Прочетох внимателно коментара ти и едитнах онези грешки, за които си споменала. Предполагам, че сега е в по-прилежен вид, но онова, което силно ме безпокои е, че предвид повторенията, които неизбежно допускам, бих се поправила, да... Но непълният и пълният кратък член! Е, това е нещо, което няма да мога да поправя.

Сигурна съм, че ще се запиташ защо и нямам нищо против да ти кажа. В посочените примери, в които си ме поправила (и които после едитнах) помня, че когато ги писах и аз се двоумях какъв член да сложа. Блъсках си главата в стената, но и в двата случая НЕГО и ТОЙ ми звучаха еднакво правилно. Наистина! Изобщо не се бъзикам. После се сетих за литературоведката, на която й бях дала преди време някои мои неща. Тя ми помогна в наслагването на чувства и мисли върху самото движение на текста и това бе прелом, защото до тогава не успявах да го направя изобщо и историята като цяло не бе въздействаща. После изказа нещо, на което не обърнах внимание, но сега вече ми стана ясно. Каза ми, че говорът ми е неправилен. Не диалектичен, а неправилен. Единствено в текст успявам да подредя мисълта си и спазвам почти всички правописни и пунктуационни правила в българския език. Но други, като използването на пълен и непълен член, ще ми се изплъзват. Цял живот на мене ми е било говорено неправилно (пояснявам: дължи се на майка ми, която е рускиня!), така че да поставя въпрос с НЕГО и ТОЙ и да определя сама, ще ми е невъзможно. А именно:

Точно това изречение поставянето на НЕГО в изборът ми се виждаше пак добре. И досега ми се вижда добре. Колкото и невярващо да звучи. Естествено, това в никакъв случай не ме оправдава, но единственото, което май зависи от мен е да играя на тото стигне ли се до спор пълен или непълен член да употребявам. И в този ред на мисли, май за да продължа да пиша ми трябва човек, който би могъл да види ето тези грешки, но вече ще се разберем с ЛС.

Благодаря, че отново ми помагаш!

Специални благодарности на duffy318 за оказаната помощ при редакцията на тази част!

