли си той и се изтегна в леглото. След няколко мига събиране на сили се изправи. С много мъка и мижене успя да различи часа – три след полунощ. Един от най-тъмните часове на нощта. Не си легна толкова рано, странно защо се беше събудил в този час. Чувстваше се изморен, с размътен мозък, но напълно буден. По онзи начин, когато е на предела на силите си, но някаква силна емоция го държи на крака. В този момент осъзна, че в тялото му е останал спомен от уплаха. Сам не можеше да си го обясни. Някак знаеше, че съвсем до скоро е треперел от страх, сърцето му е думкало силно в гърдите, а самия той е бил на нокти, изпаднал в критична ситуация и чувствал се напълно безпомощен да направи каквото и да било. Само, че сега не помнеше какво го бе уплашило. Беше останала само свита топка напрежение в гърдите му. Трябва да е било от съня. Стана и отиде до тоалетна. Въпреки светнатата лампа, трябваше да се движи почти пипнешком, защото очите му бяха свръхчувствителни към светлината. Поне, като се върнеше на компютъра, вече щяха да са привикнали и нямаше да се мъчи да гледа монитора през шепи. Уринирането се оказа дoста бавен процес. Силното притеснение явно му беше свило слабините и едвам се отпусна достатъчно. Погледна се в огледалото до него. Беше младо момче, около двайсет годишен. Тъмнокестенявата му коса беше късо подстригана, а пъстрозелените му очи бяха мътни и гурлясали. Момчето имаше дълги и атлетични крака от годините, в които играеше футбол редовно, но добре заобленото му коремче издаваше заседналия му начин на живот. Когато се върна в стаята, по навик седна направо на компютъра. Монитора се включи с изпращяване и нова ярка светлина ослепи очите му. Този път бързо свикна с нея и вече бе на път да включи интернет браузъра си, когато забеляза съобщение в скайпа. “tam li si”. Беше му писала Сашето преди няколко минути. Какво съвпадение само, точно нея беше сънувал. Начатка отговор на клавиатурата – “Да, кво става?”. Нужно беше тя да се забави точно пет секунди, за да може нетърпението му да го отпрати към редовната проверка на сайтовете, които посещаваше. Пак погледна към разговора с нея
- imam nujda ot teb – беше написала тя.
- какво е станало?
- prosto ela
- знаеш че малко ми трябва, ама все пак...?
- strah me e
- какво?
Какво е станало – минаха няколко минути без отговор. Този път, обаче, Боби не отдели погледа си от прозорчето на скайпа.
- spasi me pak
idva
tolkova me e strah
- Как така пак?
какво става
къде си?
- vka6ti sam
ela
- 5 мин и съм там
Боби бързо стана от компютъра и облече дрехите, които беше хвърлил на стола като си лягаше. Грабна телефона, ключовете и документите си и изхвърча през вратата. Слезе на бегом по стълбите и излезе през входа на блока с трясък – сигурно беше събудил всички на първия етаж, обаче изобщо не се сети да задържи затварящата се тежка врата. Студения нощен въздух го удари право в лицето. Мигновено съжали за избора си на облекло, когато усети как студа полазва по глезените му и нагоре. Това което обаче го ужаси, беше факта, че колата му я няма. “Даа, беее...” помисли си той. Но реши, че може да се обади на полицията докато тича към къщата на Александра. Момичето живееше на пет минути от апартамента му. “112” обаче даваше свободно през цялото време. “Тия са ебати и...” псуваше наум младежа, докато ходеше с възможно най-бързата си крачка по тъмните улици. Сети се, че има дежурния номер на районното и опита и него. Пак нищо. Тъкмо пренасочваше гнева си към мобилния оператор, когато спря като закован. Колата му беше паркирана точно срещу къщата на приятелката му. От ауспуха се вдигаше пушек, а фаровете светеха. Този път Боби спринтира. Отвори с рязко дръпване шофьорската врата, но не намери никой на предната седалка. За миг мерна датчиците на таблото – температура на двигателя показваше, че колата работи от известно време, но вътре беше студено – не изглеждаше да е работило парно скоро. Tова, което пък съвсем го удиви, беше факта, че колата беше запалена с резервните му ключове, които по принцип стояха прибрани дълбоко в един шкаф в апартамента му. Нямаше обаче време да мисли върху това. Вдигна поглед към къщата на момичето. Вратата на двора зееше отворена, същото важеше и за входната врата. Боби издърпа ключовете от колата за да я загаси, заключи я и тръгна бавно към къщата. Изведнъж стана много предпазлив. Разума му не можеше да осмисли нищо от това, което се случва, но една мисъл се загнезди в него – “Нещо нищо не е наред”.

