Давай я, нямаш проблеми, но ако имаш под ръка някой друг, който да ти помогне, дай и на него да редактира. Аз не съм безгрешна, а трима виждат повече от двама




Така като ми го описваш, настръхвам И аз така като пиша нещо дето ми харесва, такъв хъс ме обзема, че ритъмът и напасването и аз не знам как стават.

Новата глава е яка но няма как да спестя няколко лични забележки, сред които най-важно: Защо Ясмина е такава патица?!
Дразни много и напористо. НЕ знам какво имаш за женствено, но жена обстояваща мнение и наясно със собствените си чувства и мисли е далеч по-завършена като личност и не по-малко жена. Да, ако се обърне внимание на психологическата гледна точка, която промотираш, един мъж(в случая и мъже и психопати, остава някоя лесбийка да вкараш ) би изпитал задоволство да "пази" нещо малко, безащитно, само... пред самостоятелна, съвремменна дама. Ще оставя на страна колко ме дразни образа и и ще продължа с убиеца: Предполага се, че той избива собствените си претенции и комплекси, чрез заблуждението, че я предпазва: Аз може да съм всякакъв, но Ясмина има нужда от мен. Аз се грижа за нея и за нея бих направил всичко. Това е предтекстът, който го подтиква към действие, но! всеки дори далечно трезво мислещ човек ще осъзнае, че чрез действията си просто я наранява. Убиецът си затвря очите пред тази страна на въпроса. В същото време напада тези, които няма как да му се противопоставят: това е заключене поставено на "ако" - убиецът не е Тихонов. В случая със семейството бебето, извършителят е знаел, че бебето пречи на съня на Яси и съответно се е справил с него, но защо сега, а не преди ден, два, пет?
Ако сега е научил - Заподозрени са Димитрии, Славик и Тихонов. Първите двама присъстваха, когато викна побебето след изнасилването си, докато Тихонов цяла нощ е седял в съответната "шумна стая". Другият вариант е убиецът почти непрекъснато да я наблудава: Все още ми е странно в селото и при първия случай с баща й, че чувстваше, че е наблудавана. В един момент се изнамери Тихонов, но той тогава нямаше мотивацията непрекъснато да я следи по петите: Магазинът е вече на нейно име и дори да дойде на място, за да отправи една две заплахи, няма причина да я следва цял ден. Ако го е сторил, то просто е "перверзно" странно.
Оставам със съмнението, че още някой я е следвал. Тогава се появи и Димитрии, което е говори добре за него, но тъй като до момента не ни е дал причина да го подозираме дапредположим, че не е той. И така имаме неизвесно лице, което по всяка вероятност я е наблудавал и е копнеел за нея още от времето и в България: последното е пак донякъде пресилено, но не виждам как някой на улицата ще тръгвне да избива заради красивите очи на непозната(възможно е, но вярвам това не е случая). Убиецът я е познавал от дълго време, шанс дори да има общо със смъртта на Николай. Тук се намесва миналото: Мишката, Жоро. Пак съвпадение с имена... Тоз Жоро. Мишката е турчин - така че ако имаше нещо общо, щяхме да чуем. Жоро... Ако чуем, че баща му е бил военен, ще знаем, че сме пипнали правиния човек, само да се знае, че я е последвал от българия. Следва лудият колега на Тихонов. Ами в една от рестроспекциите, стана ясно че и той и Тихонов (по всяка вероятност са те) са били в България и са познавали в Николай. Няма причина да се изключи вероятността за по нататъчни контакти по между им.
Та да се върна на варианта от който почнах: Убиецът я наблюдава нон-стоп и той решава да убие семейството в другия апартамент пред това да убие Тихомов в името на Яси? Странно... Но от друга страна Тихонов не дойде вечерта, мога ли да се надявам на опит за убийство или горната ми теория, която е отчасти основана върху предположението, че Тихонов не е убиецът попадаа?!
Доста писах за връзките на героите до момента и някои предположения, но ще спра до тук.

В последната глава по време на психологическия профил, защо приеха за даденост, че извършителя има работа и е бил стабилен преди нещо да го изкара от равновесие? За мен това е доста хвърчащо в най-добрия случай предположение.

Следващата точка е детето: Децата усещат доста изострено атмосферата около си. От тази гледна точка Татяна е доста нечувствително дете. За нормално бил приела да сънува кошмари, че в апартамента до тях е станала касапница, нещо което никой не би и казал, но тя просто да усеща, отколкото това импулсивно по традиционно детско държание.

И пак Ясмина: Чак сега те разбирам какво имаше предвид, че Ясмина не е главната героиня. Тя е просто там като декор и вече я възприемам като такава. Тихонов обаче все още не е изязъл на преден план, така че в момента нямаш главен герой....

Благодаря, faye, за коментара!

Няма как да не изразя възхитата си, че малко или много забелязваш поведение, характер или "неточности" в текста, защото така или иначе трябва да те инициира да го правиш... Написала съм много недомлъвки и съм пуснала бели петна, обърквайки още повече самата конструкция в опит да я направя с уклон към мистерията тип Шерлок Холмс. В смисъл докрая читателя да не знае кой е убиеца и постоянно да излизат обяснения за тези "дупки". Не знам дали съм го постигнала и не претендирам, че видиш ли имам огромно боравене с думите. Съвсем не! Убедена съм, че има какво ощеда се желае, но в никакъв случай няма да спра да вмъквам "неточности", защото краят след това определено ще те стресне!!!

Замисляйки го още преди месеци, когато започнах да пиша пролога, осъзнах, че избирайки такъв финал ще е трудно да се напише. Повлияна съм от едно две анимета, чиято концепция, е точно копие на "Розата"... и някои научни догадки за... Разбери ме, ако ти кажа за какво става дума, сюжетът ще ти е ясен от-до и няма да имаш тръпката да продължиш да четеш. Защото само споменаването на въпросното заглавие на аниме(?) ще те подтикне да събереш две и две и да запълниш всички пропуски, които съм направила умишлено. Това ще е най-големият спойлер и ще подлея вода на себе си.

В предишен коментар бях изтъкнала, че главният герой тук не е Ясмина, но не е Тихонов... Изясняването на главният герой би направило още един спойлер, за това и го пропускам умишлено... Описвам характери, задълбавам едни, правя неточности, замесвам сюжетни линии, времената са оплетени, в един момент говоря с първо лице от името на Ясмина (тази глупава патица! ), връщам се към спомените на Тихонов, когато е бил в Афганистан, замесвам една грамада второстепенни герои като Славик, Гуля, лелите, Красински, Морофиев, Мишката, Жоро..., отново се завъртам и започвам сюжетна линия с Николай... Така, че поглеждайки тези няколко реда сега, изведнъж осъзнаваш, че е КАША! Огромна, необяснима каша, в която трудно се ориентирваш и предполагаш, че тук основният въпрос е: кой, подяволите, е убиеца? А подвъпросите следват от главния въпрос: защо го прави, защо убива, иска да я защитава, а избива близките й??? Но въпроса не е това! Въпросът е далеч по-сложен или прост, но четейки тази конструкция не можеш да го видиш. Постоянно го изтъквам, но той се чете между редовете и думи, които по принцип се пренебрегват... Ммм, това е мистерия, няма как да го обясня, макар и само да се защитя. Сложа ли "КРАЙ", темата може да се спойлне тотално и всичко да излезе на бял свят. Всичките персонажи изведнъж ще се изяснят, белите петна ще се запълнят и ще можеш да го видиш така, както аз го виждам в момента.

Определено писането на "Розата" е голям проект, който не вярвах, че би могъл да предизвика някакъв интерес. Предполагах, че след два-три месеца просто щях да го зарежа поради липса на интерес. В днешно време аудиторията не чете криминалета, а предпочита леката литература, която не ангажира толкова много и която се чете бързо, без много да мислиш. Не казвам, че днешната младеж е по-глупава от по-възрастната категория, просто изтъквам истината, че може би заради прекалената претовареност и многото напрежение хората предпочитат леки четива.

Аз съм възрастна в сравнение с повечето форумци тук, следователно и самият ми стил е доста тежък. Чела съм руските класики и съм се вълнувала от разпада на човешката личност. Комбинирам всичко това със реални хора, чиито характери присъстват тук. Добавям и въпросното аниме и се получава... "Кървава роза"...

Толкова много съжалявам, че не мога да кажа още нещо. И внимавай! След някоя и друга глава може пък Ясмина да ти допадне. Все пак образа й още не е довършен... Не съм довършила образите на всичките си герои, но няма какво да лъжа предстои ми още много хора "да убия", да запълня едни дупки, да отворя други...

П.П. Надявам се да не съм те обидила с коментара си! Благодаря ти отново за всичко!

Ако трябва някой да се убижда, то ще бъдеш ти от моя

Сега предполага ли се, че е редно да налучквам кое е анимето ? Предполагaм не, така че кротко ще чакам да си напишеш каквото трябва ^^
Нямам нищо против каши. Този тип композиция има голям потенциал за интересно и държащо вниманието разказване. Ако имам някакъв проблем с каквото и да било е прекалено противоречивата натура на Ясмина. Тук таме има някои нещица, които притесняват(наблудават я нон стоп, в парка се появяват Димитрии и Славик, като по поръчка...) и общо взето това е. Достатъчно добре си написала всичко и за това се дава възможност на читателя се спре на такива дребни детаели.

Е, ще се мъча да не допускам грешки и ще задълбавам още повече, така че да задържам вниманието. Споменавам, че малко ще се забавя в писането на следващата глава тук, защото се наех да напиша една кратка пародия, за да участвам в един конкурс.

Естествено, след като свърши конкурса, ще я пусна тук!