*** *** ***


Наблюдавах се в гладката повърхност на огледалото, което се намираше в спалнята и това, което видях отразено там, ме убеди отново колко невзрачна всъщност бях. Повечето жени биха компенсирали с нещо друго липсата на красота, да намерят някакъв вътрешен, духовен баланс, за да приемат себе си като част от вечно променящия се свят. Аз не бях сред тези жени. Бях лишена от усета за женска суета, присъща на пола ми и в тези моменти на осъзнаване, винаги съм се питала какво толкова намери Николай в мен. Може би, защото отразявах като в криво огледало неговият парадокс или пък потвърждаването на всеизвестното: "Противоположностите се привличат!" Нелеп, банален и глупав извод за любовта и привличането...Интересно как животът погледнат от страната на клишираните поуки, изглеждаше също толкова тъп, колкото хората, които даваха определения за него.
Пригладих с длани черната си пола надолу и гледайки несъразмерното си тяло, внезапно реших да бъда честна пред себе си. Определено бях върнала килограмите си от преди бременността и най-общо казано можеше да се каже, че изглеждах слаба. Глезените ми бяха тънки, но после рязко се наливаха в плътни бедра. Дупето ми бе пищно, но не увиснало и щеше да бъде добре, ако торсът ми имаше малко по-широка талия и големи гърди. Вместо това бях тънка и слаба там. Гърдите ми се побираха в шепите на Николай, а спомените ми и досега ме караха да се изчервявам, припомняйки си колко много обичаше да ме опипва.
Отметнах глава назад, вдигайки дългата си коса на кок и се загледах в обикновеното си лице, на което единственото красиво нещо, бяха очите. Пък може и стъклата на очилата ми да ги правеха огромни. Бях готова за партито в казиното. Не възнамерявах изобщо да се гримирам или да правя трикове с външния си вид. Не желаех да привличам ничие внимание, най-малко пък това на Тихонов. И без това ме намираше за привлекателна, защо трябва да провокирам още повече вниманието на този убиец?
Продължаваше да заплашва. Продължаваше да се меси в живота ми. Първо Славик, сега Гуля. Поведението му говореше, че е притеснен от записа, който направих в "Орхидея"-та. Не бях отишла в полицията, защото знаех, че козовете бяха в моите ръце. Аз диктувах положението. Аз определях нещата. Но сега?! Сега страхът започна бавно да разпуква самоувереността ми. Играта, в която ме бе завлякъл Тихонов и която аз продължих да играя с моите правила, бе станала сериозна. Той правеше всичко възможно да ми влияе, за да ме победи.
Вечерта, когато Гуля ми каза за партито, не можах да мигна. Гледах спящото лице на дъщеря си, осветявано от слабата светлина на нощната лампа. Ослушвах се като заек и трепвах от всеки шум. Бебето на съседите не ревеше и тишината направо късаше нервите ми. Плачеше ми се. Исках да заплача и усещах как в гърдите ми се надигаха хлипове. Мислех си за Тихонов и за поразителната му прилика с Николай. Улових се да си казвам дори, че съжалявам за създалото се положение, в което се намирахме и двамата. Съжалявах, че при така стеклите се обстоятелства всякаква по-интимна връзка между него и мен бе лудост и аз бях луда да мисля за това. Недоумявах защо се бавех. Защо протаквах ходенето си в полицията? Защо не казвах нищо на Дмитрий? Щеше да бъде лесно да му споделя за подозренията си, за съмненията, за заплахите, включващи магазина, за Леонтиев, за Тихонов... и за убийството на баща ми.Само при мисълта за стареца продължавах да изтръпвам и чувствах как душата ми се разкъсва на части. Знаех, че бъдещето можеше да продължи и без него, но трябваше да повярвам в себе си, не да се впивам като пиявица в хората. Първо Николай, после Таня, след това баща ми... и накрая Тихонов.
Звънецът се обади и прекъсна мислите ми. Когато отворих вратата, останах изумена да видя Гуля, облечена с някакъв дързък и неестествен за нея начин. Светлокестенявите коси бяха пригладени зад ушите с тънка сребърна диадема. Роклята й бе тъмносиня със смело деколте, очертаваща високите, кръгли гърди и спускаща се ефирно и леко по тялото й. На раменете й бе наметнат дълъг шал, а в ръцете си носеше малка чанта. Устните й потръпнаха, когато на свой ред ме огледа от глава до пети, а пренебрежителните искри в очите й ме накараха да пламна от възмущение.
- Боже, какво грозно облекло! - изрече сухо и аз присвих очи, прекалено гневна, за да реагирам по друг начин. - Нямаш ли нещо друго? Готова съм да изчакам колкото е нужно, само махни тази пола и добродетелната риза!
- Нямам други дрехи - обух ниските си обувки и облякох късото си палто. После излязох от апартамента, заключвайки вратата. - И не виждам смисъл да обличам екстравагантни дрехи за парти, което след разговора с Тихонов, мисля да напусна. Но ти... - нарочно направих пауза и вдигнах глава към лицето й - Ти не изглеждаш притеснена за живота си. Гледам те и си мисля,че сякаш отиваш да се забавляваш, че... Тихонов е казал нещо като "Добро утро! Как си днес? Добре?..." - очите й продължиха да се усмихват. - И всичко това ме навежда на мисълта от къде познаваш този човек? Защото от цялото ти поведение може да се съди, че го познаваш много добре.
Тя ме хвана под ръка и закрачи бодро към асансьора, обърквайки ме още повече с поведението си.
- Виждала съм Тихонов няколко пъти по частни соарета и партита, но не съм имала приказка с него.
- Но ти си студентка! - изумлението ми ме накара да вдигна раздразнено вежди. - Какви соарета и партита? Какво правиш на тях? Кой те кани?
- Дълго и широко е за обяснение. - Гуля натисна копчето и очите ни се срещнаха. - Долу ни чака кола. Тихонов се е погрижил за удобствата ни. Отпусни се, Яси, и се забавлявай! Знам, че той ти изглежда опасен, но заплахите му са въздух под налягане и няма да причини нищо лошо нито на теб, нито на мен.
Потънах в потискащо мълчание, което не направи никакво впечатление на Гуля. Не проговорих, когато излязохме от асансьора, нито когато се качихме в шикозна лимузина, паркирана пред входа на кооперацията, в която живеех под наем. Докато пътувахме бях извърнала глава от Гуля и пред очите ми, които плуваха в сълзи, нощните светлини на града премигваха като светулки. Аз бях глупачка. Исках да защитя хора, които не се нуждаеха от мен и никога нямаше да оценят това, което правех за тях. Не заслужаваха нито една моя сълза, нито една моя жертва и след тази нощ вече нищо нямаше да е същото. Решението да се прибера в България изникна внезапно и аз се вкопчих в него. Ще предам магазина отново на леля, ще взема дъщеря си и ще се върна отново в дълбоката провинция, където ми бе мястото. Лудост бе да си мисля, че мога да започна отначало! Лудост бе да предприема тази кардинална стъпка и да се отделя от България, от градчето, от Николай... Да! Ще се върна. Ще забравя всяко лице от Оренбург. Ще забравя Дмитрий и Тихонов и ще продължа да живея по старому.
Когато автомобилът спря и ние слязохме на тротоара, Гуля отново ме хвана под ръка и закрачи по стълбите нагоре към въртящите се врати на зданието. Ярките неонови светлини и хилядите балони и знаменца, привличаха и други, облечени със скъпи костюми и рокли. Фоайето на новооткритото казино ме убеди напълно, че бях навлязла в дебрите на друг, по-лъскав свят. Определено не беше само казино. Може би хотел или ресторант и понечих да попитам Гуля, но тя само ме повлече след себе си към вътрешността. Почувствах се не на място сред помпозната среда и хората от класа, които ме оглеждаха също толкова пренебрежително и с насмешка, както го бе направила и Гуля. Прииска ми се да се свия още повече, за да не привличам това оскърбяващо внимание и когато вдигнах глава към братовчедка ми, осъзнах, че се намирам сама насред залата. Хората ме бутаха, настанявайки се около игралните маси и постоянното пиукане, смехове и разговори, звънтенето на жетоните, се превърна в грозна какафония в ушите ми. Отстъпвах назад бавно, докато не усетих стената зад гърба си. Стисках чантата си толкова силно, че когато сведох очи към ръцете си след известно време, забелязах, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от напрежение.
Събирайки бавно смелост, отново вдигнах поглед към пъстрото множество, а после с облекчение въздъхнах от осъзнаването на факта, че никой вече не ме забелязваше, макар да се откроявах от тълпата с обикновените си дрехи. Отделих се от стената с надеждата да открия Гуля. Заобиколих няколко маси за блек джек, минах секцията с ротативките, насочвайки се към масите с рулетка. На път бях да се откажа и да преустановя търсенето, и дори се насочих към изхода, но видях Тихонов. Нямаше как да не го забележа. Въпреки еднообразието от официални тоалети, той надвишаваше тълпата с цяла глава и небрежната стойка на фигурата му излъчваше смущаващо присъствие. Стоеше до ротативките с малка компания, състояща се от братовчедка ми, един чернокож, също толкова впечатляващ, колкото и Тихонов, и друг, чието лице не бе запомнящо се. По-скоро приличаше на момче, навлякло костюма на баща си. Поех си дълбоко дъх, подготвяйки се за словесната битка и понечих да тръгна към тях, но внезапно застинах, разширила невярващо очи. Чернокожият мъж вдигна ръка и погали Гуля по бузата, после безсрамно сложи длан върху едната й гърда, на което тя се усмихна и се приближи още повече към тялото му. След това я хвана за ръка и заедно с невзрачното момче тръгнаха към изхода.
Стисках чантата си и се опитвах да нормализирам дишането си, но осъзнах, че само си отварях и затварях устата като риба на сухо. Тихонов се извърна към мен и ме забеляза. Вероятно съм изглеждала нелепо, защото той повдигна вежди и се насочи към мен. Почувствах как паниката ме облада, прокарвайки студени длани по гърба ми и веднага се опитах да потисна реакцията си. Той не спази дистанцията, която предполагах, че би трябвало да направи. Хвана ме грубо за китката и ме привлече към себе си.
- Какво благопристойно облекло! - дрезгавият му глас предизвика тръпки по цялото ми тяло. Дланите му се плъзнаха по скования ми гръб. - Харесва ми! Чудя се дали носиш чорапи или...
- Гуля... Къде отиде тя?
- Курвата ли? Така ли се казва?... - сърказмът му бе като шамар, който опари лицето ми. Главата му се наведе надолу и аз усетих дъха му на ухото си. - Вероятно да работи. Кениата й предложи добра сделка.
- К-какво се опитваш... да ми кажеш?
Ръцете му се спуснаха надолу по дупето ми, обхванаха го, после повдигна тялото ми нагоре, докато не застанах на пръсти. Дъхът ми спря, усещайки възбудата му и опрях длани на гърдите му в опит отново да спазя така желаната от мен дистанция.
- Опитвам се да ти кажа, че онова маце, което последва до тук и което ти се пада братовчедка, е просто високо платен парцал на Василий Роденко. Новооткритото казино, в което сме сега, е негово, но бизнесът му не е само хазарт.
- Т-това е... това е... лъжа, нали?!
Отдръпна се от мен, фиксирайки ме със светлите си очи. Устните му се извиха нагоре. Изглеждаше искрено развеселен от моята реакция.
- Защо да те лъжа? Сама видя сделката между нея и Кениата. Дори Никофоров показа интерес и се включи...
- Кой е Кениата? Онзи, чернокожият ли?
- Ммм, да... - лицето му се приближи към моето и той отново стисна задните ми части. - Трябва да поговорим.
- Казах Ви да не се доближавате до семейството ми!
- Не тук - отдели се от мен и се огледа. После ме повлече в неизвестна посока. Озовахме се отново във фоайето и Тихонов ме издърпа да седна в едно от креслата до прозорците, гледащи към улицата. Отпусна се насреща ми на другото кресло и извади от джоба на панталона си цигарите. Запали, примижавайки на начина, по който го гледах. Изглеждаше така, все едно през цялото време се забавляваше на опитите ми да осмисля чутото от неговата уста, а това ме разгневи.
- Спри да ми се подиграваш! - изръмжах заповеднически, но той пренебрегна думите ми.
- Какво ти каза кучката, че успя да те накара да дойдеш тази вечер?
Цялата се вледених.
- Каза ми, че ще я убиеш, ако... ако не дойда!
