И така, представете си следната картина:

Топла, лятна нощ. Полупълна луна с цвят на яйчен крем. Тракането на цикадите в клоните на близките маслинови дървета. Щурци из тревата. Топъл повей на вятъра, носещ соления вкус на морето. А аз съм седнала под чадъра с отворена тетрадка с твърди корици и химикалка между пръстите. Макар да гледам в нощното небе, обсипано с безброй звезди, изведнъж се сепвам и осъзнавам, че изобщо не съм в реалността и фантазирам с отворени очи. Лудост, нали? Така и този текст се появи от нищото. Първо бе една дума, после изречение, абзац... и до Панагията вече разполагах с петдесет страници готова история, която отново чакаше да бъде развита. И всичко това в рамките на три седмици!
Хм, трябва с ръка на сърцето да си призная, че обожавам книгите. Писането. Анимето! Защо не хентай! И хентая си го бива, нали? Запленена съм от японската интерпретация на живота, както и начина, по който гледат света, а също и ценностите, които са коренно различни от онези, които ни пробутват западните филми. Японската история е изпъстрена с легенди и истина, толкова тясно свързани, че в един момент не знаеш кое е мит и кое - реалност. Така, че тук не се изненадвайте, ако попаднете на думи и изрази, характерни за японската култура. Готова съм да съставя своеобразен речник за японски думи, ако някой се е оплел в тях и не ги разбира. Защото когато ги чета аз или ги добавям в свободен текст, няма проблем - идеално ги разбирам. Здраво съм смесила анимета, фантазия и реални исторически събития и имена, а до колко се е получило... 'де да знам. Но за това пък държа да добавя: ако видите нещо, което трябва да се коригира, веднага напишете коментар! Смея да твърдя, че изобщо не се обиждам от критика! Но да не се повтарям с предишни мои изказвания!
Друго, което трябва да допълня, е: всички персонажи на герои са взети от аниметата Kuroshitsuji, Dеаth Note, One Piece, Naruto Shippuuden, Bleach... А ако се вгледате по-подробно, несъмнено ще забележите и образа на доктор Тенма от Monster. Вмятам още, че основното аниме, около което се въртят другите, е Death Note. Умишлено се въздържах да добавя и други анимета, не защото не ми стигаше фантазията да ги обединя (боже, на мен ми дайте мъничка идея и ще се изненадате до къде мога да стигна само за минути!), а защото текста ще стане много претрупан и няма да може да се чете лесно. Само ще кажа, че дълго време в ума ми се въртеше към всичката тази каша да добавя Soul Eater и Elfen Lied. И както ще забележите, напълно се отказах да го правя, заради горепосочената вече причина. Първите пет анимета са напълно достатъчни за идеята ми, която развивам. Това е най-големият конфликт за един японец - разглеждането на кармата и можеш ли да промениш съдбата си. Другите идеи са просто притурки, нищо повече!
Предполагам, че съм длъжна да спомена и жанра, предвид този, който ясно се личи в "Кървава роза". Ако се опирам на аниме културата и определях написания текст на фика, бих казала веднага, че клони към сейнен, фентъзи, мистерия, драма, хентай... Но тук в сравнение отново с "Розата" едва ли ще има хорър-елементи или ще се наложи да пиша брутализми, всичко зависи от това дали ще навляза в подробности или ще се въздържа. Въпреки, че един вид кървавите сцени, са ми някак по-лесни за описване, но пък приемам цялото писане за изпитване на собствените ми възможности и до къде мога да стигна в опит да ангажирам читателя и да го накарам да съпреживее историята.
Хайде, да не досаждам повече!
Надявам се, че тази история ще ви се хареса!




Светът бе млад. Завладяващ. Изключителен. Нов. Техният свят бе такъв, но не и неговия. Светът, на който той принадлежеше, бе сив и мрачен. Тих... Скучен. Стоеше на една издадена скална отломка, вперил нетрепващи очи в пустинята около себе си - една безкрайна равнина. Сиво-белите облаци се стелеха по земята, подгонени от порива на вятъра, който се появяваше и изчезваше внезапно. Светлината се прокрадваше като през хартиени щори и от време на време осветяваше силуетите на другите богове. Рюк дочуваше трополенето на гладки черепи по скалната повърхност и гневни спорещи гласове, процепващи сумрака:
- Черепите застанаха по хоризонтална линия! Аз печеля!
- Напротив! Виж, единият е подпрян на другия! Това не се счита...
Устните на Рюк бяха опънати в тънка линия и разсичаха мъртвешки бледото му лице с издадени кости. Червените ириси на зениците му без мигли и клепачи изглеждаха като кръгли копчета, съвършено неподвижни, преценяващи и замислени. Крилата бяха отпуснати до тялото и той бе поставил китки върху костеливите си колена. Изглеждаше като част от пейзажа и дълго време не мръдна. Зад него в идеален кръг се завихриха черни пера, появили се от нищото, в центъра на който се оформи човешки силует. Рюк не се обърна назад. Ноздрите му потръпнаха, усещайки сладникавата миризма и въздъхна отегчено. Как само мразеше демоните с тяхното помпозно появяване, а този не правеше изключение!
- Изненадах се, Рюк, че портала стои отворен! - каза вместо поздрав силуета, обвит от черните лъскави пера. - Получих съобщението ти преди малко и веднага се отзовах на молбата ти. Всъщност съм много любопитен да разбера защо искаш да говориш с мен, нарушавайки всички правила и закони, които ни разделят?
Богът на смъртта махна с ръка към разстилащата се мъглива низина в краката си и от устните му излезе дрезгав звук подобен на хриптене на старец:
- Огледай се, Себастиан! Какво откриваш? Какво виждаш?
Мълчание, разкъсвано от повея на вятъра, а после:
- Рай - отговори демона. - Човешката мисъл би го определила като Рай. Колкото и посредствено и незабележимо да е тяхното съзнание, интересното е, че простичкото обяснение на нещата е най-правилното в случая.
- А аз виждам... една пустиня. Скука от край до край, една празнина, лишена от мисъл или емоции. Но човеците... са великолепни! - Дългите ръце на Рюк се отпуснаха на каменливата почва и той загреба ситни камъчета, процеждайки ги между пръстите си. - Ти имаш най-голям допир с тях. Предлагаш им онова, което желаят най-силно и те приемат без да се колебаят, нито да помислят за последствията, а накрая... просто изпиваш душата им. - Иронията накрая прозвуча твърде рязко, за да бъде приета като шега. - Себастиан, ти живееш от тях! Храниш се с тях. Крадеш от тях...
- И двамата сме крадци - отбеляза демона и гласа му се пречупи в тих смях. - Само че ти имаш подчинени в Готей 13 - шинигами-бойци, които вършат твоята работа и попълват стриктно раздадените им бележничета, а на земята се разхождат техни гигай. Трябва ли да ти напомням, че в Страната на Огъня имаш най-големия Сейрейтей, за да държите всичко и всички изкъсо? А ти, приятелю, си седиш горе и наблюдаваш съвестно задълженията им. Разликата между нас е, че аз сам си върша работата, докато ти имаш цяло Общество на Душите.
- Доста нагло изказване! - Рюк се полуизвърна и над червените очи падна сянка. - Не си само ти, Себастиан! Имаш цяла раса, подобни на теб крадци...
Перата около силуета промениха посоката си на въртене. Движението им стана по-бавно, така че те заприличаха на отронващи се почернели листенца от изсъхнало дърво.
- Има ли значение, Рюк? - Гласът на демона се удави във въздишка. - Така е устроен нашия свят, а ние сме от двете страни на ограда. Твоите шинигами преследват себеподобните ми, а ние ще продължим да се противопоставяме на тях като изяждаме души. Но съвсем не искам да влизам в безсмислен спор, от който никой от двама ни няма да излезе победител. А това ни отвежда до основното - за какво искаш да говорим?
Мъглата се вдигна нагоре, понесена от повея на вятъра, който продължаваше безцелното си суетене, наподобяващо опитите на бръмбар да се измъкне от затворен буркан. Силуетите на другите богове, които играеха на комар, насядали един срещу друг се откроиха в белезникавата сива светлина. Крилата, досущ като крилата на Рюк - нацепени и тънки като на прилеп, бяха прибрани до телата им. Сетне вятъра за пореден път промени посоката си и мъглата отново се стовари над каменистата почва.
Рюк въздъхна.
- Ще отида в човешкият свят - оповести накрая той. - И ще открадна това, което и ти крадеш!
Себастиан не отвърна веднага.
- А какво ще стане с твоето Общество на Душите? Готей 13 е зависим от теб...
- Ще оставя Момо на мое място.
- Ще оставиш на Момо дори тетрадката си? - В гласа на Себастиан звънна недоверие, което подразни Рюк.
- Тетрадката... вече не е у мен. Тя е в човешкият свят. Резарвната ще оставя на Момо.
Демонът отново се разсмя.
- Подозирах, че имаш две тетрадки, но сега разбрах, че предположението ми не е било грешно. Всеки отряд от Готей 13 има тетрадка, дадена му от бог на смъртта, ала ти, Рюк, имаш цели две! А какво ще правиш в човешкият свят?
- Нищо съществено. Ще наблюдавам. Ще чувствам. Ще живея, каквото и да означава това! Ще бъда демон и също като демон ще предложа сделка на някой човек.
- С твоята тетрадка на смъртта ли? Разбирам. - Себастиан се поколеба няколко мига. - Защо ми казваш всичко това?
- Защото ще отида в онзи свят, в който си и ти и в който живее човека, на когото служиш. И може да се срещнем там. Разбрах, че вече имаш нов господар!
Демонът се колеба дълго време преди да каже онова, за което явно не бе сигурен, че е правилно да казва. Но накрая реши, че няма какво да губи и следващите му думи прозвучаха саркастично:
- Знаеш ли, Рюк, че те съжалявам! Защото аз като демон съм обвързан с печат с човека, който ми е господар. И чрез този печат мога да почувствам целия диапазон от емоции в човешката природа, всичките малки отсенки на страха или гнева, всяко едно късче надежда или мимолетна болка... Всичко онова, за което ти само можеш да гадаеш, без да можеш да се докоснеш! Каква голяма заблуда е да мислиш, че би могъл чрез тетрадката на смъртта да достигнеш моето ниво!
Червените очи на Рюк отново потъмняха от ярост, която не изрази по никакъв друг начин. Пръстите му оставиха дълги бразди, когато загреба нова шепа камъчета.
- Независимо по какъв начин ще усетя всичко онова, от което съм лишен в момента и съм убеден, че въпреки думите ти, ще разбера и ще се докосна до всичко човешко!
Черните пера се завихриха диво със свистене около силуета в центъра, който започна да се топи като восък на слънце. Гласът на Себастиан долетя от много далеч:
- Тогава... нека се видим в човешкият свят, Рюк! Сключил съм договор с момче от клана Учиха. Намира се в Селото скрито в листата на островите на Петте елемента в Голямата линия, в Страната на Огъня, в изключителна близост до твоя Сейрейтей. Надявам се да си "изпуснал" тетрадката си там!
Мъглата погълна последните пера, сред чиито вихър се загуби демона, оставяйки след него само празнота. Рюк не се обърна да го изпрати с поглед, нито каза нещо в отговор. Вперил поглед в трептящата мъгла, направи опит да се усмихне, но емоцията бе толкова непозната, колкото и света, в който се канеше да отиде.




Сакура вървеше по прашните улици на Коноха. Бялото й овално лице бе съвършено безизразно. Светлозелените очи под извитите черни мигли не издаваха чувствата, които тя умело криеше зад маска от ледено равнодушие. За разлика от сестра си Иноуе, която не успяваше да скрие абсолютно нищо и всеки бе способен да чете по лицето й като отворен папирус, Сакура владееше до съвършенство поведението си и налагаше железен самоконтрол върху емоциите си. Това може би се дължеше на работата в болницата и обучението при Хокагето на селото. Тя явно не можеше да отдели едното от другото или не желаеше да го прави, защото имаше маниакалната способност да опростява нещата, за да ги прави по-лесни за възприемане.
В този мек априлски ден тя вървеше по главната улица, свързваща сградата на Хокагето с централните порти на селото. От малките ресторанти и отворени сергии, пръснати безразборно от двете й страни долитаха смях, разговори и мирис на храна, което болезнено й напомни, че не бе яла въпреки, че бе излязла сутринта от дома си. При други обстоятелства щеше да спре и да си купи пакет екубо. Беше нещо като навик, от който не можеше да се откаже и го вършеше винаги когато отиваше при Иноуе, но сега тънките вежди бяха свити над изразителните светли очи и това бе единственият белег, който издаваше някаква тревога. Мина Полицията на АНБУ и отби на следващата пресечка към реката, която течеше лениво, пресичайки селото. От двете й страни отрупаните с цветове вишни бяха огънали клоните си и ластарите им опираха гладката повърхност на водата. Улицата промени облика си - ресторантите се разредиха, отстъпвайки на долепените една до друга чайни, окии и различните ателиета на перукери и шивачи. Главната улица на Акасака изглеждаше оживена и на Сакура й се налагаше да спира от време на време и да се покланя на познати лица или да разменя по някоя и друга дума с други, които бяха познати на семейството й, както и да пропуска покрай себе си забързани рикши и разносвачи на храна. Като представител на един от най-влиятелните кланове в Коноха, тя трябваше да демонстрира уважение към други от нейната класа, макар да не понасяше по-голямата част от аристокрацията, с която се задължаваше да общува. Премина театър "Кабуренджо", разпростиращ се на огромния площад на Акасака и се спря пред малка дървена врата близо до поредната чайна, която можеше и да е първокласна, но това не я вълнуваше изобщо. Потропа отсечено и докато чакаше, отметна няколко кичура розова коса от челото си, измъкнали се от навитата плитка на тила й, после подръпна банданата си. Неприятен навик, който й остана още от Академията за нинджи, когато получи първата. Често й падаше и се налагаше да я намества постоянно. Не чака дълго. Отвори й прислужницата Тацуки и се поклони ниско. Сакура влезе в малкия вътрешен двор на окията "Орихиме" и изчака да се затвори вратата след нея.
- Търся сестра ми. Върна ли се от училище?
- Да, Сакура-сан. Упражнява се на шамисен във всекидневната. - Тацуки понечи да й помогне да сабуе меките си ботушки, но Сакура махна с ръка.
- Ще се оправя сама. Върви!
Прислужницата сведе тъмните си очи в още един нисък поклон и плавно се понесе по излъсканите плочи през двора. Сакура изу ботушките си и се насочи към всекидневната, от която долиташе музика. Тоновете бяха нестройни и представляваха определени гами, но не и цяла песен или фрагмент от песен. Всекидневната бе с изглед към градината, към която госпожа Котоми изпитваше почти майчински чувства и Сакура влезе през отворената плъзгаща се врата без да се колебае.
Сестра й вдигна очи от грифа и я дари с мека усмивка.
- Онеесан, добре дошла!
Сакура кимна с глава и седна до нея на татамито, подвивайки крака под тялото си и надипляйки отрязоното си кимоно със знака на клана Харуно на гърба.
- Здравей, Иноуе! Надявах се да си се прибрала от онова глупаво училище, на което губиш толкова много от времето си...
- Но, онеесан, не всеки иска да стане нинджа като теб! - възрази меко сестра й и отметна кичур коса от лицето си, отмятайки глава назад. Това й напомни за Нами, която имаше същият навик като Иноуе. И двете й по-малки сестри си приличаха за разлика от нея и констатирането на този факт й донесе болка. Сивите очи на Иноуе я гледаха меко и нежно като майка, която успокоява детето си. - Не си ме посещавала от много време насам - последното прозвуча като укор, но Сакура не обърна внимание.
- Не си се прибирала у дома! - на свой ред отсече тя. - А се случиха толкова много неща.
- Животът ми в Кокурюкай е като тегоба в затвор. - Иноуе сведе очи надолу, засрамена от думите си. - Всеки път когато се прибера, ото-сан ме укорява за това, че не съм като теб и че съм избрала друг път, а не твоя.
- Вместо това избра пътя на една юджо! - Устните на Сакура потрепераха от отвращение. - Един напълно безсмислен път! Да не говорим за срама, който лепна твоя избор, както и този на Нами на клана Харуно!
Иноуе отпусна шамисена в скута си и раменете й се отпуснаха надолу. Лицето й посърна.
- Ти си достатъчна на рйооши. Защо аз получавам обиди за избора си, а Нами - не? И тя не пожела да стане нинджа. С какво съм по-различна от нея? - Направи малка пауза, въздъхвайки тежко. - Моля те, онеесан, думите ти ме наскърбяват!
Сакура хвана ръката й и долепи буза в отворената длан на Иноуе. Очите й се затвориха и дълго не проговори, вдъхвайки аромата на курояки, който се носеше в стаята. Сълзи напираха из зад затворените клепачи и тя с мъка се опитваше да се овладее. Когато отново отвори очи, беше успяла да наложи равнодушието си и желязното й самообладание смачка отраз цялото самосъжаление, което цареше в душата й.
- Прости ми, Иноуе! Липсваше ми толкова много, че се чувствах загубена без теб! Липсва ми и Нами...
- Какво... е станало?
Въпросът увисна в тишината между тях. Накрая Сакура промълви:
- Ото-сан урежда брака ми.
- Брак? - Очите на Иноуе се разшириха от изненада. - Но как? Кой...
- Не е повод за радост - сухо допълни тя. - Тази вечер ще бъде моя официален миай. А колкото до жениха, познаваш го. Става дума за Учиха Саске...
- Саске- кун... Но, онеесан, ти го обожаваше в Академията! Забрави ли? Често съм си мислила, че една от причините поради, които избра да бъдеш нинджа, е той. Лъжа ли се?
Лицето на Сакура не се промени. Очите й бяха като огледало, в което Иноуе виждаше собственото си отражение, учудването си, въпроса си...
- Не, не се лъжеш! Аз... изпитвах нещо към него, но след това той избяга и го нямаше близо три години. Преди месец се върна заедно с брат си. Не съм го виждала и най-интересното от всичко това е, че нямам и желание да го виждам. Преди два дни ото-сан ми каза решението си. Спомена още, че Саске е ходил при него в Кататане, докато е бил извикан от даймиото и са си говорили на дълго и на широко. Задължава ме да приема предложението на основание, че Учиха са най-стария клан и са аристократи.
Този път мълчанието между двете се проточи повече. Сакура предполагаше, че малката й сестра ще каже нещо в отговор - упрек или... похвала, каквото и да е... Тя бе импулсивната и макар от гейшата да се очакваше да е като маска Но, Иноуе бе нейна противоположност. Сакура за пореден път се запита дали тя ще има изобщо успех или ще бъде сред десетките провалили се в Акасака с малко клиенти, но верни по-скоро на името Харуно. То щеше да бъде като бариера и мост и нямаше да й позволи да затъне в калта на Миагава-чо като долнопробна хаши или ярите, където свършваха пропилите се гейши в края на своята кариера. Харуно Иноуе нямаше да пропадне като селските момичета, разбира се. Тя щеше да блести като бисер в огърлица дори и да си провали.
Дали й завиждаше? Точно сега, да! Цялото й сърце трептеше като зайче в лапите на лисица от гняв и болка, но въпреки това не можеше да мръдне и да направи дори едно движение. Имаше нещо поетично в саможертвата й и тя подозираше, че някой с романтичната пророда на Иноуе щеше да успее да напише хаку. Сакура обаче беше неодухотворена и съвсем прозаична, за да успее да подреди думите така, че да опише болката си. Дългът надделяваше в нейното съзнание и не смееше да се противопостави на това върховно чувство, победило желанието й за свобода. Беше убедена, че онова, което в момента усещаше е способно да преобърне света и да го възроди. Защото ако Нами и Иноуе бяха последвали повика на сърцето и егоцентричните си желания, Сакура щеше да им покаже, че следвайки желанията на родителите си и запазвайки честта на клана си, пак можеше да намери щастие., нищо че изпитваше колебания. Всеки малко или много не се е чувствал уверен понякога в собствените си решения. Защо да прави изключение?
Изглежда мрачната й решителност се бе отпечатала на лицето й, защото Иноуе продължаваше да мълчи. Трополенето на рикшите по улицата и откъслечни разговори долитаха до тях, като че се намираха под вода. Вятърът издуваше разлистените клонки на плачещата върба в градината като платна на кораб. Сакура виждаше малкото езеро, оградено с огладени, еднакви по размер камъни в десния ъгъл и слънчевите лъчи, проникващи през тънките върбови клонки играеха по повърхността на водата. Мимолетният покой я накара да се почувства по-добре, както всеки път, когато посещаваше Иноуе. Макар и само с мълчание или утеха, това беше много по-добра терапия, отколкото да се подложи на тежка физическа тренировка при Цунаде, учителката й и Хокагето на Коноха.
- Можеш просто да се противопоставиш - изрече бавно Иноуе. - Не си длъжна да се обричаш на живот, който не искаш...
- А кой тогава ще запази честта на Харуно? - запита в отговор тя. - Ако и аз избягам от дълга си, какво остава за клана?
- Не си само ти - натърти сестра й. - Нека ото-сан омъжи Юкико или някоя друга наша братовчедка!
Сакура се усмихна тъжно.
- Забравяш, че Учиха Саске е поискал мен. Не е ставало дума за Харуно Юкико или някоя друга от нашия клан. Аз съм най-голямата - мой дълг е да уважа рйооши и това ще направя. Знаеш ли какво си мисля, Иноуе? - Сакура поглади ръба на кимоното си, свела поглед в скута си. - Нужен ми беше точно такъв разговор. Думите, които каза бяха нужните, за да потуша съмненията и болката си или дори гнева. Някой да ми каже: "Сакура, можеш просто да се противопоставиш!" и аз несъмнено щях да видя по-ясно своята роля и да избера онова решение, което е най-правилно. А най-правилното в случая е да се омъжа за Саске и да обединя клановете. Това е моя дълг и моя път и сега нямам никакво съмнение. Благодаря ти, Иноуе! Знаех си, че като дойда тук и ти споделя всичко, ще ми олекне...
Зелените очи на Сакура се вдигнаха и по устните й пробяга плаха усмивка. Иноуе въздъхна и не каза нищо в отговор. Пръстите й сграбчиха шамисена и дълго време го стискаше, разтърсена от огромна тъга, вляла се сякаш в душата й като мощна река срутила бента си.



През големите прозорци на аулата проникваше ярка заслепяваща светлина. Ичиро-сан стоеше леко прегърбен пред черната дъска, заемаща почти цялата стена зад него с дълга пръчка между съсухрените се пръсти и говореше напевно. Рядко идваха хора на лекциите му, отегчени най-вероятно от прекаления му ентусиазъм. Той, като почти всички преподаватели в Университета Наха на Коноха, имаше погрешното схващане, че ако предаде настървението си спрямо предмета, който преподаваше, ще зарази и студентите си. Но аулата бе полупразна и ехото от гласа му отекваше дразнещо в ушите на Ягами Райто. Той седеше до прозореца, премрежил мигли срещу слънчевите лъчи, проникващи безпрепятствено през зацапаното стъкло, подпрял брадичка на едната си длан и слушаше с половин ухо.
Макар да бе минала почти година от смъртта на родителите и сестра му, депресията, която го обладаваше на моменти, все още го обвиваше като пашкул. Други биха преглътнали болката и биха продължили живота си с хубавите спомени, които в такива случаи оставаха да тлеят, но той не успяваше да се окопити. Липсата им пробиваше дупка в ежедневието му по начин, който го караше да си мисли, че не може да я запълни.
Ала сега в този слънчев ден Райто бе склонен да повярва, че може да загърби завинаги миналото. Внезапно ми се прииска да се разходи покрай реката извън Коноха, където речното устие правеше рязък завой, отклонявайки се към руините на стария шинтоистки храм, само на няколко стотин метра от брега на морето. Помнеше, че често ходеха с Наруто, Шикамару и Ичиго там и играеха на нинджи. Години след това за него не бе изненада, че първите двама продължиха да играят това в Академията, докато той и Ичиго се отклониха и предпочетоха друго. Постъпиха в нормално училище и Райто завърши с пълно отличие. Сега бе завършил етнология и история на древното минало, подготвяше докторантура за специалното подразделение на Университета за хора с развити интелектуални способности, което всички наричаха Тодай и работеше в Полицията на АНБУ като консултант по някои по-тежки случаи, заемайки длъжността на баща си преживе.
Всеки би си помислил, че светът, в който живеят нямаше престъпност в някакви плашещи размери. И той мислеше по този начин до преди година. Въобразяваше си го като малко дете, докато розовият му свят, изпълнен с мечти за докторантура, не се пропука и от пукнатините не изтече цялата мътилка на реалността. Защото преди една година на този ден бяха убити родителите му хладнокръвно и без причина в дома им от дребен крадец, чието име присъстваше в новините само за няколко минути и бе забравено след още няколко минути след вестта за убийството на инспектор Ягами Шуичиро и жена му от заслушалите се в криминалната хроника. А той го помнеше така все едно всеки ден се срещаше с него в чайна или в коридорите на Университета. Името му бе Мацунага Хидейоши и бе долазил от вертепите на Долен Руконгай, сред които се ширеше повече беззаконие и престъпност от всичките възможни гета на останалите Четири Страни. АНБУ и шоджо не бяха способни да вържат с по-къса верига такова бясно куче, каквото наподобяваше Руконгай и от там често се появяваха престъпници и долнопробни негодници като Мацунага. Райто живееше сред този прогнил свят и дишаше същият въздух, какъвто дишаха и убийци и крадци. Единствената мисъл, която не преставаше да го човърка, бе за това, че дори и престъпниците не получаваха това, което заслужаваха. Иначе как би обяснил логиката на съдиите на даймиото, които бяха осъдили Мацунага на десет години затвор? Годините щяха да се изнижат като миг и след това убиеца отново щеше да бъде на свобода, забравил престъплението си и готов да извърши друго.
Всеки божи ден тази мисъл го докарваше до лудост от ярост, а днес той чувстваше... някакво спокойствие. Гледаше навън към сградата на Хокагето, която се извисяваше като храм над порти, а прилепеното яшики с двореца на даймиото с няколкото имения и шинден на аристократичните кланове образуваха вътрешен двор, отделено с дебела петметрова стена, ограждайки света им напълно. Никоя друга сграда в Коноха не се извисяваше така, нито дори храма в края на Парка на Десетте вишни - най-известната сграда в Страната на Огъня.
И тогава...
... от небето падна малък черен предмет. Очите на Райто се вдигнаха нагоре към покрива на отсрещнатата сграда, която се оказа Академията за нинджи. Звънецът явно удари и в двора й тъкмо се изсипаха деца и въпреки разстоянието и преградата от стъкло на Райто му се стори, че чува откъслечни думи от викове и разговори. По стъпалата на главния й вход слезе Наруто, напъхал ръце в джобовете на отрязаните си панталони, а след него се изниза и Шикамару. Бяха завършили Академията и Наруто го нямаше близо три години, обучавайки се при Великия Санин, но Райто не можеше да забрави нито походката, нито косата му, която блестеше на слънцето като злато. Преди няколко дни Наруто го бе посетил у тях и му бе споменал, че сега обучава децата от по-долните класове на някои елементарни техники и тренираше с тях на походи, които организираше Хокагето с някои леки задачи. Но сега погледът му бе насочен към големият орех, който граничеше с площта на Академията и този на Университета и където бе паднал черния предмет. Дали не бе игра на светлина и просто му се е сторило?
След половин час той не можа да си обясни това, че мястото го привличаше като магнит и след лекциите се бе насочил през нискоокосената ливада към стария орех, разперил клоните си и полюшвайки лениво младите листа. Миришеше на детелина и Райто дишаше с пълни гърди. Не се бе излъгал. Черният предмет бе неголяма тънка тетрадка с меки корици, а отпред пишеше:

Тетрадка на смъртта

Между веждите му се вдълба бръчка и отгърна корицата. Продължи да чете:

Правила за ползване:

#Човекът, чието име бъде вписано в тази тетрадка ще умре.