Чакам с нетърпение и стискам палци за победа

*** *** ***


Михаил Красински наблюдаваше съсредоточено лицето на българката. Намираха се в нейния апартамент, само на десетина крачки от местопрестъплението, за което лично тя бе извикала полиция. Но не бе извикала просто полицията, а се бе обадила на Романов, който веднага се бе отзовал да й помага. Мозайката около поведението на партньора му се сглобяваше в картина, която определено не му харесваше. Дистанцията и чувството за самоконтрол бяха нарушени и Романов изглеждаше неконтролируем. Красински почукваше с молив отворения бележник, докато обхождаше с поглед семплата мебелировка на скромното жилище, съвсем неподходящо за собственичка на магазин за алкохол и цигари. Спираше се за кратко на лицата на присъстващите и от време - на време драскаше бележки.
Добре бе направил, че извика Морофиев на местопрестъплението, защото с усета си на психолог можеше най-добре да накара българката да си спомни подробности. Гласът му бе мек и утешителен и той виждаше по лицето й как се поддава като малко дете, което го успокояват. Красински ги игнорира, замисляйки се върху поредното убийство.
Отново без цел, хаотично и разпиляно. Единственият и най-важен паралел бяха белите рози - всичките цъфнали в разкошен цвят и всичките опръскани с кръв. В началото не бе обърнал внимание на това, но сега започваше да си мисли, че именно оставянето на бяла роза бе най-важният фрагмент в убийството за психопата. Цветето бе някакъв символ от миналото, детството или настоящето му. И понеже розата символизираше жената, съвсем логично бе да помисли, че тук убийствата са заради жена. Ако е в детството, розата би могла да символизира майката, бабата, лелята, каката... В настоящето - тази почетна роля ще е заета от любимата и в частност от майката, отново. И в двата случая имаше ли замесена жена, убиецът щеше да е непредсказуем, особено този, който имаше доказана психопатия. В две от убийствата българката е първата, която се обажда на полицията. В първия случай жертвата е баща й. В този - съседите й.
Той преследваше нея.
И гледайки лицето й, Красински виждаше, че тя го знае.
Жената срещу него бе красива в онзи духовен смисъл, който малко жени имаха, а той бе познавач, любител на женската красота. Изражението й бе такова, каквото бе виждал на очевидци на престъпление през всичките си години в криминалния отдел за особено тежки случаи. Повечето хора си мислеха, че ако прочетат или чуят за грозно убийство, значи познаваха света. Как да обясниш на такива убедени хора, че света не може да го прочетеш или чуеш, не можеш да слушаш за него от трето лице? Погледнеш ли го очи в очи, видиш ли го такъв, какъвто е, тогава разбираш, че преди това нищо не си знаел. Да го почувстваш. Да го усетиш. Да те разтърси. Да те умъртви. Или да те съживи. Хората като него свикнали да виждат истинското лице на този свят с досег до чудовища всеки ден, не можеха да се шокират.
Но хората като нея...
Бе убеден, че някои картини завинаги ще останат в главата й без да може да ги изтрие с гума или да отреже кинолентата на спомените и да я изхвърли в коша за боклук.
За разлика от него.
Вече не помнеше кога за последно нещо беше го развълнувало. Нищо в личния му живот не бе толкова разтърсващо, за това може би намираше тръпката в работата си и се бе отдал на нея. Вълнуваше го дълбоко, но и тя представляваше в основата си прости констатации. Диагностицираше,анализираше, вадеше изводи, класифицираше... Чувства нямаше тук. Или никога не ги бе имал, или до толкова бяха притъпени, че не ги виждаше. За това и Катя го напусна толкова внезапно, увлечена в друг мъж, който вероятно изразяваше емоциите си по-добре от него. Не изневярата го порази, нито самотата, а това, че отбеляза ставащото с влудяващ извод, че е права без да прояви и едно елементарно чувство. Поне тъга да бе изпитал, жал или самосъжаление. На моменти дори бе доволен от това, че е сам и че вече не чувства вина, когато остава след работа.
За това и всяка проява на емоция я виждаше с кристална яснота, както сега виждаше неконтролируемостта на Романов и ужаса на Ясмина Павлова, макар и двамата да се опитваха да се прикрият.
Красински се изправи рязко, привличайки погледите на всички върху себе си. Усмивката му бе широка и той усети как напрежението видимо спадна.
- Романов, ела за малко! Трябва да ти кажа нещо.
Излязоха навън в коридора между апартаментите. Вратата до тях бе широко отворена. Бяха опънати две жълти ленти по диагонал, но притокът на хора не секваше, като само ги повдигаха, за да преминат. Лаборанти с бели престилки, полицаи и криминолози едва ли не се блъскаха в тясното пространство. Красински поведе детектива към апартамента, прекрачи едната лента, повдигна другата и двамата влязоха вътре. Преминаха коридора без да кажат нищо. Погледът му фиксира шкафа, на който намериха главите и остана така доста дълго време, наклонил се на една страна.
- Мисля, че е време да кажа на Свредлов за теб - безизразно започна той. - Мисля, че си прекалено емоционален и това пречи на разследването.
- Искаш да кажеш, че искаш да ме отстраниш от случая?
- Да.
- Каральов няма да е съгласен - Дмитрий подхвърли най-силния си коз с усмивка, която го накара да свие вежди над носа си.
- Тогава може би е редно ти да се откажеш сам и да оставиш случая на мен.
- На теб?! - детективът продължаваше да се усмихва. - Какво открихме за убиеца, след като ти се присъедини? Какво откри ти?
Красински зарови ръце дълбоко в джобовете на размъкнатите си дънки.
- С помощта на Морофиев направихме по-точен психопортрет.
- Искаш да кажеш, че се доверяваш на човек, който се занимава денонощно с луди и чиито доклади нямат никаква тежест в съда - зъбите на Романов изскърцаха ядно. - Прочетох въпросния доклад, основан на предположения и догадки и пълен с празни полета... Със същия успех бихте анализирали поведението на зайчето Бъни или на друг въображаем герой!
Красински въздъхна тежко и обърна поглед към детската стая.
- Кое в доклада на психопортрета ти се вижда нелогично?
- Всичко! - повиши тон Дмитрий и разпери ръце. - Най-основното е, че дирекно го поставихте в графата на стабилен човек с доходи и работа. Определянето на социалното положение в търсенето на убиеца е рашаващо, защото тук се свежда до концентрирането на определени социални прослойки. Ако е просто поредният луд клошар? Такъв, чиито социален статус е не по-висок от кофата за боклук?
- Ти като детектив си все още млад и в случаите, които си решавал е нямало досег с мисленето на социопата - равно отвърна Красински. - Макар убийствата да са хаотични, има един основен... паралел, който ги обединява. Първото престъпление е станало в Ивановка. Малък град, където всички се познават и в който... няма клошари, нито такива, които се ровят в кофите за боклук. Но ти си от там и би трябвало да знаеш дали има такива хора. Клинични случаи с доказана шизофрения или друга болест в Ивановка няма. Следователно единствената логика тук е, че първата жертва е познавала убиеца. Нямало е влизане със взлом. Българинът е отворил вратата и са се поздравили. Възстановката тук е точна, поне по кръвта. Убиецът го е нападнал с ножа, като първият удар е нанесен в рамото. Бил е гневен до толкова, че го е обезобразил и се е изгаврил с трупа, удряйки си една хубава чикия. - устните на Красински се свиха и той леко се отдръпна от вратата, пропускайки лаборант понесъл чанта с медицински принадлежности към детската стая. Още не бяха изнесли трупчето на бебето. - Втората жертва е проститутка, на която е дал пари. Може да е била евтина чеченка, но изследванията напълно доказаха, че са правили секс. По отделните части на тялото й няма синини, нито следи от връзване. Станало е по нейно желание, защото си е платил за услугата. Няма как един клошар да извади сто рубли за чукане, нали? А тук - той се завъртя по оста си. - също няма взлом. Забеляза ли? Има си шпионка. Убеден съм, че ако на вратата е звънял съмнителен човек или клошар семейството е нямало да отвори. Този човек, който търсим има висок социален статус, има доходоносна работа и жилище. И допреди два месеца е бил нормален - няма глоби, нито нарушения, не е бил в системата... Той е никой! - Красински щракна с пръсти пред лицето на Романов и светлите му очи се присвиха. - И изведнъж вижда нея и откача... Защото тя е причината за тези убийства и това може да се види тук. Може и да е българин, щом го няма при нас, в нашите данни... За това и проверих полета, с който тя е пътувала. Бил е София-Москва, а после е хванала Москва-Оренбург. В Москва слизат всички българи, най-вече студенти на обмен. Тя е единствената българка, която пристига в Оренбург.
- Това не означава, че той не е българин. Може да е пътувал с автобус, с влак, с кола...
- Прав си. Сега проверявам и тази възможност, но дори търсенето да даде на някакви резултати, все едно ще е да търсим игла в купа сено - направи пауза, после допълни: - Има нещо странно тук. Нещо, което е пред очите ми, а не мога да го видя. А ти с тази емоционалност не помагаш изобщо. Казах ти, че ще говоря със Свредлов да те отстрани от случая. Това не е предупреждение! Ако трябва, ще изнеса въпроса до Каральов, но ще го направя, колкото и да не ти се иска.
Романов тръсна глава. Тъмните му очи пламнаха от гняв:
- Вече съм вързан с този случай! Забеляза, че тя звънна на мен, а не на полицията. И се обзалагам, че ще продължи да го прави, ако се чувства застрашена. По дяволите, тя го знае! Онзи ненормалник преследва нея!
- Хубав довод, но не достатъчен - Красински се отдели от шкафа и преди да остави Романов, кипящ от възмущение, изрече бавно и натъртено: - Предупреждавам те, че днес ще го направя! Ще говоря със Свредлов! Не мисля, че й помагаш особено, като й стискаш ръката и вдигаш телефона, отзовавайки се на страха й. Дано само Морофиев я накара да говори. Защото съм убеден, че тя знае кой е убиецът.
*** *** ***
Ехото от вик завибрира в ушите на Николай, докато вървеше по коридора. Беше останал след учебните часове, понеже искаше да навакса с английския, който му куцаше. Повдигна нагоре нахлупената над очите си козирка и наклони на една страна главата си. Извърна се назад, заслушан в празната тишина на училищния коридор. Вратите на кабинетите по химия, литература и математика бяха плътно затворени. В дъното бяха тоалетните. Остана минута втренчен в полумрака в дъното, на който стоеше голяма фотография на Васил Левски, патрона на училището. Точно когато реши, че му се е причуло, някой изкрещя отново.
Женски глас?! Пък може и да бъркаше.
Раздвижи се сковано и закрачи към тоалетните. Светлината на мрачния ноемврийски ден осветяваше коридора, потапяйки го в приглушен сив оттенък. Ъглите тънеха в мрак. Вратата на женската тоалетна бе плътно затворена, но от вътре се чу шум на пускане на вода, после дрънчене на кофи. Моментна тишина. След това гласове. Смях. Беше с няколко октави по-висок от мъжкия и той се убеди със сигурност, че принадлежи на момиче. Благоприличието го спираше да отвори вратата на тоалетната, но след миг колебание, което му се стори, че трая повече, вдигна ръка към дръжката.
В същия момент вратата се отвори рязко със замах, който едва не я изкърти от пантите и звукът от удара й в стената го стресна. Взря се с изумление в Лора, която му отправи сладка усмивка. Виждаше я единствено зад бара, макар да учеха в един и същи клас и макар интереса й към него да бе явен дори за слепец, Николай не бе обменил с нея нищо повече освен обичайните: "Здравей! Как си?". Учеха в едно училище, живееха в един град, работеха заедно, братовчед й бе най-добрият му приятел, но между тях имаше пропаст, която тя не забелязваше или поне това говореше поведението й, с което му се усмихваше и подхвърляше закачливи покани, че трябва да се видят насаме.
Сега тя отметна дългите си руси коси от лицето. В едната си ръка държеше малка ножичка, която скри в чантата преметната през рамо. Прекрачи прага и след нея излязоха още две момичета. Бяха по-малки от нея, но образуваха група. Нейната група, която Лора водеше като кайзер. В сравнение с нея те наистина бяха незабелижими и макар другите момчета, като братовчед й и Мишката да бяха възхитени от чаровността й, у Николай предизвикваше единствено вълна на антипатия.
- Ники! - гласът й се разнесе в празния коридор. - Какво правиш тук?
Той подмина въпроса й.
- Чух вик. Някой изпищя. Сигурна ли си, че няма нищо?
Лора се приближи до него и лицето й се вдигна към неговото. Устните й трепнаха в усмивка. Гъстите тъмни мигли хвърляха загадъчни сенки върху склерата на очите й.
- Сторило ти се е. Просто една писклива малка кучка, която заслужаваше наказание - отмести се от вратата и тръгна по коридора, последвана от приятелките си. - Тази вечер ще те чакам. Татко каза да отворим бара.
Николай я изчака да завие по стълбището и отвори вратата на тоалетната, прекрачвайки вътре. От празните кабини лъхаше миризма на урина, въпреки, че прозорецът бе отворен. В единия ъгъл се бе свило момиче или поне така предположи, понеже не личеше много. Беше свила колене към гърдите си и лицето й бе скрито. Тялото й се люлееше напред-назад и в тишината той чу риданията й.
- Хей, добре ли си? - раздвижи се към нея. Имаше намерение само да се осведоми за състоянието й и след това да напусне тоалетната, но когато тя вдигна глава, застина със широко отворени очи.
Гаджето на Мишката!
Вярно, че той на няколко пъти натъртваше, че връзка с нея няма, но Николай се съмняваше. Не казваше нищо, не коментираше, оставяйки тази работа на Жоро. Вътрешно кипеше от някаква изпепеляваща емоция, която му наподобяваше ревност, но само стискаше зъби и изобразяваше на лицето си безразличие.
Очилата й бяха на метър от нея, както и раницата й. Но пода до нея имаше кичури коса и взирайки се в овала на лицето й, осъзна, че косата й я нямаше. Бе отрязана под ушите доста неравно и отделни по-дълги кичури се поклащаха с движението на главата й. Работа на Лора най-вероятно. Приближи се и приклекна, накланяйки главата си на една страна.
- Какво е станало?
Тя си пое дъх, помъчи се да спре да хълца, но следващото, което излезе от устата й бе накъсано и тихо:
- Т-тя... т-тя ми о-отряза... Тя ми о-отряза косата... с-само защото... к-казах на една от н-нейните проятелки да... спре... Д-да спре да ми се подиграв... - гласът й се пречупи и тя отново се залюля напред-назад, заровила лице в коленете си.
- Няма нищо - той свали собствената си шапка и я сложи върху главата й. - Ето така... - момичето вдигна глава към него и големите кафяви очи се втренчиха в неговите по начин, който не му хареса. Прекалено предизвикателни. Прекалено откровени. - Искаш ли да те изпратя до вас?
Ясмина потърка уморено очите се и се изправи, поглаждайки дънките си.
- Недей! Ще се оправя сама - понечи да махне шапката, за да му я върне, но той я пресече рязко.
- Няма нужда. Утре ще ми я върнеш - наведе си и взе очилата й. Едното стъкло бе пукнато, но й ги подаде. - Счупени са. Можеш ли да виждаш без тях или да те хвана за ръка?
Тя кимна.
- Мога. Малко размазано, но виждам. Не се притеснявай за мен, аз...
- Ще те изпратя! - изрече думите си малко рязко, защото тя се сепна. После добави по-меко: - Хайде!
Момичето не се възпротиви.
Бяха се виждали само няколко пъти. В повечето случай той стоеше отстрани, докато Мишката или Жоро се опитваха да я развеселяват. Странно момиче беше тя. Рядко говореше и когато го правеше, гласът й бе тих, спокоен. Очите зад стъклата на големите очила бяха някак печални. Не приличаше на нито едно момиче в града и към нея изпитваше любопитство... и неконтролируемо желание да я има. И не бе само това - изпитваше нещо по-дълбоко, някакво усещане, че двамата си приличаха. Допълваха. Дори и сега, когато я видя в тоалетната да плаче за косата си, му се прииска да я прегърне, да я успокои и да й каже нещо. Вместо това бе стиснал пръстите си в юмруци и веждите му се свиха над очите, вбесен, че се вълнуваше толкова много от гаджето на най-добрия си приятел.
И сега докато вървяха рамо да рамо в празния коридор, после слязоха по стъпалата и напуснаха сградата на училището, той все още усещаше това влудяващо привличане. Някакво странно усещане, че ако я сграбчи точно сега в двора на училището, няма да изглежда толкова нелогично и че тя би се поддала.