Наведе се към мен и с рязко движение свали очилата ми. Запремигах изненадано, успявайки да зърна как ги смачка с ръка, лишавайки ме от тях завинаги. След това извади от горния джоб на сакото си продълговата кутийка, облицована с плат и ми я подаде. Поех я с треперещи ръце. Не можех да ги видя добре, но осъзнах, че това бяха други очила с тънки рогови рамки, инкрустирани с камъчета и квадратни нежни стъкълца. Допълваха се от тънка, позлатена верижка за врата. Вдигнах мътния си, недоумяващ поглед, спомняйки си за последния ни разговор, в който ми бе обещал, че ще ми купи други очила.
- За теб са. Братовчедка ти ми каза диоптрите. Не вярвам да съм сбъркал. Сложи ги! - направи кратка пауза, изчаквайки ме да ги поставя на носа си. Усмивката се появи на лицето му и той се пресегна към мен. Издърпа ме към себе си, дланите му обхванаха главата ми, а след това ме целуна. Устните му се впиха в моите, засмуквайки езика ми и този допир, който бях забравила, разби на парчета всяка моя мисъл. Усетих как ме постави да седна на скута му и когато се отдръпна и аз можех да разсъждавам спокойно, осъзнах, че съм разтворила безсрамно краката си и полата се бе вдигнала нагоре, откривайки ръба на чорапите ми и тънките черни жартиери. Очите му се сведоха надолу и думите му ме накараха да се разгневя: - Определено облеклото ти ми допада!
Отблъснах ръцете му рязко и се изправих, отдалечавайки се. Седнах на креслото срещу него, скръствайки ръце и крака в поза, която означаваше единствено преграда или поне това бях чела преди време в една книжка за езика на тялото. Взе цигара от пепелника и я постави между устните си.
- Не съм заплашвал да я убия. - продължи след известно време. - Предложих й пари. Дадох й аванс предварително, а преди малко се разплатих напълно с нея, едва когато видях, че си тук. - устните му се извиха надолу. - Никога не бих си оцапал ръцете с една курва.
Искаше ми се да стана и да изляза. Почувствах се толкова зле от гадната манипулация на Гуля, която през цялото време само се е забавлявала на мой гръб. Нежната музика, носеща се във фоайето само още повече ме подразни.
- Какво искаш?
- Записът - Тихонов изтръска цигарата си направо на скъпия килим, без да забележи пепелника на масата. - Дай ми онзи малък запис, който направи в "Орхидея"-та.
Облегнах се назад и усетих как вътрешно тържествувах и се радвах на победата си. Лицето му бе загубило нелепото си изражение и той изглеждаше напрегнат и ядосан.
- Аха! Значи на твоя шеф малкото записче му се е видяло доста сериозна заплаха, а? За това ли подкупи Гуля? За да ти дам записът? Нека ти кажа, че...
- Предпочетох аз да го взема, а не Никофоров или Леонтиев, които няма да се церемонят с теб - прекъсна ме рязко и лицето му се наведе към мен, угасяйки неизпушената си цигара в пепелника. - Ако продължиш да ми се правиш на интересна, ще отида в апартамента на леля ти Наталия и ще взема дъщеря ти. Ще я държа до тогава, докато осъзнаеш напълно какво ти се казва.
Мили боже!
- От... от к-къде знаеш, че...
- Знам, че допреди половин час са стояли пред телевизора с леля ти и са яли сладолед. Имам човек, който наблюдава апартамента дори и в момента и който при даден от мен сигнал, едно обаждане например, ще влезе и ще я вземе без да се колебае. Това вече е заплаха, която малката мръсница не би ти казала, но аз ти го казвам сега - ръката ми се вдигна към гърлото. Усещах как ми се вие свят, а думите на Тихонов проникваха до съзнанието ми като куршуми, разкъсваха мисълта ми, правейки на каша емоциите ми. Почувствах се толкова слаба, толкова беззащитна, изложена на произволието му. Изобщо не се съмнявах в думите му, а начинът, по който ги каза ме разтърси из основи. - У теб ли е в момента касетата?
Поклатих глава.
- Къде е?
- В квартирата ми...
- Да тръгваме! - Тихонов се изправи рязко, сграбчи китката ми и ме повлече отново след себе си.
Пътуването обратно до жилището ми премина като миг от най-лошия ми кошмар, който някога бих могла да сънувам. В единия момент ме влачеше към колата си, в другия - вече стоях пред вратата на апартамента и се опитвах да отключа. Проклетите ключове се изплъзваха на няколко пъти от треперещите ми пръсти и с всяка изминала секунда губех все повече от своя самоконтрол. Усещах присъствието му зад себе си и отново се връщах назад към фоайето и думите, които бе казал толкова хладно и с такова безразличие, сякаш обсъждаше проблем, който засяга хора от другата страна на планетата. Отворих вратата и светнах лампата в коридора, насочвайки се към спалнята. Бях посрещната от писъците на бебето на съседите и това още повече ме изнерви. С ужас осъзнах как очите ми се пълнят със сълзи и цялата треперех като лист.
Едната топка на леглото се отвинтваше лесно, а вътрешността бе куха и дълбока. Намерих скривалището без да искам, нанасяйки се в апартамента и с изумление извадих използвани спринцовки, собственост на предишните наематели. Отвратена от констатацията, че преди мене са живеели наркомани, макар и в хубав, порядъчен квартал, ги хвърлих в тоалетната. Сега бръкнах вътре и напипах малката касетка. Обърнах се към Тихонов с намерението да му я дам и по този начин да се освободя завинаги от присъствието му.
- Вземи я! Вземи я! А сега се махай!
Той затвори вратата, пристъпвайки в спалнята. Ръката му се вдигна нагоре и пръстите му разплетоха възела на вратовръзката. Опъна я като въже, увивайки я няколко пъти около китката си. Сетне съблече сакото си, после започна да разкопчава копчетата на бялата си риза. Очите ми щяха да изхвръкнат от орбитите си и аз се дръпнах назад. Някъде дълбоко в съзнанието ми бавно се оформи мисълта за предстоящото, което той възнамеряваше да направи.
- Ти бе непослушна! - гласът му бе тих. - Не трябваше изобщо да се мъчиш да заплашваш, да правиш записи, да манипулираш...
- Искаше касетката, нали?... Искаше я, нали? - цялото ми тяло трепереше от ужас, мислите ми се точеха без ред и логика. - Моля те, вземи я! Моля те!
Проследих с унес как той разкопча панталона си и го смъкна надолу. Не носеше бельо и аз с мъка върнах погледа си на лицето му. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше студените черти, свитите устни и очите, които не изразяваха никаква емоция. "Не! Не е възможно да го направи, нали? Няма да го направи! Мили боже, няма да го направи, нали?"
Разви вратовръзката от китката си и се насочи бавно към мен. Изпищях истерично, надявайки се семейството с малкото бебе да се стреснат и да ми се притекът на помощ, но те останаха странно глухи. Опитах се да прескоча леглото, коляното ми се удари болезнено в нощното шкафче и съборих нощната лампа, но усетих пръстите му в косата ми. Издърпа ме жестоко към себе си и ме хвърли на леглото. Съпротивлявах се яростно, ритах, драсках, пищях... Но ефектът беше нулев. Хвана ръцете ми и ги върза с вратовръзката, прикова ме към матрака с масивното си тяло, после усетих как вдига полата нагоре, оголвайки бедрата ми. Разкъса бикините и в следващият момент страшна пронизваща болка скова таза ми, когато проникна в сухото ми, неподготвено тяло. Изхълцах задавено и се извих назад. Опитвах се да избягам от члена му, който сякаш ме изгаряше и се задълбаваше все по-дълбоко в мен. Тласъците му навлязоха в някакъв безумен, нелогичен ритъм, който ме разтърси и спря всеки вик в гърлото ми. Не виждах лицето му. Усещах сълзите си, стичащи се по бузите ми. Мъчех се да преглътна буцата в гърлото си, но не успявах. Съзнанието ми крещеше френетично: "Моля те! Спри! Боли ме! Спри!... Моля те! Моля те!", но гърлото ми бе свито и само устните ми мърдаха. Исках да припадна, да загубя съзнание или да умра, но това така и не се случи.
*** *** ***
През целия път на връщане от София, Николай се взираше през стъклото на джипа, който Никофоров шофираше. Сенките на дърветата се сливаха с дълбокото черно на нощта и се въртяха пред очите му в неспирен цикъл. Светлите окръжности на фаровете цепеха мрака. В началото на пътуването руснакът се бе опитал да започне разговор, но въпреки,че езикът не би трябвало да им създава проблеми, поради сходството си, се оказа, че влияеше като фактор. Пък дори и да го разбираше, Николай бе убеден, че в никакъв случай нямаше да поддържа разговор с Никофоров.
- Студенческие вы?
- Да... Нет... - обърка се Николай и го погледна, изпадайки все повече в смут.
- Вы меня понимаете? Нет? Ну. Нет больше говорить!
Този човек бе странен.
Черните му очи играеха с някакви игриви пламъчета, придавайки му изражение на малко, палаво дяволче. Ъгълчетата на тънките му устни бяха постоянно извити нагоре в безгрижна усмивка, която обаче не носеше радост. По-скоро изглеждаше нелепо и неадекватно, и наблюдавайки го с крайчеца на окото си, Николай все повече се убеждаваше в лудостта му. А после инцидента, на който бе свидетел по-късно същата вечер, напълно го убеди, че се вози с един луд човек.
Пратката беше просто кожено куфарче с пари и когато пристигнаха на адреса, Никофоров паркира пред входа на луксозна къща. От онези, които в задния си двор имаха басейн и собствениците им ходеха на партита със специални покани. Руснакът се пресегна към жабката и извади пистолет, на който нави заглушител. Без логична мисъл в главата и емоция, която да го развълнува, Николай слезе от джипа и последва Никофоров към входната врата. Държеше куфара с пари в треперещите си ръце, мислейки си, че партньорът му просто се подготвя за евентуален отпор. Той му отправи нелепата си усмивка и натисна звънеца. И когато вратата се отвори, вдигна пистолета си и застреля мъжа от упор. Тялото отхвръкна назад и се удари в стената, после се свлече и се наклони на една страна. Празните очи на собственика се изцъклиха, вперени в Николай. Тънки струйки кръв се плъзнаха по гладкото избръснато лице и влязоха в полуотворената му уста. Никофоров се приближи до трупа, навеждайки се надолу, и той си помисли, че ще констатира смъртта като притисне пръсти към сънната артерия. Но вместо да провери пулса, руснакът се изправи и изрита с всичка сила главата на простреляният. Мъртвото тяло се прегъна на другата страна и когато Николай вдигна поглед, отбеляза с учудване, че доброто настроение не бе изчезнало от лицето на убиеца.
Никофоров кимна и се насочи към колата, а Николай го последва без да пророни и дума.
Да... Този бе напълно луд! Изглеждаше така все едно бе вършил убийства всеки ден през живота си. Толкова старателно и експедитивно, с такава влудяваща рутина, без въпроси, без терзания... Приличаше на машина, чиято единствена цел бе да ликвидира мишени. По-добър от него едва ли щеше да има. Сигурно и другият мъж, онзи с белега, бе същият като този.
И Николай бе извършил убийство, много по-брутално и жестоко от това, на което сега бе свидетел. Но изведнъж осъзна, че макар да бе убил се различаваше коренно от руснака и че дори самото престъпление спрямо баща му можеше да се разглежда от няколко различни ъгъла. И във всяко едно виждане да се усеща гневът му като движеща емоция. Човекът следваше чувствата си и усещанията си и интерпретираше света според нагласата си. Емоциите оцветяваха постъпките му, но пречупени от човешката природа като през призма, не бяха толкова отделени и лесно различими една от друга. Сливаха се, разделяха се, оформяха друго чувство, изпадаха в апатична пропаст или ескалираха в див вихър... Във всички случаи престъплението му бе престъпление , движено от някаква емоция, избила на повърхността на трезвия му ум. Никофоров обаче не бе движен от никаква емоция и престъплението му бе много по-грозно именно заради пълното безразличие от постъпката си. Николай си поемаше дъх дълбоко и се мъчеше да постави въпроса от правилната гледна точка, макар тук да нямаше и намек за правота. Опитваше се да отговори на въпроса кой бе по-голям престъпник в случая - човекът, който нямаше отношение към престъплението и го вършеше рутинно като руснака или човекът, движен от някакви изгнили, изродени чувства, колабирали над здравия му разум, не можещ да контролира пристъпа си като него... И след като постави въпроса по този начин с тези думи, Николай разбра истината и това още повече го накара да се втрещи от констатацията за самия себе си и за това, че крие в себе си не човек, а звяр...