#Ако не знаете как изглежда човека, чието име пишете, то нищо няма да се случи. Затова всички хора с еднакви имена няма да умрат от един запис.

Каква извратена шега! Райто затвори корицата и я остави на земята. Беше получавал неведнъж писма, които бяха с единствената цел да бъдат преписани и разпратени на десетина човека, за да не се прекъсва веригата. Щастието неминуемо щеше да изскочи, ако направеше това. Но сега... Не ставаше дума за щастие или любов. Беше че можеш да причиниш нечия смърт и тази вледеняваща мисъл скова разума му. Лекият бриз на вятъра замря в краката му, когато той спря и се обърна назад. Върна се и отново взе тетрадката в ръцете си.

#Ако причината за смъртта бъде написана до 40 секунди след написването на името, то тя ще се случи така, както е указано в тетрадката.

#Ако причината за смъртта не бъде указана, човекът ще умре от сърдечен удар.

#След написване причината на смъртта, за следващите 6 минути и 40 секунди може да се окажат обстоятелствата.

Прости правила. Грозна и отвратителна подигравка, но той се чувстваше така, сякаш бе открил нещо, което бе търсил цял живот. Какво трябваше да направи? Да я изпробва? Да я захвърли? Вместо това просто я пъхна в раницата си преметната през рамото му и се насочи към павираната алея, извеждаща го към улицата извън Университета. Върховете на боровете от двете му страни се прегъваха от напора на топлия вятър и миризмата на детелина още се носеше покрай него. После повея донесе името му:
- Райто!
Извърна се назад и видя Амане Миса, която тичаше и русата й коса вързана на две опашки се поклащаше и й пречеше да вижда, но не забави крачка. Тя бе изключително красиво момиче, висока колкото него, въпреки, че в сравнение с другите хора ги надвишаваше с цяла глава. И единствено ръстта им бе нещото, което ги правеше еднакви. Във всичко друго те се различаваха така като водата от огъня. Бе прекалено импулсивна и емоционална - нещо, което той не харесваше и за негово огромно неудоволствие си бе въобразила, че е безумно влюбена в него. През годините си в Университета бе избягвал познанства със жени, прекалено зает с учението, което го задоволяваше напълно, но когато му се приискваше нещо неангажиращо и кратко, обикновено се насочваше към района на Миягава-чо в някоя джоро-я като известната "Суруя" и очакванията му не го подвеждаха. Проститутките напълно го задоволяваха, а ако той не задоволяваше тях, те поне припечелваха нещо от него. Не се чувстваше виновен, нито задължен към тях, нито градеше някакви планове или надежди. Те си вършеха работата съвсем безпристрастно и това му харесваше. Миса, напротив. От нея очакваше всичко, но не и някаква дискретност или поведение, подходящо на определен тип жени, с които той искаше да се среща. Прекалената й чувствителност го озадачаваше и го караше да се чувства неудобно, понеже не знаеше как да й отвърне, за да не се почувства засегната. За това и отношенията им представляваха просто права линия без отклонения на приятелска основа и той не възнамеряваше да промени това.
Тя не запази дистанция и щом го достигна, увисна на врата му като удавник, задушавайки го в гореща прегръдка. Косата й погали носа му и той я отдалечи раздразнено от себе си.
- Миса-чан, какво има?
- Нали вчера обеща на Миса да я изчакаш след лекции?! - нацупено му отвърна тя и лицето й мигом посърна.
Райто разтърка слепоочията си и въздъхна. Въпреки, че неведнъж й бе правил забележки да не говори за себе си в трето лице, тя продължаваше да го прави. Понякога добавяше името си, друг път успешно се изразяваше в първо лице, но в повечето случаи говореше за себе си, сякаш бе друг човек.
- Забравих. Искаш ли да те изпратя?
- Да, да! - Тя заподскача весело, привличайки погледите на други студенти върху себе си.
Устните на Райто останаха безизразни, както и очите му. Тази тъпачка не може ли поне за миг да остане сериозна, помисли си той, но израза на лицето му не подсказа с нищо отегчението и раздразнението, което изпитваше. Тъмните кафяви очи я изучаваха съсредоточено без да мигнат и Миса потъна в море от сладка нега, представяйки си колко възхитен от нея е той. Беше изключителен за разлика от обикновените студенти, които се опитваха да я свалят или ласкаят. Райто бе неподправен и завладяващ. Останалите бяха просто бледи подобия на съвършенството на чертите на лицето му, което приличаше на маска. Никога не успяваше да проникне зад маската, нито можеше да разгадае онова, което го терзае. На някакво подсъзнателно ниво почти усещаше, че нещо тежко го измъчва и се опитваше да го предразположи по всякакъв начин да й сподели тревогите си, но той не бе като повечето мъже, подвластни на чара й, с който лесно ги манипулираше. И именно това я влачеше към него - беше напълно сигурна. Разгадае ли загадката зад маската на Райто, знаеше, че интереса й към него щеше да се изпари като капка вода върху нагорещен тиган и дори няма да има спомен. Но макар да го познаваше вече от много години, той не се поддаваше и Миса от скоро започна да подозира, че никога няма да го разгадае напълно, а това още повече я амбицираше.
Той отвърна лице от нея и тя имаше възможност да се полюбува на профила му, очертан от сянката на борчето, до което стояха. Вятърът разроши светлокестенявата му коса, която закри едното му око. Последва го като кученце по алеята, неспособна да отдели поглед от широките рамене, изпъващи бялата му тениска. Чантата му бе провесена през рамото му и се удряше в таза му със всяка крачка, която правеше. Мълчанието им не бе нарушено нито от него, нито от нея, но след като навлязоха в парка близо до Полицията, Миса не издържа и промълви:
- Довечера ще дойдеш ли с Миса?
- Къде?
Тя го изгледа внимателно с крайчеца на окото си.
- На празника на Коноха. Забрави ли, Райто-кун? Той е днес... Тази година съвпада със Чуунинския изпит на Академията и Петте Кагета ще присъстват, а също и даймиото и клановете... Ще бъде... страхотно! Искаш ли да минем по централната улица, за да видим украсата, която започнаха да слагат още преди седмица?
Райто поклати отрицателно глава.
- Довечера съм в Полицията. Имам неотложна работа. - Устата му се изкриви все едно бе глътнал нещо отвратително. - Можеш да идеш с друг, с някой, който не е зает и ще ти обърне внимание... Хюга Неджи... или Харуно Шууске... - Изброи имената така все едно предлагаше ябълки на сергия с увещателен тон, целящ да я подлъже. Миса го изгледа със светлите си очи и миглите й бързо затрепкаха. - Изобщо няма да се разсърдя. - допълни веднага той, улучил точния момент да го направи.
- Наистина ли?
- Да, разбира се. Не мога да те лиша от празненство, на което ти искаш да присъстваш! Ще се радвам да идеш...
Той продължи да върви припряно, надявайки се тя да не се отдаде на импулсивната си природа и да го прегърне тук насред улицата сред шумния поток от хора. Опасенията му се сбъднаха, защото за втори път Миса увисна на врата му като торба ориз и носа й се заби във врата му.
- О, благодаря ти, Райто-кун! Няма нужда да изпращаш Миса до вкъщи, защото ще прескоча до Неджи. В интерес на истината днес той ме покани да ида с него, но му отказах, защото си мислех, че ще съм с теб... Благодаря ти още веднъж! - изрече бързо тя и хукна надолу по улицата, изгубвайки се в тълпата.
Остана да стои дълго време, втренчен в мястото, където русата й коса изчезна. Не бе изненадан, че Хюга изпитва някакъв интерес към Миса. Бе ги виждал в коридорите на Университета заедно - Хюга Неджи и Амане Миса. Аристократичните кланове, образуващи някакъв специален кръг около себе си, допускайки само избрани, го изпълваха с неприязън и гняв. Харуно, Учиха, Хюга, Шихоин, Кучики. Петте клана на Коноха, своеобразни стълбове история и почит, на които се крепеше града. Те бяха създали Коноха, определяха Хокаге, избираха даймио. В техни ръце бе съсредоточена прекалено голяма власт, на която едни гледаха с уважение, а други - със страхопочитание. Ягами Райто обаче не беше толкова посредствен. Откакто работеше в Полицията при Данзо и бе погребал семейството си, той не питаеше никакво уважение към институцията на клановете. Бяха позволили вертепи като Долен Руконгай или Девенчофу да се разрасне до небивали граници. Хората живееха в нищета, докато те самите разполагаха с цялото време на света да ходят в чайни и да разпускат сред гейши. Клановете пък не можеха да удържат организации като Акатски или Еспадата. За тях останалите хора бяха риока - измет, която да подритват към вратата, докато минават. Коноха бе опасана от висока десетметрова каменна стена и се простираше в район, който заемаше почти целия остров, но бе изгнила отвътре като червива ябълка на младо дръвче. Червеят на тази ябълка бяха клановете, Райто бе убеден в това, но споменаването на тези мисли на глас бе като предателство спрямо него и спрямо селото.
Но въпреки, че не изпитваше добронамерени чувства, граничещи с апатия към света около себе си, той бе повече от любопитен и свърна по реката надолу по булевард Хигаши Оджи. На площада кипеше небивало оживление. По дърветата и околните сгради на първокласни ресторанти и чайни се опъваха въжета, на които бяха закачени разноцветни фенери. Група жени облечени в еднакви сиви памучни кимона с герба на Кучики тъкмо премитаха плочите, навиквайки се с децата, които се щураха между тях. Друга група този път от мъже проверяваха уличното осветление. Райто усещаше покрай себе си толкова много еуфория и радост и се опита да се усмихне, но сърцето ме не трепна. Вместо това се завъртя на пети и напусна площада, свървайки по една тъмна и тясна уличка, която в други случаи би подминал, а сега просто се опитваше да избяга от нещо, което не бе страшно, а дразнещо.
Явно бе избрал уличката зад ресторанта, който предлагаше рибни специалитети, защото до стената бяха наредени кофи за боклук, от които лъхаше миризма на рибешки карантии. Лъчите на следобедното слънце не проникваха в тясната просека между сградите и хладната сумрачина го накара да настръхне от лошо предчувствие. Спря и погледна назад, от където бе дошъл. Гласовете долитаха до него и той прокле глупостта си и суеверния страх, подходящ за другите хора. Поклати глава и продължи напред. По-скоро се опита да продължи, защото в следващият момент почувства парализиращ удар в гърдите и нечия силна ръка го притисна към влажната стена на ресторанта.
По лицето му се изля дъх на прокиснала бира и той се опита да извърне глава, осъзнавайки болезнено превъзходството на нападателя си. Макар да бе висок и по-тежък от обикновените студенти и редовно тренираше в залата на Полицията със Сай, сега се почувства като дете, на което предстоеше наказание. Мъжът срещу него бе двуметров великан с огромна глава и издадена челюст като на куче, вонеше на пот, а малките тъмни очи го фиксираха.
- Е, аники, някоя пара да ти се намира?
По лицето на Райто пробяга отвращение, което не се постара да скрие. Пръстите на мъжа го стиснаха за гърлото и той си пое задавено дъх.
- В чантата ми...
Онзи го хвана леко като кукла и го метна в стената. Костите му изпукаха и Райто рухна на мръсната земя. Чантата му бе изтръгната и подложена на щателно претърсване. Наблюдаваше го обвил ръце около гръдния си кош, усещайки бодежи, които го караха да стиска устни. Не носеше много и крадецът съвсем не остана доволен. Приближи се към него и го вдигна нагоре, държейки само с едната си ръка тениската му.
- Това ли е всичко?
Райто кимна с глава, неспособен да каже нищо повече. И също тъй внезапно, както го нападна, крадецът извади къс меч от ножницата на кръста си и притисна студеното острие към гърлото му. Очите му се разшириха, осъзнавайки изумено, че не може да мръдне или да каже нещо. После острието се плъзна надолу и Райто усети огромна болка, която скова всичко, оставайки го бездиханен. Когато мъжът се дръпна от него, той падна на колене и главата му клюмна на гърдите. Тениската му се напои с кръв, която подмокри бедрата и таза му и съвсем нелепо му заприлича на кофа вода, чието съдържание са излели по стъпала. Какво бе станало? Къде го бе наръгал? Само до преди две минути можеше да ходи, а сега краката му се наляха с олово, а мислите му се накъсаха и разпиляха под напора на болка, която го накара да изстене сподавено. Тялото му се свлече на една страна и очите му проследиха мъжа, който изчезна в сенчестата улица, сякаш никога не е бил там.
Да, това бе края на Ягами Райто и не се съмняваше, че му остават само няколко мъчителни минути живот, но въпреки, че сам по себе си животът му да бе безсмислен, се вкопчи по-силно в него. Пред погледа му изплуваха очертанията на тетрадка и той протегна ръка напред, напипвайки меката корица.
После очите му се затвориха, намерил утеха в тъмнината.

"Гуен Мери" пореше вълните устремено напред, сякаш теглена от невидима сила. Вятърът издуваше платната и тя усещаше познати вибрации в корема си - несравнимо удоволствие, което не можеше да получи на сушата. Нами бе родена за морето и се чувстваше най-добре насред огромната водна шир, защото дори да бе огромно и опасно, то бе много по-лесно разгадаемо, отколкото поведението на хората на сушата. А бе израснала в най-обикновено семейство (или не!), чиито корени бяха дълбоко впити в земята. Кланът Харуно не предлагаше друго освен безпрекословно подчинение и обричане до живот на порядки и принципи, които се отнасяха за всеки дори за нея. Такъв живот не й бе нужен. Най-малката от сестрите Харуно, бе избягала с екипажа на Арлонг, който бе минал за кратко през Коноха. Бе пресякла Голямата линия и се бе озовала в Източното море. През всичките си години под покровителството на Арлонг бе осъзнала, че живота извън клана е по-лесен, въпреки страданията и лишенията, които търпеше ден след ден.
Ала сега отново се връщаше в Коноха. Десет години по-късно бе по-силна и амбицирана да се изправи срещу ока-сан, от която изпитваше голям респект и учудващ страх. Сакура и Иноуе се подчиняваха на баща им, но тя като че ли се плашеше повече от майка им. Поддържаше връзка чрез писма, но от скоро не бе пращала никакво известие за това, че бе решила да се върне. Не бе споменала нищо за Луфи и екипажа му, в който бе член и силно се надяваше Полицията на АНБУ и Адмиралтейството да не са получили информация за незаконната им дейност, макар флага с череп, който носи сламена шапка, да казваше много повече от всяка една обява за главата на Луфи. Представяше си какво разочарование щеше да види в очите на ока-сан, ако научи, че дъщеря й се подвизава на пиратски кораб и гонеше вятъра след съкровището на Златния Роджър. А тя рано или късно щеше да го разбере. В Коноха на това се гледаше едва ли не на приказки, с които да се забавляват децата и макар Страната на Огъня да се намираше насред океана на Голямата линия, никой не вярваше, че славата, богатството и честта можеха да съществуват събрани в едно ковчеже и всеки, който го намереше да се облече с тях като с кимоно. Нами бе склонна да мисли, че това е метафора, но не се решаваше да сподели мислите си на екипажа. Може би и те мислеха като нея.
Сега бе опъняла тънката си фигура на шезлонга на горната палуба и на гърдите й почиваше книга с оръфани корици. Усещаше солени пръски по лицето си, но бе затворила очи, наслаждавайки се на лекотата, с която "Гуен Мери" я отнасяше към дома.
- Нами-сан, - Санджи подаде глава от отворената врата на кунхята. - направил съм сладолед. Искаш ли?
- Да! Благодаря ти, Санджи-кун! - отправи му широка усмивка и отметна светлите си коси от очите.
- О, Нами-сан е толкова прекрасна, когато иска нещо! - извика възторжено Санджи и бе прекъснат от раздразнения глас на Усопп от към долната палуба:
- Донеси и на мен, влюбен глупако!
Нами стана от шезлонга и опря лакти на перилата, отправяйки поглед далеч към линията на хоризонта, която се губеше в снежнобели облаци. Оставаше им ден, не повече, и тя усещаше радостна тревога. Щеше отново да прегърне Иноуе и Сакура, да види Коноха, да се полюбува на река Ширакава и отрупаните с цвят вишни от двете й страни, да вдигне поглед и да съзре отново лицата на предишните Хокагета, издялани в камъка, пазители на Коноха. Целият си живот бе изкарала във вълните и течението я носеше като черупка от едно място на друго. Сега имаше възможност да остане повече и отново да се почувства у дома си и не възнамеряваше да пропусне тази възможност.
Така я завари Санджи - усмихната и с огън в пепелносивите очи, които ставаха светли, когато се разгневяваше и тъмни, когато се радваше. Приличаше на морето, непокорна и вечно променяща се и също толкова жива и даряваща живот, колкото и смъртоносна. Подаде й купата и когато пръстите им се докоснаха, усети как тялото му се разтърси от някаква скрита емоция, която изглежда изпитваше само той. Усопп беше прав - бе влюбен в нея и макар да изразяваше страстта си по всички възможни начини, тя не си даваше вид, че споделя чувствата му.
- Нами-сан, кога е следващата спирка?
- Коноха. Столицата на Страната на Огъня - първата от Петте страни. Санджи-кун, чувал ли си за Коноха?
- Само бегло - отвърна с вдигнати рамене той. - Но аз имам чувството, че вие знаете повече от мен.
- Така е - Нами загреба с лъжичката от сладоледа. - Не съм го споменавала, но Коноха е моя дом...
- Твоя дом... - Той сви вежди над светлосините си очи. Гъстите мигли хвърляха сенки над острите му скули. - Не беше ли острова на Арлонг твоя дом?
Тя видимо се поколеба дали да сподели тази част от живота си, но после вдигна рамене и в крайна сметка реши, че няма нищо страшно, ако Санджи разбере коя е тя всъщност.
- За да бъда по-конкретна и напълно откровена, трябва първо да спомена, че името ми е Харуно Нами и че съм родом от Коноха. Познавам океана на Голямата линия по-добре от всеки на "Гуен Мери", защото преди десет години избягах от дома си с екипажа на Арлонг, който след това се установи на остров в Източното море. Това бе и дома на Белемере, която ме прибра и близо три години след това се грижеше за мен. Арлонг така и не разбра, че съм се возила безплатно на кораба му.
- А защо избяга? - Русите коси на Санджи закриваха едното му око, а в ъгъла на устата му димеше цигара.
- Поради много причини. Но една от основните е, че се помъчих да променя съдбата си. - Не бе лъжа. Поводът бе едно детско скарване между нея и ока-сан и резултатът бе, че късно през нощта избяга от яшики. На другият ден дебна на пристанището кораб, който да отплава от Коноха и се качи в първият, за който чу, че ще напуска Голямата линия. Корабът се оказа този на Арлонг. Години след това Нами не можа да си обясни защо не почувства страх от новата възможност, нито колебание? Защо не се върна през онази паметна вечер в яшики и не продължи живота си по старому? Още на четири бе пратена в Академията за нинджи заедно с двете си по-големи сестри, които вече посещаваха часовете и с тревога осъзна, че нямаше влечение към техники и бойни умения. Повече отиваше на Сакура да бъде куноичи, но не и на нея и когато се опита да поговори за това с ока-сан, получи само ледено мълчание и гневен поглед, който я накара да млъкне по средата на изречението. Не, не е лъжа, че исках да променя съдбата си! Исках да имам нормално семейство и да получа обич, подкрепа и разбиране от страна на рйооши, а вместо това всеки ден ми бе натяквано каква трябва да бъда!
Последните й думи прозвучаха мистериозно и той премрежи поглед, изучавайки гримасата на лицето й. Скосените вежди над изразителните й очи се бяха свили и разбра, че причината за бягството й все още я измъчва.
- Но след толкова години силно се надявам рйооши да простят поведението ми и да ме приемат обратно - продължи меко тя.
- А защо да не могат? - Той издърпа цигарата от устата си. - Била си едно дете, нали? На колко си била тогава?
- На шест - промълви и над очите й падна мъгла. - Когато се установих на острова на Белемере бях на седем и половина и аз я накарах да им изпрати писмо, в което да им напише, че съм добре и да не се притесняват за мен. Не получих отговор от тях. Писа ми сестра ми Иноуе, с която поддържам и досега връзка. Рйооши така и не ми писаха един ред, нито дори Сакура, най-голямата ми сестра. Може би се лъжа, но си мисля, че не са ми простили.
Санджи отвърна замисления си поглед от нея.
- Изяж си сладоледа! Ще се стопи - подхвърли момоходом той. - Това ще го разберем като пристигнем там, а сега единственото успокоително нещо, което мога да ти кажа е да не се притесняваш предварително.
- Прав си, Санджи-кун! - Нами въздъхна и послушно изяде сладоледа си в мълчание. Поглеждаше го крадешком, опитвайки се да разгадае изражението му, но то бе непроницаемо. Очите му не се отделяха от хоризонта и цигарата между устните му догаряше, когато тя наруши тишината между тях: - Моля те, Санджи-кун, не казвай още нищо на Луфи, нито на Зоро или Усопп. Аз ще го направя. Притеснявам се, че не биха оправдали поведението ми, нито това, че съм скрила нещо толкова съществено като произхода си.
- Всеки си има тайни, Нами-сан! Можеш да бъдеш сигурна, че нищо, което си казала сега, няма да излезе от моята уста. Само едно се питам: как едно шестгодишно малко момиченце е успяло да се скрие от пиратите на Арлонг?
Нами му подаде празната си купичка и го погледна с крива усмивка.
- Криех се в склада, където държаха картите. Намираше се до капитанската каюта. Арлонг влизаше много рядко, а склада бе запечатан за другите отвън, но имаше ключ отвътре и аз излизах спокойно през нощта в търсене на храна. Пиратите бяха много разпилени и безотговорни и оставяха не само храна, където сварят.
- Имала си страхотен късмет - Санджи отвърна на усмивката й. - и се радвам за теб!
После от долната палуба се разнесоха препирни и гласа на Усопп се извиси:
- Къде е сладоледа, влюбен готвачо?
Облаците надвиснали над хоризонта не промениха цвета си в следващите няколко часа и Нами реши, че това е добро предзнаменование. Делеше я съвсем малко време, за да се срещне отново с миналото си и въпреки куража, който се опита да й вдъхне Санджи, тя не спираше да се притеснява от бъдещето, което неминуемо щеше да се стовари върху главата й като морска буря.