Нелепа, абсурдна мисъл!
Студеният ноемврийски въздух блъсна горещото му лице. От небето започнаха да падат първите снежинки и двамата се спряха в двора за известно време. Беше вдигнала лицето си нагоре. Черните кичури се полюшваха покрай ушите и той впи поглед в пулсиращата вена на шията й. Кожата й бе кремава и сякаш излъчваше собствена светлина. Устните й бяха извити в мека усмивка и тя затвори очи.
- Чувал ли си приказката за Юка-онна? - извърна лицето си към него. Николай поклати отрицателно глава. - Това е стара японска приказка. Юка-онна е снежната жена, много красива и е имала очи, в които се отразява смъртта и живота. Всеки който я погледнел, замръзвал от ужас. Влюбила се в човек, в едно момче, но между тях не можело и дума да става за любов. Тя била вещица и обречена на гората, а той бил човек. Пощадила го, но само при условие той да не споменава никога за нея пред никого. Момчето се оженило след време за хубаво момиче, родили им се деца и една вечер не издържал, споделил за Юка-онна на жена си. Оказало се обаче, че жена му всъщност е Юка-онна...
Тя се поколеба и Николай попита тихо:
- Убила ли го е?
- Не. Обичала го повече от себе си. Превърнала се в сняг... Знаела е, че рано или късно той нямало да сдържи обещанието си и щял да разкаже за нея. Но искала да вкуси от човешкия живот, да опита щастието да бъде съпруга и майка, макар да се обрече на смърт. Хората са непостоянни, те никога не спазват обещанията си...
Очите й се промениха, станаха по-тъмни и горчиви и той се удави в тях. Приближи се до нея и хвана малката й китка. Постави дланта й на гърдите си и се наведе към нея.
- Аз никога не бих нарушил обещанието си дадено към човека, който обичам! - прегърна я силно към тялото си и хвана главата й в шепи. Шапката падна на земята. Поколеба се миг-два, впил поглед в разширените й очи, питайки себе си от къде има тази смелост, след като се е възпирал толкова дълго време. Сетне пренебрегна собственото си колебание и впи устни в нейните.
*** *** ***
Дъждът валеше от няколко дни без намерение да спре. Беше от онези, които монотонно почукваха по стъклата на прозорците, стичаха се по чашките на цветята в градината и те клюмваха до калната пръст. Къщата в крайните квартали на града бе полуразрушена и мъглата от ситни капчици немилостиво я притискаше в прегръдките си. Живееха в тази жалка съборетина, откакто бяха родени - цели дванадесет дълги, а всеки следващ ден не бе по-различен от предишния. Само през две преки от тях живееше Лена, най-добрата им приятелка. Ходеха заедно на училище, връщаха се заедно и дълго време преди да се прибере в порутеният си дом, тя стоеше облегната на стената на сладкарницата срещу къщата на Лена. Дъждът бе изгонил минувачите на сухо, а тя продължаваше да наблюдава светлините на този дом, мокра до кости и зъзнеща от студ. Стената на къщата бе обвита от розови храсти и цветята бяха цъфнали - бели рози със широкоразтворени венчелистчета. Приличаха на малки топки сняг сред бухналата зеленина.
В техния дом нямаше цветя. Светлината на свещта хвърляше трептящи сенки през стъклото на единствената стая, в която живееха с баща си. Нарочно се бе забавила в училище с Лена и стоя близо час в дъжда пред дома й, само и само да не се срещне с баща си. Молеше се той да е изпил водката, която му беше донесла, внимателно скрита в раницата. Но в последно време алкохолът не му стигаше и вечерите се превръщаха в кошмар. Старият Арсентиев до тях бе умрял от цироза на четиридесет години. Защо и баща й не можеше да умре, въпреки, че пиеше много повече от Арсентиев или всеки друг в града?
Понякога той виждаше сънищата й. За дни, в които тя бе свободна да полети като птица от дома си и завинаги да забрави тъгата. Дни, в които тя лежеше сред храсти от рози, същите като в дома на Лена и примижаваше срещу силното слънце. Дори и дъждът нямаше да е толкова тъжен и тя нямаше да бъде самотна. Понякога в тези красиви сънища, изпълнени със слънце и рози, той виждаше лицето на майка им - красива тъмнокоса жена с меки сини очи. Усмихваше се като в деня, когато отидоха в зоопарка и тя бе видяла за първи път пауна и удивителната му поклащаща се опашка - ветрило от преливащи се ярки цветове. Запленяващ. Величествен. И тогава майка им разказа приказката за великана със стоте очи, на който му било заръчано да пази неверния бог. И когато не могъл да го опази, богинята извадила всичките му сто очи и ги сложила в опашката на пауна за наказание.
А след няколко дни майка им просто изчезна.
Напразно тя очакваше да се върне и всеки път щом външната врата се хлопваше, сърцето й подскачаше до гърлото и чакаше с надежда и вяра. Само за да се разочарова отново и отново. А когато порасна достатъчно, за да разбира повече за света около себе си, дочу от съседките, че майка й бе избягала с някакъв млад чиновник. Опита се да отрече напълно това и да си втълпи, че майка им не можеше да направи това. Не би могла да ги изостави. Нали?
Това е лъжа!
Но вече бяха минали пет години и лъжата, колкото и отричана да беше, се превърна в горчива реалност.
Въздъхна силно, отърсвайки се от спомените и с отпуснати рамене влезе вкъщи. Дано, Господи! Дано да е заспал! В началото докато привикнат очите й, не видя никой в полумрака на стаята, после от ъгъла се очерта силуетът на бащата. Лицето му тънеше в сянка и полюшващата му фигура я накара да се вкопчи в дръжката на вратата.
- Ето го моето малко момиче! - измляска той и се приближи до нея. - Намери ли нещо за пиене?
- Магазинът беше затворен, а в другия имаше полицай... Не можах да...
- Кучка! - изкрещя пияният мъж и я сграбчи за китката, повличайки я към разхвърляното легло, на което до скоро бе лежал. Краката й блъснаха празните шишета от водка, които му бе донесла сутринта, използвайки голямото междучасие. - И ти си като онази парясница - майка си! И ти ще избягаш от мен с първия, който ти каже: "Добър ден"...
Очите й се насълзиха и тя си пое хрипкаво дъх.
- Моля те, татко! Недей! Много те моля...
- Млък! - той я блъсна в леглото и ръцете му разкъсаха дрехите й.
Не изпищя. Не каза нищо. Никой нямаше да я чуе. Никой нямаше да й помогне. Затвори очи и видя лицето на майка си. Усмихваше й се. Говореше.
Когато отново отвори очи, баща й се бе дръпнал от нея и хъркаше по гръб. Изправи се бавно. Този път кошмарът беше кратък, но болката между краката я накара да изстене. Заплака.
Плачеше за себе си. За живота си. Плачеше дори за него - за човека, който грабеше от нея всичко, дори душата й. Оставяше я мъртва. Празна.
Стана от леглото и се приближи до масата поставена до зацапаното стъкло на прозореца. Нощта бе настъпила, но дъждът не бе спрял. На голата дървена маса имаше голямо парче хляб и сирене. Пресегна се и взе хляба. Отхапа и задъвка бавно, опитвайки се да спре сълзите, които продължаваха да се стичат по лицето й. Опита се да преглътне, но риданията я разтърсиха и тя се задави. Ножът бе забит в дървото и острието му, сякаш й намигна.
Издърпа го и го повъртя между пръстите си. Обърна се и се приближи към леглото. А после влагайки цялата сила на дванадесетте си години го заби до дръжката в гърдите на баща си. Продължи да нанася удари дотогава, докато колената й потънаха в кръв и оцапаният чаршаф залепна за кожата й.
Белите рози сякаш се усмихваха, а от очите й продължаваха да се стичат сълзи.
*** *** ***
- Колко е красива? - момичето протегна ръка към цветето и погали крехките венчелистчета, взряна в очите на непознатия мъж. - И ти ще ми я подариш?
- Да, момичето ми.
- В замяна искаш да дойда с теб и да ти направя свирка?
Устните му потръпнаха леко и тя си помисли за миг, че той чувства погнуса от думата. Но след това усмивката му озари красивото лице.
- Да. И ще ти дам ето това! - извади няколко банкноти от джоба на панталона си. - Да идем там!
Насочиха се към порутената къща в края на улицата. Дъждът се усили, но той не прояви търпение да се скрие от него. Вратата изскърца, когато я бутна и двамата влязоха вътре. Тъмнината ги притисна и тя протегна ръце към него. Той сграбчи малкото тяло и го блъсна в стената. Сетне извади ножа и преди да е извикала, го заби в шията. Дори не приложи силата, удивен от слабостта й. Отряза главата й с усилие, което го накара да се изпоти и я захвърли в тъмното. Повдигна мръсната й кървава рокличка и вкара члена си в мъртвото й, безжизнено тяло.
*** *** ***
Минаха няколко дни.
После седмица. Втора.
Месец...
Светът започна да възвръща облика си, който до преди това бе имал. Кошмарът, който бях видяла, отстъпваше, превръщайки се в лош спомен, в нещо, което бе станало сякаш с други хора, но не касаеше мен. Убиецът, който ме преследваше, не се появи, макар Дмитрий да ставаше все по-неспокоен, понеже разследването не вървеше. Отстраниха го от случая и оставиха работата на високия рус мъж, който бях виждала само един-единствен път. Красински. Напомняше ми на Савелий Тихонов с тази разлика, че външният вид на Тихонов бе по-представителен. Веднага щом си помислях това абсурдно сравнение, бързах да го отрека.
Посещенията на криминалния психолог се превърнаха в нещо естествено. Саша Морофиев идваше всяка седмица и предполагах, че той бе единственият, който държеше в шах емоциите ми, които заплашваха да разрушат разума ми и ми помагаше да се възстановя. Вероятно заедно с профила на убиеца, бе направил и мой психопортрет, но това не ме интересуваше особено. Единственото, което остана да ме гнети, бе чувството за вина, сякаш аз бях тази, която бе убила баща си и семейството с ревливото бебе. Имах грозното усещане, че този маниак знаеше за мен много повече, отколкото аз и единствената разлика между нас бе, че го бе привел в действия. Понякога докато бях в България и бях самотна, си представях как баща ми умира мъчително, изкупвайки вината си, че ме бе оставил и пренебрегнал като досадно животинче. Представях си как се моли пред мен, но аз само го гледах без да мигна. Понякога когато бебето не млъкваше, промърморвах под нос, че най-добре щеше изобщо да не се бе раждало. Знаех, че въпреки поведението си на бездействен човек, склонен само да се самосъжалява, някъде дълбоко в себе си не бях такава. Бях студена и безкомпромисна. Това ме плашеше. От това се страхувах най-много, защото убийствата олицетворяваха онова, което криех и на смеех да призная на глас.
Толкова много ме беше страх!
Толкова много исках да се събудя, отричайки реалността напълно. Боях се, че въпреки затишието, нищо не бе свършило. Тепърва ми предстоеше загадка, която заплашваше да разруши живота ми.
Не казах и дума на Морофиев за Савелий Тихонов, а и какво бих могла да му кажа. Само споменаването на името му щеше да накара онзи детектив - Красински, да се съсредоточи върху него и да изкара наяве всичко онова, което криех под табелата на магазина. Всичките наркотици и оръжия, парите, които се въртяха всеки ден... Красивата жена, която задвижваше нещата, редовно ме посещаваше. Впоследствие разбрах, че бе нещо като доверен човек и телохранител на Василий Роденко, собственикът на онова шикозно казино, на чието откриване присъствах и при който работеше като компаньонка братовчедка ми Гуля. Мрежата на Роденко и Леонтиев бе огромна и бе разпростряла пипалата си навсякъде. Нито веднъж не дойде данъчен, нито здравен инспектор на проверка, макар да бях чуждестранна гражданка и да притежавах солиден бизнес като магазин за алкохол и цигари. Съмнението ме човъркаше постоянно и ме караше да си мисля, че дори и на полицията не можех да се доверя. В това число на Красински и Дмитрий. А след като мина един месец след убийството на съседите, осъзнах, че Тихонов не бе нищо друго освен изпълнител на поръчки и долнопробен убиец, който насила ме бе завлякъл в мръсния си, жалък свят. И въпреки, че разбирах това, не го мразех. И той бе жертва като мен и изпълняваше задълженията си, а с всеки изминал ден, в който него го нямаше, в мен се затвърждаваше безумната теория, че ме бе изнасилил като крайна мярка, след която да му се подчиня безпрекословно. Думите, на които не бях обърнала внимание, все повече изместваха омразата ми към него. Не бяха ли, че той предпочита да го направи, да вземе записа от мен, а не някой друг, който няма да се церемони? Да, можело е да бъде някой от обкръжението му и подчинен на Леонтиев и той ми бе спестил... истинското изнасилване... Нямаше защо вече да се залъгвам и да го правя с чувство на благоприличие. След първия път, в който той пренебрегна съпротивата ми, беше желание от моя страна и той го знаеше.
Убийството на семейството изостри интуицията ми, която никога не ме бе подлъгвала, напълно затвърждавайки, че убиецът не е Тихонов. Предната вечер ме бе изнасилил и бебето на съседите създаваше специфичния музикален фон. На моменти си спомнях, че чувах как майка му го успокояваше и то млъкваше за кратко време. Бяха живи дори след като Славик и Дмитрий дойдоха и доведоха Татяна. И понеже все още не можех да се съвзема от шока, избухнах като ударих стената и изкрещях на майката да успокои детето си. След като те си заминаха, дойде Тихонов и ни отведе в магазина. А когато след това се прибрах, понесла на ръце спящата Татяна, бебето не издаде звук нито един път. Може би, докато сме били в магазина, маниакът е дошъл и ги е убил. Може и да го бе извършил и вечерта, но се съмнявах. Такова нещо щеше да предизвика шум, особено след като не е било убийство само на един човек, а на цяло семейство. Убедена бях, че са се опитвали да се защитят и е имало суматоха. И понеже чаках вечерта Тихонов да дойде, щях да чуя нещо... каквото и да било! Сигурно полицията бе установила часа на убийството, но нито Дмитрий, нито Морофиев не казаха подробности около разследването, въпреки че ме посещаваха редовно. И вероятно това си бе конфиденциално.
Но закърпвайки отделните части от спомените си, осъзнах, че неправилно подозирам Савелий Тихонов за убийството на съседите. А това започна да влияе и върху позицията ми около баща ми. Желанието да му повярвам ме шокира. Исках да му задам въпроси, да се убедя в истинността на фактите и това щеше да стане едва тогава, когато говорех с него.
Ала той бе изчезнал.
В първите дни след убийството си помислих, че бяга и че има пръст в престъпленията, но не смеех да попитам подчинената на Роденко къде е той. Имах толкова много възможности, а не го направих. А когато минаха три месеца, бях готова да повярвам, че той не е съществувал, а е бил плод на въображението ми. Дори Татяна спря да говори за него, нищо, че явно го обожаваше без скрупулите, каквито изпитвах аз.
На моменти поведението на дъщеря ми силно ме учудваше. Не беше разочарована когато я пратих да живее при мама и леля Наташа, предвид това, че тя никога не се бе отделяла от мен. В началото и аз се върнах да живея там. Беше ме страх да остана в квартирата си, пък и емоционално не бях стабилна. Когато след време се престраших да се върна, Татяна не бе разочарована, че не я взех със себе си. Не обръщах внимание на това, дори бях доволна, понеже ми спестяваше отговорите, които трябваше да й дам, ако бе попитала. Естествено, щях да излъжа! Не можех да обясня на едно дете причините за паниката си, но не ми се и наложи. Тя не ме попита.
А едновременно с това се случиха много неща. На няколко пъти засичах Славик и Гуля в апартамента му и осъзнавах, че нямам право да им се меся. Аз самата не бях толкова благопристойна, след като всяка вечер продължавах да чакам Тихонов. Разбрах, че Славик не знае нищо за работата на Гуля при Роденко и не мислех изобщо да му казвам. Не биваше, въпреки че забелязвах някакво страдание в нея. Макар думите й обикновено да бяха саркастични и груби, бяха просто маска, зад която имаше някаква болка. Може би исках да я оправдая, но това, че мислех за нея, за Славик или за някой друг, ме измъкваше от собственото ми тягостно положение.
Животът се връщаше в нормалния си вид и аз превъзмогвах неувереността и страха си. Времето ми помогна, заличи някои следи. От други се събуждах през нощите, плувнала в пот. Каквото и да беше трябваше да продължа. И всичко щеше да си бъде наред, ако той не се бе върнал.
В началото на декември, заедно с един от снеговете, се бе върнал от дългото си отсъствие от близо половин година Тихонов, обърквайки за пореден път живота ми, който се опитвах да контролирам.
*** *** ***