Когато спряха пред заведението на Николов и слязоха от джипа, Николай подаде куфара на руснака. Дискотеката още не бе свършила и от сградата долиташе тътнеща музика. Никофоров отвори куфара и подаде дебела пачка пари, която той пое с трепереща ръка. Усмивката на убиецът не слизаше от лицето му.
А в следващия момент го нападна.
Николай не можеше дъх да си поеме от шок, усещайки юмруците на мъжа да се забиват в тялото му толкова лесно все едно бе кукла. Главата му се въртеше и нощта се превърна в адска болка. Когато отново започна да вижда света около себе си, осъзна, че стои проснат в канавката и челото му бе в мръсната тиня. Беше свил колене към гърдите си и всяко вдишване разкъсваше дробовете му. Облиза устните си, подути и кървави... Защо? Какво бе станало? Защо го нападна?
Погледът му се проясни и се фокусира на двете фигури, осветявани от уличната лампа и застанали не далеч от него. Спореха на руски и той се опита да следи нишката на странните думи, които му убягваха. Другият мъж, който се бе намесил и бе спасил Николай от побоя, държеше Никофоров за гърлото, вдигнал тялото му във въздуха с нечовешка сила, която потресе малкото останала логична мисъл в него. После запрати убиеца към входа на заведението, който реши да не отвръща нищо и влезе с отсечена стъпка.
Николай се изправи бавно, сядайки в мръсната канавка, усещайки как задникът му се мокри и обви ръце около гръдния си кош. Осъзна, че сигурно имаше пукнати ребра, но после ума му отплува към малкото момиче, което бе паднало на тротоара преди толкова време. Сега той бе заел нейната поза и това го накара да усмихне криво. Когато вдигна лице, очите му срещнаха светлите очи на мъжа с белязаното лице. Значи той го бе спасил от Никофоров.
- Добре ли си? - каза го на български и Николай с облекчение въздъхна на факта, че го разбира.
- Да... - кимна, после когато понечи да се изправи, поклати глава: - Не...
Мъжът се наведе към него и го хвана, изправяйки го на крака. Постави ръката му на врата си и го хвана здраво за кръста.
- Ще ти помогна да се прибереш - сухият му глас го накара да извие глава към него. - Къде живееш?
- Натам... - посочи с брадичка Николай тъмната улица, водеща към центъра.
Усещаше се натъртен и уморен и на няколко пъти, коленете му се подгъваха, внезапно омекнали и слаби да държат тежестта на тялото му. Нощта бе тиха и мека и носеше меланхолията на отиващото лято. Струваше му се, че чува щурците във високата трева, с която бе обрасъл гроба на баща му и това му причини страшна болка, по-голяма дори от тази, идваща от натъртените му ребра. Руснакът не прояви нетърпение. Когато спряха пред къщата и Николай се опря на каменния зид, мъжът му подаде пачката с пари.
- Ще можеш да се прибереш, нали?
- Да... - очите му се затваряха. Дишаше тежко и накъсано. - Трябваше... трябваше да помагам зад бара...
- Върви си лягай! В това състояние не можеш да направиш и крачка.
Прав беше. Отвори вратата, която изскърца жално, опря се с рамо на нея и зададе въпроса, който най-много го терзаеше:
- Защо... защо ме нападна?
Не можеше да види лицето на мъжа. Силуетът му се размиваше в сенките на нощта.
- За да ти даде урок - отговори. - Най-вероятно е заради това... Никой не може да каже със сигурност за какво точно си е мислел Никофоров - направи кратка пауза, после продължи: - Откажи се, момче! Тази работа не е за теб.
Николай наведе глава и влезе в двора. Тътреше краката си към вратата, а после по стълбите към стаята си и усещаше как губи представа за реалността, пропадайки в дупка.
- Не мога, не мога... - отпусна се на леглото и като в транс осъзна, че стиска парите, сякаш бяха най-важното нещо. - Не мога, не мога...
*** *** ***
Красински потърка брадата си, раздразнен, че отново му се налагаше да се бръсне. Вече няколко дни отлагаше това, което всеки уважаващ себе си мъж правеше сутрин, щом си измиеше зъбите. В последно време забелязваше, че доста мъже си оставяха бради, но той не следваше някаква мода, нито пък го правеше от суета. Неговото бе мързел и често пъти си го признаваше с охота не само пред себе си, но и пред други хора, забавлявайки се неимоверно много от реакциите им. Пръснатите листи на леглото изглеждаха като части от пъзел, които чакаха да бъдат сглобени от него. Снимки, доклади от аутопсии, психо-анализи, бележки... Наведе се над тях, смръщил вежди.
- Романов е прав - заговори тихо. Почукваше химикалка по празните страници на бележника си, който държеше в ръката си. - Какъв му е козът на това лудо копеле? Знаем всичко за него, има толкова много улики - сперма, кожа, отпечатъци, ДНК, кръв... А все едно нямаме нищо, сякаш си имаме работа с дух, защото такъв човек не съществува и никъде го няма в системата.
- Случаят с българина в Ивановка и този на проститутката в чеченския квартал са дело на един и същ човек, нали? - жената от другата страна на леглото бе вдигнала доклада за аутопсия и Красински виждаше как яркозелените й очи се местеха по редовете.
- Да. Обединихме случаите и сега съм в екип с Романов, който е силно афектиран да открие убиеца - изправи се и застана пред прозореца. Взираше се през зацапаното стъкло към тъмната улица. - Поведението му е меко казано странно - допълни след известно време той.
- В какъв смисъл?
- Все едно се страхува. Никога не съм го виждал да реагира толкова бурно, а трябва да знаеш, че това не ми е първият случай с него. Романов е образец на стриктен полицай, дистанциран емоционално от работата си.
- Да се страхува? За себе си ли?
- Едва ли - Красински седна на перваза, вдигайки крак и подпря ръка на коляното си, загледан в примигващата светлина на табелата на хотела отсреща. - Исках да кажа по-скоро, че се страхува за някой друг. Някой познат, приятел или роднина от семейството му. Мислех да говоря с капитана да отстрани Романов от случая, но се отказах. Просто ще го наблюдавам и ако забележа нещо нередно, тогава ще изнеса въпроса до Свредлов.
- За какво ме извика тогава?
Извърна се към нея и очите им се срещнаха само за миг. После тя отклони погледа си и също се изправи, отмятайки дългата си черна коса назад.
- Помислих си, че може да има раздвижване около Роденко... или Леонтиев. Някой нов, вписал се в редиците ви наскоро, проявяващ собствен стил.
- Няма... твоят убиец не е сред нас. Различава се напълно по създадения профил и би трябвало да го знаеш.
- Според мен профилът греши. Нещо ми убягва, а имам чувството, че е под носа ми през цялото време, но съм разконцентриран от други неща и не мога да го видя.
- Удряш на посоки, Миша - тя се приближи до него. - Пак повтарям не е сред нас.
- А курвите? Нещо знаят ли?
Тя бе висока, колкото него самия, но сега вдигна глава към нея.
- Не. Но когато разбера нещо, веднага ще ти кажа, става ли? Трябва да тръгвам. Много се забавих, а Роденко има нужда от мен точно сега, когато се открива казиното.
- Добре - проследи с поглед гъвкавото й тяло до вратата, после се извърна към неоновата реклама, премигваща в нощта.
*** *** ***
Светлината на деня ме заслепяваше. Лъчите на юнското слънце проникваха през тънките завеси на спалнята, а аз бях седнала на пода и се взирах в листенцата на цветето, което бях закупила преди време, още когато пристигнах тук. Мократа ми коса се спускаше по гърба ми. Бях се изкъпала току-що, опитвайки се да измия по всякакъв начин миризмата на Тихонов от тялото си. Той си бе тръгнал рано сутринта, оставяйки ме като непотребен парцал на леглото. Дори не се бе трогнал от сълзите ми, нито от молбите ми. Изнасили ме! Накара ме да се почувствам отвратително слаба, унижи ме, подигра се... "Заплахите му са въздух под налягане." - думите на Гуля се въртяха в главата ми, а аз, глупачката, й повярвах. Колко тъпа бях всъщност и колко лесно си играеха с мен!
Вече нямах нищо, с което да се противопоставя на Тихонов и бях в неговите ръце. Беше се подигравал с мен цяла нощ, а на сутринта най-спокойно ми съобщи, че днес следобед щял да донесе парите и да отворя магазина. "Не забравяй, че по всяко време мога да взема дъщеря ти! Така, че изобщо недей да си помисляш да ми играеш номера!"
Свих колене към гърдите си, усетила тъпа болка между краката си и очите ми се насълзиха. В гърдите ми се надигнаха хлипове, които потиснах, защото звънецът на вратата наруши тишината в апартамента. Изправих се уморено. Когато отворих вратата, Татяна влетя в коридора, последвана от Славик и Дмитрий. Лицето й сияеше и потокът от думи, който потече от устата й, предизвика пристъп на мигрена у мен:
- Мамо, вуйчо Славик трябваше да ме доведе, защото баба имаше прекалено много работа. Аз му казах да побързаме, защото по телевизията ще дават "Том и Джери"... - разкопчах червеното й яке и се наведох да събуя обувките й. - Ти как изкара на празненството?
- Празненството? - веждите на Дмитрий се вдигнаха нагоре, когато погледнах към него. Отбелязах наум, че този път, за разлика от последната ни среща, присъствието му ме успокояваше. - Какво празненство?
Той изглеждаше по-добре от Славик, който отново бе облякъл измачкани дрехи и рошавата му тъмноруса коса стърчеше на всички посоки.
- Нищо особено - махнах с ръка и се насочих към холът, последвана от всички. - Искате ли кафе?
- Аз вече пих. - Славик седна на дивана и привлече Татяна в скута си. - На кой канал е детското, принцесо?
Лицето на Дмитрий се скова. Тъмните му очи се присвиха в гневни цепки, докато ме фиксираше изпитателно.
- Какво е станало? - хвана ме нежно за ръката и се приближи към мен. Погледът му, сякаш четеше като отворена книга болката, в която бях потопена. С ужас осъзнах, че очите ми се пълнят със сълзи. - И не се опитвай да ме лъжеш, Яси! Да не се отнася за онзи човек, който видях в парка?
Последвалата тишина бе нарушена от тънкото гласче на дъщеря ми, която оповести важно:
- Той ще бъде моя татко! Вече казах на мама, че искам той да е моят татко...
Премигах няколко пъти, взирайки се в невинните й, скосени очи, обърнати към мен. Славик не взе отношение на изявлението нито с поглед, нито с коментар, впил нетрепващ поглед в екрана на телевизора. Дмитрий и аз гледахме Татяна все едно бе казала нещо, което можеше да се сметне за откритието на века.
- Какво? - промълви полицаят и извърна лицето си към мен.
- Нищо. Отивам да направя кафе.
Той ме последва до кухнята и когато останахме сами, ме обърна към себе си. Лицето му се наведе към моето.
- Кой е той, Яси?
- Никой.
- Не се прави, че не знаеш! Кой е?
- Никой.
Бебето на съседите наддаде вой, който проникна чак в кухнята и още повече обтегна нервите ми. Пръстите му се впиха в раменете ми и той ме разтърси.
- Опитвам се да ти помогна, мамка му! - тембърът на гласа му се повиши и бръмна неприятно в ушите ми. - Кой е той?
- Казах ти вече. Никой!
- Стига толкова увъртания, Ясмина! - заповедта му отекна в кухнята. - Веднага ми кажи кой е!
Исках да му кажа! Да изпищя истерично, че той ме изнасили, че заплашва да вземе детето ми, че ме притиска да върша незаконни и криминални неща... "Искам да се прибера в България! Искам да си отида!" Бебето писна още повече. С рязко движение се освободих от ръцете му и се насочих към спалнята. Приближих се до стената и я издумках с юмрук. Сълзите, които досега се опитвах да сдържам, рукнаха като порой от очите ми.
- Вземи успокой бебето си, кучко! - изкрещях вбесено срещу стената. - Не спира да вие ден и нощ, по дяволите!
Отговор не последва.
Изхълцах и се свлякох на колене. Продължаваше да ме боли между краката. Продължавах да усещам ръцете на Тихонов по тялото си. Нечии други ръце ме прегърнаха изотзад и аз се отпуснах на твърдото тяло. Дмитрий ме привлече към себе си, носейки ми така желаната утеха, която се опитвах да намеря, откакто си бе тръгнало онова копеле. Отпуснах глава на рамото му и хълцанията разтърсиха цялото ми тяло.
*** *** ***