Плъзгащата се врата бе отворена и течението, което свободно минаваше през тъмните стаи на голямата къща, го блъскаше в гърба. Саске бе облякъл бяло леко комоно с ветрилообразния герб на Учиха и полите на черната хакама се поклащаха около глезените му. Бяла лента заместваше банданата му и бе завързана на челото му, а краищата й се вееха на гърба му.
Той гледаше нагънатата повърхност на езерото, а върховете на боровете ограждаха огромната градина и шумяха приспивно. Напомняха му за времето, когато стоеше на дървения кей и се опитваше да направи катон гоккаку но джуцу - техника, която Итачи отдавна бе усвоил. Тогава чувстваше раздразнение или дори завист, но сега усещанията му бяха като мътна локва, която дете постоянно ръчкаше с пръчка. Беше прекарал дълги години с Орочимару, тренирайки до изтощение тялото си с единствената мисъл за отмъщение. Искаше да убие брат си заради всичко онова, което му бе причинил, избивайки целия клан. Но когато след толкова време се помъчи да измами Санинът и се противопостави на последното условие от своеобразния им договор, осъзна, че бе прекалено слаб. Орочимару щеше да го убие със сигурност или в най-добрия случай да го рани достатъчно, за да го обезсили и да вземе насила тялото му.
Това бе кулминацията...
Мигът, в който Орочимару го бе ранил жестоко, бе му казал, че зад убийството на Учиха стояха много загадки и битката бе свършила за Саске. Бе затворил очи, очаквайки края и се чудеше дали след това щеше да е напълно свободен от теглото на грозните емоции, които го тровеха. Вместо това когато отвори очи, изумен видя, че се намира в празно пространство, в което танцуваха черни пера. Мигът... Мигът, в който сключи сделка със Себастиан. Продаде душата си на демон, който му предложи безрезервната си лоялност срещу душата му. Условието бе простичко - да открие истинската причина, заради която бе избит клана Учиха, защото макар Итачи да бе извършителя, някой друг бе поръчал това грозно деяние и имаше подбуди, които никой не знаеше. Беше разбрал това със сигурност едва когато срещна брат си, а нежеланието му да разкрива самоличността на поръчителя затвърди още повече предположенията му. Положил съм клетва, Саске! Не мога да ти кажа кой е той, бе казал Итачи, но той в никакъв случай не бе глупак. Единствената клетва, която можеше да положи член на клана Учиха бе безрезервна вярност към селото и Саске разбра, че истината се криеше в Коноха. Каква нелепа, глупава клетва! Но смъртта на него или на Итачи не бе от полза за възмездието, нито пък клана щеше да бъде отмъстен. Сега отново бе с брат си, бяха напуснали Акатски и се бяха прибрали в Коноха.
Огромната къща в яшики бе пуста, но им предстоеше много работа. Въпреки убийството на клана от страна на Итачи и дезертьорството на Саске, даймиото не предяви обвинения, нито наложи наказания. Бяха свободни да се върнат и другите аристократични кланове ги приеха или поне си дадоха вид, че ги приемат. Дори изразиха желание да им дадат помощ, за да се възстанови по-бързо къщата. Първо Шихоин, после Хюга. Накрая ги приеха и Харуно, които от край време се мислеха за богове.
Харуно.
Бе в Академията с една Харуно, която бе всичко друго само не и надменна. Тичаше като вярно куче след него и очите й го гледаха с обожание, граничещо с лудост. Невзрачна, плоскогърда, глуповата... Никога не бе спирал погледа си повече от миг на лицето й, обхванат единствено от адска досада от явното й преклонение към него. Понякога си мислеше, че ако й каже да скочи в река Ширакава от моста, глупачката щеше да го направи без да се замисли за последствията.
Какво бе изумлелението му, когато я вида само няколко дни след завръщането си в Коноха?! Тя, естествено, дори не го забеляза забързана вероятно към болницата с пристегната на дебел кок розова коса и червено кимоно, срязано от двете страни на тялото й с герба-кръг на гърба и късо черно клинче. Дълги бедра със стегнати мускули. Тънка талия. Огромни полюшващи се гърди. Крайчетата на устните й бяха извити надолу, а погледа й блуждаеше далеч напред. Веждите бяха свити над светлозелените ириси и тя изглеждаше... зряла, красива, далечна... Завладяваща. Непокорна. Жена, способна да развълнува всеки един мъж. Жена, която развълнува него.
Съмняваше се, че изобщо би могъл да се докосне до нея. Трябваше му месец, докато си стъпи на краката и да подреди горе-долу живота си, да скъси малко дистанцията между себе си и Итачи, а после без да казва нито дума за решението си отиде в шинден на Харуно - Кокурюкай, в яшики и говори с Харуно Сано за брак. Не очакваше, че бащата би могъл да се съгласи, по-скоро бе подготвен за яростна съпротива. Вместо това Сано-доно даде съгласието си, изненадвайки Саске. Предполагаше, че и Сакура щеше да бъде изненадана, а тази вечер му предстоеше и миай.
Саске се отпусна на стъпалата, водещи надолу кум нискоокосената трева на ливадата и затърси в полите на хакамата си кутията с цигари. Намери ги и затъкна една между устните си. Тихи стъпки нарушиха тишината на къщата и се насочиха към него. Полуизвърна се и видя с края на окото си Себастиан, който носеше табла, на която бяха наредени прибори за чай и купа с оризови бисквити. За разлика от господарите на къщата, иконома им бе облечен в черен фрак и тъмни панталони. Неведнъж откакто сключиха договора и той да криеше печата на ръката си, Саске се изненадваше от красотата на лицето му. Плавни черти, преминаващи в остри скули и квадратна челюст, широко открито чело и прями очи, които бяха кафяви, но през нощта или в сенките светеха като на котка в наситеночервено. Себастиан бе по-висок от него и по-тежък с десетина килограма, разпределени равномерно по гъвкавата му фигура. На моменти Саске чувстваше страхотно раздразнение от прекалената му лоялност, но определено да имаше под ръка силата на един демон бе само плюс в откриването на истината за убийството на клана. Сега иконома постави таблата на стъпалата в краката му и с ръка на гърдите се поклони.
- Направих чай, милорд, както пожелахте!
- Къде е брат ми?
- Итачи-сама излезе преди десет минути. Не ми каза къде.
Черните очи на Саске се свиха над очите му и той изчака търпелово, докато Себастиан налее зелената течност в чашата му.
- Ще желаете ли още нещо преди да се отегля, милорд? - попита демона и погледа, който му отправи проблесна из под сянката на миглите му.
Саске пое чашата си и кимна разсеяно.
- Искам да купиш пръстен. Да не е много голям и да няма камък. Тръгни веднага!
- Няма ли да желаете вие сам да изберете пръстена?
Очите им се срещнаха. Погледът на Себастиан бе спокоен, мек, в дъното на зениците му продължаваха да играят пламъчета, които веднага подразниха Саске.
- Изпълнявай, каквото ти кажа без да даваш мнение или да философстваш!
- Да, милорд!
Икономът наведе глава, направи няколко крачки назад и го остави сам. Саске не изпитваше страх от него, макар да знаеше, че бе демон и накрая щеше да изяде душата му. Понякога просто се дразнеше от присъствието му, което го караше да се чувства прекалено неловко и което дори Итачи бе забелязал, но бе достатъчно тактичен да не прави забележка. Себастиан му бе помогнал да убие Орочимару и силата, която демонстрира, изправяйки се срещу един от Великите Санини и лекотата, с която го срази, го остави прекалено шокиран и недоумяващ. А после когато се окопити разбра, че на своя страна заедно с техниките като нинджа, които бе овладял, имаше върховната сила на един демон. Шаринган-очите, както и елементите на огъна и светкавицата бяха достигнали невъобразимо високо ниво, но силата на демона, както и верността му бе съвсем друга работа и Саске се чувстваше непобедим и сигурен, че скоро щеше да открие поръчителя. Щеше да го убие, да тържествува, а след това... Щеше да умре. Такъв бе договора със Себастиан, а знаеше, че не можеше да го наруши или да избяга. Та как би могъл някой да избяга от смъртта?
Саске отново чу стъпки. Този път Себастиан водеше гост. Задържа погледа си малко повече върху безизразното лице на Хюга Неджи, който седна на стъпалата срещу него, след като се поздравиха вежливо. Не размениха нито дума повече, изчаквайки иконома да донесе на госта втора чашка за чай и да му налее.
- Дойдох, за да изкажа поздравленията си по повод годежа ти, Саске-кун - изрече равно Неджи, след като Себастиан ги остави сами.
- Благодаря - кимна в отговор той. - Предполагам, че ще присъстваш тази вечер на официалното обявяване, нали?
- Да, естествено! Сано-доно, покани дори даймиото и Кагетата на Петте страни. Ще започне веднага след церемонията на площада по повод Чуунинския изпит. - Устните на Неджи се извиха леко. - Спомняш ли се, че и ние доскоро бяхме деца и участвахме на изпита? Беше паметен, защото на него бяхме нападнати от Сунагакуре и Пясъчния Шукаку, скрит в Гаара.
- Спомням си - А колко му се искаше да забрави точно този отрязък от живота си? Тогава бе очевидец на бруталната сила на Наруто, но спомените му бяха мъгляви, заради прокълнатия печат на Орочимару и сега инстинктивно потърка тила си, мака да знаеше, че нищо не бе останало от него. Насочи мисълта си към Наруто, а после с изумление установи, че откакто се бе върнал в Коноха, не го бе виждал нито веднъж, нито знаеше повече подробности за него. За това и попита: - Неджи-кун, какво стана с Наруто? В Коноха ли е изобщо или е на мисия?
Светлолавите очи на Хюга Неджи го фокусираха съсредоточено. Той попипа банданата на челото си и това болезнено напомни на Саске, че няма нещо толкова важно на собственото си чело. Дори брат му имаше това парче плат с емблемата на Коноха, а неговата бе загубена завинаги в Долината на Края, когато Наруто се бе опитал да го върне в Коноха.
- Доколкото разбрах, Цунаде-сама му е възложила няколко задачи в Академията - отговори на въпроса му Хюга и отпи от чая си - Освен това разбрах, че ще бъде сред изпитващите на Чуунинския изпит заедно с Нара Шикамару. Нали знаеш за тригодишното му отсъствие и обучението му при Джирая?
- В течение съм. Просто - Саске насочи погледа си към езерото в градината. - не съм го виждал, откакто се прибрах. Не съм излизал много извън яшики и бях прекалено зает с нийсан, за да направим къщата отново обитаема.
- Разбира се. Да пратя допълнително хора, за да ти помогнат за покрива? - Още в началото Хюга им бяха пратили някои от слугите си, докато Саске и Итачи намерят хора за тази работа. Благодарение на Себастиан и експедитивността му сега имаха всичко необходимо, за да продължат живота си сред аристократичните кръгове на Коноха. Освен това приятелствата, които бе имал Итачи с Адмиратейството, докато се подвизаваше в Акатски също им помогна. Смоук бе един от онези, които бяха до Итачи през цялото време, когато се прибраха. Това не бе учудващо. АНБУ и Адмиралтейството не се понасяха заради различните методи на работа, както и конфиденциалността, с която се забулваха и двете институции, когато гонеха престъпници. Беше логично - за марините в Адмиралтейството Акатски не бяха проблем, защото бяха съсредоточени в морето, но Акатски често имаше проблеми с групировки от пирати и обикновено помагаше да бъдат заловени. Не можеха да се нарекат приятели, разбира се. Точната дума бе симбиоза и двете страни максимално се възползваха от нея. Така че още в началото първия човек, който се застъпи за тях бе Смоук и Саске предполагаше, че явно бе задължен към Учиха, иначе не би го направил.
- Няма нужда. И това, което прави Хюга е достатъчно. - каза Саске.
И ако Акатски бяха намерили някакво равновесие със закона, Еспадата на Айзен Соуске правеше изключение. Членовете й, наричащи себе си аранкари, враждуваха със всички и имаха анархистки принципи, теглени от някаква лудост, която не се разбираше от здраво мислещите. Не че и Акатски не бяха същите, но в действията им се забелязваше повече логика, отколкото в тези на Еспадата. Да кажем, че и Айзен бе един вид анархист, но подбудите, които го движеха бяха съвършено неясни за околните. Изглежда само Кучики и Шихоин бяха запознати със случая на Еспадата, защото те отговаряха за него. АНБУ преследваха Акатски, Хюга със създаденото тяхно Адмиралтейство - пирати, а Кучики и Шихоин - Еспадата. Даймиото бе издал специално разрешение, с което двата клана бяха способни да създават военни отряди, командвани от капитани. Засега тези подразделения бяха тринадесет и бяха отцепили огромен район от яшики, в който съществуваха училища и тренировъчни риу, обучаващи все нови и нови военни единици, а начело на всичко това стояха Шихоин и Кучики. Самата логика, която следваше от всичко това предполагаше, че Еспадата е по-сериозен противник, понеже Коноха бе сформирала армия и бе хвърлила ресурси в нещо, което приличаше на война. Разбира се, това бе относително, защото пък Академията на Харуно и пряката връзка на Хокагето в укрепването на нинджа-силата бе дори по-огромно от това на Кучики. Огромният район, който бе подчинен на клана дори си имаше име - Сейрейтей и наказателна кула Сьоукаку, както и команден център Стая 46, от който се издаваха заповеди на капитаните. Но въпреки всичко Сейрейтей бе подчинен на Хокагето и властта им не бе абсолютна. Истината зад мистерията, с която се обвиваха институциите, движещи Коноха като добре смазана машина, бе ясна единствено на Хокагето и даймиото. Всеки клан движеше определено колело от тази машина и отговаряше за изпълнението й. Отделно звено тук представляваха и дзайбацу. Учиха имаха АНБУ и Полицията и Итачи бе приел това задължение присърце. За това и когато по-рано Себастиан каза на Саске, че брат му бе излязъл, той не се изненада - бе напълно сигурен, че е тръгнал към полицията. Проблемът с Акатски се бе дръпнал назад и сега първостепенна нужда бе да контролират разширяващата се престъпност в Долен Руконгай. Без уговорки и увещания Итачи бе поел АНБУ заедно с Данзо, а Саске - шинден на Учиха. Той предполагаше, че след това щеше да влезе в управлението на Полицията, но колкото повече отлагаше това, толкова повече започваше да си мисли, че едва ли ще се върне там. Работата на Полицията бе мръсна и не се бяха централизирали само с Акатски. Всички малки групировки и престъпни организации, всеки малък мръсен индивид, излизащ от помийната дупка на Руконгай представляваше заплаха за Коноха и задачата на Учиха бе да я пазят. И не само хората, но и Хокагето, даймиото и другите кланове.
Третираха Учиха като кучета и Саске възприемаше като оскърбление отношението на клановете към себе си. Както една къща се нуждаеше от куче, което да я пази от крадци и вандали и стопаните хвърляха огризките от масата на животното, така и Коноха се нуждаеше от Учиха и макар отстрани да изглеждаха сплотени, клановете бяха подредени по стъпалата на някаква неписана йерархична стълбица. На върха стояха Харуно, а в нишите - бяха Учиха. По средата - Хюга, но те бяха като възглавница, на която сядаха Харуно. Шихоин и Кучики бяха отделени в Сейрейтей и поддържаха учтива връзка с тях. Хюга се занимаваха предимно с опазването на морските пътища и Адмиралтейството бе тяхна институция.
Саске бе убеден, че именно в яшики щеше да открие истината за смъртта на клана си, дори ако брат му не го толерираше или скриваше информация. Цялата работа с избиването на Учиха бе върха на планината и той бе сигурен, че щеше да се разрови до началото на тази отвратителна постъпка, в която Итачи е бил просто пионка. Да се обвърже с един от клановете бе параван за истинските му цели. Така с една наглед обикновена женитба, щеше да заблуди, че иска да се установи в Коноха и че нищо от миналото не го вълнува. А че предложи на Харуно бе меко казано абсурдно - така едно куче като него, макар и от стар и аристократичен род щеше да има в лапите си една принцеса.
Загледан в гладката повърхност на езерото, набраздена от леки вълнички, заслушан във вятъра, промъкващ се между игличките на боровете, Саске се почувства безкрайно уморен и отпаднал. Димът от цигарата му го обвиваше и той изглеждаше далечен и откъснат от света. Неджи потъна в същото мълчание като него.

P.S. Не мога да повярвам, че за три седмици успях да напиша цели 64 страници! Сега проверих... Продължавам да пускам.

Cheril, ето го и дългоочакваният проект. Започнах да го чета и много ми хареса, но го видях в момент в който нямам възможност да седя на компютъра, за да го прочета, но довечера ще го довърша, задължително! В рядките случаи, когато влизам тук, (не поради нежелание, поради липса на интернет х.х) винаги се оглеждам за този ти проект, и сега оставам приятно изненадана. Ще е изключително удоволствие, да превърна фика ти в мания за мен... отново.
Продължавай в същия дух!

Благодаря за думите, Теди! Трябва само да кажа, че го пиша между другото, докато пиша "Розата". Ох, имам нужда от редакция и за това не я пускам все още! Не знам дали е редно, но ще издам част от двойките, които искам да оформя тук:

Сой-Фон от Bleach <---> Наруто от Naruto Shippuuden
Хюга Хината от Naruto Shippuuden <---> Кучики Бякуя от Bleach
Сакура от Naruto Shippuuden <---> Ягами Райто от Death Note
Цунаде от Naruto Shippuuden <---> Гаара от Naruto Shippuuden
Саске от Naruto Shippuuden <---> Себастиан Михаелис от Kuroshitsuji
Иноуе Орихиме от Bleach <---> Улкиора от Bleach
Зоро от One Piece <---> Шихоин Йороучи от Bleach

Въпреки, че имам толкова много сюжетни линии, не възнамерявам да става съвсем лигаво и да пиша само за любов и романтика. Просто те са допълнение към основните идеи и ми се видяха не лош избор, даже оригинален. В смисъл никой досега не се бе сетил да ги комбинира по този начин и на мен ми се видя много интересно да се пробвам. Даже като се замислих, ще е хубаво да се създаде и вампирски фик, обединил няколко анимета за вампири. Но това ще е в близкото бъдеще!

Хайде, пускам следващото и ще се постарая да пиша по-малки глави, за да може да се четат по-бързо! Ако има някаква грешка, допусната е несъзнателно! Толкова много редакции правих, но едва ли съм могла да поправя всичко... Допълвам, че след седмица, или дори след няколко дни може пак да се позагубя от нет-пространството, защото ще ми се наложи отново да съм извън България. Какво да се прави, работа и пак работа... Друг избор няма.




След като се сбогува във сестра си, Сакура мина през кабинета на Цунаде в сградата на Хокагето, а после се насочи към болницата на Куросаки Ишин. Намираше се в тихия жилищен квартал Нихонбаши и бе по-скоро за хора, които не можеха да си позволят лечението, провеждащо се в Първостепенната болница на Коноха. Понякога ото-сан се възмущаваше на решението й да постъпи в третокласна болница в бедняшки квартал, понеже и парите, които Куросаки-сан й плащаше бяха недостигащи за стандарта, на който бе свикнала Сакура. Това, разбира се, не я бъркаше, понеже продължаваше да живее при рйооши в шинден и пари за храна или квартира не плащаше. За нея парите не представляваха интерес, нито отдаваше значение в това да ги търси всеки ден. Харчеше малката си заплата за книги и медицински свитъци и понякога за дребни сладки, които обожаваше с някаква детска мания.
Дълги години й бяха нужни, за да разбере, че скандалите с баща й, могат да се сведат до минимум, ако просто му отвръщаше с мълчание. Ако не му отговаряше веднага с остър тон и гледаше в земята под краката си, ото-сан я укоряваше няколко минути, а след това просто млъкваше. Така не се стигаше до дрязги, нито викове, както често се получаваше в разговорите, които той провеждаше с Иноуе.
Още щом премина през двукрилната врата на малката болница, течението от хора вътре я блъсна към рецепцията. Отвори плъзгащата се врата на стаята до нея и влезе вътре. В тясното полумрачно пространство нямаше никой. Шкафовете бяха наредени един до друг без празно пространство и тя отвори своя. Метна бяла манта върху кимоното си и смени ботушките с отворени равни сандали. Няколко кичура се бяха изплъзнали от навития й кок и тя ги приглади зад ушите си. Нямаше огледало, така че само можеше да гадае за външния си вид, което изобщо не я притесни. Суетата, макар жените от нейната каста да я имаха в прекомерни количества, й бе чужда и тя нехаеше за дрехи, обувки или грим.
Излезе навън и се подпря с лакти на плота на рецепцията, усмихвайки се на пълната жена срещу нея, затрупана с болнични картони и папки. Капчици пот се стичаха по кръглото бяло лице, наподобяващо питка и уморените й кафяви очи отвърнаха на погледа на Сакура.
- Йошино-сан, какво имаме днес? - ведро попита младото момиче, повишавайки глас, за да надвика невъобразимия шум в антрето.
Жената бутна малка купчина картони по плота и Сакура ги пое, прехвърляйки листовете между пръстите си като карти за игра.
- Преди малко пристигна млад мъж с доста тежко състояние. Докараха го по спешност и ви препоръчвам да поемете първо него. Шизуне-сан все още не е излязла от операция с доктор Тенма, на Яманака-сан й свърши смяната и си тръгна. Останалите екипи и лекари са в кабинетите за спешни случаи и веднага щом се освободи някой, ще го пратя при вас.
Сакура кимна и се отдалечи бързо, провирайки се през тълпата в антрето. Първият картон не съдържаше много информация - прободна рана в коремната област, млад двадесет и пет-годишен мъж по документи с името Ягами Райто, стая втора на първия етаж. Откри го облян в студена пот. Пръстите му стискаха чаршафа на болничното легло под него, а очите му се впиха в Сакура. Тя седна на единствения дървен стол с висока облегалка до него, придърпа лекарският шкаф на колелца до себе си и отвори първото чекмедже. Извади ножица. Спешният екип бе оказал първа помощ, но бинтовете, които обвиваха торса му бяха просмукани от кръв. Втренчи се за миг в голите му широки гърди и постави отворена длан на тях, долавяйки съвсем отчетливо бързото биене на сърцето му, привеждайки се към него. Откритият й поглед срещна неговите мътни очи, които в ярката слънчева светлина, преминаваща през тънките тюлени пердета, изглеждаха черни и проговори бавно и отчетливо:
- Налага се да махна бинтовете и може малко да боли. Въздържам се да ви бия упойка, защото виждам, че търпите на болка, но ако стане нетърпимо, моля не се колебайте да ми кажете, за да ви я поставя!
Той не мигна, нито направи жест, с който да й покаже, че я е чул и Сакура се залови за работа. А след известно време, когато бе свършила и за пореден път го погледна в лицето, очите му продължаваха да я гледат втренчено. Бръчките около устата му се бяха вкопали, а матовата кожа беше мъртвешки бледа. Изуми я решимостта и пълната му адекватност при състоянието му. Неведнъж идваха случаи като него, но обикновено пациентите й виеха от болка и й се налагаше да ги връзва, за да може спокойно да изчисти раната и да им помогне. Този млад мъж я впечатли със стоицизма си - бе простенал на няколко пъти, но с нищо друго не показа, че го боли. Тя постави длан на челото му и отмахна тъмните влажни кичури, полепнали по бузите му, поглеждайки го нежно, сякаш бе дете.
- Справихте се изключително добре, Ягами-сан! - Усмивката й бе окуражителна и ведра. Сигурно приличаше на майка, която хвалеше сина си, но това не влоши доброто й настроение. - Имате ли семейство? Съпруга? Желаете ли да уведомим някой за сегашното ви състояние?
Той затвори за миг очи и едва забележимо поклати отрицателно глава.
- Име... - промълви толкова тихо, че тя се наведе с ухо към напуканите му устни. - Името...
- О, разбира се! Случайно, ако сте забравили, вие се казвате Ягами Райто и сте на двадесет и пет години.
- Не... - той отново опита и погледът му я прониза изпитателно. - Не... моето... име... Вашето... - дълга пауза, през която той вдигна ръката си и тежко я отпусна върху пръстите й - ... име...
Усмивката й застина. Никога досега пациент не бе искал да узнае името й. Всички я възприемаха като част от болничните легла или медицинските консумативи. Нещо от рода, че една спринцовка с опиум от маково семе, вървеше заедно с лекар или сестра и че двете не могат да бъдат взето поотделно. Не знаеше дали греши в това или сама себе си заблуждаваше, като си казваше, че хората като нея са нужни някому, само когато този някой е болен. Въпреки, че тази мисъл бе ужасна и жестока, все пак си бе констатация на действителността, така че не би следвало да я боли. Живееха в свят, в който хората не се интересуваха от лекарите и болестта бе нещо отвратително и едва ли не грешно.
Ягами Райто обаче искаше нейното име и колебанието й се проточи няколко минути. Изразът на лицето му не се промени, нито загуби съзнание, докато чакаше търпеливо отговора й.
- Казвам се Харуно Сакура - оповести накрая тя с тон, който можеше да се възприеме като съжаление, че се казва така.
Очите му се затвориха и пръстите му леко стиснаха нейните. Следващите му думи излязоха от устата му като въздишка:
- Благодаря.
Сакура дълго се взира в изсечените му остри скули и отпуснатите мигли. Слънчевите лъчи позлатяваха косата му. Пръстите на другата й ръка се спуснаха по врата му, надолу към гърдите и за втори път постави длан на сърцето му. Изпита облекчение и щастие, че е жив и по лицето й се разля усмивка.



