blog.bg поезия написа:
pantaleev:
Гарван грачи из полето,
нещо го сърби отзад,
влезе му докрай чушлето
и сега се жалва брат
snookie:
Ще да е този анонимник,
който плюе и ви срами -
ръгай още в този дирник,
та да няма лични драми.

pantaleev:
пустият му анонимник,
има задник като зимник
там събира коментари
и ги плесва дето свари
snookie:
Хвърляй семе, Панталеев,
там където той сере,
'шот от лАйна, Панталеев,
само вкусен боб расте!
Гледам само клипчета има, та ще пусна някои от новите стари стихотворения...
Почвам с малко акростишища и продължавам по блога
***
Аз не вярвам в нищо и съм много предпазлив.
Слушам само себе си, така съм по-практичен.
От теб съм по-разумен, по-спокоен, по-свидлив.
Ценя само безценното, защото съм различен.
Имам всяко нещо, на което "нужно" викам.
А това на тебе хич не ти се нрави, но защо?
Лек ми е животът - пия, ям, сера и пикам.
Е, не си доспивам и се нервя - и какво?
Нима ми е самотно, щом съм постоянно сам?
Така е, нямам никого, но пък не ми е тежко.
И к'во кат' няма с кой да се напия и наям?
Перфектен съм във всяко отношение нечовешко.
***
Поет лежи си във леглото и твори.
Или така се води, нещо там си драска.
Поредна нощ не мож' поетът да заспи
И като гледа к'ви ги пише сам се стряска.
Лежи, пърди, премигва, мисли и не става.
Я да заспива,
Ш'то се мъчи сам не знай.
Кат' е бездарен се инати и си шава,
А пък наспи ли се - твори си до безкрай.
***
Ровя се аз из
Архивите древни.
Песни, поеми
Откривам безброй.
Несвършени - скучни,
Цели - потребни.
Ебал съм го зора
Лирически мой.
***
и от тука почват простотиите и допълнените стари бележки:
***
Вечер в града се разхождаше мъж
и планираше да се прибира вкъщи.
Дома си щом стигна, уви, се намръщи
и тръгна угрижен назад изведнъж.
Припомни си спомени детски, далечни,
когато ненужното беше ненужно
и тъжното беше във пъти по-тъжно,
а мигове кратки уж бяха тъй вечни.
Когато гладът не бе истински глад.
Когато големи наричахме стадо.
Когато бяхме перфектни и млади
и нямаше повод да ни е яд.
Когато си късахме новите дрехи,
гонейки секви незнайни породи.
Когато не знаехме никакви моди.
Кашони щом бяха блестящи доспехи.
Размахвахме пръчки в тревите високи,
защото зелена ни беше земята
и след обикаляне из махалата
с окаляни дънки и с рани дълбоки
се връщахме вкъщи при мама и тате
и те ни се караха, щото сме мръсни.
После ни храниха с манджи тъй вкусни,
с които омазвахме си лицата.
Мъжът продължава да бяга в нощта
и усеща студения вятър в косите.
Макар изтощен, бяга той упорито.
Макар натъжен, следва свойта мечта.
Да може да види отново туй време,
в което щастливи и бурни играхме,
тичахме, викахме, бихме се, пяхме,
лишени от днешните тежки проблеми.
Видите ли този мъж насаме,
стиховете ми въобще забравете,
веднага в обратна посока тръгнете -
това не е мъж, а невинно дете.
Вечер в града той разхожда се пак
по асфалта и чака тревите зелени,
лятното слънце, лицата засмени
и бавно потъва в безкрайния мрак.
***
Днес пак си мисля очевидното да кажа.
Защо отново? - Ей така, за две по сто.
И аз кат вас филийките с боклуци мажа.
Кафяво е на цвят и моето говно.
И смяли са ми се околните дебили,
щот като текъл е, с ръкав носа съм бърсал.
Изчадия прости са ме псували и били
и още толкова подобни съм забърсал.
Така един човек присмя ми се наскоро,
че като мръсен виц е моят външен вид.
Когато седнах на земята, проговори
и прав остана - да не би да е чешит?
Та ме разпита. Мислил, че го гледам лошо.
А аз му казах - мен това не ме ебе.
И той ме зяпна все едно ще ме потроши,
и аз го зяпнах все едно ми се реве.
С такива хора губя времето си само.
То времето едно и те едни пък хора.
И простотиите им нося си на рамо
и се напъвам с въздуха да си поспоря.
Приказвам глупости и глупости си върша.
Сам си говоря и сам си се разбирам.
Каквото почна гледам да си го завърша
и ми се смеят щото гледам да подбирам.
"Защо го казваш?" питаш щом ме заговориш.
"Какво направи?" след като се довериш.
"Защо си тръгваш?" след като врата затвориш.
"Ти си наивен!" след като ме увериш.
Защо го казвам ли? - Защото го помислих.
Какво направих? - Туй, което ти не щя.
Защо си тръгнах? - Щото ти не го осмисли.
Та кой наивния е тук, кажи сега...