Не знаех какво ме накара да се събудя, но в един момент усетих, че вече не съм сама в празния апартамент. Вечерта заведох Татяна при баба й, понеже на другата сутрин ми предстоеше кормуване. Бях започнала курсовете за шофьори преди две седмици и тази стъпка ми помогна да се откъсна от нагнетяващото, депресиращо чувство, което изпитвах вечер. Сега поне се занимавах с решаването на листовки, срещах се през деня с други хора от групата и с инструктора ми, помагах в магазина на двете жени, които бях наела като продавачки. И животът ми течеше по старому...
Надигнах се сковано в леглото си и потръпнах от студ в тънката риза на Николай, която бях облякла като нощница. Навън валеше сняг и аз погледах за кратко танца на снежинките зад стъклото на прозореца. Обърнах поглед към вратата и се сковах от ужас. Някакъв силует на човек се бе подпрял на рамката и държеше цигара в ръката си. Възможно ли беше? Това той ли е? Но как е влязъл? Сърцето ми биеше учестено и аз не знаех какво изпитвах. Страх? Тревога? Паника? Каквото и да беше чувството, то ме накара да замръзна със широко отворени очи.
Той се раздвижи и излезе от стаята. След малко се върна, вероятно бе отишъл да хвърли цигарата си и се приближи до леглото. Седна на ръба му и слабата улична светлина, проникваща иззад завесите, освети лицето му. Да, той беше! Същите студени очи. Белегът. Устните свити в права линия.
Какво трябваше да чувствам?
- Липсваше ми, любов моя! - гласът му бе тих и стържещ и той протегна ръка към лицето ми. - Толкова се радвам, че най-сетне съм тук!
- Къ-къде беше? - под възглавницата си държах нож. Не помня кога почнах да спя с него, но чувството за безопасност ме успокояваше. Сега нервно сграбчих дръжката му и го вдигнах към гърлото му. - Не смей да ме пипаш!
Той се усмихна, виждайки ножа. После с рязко движение, което ме втрещи, извади пистолета си. Черното дуло блестеше и аз си поех дъх хрипливо. Той го завъртя около показалеца си, наблюдавайки израза на лицето ми с кривата си усмивка, сетне го остави на нощното шкафче. Изви рамене назад и съблече сакото си, пускайки го на земята.
- Бях в Африка с Кениата. Едва днес се върнах от Сомалия. Наложи се да обучавам неговите партизани с оръжията, които бе закупил от Леонтиев, участвахме в няколко операции - не обърна внимание на ножа ми, разхлабвайки вратовръзката си. - И този път ли искаш да те вържа с нея?
- Не смей!... Не смей да ме докосваш! - изграчих, опитвайки се да преодолея треперенето си. - Иначе... иначе ще ти прережа гърлото!
- Тогава ти предлагам да го направиш веднага, защото не мисля само да те докосвам! - започна да разкопчава копчетата на ризата си, а после я измъкна от панталона. Съблече я, откривайки широк гръден кош. Бузите ми пламнаха от срам. - Мисля да те чукам и то не един път - додаде весело, хвана китката ми и допря острието на ножа към гърдите си. - Можеш да ме убиеш, ако искаш. Забий го тук и се опитай да приложиш всичката си сила, защото гръдната кост е твърда - дланите му хванаха в шепи лицето ми и го вдигнаха към неговото. - Каквото и да направиш, знай, че никога не бих ти причинил болка и бих те защитавал с цената на живота си, любов моя! Ще защитя теб и дъщеря ти, без значение от последствията.
Ръката ми падна надолу и ножа се изплъзна от пръстите ми. Устните му се впиха в моите.
*** *** ***
Това проклето, страхливо копеле!
Кой да предполага, че ще се опита да я застреля в гръб. И то заради оръжията на Кениата... Рамото й тежеше и болката в него замъгляваше разсъдъка й. В главата й се промъкна дяволът, който я ръчкаше непрестанно с нагорещен ръжен и се засмя на собствената си фантазия. Вдигна поглед към тъмната кооперация и пресече улицата. Снегът се трупаше кротко по асфалта. Нямаше хора и въздъхна с облекчение. Надяваше се само той да не е променил адреса си в последния момент. Бяха се срещнали за кратко на обеда, който майка й организира и той бе споменал мимоходом, че все още живее в същата квартира и да му дойде на гости. Кой да вярва, че щеше да се възползва от поканата му?
Живееше на първия етаж и когато се добра до вратата, почувства безкрайно облекчение. Съзнанието й се луташе в лабиринти, в които я гонеха очите на Никофоров с пистолет. Роденко бе в опасност и сега след като знаеше истината за оръжията, трябваше да го предупреди, но как би могла да му обясни огнестрелната рана, без да предизвика подозрение към себе си. А Вася Роденко бе мнителен и за това бе оцелял толкова години след въвеждането на перестройката. Звънна продължително, надявайки се по това време на нощта той да си е у дома. Подпря се със здравото се рамо на касата на вратата и зачака.
Времето течеше твърде бавно или твърде бързо. Не можа да определи колко е стояла права, но когато вратата се отвори, светлината я блъсна в очите и присви очи. Мъжът срещу нея сепнато си пое дъх:
- Регина!
- Трябва ми помощта ти! - дрезгаво изрече и се залюля към него. - Никакви лекари! Никаква полиция! Опитай се да извадиш куршума!
Очите й се затвориха и тя припадна.
*** *** ***
- Братовчедка ти се е забъркала в страшна каша, - бе ме прегърнал, главата ми лежеше на рамото му и пръстите му ме галеха по косата. Думите му ме накараха да вдигна глава към лицето му. - както и Роденко...
- Какво искаш да кажеш?
- Виждала ли си я скоро? - не, не я бях виждала от близо месец, но предполагах, че е заета в университета, както аз бях заета с курсовете и работата покрай магазина. Притеснението се отпечата на лицето ми и той въздъхна силно. - Предстои разчистване и една от задачите ми е да ликвидирам Роденко. Но малката ти братовчедка изглежда играе някаква двойна игра с полицията, както и той или поне това е дочул Леонтиев. Има изтичане на информация и някой от хората на Роденко донася сведения за местата със скривалищата, където държим оръжията.
- Не! Не е възможно! Тя е само една...
- Курва на повикване? - веждите му се вдигнаха нагоре. - Не знам и не искам да знам, но от утре вечер започва чистка и всички хора, които работят за Роденко, в това число и проститутките му, ще бъдат елиминирани.
Елиминирани! Колко спокойно го казваше? Трябваше да я предупредя, да се свържа с нея, да предотвратя това... Надигнах се от него, сграбчила завивката пред гърдите си.
- Трябва да уведомим полицията! - прошепнах слабо. - Как смееш да ми казваш подобно нещо с такъв спокоен тон?
- Казвам това, за да можеш да я предупредиш и тя да се покрие за известно време - очите му се присвиха. - Не намесвай полицията! Свържи се с нея утре, кажи й да не припарва до казиното, да изчезне за седмица-две, докато всичко утихне и се намери къртицата. Знам, че братовчедка ти е прекалено глупава, за да направи такова нещо, но пък може успешно да е залъгвала всички... - протегна ръка към мен и отново ме прегърна. - Схващаш, че никога не бих ти казал такова нещо, ако смятах, че не те касае. Но повече от това, което правя в момента, не мога да ти предложа. Опитай се да я предупредиш!
*** *** ***
На другата сутрин се опитах да се свържа с Гуля. Ходих в университета, в квартирата й, обиколих приятелките й... Беше изчезнала! Единственото, което можех да направя е да ида в казиното и вечерта се приготвих.
Така се стигна до нощта, в която Савелий Тихонов преряза гърлото на Роденко пред очите ми...