Срещата
Сашето беше гушнала коленете си и седеше свита на кълбо върху дивана. В хола беше тъмно и студено. Дори червената светлинка на телевизора я нямаше да напомни за някакъв живот. Чуха се стъпки. Изщракване. Лампата във външния коридор светна. След един милион мига в стаята влезе Борислав.
- Саше?
- Тук съм, Бобка. – гласа й беше напълно нормален, все едно нищо не е станало и е напълно в реда на нещата той да е там в този час. Младежа започна да опипва стената докато я питаше:
- Какво става, добре ли си? – успя да намери ключа за лампата и светна.
- Вече съм добре. – Момичето го гледаше право в очите с усмивка, разтеглила устните й, но очите й бяха безжизнени. Това, което притесни Боби, беше кръвта, която се стичаше по ръката й. Застана до нея й я вдигна пред очите им.
- Какво става? Наранила ли си се? – Момичето изгледа крайника си, сякаш чак сега установи съществуването му.
- А, това ли? Нищо, ударих се, нокътя ми. Май е счупен. – Борислав нямаше представа как се процедира при счупен нокът. Нямаше и време да разсъждава върху това. Чу се трясък от другата стая.
- Какво беше това? – стресна се момчето.
- Мисля, че беше чудовището. – гласа й бе все така без интонация. Боби я изгледа за няколко мига.
- Какво чудовище?
- Не съм решил още. – Борислав чу глас, който му беше адски познат. – Мисля си за змия. Голяма змия. Анаконда. Като от филма. Гледал ли си филма? Аз го гледах като малък. Беше епичен. Развълнува ме. Не бих го гледал пак. Сигурно ще се разочаровам.
В този момент приятелят на момичето видя кой говори. На канапето в другия край на стаята седеше друг човек. Разпознавайки лицето му, Борислав се сети и къде е чувал гласа му. Такъв беше гласа, който чуваше от телефона си, след като го ползваше като диктофон. Това беше неговия глас. А непознатия на стола беше негово копие. Преди момчето да си отвори устата да каже нещо, прозореца се разби с трясък. Надлъж средата на стаята се бе проснало огромното тяло на змия . Сигурно беше поне метър широка, а края й не се виждаше. Това не й пречеше да се движи със скорост, че окото установяваше къде е стигнала, но не и по какъв начин. Следващото й движение бе да заобиколи канапето на двойника и да застане така, че глава й да беше съвсем близко до отпуснатата му ръка. Сякаш чакаше погалване. Сашето си помисли колко абсурдно изглежда картинката. Далеч по-практичната мисъл споходи Боби - да се омитат. Грабна Сашка за ръката и я задърпа извън стаята. Момичето се водеше като насън, по никакъв начин не давайки индикации, че осъзнава какво се случва. Все пак и двамата изхвърчаха от къщата без да поглеждат назад. Борислав успя да изкара от раз ключовете си и да уцели правилния бутон за да отключи колата. Почти изхвърли момичето на пасажерската седалка и трясна вратата. Тя обърна поглед към дома си. Мистериозният двойник стоеше на прага втренчен в нея.“Тоя се перчи” прошепна тя, но нямаше кой да я чуе. Момчето вече се търкаляше по предния капак, приземи се със залитане от другата страна на колата и някак си успя да не падне. Почти с едно движение отвори вратата и се хвърли върху седалката. Само не стана ясно как не счупи нито крака си, нито волана на колата при сблъсъка помежду им. Двигателя зарева, а гумите някак си получиха сцепление с пътя, въпреки, че шофьора скочи на педала до ламарина. Сашето пак се сви на топка, гушнала коленете си и гледаше през прозореца. Дъхът й бе учестен, а шокът беше премахнал всякаква емоция от изражението й. Борислав осъзна безпомощността й и виждайки наближаващия завой скочи на спирачката и съединителя, а с дясната си ръка обхвана момичето така, че да не си размаже главата в предното стъкло. Погледна в огледалото и не видя нищо зад него, но това не го направи по-спокоен.
- Бързо, колана. – разбута я той, пресегна се да го издърпа, съответно устройството заби заради рязкото движение. Борислав се изнерви на колата, на паниката на момичето и на вселената като цяло, обобщавайки чувствата си в един почти пищящ вик – АРЕ БЕ!
Сашето се постресна и свали краката си на пода. Непохватното дърпане на момчето едвам успя да освободи захвата на колана и с още по-случайно налучкване, да щракне в леглото му долу. Момичето явно започна да си връща разума, но всичко, което успя да направи, бе да облещи очи в ужас и безмълвна молба да се разкарат от там възможно най-бързо. Борислав не се нуждаеше и от тази подкана. Следващия звук, който се чу, бе на преминаващия на първа предавка скоростен лост и рева на двигателя. Колата едвам остана на пътя след като задното предаване почти я завъртя на завоя, но момчето имаше опит с поведението на колата и бързо я овладя. Тамън започна да се чувства в свои води, когато видя проблясъците светлина на задното огледало. Чудовището почти плаваше във въздуха зад него и се приближаваше с бясна скорост. Адреналина беше прочистил съзнанието на шофьора и всичко, което беше останало на света бяха кормилото, скоростния лост и педалите. Момичето до него пък се беше стегнало като тетива, стискаше седалката с всичка сила, напълно игнорираща болката от счупения нокът. Кръвта се стичаше по тапицерията надолу. На магия излязоха от завоя на кварталната улица, имаше късмет и да не се засече с никой на светофара при главната. Чак на широката права отсечка си помисли забавна мисъл. Как ли щяха да реагират кат-аджиите ако го видят излизащ с рев от завоя, а зад него се плъзга чудовище излязло от филм на ужасите. Само, че зад него нямаше нищо. Поне нищо зад колата.
- Какво безрасъдно каране. Не те ли е срам? – Пак същия глас, леко подигравателно, този път идващ от задната седалка. Борислав извърна поглед назад, за да види отново собственото си отражение да го гледа. Освен това, беше хванал момичето с едната си ръка, а с другата беше опрял нож в гърлото й.
- Ще трябва да се постараеш повече от това. – Непознатия му се усмихна топлосърдечно. Борислав бавно намали и отби.
- Пусни я. – каза момчето първото нещо, което му дойде на ум.
- Добре. – отвърна двойника и наистина я пусна, след което се облегна назад. Боби и Сашето мигновенно тръгнаха да излизат, но колата се оказа заключена. Борислав не можеше да разбере как това изобщо е възможно, но в следващия момент друго събитие зае вниманието му. Непознатия се изсмя на неуспешното им бягство, започна да отброява “10...9...8...” и бавно да се приближава към момичето с големия нож. Тя пък се опитваше да се слее с ъгъла на колата. Някак си Боби разбра какво ще се случи на нула. Запълзя към задната седалка и, след като се добра до двойника си, му заби един юмрук в лицето. Все едно удари бетонна стена. “Това не е човек” осъзна момчето, шокиран от зверската болка, която му причини сблъсъка, но не спря да се бори. Стисна с две ръце китката, която се насочваше към предната седалка, но това по никакъв начин не забави движението й. “3” – този път опита удар с лакът. “2” – коляно в слабините. “1” – скочи към момичето в опит да я дръпне от ъгъла и по-далеч от приближаващия нож. Късно. Ножа се заби в гърлото на момичето и червения цвят обагри всичко. Борислав стоеше вцепенен, докато Сашето се давеше в собствената си кръв.