Удивително е, че успяваш в текст да се организираш, щом ти е проблемно иначе. И да направиш един текст въздействащ е много трудно, а ти се справяш идеално.

Знаеш ли мислех си, че може би наистина майка ти е рускиня, понеже забелязвам, че има прилики в текста с тези с теб, но нямаше как да съм напълно сигурна. Нормално е да имаш някои проблеми, все пак са два различни езика и това, че си приличат може би повече затруднява, отколкото улеснява нещата. Като изключим пълния и кратък член, наистина се справяш мн добре с правописа, така че не се притеснявай.


Сега за новата част

Изненадите следват една след друга. Не мисля, че Гуля има още с какво да ме изненада. Вече на нищо не бих се учудила. Интересното е, че сега тя излиза силната от връзката със Славик. Де факто го е манипулирала.

Много ми хареса описанието на изнасилването. Ето това: к И въпреки, че Тихонов се показа като грубиян, пак не успявам да го намразя. Все си мисля, че го направи за нейно добро. Един вид, че избра по-малкото зло. По-добре той, отколкото някой от хората на генерала. Впечатленията ми се засилват и от факта за действията му преди. Случките в които описваш как е помогнал на Николай. После подаръкът очила и това, че е платил на Гуля за услугата, а не просто я е заплашил. Тихонов пипа деликатно и това ми харесва.

Чакам си следващата доза

След поне час четене, най-накрая достигнах последния ред на последнат глава Трябваше да си оставя за по-нататкък, че сега чувствам главата си замаяна

@cheril поздравнеления!
Въпреки критиката, розата ти успя да ме впечатли и със стила си, и с историята си. Сериозно, най-добрият фик, на който съм попадала Прочетох само част от предните коментари, така че ако неправомерно се повторя да ме извиниш:
Първо ще посоча две несъответствия - Частта, където героинята в миналото пада и не иска да гледа раната си, леко се застъпва с мястото в началото, където разправяше, кога разбрала, че има страх от кръв. Може би трябва да се подчертае, че случката с дъщеря и е показала до колко сериозна е фобията и.
Другото е за Николай от миналото - когато убива баща си, казва, че напълно разбира, че е направил нещо лошо, за което заслужава наказание и т.н и т.н, но след няколкото седмици, изведнъж всичко му приличало на сън. -> Заключение: Нищо от сериозността на делото си не е разбрал.