В чайната "Мизуки" на Акасака бе още тихо. В късният следобед съдържателката Танака Юра се подготвяше за вечерта заедно със свита от десетина прислужници в еднакви сини памучни кимона, заети да изчистят всяко ъгълче на най-известната чайна на Коноха, достъпна само за клиенти, които можеха да си позволят високоплатена компания от първокласни гейши и изискана храна. Оханите бяха на всеки две минути за сестрата на Иноуе, великата Темари. Какъв късмет за нея бе, че именно Темари пожела да покровителства дебюта на Иноуе и мизуагето, за което времето още не бе дошло. От няколко месеца Темари я мъкнеше по приеми и партита в различни чайни, но звездата на Иноуе още не бе изгряла на небосклона, а мизуагето се протакваше.
Не че Иноуе гореше от някакво нетърпение да настъпи този период, но започваше да се чуди дали някога щеше да го има. Темари-сан бе продала своето мизуаге на най-високата цена, съществувала някога в техният свят - двадесет и пет хиляди рьо, но това бе станало така, защото бе осъществен търг, първи по рода си. Сега тя вече имаше данна, който поемаше разноските й. Благодарение на него се ширеше в огромна къща на Йошивара и бе извоювала своята независимост. Неведнъж Темари бе споменавала, че ще си остави още няколко години живот в Акасака преди да отвори собствена чайна и да приключи със живота си на гейша. Успехът й бе невиждан и предизвикваше фурор сред висшите кръгове на Коноха. От части това се дължеше на факта, че бе по-малката сестра на Казекагето на Сунагакуре, най-силният съюзник на Коноха. Темари рядко се виждаше със брат си и поддържаше хладни отношения със семейството си, но така или иначе той идваше да я вижда дискретно без официални визити.
Каква бе изненадата на Иноуе, когато в окията се обадиха, за да я помолят да дойде в "Мизуки"! Темари отсъстваше вече няколко дни от Акасака в компанията на своя данна и Иноуе дълго се колеба дали да приеме предложението на Ито Шинджи - клиентът, който бе пожелал присъствието й. Еуфорията й надделя и тя извика Тацуки да й помогне да се облече и приготви.
Тревогата за Сакура бе натикана в най-далечното кътче на съзнанието й, но въпреки това усещаше тялото си като във вакуум. Движенията й, мислите, емоциите плаваха по течението на болката, а тя бе като перце, подхвърляно по вълничките наляво-надясно. Реши, че ангажимента в "Мизуки" ще й донесе някакво успокоение и след час вече бе готова. Обу лакираните окобо и със ситни крачки се запъти по калдъръмената улица надолу към реката. Полите на тъмнолилавото кимоно с избродирани сребърни пеперуди около глезените пърхаха и наподобяваше на малки вълнички, удрящи се лениво в ерозирал бряг. Светлозеленото оби обвиваше тънката й талия и тя приличаше на една от порцелановите кукли, които красяха рафтовете на библиотеката в кабинета на ото-сан. Куклите бяха шест на брой и макар да бяха древни, съвършенството на тяхната форма не бе накърнена от тежестта на годините. Когато бе малка и кабинета бе празен, Иноуе влизаше в тъмната стая с хартиени щори на прозореца и ги сваляше от рафта, нареждайки ги на татамито на пода. Сега когато се погледна в огледалото на окията преди да тръгне, бе изумена от приликата си с тях.
Пристигайки в "Мизуки", бе посрещната от забързана прислужница, която я въведе в антрето, а после преминаха по излъсканите плочи в огромната градина. Младото момиче бе отведено в най-отдалечената стая на чайната и тя с неудоволствие констатира това, веднага щом дръпна плъзгащата се врата. Тук стените бяха покрити с бледожълта коприна и може би е била чудесна преди времето да остави своите белези. От единият ъгъл таванът бе мухлясъл и мазилката горе се ронеше, а намаслената хартия бе пожълтяла и оръфана. Стаята изглеждаше ужасно занемарена и единственото красиво нещо бе изгледът към градината. Пред верандата се полюшваха клоните на разцъфнала разкошна вишна.
Въздъхна с леко облекчение, когато видя, че в стаята имаше още две гейши, а пред ниската масичка бе седнал на татами Ито Шинджи, заедно с приятеля си, на който тя не му знаеше името, но той винаги придружаваше самурая. Шинджи-сан желаеше присъствието на Темари винаги, когато бе в Акасака, а това се случваше доста често през последния месец. Понякога той идваше с хората си, за които Иноуе бе склонна да мисли, че са му подчинени, но не знаеше това със сигурност. Предполагаше още, че Ито Шинджи е президент на някое дзайбацу на Мотойоши-чо, но не можеше да попита съдържателката на чайната, нито дори Темари. Всички президенти на тези мощни корпорации, съставящи едрия бизнес на Коноха, обикновено бяха подчинени на някой клан от яшики. Компанията от подчинени на Шинджи-сан бе впечатляваща и също тъй загадъчна, но обикновено тя стоеше в сянката на Темари и отговаряше само тогава, когато я питаха за нещо. По-голямата й сестра плуваше спокойно в морето от обожаващи мъжки погледи, толкова естествено, колкото - Иноуе бе сигурна в това! - тя нямаше да се почувства никога. Макар да бе чувствителна и емоционална, забеляза от скоро, че плахата й природа се разкъсва от вътрешна неувереност. Подозираше още, че това се дължеше на откровеното обяснение на Темари за същността на мизуагето, което тепърва й предстоеше и сега се чувстваше... неспокойна.
Ито Шинджи я фиксираше изпитателно и притеснението я накара да се отпусне вдървено на коленете си и да промълви едва чут поздрав, преди да забие погледа си в масичката от лакирано тъмно дърво между тях. Няколко секунди събираше смелост, после предложи да му налее саке, което той прие с кимване на главата. Той наистина бе впечатляващ - тъмнокестенява чуплива коса, кафяви издължени очи, уста, извита в лека усмивка. Горното му кимоно бе светлосиво. Беше облакътил едната си ръка на масата и бе поставил брадичка на нея, наклонил глава на една страна. Изпиващият му поглед я ласкаеше, но притеснението, което Иноуе изпитваше и разтърсваше целият й вътрешен мир не бе от него, бе от приятеля му, който стоеше от дясната страна на Шинджи и през всичките техни срещи бе винаги мълчалив и вглъбен. Той имаше черни прави коси, които бяха вързани на къса опашка ниско на тила му. Овално лице с остри скули и с кожа без нито едно петънце, пъпка или дребен дефект, само нещо като татуировки под очите, подобни на сълзи. И тъмнозелени очи, вперени в някаква точка отвъд човека, с когото разговаряше, сякаш гледаха в друго време. Изключителни, завладяващи очи! Сакура също имаше зелени очи, но те бяха светли. Нямаха нищо общо с очите на този непознат.
Иноуе бе свикнала да разпознава чувствата на хората, с които имаше кратък допир - на непознати или познати. Очите на всички бяха като отворена книга и тя откриваше всеки йероглиф за душевна мъка или радост, колебание или злоба. Светлозелените очи на сестра й бяха като морета, пълни с огорчение и разочарование, но и в тях гореше искри надежда и желание да изпълнява дълга си или онова, което мислеше за правилно. Очите на приятеля на Шинджи-сан бяха преуморени, препълнени, сякаш се бе нагледал на достатъчно болка и сега изпитва апатия. И макар да изглеждаше студен и недостъпен, тя искаше да му помогне, да изпразни по някакъв начин тази пълнота, да го пресуши като чаша. А може би така й се искаше да мисли - желаеше прекалено много някой да се нуждае от нея, искрено и горещо. Не по начина, който рйооши демонстрираха обичта си, не и начина на Сакура, която я приемаше повече като даденост или клиентите по чайните, свикнали да не виждат лицето зад маската. Не знаеше как да нарече по име това свое желание, но бе абсолютно сигурна, че именно този мъж щеше да го задоволи и винаги когато й се отдаваше възможност, го гледаше из под мигли, прекалено очарована и заинтригувана, за да отмести погледа си или да насочи мисълта си някъде другаде.
Не бе споделила това на Темари-сан, прекалено засрамена да признае, че интереса й към човек, на когото не му знаеше името, можеше да я вълнува толкова. Убедена бе, че всички чувства, които изпитва, трябва да бъдат изкоренени веднъж завинаги, но не знаеше как, нито смееше да попита някой за начин. Единственото решение бе да игнорира присъствието му явно така, както той правеше с нея. Не след дълго нервността й изчезна и тя трябваше да си признае, че в компанията на другите гейши успява да се адаптира успешно към средата.
Априлският ден залязваше и последните лъчи опариха върха на вишната, когато Шинджи-сан реши да си тръгне. Кимна към Иноуе, с което й даде знак, че желае да бъде изпратен от нея и тя заситни след него. Топлината на деня си бе отишла и в градината бе легнала дълга студена сянка. Ледени тръпки полазиха по гърба й и тя побърза да прогони лошото си предчувствие. Когато коленичи в антрето, за да му помогне да се обуе, гласа му внезапно я сепна:
- Иноуе-чан, до мен достигна невероятната новина, че сте дъщеря на Харуно Сано - Той проточи името накрая и това я накара да вдигне сивите си очи към него. - Това вярно ли е?
Иноуе наведе лице надолу в лек поклон.
- Всъщност новината не е толкова невероятна. Аз наистина съм дъщеря на Сано-доно.
Той вдигна леко веждата си и замислените му очи се спряха на открития й тил над смъкнатата яка на кимоното й в красивия рисунък на санбон-аши, който Тацуки бе направила изключително внимателно. Кожата там бе с естествения си перлен цвят и той изпита дива еуфория и желание, които не издаде с нищо. Наведе се към коленичилото момиче в краката си и когато тя вдигна поглед към него, очите им се срещнаха.
- Това е малко странно, нали? Недоумявам как изобщо си се изправила срещу авторитета на баща си при все че ми се виждаш твърде... плаха...
Откровеният му тон я обиди и Иноуе забави отговора си миг-два, за да успокои гнева си, но не успя.
- Не искам да демонстрирам лоши обноски, Шинджи-сан, но няма да отговоря на въпроса ви нито сега, нито някой следващ път, ако решите повторно да ми го зададете! - Усмивката й бе каменна и осъзнавайки, че бе повишила тон, додаде по-меко: - Неща, които засягат моето семейство, не могат да присъстват в разговорите ни!
Той отвърна на усмивката й. След това се изправи и напусна чайната без да се обръща назад, оставяйки я полутъмното празно антре със свито сърце. Изпита чувството, че с последните си думи бе подпечатала нещо, което неизбежно се бе отлагало. Когато отново се върна в стаята, където бе оставила приятеля на Ито Шинджи с гейшите, наприятното чувство отлетя някъде далеч, потъвайки в копнежа по едни зелени очи, които гледаха през нея, сякаш изобщо не бе в стаята.

Разноцветните фенери на площада искряха като късчета скъпоценни камъни, нанизани на огърлица. Клоните на разлистените липи, които ограждаха в идеален кръг огромното пространство, шумоляха леко. Глъчката се разнасяше по околните улици, където всички ресторанти и чайни бяха отворени в паметната вечер на Чуунинския изпит. Заслушана в думите на откъслечни разговори и детски смях, провиращ се между телата на възрастни, Сакура бе подпряла брадичка на ръката си и очите й се взираха в неопределена точка в пъстрото множество под нея. Мислите й обаче плуваха някъде другаде. Сетне фойерверките осветиха нощното небе и тя с неохота се върна в света, който я заобикаляше. Ложата на аристокрацията бе отделена от риока на висока платформа, заемаща едната половина от площада и засенчена от огромни чадъри с намаслена хартия. Сред огромните кръгли маси неуморно сновяха прислужници, понесли блюда и питиета. Светлината от падащите фойерверки даде възможност на Сакура да се огледа около себе си за първи път, откакто седна до рйооши преди час и да констатира с болезнена яснота целият фалш на класата си, заобиколена от близки и далечни роднини на клана. Достолепието, с което баща й наблюдаваше околните, бе тежко и нагло. Мразеше демонстрацията му на сила, изсечените превзети и горделиви черти на лицето му, осанката на костеливото му тяло... Мразеше и хората, които му се кланяха уважително, без да забелязват, че всъщност е един кльощав старец с нрав на кисела вдовица. В сравнение с главите на другите кланове, Сано-доно изглеждаше склерозирал дядо с проядена от норми и поведение нагласа, с която да гледа останалите хора и не само собствения си клан. Нима околните уважаваха възрастта му? Дори и Хокагето и даймиото засвидетелстваха един вид почит, която дразнеше Сакура!
А тя, дъщеря му - онази, която се бе заклела да следва баща си сляпо и да уважава клана си, се взираше в лицето му до себе си и се мъчеше да определи какво я вълнува!
Извърна очи от него и погледа й се закова в този на Саске. Бе на няколко метра от нея на друга маса, заедно с брат си и няколко външни човека, сред които се открояваше Данзо, кучето от Полицията. Паметта й услужливо се обади, че единствените Учиха бяха Саске и брат му и устните й потръпнаха от отвращение, наблюдавайки със свъсени вежди Итачи - човека, който бе избил съвсем хладнокръвно семейството си и клана си и бе избягал позорно след това в още по-противната Акатски. Сега той се бе задълбочил в разговор със капитан Смоук от Адмиралтейството на Хюга и Абарай Ренджи, лейтенант от служещите в Сейрейтей на Кучики. Очите на Саске я гледаха изпитателно и тя с надежда си помисли, че би могла да почувства нещо, някакъв трепет или влечение, което да направи съвместният им живот по-поносим. Но онова, което чувстваше като дете, бе отдавна умряло и не бе оставило след себе си никакъв спомен или поне тръпка. Гледаше черните му очи и с нарастващо недоумение осъзнаваше, че все едно гледаше в очите на един непознат.
Изпитваше раздразнение от егоистичните постъпки на Нами и Иноуе, които бяха опозирили Харуно; презрение към горделивото поведение на баща си и Кучики спрямо другите, сякаш са божества и стъпваха по земя, различна от тази, по която стъпваха останалите; състрадание към пациентите си; уважение към учителката си Цунаде-сама и колегите си в болницата на Куросаки-сан. Можеше да отсее, претегли и наименува всяка една своя емоция към хората, с които бе заобиколена, но съвсем не бе подготвена за новата и обезпокояваща... празнота. Защото към Учиха Саске, който след късо време щеше да бъде найн съпруг, изпитваше единствено безразличие. Това би трябвало да й донесе успокоение или облекчение, но вместо това накара очите й да се напълнят със сълзи. Наложи й се да стисне мигли, за да не позволи на грима си да се разтече мелодраматично по лицето й. В празната й глава се появи изражението на младия мъж от днес, на който бе почистила раната и който я бе попитал за името й. Тогава съвсем ясно разбра, че се срамува от клана си и онова, което всъщност представлява, но нямаше начин вече да промени това. Осъзна още, че другите хора я приемаха с името Харуно или без него, но тя сякаш недоволстваше и се противеше. Дори и Саске я приемаше, щом бе поискал ръката й от ото-сан, а когато отново отвори очи, съвсем ясно видя в мрачината пламъчета в черните му зеници. Да, той изпитваше към нея похот и желание, а това я разтърси из основи. Защото въпреки, че бе най-голямата от сестрите Харуно, Сакура бе все още девица и общественото й положение досега винаги спъваше появилите се ухажори. Това, естествено, не спираше Наруто или Ичиго, които я гледаха влюбено и всеки ден й засвидетелстваха верността на чувствата си, но при тях вече играеше собственото й нежелание да ги види в по-различна светлина от тази, в която ги възприемаше като приятели. Докосване по ръката или рамото, покана от Наруто да отидат да обядват рамен или предложение от Ичиго за една бърза тренировка по кенджуцу с бокени, изказано съчувствие или дори приятелска прегръдка, когато някой пациент починеше в ръцете й - тя бе изпитала всичко това. Но сега не ставаше дума само за дискретно докосване или думи между приятели. Представи се Саске, долепен до нея, върху нея, под нея, голото му тяло до нейното голо тяло, дланите му на гърдите си, членът му в...
Потръпна от внезапен студ и обви ръце около тялото си. В гърлото й заседна буца и тя се опита да я преглътне. Мили боже! Не искам Саске да ме пипа, не искам да стои до мен и да ме гледа по този начин, искам...
ДА СЪМ СВОБОДНА!
Стори й се, че изпищя, защото когато се надигна от стола си, ото-сан я стрелна с леден поглед.
- Сакура-чан?
- Отивам да се поразходя - отсече рязко тя и притисна ръка към гърлото си внезапно почувствала парене и болка.
- След малко тръгваме към Кокурюкай - Той вдигна чашата си със саке и зелените му очи се свиха в тесни процепи. - Не се отдалечавай сред тази сган!
- Да, ото-сан! - Сакура наведе глава и бързо се отдалечи от масата.
Премина по дървената платформа, заобикаляйки масите на Кучики Бякуя и сестра му, както и на Шихоин Йороучи, която й се усмихна меко и Сакура й отвърна по същия начин. В мъглата, с която бе забулен погледа й, успя да различи лицата на Сой-Фон и Иккаку, на Кенпачи Зараки и малката му лейтенантка с розова коса, досущ като нея, на цялото пъстро множетсво на Сейрейтей, зърна Хюга Неджи със някакво ново русо момиче от дясната му страна, плахите черти на Хината... Слезе по стъпалата надолу към твърдата настилка на площада, премина масите на ограждащи ги отряди на нинджа-кланове и такива от Сейрейтей, които не бяха толкова влиятелни, че да стоят редом до висшите кръгове на Коноха, и се смеси в тълпата. Буцата в гърлото й натежа и притисна празния й стомах. Зави й се свят, гаденето се надигна и я задуши. Насочи се слепешком към моста, без да усеща блъскането на хората, покрай които минаваше. Стана й задушно и тя се наруга, че не бе яла нищо през целия ден. Само вода и няколко бисквити, които й даде Тенма в болницата. В главата й се промъкна образа на Иноуе и тя горещо пожела в този момент да е до нея и да склони глава на гърдите й. Да изплаче най-черната си тревога. Да сподели най-срамните си и грозни мисли. После пък отново изплуваха измъчените черти на Ягами Райто и почувства сърцето му под дланта си. Прииска й се да е навсякъде другаде - при Иноуе или в болницата, или дори в Кокурюкай, но не и тук.
Добра се със залитане до едно тъмно ъгълче в края на моста и падна на колене. Бръкна с два пръста в гърлото си и се помъчи да повърне, но мускулите на ларинкса се свиха спазматично и от устата й потече единствено слюнка и стомашен сок. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо, а очите й плуваха в сълзи, които тя едва сдържаше, премигваше бързо, за да не им позволи да потекат по бузите.
Тъмната вода на реката монотонно шумеше долу под нея. Липата прегъваше клоните си над главата й и й се стори, че до носа й достига миризмата на морето. По здрач точно когато слънцето угасваше зад хоризонта и оцветяваше линията, която делеше небето от морето в кървавочервено, водата около брега изглеждаше като течно олово - мътно и застинало. Очите на Нами и Иноуе имаха същия цвят...
Почувства докосване по рамото и извърна глава назад. Блестящият дъжд от фойерверките бе престанал и сега само приглушената светлина на фенерите разпръскваше нощната тъмнина. Саске се бе навел над нея и лицето му бе до нейното. В черните му очи обаче нямаше загриженост, а просто учтиво любопитство. Похотливите пламъчета, които й се сториха, че бе видяла само преди малко, бяха изчезнали.
- Добре ли си, Сакура-чан? - Бялата лента на челото му рязко контрастираше на тъмните коси, спуснали се от двете страни на челото му.
- Да... Да. Нищо ми няма - Тя намести черната си бандана със символа на Коноха и погледа й се плъзна по човешката фигура зад гърба на Саске.
Той се извърна назад и поясни успокоително:
- Не се притеснявай от него! Това е иконома ми. Казва се Себастиан Михаелис.
Сакура се изправи на крака, изтупвайки гълъбовосивото си кимоно и кимна на мъжа.
- Приятно ми е да се запознаем, Себастиан!
- И на мен също, милейди! - Непознатото обръщение я накара да вдигне въпросително вежди. Колко по-различно бе от Сакура-химе или Сакура-сан?! Почувства се някак по-добре, особено след като погледна искрящите ириси на иконома, вдълбани в лицето му и загадъчни. Така ли й се струваше или те светеха в червено?
Какъв интересен и впечатляващ мъж, толкова... странен в сравнение със всички, с които бе виждала и общувала досега!
- От къде си, Себастиан?
Очите на Саске станаха по-мрачни.
- Има ли значение? - вметна сухо той и тя отново погледна към него. - Той е просто един слуга и произхода му, както и родното му място, не представляват интерес за никого! Така ли е, Себастиан?
- Да, милорд - поклони се иконома.
Отвратително копеле! Гневът я накара да свие устни, поглеждайки към Саске с цялото презрение, на което бе способна. Ведрото изражение на Себастиан обаче не се промени, усмивката, разтегнала устните му също не угасна. За разлика от нея, той не показа с нищо, че е обиден или огорчен от думите на господаря си. И така бе редно, по дяволите! Единственият човек, който не разбираше отношението между аристокрация и риока, бе тя и побърза да потуши гнева си спрямо Саске.
- Въпреки всичко ми е любопитно и искам да разбера - Сакура си пое дъх и въпроса й прозвуча равно: - Имаш ли нещо против да ми отговориш, Себастиан?
- Разбира се, че не, милейди - Икономът сложи длан на гърдите си и се поклони преди да продължи: - От континента съм, извън Голямата линия.
- Интересно как сте се запознали със Саске-кун, нали? - Усмивката й бе фалшива и язвителна, но мъжът срещу нея явно имаше имунитет срещу такова отношение, защото я погледна искрено и прямо.
- Това бе... Това бе щастлива случайност, милейди. Доволен съм, че имам възможност да служа на милорд!
Тънките й вежди се вдигнаха нагоре.
Какъв шантав свят само!
Учиха Саске се отнасяше с него като с куче и демонстрираше унизително превъзходство, а той казваше, че "бил доволен да служи"! Е, може би в присъствието на господаря си, Себастиан едва ли би могъл да каже нещо по-различно от това, но Сакура имаше чувството, че иконома не лъжеше. Той й казваше истината, а тя бе толкова преситена от фалша, с който бе заобиколена от малка, че вече трудно различаваше истината от лъжата и й трябваше много време, докато разбере кое кое е.
- Благодаря, че се грижиш толкова за бъдещия ми съпруг! - изрече тя иронично, само и само да разклати увереността му. - Може ли от сега нататък да разчитам на теб, когато стане дума за интересите на Саске-кун?
- Да, милейди - Себастиан наблегна на първата дума и отново се поклони.
А в следващият момент светът се обърна с краката нагоре...
Бе съборена болезнено на твърдите камъни и затисната от тялото на Саске. Заваляха стрели и спокойната нощ се превърна в хаос от звуци и светлини. Паника облада тълпата, която се разбяга по площада. Няколко тела на граждани на Коноха, улучени от стрелите се свлякоха покрай тях, а очите на Сакура щяха да изскочат от орбитите си, чувайки свистенето на стрелите, които падаха като клонки по студените плочи. Дъхът на Саске се изливаше по лицето й, а мрачните му очи я фиксираха съсредоточено. Тялото му я притискаше съвсем неблагопристойно към земята и ако не бе шока, че в момента се извършва покушение над него и нея, би могла да се изчерви. Изумените й очи наблюдаваха бързите движения на Себастиан Михаелис над рамото на Саске, който се превърна в неясна вихрушка, хващайки или отблъсквайки стрелите с голи ръце, застанал като невидима стена пред тях.
Дъждът от стрели секна също тъй внезапно, както бе започнал.
- Милорд? - въпросително го назова иконома и Саске го прониза с тежък поглед, извърнал глава назад, все още отпуснал тялото си върху Сакура.
- Намери ги! - отсече рязко. - Намери копелетата, които се осмелиха да стрелят по нас и ми ги доведи живи!
Преди да се загуби в разбунтуваното море на тълпата, плиснало се като порой от площада към свързаните улици, Сакура видя как Себастиан се поклони с ръка на гърдите.
- Да, милорд!

Суматохата в края на моста над река Ширакава достигна до издигнатата платформа на аристокрацията на Коноха и гостите от другите Четири Страни като приливна вълна. Нинджи от Академията, както и лейтенанти и капитани на Сейрейтей веднага се скупчиха около елита с извадени катани и кунаи. Виковете и писъците на риока, стичаща се панически и без ред по свързващите улици, огласиха площада. Напрежението и тревогата облада всички и Годаиме Цунаде го усети по настръхналите косъмчета на ръцете й. Тялото й се напрегна, готова да защити града си. Какво ставаше? Кой стреляше? Акатски или Еспадата? Пирати ли ги нападаха? Златните й очи обходиха покривите на заобикалящите ги сгради, но видимостта й бе значително намалена от чадърите. За това пък за стрелците бяха идеална мишена. Изправи се от стола си и потърси погледа на Гаара, който бе седнал срещу нея. Той й кимна едва забелижимо. Гримасата на лицето му бе скована и той с мъка се опитваше да скрие притеснението си.
- Моля, всички, без паника! - Цунаде се опита да надвика какафонията от писъци на риока и хората от близките маси се обърнаха към нея. Премина между масите, насочвайки се към крайните, за да могат всички да я чуят. - Не бягайте! Просто стойте спокойно на столовете си! - Гласът й бе равен, ръцете й се движеха бавно и забавено, опитваше се по всякакъв начин да успокои тревогата в очите на хората, покрай които минаваше. Достигна масата на Кучики и се наведе леко към Бякуя. - С колко отряда разполагате в момента?
На светлината на фенерите, очите му бяха черни и неподвижни. Лицето му с нищо не издаваше някакъв страх или безпокойство.
- С четири. Останалите бяха възпрепятствани в Сейрейтей. - отвърна й той тихо.
- Искам ги тук на платформата! - тя го изчака да се изправи и се насочи към масата на Харуно. Сано-доно втренчено я наблюдаваше, докато се приближаваше. - Харуно-сан, искам два отряда от нинджи да обходят площада и околните сгради! Струва ми се, че каквато и да е целта им, не сме ние... - Цунаде забеляза празният стол на Сакура. - Къде е Сакура-сан?
- Каза, че отива да се поразходи - Неутралният му глас я шокира. Той изглежда изобщо не се притесняваше, че дъщеря му може да е в опасност. Старецът се усмихна криво, сякаш отгатвайки мислите й. - Не се притеснявайте за Сакура, Цунаде-химе! Определено може да се защитава и сама... А ако не може, - забави умишлено думите си и мътните му очи проблясняха като на котка. - значи не заслужава да носи името Харуно!
Цунаде се извърна рязко в опит да не прочете по лицето й колко е разочарована и разгневена от думите му. Не че не знаеше какво представлява Сано-доно от клана Харуно, но се надяваше на шанса, че той би могъл да се промени. Отдръпна се леко от него и забеляза как извика с кимване Данзо и Итачи, които се отзоваха безмълвно на заповедта му. Джоунини от Академията, в това число Наруто, Шикамару, Какаши и Гай-сенсей образуваха за бързо два малки отряда и се пръснаха в същия момент. Потокът от хора намаля, истерията обхвана околните улици и Цунаде разбра, че трябваше да направи още нещо. Капитан Унохана и малкото й хора стояха малко встрани от главното ядро на Шихоин и Хокагето се насочи към нейната маса.
- Капитане, огледайте за ранени и нуждаещи се! - Спокойните очи на Унохана я накараха веднага да се почувства по-добре. Цунаде почти забрави собствената си тревога и гнева си към Сано-доно. Капитанът на Четвърти отряд на Сейрейтей се изправи веднага, подчинявайки се на заповедта без да спори или коментира.
Напрежението, нагнетяващо се сред масите на аристокрацията, бавно започваше да се отича и Цунаде почти физически усещаше отслабването му. Отрядите на Сейрейтей с еднакви черни хаками и кимона, и с извадени катани въздействаха успокоително на околните. Това може би се и дължеше на факта, че капитан Кучики с нищо не показа притеснението или страха си, а той бе ярък символ сред тринадесетте отряда самураи. Силата му, макар да не я демонстрираше, бе много по-обаятелна и впечатляваща от глупавата самовлюбеност на Харуно Сано. За пореден път Хокагето си зададе въпроса с какво толкова можеше да изпъкне един старец, но даймиото бе прекалено лоялен именно към клана Харуно и никой не оспорваше авторитета на Сано-доно. Той стоеше на върха, заедно със самите съдии и участваше в управлението на Коноха, докато тя - Хокагето, бе длъжна да се подчинява на вече издадени заповеди без право да ги променя или коментира. Обществото им бе изключително кастово, съставено от отделни прослойки, кланове и родове. Да си господар бе карма и свещен дълг. Да служиш на господаря също бе карма и дълг. И нито едните, нито другите можеха да се противопоставят на това, да избягат или да се скрият от задълженията си първо към клана, а после към Коноха и даймиото.
Но въпреки синхронията в техния свят, съществуваше някакво... злополучно стечение на определените фактори, които ги сформираха. Длъжността на Цунаде като последствие от тези фактори, не пречеше да го види, както и някой от нейната класа и бе убедена, че всеки осмелил се да следва логиката й на разсъждение, в крайна сметка си е задавал този въпрос.
Как аристокрацията, чиито символи са даймиото и съдиите, можеха да приемат в лоното си банда убийци, каквито бяха клана Харуно, а самураите на Кучики и Шихоин бяха отделени, почти изпъдени в специално заградено място в яшики и действаха в сянка?
Нинджите и Академията бяха сбор от хилядолетна история на една обществена прослойка, която в ранните години на техния свят, бе непризната и отхвърлена. Идваха от кастата хинин. По-надолу от хинин бяха само нечовеците, иначе казано животните. Но в самото начало светът е бил разделен и разтърсван от непрестанни войни между кланове. И тогава изведнъж, като със щракване с пръсти, се изградила историята на Петте Страни от Голямата линия. Била създадена Конохагакуре от три нинджа-кланове, тези на Харуно, Учиха и Сенджу. Другите кланове са се присъединили в един по-късен етап и съвсем закономерно (или не!) останали в сянка. Кучики и Шихоин бяха сравнително млади, съставени изцяло от самураи, спазващи висок морален кодекс, наричан бушидо.
Ето как нинджите на Харуно имаха повече влияние от самураите на Кучики и Шихоин, чиито корени бяха впити на континента и там влиянието им бе по-голямо, отколкото тук на островите. Въпреки всичко си бе странен факта, че Харуно участваха в управлението, докато другите аристократични кланове бяха избутани на по-долното стъпало. Имаше нещо мътно, което я човъркаше отвътре и често пъти Цунаде си задаваше въпроса какво по-различно са дали Харуно от другите, че така бяха превилигировани.
Каквото и да беше, Сакура като първородна дъщеря на Сано-доно не знаеше нищо, а до преди време Цунаде си мислеше, че ако има протеже от Харуно за ученик, щеше отчасти да контролира ходовете и прекомерната амбиция на Сано-доно. Обаче се бе излъгала и безпокойството й нарастваше. Дори уговореният брак между Сакура и Саске й се струваше параван, зад който се криеха нечии нечисти намерения.
Цунаде се отпусна уморено на стола си и за пореден път потърси утеха в погледа на Казекагето на Сунагакуре. От колко време криеха връзката си? Достатъчно, за да й покаже, че едва ли ще я разкрие или ще направи обществено достояние. Още по-нелепо бе и да направят шинджу, както постъпваха безхарактерните и глупави хора, които не намираха друг изход. Все повече усещаше надвиснала опасност над Коноха и мрака, идващ сякаш от Харуно Сано, който диктуваше и управляваше живота и решенията в широк диапазон, обхващащ хора на ета и такива с ранг като нейния.
Усмивката на Гаара разтегна устните му и в светлите му очи блеснаха игриви пламъчета. Мисълта й само за миг се отклони от черните коловози на предчувствията и също му се усмихна в отговор. Обеща си, че тази нощ, след като се приберат в яшики, щеше да прегърне Гаара и да не го пусне до сутринта.