Разговора
Отчаянието най-сетне взе връх. Момчето се отпусна. “Не мога да му избягам”. Конвулсите тресящи приятелката му спряха. Мир покри лицето й. Изглеждаше като заспала, но Боби виждаше кръвта по лицето й, дрехите й, тапицерията и таблото на колата. Върна се на задната седалка и седна спокойно до двойника. Обърна се към него и го загледа с очакване.
- Най-сетне може да си поговорим – въздъхна той с облекчение. Борислав съвсем се ошашави.
- Моля? – не знаеше как да реагира момчето.
- Искам да си поговорим. Това проблем ли е? – невинно се заинтересува съществото.
- Нее, в никакъв случай, да си поговорим! – с безумен ентусиазъм възкликна момчето. – Например, можеш да ми кажеш какво си ти!
- Хмм. Сложен въпрос. Трябваше да питаш какво бях. – заяви непознатия с тона на старец започващ силно интригуващ разказ, а цялата челяд го зяпа с отворени усти в очакване. Само, че на лицето на Боби по никакъв начин не помръдна и един мускул. Непознатия не се притесни от неловкото мълчание. Тогава момчето изглежда си спомни, че е негов ред в разговора и продължи в същия тон.
- И какво... си бил?
- Бях човек. Бях младо момче. Имах си своите положителни и отрицателни качества. Сили и слабости. Обичах и мразех...
- Какви са тия глупости!? – в един миг избухна Борислав. Отчаянието се замени с ярост, веждите му се събраха, стистна устни, а под тях зъбите му яростно се пресираха едни други. Юмруците му се свиха, а краката му се наелектризираха готови за скок накъдето пожелаят инстинктите. А те бяха всичко, което му бе останало в този момент, когато разума просто изключи. Непознатия го изгледа със заплашителна усмивка.
- Смелостта ти се обажда по странен начин. – Сърцето на момчето подскочи, но двойника му просто продължи да говори - Но да, малко се отплеснах. Извинявам се. Напоследък рядко ми се случва да водя разговори. Обикновено само чета...
- Защо говориш с мен тогава? – Прекъсна го Борислав.
- Ти си интересен. – отбеляза двойника.
- За това ли ни причини това, защото аз съм ти интересен. – гнева на Боби се засилваше с всяка секунда.
- О не, тя ми хвана окото с особената си красота...
- Не е толкова хубава – момчето ставаше все по-рязък.
- С времето човек претръпва на много работи. Започва да гледа по-дълбоко на нещата. Търси красотата в детайлите...
- С времето? Ахааа, вярно. Ти каза, че си бил младеж. Сега значи не си. Колко си възрастен тогава?
- Ха, добър въпрос. Не знам, не следя времето. Май нямаше да е зле да измисля някакъв часовник, че да ми помага...
- Приблизително тогава, тридесет, четиридесет ли си, колко си? – Непознатия го изгледа с особена усмивка.
- Мисли в три цифри, момчето ми. – Борислав се смълча. Мига се проточи във времето. Нямаше гняв вече. Сега го глождеше... любопитство.
- Магия? – къде с недоверие, къде с надежда попита момчето.
- Сила. – отговори двойника.
- Каква сила?
- Магическа. – ухили се той насреща.
- Значи е магия? – присви очи Боби.
- Би могло да се каже. Аз предпочитам да го наричам сила.
- Какво си ти?
- Пак този въпрос. Инатиш се.
- Е, нали съм ти интересен. Ината ми е част от чара.
- Колко дръзко само. Ами ако ме ядосаш и реша да намушкам и теб?
- Че ти така или иначе няма ли… - вдигна рамене момчето.
- Само ако си непослушен – отвърна му с коварна усмивка съществото.
Настъпи тишина. Гнева на Борислав вече го нямаше. Любопитството също се беше изпарило. Върна се надеждата. Явно намушкването беше само опция, а не сигурния край. С надеждата се върна и страха.
- А ти какво точно искаш? – внимателно подбираше думите си.
- Искам да играем една игра. – усмихна се с ентусиазъм стоящия до него странник.
- Каква игра?
- Оцеляване.
- Че какво правим цяла вечер?
- Е, сега си те питам директно. Можеш да избереш дали да играеш или не.
- Да избера. Голям избор. Дали да се откажа от опита да оцелея. Нека позная, отказа ми да играя със сигурност ще доведе до фатален край. – Двойника го изгледа с особената си усмивка, все едно знаеше някаква скрита шега.
- Позна. – потвърди странника.
- И тя ли игра играта?
- О не, и тя ще играе с теб. Нищо й няма, не съм й отнел живота още – Боби изследва момичето с по-подробен поглед и видя, че не се стича нова кръв от обагрената й гушка, а гърдите й едвам забележимо се издуват от слаби вдишвания. Не всичко беше загубено- Е, ще играеш ли?
- Да, представи се.
- Мъдър избор – кимна непознатия.
- Какво се иска от нас?
- Да оцелеете – този път гласа като че ли прокънтя право в главата му.