В първите няколко глави изпъкват грешки "с" и "със", пълен/ кратък член... и някви единични тук-там.
От страна на текста, се чете сравнително леко, но въпреки това имаше няколко места, където леко се разми нишката. Като цяло незначителна спънка.

За сюжета, смятам че малко се прекалява със сцените на насилие и секс. Повярвай, нямам против , но се предполага, че се чете заради трилър/мистери елемента. В момента двигателната ми сила е какво ще стане между Тихонов и героинята, или по-скоро, къде пак ще я приклещи. Малко назад остана въпросът с мистериозния убиец, който вече съм почти убедена, че е колегата на Тихонов (сори името му ми се губи). Другият вариант, съпругът и да е жив и да я пази от сенките, ама малко хвърчащо звучи ><

Самата Ясмина, с извинение, е невероятна патка. Не че жените не можем да сме, ама се прекалява Хем има дъщеря, хем тръгнала да притиска руски мафиот. Нали идва от България? Знае какво е тук, значи трябва да знае, че в Русия е още по-зле. Наивна, объркана, упорита дори..., ама отстрани изглежда, че едва ли не си го търси. Този момент - тя е плаха, несигурна, сива мишка, но изведнъж е непоклатим камък, върви да се използва до няколко пъти и когато героя/инята си даде сметка какво е направила от незнание или прилив на адреналин, иска да се скрие в миша дупка или изпада в паника от глупостта си. Това е малко по-сериозна критика към героинята. Не се връзва на 100%.

Благодаря, faye, за коментара! Лично аз оценявам всякакъв вид критика, защото смятам, че хората, четящи написаното имат по-обективно мнение от мен самата. Така или иначе трябва да си призная, че каквото и да правя, колкото и дни да минат, каквато и редакция да наложа, за мене това, което пиша ще е добро. Така, че съвсем коректно се доверявам на теб или на duffy318! Несъответствията, за които намекна си имат реално обяснение, а вмятайки ги по този начин съвсем съзнателно исках читателите да си зададат явния въпрос. Не е само за хематофобията, за която ти предвидливо си се сетила. Аз ще посоча още няколко, за да добавя още повече объркване. Друг един читател се бе сетил за атентата в Базарак - как след като руснака стои най-близо до живата бомба е единственият оцелял? Защо почнах паралелно с описването на мислите на убиеца и вмъкнах образа на Николай, който е умрял преди събитията, които вече са се случили? Защо продължавам да вмъквам още и още герои? Защо правя главната си героиня безумно тъпа и задръстена? Защо описвам секс прекалено много и прекалено натуралистично?

Ще отговоря само на онези въпроси, които не засягат сюжетната линия, за да обясня част от действията си. Става дума за последната ти забележка относно Ясмина. Защо разсъждава толкова плитко? Така погледнато всичко онова, което пиша клони към откровената психария и се опитвам да си обясня един криминален ум. Онова, което съм чела досега или онова, което съм гледала за серийните убийци, определено ме е вълнувало. Антисоциалният ум е много по-труден за разбиране от онзи, който всеки, предполагам, притежава. Има интересно стечение на обстоятелствата, случки от детството, убеждения, гняв или просто инстинктивния колабиращ страх, който може да е подходяща почва да се развие човекът в чудовище. Сексът в криминалната психопатия е една обикновена брънка в обясняването на сложното съзнание на социопата. 99% от всички серийни убийци имат отношение към секса, а споменавайки го тук, обяснявам част от питанките, които в момента си задават криминалистите. Описването на сексът при мен заема почти главно място, пък и друг е въпроса, че слагам ярък контраст между мисленето и поведението на главната героиня и света, в който й се налага да живее. Опитвам се със всички сили да я откроя напълно, за да я направя толкова натуралистична, колкото и самият убиец. Друг е въпросът, че определено ми писна да чета за развратни жени, които се съревновават с мъжете и в които нищо женствено не им е останало. Предполагам, че това е част от нашият модерен свят, един вид революция, която ние жените в момента правим, откъсвайки се от сянката на мъжа и опитвайки се да завладеем този свят с мъжко мислене.

За хематофобията, която си отбелязала: в пролога говоря от името на нея, в частта, в която се запознава със съпруга си, описвам констатация на Николай. Нещата, колкото и да са еднакви, се отделят от различно време. Възрастта, в която е тогава съвсем естествено предполага, че не знае точното определение за фобията си (пояснявам: на нейната възраст аз изпитвах и продължавам да изпитвам страх от тесни пространства; задушавах се от ужас от асансьори и досега продължавам да качвам стълби - но не знаех как се нарича това, нито го споменавах; смятах, че дори е естествено. След време разбрах и тогава осъзнах значението на клаустрофобията). Пък и не смятах да оставя току-така тази неяснота. Почнах да ги подметям поетапно тези неща и понеже сега съм в разгара, не мога от раз да напиша обяснението. Освен това изненадата я оставих за накрая!

Ако се вгледаш още малко, ще намериш още няколко неясноти, но и тях ще обясня, разбира се. Все пак не съм такава идиотка, че да не помисля за подробностите или да не изпипам детайлите!

Така или иначе до няколко дни ще успея да напиша следващата част, да я дам за редакция и да я пусна във форума. Мога да я пусна и сега, но се опасявам, че ще е малка по обем...

Още веднъж благодаря за коментара!

Напиши, редактирай и не се притеснявай. Коментаторите сме "винаги готови картофи"

Е, за Николай отговора ще изкочи в някоя от следващите глави. Между другото Жоро в началото и Жоро, който си е счупил ребрата при катастрофата, едно и също лице ли е? Most probably but still?
И за Таня е необяснено в текста и малко странно, тя живее в България и сътветно за 5 годишна ще знае само български. Да речем, че майка и я е обучава и в руски, но дори така, доста плавно беше адаптацията.

Жоро си е същият Жоро, да!

За образа на Татяна вмъкнах част от себе си. Не е хвалба, но на пет години аз можех да говоря и чета на руски много по-добре, отколкото на български благодарение на майка ми, която и досега твърди, че трябва "да си знам езика". Понякога мисля на руски много по-свързано, а ако имаш честта да ме познаваш направо ще се изумиш колко неправилно говоря. Няма да споменавам в даскало колко много ми се подиграваха заради тази малка моя особеност. Както споменах в предишен свой коментар, единствено мога да навързвам мисълта си в текст, отколкото да я изкажа. Някакъв вид дефект е, но не е преднамерен!

Тъкмо почнах да я пиша на компа. Гледам я в тетрадката, където я пиша като чернова и не мога да повярвам, че толкова много съм написала само за два дни!

Я, вече не съм сама! Ще те тормозим двамца Никога не е излишно да има и още една гледна точка.




Не е дефект, а чаровна особеност, така че не се притеснявай. И аз понякога пелтеча несвързано, но за разлика от теб не се справям по-добре и като тръгна да пиша, лол. Твоето ниво на изразяване е на много добро ниво и няма за какво да се тревожиш. Не знам кои автори си чела и какво те е вдъхновявало, но ако не го носиш в себе си, нямаше да пишеш така добре. Това си е въпрос на стил и талант. Изчела съм десетки добри книги, но да стана добър писател не успях, поне според моите критерии, а при теб се е получило прекрасно, за това спри да се тревожиш и горе главата.

Не бързай, ние ще почакаме

Така... Минах няколко пъти целият текст, правих рецензии и т.н., но не претендирам, че съм си свършила работата. Пускам частта и ако видите нещо, което не ви харесва, не се колебайте да ми го кажете като коментар. Веднага ще едитна грешките!