На тъмният бряг нищо не се виждаше и Луфи напрегна очите си в опит да намери нещо, което да подсказва, че Нами е права.
- Нами-чан, нищо не виждам! - провлачи той и се извърна към нея. - Сигурна ли си, че изобщо тук има село?
Сивкавата свелина на луната се спускаше по високите скули и правия й нос. Очите й бяха в сянка.
- Разбира се. Идвала съм често тук... като малка.
Още не бе разказала пълната история за това коя е и каква е, пък и дори да им бе намекнала нещо, едва ли Луфи или Усопп биха разбрали и частица от това, което би трябвало да им внушава името Харуно. Може би само Санджи или Зоро биха могли, но те стояха зад тях и не помръдваха. Беше накарала Луфи да акостират далеч от официалното пристанище на Коноха и бе споменала само, че трябва да внимават от Адмиралтейството, което тук не можеха да разбият току-така. Едно, че се притесняваше да не попаднат в затвора още преди да са мигнали, друго, че не искаше да представя пълния блясък на кариерата си на пиратски кораб пред рйооши. Баща й бе способен да я убие и с това да приключи завинаги с нея. Бе някак по-... благородно и бързо, като сепуку. Нами повече се притесняваше от майка си. Ока-сан щеше напълно да я пренебрегне и да се отрече от нея, щеше да направи така, че да се почувства толкова виновна, колкото никога не е била. Да, тя бе по-плашеща и много по-агресивна от баща им! Засега щеше просто да изчака известно време, преди да им разкрие истината за себе си. Както и екипажа на Луфи, така и рйооши не бяха готови да я разберат или да я приемат.
Санджи не бе любопитствал повече след разговора, в който откровено му бе признала цялата истина за себе си. Това отчасти я успокояваше, отчасти още повече я притесняваше. Явно той демонстрираше онова, което правеха други хора в подобни ситуации, а именно да не говорят за проблема, за да го омаловажат и опростят. Само че тя не само се вълнуваше от завръщането си у дома, но с известно неудоволствие трябваше да признае, че се страхува прекалено много от реакцията рйооши. Едно бе да се изправи пред Сакура или Иноуе, които бяха по-меки и които (бе сигурна!) щяха да й простят. Съвсем друго бе да обяснява поведението си пред ока-сан и да изисква разбиране.
Беше достигнала до същественият етап от живота си, в който търсеше някакво равновесие между решенията си и подкрепата от семейството си. Терзаеше се от огорчение или болка сега, когато бе отхвърлена и заклеймена от тях. Чувстваше се като самотно дете, изоставено на площада, което търси верния път към дома. Вътре в себе си знаеше, че ако успее да балансира между живота си и изискванията на клана, да открие малко мостче, което да ги свързва, ще може да продължи пълноценно напред и само тогава би дала всичко от себе си, за да последва мечтата си, както и тази на капитана си.
- Добре - Луфи енергично се запъти към долната палуба на "Гуен Мери" - По-добре да свием платната, докато сме на сушата, пък и така ще избегнем конфронтации с марини!
Екипажът го последва послушно.
Нами бе последна. Сърцето й тупкаше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Трепереше от някакво предчувствие и не смееше да го сподели с никой.
Това чувство не я напусна дори когато слязоха на сушата и краката й затънаха в топлия пясък на плажната ивица, подобна на малка подкова, вдълбала се в залива. Хладният въздух се провираше между листата на дърветата и сякаш стенеше. Тя се насочи уверено напред и този път другите я последваха един след друг - първо Луфи, после Санджи и Зоро, накрая остана непрестанно озъртащия се на всички посоки недоверчив Усопп. Тръгнаха по протежение на плажа и скоро достигнаха дървения кей. В тъмните води се люшкаха в хипнотичен ритъм няколко рибарски лодки, а от тъмните сенки пред тях се очертаха силуетите на сламени колиби, скупчени около единствената улица на селцето. Тишината бе плътна като в гроб и докато преминаваха по уличката, спокойствието бе нарушено само от кратко изджафкване на куче. Пътят преминаваше в широк калдаръм и пресичаше гората като дебела сребърна нишка, проблясващ на студената светлина на луната.
- Колко остава до Коноха, Нами-чан? - наруши тишината легнала между тях Зоро.
- Около половин час. Намираме се в най-близкото село до официалното пристанище Сендзуру. Коноха обхваща почти цялата площ на острова и едва ли сте виждали по-голямо село от нея - усмихна се тя в отговор.
- Колко подобни рибарски селца има тук? - включи се в разговора и Усопп.
- Само три, плюс това, през което вече преминахме. Освен ако за десет години не се е променило нещо, но силно се съмнявам.
Зоро подсвирна тихо.
- А може ли да попитам колко време ще останем тук. Не че имам нещо против да се залежа, но предпочитам в скоро време да отпрашим към морето...
Нами не каза нищо, прикривайки разочарованието си. Бе спасена от Санджи, който за първи път откакто бяха акостирали, проговори дрезгаво:
- Колкото е необходимо. Предпочитам да остана повече време тук и да се запозная с живота в Коноха. Някой изобщо чувал ли е какво се говори за Петте Страни?
- Не ми казвай, че ти си чувал! - Луфи рядко използваше ирония, но сега тя прозвуча като плясък на камшик. - Аз съм чувал - подчерта сухо той. - И мога да кажа още, че знам нелицеприятни неща за Коноха, които ме амбицират още повече да се махна от тук!
- Настоявам, Луфи-кун, да останем повече време на острова! - Санджи не обърна внимание на тона на капитана си. - Чувал съм, че кухнята е невероятна и бих искал да я опозная по-обстойно.
- Кухня - промърмори Луфи и Нами се усмихна в мрака, почти виждайки как колелата в мозъка му се првключиха на други обороти.
Санджи умееше да привлече интереса на капитана към нещо, което напълно ангажираше мисълта му, защото колкото и грозно да беше, Луфи не мислеше за друго освен за съкровището на Златния Роджър и месо, сготвено в кухня.
Сенките на гората я потискаха още повече. В далечината започна да се чува глух тътен, а после изведнъж нощното небе бе осветено от фойерверки, изсипали се като златен дъжд над града. Гъстите клони на боровете се дръпнаха встрани и групата се оказа на върха на малка поляна. Светлините на селото се разстилаха пред тях като море, от чиито дълбини се раждаха светулки. Нами огледа изпитателно спътниците си на светлината, избухваща като слънца. Лицата им бяха изумени.
- Боже Господи! - Усопп изграчи, останал без дъх. - Виждам сгради до хоризонта! Колко е голямо това село?
- Островът на Страната на Огъня е най-големият от групите острови на Петте Страни на Голямата линия. Конохагакуре е бързоразвиваща се столица - отговори плавно Нами и бе възнаградена от шумно поемане на дъх. - Няма да видите друго подобно село! - повтори, осъзнала, че го казва с някакво чувство на гордост, сякаш селото й принадлежеше. - Вътрешността на Коноха е като джунгла и е съставена от стотина квартала, разделени терасовидно във формата на неправилна подкова около Сендзуру, като отстрани стои яшики - комплекс сгради и имения на аристокрацията. В някои крайни квартали има незаселени още площи, но за десет години селото може да има по-различен облик.
- Имения? - Мисълта на Усопп превключи на родното му място. Бе виждал имение и можеше да предположи каква огромна площ заема то. - Нами-чан, каза, че си от известен клан. Да не би да живееш в такова имение в яшики?
- Да - потвърди неохотно тя. - Имението на баща ми наистина е огромно. Шинден се казва Кокурюкай.
- Общност на Черния дракон?! - преведе смисъла на името Зоро и веждите му се свиха над очите още повече.
- Според легендата клана Харуно са били повелители на последните черни дракони. Гербът ни представлява идеален кръг. В главния салон на Кокурюкай има голям черен флаг, на който е извезан със златни и сребърни нишки дракон захапал опашката си, а тялото му образува кръг - допълни Нами.
- Искам да го видя! - ентусиазирано проговори и Луфи, напълно забравил скрупулите си относно слуховете, които бе чул за Коноха.
Как да им обясня, че едва ли бих могла да ги поканя чистосърдечно у дома, като знам, че баща ми ще ги сметне за някои долнопробни ета или дори по-лошото: за риока, и ще ги изгони без да се двоуми?! Крайчетата на устните й увиснаха надолу, но тя кимна с глава, когато видя погледа на Луфи, насочен към нея. Може би след няколко дни реалността, сред която ще бъдат, щеше да им каже много повече от всяка нейна дума.
В далечината виждаше огромният зид, опасващ града като крепост. Предполагаше, че вратите ще са отворени широко и както винаги на портите щеше да има точно два отряда - един, съставен от нинджи и един - от самураи. Стената бе разделена на кули, извисяващи се на всеки двеста метра и в тях обикновено дежуреха денонощно по два отряда в случай на евентуално нападение или война. От Последната Нинджа Война бяха минали близо петдесет години без никакви сериозни катаклизми, които да променят монотонното развитие на Коноха. Онова, което я разтърсваше из основи не бяха природните бедствия или серийните пожари, които обагряха лятното небе над крайните квартали, нито дори нападенията на обикновени, анархистични групировки, станали вбесяващо ежедневие или пък войните... Бяха всъщност проблемите, свързани с престъпността в райони като Шибуя, Девенчофу или Руконгай и доколкото си спомняше, когато бе малка, й забраняваха да си показва носа извън Кокурюкай без телохранител. Силно се съмняваше, че това сега би могло вече да е решено и проблемът да не е толкова злободневен. Може би ако Коноха бе малко село с малка населеност, нинджи и самураи биха могли да я контролират, но мащабите й бяха прекомерно големи, а аристокрацията представляваше просто капка в разбунено море от различни етноси, кланове и родове, живеещи в "сглобка", която при други обстоятелства би се счупила.
И сега гледайки дома си, сияещ с безбройните светлини, с фойерверките, пръскащи се над него и издяланите лица на Хокагетата в скалата, извисяваща се заплашително на север от селото, осъзнаваше, че колебанието й нарастваше. На кораба бе решила да се прибере в Кокурюкай веднага щом крака й стъпи в Коноха. Сега внезапно промени решението си - щеше да заведе приятелите си в изоставената малка резиденция на Харуно в Ропонджи близо до търговската част на града, а утре щеше да прескочи с рикша първо до Иноуе в Акасака. Знаеше, че един час при сестра си, щеше да набере нужната смелост, за да се изправи пред рйооши и Сакура. Сърцето й трепна от спомена за Кокурюкай с огромните зелени площи зад къщата и вишните покрай езерото, които сигурно бяха цъфнали и цветовете им се ронеха над гладката повърхност на водата като розов сняг.
Домът й изглеждаше толкова близо... и толкова далеч, като мираж в огнена пустиня. Страхуваше се да протегне ръка напред, за да не изчезне видението с досег до реалността. Онова, което изненадващо се промъкна в душата й, бе щастието, че отново си е у дома. Никога досега не бе изпитвала едновременно и радост, и болка, и очите й се напълниха със сълзи. Зарадва се, че е тъмно и никой нямаше да ги види и погрешно да изтълкува плача й.
Когато тръгна надолу по склона, следвайки виещия се път, вятърът задуха в гърба й, побутвайки я да върви напред. Останалите я последваха без да обелят нито дума повече.

Далечният тътен на фойерверките събуди Райто. Няколко минути лежа неподвижно в болничното си легло със затворени очи, асимилирайки бавно преживяното от изминалия ден. Усещаше тялото си, сякаш то бе кукла на конци и за да направи дори едно движение му коства прекалено много енергия. Не чувстваше никаква болка. Значи след като свърши, тя му бе била инжекция с опиум, най-вероятно за да го приспи. Спомените му за нея бяха някак нереални и мъгливи, чертите на лицето й, се плъзгаха по разводненото му съзнание, сякаш образ й се оглеждаше в река, но името и тона на гласа, с който се бе представила пред него, не можеше да забрави, нито би могъл да ги причисли към съня си. Защото тя бе жива и реална, като въздуха, който преминаваше през пресъхналото му гърло. Тя съществуваше.
Харуно Сакура.
Дали имаше нещо общо с аристократичния клан Харуно? Глупаво бе дори да си помисли, че тя би могла да работи в болница, по-различна от Първостепенната, ако наистина бе уважаван член на Харуно! Повечето аристократи почти не излизаха извън дебелите стени на яшики. Някои посещаваха чайните на Акасака или им се налагаше да отиват към търговската част на Ропонджи, към тихия квартал Мотойоши-чо, където се помещаваха дзайбацу на клановете. Яшики се крепеше преди всичко на подчинени и слуги, които живееха в именията на господарите си. Да, глупаво бе да се залъгва, че жена от клана Харуно би могла да бъде в болница в беден квартал като този. Просто съвпадение на имена, нищо повече.
Повдигна бавно клепачи, отбелязвайки с крайчеца на съзнанието си премигващата светлина през процепите на хартиените щори, спуснати пред прозореца. Сенките се гонеха в ъглите на голата стая, в която нямаше нищо друго освен две болнични легла и нощни шкафчета. Стори му се, че на другото легло имаше някой и се помъчи да се повдигне на лакти, за да разбере дали е така, но от усилието му се зави свят и той се отпусна тежко на гърба си, втренчил поглед в тавана. Пред стъклената врата, която отделяше стаята от коридора, премина сянка и се чу шляпване на парцал, после до носа му достигна острата миризма на стерилен разтвор. Тътенът, идващ несъмнено от центалния площад на Коноха секна изведнъж, светлините угаснаха и стаята потъна в мрак.
Райто се почувства невероятно самотен и болката от това легна на гърдите му като труп. Миса сигурно вече бе на площада в компанията на Хюга, без изобщо да подозира къде се намира той в момента. Преди седмица се бе запознал и с Такада-сан, но връзката им бе по-скоро някак платонична и формална и при други обстоятелства едва ли би поискал присъствието й. Какъв глупак бе да се поддава на моментната си слабост! Утре нямаше да усеща това, бе убеден в това! Утре света щеше да си е както преди...
Усилието, с което държеше очите си отворени го изтощи напълно и потъвайки отново в съня си, благодари на Харуно Сакура, че му бе дала опиум, спасявайки го от тягостната самота, която се бе появила от нищото. Само в съня си, нямаше да бъде сам, нито щеше да чувства болка от този неоспорим факт.



Светлите очи на Хината, досущ като тези на братовчед й Неджи, проследиха с тревога Наруто, който се скри с групата на Шикамару сред покривите на околните сгради. Чертите на плахото й лице се вкамениха и тя понечи да стане от стола си, но бе задържана от ръката на Неджи, която се отпусна леко на пръстите в скута й. От другата му страна седеше новото му момиче и нервно гризеше ноктите си. Насили се да си спомни името й, но не успяваше, въпреки че я бе виждала нееднократно на кориците на най-известните женски журнали и дори в началото на вечерта се бе представила.
- Моля ви, Хюга-сама! - проговори бавно Неджи и макар думите му да се отнасяха за нея, погледът му не се отместваше от паникьосаната тълпа, която се блъскаше нередно по площада. - Останете на мястото си! Чухте какво каза Хокагето, нали?
- Аз имам Бякуган. Ако изляза на открито, мога да видя нападателите. Трябва само да отида при Данзо и...
- Глупости! - отсече Неджи. - Никой не ви е извикал. Никой не ви е задължил да го правите! Седнете!
В гърдите й пламна възмущение. При други обстоятелства не би парадирала с превъзходството си над него, но сега самоконтрола й се срути като изгнил мост от придошла река.
- Изглежда съм по-загрижена за безопасността на хората тук, пък уж и двамата сме нинджи! - Тя не смекчи по никакъв начин язвителността на тона си и макар да не повиши глас, русото момиче от другата страна на братовчед й впи погледа си в нея.
- Нито Харуно, нито Данзо, нито Итачи забелязаха присъствието ви - Очите му не се отместиха от точката, в която гледаше, без да покаже с нещо, че е обиден от думите й. - И това си е напълно в реда на нещата. Вие сте Хюга и макар да сте били дълги години в Академията и нивото ви да е джоунин, задължението ви е да сте в дзабацу на Хюга и да оставите защитата на Коноха на други - Имаше логика в онова, което казваше и знаеше, че е прав. Всеки от петте клана имаше дзайбацу, заедно с няколко по-малки такива на Мотойоши-чо, образувайки своеобразен изглед на света им. Повечето президенти на тези корпорации бяха членове на съответното главно семейство на съответния клан. Единствени, които нарушиха това бяха Харуно, като дъщерите на Сано-доно не участваха в дзайбацу на клана Харуно. Сакура бе лекар в някаква болница в бедно предградие, недалеч от тук и въпреки, че продължаваше да живее в яшики, интереса й бе нулев. Другите й две сестри напълно прекъснаха взаимоотношенията си със семейството си и по този начин лепнаха грозното клеймо на позора, който при други обстоятелства, ако не бяха на върха заедно с даймиото, нямаше да бъде изкупен. От Хината се искаше да бъде в дзайбацу на Хюга и знаеше, че никой нямаше да изисква присъствието й в мисии или щеше да участва в бойни действия. Беше куноичи само докато бе в Академията, но достигайки най-високия нинджа-ранг, това бе просто праг към признаване от другите кланове. Братовчед й бе в Адмиралтейството, наследявайки поста от мъртвия си баща, а през свободното си време посещаваше Университета, където следваше, а тя трябваше да заеме мястото на своя баща, който вече бе прекалено болен.
Хината се отпусна назад примирително, а пръстите й се стиснаха в юмруци. Забелязвайки това, Неджи отдръпна ръката си. Площадът започваше да се опразва и напрежението сред аристокрацията видимо да намалява. Стрелите секнаха, а нощта отново върна предишното си спокойствие. Тълпата се отече като канал към главния булевард и постепенно се разреди по околните улици. Тържеството свърши.
- Мисля, че трябва да ви кажа нещо! - продължи след късо време Неджи и тя погледна към неподвижното му лице. Усети неприятното усещане, че й предстои да чуе нещо, което няма да й се понрави. Той направи голяма пауза, сякаш събираше смелост да бъде откровен. - Днес имах кратък разговор с Хиаши-доно, който искаше да ми съобщи нещо. Настоя преди да заемете поста му в дзайбацу да отидете на допълнително обучение.
- Какво... да направя?... - Баща й в никакъв случай не бе импулсивен, нито глупав, за това и естеството на желанието му я изненада. - За какво обучение става дума?
- Преди няколко месеца станахте джоунин и с това обучението ви в Академията приключи. Хиаши-доно е възхитен от високите ви резултати, за това няма спор, но... - Неджи отново се поколеба. - Може би... Може би, трябва да поговорим по-късно!
- Не! - отсече рязко Хината. Тънките черни вежди се свиха над носа и тя заповеднически махна с ръка. - Сега! Вече започна! Какво е поискал баща ми от мен и защо не ми го каза той, а използва теб?!
- Всъщност мен ме използваха, за да преговарям с Кучики-сан и едва днес баща ви ме помоли да ви съобщя решението му.
Тя разтърка слепоочията си, опитвайки се да премахне болката, от която главата й натежа внезапно. Прииска й се веднага да махне фуркетите от кока на косата си и да я освободи. Прическата бе опъната прекалено много и й се струваше, че сковава всяко нейно движение на главата. Каква досада бе да оправя външния си вид, загубвайки един час за това, вместо да отиде в стаята за тренировки и да потренира малко!
- Момент! За какво всъщност става дума? - повиши раздразнено тон Хината. - Съвсем се обърках! Бъди по-изчерпателен и конкретен, за Бога!
- Преди седмица Хиаши-доно ме помоли да си уговоря среща с Кучики-сан. Иска да продължите обучение в Сейрейтей, което да трае колкото трябва.
- Как така обучение? Аз съм джоунин и съм нинджа. В Сейрейтей се обучават само самураи.
- Именно. Хиаши-доно смята, че изкуството на самураите само би ви помогнало в дзайбацу. - Неджи най-накрая обърна очите си към нея и устните му потръпнаха в усмивка. - Хиаши-доно иска от вас да следвате бушидо.
Бушидо?! Лудост! Това бе светотатство!
- Предполагам, че Кучики-сан не се е съгласил, нали? - Гласът й преливаше от сарказъм, който той не забеляза.
- Напротив. Ще постъпите след няколко дни в Сейрейтей и ще се обучавате в Шести отряд. Неговия. Хиаши-доно е повече от доволен!
Устата й зяпна от изненада и тя поклати глава невярващо. Извърна се настрани и проследи с поглед тялото на Кучики Бякуя, който се върна на стола до сестра си. Брадичката му бе вирната нагоре и от цялата му поза лъхаше такава надута самоувереност, че чак й се догади.
- Това е... немислимо! Аз съм нинджа и съм от Хюга! Какво ще търся в Сейрейтей? - Неджи не отговори на въпроса й, който увисна в моментната тишина между тях. Хината продължи: - Още сега ще говоря с татко! Какво си въобразява, че прави? Ами даймиото, Харуно-сан и другите кланове? Това е... това е... най-невероятното нещо, което съм чувала!
- Не знам подробности, Хюга-сама, но разбрах, че другите кланове вече знаят това и от тях едва ли ще има проблеми. Всичко е уредено!
- Нужна съм на татко тук! - натърти тя. - Трябва в скоро време да вляза в сградата на дзайбацу. Аз съм единствената му наследница! Какъв Сейрейтей?! Какво обучение?... Той се е побъркал! Пък и... аз владея Бякуган. Не използвам катана! Освен това бушидо се изучава от крехка възраст! - Осъзнаваше, че мисълта й е разпокъсана и доводите й се нахвърляни без ред, но бе толкова изненадана от новината, че дори не знаеше какво говори.
Неджи продължаваше да я фиксира с изучаващ поглед, който изобщо не я подкрепяше, нито я утешаваше. Почувства се сама като остров в безбрежен океан.
- Може би това се дължи на факта, че от малка тренирате кенджуцу и яйджуцу и определено се отдавате на тези хобита със страст.
- Ти сам го каза! Те са просто хоби!
Братовчед й се наведе напред и лицето му се доближи до ухото й. Тя напрегна слух, за да чуе прошепнатите му думи.
- Хиаши-доно разбра за вашата връзка.
- Каква... връзка? - И в следващият момент, когато погледна към Неджи, тя разбра какво намеква. Лицето й пламна от гняв. - Нелепо е! Нямам никаква връзка!
- Нима намеквате, че нямате интимни взаимоотношения с риока? - упорито настоя той.
- Не намеквам нищо! Аз нямам връзка с никой бил той риока или някой друг! И което е по-важното - дори да имам, теб това не те засяга!
- Виждали са ви няколко пъти с Узумаки Наруто за последният месец, откакто той се прибра със Джирая.
Какъв кошмар! Как е възможно някой да си въобрази такова нещо? Може би, ако баща й я бе обвинил преди няколко години, че има чувства към Наруто, тя щеше да склони глава примирително и да си признае истината. Но Неджи вече го бе споменал - видяха се няколко пъти и не бе изненада да разбере, че вече го приема като приятел, на когото може да сподели някоя тревога! Ала да има с Наруто интимни взаимоотношения си бе оскърбление и тя реагира импулсивно. Удари плесница на самодоволното лице на братовчед си, привличайки любопитни погледи от околните маси върху себе си, включително и този на Кучики Бякуя.
- Ти си ме виждал, нали? Ти си казал на баща ми тези глупости за мен и Узумаки-сан? Как смееш да лъжеш и с какво право се месиш в моя живот? - Русокосата дама на Неджи изписка театрално и гнева на Хината избухна като бомба. Изправи се бавно от стола си и подпря длани на масата, привеждайки се към нея. - Млък! Не искам да чувам гък най-вече от теб! - Устата на Неджи се отвори и той понечи да каже нещо, но тя го пресече с ръка. - Казах на твоята таю да не казва нищо! Това се отнася със същата сила и за теб! Тази ли е новата, която ще демонстрира цумиягу но кото,хм? Или по-добре недей да ми казваш нищо. За разлика от теб аз не се интересувам какъв живот водиш! - Отвърна поглед от лицето на Неджи, което почервеня от ярост и тя видя как стисна пръсти. Явно едва се сдържаше да не й върне плесницата, която тя си позволи да му удари пред всички. - Прибирам се!
Хината се завъртя на пети и тръгна към стъпалата на платформата. С крайчеца на окото си забеляза как Бякуя я гледаше любопитно, а гнева още повече заклокочи в гърдите й. Кимоното почти я спъваше, правеше я тромава и непохватна. За това когато стъпи на изгладените плочи на площада събу семплите си сандали, стъпвайки с белите си таби и повдигна полите на розовото си кимоно чак до бедрата, оголвайки краката си пред изумените погледи на членовете на другите кланове. Това бе неприлично поведение, съвсем неподходящо за една Хюга, но в момента това бе най-малкия й проблем. Понечи да хукне нагоре по улицата към яшики, но бе спряна от нечия ръка, която я хвана за китката.
Изтръгна се вбесено от леката хватка и се олюля от инерцията си. Когато вдигна поглед, видя, че пред нея стоеше лейтенанта на Кучики Бякуя, който бе присвил очи и се опитваше да не гледа към голите й крака.
- Ще ви придружа до шинден, Хюга-сан! - рече той.
Изпита внезапна умора. Нямаше сили да спори. Освен това изведнъж почувства, че сълзите й ще потекат по страните й и с това щеше да предизвика небивал скандал. За това просто се обърна и без да удостои с внимание подчиненият се скри тичешком в мрака на улицата, последвана от самурая.