Оцеляване
Боби премига и странния двойник беше изчезнал, както и кръвта по предната седалка. Самия Борислав беше отново на шофьорското място, а приятелката му стоеше жива и здрава на седалката до него, все едно нищо не беше реално от случилото се до момента. Погледа й обаче издаваше истината.
- Какво става? – попита тя без интонация, все още в шок. Боби погледна напред и видя огромната Анаконда да го гледа предизвикателно на сто метра по-надолу по пътя.
- Затягай колана, бягаме. – отвърна момчето и скочи върху педалите. Със зверско свирене на гумите задницата описа арка от бял пушек. Няколко залитания на возилото по-късно и вече се отдалечаваха от преследвача им. Сашето се извъртя на седалката си и се обърна назад точно да види как чудовище изсъска гръмовно с драматично зейнала паст и чифт криле се разгънаха около него с плющене, което се чу даже над рева на двигателя.
- Ти се ебаваш с мен. – съобщи момичето, след като се върна в нормална позиция. Вече имаше интонация в гласа й. Звучеше издразнена, ядосана и готова да се бие. Борислав й хвърли бърз поглед. Усмихна се на себе си и се съсредоточи в шофирането. Започна да се оглежда накъде да кара, чудейки се какво се очаква от него.
- Шибан дракон. - продължи да негодува момичето - По-добре да намерим прикритие преди да започне да бълва огън. - къде на шега, къде на сериозно предложи тя. Това обаче подсети шофьора за нещо.
- Добра идея! - възкликна той и в последния момент хвана пряка надясно. Секунда по-късно се чу силен трясък. Борислав погледна в огледалото за обратно виждане и изтръпна. Там, където щеше да бъде колата, ако не беше сменил посоката на движение, беше преминало огромното туловище на чудовището. Асфалта изглеждаше като изоран от метеорит.
- Как успя да го видиш? - заинтересува се Сашето, която даже не счете за нужно да види пораженията, които бяха нанесени.
- Не го видях -отвърна момчето с мъртвешки тон и ускори още повече. Чак сега се замисли, че пътя е прекалено празен даже като за малките часове на нощта. Движеха се с близо сто и двадесет километра в час.
- Къде отиваме? – попита момичето.
- Към районното. Каза, че имаме нужда от прикритие. На шибаните куки това им е работата, да ни защитават.
- Мисля, че няма да е нужно да ходим чак до там за целта – отвърна Александра гледайки през прозореца на вратата си. В следващия момент Боби разбра за какво говори. Полицейска сирена изсвири, а на страничното огледало се видя как кола със присветващи сини буркани се опитваше да набере скорост след тях. Момчето се огледа за чудовището, но не го видя никъде. Все пак не можеше да очаква, че няма да изскочи всеки момент, не беше добра идея просто да спрат и да чакат като на разстрел. Реши да спре под една лампа и да излезе.
- Мушни се на шофьорското място, не гаси колата. Ако ти дам знак или нещо стане освободи ръчната и дим да те няма. Не се притеснявай за мен! – каза той на момичето докато излизаше. Започна параноично да се оглежда в тъмното докато чакаше полицейската кола да го достигне. Тя спря със свирене на гумите и двама едри полицаи излязоха от колата. Единия беше с тъмни очила и гола глава, повече приличаше на бандит. Другия беше с полицейска шапка. Плешивия изкара пистолет и извика.
- Горе ръцете! Да ги виждам! Отдръпни се от колата! – Борислав се изуми, но инстинктивно се подчини. Опита се да им обясни.
- Ей, к‘во съм направил…
- Млъквай. Ръцете на тила. – този път беше този с шапката, тръгнал към него. Сашка свали прозореца на колата, гледаше уплашено към Боби.
- Не чухте ли трясъка преди малко. Какво…
- Млъквай ве. Кой е с теб в колата?
- Едно момиче. Много е уплашена… - Полицая вече бе до него. Хвана го и го бутна към задната врата на колата.