***
4,3 сонетаСнощи двете ви сънувах
и сънят не беше зле.
Ти езика ми отхапа,
тя пък щя да ме ебе.
Вярно, беше нереален
този кратък сладък сън,
тъй като добре ме знаеш
в гащите какъв съм трън.
Но, макар и за минута,
дадохте ми обич страстна.
Пък и азе бях различен -
не врещях кат' тревопасно.
Не повтарях тъпи вицове
и други груби смешки.
Баш като жени третирах ви
и нямах ник'ви грешки.
Но след туй сънят ми свърши
тъй внезапно, мигновено
и от празното легло
си станах, както обикновено.
По ташаците почесах се
и пръднах за добро утро.
После пиках, зъби мих
и бръснах грозната си мутра.
Вечерта тетрадка взех
и написах тези думи.
И от нея рикушираха
във мен като куршуми.
За момент дори помислих:
"Трябва да се променя",
но накрая го измислих -
да ви еба майката!
Колко мислиш, че ме бóли
щом не ме харесваш ти?
У морето - риби много,
че и две ръце дори.
Имам цялата любов,
от която се нуждая.
Ти като не се усещаш -
с Лили и Деси ще мечтая.
И какво като съм сам
и съм хроничен мастурбатор?
Пиша песни, пея, свиря
на китара и синтезатор.
Онанизмът ми разви
музикалните таланти
и въобще не ме ебе,
че не харесваш музиканти.
Ще си пиша, ще си пея,
ще се чеша, ще пърдя.
К'вотo искам - т'ва ще правя
и ш'ми гледате гъза.
Кой не чул - да ме е слушал.
Аз предлагах ден след ден.
Затова ти казвам "Сбогом".
Не ще видиш друг кат' мен.
Не че вярваш ми, но
казвам ти го въпреки това.
А ако пак насън те видя -
ще съм бодър сутринта.
***
(Не)митВъв днешно време, както никога преди,
Шерифът дебне да ни граби и убива.
Макар законен - тоз тиранин ни вреди
и щом главите падат в сенките се скрива.
Нима легенда е безмилостната власт,
що упражняват тези човекоподобни?
Нима измислица е мрачната им паст,
дето поглъща ни в недрата си злокобни?
И от значение ли е тука и сега,
че е далече Нотингамския дворец,
щом нашата е суха, алена земя,
попиваща кръвта на всеки смел стрелец?
О, скъпи Робин, къде си бе, човеко?
Защо от цялата история само ти
си плод на нечие въображение нелепо,
подхранващо ни невъзможните мечти?
От тази приказка добрият само липсва.
Треперят хората и чакат свобода.
Във глад и бедност са и почна да им писва -
някои оставиха ги в тази нищета.
Други пък стискат зъби, бършат пот от чело,
не си доспиват и едва прехранват се.
Тази страна е като безизвестно село,
в което всеки преживява като псе.
Къде поуката е? Де е тоз герой?
Нима героят спи дълбоко вътре в нас?
Какво да правим, за да се събуди той?
И ако стане - ще ли ни спаси тогаз?
Във днешно време, повече и от преди,
народът чака да го грабят и избиват.
Заслужени пък може да са тез съдби.
Може би ний сме тез, които се зариват.
***
ВълкътВълкът лежи ниско в тревата.
Повтарят - голяма е скица.
Сред толкоз овце във гората
той зяпа свирепа вълчица.
И вчера вълкът си лежеше.
Гладът сякаш го не умори?
А той дори щом си спеше
за нея не спря да мърмори.
С вълчицата само в главата
вълкът си лежи и не шава.
На глутницата словата
не слуша и я наблюдава.
Движенията й смъртоносни
подсказват, че трябва да чака.
Походката победоносна
го кара да тръгне в атака.
Овцете тъй бавно се нижат.
Вълчицата пък си стои.
И двамата ясно се виждат
и всеки от тях си лежи.
Вълкът мига само чака
да зърне врата й оголен.
Не ще я захапе - напротив -
ще милва безкрайно доволен.
Вълкът е до болка нахъсан.
Но знае, че щом подрани,
ако ли не го тя разкъса,
по друг начин ще го рани.
Вълкът лежи ниско в тревата.
Повтарят му - тя е чудовище
и маса овце му подмятат,
а той дебне своето съкровище.
***
Нещо февруарскоТрагична е съдбата на човека,
който има цел в живота и амбиции.
Трагичната съдба
на свободната душа,
която търси резултат вместо традиции.
Трагедията ти е далеч от лека,
загубен си с акъл ли си дарен.
Само тебе виждат,
само тебе ненавиждат,
в ядовете им се давиш изтощен.
В животоподобната тирада
вълк вълка изяжда и гладува пак.
Или си балък,
или си карък
и в двата случая затъваш в мрак.
Сред таз фалшива жалка серенада
нито пееш, нито свириш, а седиш,
с пресипналия глас,
с предъвкания фас,
и гледаш своята любима, и мълчиш.
Да слезне няма как - високо си е доста.
Уви, да можеше пък ти да се качиш.