Наруто усещаше присъствието на врага, сякаш нечия ръка го докосваше по ръката. Именно това бе развил през трите години, докато отсъстваше от Коноха и на това бе наблегнал като обучение Джирая. В Академията бе съвсем наясно със способностите си и си мислеше, че може да разчита на прекомерната чакра на Кюби, затворена в него. Обикновено тя се освобождаваше наведнъж като шашка динамит, поставена на точното място, избухнала в точния момент. Помитащата й сила бе огромна и нанасяше желаните поражения, спасявайки го от евентуална заплаха. Но въпреки това бе слаб нинджа и Джирая му обясни подробностите за това в един мек късен следобед, в който седяха на плажа на един от островите на Кемуригакуре с кръстосани крака и наблюдаваха залеза.
Беше един от най-ярките му спомени, именно защото бе научил цялата истина за себе си и разбра напълно пътя, който трябваше да следва. Осъзна с болезнена яснота, че връщането на Саске и спасяването му от Орочимару бе просто детска приумица и това му донесе... облекчение. Отдавна бе започнал да се съмнява, че Саске би искал да се върне отново в Коноха и да закрепи връзката, която доброволно бе скъсал. Някъде вътре в себе си знаеше, че и Сакура го осъзнава, а проведения разговор с Джирая тогава сложи края на детските му заблуди и постави началото на едно ново начало, с което погледна света около себе си.
Тихите вълнички на безлюдния плаж се плискаха гальовно в брега. Отдръпващата се вода влачеше търкалящи се камъчета и пясък със съскащ звук, после отново ги връщаше. Бяха открили зелената лагуна съвсем случайно в един от походите, които Джирая организираше ежедневно. В началото наподобяваха на детска игра с прости, но непосилни правила. Състоеше се в това да открие предмет в даден участък, използвайки само чакра. Предметите бяха пакет бонбони или оризови бисквити, понякога цудзуми или кунаи, скрити предварително от Джирая. Санинът се мъчеше да убеди Наруто, че всеки предмет, докоснат от човек, излъчва чакра, която предмета поема като гъба. Добрият нинджа би могъл да усети поетата чакра като пулс, само ако може да концентрира своята собствена. Това бе основата от изкуството на киайджуцу, чиито представители бяха харагеите, което (пак според Джирая!) владееха и самураите в Сейрейтей, и специалното състояние на Бякугана на Хюга. До онзи следобед Наруто се бе провалял винаги в търсенето на тези предмети и недоволството му личеше ясно по свитите руси вежди над сините очи, които в жълтата светлина на залеза изглеждаха някак избледнели и прозрачносиви.
- Казах ти, Еро-сенин! Това, което се опитваш да направиш от мен, е невъзможно! - изрече тогава през стиснати зъби Наруто. - Аз нямам Бякуган, нито съм Кучики или Шихоин. Единственото, което притежавам и което има цена е Кюби и ти го знаеш!
- Май се опитваш да ми кажеш, че можеш да разчиташ единствено на Кюби, за да нападаш или да се защитаваш, така ли?
Горчивината в тихите думи на Джирая още повече го разгневи.
- Това е истината! - изръмжа той в отговор. - Разбрах това още в училище, а в Академията окончателно се убедих, че без Кюби съм просто един обикновен човек.
- Доста се подценяваш като син на Четвъртия Хокаге, Наруто - Тембърът в гласа на Джирая не се промени.
Шокът от изненадата го накара да го погледне със зяпнала уста и да впие поглед в лицето на учителя си.
- Това е... невъзможно!
Небето бързо притъмняваше. Слънцето се бе скрило под линията на хоризонта и оцветяваше облаците, които сякаш плуваха във водата, в кървавочервено и розово. Обадиха се далечни призивни крясъци на чайки. Притъмнялата гора отговори с тежко мълчание.
- Би ли повторил онова, което каза току-що, Еро-сенин! - помоли остро Наруто, след няколко секунди тишина от страна на Джирая. - Каза нещо, което е... безумие!
- Защо мислиш така? - контрира го спокойно Санинът, въздъхвайки шумно.
- А защо да не мисля така? - отговори с въпрос той. - Излиза така, че знаеш повече неща за мен от мен самия... От къде на къде ще съм син на Четвъртия?
- Толкова ли невероятно ти се вижда, Наруто? - Джирая отвърна погледа си от Наруто. - Ако ти кажа, че приличаш физически на баща си, но си взел непокорния дух на майка си, ще ми повярваш ли? Ще повярваш ли още, че Четвъртия ми бе ученик, също както и ти в момента? Виждал съм майка ти в напреднала бременност, а веднъж дори ми каза: "Джирая-сан, детето, което нося ще прилича на Минато. Знам го така, както знам, че ако утре има ден, слънцето ще изгрее от изток!". А после седмица преди да се родиш, баща ти помоли да те покровителствам и пазя, ако нещо непредвидено се случи с тях.
Гърлото на Наруто бе пресъхнало и той се опитваше да преглътне.
- Защо никой досега не ми е казвал това? - попита немощно той. Мускулите на ръцете му, които до преди малко бяха стиснати в юмруци, сега се отпуснаха безсилни на топлия пясък.
- Защото семейството ти, въпреки саможертвата на баща ти и отдадеността на майка ти, която загина в изпълнение на дълга си малко след това, е опозорено. Баща ти бе последният наследник на Хокура - много стар клан, който си съперничеше с този на Харуно, а майка ти бе риока. - Устните на Санинът се отпуснаха надолу. - Връзката им бе обществена тайна, но те така и не заживяха заедно. Баща ти докрая остана верен на класата си, но отхвърлен. За Узумаки Наруто е прието да не се говори. Така и ти отрасна далеч от яшики, а тайната бе успешно скрита от теб и простолюдието, защото още от раждането ти бе откъснат от аристокрацията и нямаше начин да разбреш истината.
Слънчевата светлина посивяваше и гаснеше.
- А защо реши да ми го кажеш сега?
- Защото, Наруто, детето ми, мисля, че е време да узнаеш всичко. Пък и освен това, забрави ли, че всъщност говорехме за възможностите на нинджа - лаконично допълни Джирая. - Минато, баща ти, бе отличен харагей, който макар да не притежаваше очите на Хюга, можеше да си съперничи с тях. Убеден съм, че ти като син на Четвъртия, също можеш да развиеш тази способност. Основното обаче е да се научиш да контролираш чакрата си.
Наруто не каза нищо дълго време, опитвайки се да асимилира чутото за родителите си. После тръсна глава, прогонвайки в някое тъмно ъгълче на съзнанието си болката от тяхната загуба и се концентрира върху последните думи на Джирая.
- Помня, че докато бяхме с Какаши-сенсей в един отбор със Сакура и Саске, само Сакура умееше да контролира до съвършенство чакрата си. Но никога това не й бе полезно в бойни действия. Скоро разбрах, че я използва само за медицински цели - каза Наруто.
- Да използваш самоконтрола на чакрата за медицински цели, дори с мащабите на Цунаде, която може буквално да съживява тежко разнени, е най-слабото звено - От гърлото на Джирая се изтръгна клокочещ звук, подобен на смях. - Всъщност да си харагей означава да усещаш врага чрез трептенията на чакрата, която има. Освен това силните харагеи, такива като баща ти, могат да се бият само като изпускат определено количество чакра, която да поразява противника. Нещо като пулс. В Сейрейтей могат да изпускат така чакрата си, но там му казват контролиране на реяцу и дори слабите подчинени го притежават в малка или голяма степен.
- Реяцу? - Недоумяващо вдигна очи към него Наруто, повтаряйки непознатата дума.
- Хм, да. Реяцу или чакра. Това е почти едно и също.
- Разбирам. Искаш да контролирам реяцуто си?
- Или чакрата - Усмихна се Джирая, но мракът вече бе толкова гъст, че едва ли ученика му виждаше колко е развеселен. - Така се нарича душевната енергия. Твоята е огромна и неизчерпаема, заради поразяващата сила на Кюби, освен това в комбинация с физическите ти способности може да те тласне с още едно стъпало нагоре. За да направиш сравнение между себе си и самураите от Сейрейтей, трябва да вземеш впредвид това, че тяхното реяцу е сбор само от душевната им сила, докато твоето е... - Санинът забави малко думите си, претегляйки сякаш тежестта им. - Твоето реяцу е сбор от душевна сила, физическа способност да се регенерираш и неизчерпаема чакра на демон. В момента блика като фонтан без да е насочвано или концентрирано като пулс. Някак разсеяно, понеже пръска на всички посоки и въпреки това пак е силно. Но си представи, ако можеше да го впрегнеш и да го изпуснеш в избран от теб момент! - Гласът му затихна, погълнат от съскащия плисък на вълните. - Щеше да можеш да убиваш врага без да правиш нито една техника, нито дори да замахваш с оръжие или да използваш тайджуцу в ръкопашен бой! Наруто, ти можеш да си Бог!
- Това е невъзможно! - Пое си рязко дъх той, поклащайки невярващо глава.
- Както казах, много се подценяваш! - отговори Джирая меко.
В началото наистина подходи с недоверие, а после нещо се промени, сякаш се пукна зацапано стъкло, което досега му е пречело да вижда. Започна да открива скритите предмети, поставени от Джирая и се разколеба. Сега вече знаеше, че харагеите съществуват и той бе тръгнал стремглаво по техния път, достигайки ниво, което дори и Санинът бе изумен да признае.
И ако сега не бе хвърлил три години от живота си, за да усъвършенства способностите на харагея, нямаше да усети заслепяващата чакра, която сякаш го удари и изпи силите му. Беше проблеснала само за миг като светкавица. Ако човекът, който я бе изпуснал, му бе противник, Наруто сигурно щеше да умре на място от толкова много злост, събрана и концентрирана в една малка точка, наподобяващо връхче на карфица. В Сейрейтей притежаваха тази способност, но нинджата съвсем ясно си спомни, че бяха разпределени само отряди от Академията, а самураите останаха на платформата, за да защитават клановете. Веждите му се свиха над очите и той прилепи гръб към стената в тъмната уличка между магазините.
Тук съвсем ясно усети друга чакра, от която бликаше несигурност и страх и той предположи, че е на един от нападателите. Възможно бе и да грешеше. Краката му, обути в кожени меки ботушки се плъзгаха неприятно по влажните камъни. Миришеше на тиня и мухъл. Светлината от улините лампи не можеше да проникне в тъмната просека между двете сгради и той се придвижваше бавно, долепил гръб до стената, стараейки се да не издава никакъв звук, който да издаде присъствието му.
Още малко. Още малко.
Ръбът на сградата се виждаше и Наруто преполагаше, че отвъд него, там, където мракът бе най-гъст, ще попадне на по-голямо свободно пространство, което всички магазини имаха и използваха, за да наредят кофите за смет. Врагът бе там, свит до една от тези кофи, с учестено дишане. Такива ли хора вече ги нападаха? Сган страхливци?
Достигна ъгъла, извади куная от канията на бедрото си и си пое дълбоко дъх.
Сетне нападна.
Но още като отделяше гръб от стената усети същата поразяваща чакра, преминала като огън през съзнанието му. Закова се на място, виждайки в сумрака силует на друг човек, който се изправяше бавно, а в краката му се бе проснал нападателя , вдигнал ръце нагоре, сякаш го умоляваше. Не помръдваше. Мъртъв ли бе или в безсъзнание? Бледата светлина на луната се промъкна в тъмната уличка и освети другия, който се извърна към Наруто и очите му пламнаха в искрящочервено. Това бе само за миг, защото после зениците му потъмняха и се сляха с мрака. Бе по-висок от Наруто и облечен с някакво странно и непознато облекло, което нинджата не можа да различи ясно.
- Кой си ти? - попита и пръстите му стиснаха по-силно куная.
- Сър? - въпросително го назова другия. - Обезвредих трима, които се опитваха да избягат, смесвайки се с тълпата на булеварда. Този е последния.
Това изобщо не бе отговора, който очакваше Наруто и той повтори въпроса си отново:
- Кой си ти?
- О! Толкова се извинявам - Мъжът сложи ръка на гърдите си, накланяйки главата си надолу, по начин, който му се стори странен. - Името ми е Себастиан Михаелис. Аз съм иконома на семейство Учиха. Господарят ми е Учиха Саске.
Учиха. Иконом.
Саске?!
Наруто бе шокиран. Опита се отново да засече чакрата, която бе усетил на два пъти, но не откри нищо, сякаш бе плод на неговото въображение. Мъжът срещу него излъчваше съвсем малка, обикновена, която дори не можеше да се сравнява с чакрата на някой треторазреден самурай. Отново се запита дали се бе объркал, но съмнението му бе прекалено силно. Защото до преди пет минути, можеше с готовност да се закълне, че усеща чакрата на някой демон. Такава излъчваше Гаара и Шукаку. Бе сигурен, че и той излъчваше подобна, благодарение на Кюби.
Още щом се представи, Себастиан Михаелис се взря в Наруто и в сумрака на уличката дори се усмихна широко, сякаш бяха приятели.
- А може ли да знам вашето има, сър? - попита иконома.
- Узумаки Наруто - сухо изрече той с нелепото чувство, че мъжът срещу него знаеше това и искаше да се убеди напълно, че не грешеше. Имаше нещо обезпокоително в държането му, което не допадна на нинджата и едва сега осъзна, че още не бе свалил гарда си.
Себастиан Михаелис метна нападателя на рамото си, сякаш бе кукла и мина покрай Наруто усмихнат и ведър.
- Чувал съм за вас, сър - каза иконома и се насочи към просеката, от където бе дошъл Наруто. - Вие сте Джинчуурикито на Кюби и смея да твърдя, че имате... запленяваща чакра!
Този тип е извратено ненормален, помисли се нинджата, но въпреки това го последва без да каже нищо в отговор.
На осветената улица ги чакаше отряда на Шикамару, който изгледа с недоверие непознатия.
- Намерихме трима обезвредени и вързани нападатели на другата улица - проговори накрая Шикамару, взирайки се изпитателно в иконома. - Наруто, кой е този?
- Икономът на Учиха - оповести той. - Казва, че името му е Себастиан Михаелис и твърди още, че той ги е обезвредил.
Нинджите не отместиха погледите си от иконома, който сложи четвъртия нападател на земята до краката на Шикамару.
- Наистина няма други - потвърди Себастиан, усмихвайки се широко.
- Искаш да кажеш, че си се справил сам с четирима нападатели? - запита Шикамару, натъртвайки на всяка дума.
- Не бе никак лесно! - Вдигна рамене мъжът с не много убедителен тон. На Наруто му се стори, че залавянето им всъщност е било простичка задача. - Те нападнаха господаря на моста и на мен ми бе заповядано да ги открия и обезвредя без да ги убивам.
- Господаря? - повтори след него Шикамару.
- Забрави ли? - Наруто иронично повтори след това: - Той е иконом на Учиха.
- Разбирам - кимна Шикамару, после махна с ръка на групата, давайки заповед да бъде последван към площада. Себастиан отново метна врага без да се залюлее от тежестта му. - Така или иначе е време да отидем при даймиото. Сигурен съм, че тези могат да ни кажат интересни неща.
Наруто нарочно изостана, наблюдавайки грацията, с която се движеше иконома на Саске, макар да носеше човек, по-едър от самия него. Беше убеден, че там в тъмната уличка, бе видял очите му и те бяха на лицето на демон. Не изпита страх, а само безкрайно любопитство, сякаш бе намерил отговора на всичките си търсения.

Йеййй, така се радвам да видя, че не спираш с постовете. Засега съм само на 1-ва глава, но вече успя да ме грабнеш. Харесва ми как Райто се дразни от Миса Както винаги завърши на мн интересно място и продължи с нещо коренно различно. Ти си моят герой


Относно правописа: не се притеснявай, имаше няколко сгрешени букви в бързината и малко неточности в членуването. Ако искаш, давай на лично, ще помагам ^^


Не мога да повярвам, че си го посветила на мен О_о Трогната съм от дъното на душата си


Сега започвам с втора глава, че нямам търпение вече

Благодаря ти, Дъф! Написала съм още две глави и ще ги пусна до два дни, а после заминавам по гръцко. Ще се върна с нови сили и нови глави и с довършена втора част на "Розата". Редакция ще ми трябва, но ти си знаеш за това...




Даймиото бе дребен мъж на средна възраст с тъмни очи и рядка брада, която постоянно поглаждаше. Сред клановете се говореше, че е ленив и обществните дела не го вълнуваха в сравнение с високоплатените куртизанки на Миягава-чо в някоя Агея. Той рядко стъпваше в чайни и почти никога не поръчваше гейши да го забавляват, предпочитайки повече техния долнопробен еквивалент. Освен всичко друго се говореше също, че обича да играе сумата с други мъже, което пък логично водеше до извода, че предпочита както женска компания, така и мъжка. Разбира се, последното бе просто догадка, която знаеха аристокрацията на Коноха и някои второстепенни нинджа кланове, но не и обикновените хора, населяващи жилищните квартали извън яшики. Доводът, че даймиото обича сумата в никакъв случай не можеше да доказва, че е със странни наклонности. Но нормалността му бе под съмнение, както и иконома на Учиха си бе до някаква степен странен, реши за себе си Наруто. Нямаше значение дали единия харесваше мъже или другия - жени, тези двамата определено са... странни.
Поне за даймиото слуховете май се оказаха верни, защото всички присъстващи на платформата, дори заловените нападатели, видяха как Йорико-сан спираше много често любопитния си поглед на Себастиан Михаелис. Това, може би, се дължеше и на факта, че иконома бе единствения от присъстващите, който се открояваше като сиво врабче сред ято пъстри папагали. Дрехите му се състояха от официален черен панталон и разкроено сако, които прилепваха към стройното му тяло без да изглеждат така все едно му създават дискомфорт с теснината си. Единственото бяло бе ризата му с висока яка, която се открояваше в тъмнината и допълваше красивите черти на лицето му. Движенията му бяха плавни и спокойни и той с нищо не покзаваше раздразнителността си, че заедно с престъпниците бе подложен на кръстосан разпит от съдиите и двамата старейшини на Коноха. Изговаряше отговорите си без запъване и без притеснение. Други слуги биха се обърнали назад и биха потърсили помощ, пък макар и само с поглед, от господарите си, но този иконом с нищо не показа безпомощност, нито се обърна към Учиха, който стоеше отстрани със скръстени пред гърдите си ръце.
Учиха Саске не се бе променил много за трите години, през които отсъства от дома си. Наруто се взираше изпитателно в приятеля си, с който доскоро споделяше притеснения и мисии, докато бяха в един отбор, заедно с Какаши-сенсей. Доволен бе, че от многото хора, събрани на дървената платформа, Саске нямаше да го види, а така можеше да го наблюдава без притеснения. Сакура бе изправена с високо вдигната глава от лявата страна на Саске и в колебливата светлина на разноцветните улични фенери лицето й бе студено и безизразно и този хлад й отиваше. Никаква тревога, нито малък страх не разчупваше гримасата й, макар да бе преживяла покушение. За това пък Саске излъчваше ярост, която светеше в тъмните му очи, а устните му бяха свити в недоволна гримаса.
Разпитът на Себастиан Михаелис приключи след потвърждаването на онова, което бе казал от Учиха и той бе свободен да отиде при господаря си. Даймиото проследи високата му фигура с крива усмивка, докато той не застана зад Саске и сякаш се сля в тълпата, което си бе трудно за впечатляващ мъж като него.
За разлика от изчерпателността на отговорите на иконома, четиримата нападатели не знаеха много. Изпитите им лица и окъсаните им дрехи свидетелстваха, че са от крайните квартали на селото. Дори миришеха на мухлясъл хляб и прокиснала бира, но оръжията им не бяха лоши. Лъковете изглеждаха нови с току-що опъната тетива, като гъвкавото дърво бе издялано прецизно. Такова оръжие не бе подходящо за хора като тях.
Съдиите разпределиха на отряд самураи да ги отведат в затвора на Кодемачо, за да бъдат разпитани отново утре призори и поотделно. И всичко щеше да приключи, ако Саске не се отдели от множеството и не застана пред масата на съдиите и даймиото.
- Позволете, Йорико-сама, аз да проведа разпитите! - поиска той с твърд глас. - Убеден съм, че ще изкопча още информация за поръчителя от тези нещастници!
Даймиото го изгледа с вдигнати вежди и тънката му, женствена ръка се вдигна към брадата. Потърси с поглед иконома и щом го откри, усмивката, която отправи към нинджата след това, можеше да се разтълкува само по един начин.
- Разбира се, Саске-доно, защо не! Дори имам едно... малко предложение за вас, което държа да приемете.
Саске се отпусна на коляно и наведе глава. Последните думи на най-влиятелният човек в Коноха го смутиха и озадачиха. Вместо това каза:
- Слушам и се подчинявам, Йорико-сама!
- Длъжността на сосакан е свободна и настоявам вие да заемете мястото! Още утре ще ви чакам в работния си кабинет в шинден!
- Да, господарю - изрече тържествено Саске, навел глава надолу към дървената платформа под краката си.
Едва се сдържаше да не заподскача от радост пред тази отворила се възможност. Шинден на даймиото бе най-голямата сграда в яшики, в която се помещаваше цялата власт на Коноха. Като сосакан можеше да прави всичко, да провежда собствени разследвания под покровителството на самия даймио и да има малко повече власт от тази, която имаше като Учиха. Щеше да бъде фактор, който има почти равни права с тези на Харуно. Да, всичко се нареждаше по начин, за който дори не бе сънувал, че може да се осъществи и миг преди да вдигне глава си заповяда да остане спокоен.
- Слушам и се подчинявам! - додаде отново Саске и се изправи.
Погледът му проследи този на даймиото, който пък гледаше Себастиан и през главата на нинджата преминаха като светкавица всички слухове за странните наклонности на Йорико-сан. Може би трябваше да заповяда на иконома си да поддържа интереса на даймиото жив, докато заемаше длъжността на сосакан! Дори щеше да се забавлява на мъките на Себастиан, който все още криеше приоритетите си и не можеше да се разбере какво го вълнува най-много. През цялото време бе толкова отдаден на Саске, че на моменти чак се дразнеше от прекалената му раболепност. Искаше му се да изкрещи, че може сам да се облича или да се храни, но после осъзнаваше, че иконома като демон нямаше личен живот, за да има свои собствени грижи. Той принадлежеше изцяло на Саске по начин, по който дори и Сакура не можеше да му принадлежи. Можеше да му заповяда всичко без самоубийство, естествено, и единственото, което можеше да отвърне Себастиан, бе: "Да, милорд!".
Определено да сключиш сделка с демон и да го третираш като слуга си бе преимущество! Още тази вечер ще говори със Себастиан за даймиото и щеше да му заповяда да...
- Честито, Саске-доно! - прекъсна мислите му Йорико-сама. - Разбрах, че днес е годежа ви с Харуно-сан и бих искал официално да ви поднеса поздравленията си преди всички. Може би след тази бурна вечер празненството ще бъде отложено?
Саске погледна към бащата на Сакура, който му кимна с глава.
- В никакъв случай, Йорико-сама! Ще се видим в шинден на Харуно след час! Това важи и за останалите, които са поканени!
Даймиото кимна усмихнат и очите му отново се насочиха към Себастиан.
Да, нещата се наредиха по-добре, отколкото можех да се надявам!