- Ръцете върху прозореца, разкрачи се и не мърдай. – разпореди се ченгето и започна грубо да го претърсва. На младежа чак му се искаше да дойде чудовището и да прекрати цирка. През това време гологлавия беше спрял да държи пистолета насочен към него и се беше запътил към дясната предна врата.
- Няма нужда от всичко това. – заобяснява се младежа – Просто бягахме, какво правиш? – последното беше насочено към полицая с тъмните очила, който го гледаше с ухилена физиономия докато отиваше към вратата на пасажерската седалка, където до преди малко седеше Александра. Нещо в усмивката му дълбоко притесни момчето и то отвърна поглед от него. Вгледа се в затъмненото стъкло на прозореца. Отразяваше като огледало. Последвалото беше един миг реално време, но мозъка на Борислав превключи на скорост такава, че видя всеки отделен детайл на случващото се и го отрази като един малък филм прожектиран пред очите му. Полицая с шапката вдигна палката си във въздуха готов да удари Боби по тила. Гологлавия отвори с размах вратата, към която се беше запътил, но усмивката му помръкна като откри седалката празна. Момчето, виждащо атаката в отражението пред себе си, се отмести вляво навреме за да я избегне, при което палката намери само стъклото на колата, напуквайки го със силен трясък. След това Борислав се завъртя в същата посока с цялото си тяло и нанесе тежък удар по слепоочието на нападателя си. Рязко отворената врата и счупения прозорец бяха достатъчно стресиращи, че Сашето да подкара колата. Младежа чу добре познатите му звуци на освобождаване на ръчната и превключване на скорост. Крайниците му се задвижиха без изобщо да се допитат до мозъка. С десния си крак ритна по сгъвката на коляното замаяния си противник, който съвсем загуби равновесие. С двете си ръце и използвайки тежестта на цялото си тяло се постара да го прекара през вече напукания прозорец. Александра подкара колата тамън навреме за да го повлече със себе си. Момичето изпъна първата предавка до прекъсвач, а шапката на полицая се търкаляше по задната седалка, докато той самия едвам се удържаше да не изпадне от колата, наполовина преминал през прозореца и с крака суркащи се опасно близо до задната гума. Тя видя това и наби резки спирачки, завъртяла волана колкото успя по-надясно. Колата се плъзна с левите врати напред и свирене на гуми. Това се оказа напълно достатъчно да изхвърли ченгето търкалящ се напред по пътя. Плешивия, обаче, беше пуснал навреме вратата и бясното изхвърчане на возилото не му се отрази. След като изгледа с зейнала уста случилото се с колегата му, вдигна пистолета си и започна да стреля по прозорците на колата, тичайки към нея и викайки „Ей курво, к‘во направи ма, ш‘ти еба майката!“. Успя да произведе 4 изстрела преди да бъде повален с хубава подсечка от страна на Боби, чийто футболни инстинкти никак не бяха забравени. Плешивеца се пльосна по лице, строшавайки тъмните си очила и разбивайки носа си. Все пак успя да се осъзнае навреме и запълзя към изпуснатия пистолет, но точно когато успя да го достигне, нов шут порази ръката му и оръжието изхвърча още по-далеч.
- Ей пишлеме, ще те разкатая и с голи ръце, майка ти д‘еба. – изръмжа куката, претъркулвайки се настрани и най-сетне стъпвайки си на краката. В този момент Боби осъзна, че чува леко засилващ се звук, на който не беше обърнал внимание по време на боричкането. Вместо да избяга, приятелката му беше обърнала колата към тях и пак набираше скорост. Полицая също я чу, но секунда твърде късно. Возилото се вряза в него, качвайки го на капака и трясвайки го в предното стъкло. Ударения остана безжизнен на пътя. Другия полицай също не даваше признаци на живот, ама това не успокояваше момчето. Гледал беше достатъчно филми за да знае как лошите все се връщат за още.