И двамата седите
и тъпи си мълчите,
неловки като курвенски бакшиш.
Овцете чакат пък да им се спусне моста.
Разбира се - реката ти ще прекосиш.
Ти си плуваш, те си блеят,
ти се потиш, те се смеят,
а стигнеш ли брега - ти пак ще ги спасиш.
И след спасението за миг ще те подминат.
И сам по своя път отново ще поемеш,
без мисъл за печалба,
на главата с чужди жалби
и от мъката не ще се ти съвземеш.
Човеко беден, тез говеда ще те сринат.
Не им помагай! Все едно не им е леко.
Ти ги носиш, те те бавят,
пукнеш ли пък те забравят.
Трагична е съдбата ти, човеко!
***
Още нещо февруарскоИ детството свърши, светът вън ме чака.
Душата отдавна седи си във влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.
И думите нижат се леко и плавно,
докато на някого му е забавно
как тръгва си мойта душевност тъй бавно
и оставя ме сив сред сивата площ.
Крив, упорит, тъп и самотен,
привидно схватлив, но, уви, неграмотен -
тътря се аз, изморен и изпотен
и чакам да дойде моментът мечтан.
И влача се аз с усмивка привидна,
с прикрития гняв в моите думи обидни,
понякога с някоя мисъл завидна,
но иначе мърляв, сакат и разпран.
И тъй неусетно ме всичко ранява,
и раните се веднага появяват,
и пак неусетно сами заздравяват.
Поне аз поука да виждах от тях.
Поне, ама на - само тъпите грешки
на царските жертви - тъпите пешки.
И сякаш на техните тъй тъпи смешки
със сълзи и болка се винаги смях.
Сред тези, които ме плюят, вървя
и чакам в тунела една светлина
да зърна, та вече да се отърва
от тази говежда обществена мощ.
Това ли е всъщност светът дет ме чака?
Душата ми май е напуснала влака,
а тялото пусто си шава сред мрака
от хората градски в поредната нощ.
***
Не знам коя е Мира, но...(Това е една валентинка, която преди време ме накараха да напиша, може и да съм я пускал)
Мила моя Мира,
откакто те познавам
и гледам ти сеира
за тебе се съмнявам.
Изпитвам разни чувства,
дали да ги призная
или да си мълча не спирам
да се колебая.
Представям си във тъмна нощ
на тротоара те посрещам.
За един вълшебен миг
погледите ни се срещат.
Ти ме гледаш с безразличие,
аз те гледам със желание
и зад зъбите си стискам
моето искрено признание.
Как сама като те гледам
и често полудявам.
И не мога да се сетя,
и не проумявам
защо ли досега
никой като мен младеж
не е признал пред теб
тоз болезнен мой копнеж.
Щом те видя в тези дрехи,
бавно да се приближа,
и да ги разкъсам бясно
под сияйната луна.
След това да те налагам
по главата с тъп предмет.
След което, предполагам,
ш'те напикам за късмет.
Ще вържа грозното ти тяло
под уличното осветление
за да може сутринта
целият град с пренебрежение
да те плюе, да те сочи,
да се смее, да те рита.
Целият град ш'ти се източи
и със кеф ще те помита.
С твоята фалшива личност
обществото да избърше
тъй внимателно гъза си.
С тази цел ще те завържа.
И в нощта ще те оставя
да се гърчиш, да се бориш.
На противната си същност
да си жертва, да се молиш
хората да пренебрегнат
жалката ти простота
и да върнат тази външна
половинчата красота.
Това са моите романтични
словоизлеяния.
Никога не съм желал
с теб да влезна в пререкания.
Не защото ме е страх
или защото те обичам.
Не защото ще е грях,
не защото съм приличен.
Ти си жалка, ти си грозна
и си тъй антипатична.
А честит ти смешен празник,
кучко дребна и безлична.
С тази скромна валентинка
а дано да се задавиш,
щот от запек повече
в душата ми не ще оставиш.
***
Имах сили, имах дом,
имах време, имах план.
Имах хора и идеи,
имах си щастлива сган.
Всичко изведнъж пропадна,
всичко в ъгъла се сви
в тъмната ми тъмна стая
с облепените стени.
Всеки мой плакат показва
всеки невъзможен сън.
Без прозорци, през които
да проникне лъч отвън.
И плакатите са черни,
пода скърца си пробит.
Аз лежа на него потен,
сринат, грозен и пребит.
Изпотен от крайни мерки,
сринат от провалите.
Времето ме загрозява,
вие ме убивате.
Майната ви, нямам избор.
Смачкани хартийки разни.
Стойте си във ъгъла -
хем изписани, хем празни.
Без прозорци, но с ръце.
Ще дълбая във стената.
Слънце скоро ще ме грее,
вие стойте в тъмнината.
Нямам сили, нямам дом,
нямам време, нямам план.
Нямам хора, ни идеи,
нямам си щастлива сган.
Нищо вече не остана,
бутам тежката врата.
Сбогом, моя стая, пълна
с празни в ъгъла листа.
Стига ви толкова