Празненството в Кокурюкай и официалното им представяне премина гладко без инциденти, като Сакура успешно пое ролята си на домакиня.Ока-сан й бе оставила прислугата , а тя пое задълженията си в разпределянето на гостите. Не се изненада, че почти цялата аристокрация на Коноха присъстваха на събитието, дори някои от второстепенните нинджа кланове като Яманака и Нара, но това сигурно бе приумица на баща й, който при други обстоятелства никога не би поканил такива хора, защото го считаше за измет. Не бе изненадана, че и капитаните на Сейрейтей бяха сред представителите на Кучики и Шихоин, но техните отряди с лейтенантите изобщо не присъстваха, може би защото ото-сан смяташе последните също за сган, много по-долна от второстепенните нинджа кланове. Множеството изпълни главната зала в Кокурюкай, а края на пищното празненство не се виждаше, макар тя да се улавяше все по често да си мисли, че иска да прекрати този фарс.
По едно време сред всичките мазни усмивки , които получаваше и фалша, който сякаш бе изтъкал някои от влиятелните присъстващи, Сакура се почувства не на място. Иноуе изобщо не дойде, а тя все по-често се улавяше да си мисли за Нами. Сестрите й бяха като възглавница, която поемаше лошите й падания и сблъсъка й с реалността, но сега тях ги нямаше и тя виждаше с болезнена яснота от какво избягаха те. Онези хора, които биха я изслушали или подкрепили, изобщо не бяха сред поканените, като Наруто или Ичиго. Прииска й се да махне с ръка на всички, да се спусне по стълбището към вратата на шинден и да премине по главната алея на градината, за да достигне главните порти. А после пътя през яшики до болницата тя можеше да измине тичешком... Може би доктор Тенма бе останал в болницата и тя би помогнала на присъстващия персонал с някои тежки случаи. Поне това можеше да направи без да се чувства като кукла на конци. Рйооши не се съобразяваха с нея, а тя, глупачката, не правеше нищо освен да им се подчинява безпрекословно!
Ето, вече дори бе собственост на Саске и той можеше да прави с нея, каквото си поиска. Датата на сватбата бе определена за края на декември и баща й бе оставил благоприличните осем месеца, през които да са сгодени. Макар да не бяха записани в регистрите на селото като съпрузи, един годеж обявяваше на света , че са наполовина женени. Дори ако през тези осем месеца се случеше тя да забременее, това нямаше да бъде изненада за никого, а просто рйооши щяха да издърпат датата на сватбата. Мисълта за някаква евентуална бременност я караше да настръхва и тя с облекчение осъзнаваше, че Саске не се въртеше много покрай нея. След като бе назначен на поста на сосакан, той бе в компанията на Йорико-сама и старейшините и през цялата вечер засвидетелстваше уважението си пред тях. И ако ото-сан по-рано имаше някакви предразсъдъци спрямо Учиха, сега те щяха да бъдат напълно потушени. Личният следовател на даймиото, сосакана, имаше правомощия по-големи от тези на АНБУ и Полицията, като ако имаше някакви подозрения относно нечие престъпление, той можеше да извършва разпити и арести без да иска специално разрешение от Хокагето. Данзо бе ограничен именно от това, а Саске бе стигнал много по-далеч само за едномесечното си присъствие тук. Ходът на мислите й се насочиха към странните обстоятелства, които доведоха до това.
Три години Саске бе изневерил на класата си, бе станал дезертьор, бе ученик на Орочимару и връщайки се в Коноха, не бе лишен от титлата си, нито имаше последствия от поведението му. Дори и Итачи, който бе избил клана си, бе приет обратно сред кръговете с отворени обятия! Имаше нещо странно в това! А после този годеж... Бе дадена като награда на един престъпник, който сега се подизваше на длъжност, съвсем неподходяща за него... Определено тук ставаше нещо и бе абсолютно сигурна, че всички го знаеха, а гледайки ото-сан през множеството в залата, подозираше, че той преследва някаква цел, която засега й бе неясна.
Към края на празненството в ранните часове на идващия ден, Сакура се почувства малко по-свободна и това й даде възможност да излезе на верандата, която опасваше целият първи етаж на шинден. Вятърът бе стихнал и нощта бе натежала от безметежно спокойствие, което сякаш отпусна опънатите нерви на младата жена. Каквото и да бе приготвило бъдещето й, нямаше да се отклони от своя ниндо. Колебанията й бяха може би следствие от бързото развитие на събитията от последната седмица, както и натоварването, което й причиняваше разчупения график в болницата. Не се оплакваше. Работата й бе една от основните причини да забрави отчасти коя е всъщност, носеше й удовлетворение, че е полезна някому без помощта й да тегне като задължение, не чувстваше вина, че бяга от клана, а и ото-сан бе вече свикнал поне с това.
- Сакура-химе? - Тя се обърна назад и в свелината, която идваше от салона, видя изпънатата фигура на Нара Шикамару. Той се приближи до нея, кимвайки й за поздрав, на което тя отвърна с уморена усмивка. - Не можах досега да ви изкажа поздравленията си, за това ви моля да ги приемете сега!
Шикамару бе един от малкото приятели на Наруто и тя бе благосклонна към него. Винаги когато имаше възможност, обикновено след работа, излизаха до Ичираку, угаждайки повече на Наруто, който бе превърнал яденето на рамен в свещен ритуал. Понякога се присъединяваше и Ичиго, но в много редки случаи, а за времето, откакто Наруто се върна в Коноха, това се случи два пъти. Ичиго по принцип не бе по яденето и ходеше другаде с някакъв негов приятел от детство.
- Разбира се - отвърна тя. - Не се чувствай задължен да правиш нищо повече!
Той отново кимна и се приближи. Тъмните му очи се взряха изпитателно в нея и тя за миг се притесни.
- Трябва да ви помоля нещо! - Шикамару постави ръка на рамото й, придърпвайки я към себе си и лицето му се приближи до ухото й: - Притеснен съм от някои неща, които ми каза Наруто-кун. Става въпрос за иконома на Учиха Саске. Забелязали ли сте го?
- Да - потвърди Сакура, спомняйки си кратката си среща със Себастиан Михаелис преди покушението по-рано вечерта. Повтори пак: - Да. Саске ми го представи. Защо питаш?
- Знаете ли нещо повече за него освен името му? - попита Шикамару, игнорирайки нейния въпрос.
- Каза ми, че е от континента отвъд Голямата линия - Почувства се като престъпник, отговаряйки на странните му въпроси и сърцето й потръпна от лошо пречувствие. - Какво е станало? Нещо нередно ли има?
- Наруто-кун спомена преди да дойда тук, че има нещо странно в иконома - отговори тихо той. - Каза, че за миг му се е сторило, че от иконома се носи чакра на демон. Вие усетихте ли нещо такова?
Сакура сви вежди в опит да анализира чувствата си тогава, но освен раздразнението си, което бе демострирала явно, за друго не можа да си спомни. Но дори и така да беше, щеше да усети нещо толкова обезпокоително.
- Не - Поклати глава, а после додаде: - Искате да кажете, че Себастиан Михаелис е Джинчуурики?!
Изумлението в гласа й го накара да й затвори устата с длан.
- Ш-шшт! - Очите му се приближиха до нейните. - Това са просто доагдки и нищо повече. Не искам да предизвикам паника, ако Наруто просто си е въобразил, още повече, че и той самия е объркан...
Сакура не се отдръпна от него и когато той махна ръката си, тя прошепна тихо:
- Това е... невъзможно, нали? Демоните са девет и са зверове. Освен Коноха, която притежава Кюби, всяка една от четирите страни си има демон, затворен в човек. Наричаме тези хора Джинчуурики. За какъв демон става дума всъщност?
- Освободен - отговори й той, натъртвайки на думата. - Такъв, който няма Джинчуурики!
- И двамата сте луди! - Сакура отблъсна Шикамару от себе си. - Такова нещо не съществува! Пък и... аз бих усетила чакрата на демон!
- Вие самата казахте, че съществуват демони-зверове. Съществуват също и Дяволски плодове, които даряват хората със свръхестествена сила. Това, че няма документирани случаи за освободени демони, не означава, че не съществуват! - Той потърка челото си и затвори очи. - Лично мен ако питате, съм притеснен! Този иконом обезвреди четирима нападатели без нито една драскотина и без да използва оръжие! Не ви ли се струва странно?
- Може би е използвал тайджуцу - контрира го тя веднага. - Или мономи но джуцу... Тогава няма да е толкова странно,нали?
- Странно е! - настоя Шикамару и хвана тънката й китка. - Вашият иконом, Сакура-химе, владее ли тайджуцу?
В ума й нахлу образа на дребничкия Ичода-сан, който управляваше домакинството в Кокурюкай с размаха на генерал, намиращ се на бойното поле. Най-трудната задача за него вероятно е била изготвянето на менюто за тази вечер или подредбата на цветята в големите вази. Беше кротък човек с големи, вечно сълзящи очи и тънки смешни мустачки, напълно отдаден на рйооши и в това как да достави повече радост на нея. Извън шинден бе никой, а това да умее каквото и да е било бойно умение, при други обстоятелства само можеше да я разсмее. Но сега знаеше, че Шикамару нарочно бе направил това нелепо сравнение и въпросът му бе риторичен.
- Не, не владее - призна тя и направи кисела физиономия. - Но това отново не доказва нищо! Може иконома на Учиха просто да изпитва интерес към някое бойно изкуство.
- Напротив! Този иконом е повече от странен - Шикамару я придърпа към себе си. - Прекалено е млад, за да заема длъжността на иконом. Прекалено спокоен, когато го разпитват. Наблюдавах го на площада. Има нещо в него, което ме тревожи, но не знам какво. Ако ви помоля да го наблюдавате, ще го направите ли?
- Защо двамата с Наруто не изнесете въпроса до Цунаде-сама? - предложи Сакура. - Сигурна съм, че ще ви изслуша!
- И ще реагира точно като вас... - Горчивината в думите му бе като шамар, който я перна през лицето. - Моля те, Сакура-чан! Моля те! - Обръщението му към нея я върна назад, когато и двамата бяха чуунини в Академията и пропастта, породена от социалната им принадлежност, не съществуваше. - Направи го заради...
- Кого виждам тук? - Саске бе застанал до вратата, облегнал се на дървената рамка, с небрежно скръстени ръце пред гърдите и цигара, която димеше от дясното ъгълче на устата му.
Няколко секунди след като бяха прекъснати Сакура осъзна, че Шикамару се бе приближил до нея и лицето му бе до нейната буза. Телата им, макар да не се докосваха, бяха едно до друго и погледнати отстрани се намираха в абсурдно интимна близост. Самата мисъл бе нелепа, но от гримасата на Саске разбра, че той бе допуснал такова предположение и лицето й се обля в червенина.
Това копеле как смее да се съмнява в мен?
- Исках просто да поднеса поздравленията си, Саске-кун - ведро изрече Шикамару, разкъсвайки напрежението, което сякаш ги обви като в мъгла. - Пък и вече е прекалено късно и трябва да си тръгвам. Пожелавам ви лека нощ!
Той мина покрай Саске и Сакура видя как задържа погледа си малко повече върху иконома, който бе застанал зад господаря си. Светлината я заслепяваше и не можеше да различи чертите по лицето на Себастиан. Помъчи се да открие нещо зловещо в чакрата му и не бе изненадана, когато не откри нищо. И въпреки това знаеше какво й намекваше Шикамару. Още когато се запознаха, бе видяла нещо странно около Себастиан, някаква... загадъчност! Още утре ще се опитам да намеря Наруто и да говоря с него, обеща си тя и се съсредоточи върху лицето на годеника си.
Саске махна с ръка на Себастиан да не го следва и се насочи към Сакура. С някакво смътно безпокойство тя осъзна, че за втори път оставаха насаме.
- Уморена ли си, Сакура-чан? - поде гладко той и я обиколи в кръг, оглеждайки я от глава до пети. Тя устоя на инстинкта си за самозащита да се завърти заедно с него и остана неподвижна с гордо вдигната глава. - Вечерта определено бе доста... тежка.
- Донякъде - призна с неутрален тон. - Благодаря, че попита!
- И въпреки, че си уморена имаш сили да говориш насаме с друг мъж в нощта на своя годеж! - Язвителността и сладникавия му тон я накараха да кипне от възмущение, но да се владее бе въпрос на самоконтрол и тя вдигна рамене в отговор.
- Разбира се, няма какво да крия от сосакан-сама! - Сакура наведе главата си на една страна и лека усмивка разчупи хладната й гримаса. - Да говоря с приятел едва ли се води престъпление, нали?
Чертите на лицето на Саске се изгладиха и той хвана нежно ръката й, която допреди малко държеше Шикамару. Тъмните му очи блеснаха и тя се разтрепери от изненада. Следващите му думи дойдоха, сякаш от много далеч:
- Заведи ме в спалнята си, Сакура-чан!



Улицата към яшики на Шихоин бе вече тъмна. Осветлението в Сейрейтей се спираше по едно и също време, някъде към три сутринта. Очертанията на отделните сгради, принадлежащи на няколко риу и ресторант за макарони и сладкарница, заобикаляха Бенишидаре - шинден на Шихоин, като огромни тъмни стражи. Меките сандали на двете жени, които вървяха по улицата на нарушаваха плътната тишина. Вървяха без да си кажат и една дума помежду си, още откакто напуснаха Кокурюкай, като господарката на Бенишидаре бе навела главата си, покрита със широкопола сламена шапка в знак, че нещо я тревожи. След нападението в центъра на Коноха, Бякуя настоя да им даде охрана, поне докато стигнат до дома си, но Йороучи твърдо отказа. Нейната ученичка и капитан на първи отряд на Сейрейтей - Сой-Фон, й бе достатъчна, ако някой случайно се излъжеше да ги нападне. Пък и се намираха в Сейрейтей! Никой не бе толкова луд, че да влезе в яшики и директно да атакува който и да е било самурай! Освен това покушението бе над Учиха и годеницата му и те трябваше да се притесняват повече за безопасността си, отколкото другите кланове или дори Кагетата на Петте Страни.
- Сой-Фон, какво мислиш за тази вечер? - попита тихо Йороучи, нарушавайки за първи път мълчанието между тях.
- Не бяха Еспадата, - дрезгаво отвърна ученичката й и погледна косо към открояващия се тъмен силует на Шихоин. - ако ме питате за инцидента на моста, разбира се!
- За него става дума - доуточни се Йороучи.
Сой-Фон потърка челото си. Искаше й се да си легне и най-сетне да се наспи като човек. От няколко седмици сред новопостъпилите в Академията за самураи се провеждаха учения. Капитаните на всичките тринадесет отряда бяха задължени да вземат новите попълнения и да ги въведат в програмата. Чуунинските изпити на нинджите съвпадаха с изпитите на самураите и положението бе меко казано натегнато и без нападението на моста.
- Не знам какво да си мисля, Йороучи-химе - Вдигна рамене Сой-Фон и отметна дългите си плитки назад. - Не се знае кой е бил мишената - Учиха или Харуно, но не е Еспадата според мен, нито пък Акатски, колкото и логично да звучи за някой друг.
- Защо? - попита Йороучи.
Сой-Фон знаеше, че господарката й подозираше същото като нея, но изговарянето му на глас помагаше да се видят някои подробности, които можеха да й убегнат. Това, че не бе казала и дума, откакто напуснаха Кокурюкай, означаваше само, че е премисляла задълбочено и е взела някои факти.
- Двамата Учиха се върнаха преди месец, нали? Напуснаха Акатски и пожелаха да се върнат в Коноха, като даймиото и старейшините не им лепнаха никакви обвинения. Нито Итачи бе взет под отговорност за избиването на клана си, нито Саске - за дезертьорството си. Заеха полагаемите си привилегии, получиха Суикацу в яшики и започнаха отначало. Не са казали нищо за дейността на Акатски, но интересното е, че не са и разпитвани. Ако сега са били Акатски, имат цял месец забавяне за това, че не са си оправили сметките с братята Учиха. Пък и освен това на моста е бил само единия Учиха. По тази логика, шайката на Пейн няма ли да иска да убие и другия? - Сой-Фон блъсна големите обковани със желязо врати на Бенишидаре и бе посрещната от пазача, който им кимна за поздрав. Двете се насочиха към имението по тъмната алея през градината. Тя продължи: - От тук следва, че не са и Акатски. Пък и такава силна групировка да възложат задачата на долнопробна сган от крайните квартали на Коноха е меко казано смешно. Нито Еспадата, нито Акатски биха направили тази нелепа грешка! А щом не са те, мишената не е била Учиха.
Йороучи вдигна глава към Сой-Фон и от светлината, която идваше от прозорците на салона, усмивката й бе широка.
- Интересна логика - каза тя. - Но това означава, че мишената е била Харуно. Какви врагове може да има една медицинска нинджа, работеща в Нихонбаши според теб?
- Не тя, - Сой-Фон въздъхна тежко. - а баща й...
- Тогава щяха да атакуват него, а не нея, нали? - парира я Йороучи, на което ученичката й замълча. Махна с ръка и седна на една скамейка близо до входа. - Тук нещо не се връзва. Онова, което изтъкна за Учиха е напълно вярно. Връщането на Саске в яшики, годежа му с Харуно, опростяването на престъпленията им спрямо Коноха, покушението тази вечер и заемането на длъжността сосакан - всичко това се случи в рамките на един месец... Определено нещо става. И няма да съм загрижена за това, но и в Сейрейтей ще има две съществени промени. Едната засяга теб!
Сой-Фон седна до нея, наострила внезапно уши. Нощта внезапно загуби красотата си и дори звездите се забулиха. Беше убедена, че ще научи неща, които ще я огорчат, но нямаше как да ги избегне.
- Йороучи-химе, какво намеквате?
Шихоин свали шапката и я постави до себе си. Сетне се извърна към нея.
- Разбрах, че Кучики Бякуя е имал предложение от Хюга, което е приел без да се допита до мен. Това малко ме вбеси, но после ми казаха, че отговорност за това щял да поеме лично той. Става дума за това, че Хюга Хиаши иска единствената му дъщеря да бъде приета в Сейрейтей и да бъде обучавана за самурай преди да постъпи в дзайбацу.
Сой-Фон премига няколко пъти, опитвайки се да асимилира чутото, но така или иначе шокът от изненадата от невероятната новина я свари напълно неподготвена за коментар. Йороучи направи дълга пауза, после продължи:
- Преди два дни пък даймиото ме извика спешно. Това, което ще чуеш засяга само теб и втори отряд и не искам да се разчува предварително, разбрахме ли се? - Изчака докато Сой-Фон кимна и вметна с равен тон: - Йорико-сама ме помоли да вземем на обучение още една нинджа, но той е малко... по-специален!
- За кого става дума? - попита тихо Сой-Фон.
- За Узумаки Наруто.
Първо Хюга. После и Джинчуурикито на Кюби!
- Узумаки Наруто! - повтори името Сой-Фон. - Това, че го казвате на мен, да не би да означава, че той ще бъде в моя отряд?!
- Да. Кучики ще вземат Хюга, а ние - Узумаки.
- Но... как? Защо?
- Защото три години е бил обучаван в първите стъпки на киайджуцу и сенджуцу от Джирая-сан и той иска Наруто да завърши обучението си при нас. Според старейшините Джинчуурикито трябва да се усъвършенства в бойните техники и да стане колкото се може по-силен, заради Акатски. Пак според тях назрявала война и скоро Акатски могат да атакуват директно Коноха - отвърна Йороучи меко. - Аз приех.
- Това е светотатство! Нинджа в Сейрейтей! Ние сме... ние сме... шинигами, а нинджите не знаят това! Как очаква даймиото, че ще опазим такава тайна?
- И на това намерих решение, Сой-Фон - Йороучи я потупа по рамото успокояващо. - Докато трае обучението на Узумаки Наруто в Сейрейтей, ти ще бъдеш отделена от отряда и ще се посветиш изцяло на него.
- Това е цяла година! Как... как? Кой ще заеме моето място? - гласът й се повиши, издавайки гнева й.
- Ще те замествам аз - Йороучи постави пръст на устните си в знак да говорят по-тихо. - Това е само една година, Сой-Фон! Похвалиха ми го, че е схватлив, упорит и усърден. Само на седемнадесет е и едва ли ще ти създава някакви проблеми.
- Той е дете! - изръмжа Сой-Фон и се изправи рязко. - Отивам да си лягам. Извинете ме, Йороучи-химе!
- Очаквам да се подчиниш, кохай!
Тихият глас на Шихоин я спря преди още да направи и една крачка. Стържещата заплаха я вбеси още повече, но кимна и процеди през стиснати зъби:
- Разбира се, че ще се подчиня, семпай!
Сенките в края на градината погълнаха силуета на Сой-Фон и Йороучи въздъхна силно, облягайки се назад. Не виждаше луната, но нощното небе обсипано със звезди бе прекрасно, въпреки тревогите и проблемите, които имаше на главата си. Подозираше, че я очаква дълга и тежка година. Нападението на моста бе загадка, която я тревожеше все повече и повече, защото от няколко седмици насам Еспадата не се бе раздвижвала. Покоят в Сейрейтей бе измамен и наподобяше затишие пред буря. А това изнервяше не само нея, но и Бякуя, така че натрапените им нинджи бяха последния им проблем. Ох, каква досада!
Страшно й се пиеше саке. Не бе пила в Кокурюкай и макар да се въздържаше от употребата му, сега й се прииска да отиде някъде и да се напие порядъчно. Официалното кимоно и хакама не свидетелстваше с нищо, че е глава на аристократичен клан. Всеки можеше да я сметне за скучаеща нинджа от второстепенен клан и колебанието й трая само миг. Сетне стана и използвайки шунпо, напусна Бенишидаре.



- Не ме води в чайна, моля те! - проточи мелодраматично Зоро, оглеждайки тълпата, която ги заобикаляше отдалеч. Размерите на селото го учудиха. Онова, което бе гледал на хълма преди да влезе с групата, сега добиваше плътност от хора, звуци и миризми, а не представляваше само феерия от фойерверки, пръснали се над няколко сгради и лабиринт от улици. Неспирният поток от хора, който ги заливаше като придощла река, го замая. Никога не бе виждал толкова много хора на едно място, като явно нощта не ги предразполагаше да спят. Вървеше след капитана си и катаните му се удряха леко в глезените. На няколко пъти забеляза подозрителни погледи към себе си, но предположи, че хората питаят малко недоверие към меченосците. - Луфи, не е нужно да ти обяснявам разликата между чайна и ресторант, нали?
Луфи се извърна назад към него и нахлупи още повече сламената си шапка над очите.
- Зоро, бъди сигурен, че няма да те заведа в чайна! - саркастично отвърна. - Не знам за каква разлика ми говориш, но изглежда, че сме далеч от ресторантите. Тук има само магазини, ателиета и... Какви са тези неща? - Посочи към близкия щанд, където се продаваха женски украшения, гребени и игли. Дребният собственик зад щанда ги изгледа с подкупваща усмивка и направи нисък поклон. - По дяволите, в какъв квартал ни завря Нами-чан, че няма нито един свестен ресторант наблизо?
Тя бе споменала Ропонджи, но Зоро не мислеше, че изтъкването на името на квартала щеше да успокои раздразненият Луфи. Бяха отседнали в някаква малка къща, собственост на семейството на Нами, и не се бяха изненадали, че е почти изоставена на възрастен господин, който вдигнаха от сън, щом похлопаха на вратата. Увереността на Нами се оказа подходяща в случая, защото след толкова години той я позна. После с насълзени от радост очи предложи да извести за завръщането й в шинден, ала тя твърдо отказа.
След два часа, когато Зоро се убеди, че са заспали, намери стаята на Луфи и му предложи да разгледат Коноха. Без Нами и Санджи, които да им казват какво трябва да правят и какво не трябва, двамата се почувстваха като деца без родителски контрол, открили чудесен старт за ново приключение. И двамата решиха, че ако намерят ресторант в тези часове, първо ще опознаят кухнята. Каква бе изненадата им, установявайки, че селото нямаше работно време, нито спеше. Не, и двамата не бяха виждали такъв денонощен живот в нито един град или село извън Голямата линия!
- Дали не е по-добре да се качим на рикша и да кажем къде искаме да идем? - предложи с неутрален тон Зоро, съглеждайки няколко рикши, долепени до стената на тъмна уличка, отклоняваща се вдясно от тях. Момчетата- носачи бяха насядали на огладените плочи пред разгънати кърпи и ядяха мочи. Изгледаха ги накриво.
- Защо ми е рикша, когато имам това? - Луфи потупа с показалец носа си и направи весела гримаса. - Убеден съм, че благодарение на носа ми ще те заведа в свестен ресторант, а не в чайна. Да вървим направо, все някъде ще намерим ресторант!
Отминаха няколко пресечки без никакъв успех и достигнаха реката. Почти бяха готови да се откажат, когато Луфи изведнъж спря, подушвайки въздуха. Тълпата тук не бе толкова гъста. Светлините на фенерите пръскаха ярка светлина. На Зоро му се стори, че дори чува тъмните лениви води на реката, носещи се към морето.
- Подушвам рамен, Зоро! - отсече уверено Луфи. - Не е нещо кой знае какво, но е по-добре от нищо. След мен!
Не вървяха много. Отпред на открития ресторант висяха два дълги книжни фенера. На единия с йероглифи пишеше "Ичираку". Хартиените щори бяха дръпнати нагоре и двамата видяха, че на излъскания плот няма много посетители. Няколко маси и столове бяха наредени около ресторантчето и хората ги заобикаляха. Разочарован Зоро разбра, че се предлагаше само рамен, но собственика ги увери, че ако продължат по улицата покрай реката, ще открият поне десетина отворени ресторанта, които предлагат и алкохол преди да стигнат до Акасака, следващия квартал. За това той остави капитана в компанията на някакво младо момче с руса щръкнала коса и бандана на черна бандана на челото, прекалено задълбочено в паницата си, за да обърне внимание на тях. Зоро не се отдалечи много от Луфи и седна в първия ресторант, долепен до "Ичираку". Предвид това, че познаваше непредсказуемата, брутална природа на капитана, избухваща не на място, предпочете да е наблизо, ако се случеше някакъв инцидент.
Въпреки ранния час, ресторанта бе пълен и Зоро успя да си намери малка масичка в ъгъла. Разположи се с въздишка на облекчение и подпря трите си катани на стената до себе си. Поръча си каничка със саке и якитори и зачака търпеливо, оглеждайки клиентелата по другите маси. Съвсем обикновени хора, които не се различаваха по нищо от други, които бе срещал. Бяха от онези прослойки, които съставяха риока и които Нами бе отбелязала мимоходом, но с известна горчивина от този факт. После им каза, че ако видят аристократ на улицата, веднага ще го познаят.
Погледът му се плъзна изучаващо по такъв човек, който се открояваше или поне така му се стори. Стоеше сам на масата срещу него с нахлупена широкопола сламена шапка и лицето му бе в сянка. Широките ръкави на бялото кимоно откриваха тъмна кожа с равномерен златист оттенък. Ръцете бяха вдигнати и човекът подпираше брадичката си. Стори му се, че непознатия го оглежда по същия начин, по който го гледа и той, но за разлика от него се почувства в неизгодна позиция, понеже не можеше да види лицето му.
Игнорира го веднага, щом поръчката му пристигна, но не бе отпил и една глътка, когато до него достигна суматоха. Грабна катаните си и се измъкна на улицата тъкмо навреме , за да види Луфи, който бе застанал със свити юмруци срещу русото момче, което Зоро бе видял да си яде кротко рамен. Приближи се до капитана и процеди през зъби:
- Какво стана, по дяволите?! И една секунда не мога да те оставя сам!
Няколко стола и една маса бяха на трески, но изглежда никой не обърна внимание на това. Хората се събраха около тях, образувайки неправилен кръг, но никой не се решаваше да се намеси.
- Този глупак е виновен! - изкрещя вбесено Луфи, посочвайки момчето срещу себе си. - Казах на собственика, че съм ял и по-хубав рамен от този, който предлага, а този тъпанар ме нападна без предупреждение!
- На кого му пука какво си ял! - Русото момче извади кунай от канията на крака си и го завъртя около показалеца си. - Това е неуважение за труда на готвача!
- Наруто-кун, моля те! Не е нужно да правиш нищо! - Собственикът нервно кълчеше ръце и побелялото му лице издаваше тревога. - Убеден съм, че младия господин съжалява за думите си!
- Да съжалявам?! - Черните очи на Луфи се свиха в гневни цепки. - Аз да съжалявам? Защо да съжалявам, след като казах истината?!
Боже, какъв идиот! Как не можа да си затвори голямата уста, а вместо това наля масло в огъня? Кое от думите на Нами, че Коноха разполага със силно Адмиралтейство не можа да разбере?!
Каквото и да беше, момчето не се поколеба и куная му бе запратен право към Луфи, а острието ме просветна в тъмнината в права линия. Зоро извади една от катаните си и отби атаката толкова бързо, че никой от присъстващите, които ги заобикаляха, не можаха да видят острието. Този тип познаваше основните положения в яйджуцу и Наруто го констатира с някакво крайче на съзнанието си, преди да нападне отново. Приближи се на метър със втори кунай, замахвайки към гърлото на меченосеца, но Зоро го парира с лекота, завъртя се по оста си и нанесе чист рьокорума. Атаката му обаче претърпя провал и катаната му бе спряна от друга. Вдигна очи нагоре към овално лице с тъмна кожа и огромни светли очи, които светеха в златно. Сламената шапка бе паднала и откриваше изключително дълга тъмна коса, вързана на конска опашка, с лилави оттенъци на светлината на фенерите. Беше приклекнала, а ръката й с меча дори не трепна от удара. Русото момче бе паднало на улицата, преднамерено избутано встрани, за да не бъде засегнато от удара на Зоро и също бе стреснато от намесата на непознатата жена.
Зоро бе чувал за самураи, облечени като нея, но не вярваше, че някога щеше да се срещне очи в очи с техен представител. А тя беше такава, колкото и невярващо да му се струваше, гледайки облеклото й - черна хакама, сандали, бяло кимоно и леко хаори с отрязани ръкави. Бе чувал, че те владеят изкуството на кенджуцу и душата му се развълнува, че може да кръстоса меч с нея... и да победи! Ръката му се стегна около дръжката на катаната и отскочи назад. Тя се изправи бавно, държейки меча си с две ръце. Златните ириси го погледнаха предзвикателно.
- Кои сте вие? - попита с най-дрезгвия, плътен глас, който той бе чувал от устата на жена.
- Защо не се представиш първо ти, онна?! - отвърна Зоро.
- Йороучи-доно... - Русото момче се изправи бавно. - Аз...
- Узумаки-кун, моля ви не се намесвайте! - каза бавно тя без да отмества очите си от Зоро. Усмивката й, отправена към него, бе ослепителна и завладяваща. - Отоото-сан, изглежда се радва да ме види!
Зоро отвърна на усмивката й и прибра катаната си. После се поклони учтиво, с което изуми Луфи.
- Моят морал ми забранява да се бия със джосикоосей - добави с тънка ирония и й обърна гръб.
Тя реагира на обидата мигновено. Острието на катаната й се приближи до врата му, а тялото й се долепи до неговото изотзад. Беше висока колкото него самия и това не я затрудни да приближи лицето си до неговото. Тонът й бе твърд:
- Нека да поясня нещо, отоото-сан! Една мъничко съществено нещо, което трябва да знаете за Коноха и което явно ви е убегнало! Тук освен самураи и нинджи, никой друг няма право да носи катани или каквото и да е било друго оръжие! Така, че - очите й го фиксираха усмихнато. - кои сте вие?
Лицето на Зоро се скова. Той погледна бегло към Луфи, чиито гняв се бе изпарил и отговори:
- Идваме от Източното море, извън Голямата линия. Не знаехме, че законите в Коноха са такива.
- Имената ви! - заповяда тя и той стисна зъби разгневен.
- Аз съм Зоро, а приятеля ми е Луфи - Надяваше се силно, че Луфи няма да добави капитанската си титла и с това да я провокира да задава още въпроси, но той бе твърде погълнат от нея и ситуацията, в която попаднаха, че да забележи това. - Съжаляваме, ако сме причинили неприятности!
- Не. Никакви неприятности повече! - Тя отпусна хватката си и отстъпи крачка назад. - Катаните!
- М-моля?! - Зоро се извърна към нея недоумяващо.
- Искам катаните ви, Зоро-сан! Докато сте в Коноха, няма да ви позволя да се разкарвате свободно с тях!
Златните й очи, сякаш му се подиграваха. Устните му побеляха от гняв, но после разума му надделя и той ги свали от кръста си. Тя ги пое с усмивка, после повика с пръст русото момче да я последва и се сля в тълпата. Гласът й долетя до него и го накара да кипне от възмущение:
- Приятно прекарване в Коноха, господа!