Затишие
Когато колата се върна да го вземе, Боби бързо се метна на пасажерската седалка и пришпори момичето да ги разкара от там. Тя подкара накъдето й видяха очите. Младежа изби напълно предното стъкло и взе шапката на полицая от задната седалка. Започна да чисти с нея каквото беше останало от прозореца, след като плешивото ченге го беше надупчил. Чак сега намери време да усети колко го боли ръката след удара в двойника и юмрука, който заби на ченгето с шапката.
- Радвам се, че не те уцели. – сподели той.
- На косъм ми се размина, а и ти бързо го спря. Верно се оказаха шибани куките. К‘во правим сега?
- Т‘ва не бяха полицаи, не знам к‘ви бяха. Завий тук, районното е на 10 минути.
- Няма да ни спасят полицаите, няма начин. – поклати глава момичето но продължи накъдето й се каза.
- Ще го измислим. – опита се да я успокои Борислав.
- К‘во ще му измисляш, то си е достатъчно измислено и така. – избухна момичето – К‘ъв е тоя и как успява да ни причини всичкото т‘ва?
- Нек‘ви магии, от к‘е да знам. – вдигна рамене младежа.
- Еми да търсим и ние магьосник.
- К‘во, познаваш ли някой? – с насмешлив тон се заинтересува Боби.
- Не, а ти? – съвсем сериозно отвърна Александра.
- Еми един приятел обичаше да играе с уизард на Диабло-то…
- К‘во? – изгледа го момичето.
- Нищо, забрави. Не, не познавам. – уморено отвърна той. – А и да познавах, виж, че няма жива душа наоколо. София никога не е чак толкова пуста. До сега трябваше да сме се разминали с двайсет таксита. Все едно ние с теб сме последните хора в града.
- Тогава защо отиваме към районното? И там няма да има никого.
- Не знам, защото трябва да опитаме нещо. Иначе к‘во, да седнем да умираме ли? – погледна я той.
- Не съм казала такова нещо – примирено отвърна тя. – Просто ми се искаше да имаш по-надежден план
- И на мен това ми се иска, повярвай ми. – последва мълчание. Нямаше повече атаки от въздуха, нито патрулки, които да ги спират. Нямаше и никакъв признак на живот. Уличните лампи светеха, светофарите мигаха жълто, но сградите тънеха в мрак. Боби пръв наруши тишината.
- Как стана така, че точно на мен писа в скайпа?
- Нищо не помня, само знам, че ти трябваше да дойдеш и това беше. – отвърна момичето.
- Просто си знаела? - учуди се момчето.
- Просто знаех. – потвърди тя.
- Между другото, мисля че ти казах да се разкараш ако стане напечено, да не се притесняваш за мен.
- К‘во да направя, притесних се. – отвърна му Сашето и му се усмихна топло. В този момент Борислав си спомни добрите стари дни, когато бяха близки. Защо я считаше за приятелка, колко беше приятна нейната компания. Запита се защо допусна така да се отчуждят? Защо се виждаха толкова рядко? Какво стана? Реши, че момента не е подходящ да го обсъждат това и си премълча. Скоро стигнаха до сградата на районното. Спряха пред нея. Паркинга беше пуст, а светлина не се виждаше никаква.
- И сега какво? – обърна се Александра към момчето. Той нищо не отвърна,а излезе от колата. Тя го последва. Двамата стигнаха до вратата, която се оказа заключена.
- Мамка му, знаех си, че е така, ама пак се надявах. – ядоса се момчето.
- Нищо, можем да опитаме при пожарникарите. – предложи шеговито момичето. Боби й се усмихна. За миг погледите им се срещнаха.
- Ех, Саше, Саше… - започна момчето, но беше прекъснат от силен трясък. Двамата рязко завъртяха глави, за да видят, че чудовището бе кацнало на 100 метра надолу по пътя. Няколко секунди двамата го гледаха безмълвно. Накрая Борислав въздъхна. – Това трябва да спре. – изрече той и се обърна към приятелката си. – Остави това на мен. – усмихна се пак момчето и я щипна по нослето. След това тръгна към колата.
- Какво ще правиш? – провикна се след него Александра.
- Ще го приключвам. – беше отговора. Качи се в колата, запали и потегли към чакащия го звяр. Ускоряваше възможно най-бързо, като се стараеше да не превъртят гумите. Налягането го залепи за седалката. Разстоянието между него и целта му се стапяше за секунди. Сашето разбра какво ще се случи и събра шепи пред устата си. Чудовището не помръдна. Последва трясък, смачкващи се метали, трошащо се стъкло, отваряща се въздушна възглавница, а Борислав загуби съзнание.