*** *** ***
Николай избърса потта от челото с опакото на ръката си и се изправи, подпирайки се на брадвата. Преди няколко дни бяха донесли дървата от общината, а вчера ги бе нарязал с машинката. Бе отделил по-дебелите настрана, за да ги насече преди да ги прибере в пристройката зад къщата, която използваха като склад. Недалеч от него майка му простираше спалното бельо, използвайки хубавото време. Един от последните слънчеви дни, нежен спомен от отминалото лято. После щеше да дойде студа на късната есен, мъкнейки със себе си дъждове и вятър. Тя бе изявила желание сутринта на закуска да му помогне с прибирането на дървата, на което той бе отказал твърдо с рязко махване на ръката. Вместо това й заръча да изпере и да почисти къщата, а тя изобщо не се противопостави.
Очите му следяха движенията й, докато тя опъваше синия юргански плик от неговото легло, спомняйки си, че на другия ден след удара с Никофоров, майка му бе полюбопитствала плахо за парите, които той остави на масата. Отвърна сухо, че е почнал работа при Николов като в охрана в дискотеката. После допълни, че било станало меле и за това е толкова натъртен и посинял, за да пресече от раз всякакви по-нататъшни въпроси относно пребитата си физиономия. Два дни бе като куче, което само лиже раните си, но после установи, че тялото му превъзмогва физическата немощ и се възстановява прекалено бързо. А сега седмица след побоя се чувстваше отлично. Единственото, което не бе зараснало все още, бе пукнатата му вежда, но това изобщо не го притесняваше. Мислеше си, че по някакъв начин няма да направи добро впечатление на Николов, но два дни след това Жоро дойде до тях, за да му каже да дойде в петък на работа. Щял да помага зад бара на Лора.
Изпъна гръбнак, хвана отново сапа и заби с рязко движение брадвата в дънера. После се наведе и нахвърли нацепените дърва в количката до него.
- Охо, запретнал си ръкави, както виждам. - обади се глас зад него и той се обърна. Тъмните му очи се присвиха, когато се усмихна широко.
- От дълго време не съм те виждал, Мишка! - изправи се и двете момчета си стиснаха ръцете, после Николай се засмя и го прегърна здраво.
- Леле, че на пот миришеш! Я, по-добре стой далеч от мен! - момчето се отдръпна назад, намествайки очилата си.
Бе дребен с черна коса, късо постригана и лицето му имаше правилни черти. Може би ушите му бяха малко по-големи от нормалното, но това не нарушаваше общото излъчване на съразмерност. В сравнение с Николай бе по-нисък, почти с една глава с издължено, жилаво тяло. Наричаха го Мишката и Николай не можеше да се сети точно в момента за истинското му име. Бе по-малък с година от него и той предполагаше, че има още да расте. Сега се пресегна и подръпна очилата му със закачлив жест.
- Голям зубър си, да знаеш! Вземи махни тези цайси!
- Какво? Теб май те е яд, че изглеждам по-умен,а? - засмя се момчето и седна на ниския зид, провесвайки краката си. Анцугът му бе окалян и Николай вдигна вежди. Сигурно пак е ходил да бяга до реката. - Какво става? Разбрах, че баща ти е изчезнал. Намерили ли са го?
Николай се наведе, нахвърляйки последните дърва в количката.
- Преди близо месец - отвърна кратко. - Наложи се да почна работа при Николов.
Мишката подсвирна тихо.
- Тогава няма смисъл да те предупреждавам с какво се занимава чорбаджи Тодор, нали?
- Няма смисъл, да - Николай хвана дръжките на количката и тръгна към навеса, последван от дребното момче. - Няма нищо незаконно в моята работа. Охрана ще съм в дискотеката, понякога ще помагам зад бара..., което ми отърва, защото все пак съм ученик.
- Ти решаваш - Мишката започна да нарежда дървата, помагайки му и когато свършиха, Николай седна на земята със свити колене и подпря ръце на тях. Очите му се затвориха. Споменаването на баща му отново го върна назад и чувствата, които си бе мислил, че не съществуват, почти го удавиха във водовъртежа си. Защо? Защо в едни моменти се опитваше да си спомни лицето на баща си, а в други - подробностите изпъкваха толкова ярко, че го заслепяваха. Но бяха като проблясъци на светкавица и също за толкова кратко успяваха да го смутят. Студената сянка на навеса го накара да настръхне, но продължи да седи без да мърда. Усети как Мишката се настани до него и наруши мълчанието:
- И? Как изкара на село?
- Добре. Както винаги. Запознах се с едно сладко момиче, която се оказа, че живее с майка си. През къща от нас са, но не я бях виждал досега. Баща й избягал веднага след като тя се е родила, а баба ми почти нищо не знаеше за семейството й. Преди почти два месеца каза, че ще се преместят тук и че почва в гимназията. - усмивката в гласа на Мишката го накара да се усмихне. - Вчера я видях в парка.
- Не ми казвай, че се сваляш с нея! Българка ли е?
Момчето забави отговора си и Николай бе готов да отегли веднага импулсивния си въпрос, когато най-накрая чу отговора:
- Не. Не се свалям с нея. Определено е малка за такива неща. И да, българка е или не съвсем. Майка й е рускиня. Но когато общувам с нея, забелязвам, че изобщо не се вълнува от това, че аз съм турчин.
- Неуместно бе да питам - въздъхна тежко Николай. - Съжалявам.
- За какво? - той отвори очи и погледите им се срещнаха. Гримасата в изражението на Мишката бе сардонична. - Че това си е истината... Естествено е да попиташ. За пореден път осъзнавам, че хората със смесена кръв могат обективно да отсъдят, че бариерите между расите падат в общуването.
- Е - Николай вдигна рамене. - Щом тя няма нищо против и си доволен от развоя досега, се радвам за теб. Спомена, че е малка. На колко години е?
- На четиринайсет и е уникална. Трябва да те запозная някой ден с нея. И за пореден път ти казвам, че не възнамерявам изобщо да я свалям. Възприемам я по-скоро като по-малка сестра.
- Щом казваш - Николай се изправи. - Отивам да се къпя. Тази вечер свободен ли си? Да излезем на по бира! Аз черпя.
- Иска ли питане?! - момчето също се изправи и го тупна по рамото. - Ще дойда. На старото място?
- На старото място - потвърди Николай и проследи с поглед как приятелят му прескочи зида и изчезна зад завоя.
*** *** ***
- Добре ли си, мамо?
Големите очи на Татяна се впиха в моите. Между веждите й се бе вдълбала дълбока бръчка, която аз проследих с показалец. Стояхме на дивана и филмчето, което до скоро и двете зяпахме без да си кажем нищо, бе забравено напълно. Очите ми бяха сухи и сега единственото, което чувствах бе безметежно спокойствие. Славик и Дмитрий си бяха тръгнали преди малко, оставяйки ни сами в апартамента. Не казах нищо на полицая. Нищо от онова, което бях преживяла през нощта. Усещах как вътрешно се раздирах и съзнанието ми пищеше въпросите, които се лутаха като в лабиринт от задънени коридори, но устните ми останаха здраво стиснати.
Защо?
Защо не казах нищо?
Не знаех. Аз, която се опитвах да обяснявам поведението на всички около мен и търсех логика във всяко едно свое действие, сега реагирах... ненормално, неадекватно. Поведение, което презирах в другите, а сега следвах без да знам защо. Въпреки всичко, което той ми бе причинил, аз... не чувствах омраза. Само необуздан, ирационален гняв. Откакто се бе появил в живота ми, нищо не бе нормално, всяка една постъпка на роднините ми, всяка една дума или жест, дори света, бяха... не на място.
Дъщеря ми продължаваше да ме гледа.
Защо имах проклетото чувство, че и преди съм виждала този нейн поглед?
- Да, дечко. Добре съм. Защо питаш?
- Ами откакто се прибрах, не си казала нищо. И аз се притеснявам за теб, мамо! - тя отклони погледа си от моя и се облегна назад, придърпвайки Кикито към себе си. - Ще можем ли да идем до парка?
- Аз трябва...
На вратата се звънна. Не бяха минали и десет минути, откакто си бяха тръгнали и първата ми мисъл бе, че са забравили нещо. Станах и бързо се насочих към коридора, отбелязвайки с известно успокоение, че болката между краката ми бе намаляла до неприятно смъдене. Отворих широко вратата и усмивката ми замръзна на лицето ми. Савелий Тихонов се бе подпрял с рамо на касата на вратата и присвитите му светли очи ме огледаха безцеремонно. Реагирах инстинктивно, като се опитах да затворя вратата с рязко движение, но той подпря крак и я блъсна с длан навътре. Сетне прекрачи през прага и я затвори с тихо хлопване. Отдръпнах се назад прекалено шокирана , за да отвърна с нещо на самопоканването му и усетих как паниката направо смаза гърдите ми.
- Много некултурно от твоя страна да ми затваряш вратата! - приближи се към мен и дланта му се стовари с тътнещ звук на стената до главата ми. Лицето му се наведе към моето. - Казах магазина да е отворен! Когато преди малко отидох, видях, че изобщо не си спазила заповедта ми.
- Аз... аз... - Боже, как се тресях цялата! Опитвах се да дишам равномерно, но единственото, което можех да направя, бе да зяпам в унес студените сини очи, които ме хипнотизираха и изстискваха цялата ми воля, цялата ми сила. - Братовчед ми бе... тук и... и един негов п-приятел. И аз... аз... а-аз... Не можех да ги изгоня... - "Не забравяй, че по всяко време мога да взема дъщеря ти!" Мозъкът ми услужливо ми припомни последната му заплаха, която бе отправил сутринта преди да си тръгне. - Моля те, недей взима дъщеря ми!
Гласът ми премина във фалцет и аз издишах срещу него целия въдух, който си бях поела, откакто влезе.
- Тя тук ли е? - устните му се извиха надолу.
Нямах намерение да давам потвърждение на въпроса му и дори се улових да отправям молитви към всички богове Таня да не дойде в коридора. Молех се звукът на телевизора да е достатъчно усилен, за да не е чула крясъка ми, който бях изпищяла в лицето му, но това не стана. Чух топуркането на малките й крачета, обути в меките пантофки, които леля Ната й бе купила преди седмица за детската градина и когато погледнах към вратата на хола, я видях стиснала до гърдите си Кикито. Пръстите ми се свиха в юмруци и влагайки цялата си сила, ги забих в гърдите му. Почти очаквах, че нямаше да се отмести, но той направи крачка назад и аз се възползвах от момента да хукна към детето. Застанах пред нея, избутвайки я зад гърба си и впих разширени очи в него.
- Не се приближавай! - този път гласът ми не бе писклив и дори се учудих на дързостта си и нотките на заплаха. Макар да треперех като лист и той да виждаше това, изведнъж прозрях, че в действията му нямаше агресия и смелостта ми даде криле. - Махай се!
- Мамо - Татяна се отмести леко и аз сведох поглед към нея. Усмивката, която изплува на малкото й лице ме шокира, почти толкова, колкото и това, че Тихонов продължаваше да стои като статуя по средата на коридора. - О, мамо, но това е онзи човек от парка!
Не! Нищо не бе логично. Удивена видях как тя му махна с ръка, а той клекна и й намигна. И преди да успея да подредя мислите си или да реагирам по някакъв начин, дъщеря ми се стрелна към него.
- Толкова се радвам, че дойде! - избъбра тя и следващите й думи ме хвърлиха във все по-дълбоката пропаст на смут и шок: - Аз си нямам татко и казах на мама, че искам ти да ми бъдеш татко... - приближи се още повече към него в същият момент, в който посегнах към нея. Прегърна го през врата и притисна малкото си тяло към гърдите му. Лицето й се заби в гърлото му. - Моля те, моля те, бъди мой татко! Моля те! Обещавам да бъда добро момиче. Обещавам винаги да те слушам. Моля те!
Мина време. Секундите се точеха бавно и лепкаво, а двамата стояхме и се гледахме в очите. После той вдигна дъщеря ми на ръце и зарови лице в косата й. Опитвах се да хвана някоя издатина на реалността, докато стремглаво пропадах надолу. Имах чувството, че се намирам на сцена и се наблюдавах от първия ред с чувството, че нищо от онова, което става, не е реално. Изумена наблюдавах лицето на Тихонов, което се промени. Видях как чертите на лицето му омекнаха и ъгълчетата на устните му, които само до преди секунди бяха отпуснати надолу, сега се извиха нагоре в лека усмивка. Татяна винаги бе искала баща си и желанието, което сега отправи към този непознат за нея човек, изпепели всяка моя мисъл.
Окопитих се след известно време и се приближих към тях. Очаквах той да се отдръпне от мен и да я отнесе, вместо това ми я подаде нежно в отворените ми обятия и дланта му погали за миг малката й бузка. Бях готова да се закълна, че в очите му само за един-единствен миг се мернаха съжаление и болка, но студената усмивка, която ми отправи, ме накара да повярвам, че съм се излъгала. Веждите му се вдигнаха нагоре и той промърмори вечният родителски уклончив отговор, който често й повтарях:
- Ще видим - усмивката му стана по-широка и дланта му от бузата на Татяна се премести на моята. - Трябва да мине малко време, защото в момента... майка ти ми е много сърдита.
- О, да! Да! - Татяна се засмя. - Да!
- Тити, аз... - започнах, но Тихонов ме прекъсна:
- Хайде, момиченце! Ще се наложи да дойдеш с нас, защото мама трябва да отвори магазина за един час. - той ме хвана за лакътя и отвори вратата. - Нали? - сините очи се впиха в моите предупредително. - Ключовете у теб ли са?
Кимнах към бравата на вратата, на която висеше връзката със всичките ми ключове. Наложи се да му се подчиня. Да облека Татяна, да наметна якето си, да се обуем, преди да излезем в коридора, където той търпеливо ни изчакваше, скръстил ръце пред масивните си гърди и взирайки се в нас като граблива птица.
*** *** ***
Пердетата на прозореца бяха тюлени. Слънчевата светлина проникваше през мрежестите цветя и хвърляше игриви зайчета по лицето на момчето. Не бе повече от седем или осем години, но той стоеше отстрани и виждаше някакво още по-невинно излъчване. Такова, каквото може би бебетата притежаваха и не бе подходящо за това момче. Условията или средата, в които живееха и двамата, не бе нито уютно-задушевна, нито приятна. Намираха се в суров, военен, тоталитарен режим, рушащ из дъно всяка свобода на личността, каквато повечето деца притежаваха. А детето срещу него притежаваше много повече от това. Инстинктът за самосъхранение обаче бе затъпил до крайност всичко детско, освен няколко неща, които правеше без да осъзнава. Беше седнало на земята със свити крака към гърдите, облегнало гръб на стария зелен диван и гледаше изпъкналият черно-бял екран на "Електрон"-а. Виждаше рошавата му глава, няколко кичура се спускаха по челото, устните - отпуснати надолу. Очите бяха като стъклени топчета и макар цялата му поза да излъчваше спокойствие, неговото наблюдателно око забеляза, че коленете трепереха, ръцете му, конвулсивно стиснати в юмруци, също трепереха, дишането бе накъсано и хрипливо, торсът се люлееше напред-назад... и то чакаше.
Малко страхливо копеленце!
Можеше да скочи, да избяга, да вземе ножа от кухнята, да изпищи... Нещо да направи, каквото и да е. Само да не стои като жертвено агне на олтара и безучастно да чака поредната доза болка. Не бе бебе. Можеше да се защити, но не правеше нищо такова, а гневът, който и двамата чувстваха, се разстилаше като безбрежен океан. Нямаше вълнение, нито вятър, нито вълна в този океан на яростта. Застинала черна вода, която не помръдваше и гледайки към нея, разбираше, че дори тишината и спокойствието можеха да бъдат всепоглъщащи и да изядат всяко друго чувство.
Малкото копеленце продължаваше да чака!
И двамата много добре знаеха, че скоро вратата ще се отвори и в стаята ще влезе баща им, изтупан във военната си униформа със сурова гримаса на лицето, съвсем подходяща за полковник. Ще се огледа, ще види момчето, свило се до дивана и ще изръмжи точно една заповед, преди да пристъпи към наказанието. А детето нямаше да се възпротиви, даже напротив: ще съблече тениската си и ще се обърне с гръб към него, стиснало края на килима, затворило очи в неистов ужас, очаквайки първият удар.
Първият удар...
Защо, кога, как... Безсмислени въпроси, които сега разбуниха морето на гнева в него, причинявайки първите вълнички, които смутиха покоя. Защо, татко? Винаги съм бил добро момче. Стараех се. Стараех се толкова много, но ти винаги намираше нещо, което не ти харесваше. Достатъчно, за да извадиш колана от гайките на панталона си и да нанесеш първият удар. Кога се почна това, татко? Дори аз не зная. Знам само, че винаги съм живял в страх, откакто съм се родил. От толкова дълго не съм излизал извън тази врата. Лятото така и си отмина, а аз продължавам да гледам всеки залез през тези тюлени пердета и да те чакам. Да се прибереш заедно с настъпващата нощ.