Ето това много ми хареса.


Тихонов си го харесвам все повече, с неговата хладна нежност. Как е така хладнокръвен и толкова чувствителен? Двете крайности, много приятна комбинация. Нещо обаче ми подсказва, че Ясмина пак ще оплете конците. На моменти ми идва да я разтърся едно хубаво, за да й дойде ума в главата. Защо се засили към казиното

Тези нови и неопределени герои, 12 годишните, много ме вълнуват.


В тази глава ми се струва, че си бързала. Някак припряно ми се видя всичко и нещо сякаш от стилът ти ми липсва.


Николай и необяснимото привличане, много сладка история. Те са ми любимци просто

Много, много ти благодаря, мила! Смея да твърдя, че ако не беше ти, която да ме подтикваш да пиша с коментарите, критиките и помощта, нямаше да продължавам да го правя!

Вероятно си учудена, защото оставих "луфт" от почти половин година, в която уж има "затишие", но всъщност исках края на първата част да не е толкова обременяващ. Втората част, която почнах вече да пиша е страшно брутална, но и вече ще бележи развръзката! Да си кажа честно онова, което досега пишех бе някаква прелюдия към ужаса, който възнамерявам да опиша във втората последна част на "Розата". Надявам се да продължиш да ми помагаш!

П.П. Онзи проект, за който говорихме (фик, комбиниращ няколко известни анимета!) е в разгара си. Имам надраскана една тетрадка с бележки и главни герои... Надявам се да продължиш да ми помагаш! Благодаря ти за всичко!

Знаеш, че съм насреща-било то с хвалби, било с критика. Винаги казвам това което мисля и ще продължавам дотогава докато желаеш

Едва ли само аз съм причината? Ти обичаш да пишеш и докато го правиш с желание, на нас няма начин да не ни хареса.

Луфтът изобщо не ме притесни, понеже така когато се завърна Тихонов се видя неговото нетърпение. Макар, че бе чакал половин година, понеже преди всичко е човек на дълга се видя, че не му е било леко. Видя се и неговата любов, а от нейна страна се появи очакването да до види и то взе, че се сбъдна. Много приятно редуваш онези напрегнати, страшни моменти и към тях един вид в тъмнината пускаш лъч надежда, а читателят почва да се чуди дали този лъч ще оцелее до финала.

Аз честно да си кажа, мисля, че твоята творба е от онези дето обезателно трябва да прочетеш два пъти за да вникнеш в смисъла, а това за мен значи, че се справяш успешно и си един прекрасен автор на криминале. Втория път четене ще е нужен, защото след като прочетеш финала трябва да се върнеш обратно и да сложиш всички парчета в пъзела. Обикновено тези романи ги пишат отзад напред, като оставят само развръзката за финала. Пример за това е "Самоличността на Борн" и не говоря за филма, а за книгата. Ако не си я чела и ти попадне, препоръчвам!

Радвам се! Щом имаш идеята и героите, половината работа е опечена ( гледам Звездев и това ми влияе зле ). Не се съмнявай в мен, насреща съм

Преди няколко дни прочетох глаата, но чак сега намирам и време да коментна. Busy ><

Като цяло ми хареса, но сподлям мнеието, че стой леко прибързано пряно по-ранни глави. Може би този ефект се дължи на тези странно сдящи и невръзващи се все още ретроспекции

Следващата глава вероятно ще се повтори сцената от пролога, което значи, че развръзката не е далеч. Толкова много парченца има, че когато картината е завършена съм убедена, че ще изпитам огромна удоволетвореност. ^^

Въпреки, че прочетох преди няколко часа коментара ти, нямах време да коментирам. Сега само ще вметна, че втората част ще е точно толкова, колкото и първата и постепенно ще бъдат запълнени всички дупки, които съм отворила в хода на повествованието, докато съвсем закономерно стигна финала. Все пак не мисля да оставям този проект, висящ във въздуха, нали? Всичките тези уж разделени ретроспекции ще бъдат "сглобени", ще бъде уточнено кой е главният герой и какъв е замисъла на всичко дотук. Все пак не съм искала да пиша само брутализми и сексуални извращения. Всичко си има някаква цел и идея и е малко старомодно да твърдя, но все пак аз залагам на добрият стар смисъл.

Демек основната идея във фенфика по Наруто бе въпроса кое е по-важно - дългът към селото или дългът към клана, в "Седем дни" бе за девствеността и въпроса кога се превръщаш в жена - дали след като нямаш девственост или след като осъзнаеш кое е по-важно... С една дума всичко, което пиша носи някакво послание. Дали успявам да го внуша, не знам, но едва ли ще се откажа от това. И в този ред на мисли, тук посланието е с доста философски разработки, които съм виждала в класическата литература и за които се надявам да бъдат забелязани. Другите сценки са просто допълнение към основната идея!

Но да не отегчавам с подробности около писането. След седмица ще съм готова с началото на втора част и веднага ще я пусна тук!