Последната битка

Боби отвори очи. Първото нещо, което видя беше въздушната възглавница. Първото което усети – болката в гърдите от колана. След това се сети и какво правеше. Побърза да излезе. Александра стоеше като замаяна на няколко метра пред колата, а огромния змей беше направил кръг около нея. Кръг, който бавно се затваряше. Борислав не си направи труда да вика. Не си и направи труда да се опитва да я измъква, да бяга. Осъзна точно какво трябва да направи. Само не беше наясно как да го направи. Погледна под носа си и видя отворената врата. Сети се, че там някъде е забутана една малко по-дълга отвертка. „Каквото, такова“ помисли си той, грабна я и тръгна уверено напред. Стискаше инструмента с всичката си сила. Змея вече беше плътно около момичето, но още не го беше нападнало. Младежа знаеше как би трябвало да процедират Анакондите. Хвърлят се към жертвата си с едно мълниеносно движение, захапват го за врата и увиват тялото си около неговото. Всеки път като издишаш, те затягат прегръдката си все повече и повече, докато не дойде момента, в който не можеш да си поемеш дъх. Двойника му твърдеше, че се е вдъхновил от филма, така че сигурно така щеше да бъде и сега. Или пък можеше да е вече дракон и просто да я отведе върху някоя купчина злато. Знае ли човек. Момчето вървеше към врага си. Той пък го гледаше. Беше замръзнал. Борислав обаче не спираше да се приближава. “Толкова много хора умират безсилни” – мислеше си той докато разстоянието между двамата намаляваше. Мисълта му бе по-чиста от всякога, а цялата сила на тялото му – съсредоточена в ръката с оръжието. “Болести, нещастни случаи”. Сетивата му се бяха наострили като бръсначи. Гледаше право в очите на чудовището, а с периферното си зрение следеше всяка извивка по тялото му, както и мъничкото телце на обърканата му приятелка. Разстоянието намаляваше. “Тези хора може да са умни, силни и с воля да преминат през огън и вода.” Борислав беше забравил болка и притеснения, имаше го само момента на сблъсъка. А той предстоеше всяка секунда. “Но те не са виждали врага си, не са могли да се сразят с него”. Притока на адреналин се усилваше все повече, момчето не се беше чувствал толкова силен от много време. “Аз го виждам....” – смес между гняв и страх бушуваше в гърдите на момчето, но волята му ги канализираше в сила – може би на това му викаха смелост. “...Ето го пред мен...” Тук щеше да е решителната битка. Нямаше връщане назад, нямаше място за съмнения. От цялата вселена останаха само той и врага му. “И проклет да съм...” – времето се забави – “...ако се дам...” – Сашка като че ли се събуди от шока, извъртя се към него и си пое силно дъх – “...без бой!”. И тогава се случи! Змея се изстреля към момчето с отворена паст, но този път времето се движеше толкова бавно, че го виждаше как се движи. Момчето залитна встрани и на свой ред нападна с оръжието си. Целеше се в очите. Времето замръзна. И всичко стана черно.
“С отвертка, представяш ли си? Изправи се срещу звяра ми с отвертка? Какво точно се надяваше да постигне, не ми е много ясно, ама явно той си знаеше, такава решителност не се вижда всеки ден. Виж го само, проснал се по лице в леглото, разхвърлял всякакви завивки. А аз така внимателно го бях поставил там. Ето го, буди се. Ха, как се изправи само. Явно спомена не минава толкова лесно за сън. Къде тръгна... о, естествено. Отиде до прозореца да види дали колата му е там. Момчетата и техните коли. Здрава е пич, не се притеснявай, всичко е постарому. Звъни по телефона? О, проверява Сашето. Ха, явно и тя е “сънувала” странни работи, ама тя пък хич няма да си спомня. Разговора приключи бързо. Е, вече всичко е наред. Можеш да продължиш с ежедневието си. Това пък, за което никога няма да научиш е мъничката мозъчна аневризма, която щеше да ти отнеме живота всеки момент. Е, не бихме допуснали толкова смело и умно момче да си отиде толкова млад, нали? Игра и спечели, Бобка, игра и спечели. Време е да си поиграя с някой друг.”

Това не е завършено, right?
Лично нищо не разбрах - какво се случва, защо се случва, как се случва...?

Стилът ти не е отработен - тромаво и на места неразбираемо написано, ако го считаш за завършено... повярвай ми не е

Мерси за мнението

И аз съм на по-горното мнение. Недовършено, имаш и някои дребни грешки. Но най-вече този жаргон дето си го вкарал ама въобще не отива на текста.
Като отметнем всичко това, може да стане добра фантастика.