П.П. Знам, че е дълго, но изглежда колкото и да се опитвам да пиша малки глави, не успявам! Пак повтарям, че съм минала текста няколко пъти, но може и да съм допуснала грешки. Съжалявам предварително за тях.

Най-сетне имах нужното време, за да си дочета на спокойствие ^^


Разгръщаш нещо чудовищно голямо, а все още си едва в началото. Това ме изумява! Все още ми липсва идеята, обаче. Онази централна идея около която ще се върти всичко. Мисля си за намеренията на Саске, но ме съмнява да е това. Сигурна съм, че ще ме изненадаш.


Знам, че всяко начало е такова, объркано, неясно, каращо те да се чудиш и гадаеш, да искаш да разбереш, трескаво да обмисляш всеки вариант . По принцип не харесвам поясненията, макар да знам, че са необходимото зло. При теб те са красиви, грабващи, детайлни, но все си мисля, че изместват фокуса от действието, т.е., за в момента те са повече отколкото действието. Може би, това се дължи на увода, въвеждащото ни в разказа и ще намалее с развитието на историята, иначе би изглеждало като реч на гид, сухо. Накрая ще излезе, че знаем всичко за героя: ръст, цвят на косата, коя кръвна група е, дори и всичките му секс партньорки, но няма да знаем какъв е бил като човек вътрешно. Разбираш ли какво имам предвид? Не знам дали примерът ми е уместен. Някак също се губя и в термините. Не, че не ги разбирам, но са твърде много и това добавя тежест. Вече нямам търпение за екшъна, за любовта вече знам, но ми липсва още малко щипка хумор. Знаеш, че винаги си казвам честно мнението и сега не бе изключение.


Явно Цунаде и Гаара са ти слабост, както и гейшите

Себастиан с неговото спокойствие засега ми е любимец, макар нещата да се въртят най-вече около Сакура.

А краят на сцената между нея и Саске определено събуди интереса ми. Дори и нищо да не се случи, обожавам подобни провокации.


Някак винаги свързвам този фик с фика 'Дъжд', който признавам трудно биха могли да изместят от сърцето ми ^^

Относно ''Роза''-та нямам търпение за втората част. Толкова деен човек като теб не съм виждала. Шапка ти свалям


Благодаря ти отново за прекрасно прекараните минути докато четях! Отново имах чувството, че съм герой от фика

О, Дъф, знаех, че съдържанието претрупано с толкова много японски термини ще е доста тежко! Но мислех да рискувам и да се пробвам, понеже винаги съм четяла японска литература и история. Не твърдя, че има достоверност, но имената на улиците, площадите, някои исторически думи като класата хинин и дзайбацу са исторически реални.

В древната история на Япония нинджите произхождат от тази каста, чела съм за тях неколкократно. Кликни тук http://bgjapanology.blog.bg/technology/2008/06/30/iaponskite-dzaibacu.207429! Неимоверно много съм смесила анимета, измислица и истина, че се получава тази "чорба", която е експеримент и следователно не знам дали ще се приеме положително.

Сега като ти прочетох мнението, ще пусна и малък речник с думи, които съм ползвала досега, за да има малко пояснения. Но понеже съм толкова далеч в сюжета не мога да го променя нито стила, нито идеята... Права си, че все още не е излязла наяве и само намекнах за нея в самия пролог и разговора между шинигами и демон. След час ще едитна това мнение и ще добавя и речника с японски думи!

Не се плаши много, не исках да те стресирам


Не си направила нищо погрешно, мила. Това е моята гледна точка и моето мнение как си представям нещата. Прекрасността на нещата е именно в това да сме различни. Да видя през твоите очи е чудесно. Ти да ме водиш в своя свят, а аз да виждам нови неща, непознати за мен до сега. Това е чарът на нещата. Обещахме си да бъдем честни една спрямо друга и аз бях, но да променяш нещо заради някой друг значи да измениш на себе си, това не е нужно . За себе си просто аз отбелязах на глас това което мисля и продължих да чета с наслада, така и ти продължи да пишеш с този хъс който само ти си имаш

Значи казваш, че си написала 60 страници и продължаваш да пишеш Ти си моят идол

Имам въпросче: понеже не отговори на съобщението ми, ще постна тук. Изпратих запитване за пълномощно по скайп, но все още няма отговор. Да не би да съм те объркала с някой друг


'Не твърдя, че има достоверност, но имената на улиците, площадите, някои исторически думи като класата хинин и дзайбацу са исторически реални. Неимоверно много съм смесила анимета, измислица и истина, че се получава тази "чорба", която е експеримент и следователно не знам дали ще се приеме положително.'-няма проблем да смесваш реалното с фантазия, нали именно в това се крие очарованието на фика Чорбата и експериментът са успешни, това могат да го потвърдят вс хора който са го прочели. Макар да не са коментирали, повярвай, ако не беше добро, щеше да има 10 коментара с хули Давай смело нататък, че взе да става интересно ^^


'Сега като ти прочетох мнението, ще пусна и малък речник с думи, които съм ползвала досега, за да има малко пояснения. Но понеже съм толкова далеч в сюжета не мога да го променя нито стила, нито идеята... Права си, че все още не е излязла наяве и само намекнах за нея в самия пролог и разговора между шинигами и демон. След час ще едитна това мнение и ще добавя и речника с японски думи!'-съжалявам, че ти създадох толкова главоболия

окия ---> дом на гейши
футон ---->сламени рогозки
хинин ---->граждани, запратени на дъното на социалната стълбица като наказание за престъпление
яшики ---->огромни укрепени имоти на феодалните владетели даймио;
ярите ---->жена от бордеите, обикновено бивша проститутка, наета да служи като наставница на куртизанките, да обучава новите момичета на изкуството да доставят удоволствие на мъжете, да се грижи подопечните й да се държат подобаващо и да урежда срещи между таю и видни клиенти.
хаши ---->най-нисък ранг на куртизанка;
цумиягу но кото ---->демонстриране богатството и привързаността на покровителя на куртизанката, който й осигурява средства, за да си купи елегантни завивки, които тя оставя пред дома, за да могат всички да им се възхитят; дори когато жените предпочитат да изплатят с тези средства част от дълговете си и да намалят срока си на служба, обичаят в Йошивара изисква от тях да демонстрират безгрижие и липса на практичност; ако не харчи разточително, куртизанката би изглеждала стисната, което би означавало да си спечели лошо име и никога да не постигне свободата си;
таю ---->заемащи най-високо положение куртизанки;
Агея ---->специален дом за уговорени срещи в квартала на удоволствията, предназначен за куртизанки от най-висока класа, които обслужват богати клиенти;
миай ---->официална среща между младите в присъствието на родителите им при сватосването им, сгледа
джосикоосей ----> гимназистка
кенджуцу ---->древно японско изкуство за бой с меч, задължителна дисциплина за самураите
биш ---->екстракт от билка, използвана като отрова за стрели
ямабуши ---->воини, които спят в планината
оннагата ---->актьор, който се е специализирал в изпълнението на женски роли
куге ---->благородници, потомствени васали на императорското семейство
киайджуцу ---->умение да се убива без оръжие, а единствено със силата на волята
киай ----> бой без физически допир
иредзуми ---->татуировка
океса и рьокурума ---->един от най-трудните удари с меч през таза и раменната кост
коку ---->количеството ориз, достатъчно да изхрани един човек за една година
яйджуцу ---->изкуството да посечеш врага с меча си още в мига, в който си замахнал; мирновременна дисциплина, част от учението кендо
мономи но джицу ---->изкуството да откриеш и да атакуваш слабото място на жертвата
мочи ---->твърди оризови питки
кусари ---->гама къса остра коса с тежък синджир в долния край на дръжката
гекокуджо ----> изкуството низшият да победи висшия
цупари ---->серия бързи удари по гърдите, гърлото и лицето при борба сумо
хаори ----> връхна зимна дреха
хакама ---->широки надиплени панталони
рьо ---->едра златна монета
ото-сан ---->татко
ока-сан ----> майко
рйооши ----> родители, семейство
мокса ---->пихтиеста каша от листа на японски пелин с лековити свойства при изгаряне върху кожата
джигай ---->женски вариант на ритуално самоубийство
шинджу ---->ритуално двойно самоубийство поради невъзможна любов
шинден ---->главна постройка в имение
санбон-аши ("три крака")----> набелена кожа с три остри ъгълчета, които гейшите правят до линията на косата на горните прешлени на гръбначния стълб
коишмаки----> парче плат, което се увива около бедрата
таби ----> бели къси чорапки със закопчалки
джоро-я ----> публичен дом
цудзуми, окава, тайко ----> видове барабани; цудзуми се опира в рамото и се удря с ръка, окава лежи в скута, а тайко е закрепен на стойка и се удря с палки
матча ----> смес от вряла вода и смлени чаени листенца, много горчива, наподобява на сапунена вода с мехурчета
фури ----> "ръкав-джоб" при кимоното
"червен ориз"----> ориз смесен с червен боб
окобо----> сандали
охана ----> благовонна пръчица, която се запалва, за да се отбележи времетраенето на посещение от гейша в чайна. Колкото повече изгорели охани има тя, толкова повече пари получава гейшата за времето си.
татами ----> сламена рогозка, стандарт за определяне размерите на стая; мека настилка, върху която се провеждат тренировки
курояки----> вид парфюм, който се прави от овъглено и стрито на прах дърво
суши ---->малки питки от студен ориз, гарнирани със сурова риба
сумата ----> «тайната техника на бедрата» — когато единият мъж мушка органа си между бедрата на другия, симулирайки анален акт
шамисен ----> японска старинна триструнна китара
сосакан----> личен следовател по обществени прояви, упълномощен от феодалния господар
ниндо ----> път
отоото-сан ----> брат

П.П. Извинявам се, че така се забавих с речника! Всички думи тук са японски и съм ги срещала неведнъж в литературата, която четях за Япония и японската история! Готова съм на критики, ако съм объркала някоя дума и значението й, все пак съм само любител и обикновен фен-отаку на анимето... Довечера ще пусна следващата глава, която е с доста хентай- уклон. Дано не сбъркам с нея.

Докато бяха малки, детската стая на трите сестри се намираше срещу тази на родителите им. После след бягството на Нами, а след година - и на Иноуе, Сакура остана сама в огромно помещение, пълно с играчки и болезнени спомени. Когато стана на десет и бе приета в Академията за нинджи, без предупреждение се премести в лявото крило на шинден, над етажа, който принадлежеше на слугите. Взе стаята, която дотогава се ползваше за склад - прислугата държеше там принадлежности за чистене. Рйооши не се възпротивиха на внезапната й приумица, дори я толерираха в някаква степен. Детската след това бе пренаредена в тренировъчна зала, която Сакура да ползва, когато й е удобно. Дълги години й бяха нужни да разбере, че ото-сан никога няма да се противопостави на внезапните й решения, защото колкото и невероятни да бяха, те не накърняваха честта на клана и й даваха някаква лъжлива свобода. Нами и Иноуе обаче не се ползваха с тази преилегия и ако Иноуе бе рядък гост в дома си, за Нами бе забранено да се споменава. Разбра, че заедно с това рйооши възлагаха всичките си надежди и очаквания на нея, а чувството за отговорност пък не й позволяваше да им отвърне по друг начин освен с подчинение.
Сега докато се изкачваха по стъпалата на тясното стълбище и лампите, поставени в специални поставки хвърляха мъждива светлина, Сакура се обзаложи със себе си, че Саске няма да остане впечатлен от стаята й. Беше малка, обзаведена семпло с нисък единичен футон в единия ъгъл и пръснати татами по пода. До простото й легло имаше малко нощно шкафче и гардероб, който не можеше да закрие стената и създаваше чувството за голота и незапълнен обем, въпреки малките размери на стаичката. Нямаше собствена тоалетна, нито баня, а използваше общата на слугите, като слизаше по стъпалата на долния етаж, винаги когато имаше нужда. Добре, че през повечето време застъпваше нощни смени в болницата, а когато пък си бе у дома, обикновено бе толкова уморена, че не можеше да направи и едно движение, камо ли пикочният й мехур да й припомни за съществуването си. Малкият прозорец гледаше към градината и поне изгледа от стаята й бе хубав.
Наясно бе, че покоите, които обитаваше от десетгодишна, не бяха подходящи за наследница на клана и дори като дете се бе излъгала да покани братовчедките си, които бяха повече от стъписани, когато прекрачиха прага. Юкико дори изрази негодувание, че й се налагаше да се завира в такава дупка. Сигурна бе, че Саске е също толкова превзет, колкото и Юкико и предварително се радваше на изненаданото му изражение, което несъмнено ще направи.
Когато преминаха коридора и отвори вратата, за да влязат вътре, бе напълно сигурна в реакцията му, но извръщайки се към него, когато затвори след него, осъзна, че се бе излъгала. Той дори не обърна внимание на оскъдната мебелировка, впил тъмните си очи в лицето й. Мина покрай него и застина като статуя пред прозореца. Какво ли й се налагаше да изтърпи сега? Спомни си, че едно време бе мечтала за този миг, в който оставаше насаме с него и той й споделяше страстта си, но сега изпита неконтролируем страх, който окова гримасата на лицето й в желязна маска. Пръстите й се стиснаха в юмруци. Естествено бе Саске да иска да консумира годежа им. Бе в негово право, а нейното задължение бе просто да го приеме. Дали го желае и обича или не, нямаше никакво значение, поне не сега в този етап от техните взаимоотношения. Докато вървяха към стаята й, не обмениха нито дума, нито случайно докосване. Не я бе целунал нито веднъж, а сега очакваше вероятно, че ще бъде готова за него! Каква... глупост!
Саске постоя в сянката и след известно време се раздвижи. Приближи се към нея и заповяда тихо:
- Разпусни си косата!
Сакура се подчини без да влага никаква емоция. Вдигна ръце и разхлаби кока на навитата плитка. Постави иглата, която го придържаше на перваза на прозореца, сетне преметна плитката на едното си рамо. Разплете кичурите бързо и енергично, после тръсна глава, за да ги освободи напълно. На лунната светлина, проникваща през прозореца, косата й бе като течно сребро, загубила в тъмнината фрапиращия си, розов цвят. Спускаше се по раменете й, идеално гладка и гъста и изумен той видя, че достига хълбоците й.
- Последният път, когато те видях бе с къса коса до раменете - вметна той дрезгаво осъзнал, че се възбужда само като я гледа. - Помниш ли?
Разбира се, че помнеше последната им среща! Тогава се бе унижила да го моли да остане при нея, бе плакала, дори му бе признала, че го обича..., а копелето просто си тръгна! Точно в този момент за първи път почувства омраза към него, а след това осъзна, че гнева изпепели любовта й само за миг, превръщайки всяко топло чувство, което изпитваше към Саске в пепел. А сега той имаше наглостта да й припомня всичко това с някакво чувство на превъзходство над нея, да й го изтъква, сякаш бе предпоставка и основа, върху които да гради отношението си към нея!
Какъв нахален кучи син!
- Разбира се, че помня! - Тя вдигна рамене с безразличие. - От тогава не съм коригирала косата си, понеже е нямало причина за това.
Саске се приближи на метър от нея и протегна ръка. Зарови пръсти в гъстите кичури, после я придърпа настоятелно към себе си. Очите му се втренчиха изпитателно в нейните, докато поднесе кичур от косата й към носа си и го помириса. Долови сух аромат на лимон, съвсем лек и нежен. После изрече тихо:
- Съблечи дрехите си!
Лицето й не се промени, но цялото й същество застина. Без да отмества очи от неговите, тя разхлаби обито си, после отгърна сивото си кимоно и го остави да падне в краката си. Почувства, че започва да се изчервява, понеже той се отдръпна леко и сведе поглед към тялото й. Остана по леко полупрозрачно долно кимоно и коишмаки около бедрата си. Поколеба се миг-два, които й се сториха цяла вечност с ръце скръстени пред гърдите. Той върна погледа си на лицето й и веждите му се вдигнаха развеселено нагоре.
- Продължавай! Съблечи всичко!
Сърцето й задумка в ушите й, като че някой удряше с все сила по тайко. Тялото й се разтрепери. Каква полза да му казва, че е девствена, че не се е събличала никога пред мъж, че не е докосвана, нито пък целувана? Всяко колебание сега щеше да означава, че се противопоставя на желанията на годеника си. Примоли се след като се съблече, той да свърши бързо с... това, което иска да направи. Ще затвори очи и ще си представи, че го няма в стаята. Но вместо това ги прикова в неговите, развърза тънкото шнурче на долното кимоно и го свали от раменете си. То се плъзна с тихо шумолене по голата й кожа, а коишмакито го последва.
Очите му се присвиха, а устните му се извиха в усмивка, която я накара да почервенее още повече от срам. Лунната светлина се плъзгаше по очертаните й рамене и големите полукълба на гърдите й стърчаха предзвикателно напред. Равният корем и скута й тънеха в сянка. Дългите крака без грам тлъстина трепереха.
Сега какво? Какво ще направи?
Сакура осъзна, че се тресе.
Моля те, Саске, направи по-бързо онова, за което пожела да дойдеш в стаята ми и си отивай!
Стори й се, че мина цяла вечност, през която черните му очи се местеха ту тук, ту там, приближи се към нея, но този път не спази никаква дистанция. Напълно облеченото му тяло се долепи до нейното и дрехите му подразниха сетивата й, но вместо да почувства... желание, тя се скова от ужас. Бе по-ниска от него, въпреки, че не бе свалила табите и сандалите си и Саске сведе лице към нейното. Ръката му се провря между телата им и пръстите му се сключиха около гърдата й. Зърното се потърка в отворената му длан и тя затвори очи, потресена от усещането. Другата му ръка се плъзна по гръбнака й, спря се на вдлъбнатината, където започваше извивката на таза й, после постави длан върху дупето й и я притисна безсрамно към себе си.
Маската й на ледено равнодушие падна отраз и очите й се окръглиха срещу неговите, чиито зеници се завъртяха в запетайки и се оцветиха в червено. Усмивката му я потресе.
- Трепериш - констатира той вяло, а въпроса, който изтърси след това, я удари като шамар: - Девствена ли си?
Какъв отговор очаква това копеле, гневно се запита тя. Яростта й нарастваше правопропорционално на всезнаещата му усмивка. Очите му, сякаш й се подиграваха. Прииска й се да му изкрещи истерично, че е девствена и веднага да спре да я пипа с отвратителните си ръце, но в последния момент стисна устни. Самообладанието й се върна и тя се усмихна лъчезарно.
- Разбира се, че не! - изрече сладко и се опияни от отговора си, предвкусвайки изненадата му, която нямаше да закъснее.
Изражението му обаче не се промени нито за миг. Очите му блеснаха още по-червени и тя изумена разбра, че Саске не бе шокиран, нито раздразнен. Ръката му замачка агресивно гърдата й, после отхлаби малко хватката си и пръстите му се заиграха с настръхналото зърно. Завъртя я около себе си и кракът му се провря между голите й бедра. Платът на хакамата му се отърка между тях, а другата му ръка натисна дупето й, така че усещането стана по-интензивно.
- Тогава няма нужда да бъда внимателен, нали, сърце мое? - изрече гладко той, после добави: - Как предпочиташ: да легнем на футона или да се пробваме прави?
Ушите й пищяха и се мъчеше да преглътне, но гърлото й бе свито и я дереше. Гневът й отлетя с пърхащи криле, оставяйки й единствено страха от предстоящата болка. За нея, като медицинска нинджа, не бе тайна какво се случваше между мъжа и жената. Бе виждала голи мъже. Постоянно й се налагаше да сваля дрехи, за да открива рани. Днес отново бе съблякла мъж, онзи с прободната рана в корема. Свали кървавите му панталони и го изми с мокра кърпа, за да му облече пижама. Ако работеше в Първостепенната, тази процедура щеше да й бъде спестена от сестрите, но болницата на Куросаки-сан буквално издъхваше от липса на персонал. Тогава не изпита срам, че го вижда гол, но сега обстоятелствата бяха други. Сега тя бе напълно гола и физически здрав мъж я прегръщаше и опипваше. Плъзгаше длани по дупето и гърдите й, притискаше я невъзмутимо към себе си и гледайки в очите му, разбра, че той се наслаждава неимоверно много без да се интересува дали е девствена или не. А тя, глупачката, си мислеше, че това е фактор , който би го спрял или би отложил малко намерението си! Зелените й очи плувнаха в сълзи, но устните й останаха здраво стиснати.
Замаян, Саске потъна в безметежната тъга на погледа й. Завъртя я отново около себе си и притисна гърба й към стената. Бе сигурен, че тя го е излъгала, но гордостта не й позволяваше да признае това, нито да го помоли да спре, а стигнал вече толкова далеч, се съмняваше дали изобщо ще има сили да прекрати започнатото.
- Не отговаряш?! Все едно - Дръпна се за миг от мекото й тяло и разхлаби пояса на хакамата си, която се свлече до глезените му. Ръцете му повдигнаха дупето й и разтвори широко краката й с таза си, намествайки я върху твърдия си член. - Така или иначе тази поза ми е непозната и искам да я опитам...
Ноктите й се вкопчиха в ръкавите на кимоното му и дълго сдържаните й сълзи потекоха по бузите й, когато той проникна рязко в тялото й и режеща болка скова таза й. Сакура изхълца задавено, но не помоли да спре. Щеше да бъде унижение отново да се принизява пред него, пък и подозираше, че той няма да се съобрази с нея. Та нали виждаше болката й, изписана по лицето, сълзите й? Усещаше, че е тясна и малка? Той бе разбрал, че го е излъгала и като мъж едва ли ще се дръпне сега и ще я остави. Тласъците му бяха бавни. Членът му разкъсваше утробата й. Пареща болка сковаваше мускулите на бедрата й и ги наливаше, сякаш с олово, но той изобщо не усещаше тежстта й. Чувстваше се като кукла в ръцете му, които я вдигаха и сваляха в постоянен ритъм.
Дори не я бе целунал, не й бе казал никакви утешителни думи, които да я накарат да се почувства по-добре!
О, каква грозна, неприятна болка!
Извърна лице от неговото и съзнанието й горещо се замоли мъчението й да свърши по-скоро. Дали ако му каже, че чувства само болка, той ще ускори малко? Но когато решително погледна отново към него, осъзна, че болката й не го касае никак.
Тласъците му забързаха в темп, който разтресе цялото й тяло. Лицето му се зарови в косите й и в последния момент той извади члена си от тялото й и се изпразни на корема й. Горещата сперма се стече надолу към наранената и протъркана плът и Сакура затвори очи с облекчение, констатирайки вяло, че и той като нея не желаеше деца. Няколко минути той нормализираше дишането си и не се дръпна. Държеше дупето и краката й бяха обвити около таза му. Сетне изрита хакамата от глезените си, отдели се от стената заедно с нея и я положи върху твърдия футон. Нежността му я задави и шокира. Полежа върху нея няколко секунди, повдигна се на лакти и се взря в разплаканото й лице. Ръката му се плъзна между гърдите й, премина по гладкия корем, а след това вкара два пръста във вагината й, принуждавайки я да си поеме сепнато дъх.
Вдигна ръката към очите си и присви очи. Кръвта й бе полепнала по кожата на пръстите му и на лунната светлина изглеждаше черна като катран. Разтри я между пръстите си, дори я помириса. Не каза нито дума.
После се наведе към нея и я целуна силно, изпивайки дъха й.

Прекрасна глава! Започна да оплиташ героите по много интригуващ начин. Изненада ме въпреки, че знам от двойките, че мъжът определен за Сакура е друг. И изненадата се коренеше в това, че той нямаше шанс да я спаси или поне да опита от годежа, понеже дори още не я обича и почти не я познава, но това предвещава още по-силна любов, може би. Обичам да гадая така


Хареса ми, че въпреки начина на апатично държание откъм Саске, той все пак има чувства.


Изречението където тя пуска косата си и той реагира ми е любимо ^^


Сега си припомних и двойките. Нямам търпение и за Улкиора и Иноуе. Това, че дори още не са споменати прави тръпката от очакването още по-голяма. Той ми бе слабост в Блийч, така както беше Сасори в Наруто. Може би хладнокръвните, арогантни типажи са ми любими и Бякуя не прави изключение