Продължавах да сънувам, нали?
Това бе някакъв противен кошмар, от който ще се събудя без спомен за подробностите, нали? Тази мисъл все повече започваше да завладява съзнанието ми, особено след като видях мъртвото телце на бебето преди месеци. Беше някакво спасение. Някаква утеха сама себе си да убеждавам, че сънувам и че досег с реалността нямам. Винаги ми се е струвало, че не съм от този свят, че хората, с които общувах и с които бях заобиколена са странни по своему. Коренно различни от мен и странни като поведение, като реакции... Бях свикнала да приемам тази странност за нещо естествено и винаги когато моят свят се сблъскваше с реалността на другите хора, се успокоявах, че сънувам. Бягах от себе си, от истината, от начина си на живот... Единствен Николай ме разбираше. Четеше по устните ми, по изражението на лицето ми, по очите... Виждаше всичко, сякаш аз бях отворена книга или лъскаво огледало и в повечето случаи ми казваше, че се възбужда само от това. Единственото, което той изпитваше към мен бе похот, такава каквато я бях чела в сладникавите романчета и за която хората казваха, че след време не остава и спомен от нея. Докато той бе жив, чувствах с всяка фибра на тялото си тази страст, която ме пленяваше неимоверно много и когато го загубих, животът ме напусна отново...
Този мъж бе същият като съпруга ми...
Изпълваше ме със същата страст и желание за живот, макар да сееше покрай себе си единствено смърт.
Защо?
Как?
Да. Той ми каза да предупредя Гуля да не се приближава до казиното и да се покрие за известно време. И макар думите му да бяха предназначени за нея, те важаха със същата сила и за мен. Как да му обясня, че през целия ден не можах да намеря братовчедка си и се притесних? Стискаше ме за китката силно. Помислих си, че се опитва да ми счупи ръката. На няколко пъти докато ме влачеше по безкрайните лабиринти на коридорите, се опитах да издърпам ръката си от стиснатите му пръсти, в резултат на което той още повече затегна хватката си.
Савелий също ми носеше живота, за който копнях толкова дълго време, но при стеклите се обстоятелства бавно започна да се оформя една емоция, която разтърси цялото ми тяло от дълбоки тръпки.
Страх.
Страхувах се от него, колкото и да ме привличаше. Страхувах се от него на някакво анормално ниво, което сковаваше всичко в мен и ме превръщаше в треперещо зайче, хипнотизирано от втренчения поглед на змия. Какво възнамеряваше да прави с мен, след като неволно станах свидетел на извършено от него убийство? Мисълта за Татяна се прокрадна отново и изведнъж поисках да я прегърна, макар и за последен път. Исках да живея с нея. Да видя как расте. Да видя живота, който аз нямах, а тя носеше със себе си, без да се нуждае от някой друг, който да й дава този стимул. Бях се примирила с неизбежността на смъртта, но после желанието за живот отново ме завладя. Застопорих пети в пода и се дръпнах рязко, изкарвайки го от равновесие.
- Спри! Къде ме водиш? Не искам да ходя никъде с теб!
Той изобщо не ми обърна внимание. Дори напротив, издърпа ме и продължи без да каже и дума. Не успях да запазя равновесие и политнах напред към него. Подхвана ме преди да падна на земята и от погледа, който ми отправи, видях единствено раздразнение. Той бе бесен. Очите му ме гледаха и изглеждаха толкова сини, колкото не ги бях виждала преди. Опитах се да кажа нещо, но той само ме хвана за кръста и ме метна на рамо като чувал с картофи. Гневът ми измести всеки рационален страх, който изпитвах. От гърлото ми излезе вик, който не сподавих:
- Веднага ме пусни! Чуваш ли ме? Пусни ме, копеле такова! К-как смееш? - с някакво крайче на съзнанието си констатирах, че му говоря на български и дори заеквах, но не можех да се спра. Задумках с юмруци по гърба му, макар да знаех, че ефект нямаше да има.
Коридорът започна да става по-мрачен, а стъпките му отекваха в сумрака. Светлините гаснеха една след друга, създавайки излюзията, че все едно влизаме в някаква адска дупка. А после когато вече си мислех, че скоро няма да има край, той бутна някаква врата и аз усетих по голите си крака декемврийският студ на Оренбург. Надигнах глава и се огледах наоколо, установявайки, че сме в някаква тъмна уличка зад казиното. Успях да мерна кофи за боклук в тъмнината. Той слезе по стъпалата надолу и след няколко метра ме свали от рамото си. Краката ми се подгънаха и аз се подпрях на колата. Тихонов извади от джоба на панталона си ключовете. Изщракване. Отвори вратата със замах и ме натика в колата, като се наложи да прескачам шофьорското място. Запали и потегли.
Тишината легна между нас течна като живак. Светлините на казиното останаха зад нас. Зави към главната улица, вливайки се в потока от коли и премигващи светлини. Лицето му бе сковано от гняв и устните бяха здраво стиснати. Усещах, че бе на ръба и едва се сдържа да не избухне. Стиснах зъби, контролирайки порива си да отворя вратата на колата.
- Ще ме убиеш ли? - въпросът изненада и мен. Нямах намерение да му показвам страха си, но направих точно това. Лицето му се завъртя бавно към моето и в първия момент не видях нищо, освен ярост.
Устата му се опъна в саркастична грозна усмивка.
- Ти си глупачка! Казвал ли съм ти го? Не? - пое си дъх, после отново се фокусира върху пътя. - Казах да не се приближава тъпата ти братовчедка до казиното! Казах да я предупредиш! Казах, че имам задача да ликвидирам Роденко! И вместо това се появяваш ти! Облечена като курва отиваш при един сводник. Какво трябва да си мисля за теб?
Очите ми се разшириха от обидата му.
- Първия път като дойдох всеки ме зяпаше заради облеклото, което не бе подходящо. Помислих си, че само по този начин ще се слея с тълпата!
- Чудесно си се сляла! Минала си през парадния вход. Охраната те е видяла. Прекосила си цялото казино и съм убеден, че дори си питала къде е кабинета на Роденко. И ето те при мен. Свидетел на убийство. Знаеш ли какво ще стане с теб?
Бях поразена от логиката му. Наистина питах къде е кабинета му един дилър на маса за белкдежек, който ме изгледа втренчено и се представих за едно от новите му момичета.
- Ще ме убиеш ли? - повторих въпроса си. Той спря на светофар и очите му ме изгледаха безизразно.
- Би трябвало, - сухият му отговор накара сърцето ми да учести пулса си. - но няма да го направя! Нищо такова нямаше да се случи, ако ме бе послушала. Сега ще се наложи да взема някакви мерки, за да те защитя! И защо? От всичко най-много мразя глупави курви, а ти си ненормално тъпа...
- Спри да ме обиждаш! Не съм курва!
Нещо в погледа му ме накара да се изчервя, още преди да съм чула думите му:
- Хм, да... Не си курва! Ти си една разгонена тъпачка!
Нереално бе някой да ме обижда по този начин. Никой не го бе правил преди, нямаше да позволя на това копеле да се гаври с мен по този начин! Замахнах с юмрук към наглото му лице. Хвана ръката ми без никакво усилие. Колите пред нас се раздвижиха и той се концентрира отново върху пътя, пускайки ме рязко.
- Стой спокойно! След малко ще пристигнем и тогава ще можеш да се възмущаваш на воля от истината, която ти казвам.
- Майната ти, не ми казваш никаква истина! Не искам да те слушам! Не искам да те виждам! Не искам да ходя никъде с теб! Искам да се прибера...
- Аз пък искам да те чукам, за това те водя там, където ще можеш да излееш енергията си! - признанието му, казано с толкова равен и делничен тон, ме втрещи на място.
- Как смееш да ми говориш по този начин?!
- Предпочиташ да те излъжа ли? Та аз само за това си мисля, като те гледам - дръпнах се назад, без да мога да му дам веднага отговор. - Единствения начин да те предпазя от самата теб е да те държа до себе си. А само мисълта, че ще си до мен, ме кара да...
- Достатъчно! Не желая да слушам повече циничния ти език!
- Да, разбира се! Ти желаеш да усещаш циничния ми език между краката си - затворих очи, потресена от думите му и бях убедена, че пламнах от срам. - Тази вечер ще ми направиш ли свирка, като снощната? Хареса ми. Не спрях да мисля за нея през целия ден!
- Ти си... Ти си гаден кучи син! Мразя те! Не понасям думите ти, нито онова, което правиш с мен... - гласът ми раздра гърлото и аз посегнах към него, опитвайки се да преглътна буцата, която ме задушаваше. - А аз... аз си мислех, че поне влагаш нещо... Изпитваш нещо... а не само... не само...
Не довърших. Господи, дори очите ми се напълниха със сълзи! Как се осмеляваше да ме разплаква, да ме кара да се чувствам толкова жалка! Този убиец! Този мръсник! Колата намали скоростта си и отби от пътя. Погледнах към стъклото и видях, че влизаме в паркинг на хотел. Той паркира и изгаси двигателя. Въздишката му наруши тишината, после измърмори:
- Ще ме погледнеш ли?
Поклатих глава. Не исках да го гледам. Не исках изобщо да стоя до него и посегнах да отворя вратата. Той ме придърпа към себе си и лицето му се зарови в косата ми, която не бях навила на кок. Повдигна ме като кукла и ме сложи в скута си. Помислих си, че ще каже нещо. Някакво извинение. Оправдание. Каквото и да е било. Вместо това дълго време не ме пусна. Държеше ме в прегръдките си, скрил лицето си в косата ми и дишаше дълбоко, сякаш му бе трудно да каже и една дума.
*** *** ***
Горещина... Жега... Пясък и спарен въздух се увиваше около тялото му... Тясната улица в Базарак, по която минаваха бе необичайно тиха, въпреки тълпата. Погледите на афганците си следваха и в тях гореше единствено омраза. Савелий бе свикнал да я вижда и не му правеше впечатление. Но за това пък му направи впечатление нейният поглед - мъртъв, безжизнен, лишен от всяка емоция. Подходящ, може би, на Никофоров, но дори и той се хилеше като идиот пред всички дори пред Леонтиев. Почувства облекчение, което го накара да се отдели от кордона и да тръгне към нея.
Беше станала малко по-висока и не носеше хиджаб, което си бе разбираемо, макар да бе момиче. Бе все още малка, за да крие каквото и да е било и фереджето не скриваше нищо под очите. Тълпата се огъна пред него и го пропусна, но той сякаш не забеляза това, впил поглед в малкото детско лице, в безизразните очи... без да предполага нищо, без да подозира и най-малкия намек за агресия.
Радостта му се отпечата на лицето и устните му се усмихнаха. За първи път от толкова време изпитваше нещо толкова разтърсващо като щастие и се отдаде безрезервно на тази емоция. Още няколко метра и щеше да е до нея, но тя се отдръпна и отгърна дрехите си. Очите му се окръглиха от изненада при вида на жилетката. Имаше време да направи едно движение и той се полуизвърна към танка и групата си. В следващия момент взривната вълна го изхвърли назад като парцалена кукла. Свободното падане продължи, сякаш цяла вечност, преди да се удари в стената на каменната къща. Костите на гръбнака му изпукаха и той се свлече на калдаръма. Издиша бавно, борейки се с болката, която избухна в белите му дробове и се поизправи, а после усети нещо остро да се забива в лицето му. Прозорците на близките къщи бяха избухнали от експлозията и се разлетяха като шрапнели. Вдигна ръка към главата си и когато докосна една си буза, болката го накара да потрепери.
Не чуваше нищо. Не виждаше нищо. Усещаше само слънцето, което безжалостно напичаше и пясъка, виещ се като спирала около него. Гърдите му се надигаха сподавено. Автоматът тежеше в ръцете му като камък. Дори не го бе изпуснал! Пръстите му се вкопчиха още по-силно в него.
Следващото, което усети бе докосване по лицето. Нечия ръка премина по затворените му клепачи и лекия натиск по оголената рана го събуди от транса. Повдигна мигли и пред погледа му се появи детско лице. Дали бе оцеляла? Мозъкът му отказваше да приеме, че тя бе жива торпила и че бе избухнала пред очите му на главната улица пред Седемте общини. Устните й мърдаха и той впи поглед в тях, опитвайки се да прочете по движението им какво му казваха. Беше оглушал, а сега и главата му пулсираше от прорязваща болка, тялото му се носеше в море от болка... Всеки мускул, всяка става, всяка кост го болеше... Погледът му бавно се фокусираше върху скосени златни очи и красива тъмна коса. Матовото й лице бе миловидно, нежно... Не, не бе тя!
Пое си дъх рязко...