мхм, хубаво е да се чуе и добра дума

Нека пробвам с малко критики, които ще ги подхвърля под формата на съвети:

"Да приемем, че се взимам насериозно" - заглавието на текста ти някак заличава опита за сериозност. По-подходящо би било нещо "по-сериозно", в смисъл не умалително, да ползваш, поне според мен.

Нотки като "неам бутонче за апострофи, deal with it" ги слагай или преди, или след текста, а не в самия него.

Аз лично не бих ползвал чуждици като "семпло". Oт личен опит мога да кажа, че колкото повече се откроява чуждица, толкова повече не стои добре в текст, какъвто и да е той.

Останалото са няколко повторения, друго не на място не забелязах. Личи си, че се гласи дълга история и който си мисли, че тва си го написал като едно цяло, а не просто начало, май не мисли много. Може нещо добро да се получи в крайна сметка, so keep going. You can improve.

Тоз пък.. хората са мили с него, въпреки уклончивата критика, която влагат в "милите" си коментари... пък той.. яко хлеби, ама тъй.. трохички попива капчиците ирония <3

какво съм хлебил
@елвенъм, мерси за съветите, ама е някакво странно че ти е направило впечатление заглавието на темата във форума и вметката за читателите във форума. Естесвено че тия работи няма да са така ако тръгна да си търся издател
И да, това е просто един миг от много по голям замисъл и по голямата част от неразбираемите или не-на-място моменти (като жаргона например) са си напълно целенасочени, ама целта на упражнението не е да си обеснявам идеите, ами каква е първоначалната реакция на случаен читател.
Та, колкото повече мнения и препоръки, толкова по ще съм доволен.
снууки, ако искаш да споделиш нещо по директно, давай смело, ще е странно форумна тема без малко качествен хейт

Намери си и прочети книгата "За писането" на Кинг.
Не е светило, но е добра отправна точка


---
Според мен, нещо което е СТРАШНО СУБЕКТИВНО, използваш по кофти начин думите. Тоест сглобяваш изречения, които не ми харесват. Чета те, разбира се какво искаш да каже, но стила ти не ми е по вкуса.

Добро начало на историята и както каза Фей подкрепям думите й.

И, ако не ползваш, ползвай програма за отбелязване на правописните грешки към браузера си + че винаги си прави една бърза собствена редакция за коварни неща като пълния и краткия член. Човек, които пише и пуска да му се четат разказите, има отговорност пред читателите си да пише грамотно
Повече труд Данте

Имах предвид заглавието на разказа - "Тъмничко", не на форумната тема.

Я, дай следващото! Да видим дали ще успея да си сглобя мнение.

За сега начинът ти на писане и подбора на думите(умалителните) придават една шеговитост на целия текст. Не можах да взема нищо на сериозно заради това. Всичко навяваше началото на някой филм на ужасите, където главния знае, че ще умре, ама въпреки всичко влиза, за да се увери, че всички са мъртви, да падне съкрушен от мъка, и да се забърка в голямата каша. Не мога да определя дали ми харесва или не от този малък откъс, но опред ако мислиш да го караш вкарвайки напрежение нататък сегашният ти подход наистина няма да се върже. Виж, ако главния герой разказва, може би нещата ще са по-различни, но тогава този главен трябва да е ба**и хладнокръвното ко****.


Странно е да критикувам за нещо което по принцип и аз използвам(и умалителните, и стилът ми е подобен). Все едно критикувам себе си, хах. Ако целиш да има ирония или комичен ефект тогава е добре, но за напрежение и екшън този стил не е подходящ. И все пак за всяко нещо има начин, така че чакам да те видя по-нататък

Не знам какво толкова не им хареса на хората в стила, но всеки си има мнение. Да може би умалителните думи на моменти бяха кофти и правеха самия изказ малко груб, но според мен това си е нарочно и предполагам, че ако прочетем и останалото ще ни стане много по-ясно.

На мен най-много ми хареса напрежението през цялото време. Не беше банално, а много интересно и определено ми открадна интереса! Бих искала да прочета и останалата част ако си я публикувал някъде или евентуално тук?? Дано!

На мен много ми хареса и се надявам да продължиш да пишеш и ако някой ден издадеш книга ще я прочета!

Ако толкова лесно се издаваха книги, нямаше да си правя труда да ги купувам
Как стигна до подобен извод от текст има няма половин страница ми е още по-чудно.

моля те, оправи го, избоде ми очите това

Ами аз принципно обожавам всичко със съспенс. Това ми е един от любимите жанрове и доста малко хора могат да напишат нещо без да разбера какво е но и без да ме отегчат до безобразие. На мен много ми хареса разказчето и според мен малко повечко го критикувате от необходимото, ама да забравих че в този форум всички са перфектни автори и само шепа хора са достойни за това поне да не бъдат сдъвкани и изплюти

И аз никога не съм казвала, че съм особен критерий за каквато и да е оценка, но все пак ми хареса и реших да го изкажа.