... и се събуди. Усещаше въздуха да преминава през гърлото му със свистене. Отново я сънуваше! Но този път... този път сънят му не свършваше с експлозията. Извърна лице и погледна жената до себе си. Сивото утро се промъкваше през дръпнатите завеси на прозореца на спалнята и той виждаше равномерното повдигане на раменете й. Бе я довел тук и смяташе да я държи при себе си, докато успее да оправи кашата, която бе забъркала тя без да го осъзнава. Леонтиев скоро щеше да разбере, че е имало свидетел на убийството на Роденко. Въпрос на време бе след това да му възложи другата задача - да елиминира свидетеля. Но този път не се намираха в Афганистан! Този път Леонтиев не бе полковник на спецчастите и какъвто и дълг да имаше към него, Савелий отдавна го бе изплатил и не възнамеряваше да му се подчини...
Щеше да отиде и да вземе дъщеря й и щеше да я държи до себе си, докато всичко се оправи.
Посегна към нощното шкафче и напипа цигарите. Изправи се и седна, облягайки се на таблата на леглото, после затъкна една между устните си. Пламъкът на запалката освети замисленото му лице. Момичето от съня му поразително приличаше на Татяна и той дълго време остана неподвижен, с поглед впит в прозореца. Утрото сивееше, а снегът продължаваше да се трупа.
*** *** ***
Познаваха се от толкова много време. Още откакто хората започнаха да ги наричат по имена. Нея сочеха за пример, него го оплюваха. Винаги я следваше като сянка, вървеше по стъпките й, грижеше се за нея. Интересно защо тя винаги забравяше този факт, не помнеше миналото си, нито животите, през които бе минала. А той бе длъжен да й напомня постоянно, разчиствайки пространството около нея...
Тя имаше нужда да се огражда с хора, с които да поддържа човешки взаимоотношения, абсолютно против нейната същност. Искаше да се слее напълно с човешката гмеж, да изпитва чувствата, които носеше в себе си и в природата си. Не осъзнаваше, че има нужда единствено от него - да я прегръща или целува, да й бъде опора, когато чувства самотата от съществуването си, да бъде просто до нея... И тя има нужда от него!
Малката глупачка има нужда от него!
Почти успя за кратко време да се доближи до нея, докато бе в тялото на Николай, само за да осъзнае после, че не може да я пусне. Вместо това тя се ограждаше от плътна стена от защитници, които да го държат настрани. Контролираше тялото със завиден успех. Единственото, което не можа да предвиди, бе реакцията на нейния мъж и частицата съзнание, което му бе останало, след като бе нахлул в него като завоевател. Накрая той предпочете да се самоубие, отколкото да позволи да се докопа до нея. Така и не разбра, че няма да я нарани, вместо това създаде прецедент в цялото му съществуване. Още продължаваше да се гневи на човека, в чието тяло живееше най-дълго и с чиято помощ се бе приближил максимално до нея.
Сега отново имаше тази възможност. Тя продължаваше да се крие в тялото на Ясмина и да се грижи за тяхното дете, а той обладаваше това, което бе подбрал изключително внимателно. Този път нямаше да позволи куклата да се изплъзне от контрола му, пък и този имаше съвсем податлива психика, за разлика от Николай. Да. Николай бе страхотен екземпляр. Беше интересен, въпреки че за него хората не представляваха интерес. Той обладаваше всичко онова, каквото сам той притежаваше. Приличаха си. Допълваха се. Ето защо и тя се влюби в него така силно!
Този път нямаше да загуби... Усещаше го.
Беше й дал половин година почивка, докато се отдаваше на любимия си спорт. Сега отново беше време да се намеси. Да започне отново да разчиства пространството около нея, за да разбере най-накрая, че единственото, от което има нужда, е той... и никой друг.
Завъртя ножа около пръстите си, после допря идеално наточеното острие до китката. Натисна леко и го прокара плавно нагоре до свивката на лакътя, прониквайки в меката кожа. От прореза бликна кръв, която покапа по килима и болката, която усети изви устните му в широка усмивка. Златните очи на красивото лице се промениха. Преминаха през всички цветове на дъгата, докато накрая станаха наситено зелени.
Мрачните ъгли в стаята станаха по-дълбоки и той се облегна назад, спомняйки си първия път, в който я бе любил. Преди толкова години, но спомена бе най-яркия, останал от хилядите други, които шестваха в съзнанието му. Караше кръвта му да кипи от дива еуфория. Замаяно осъзна, че е в ерекция и потърка члена си през панталоните в напразно усилие да успокои малко възбудата. В последно време не успяваше да се контролира и това го докарваше до лудост.
*** *** ***
Свредлов бе от онези мъже, които се славеха с педантичността си относно работата. Бе постоянен, търпелив, монотонен, изряден... Но сега бе бесен и ръцете му трепереха като в треска. Половин година бе минала, а случаят, с който се бе захванал Красински, вече бе много по-голям - с доклади и бумащина, която можеше да запълни библиотека. Убийствата, на които намираха бели рози не секнаха. Вече наброяваха тринадесет и десет от тях бяха в гетото на чеченския квартал. Нямаше установен профил на жертвата - всичките бяха между дванадесет и четиридесет и пет години. Нямаше и общо между половете - мъже, жени, деца... И докато първите три имаха някаква подреденост, следващите десет бяха напълно лишени от логика...
Държеше доклада от последното убийство, а в ъгъла на устата му димеше цигара. Щорите на прозореца в кабинета бяха вдигнати и слънчевата светлина на зимния ден заслепяваше Красински, който бе изпънал краката си към бюрото на капитана и главата му бе отпусната назад. Очите му се рееха из тавана.
- Ненормално скапано копеле! - изръмжа Свредлов и прокара ръка през оредяващата си коса. После хвърли доклада на бюрото си. - Отново дете!... Пускал ли си скоро телевизора? Знаеш ли как ни нарича онова засукано конте от предаването "Справедливост и закони"? "Полицията е неспособна да спре маниака от чеченското гето..." - Красински не отговори и Свредлов продължи, намествайки очилата на носа си: - Всички следи, до които се докопахте са задънени улици. А той се подиграва, мамка му! Застъпих се преди месеци пред Каральов за теб и го принудих да отстрани Романов от случая, но както виждам това не помогна на разследването. Принуден съм да се обадя в Москва, преди това психично-болно копеле да предизвика война в квартала. И без това сме с обтегнати отношения с чеченците, какво остава да позволим някакъв да си прави чистка... Чуваш ли ме изобщо какво ти говоря?!
Красински извърна лицето си към капитана и очите му се присвиха от светлината.
- Да. Чувам те идеално. Той си притежава колекция от военни ножове и ги използва постоянно. Още преди месец поисках парола, с която да вляза в базата данни на спецчастите. Единствени те в Русия са засекретени.
- Изнесох въпроса до Москва. Не съм получил отговор все още и предполагам, че няма и да получа. Армията никога няма да предостави тези данни.
Красински въздъхна силно и потърка бузата си. Спеше му се. Беше гладен. Вече два дни не се бе прибирал, нито бе спал на нормално легло. От две седмици нямаше вест и от Регина. Всяка фибра от тялото му плачеше от умора. Главата го цепеше така все едно някой бе забил томахавка в черепа му. Изправи се бавно от стола.
- Ще отида отново на местопрестъплението от вчера.
Свредлов не го спря.
Премина с отсечена стъпка по коридора към бюрото си и си взе палтото. Шумът от тракане на машини и крясъците на арестантите, които преминаваха покрай него не го притесниха. За това пък пред парадния вход попадна на Романов, който стоеше облегнат на колоната и изглеждаше така, сякаш чакаше някой. Кимна към него и закрачи бавно. Изглеждаше добре облечен, сит и доволен и това подразни веднага детектива.
- Дойдох да се осведомя как върви разследването.
Красински вдигна рамене уморено.
- Все още нищо. - Разследването, което бе поел Красински, изключваше всякаква подробна информация около убийствата с бели рози и Романов знаеше само за три, но не и за тези, които бяха станали след това в чеченския квартал. - В момента съм затрупан с работа около психопата в гетото и почти не гледам към този на българката - сви устни при лъжата.
Двамата преминаха през големите врати на участъка и заслизаха надолу към паркинга.
- Това не е оправдание!
- Знам - неутрално потвърди Красински. - Ще го открием...
Снегът бе престанал и под обувките им скърцаше лед. Изминаха в мълчание последните метри до колата на Красински и когато той отключи и седна зад волана, вдигна лице към Романов.
- Мога да говоря с Каральов и да поема случая, докато ти се заемаш с този. Какво ще кажеш?
Онова, което му направи впечатление бе спокойствието, което излъчваше Романов. Не го бе виждал от шест месеца и апатията му го изненада. Знаеше от Морофиев, че ходи редовно да посещава българката и че тя самата му има огромно доверие. Онова, което се касаеше до разследването, Морофиев го бе изложил в анализа си. Тя не е убиецът, нито е способна да убие, който и да е било. Не е и провокатор. Тя бе просто една обикновена уплашена жена, а Романов изпитваше към нея нещо повече от приятелство.
- Ще видим - вметна уклончиво той и блясъкът в очите на Романов го накара сепнато да си поеме дъх.
- Добре. Ще чакам да ми се обадиш - завъртя се на пети и се отдалечи.
Красински остана озадачен няколко минути, стиснал волана с две ръце. Дълбока бръчка се вдълба между веждите му. Очите на Романов не бяха ли кафяви? Защо сега изглеждаха... зелени?
*** *** ***
Абитуриентаският бал в града бе събитие, което заместваше всички други обществени прояви. Хората излизаха на улицата и гледаха шествието на абитуриентите. А той отново бе откъснат от това оживление, което обладваше всички други, но не и него. Стоеше на масата и въртеше чашата си с водка без да пие. Беше свил вежди над очите си и устните му бяха извити надолу, наблюдавайки съседната маса, около която бяха седнали Мишката и Жоро. Беше поканил за дама Лора, която веднага бе откликнала на предложението му, но цяла вечер не й обръщаше внимание, игнорирайки я по начин, която тя взе за обиден. Напусна го още в началото на вечерта и седна до братовчед си на тяхната маса. Николай нямаше нищо против нейната постъпка. Онова, което го изкарваше извън релси касаеше нея. Гаджето на най-добрия му приятел!
Бяха минали месеци, откакто той я целуна спонтанно в двора на училището, но единствената реакция от нейна страна бе да пренебрегне присъствието му така, както той го правеше с Лора. Избягваше да остава насаме с него и винаги когато Мишката я водеше при тях, тя намираше повод или причина да си тръгне веднага. На няколко пъти се помъчи да говори с нея и да я успокои, но тази възможност не му се отдаде изобщо. Подозираше нещо, което си бе най-нелепата мисъл, предвид това, че тя вече си имаше приятел. Подозираше, че за първи път се е целувала с момче и за това сега така го отбягваше, а това водеше до другата логична мисъл, че е девствена. От една страна на четиринадесет години имаше тази вероятност. От друга - да не е целувана си бе някак... странно. Или пък изпитваше притеснение от изневярата, макар тази дума, вметната в техните отношения, да си бе нелепа и смешна.
Каквото и да беше, тя бе дете и Николай осъзнаваше, че изобщо не бе постъпил като кавалер, нито бе тактично да го прави. А той на осемнадесет имаше толкова ум, колкото и тя, след като продължаваше да се гневи на реакцията й. Тази вечер бе научил новината, че Мишката я бе поканил като дама да присъства на бала, но тя му била отказала веднага. Оправдала се е с това, че е малка и майка й не й разрешавала подобно нещо, макар да са в приятелски отношения. Но пък щяла да присъства на семейното тържество, което организирал приятелят му по случай завършването. Беше казала по-рано Лора с някаква ирония в гласа, която не остана забелязана от него. Изпита някакъв гняв и потъна в мрачно настроение без изгледи да успее да контролира емоциите си.
Личният му живот не беше интересен. Бе влязъл в ритъм, бе определил граници... Само два пъти след убийството на руснака Николов го прати с куфарче пари. Този път сам и без инциденти. Понякога се събуждаше нощем, заслушан в стъпките на майка си долу, която не можеше да заспи и притеснението, което изпитваше към баща му, го дразнеше неимоверно много. И дори, че констатираше това, пак го дразнеше. Полицията преустанови издирването и случая просто се забрави. Понякога се сещаше за него. Само малко, отделни късчета от цяла една картина. Бяха хубави спомени, от онези, които всеки би скътал в сърцето си и би се усмихвал на тях. Споменът за убийството му се дръпна назад и учуден разбра, че бе забравил подробностите. Бяха размити и неясни и често се улавяше да си мисли, че тези спомени са се случили на някой друг, но не и на него.
Не съжаляваше. Не изпитваше нищо.
Освен единствено гняв. Гняв към майка си, която продължаваше да тъгува за човека, който цял живот я е пребивал от бой. Гняв към себе си, че бе направил нещо за нея, което той мислеше за спасение, а тя дори не го оценяваше. Гняв към приятелите си, които сега не бяха до него в тази паметна вечер, а се бяха отделили. Гняв към момичето, към което изпитваше толкова много страст, че имаше чувството, че изгаря отвътре...
Изправи се рязко от стола и напусна ресторанта без да се обърне назад.
Нощта бе хладна и вятърът охлади веднага пламналото му лице. Бе минало полунощ и центърът бе тъмен. Без ясна мисъл пъхна ръце в джобовете на панталона си и закрачи по тъмната улица към нейната къща. Знаеше много добре къде живее, нали я бе изпратил онзи ден, в който я целуна. А и тя се бе поддала. Много добре помнеше, че откликна и се отпусна в ръцете му. Недоумяваше защо продължаваше да я иска, след като тя му показа явното се пренебрежение? Защо отиваше у тях посред нощ?
Стъпките му отекваха по тъмната улица. Клоните на липите се накланяха от напора на лекия вятър. Въздухът ухаеше на полски цветя и той дишаше с пълни гърди. Отново си припомни безименния гроб на баща си и това му донесе скръб, която уталожи гнева и той изчезна напълно. Къщата, в която живееха с майка й, представляваше едноетажна малка постройка с голям двор и нисък каменен зид. Не беше тяхна и Николай знаеше, че живеят под наем и че майка й кара само нощни смени от много време насам. До външната врата се извисяваше огромна липа и той се облегна на ствола й. Гърбът му се плъзна по кората и седна на тротоара, разкрачил крака и облегнал ръце на коленете си. Някъде изврещя котка, последвана от лай на куче. Вятърът прошумуля в короната на липата и Николай отпусна глава назад, притваряйки очи.
Не знаеше колко време бе стоял така, когато вратата на къщата се отвори и се очерта силует, който устремено се насочи към пътната порта. Очите му се присвиха в опит да видят по-добре кой идваше насам, но сянката на къщата не му позволяваше това. Вратата изскърца и сянката се прокрадна през нея, заставайки само на метър от него. Луната вече я осветяваше по-добре и той видя, че това е тя, облечена с дълга нощница и чехли на бос крак. Косата й не бе пораснала много след гаврата на Лора и падаше по раменете около малкото лице, на което нямаше очила. Устните му се отвориха и той понечи да каже някакво извинение, но тя го изпревари:
- Знаех си, че ще дойдеш. Чаках те - после се приближи до него, отпусна се на колене и го прегърна с две ръце през врата. Дъхът й опари лицето му, после устните й завладяха неговите.
В първите няколко мига той бе шокиран. Хвана раменете й с мисълта да я отдалечи от себе си. Тялото й притиснато към неговото, езикът й, който смело влезе в устата му и треперенето й, го възпламениха. Обви ръце около нея, обладан единствено от мисълта колко дълго бе чакал това да се случи.
*** *** ***
Бележка от мен: Редно е да кажа, че втората част ще запълни всички "дупки", които направих в текста. Идеята... е малко стряскаща и определено не съм я виждала никъде другаде. Само се надявам подхода ми да е правилен и да мога да я обясня, както трябва, защото съвсем възможно е и да не успея... Ако имате някакви критики или неясноти, пускайте коментари... Няма проблем да отговарям!

Понеже не искам мненията да бъдат изтрити като офтопик, ще ги преместя тук.






Каня се да отговоря да отговоря на последния ти пост. Аз съм направо изумена и шокирана доколко са те разколебали хората. Няма да казвам как да пишеш оттук насетне или дали да им вярваш или не, просто ще изтъкна още аргументи от цялостната картина, защото те са ти обрисували само част от нея.

Шокиращо ли е да бъде описано изнасилването на едно 8 годишно момиченце? Да, шокиращо е. Аз самата бях потресена когато го прочетох, а аз мога да приема доста неща. Но нима това всеки ден не се пише по вестниците и не се излъчва по новините, нима филмите не ни заливат с тонове кръв и насилие, перверзии и кръвосмешения? Всеки ден слушам за действителни случаи по-лоши и от този, който също се е случил наистина, но не в това е идеята.

Това е художествено произведение, вид изкуство. Значи мога да отида да гледам в киното 2 часа група зомбита как изяждат некви хорица там, за забавление, а не мога да прочета нещо с дълбок смисъл, със залегнат умисъл в него? Нещо което си заслужава, ако обаче го проумееш. Явно тези хора виждат само първичното в разказа и не вникват в скрития смисъл. Тях не ги вълнува, че това е действителен случай, че извършителят не е бил наказан, че още броди на свобода. Те дори не знаят, не помнят името му. За тях ти си злодеят, тази която се е осмелила да говори открито за това.

При мен като любител писател също го имаше това израстване. За мен това е израстване. В началото не исках никой да чете мислите ми. Не исках да ги изразя на глас, затова започнах с ирония към себе си. По-късно разбрах, че не съм грешна само аз, а и всички останали. Започнах да не се боя да изразявам това което мисля на глас. В резултат се родиха творби подобни на твоята. Да, светът е уродлив. Това значи ли, че трябва да си затворим очите и да се правим, че тези неща не съществуват.

Често си мисля също, че пиша разказ след разказ, а те до един ми звучат еднакво. Често си мисля има ли смисъл да продължавам. Да, има по Дяволите. Докато ми харесва това което правя, никой няма да ме откаже.

Понякога и аз си мисля, че съм твърде смела в разказите си, че прекалявам, но това е само разказ. Не убиваш никого с него, не нараняваш никого, не караш никого да чете на сила. Това е изкуство. Едно изкуство не може да бъде грозно.

Истина или не, написаното от теб е форма на общуване. Това е една идея която ти споделяш с нас. За тази цел обаче ние трябва да разберем посланието. Нима и други не пишат като теб? Стивън Кинг, например. Мислиш ли, че всички го харесват. Мнозина сигурно не одобряват 'психарските му изпълнения'. Знаеш ли колко му дреме на него. Човекът изкарва милиони долари от хора на които тези 'изпълнения им харесват. Не казвам, че насилието трябва да ни се навира пред очите под път и над път, но когато то е подплатено с нещо, има си причина да е там, за да се осъзнаем, поучин предпазим, тогава мисля, че е допустимо.

В самото начало, когато още се борех с провокациите които ти отправяше, в първите ми коментари към теб си личи как аз също преминах през едно адаптиране към бруталните сцени. Дори ти бях казала, че на места наистина ми се струва, че прекаляваш с тях, но първите определено бяха ключови и в никакъв случай не съжалявам, че си ги написала. После с разгръщането на сюжета проумях защо те са там. Осмислих, че макар крайната идея да се доближава до нещо свръхестествено, уликите водещи до него, могат да са нещо съвсем реално.

Отвъд това, ако приемем, че четенето е един вид развлечение, защо тогава трябва да бъде хулено? Ти едва ли си първият човек описал подобна сцена. Всеки ден гледам филми с от ужасни по-ужасни сцени и все си мисля, че няма накъде повече, обаче се оказва, че има и това се прави за забавлението на хората. Щом продължава да се прави, значи има кой да го гледа, иначе чичковците продуценти, нямаше да наливат парички там. И докато филмовата индустрия се води изкуство и писането също, то тогава винаги ще се намерят фенове и критици. Разликата е в това, че не всеки който пише изцяло отрицателен коментар при теб може да се нарече критик. И още нещо. Едно мнение трябва да е обективно. Т.е. то не може да е едностранно. Тр да има и пол характеристики и отрицателни. Тези хора не са видели изкуството в творбата ти, идеята, реализацията, скрития смисъл, похватите, а само насилието. За мен те нямат право да дават оценка, щом са ограничени в кръгозора си.


Съжалявам, ако съм била рязка, подобни индивиди ме изкарват извън кожа. Обясненията също не са ми силна страна.

Искам да знаеш само, че аз съм фен до мозъка на костите си на въпросното произведение и ще съм много разочарована, ако не му видя края. Така като гледам ти се каниш коренно да му промениш идеята, от което според мен творбата само ще загуби.


Искам да знаеш също, че не си сама и макар да не можеш да видиш всички аз знам, че мнозина други като мен те подкрепят.


Според мен не бива да променяш начина си на писане заради някого. Това значи да изневериш на себе си, за загубиш онази тръпка да си свободен...

Да! Определено има истина в онова, което казваш и съм склонна да те подкрепя точно в идеята, че писането е вид изкуство, изкуството може да бъде предадено по много начини. Сещам се именно за една книга, която баща ми ми бе дал преди има-няма десетина години, като каза, че едва ли ще я разбера, но да се пробвам да я прочета. Носеше доста сухото заглавие "Мисли върху изкуството" и имаше поне стотина листа от нея, в която бяха отпечатани снимки на известни картини на известни художници. Вероятно повечето от тях всеки е виждал - Джокондата, религиозните мотиви в картините на Джото, драсканиците на Пикасо, голите жени на Рубенс или пейзажите на Моне, но в нея запомних една доста ясна мисъл: "Повечето хора няма да видят нищо друго в една картина освен сюжета" Не казвам, че аз създавам изкуство, което несъмнено трябва да се прочете, но вярвам, че идеите ми зад цялото описано насилие не съм ги виждала никъде другаде, въпреки че съм изчела тонове книги.

Защото макар да имитирам даден стил или да се възползвам от тропите и изразите на други, в повечето случаи пиша онова, което ми идва наум, веднага, импулсивно, без да го ограничавам във вече създадени стереотипни граници и без да изисквам да бъда разбрана. Целият текст на "Розата" е мой, с моето мислене върху нещата и околния свят и бих казала, че тя е в съзвучие с мен. За това за мен си остава най-любимата ми драсканица. Пишех отделни откъси в продължение на години, оформях идеите поетапно, създавах някакъв свой оригинален стил, наблягайки най-вече на психологическата драма и онова, върху което повечето хора избягват да пишат може би защото е с твърде тежка консистенция. Търсела съм такива романи и съм ги намирала в руската или западноевропейската класика. Темата за разложението на човешката душа ме е вълнувала винаги, а начина да направя образите възможно най-живи и всеки да може да се идентифицира поне с един бе най-важното нещо от целият сюжет.

Ето защо смея да кажа, че никога не съм пишела нещо, само защото сюжета е интересен. Винаги съм търсела скритите идеи, които не са извадени на показ, а трябва да ги намериш сред многото редове. Мисля, че съм обяснявала неведнъж, че макар да написах "Дъжд", защото си падах по определената Наруто-двойка, идеите в сюжета на фика са твърде очевидни и всеки би могъл да ги намери. Пиша в момента и "Целувката" и съм се спряла на друга идея. А тук си имам още една, която все още не е ясна, тъй като съм я спряла по средата. Иначе казано, пиша само онова, в което може да се намери смисъл и в никакъв случай не сядам да графоманствам, макар да получих и такъв коментар.

Разбира се, не целя да се оплаквам, но в един момент получаваш толкова много критика, че започваш да се съмняваш във възможностите си, а пък трябва да добавя, че аз съм силно нерешителна и колебаеща се личност. Никога не съм била самоуверена в себе си и съм склонна лесно да повярвам в мнението на околните дори ако виждам, че ме спират. Замислих се. Само погледни "Целувката" и ще видиш разликата от нея до "Розата". Няма я кървавата психария, няма я тежката психологическа драма, ограничила съм сериозно тези род изпълнения, именно защото съм поставила рязка граница. Сюжетът там е по-лек, любовен, неангажиращ, има и комични елементи... Схващаш, че търся някакъв такт и се опитвам да не се оливам, което за мен не е проблем.

Насилието за мен е просто подправка към основното ястие. Начин, с който по-лесно боравя и по-лесно внушавам идеите си. Човекът е доста странно същество, понеже търси онова, което ще разтърси света му и което ще го шокира. Една сцена, в която героят отрязва нечия глава, само по себе си е отвратителна. Другата сцена, когато пък убива баща си с брадва на улицата, също е грозна. Но пък са лесно запомнящи се и биха те развълнували много повече от това да прочетеш някой любовен роман. Изнасилванията и убийствата са част от нашето всекидневие и анормално ги помним най-дълго в сравнение ако случайно чуем, че еди-някой си е щастлив с другия и нямат проблеми. Иначе казано, човек се вълнува от онова, което нарушава реда. Аз просто описвам онова, което го нарушава с малко по-брутален изказ.

Ще завърша "Розата", естествено, но вече имам няколко кървави сцени, които се колебая дали да променям или не. Ако ги орежа и изхвърля, ще е все едно, че изневерявам на себе си и никак няма да съм доволна от крайния резултат. Именно за това съм в застой. Спрях да пиша тук и се концентрирах върху "Целувката", уж да намеря някакъв такт, но вместо това изплува другата идея по Perfect Blue, която е като подобие на "Розата" със същите изрази и тропи, но пък сдруга идея. Означава, че никога няма да намеря тази граница, нито пък лесно ще се откажа от страстта си към психо-трилърите.

Благодаря за подкрепата ти и определено ще се постарая да не те разочаровам. Ще започна отново "Кървава роза" със замисленото насилие, като се надявам аудиторията да не реагира прекалено бурно и да не ме оплюе от раз.