Искаше му се да раздруса раменете на това дете. Да му заповяда да бяга, да поеме инициатива за неговите действия, но бе способен само да наблюдава отстрани.
Вратата от към кухнята се отвори със замах и на прага се очерта силуета на баща им. Нисък, широкоплещест мъж с гъсти, сключени вежди над широкият месест нос. Имаше изсечено, грубо, селско лице, толкова различен от майка им, колкото патокът от лебеда. В дясната си ръка държеше къс камшик. Погледът му се насочи към телевизора, после към момчето. Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.
- Фигурно пързаляне! Отново гледаш тези простотии... Може би е трябвало да се родиш момиче, а може би трябва да поправя тази грешка на природата и да взема ножицата, за да отрежа ненужният израстък между краката ти! И без това освен да се напикаваш нощем, друго не можеш да правиш с него... - танцуващата двойка на леда се размаза пред погледа на момчето и то премига няколко пъти, за да избистри погледа си. - Майка ти те вика - изръмжа полковника и се приближи към дивана. - В кухнята е. Върви!
Кръглите, уплашени очи на детето се впиха в лицето на бащата, но тялото му отказа да направи и едно движение. Болката ниско долу в корема му го замая още повече и няколко секунди по-късно усети, че се изпуска и панталоните му прогизват от топлата урина. Не отново, Господи! Не отново! Камшикът изсвистя покрай ухото му, а гласът на баща им отново процепи тишината:
- Върви ти казах!
Откъсна се от летаргията и се спусна към вратата. Майка му стоеше до прозореца на кухнята и държеше в ръцете си букет бели рози, явно подарък от полковника. Нежните черти на лицето й плавно се подредиха в очарователна усмивка и тя го повика с пръст:
- Моля те, миличък, отиди в стаята си и ми донеси вазата. Онази стъклената, нали се сещаш?
Момчето кимна.
Тя отметна русата си коса и усмивката й стана по-широка. Дори не забеляза, че отново се е изпуснал, вглъбена единствено в себе си. Тя бе виновна, проклета да е! Тя трябваше да ме защитава, да се грижи за мен... Не да се интересува само от проклетите си рози. Да беше ме прегърнала, да ме бе целунала, да ме бе похвалила, да ме бе успокоила. Само една-единствена прегръдка исках. Нещо толкова обикновено и естествено, каквото даряваха другите майки на своите деца и бях виждал, а ти си лишена от това. Проклета да си!
Морето от гняв не пресъхна, не се развълнува, но го завлече дълбоко в дълбините си. Помислиха си, че ако я убият, ще успеят да се освободят от яростта. И той даде част от куража си на момчето. Но това не помогна, а само се засили нечовешката болка. Трябваше да му даде много повече от кураж. Трябваше да му се предложи цял и той го направи без колебание. Само по този начин успя да помогне малко и да му даде прегръдката, за която и двамата копнееха.
Прегръдка на един истински приятел...
*** *** ***
Очите му се присвиха от ярките слънчеви лъчи, които проникваха през тюлените пердета на детската стая. Приближи се до кошарата и неволно подритна дрънкалаката на килима. Бебето бе на осем или девет месеца и този път не врещеше с пълно гърло. Вместо това смучеше палеца си и спеше сред снежно белите пелени. Красиво бебе. Ангелче.
Полюбува се известно време на сладкото спящо изражение, после вдигна окървавения си нож и преряза тънкото вратле не детето. Извади от вътрешният джоб на сакото си бяла роза и я постави на опръсканата с кръв пелена.
Излезе от апартамента и се насочи към изхода. Ръцете му бяха в кръв и лепнеха неприятно и той констатира вяло, че му трябва душ.
*** *** ***
Красински потропваше нервно с пръсти по масата. От чашата му с кафе се издигаше пара и той се бе втренчил в гладката повърхност на мастилено-черната течност. Виждаше отражението си, което не бе радващо. Сивите му очи бяха мътни и тъмни сенки ги ограждаха, вдълбавайки ги в лицето му. Устните му бяха свити в права линия. Потърка брадата си, установявайки отново досадният факт, че го сърби.
- Не ти ли е време да се обръснеш? - мъжът срещу него вдигна вежди насмешливо. - Модата на небръснатите мъже отмина отдавна.
- Аз смятам да възкреся модата - подметна иронично Красински, без да се обижда на шегувитият коментар. Кимна към отворената папка пред мъжа и добави: - Какво мислиш за този, Морофиев?
- Прочетох психо-портрета, както и доклада с веществени доказателства, експертизите от местопрестъпленията и възстановките... - Александър Морофиев почука с пръст по листовете и снимките, събрани на малки купчинки около него. - Според мен психо-портрета е малко неточен, но може да се добави следното: имате си типичен социопат, склонен към брутално насилие, предпочитащ ножове. Единственият въпрос, който изниква от нищото е: защо е непредпазлив?! Отпечатъци, косми, кръв, сперма... Оставя твърде явни белези, което е меко казано странно. - отвинти шишето с вода и отпи къса глътка, връщайки погледа си към Красински. - А ти какво мислиш?
- Мисля, че нещо ми убягва, а това ме изнервя допълнително - той се облегна назад и вдигна краката си на дългата маса. Креслото изскърца зад гърба му, когато се облегна назад и очите му пробягаха по тавана, облян от флуорисцентна светлина. - Предполагам, че имам нужда точно от теб.
- Специалистът преди мен си е свършил добре работата. - кафявите очи на Морофиев се присвиха. Прокара ръка през късата си светлокестенява коса и въздъхна шумно. - Пък и трябва да ти спомена, че мнението ми на профайлър няма да ти е от полза в изготвянето на доклада ти. Знаеш не по-зле от мен, че когато работата опре до нас, прокурорът ни гледа със съмнение.
- Мен не ме интересува прокурорът, нито закона, а само онова, в което вярвам или намирам за правилно. Справедливостта също не ме влече, нито искам да заемам позицията на истината, защото смятам, че тя е субективна, следователно неправилна. Искам само да хвана престъпника. Човекът, който е убил. Мотивите му, дали е прав или не, са без значение за мен.
Морофиев се усмихна.
- Интересен сте, детективе. С подобно мислене бих ви класифицирал към психопатите, но естествено най-интересният парадокс в психологията е, че ако двама различни хора споделят едни и същи размисли и са преживели едно и също, не могат и не трябва да бъдат разглеждани еднакво.
Щорите бяха свалени и през процепите им проникваше дневна светлина. Единственият ред, който цареше в кабинета на детектива, бе бюрото. Останалата част от стаята тънеше в някакъв подреден хаос, сред който (Морофиев бе убеден в това!) ченгето се чувстваше като у дома си. Кучето бе впечатляващ с репутацията си, изградена през всичките му години, в които нямаше нито един неразрешен случай. Мисленето, което бе демонстрирал пред криминалният психолог показваше напълно защо е толкова добър - той най-успешно можеше да влезе в кожата на престъпника и би го хванал благодарение на собствената си асоциална психика. Наистина, Красински бе впечатляващ! Морофиев продължи да се усмихва, после допълни тихо:
- Кажи ми какво мислиш, пък ако има нещо, което изпускаш, ще добавям!
Красински мълча известно време, после затвори очи.
- Да погледнем фактите! И двете убийства са преднамерени, изпипани, прецизни. Носел е нож и голяма изобретателност със себе си. Във вторият случай с проститутката е успял да домъкне освен нож и найлон. Имаме и солидна доза гняв. Както сам отбеляза, Саша, учудващо е, че е оставил улики след себе си. Не е бил невнимателен, а по-скоро убеден, че няма да го хванем. Познавал е първата жертва, защото вратата не е разбита. Българинът му е отворил и вероятно са си казали обичайните поздрави. Платил е на втората жертва за секс... но... - детективът направи кратка пауза.
- Какво? - Морофиев се облегна назад, скръствайки ръце пред гърдите си.
- При първата имаме гняв. Очите са избодени, лицето е нарязано, има и прободни рани в торса, еякулирал е върху мъртвеца... Второто убийство е по-скоро... артистично.
- Странна дума употребяваш, Миша.
- Но е единствената в случая, която го описва напълно. Подарил й роза, предразположил я е, правил е секс с нея, нарязал я е на части, рисувал е с кръвта й по стената... Дори да има гняв, в сравнение с първата жертва, не се усеща до такава степен. По-скоро удоволствие...
- Още една странна дума. Но засега не мога да добавя нищо повече, нито да те поправя.
- Нещо ми се изплъзва именно тук - Красински отвори очи и извърна глава към Морофиев. - не изпитват ли всички социопати удоволствие от работата си?
- Не точно - психологът се приведе напред и отново разлисти папката, търсейки нещо. - Повечето изпитват потребност, гняв или страх. Твоят го е страх от очи, избожда ги. А ето тук... - побутна доклада с анализа на кръвта на жертвата. - Задушил я, вероятно използвайки възглавница. Едва след това е пристъпил към удоволствието си. И в двата случая първо е избягвал очите им и погледа, а после е нямал спирачки. Не може да му се изготви точен портрет, защото и в двата случая почти няма паралели и не знаеш какво го движи. В единият е гнева, в другият е артистичността... Убийствата са отделени едно от друго в късо разстояние от време и не знаеш кога ще нападне отново.
- А какво ще кажеш за детството?
Морофиев наклони глава на една страна.
- Смятам, че е страдал от триадата и ред други проблеми. Като дете е бил затворен, вероятно единият от родителите е бил доминантен и потискащ. Убивал е животни, започвайки от там. Определено е страдал от нощно напикаване, защото има проблеми със сексуалното общуване. Некрофилията, която е доказана, явно свидетелства за това. Вероятно е нямал здрава връзка, основана на нормален секс. Така или иначе в детството е бил жертва, сега го раздава като хищник. Убийството е просто начин да превъзмогне собствената си слабост, която е изпитвал като дете.
- Но защо чак сега убива? Имал е тези проблеми от детството си, бил е в училище, в казарма, сега има стабилна работа...
- Въпросът тук не е защо сега, а кое го е провокирало? - Морофиев се изправи, раздвижвайки схванатите си рамена. - Смятам, че има някаква важна предпоставка, която го е извадило на показ, сякаш е изплувал от дълбините на нечие съзнание.
Красински проследи с поглед движенията на психолога, констатирайки с усмивка, че изглежда много по-добре в сивия си костюм от него.
- Аз допускам раздвояване на личността - изрече сухо той. - Но ти като психолог ще кажеш дали съм на прав път.
- Ммм, всеки социопат има малко или много раздвояване на личността. Един вид спасение предполагам, в което да оцелее, когато е бил жертва. Така или иначе си на прав път. Трябва да тръгвам, Миша. Имам час в затвора и се надявам да съм ти помогнал.
- Добре - Красински кимна с глава и също се изправи.
На лицето на Морофиев се изписа неувереност. Няколко секунди явно събираше смелост, сетне изведнъж зададе въпроса си:
- А Регина? Не съм я виждал от месеци насам и искам да знам дали скоро ще се прибере от Москва?
На лицето на Красински се появи крива усмивка, припомняйки си мигове от детството, в които тримата бяха неразделни - той, Александър и Регина. Още тогава подозираше, че Александър изпитваше нещо повече от приятелски чувства към малката му сестра, но никога не му бе споменавал, че знае. Предпочиташе да ги наблюдава отстрани, изумявайки се, че любовта може да оцелее толкова дълго. В сравнение с проваленият му брак чувствата на двамата бяха най-малко странни, но съвсем закономерни.
- Тази неделя майка ни извика на обяд. Заповядай и ти! Вероятно и тя ще е там...
Морофиев кимна, отклонил очите си от изпитателният поглед на Красински. После напусна кабинета, затваряйки вратата с меко хлопване.
Красински сбърчи вежди недоумяващо. Романов още се бавеше, а уж бе тръгнал сутринта. Наведе се над бюрото си и отново придърпа доклада за аутопсията на българина.
*** *** ***
Дъщеря ми стоеше зад щанда на магазина, притиснала играчката си към гърдите и наблюдаваше Савелий Тихонов с изражение, което не бях виждала преди. В тъмните й очи блестеше непренудена радост и бях изумена да виждам такава еуфория в нея. Все повече и повече започваше да заприличва на Николай и не знаех дали да се радвам или да бъда нещастна. Макар да бе на пет години, понякога имах чувството, че разсъжденията й са на по-зряло дете. Тя продължаваше да не крие радостта си от присъствието на Тихонов и започнах да си задавам неуместния въпрос дали само аз чувствам смущение. Защото ако се отърсех от предубежденията си спрямо него, бях склонна дори да приема, че съм привлечена от него. Но аз... Не трябваше да забравям неоспоримите факти, че бе убил баща ми, бе ме изнасилил, бе манипулирал всяко едно мое противодействие в собствена изгода. Не ми даваше избор. Завладяваше все повече света ми, както го бе направил Николай и понеже бях пасивна, му позволявах това да стане.
Десетина минути, след като отворих магазина, пристигнаха хората на Тихонов, носейки два куфара. Водеше ги изключително красива брюнетка с черна дълга коса, вързана на свободна опашка и със светлозелени очи, която ме изгледа втренчено преди да се отдели с Тихонов настрани, провеждайки кратък разговор с него. Дадох на Татяна няколко празни бланки от касови бележки и химикалка, за да я откъсна напълно от ставащото в малкото помещение. Единият от мъжете ме помоли за книгата, в която водех оборота и отчета за месеца и когато му я връчих, той започна да сумира в една тетрадка, която извади от куфара, който носеше. Вътрешността му ме потресе. Бе пълен с пари и внезапно почувствах паника.
Толкова много пари!
Застанах до дъщеря си, стискайки нервно стола, на който бе седнала тя и не мръднах от там през цялата процедура, която не трая дълго. Парите бяха добавени във всеки един от двадесет и шестте работни дни на изминалият месец май. После жената се усмихна и поиска три стека "Марлборо", отдели пачка банкноти от куфара и ми я подаде. Посегнах с трепереща ръка и ги взех.
- След две седмици пак ще дойда - почувствах страшно неудобство от погледа й и наведох глава надолу. - Парите в куфарите ще останат за два дни в склада. Тихонов ще ги вземе след това.
После се обърна и заедно с другите двама мъже, напусна магазина.
Слепоочията ми започнаха да туптят и неприятната болка скова напълно съзнанието ми. Когато Тихонов предложи да ме закара обратно у дома, кимнах без да мисля. Бях се поддала. Бях продала душата си. Всичко онова, в което вярвах, целият ми живот сега се събираше в дланта ми и представляваше просто пачка мръсни пари. Плачеше ми се, а имах чувството, че никога няма да успея да пророня и една сълза. Гърдите ме стягаха. Сърцето ме болеше. Притисках Татяна до тялото си и гледах през предното стъкло на колата. Все още не можех да проумея, че станалото не е сън. Нямаше да се събудя и това, което в момента се случваше, бе истинско, а не някакъв кошмар. Беше си живот, реален и отрезвяващ, и аз го живеех.
Усетих, че колата е спряна, едва когато Тихонов ме привлече в прегръдките си. Татяна се бе унесла в ръцете ми. Лицето ми се вдигна към неговото и присвитите му светли очи се впиха в моите. Устните му все повече и повече се приближаваха към мен.
- Как смееш? - изрекох с равен глас. - След като ме изнасили, заплаши, че ще вземеш детето ми и ме накара да върша незаконни неща, как се осмеляваш въобще да ме пипаш?
- Права си. Заплаших те и те принудих да изперем малко пари, но не е ли малко пресилено да твърдиш, че е имало изнасилване?
Дъхът ми секна и аз почти веднага се опитах да отклоня погледа си от неговия. Той задържа лицето ми в шепи.
- Защо сега не ми отговориш?
- Какво искаш да ти кажа? - изсъсках през зъби. - Ти ме изнасили!
- Може би в началото - да. Но много бързо забрави как след това се притискаше към мен и стенеше. Цялата нощ след това задоволявах единствено теб.
Усмивката му бе вбесяваща, думите му бяха вбесяващи и смущаващи. Защо казваше най-спокойно това, което отчаяно се опитвах да забравя?
- Копеле такова! Все още ме боли...
- Боли те, защото не сме спирали. Правила ли си секс скоро?
- Ти... т-ти... как се осмеляваш!
- Знаех си. - очите му блестяха и ме хипнотизираха. - Но е учудващо, че продължаваш да отричаш собственото си желание или че през цялото време искаше това да се случи. Ти искаше секс и аз ти го дадох.
Татяна се размърда в прегръдките ми и това го накара да наведе лице към нея. Издърпах се назад и отворих вратата.
- Тази вечер ще дойда пак - допълни преди да изляза навън и това ме смути още повече. Онова, което избълва само за няколко минути без дори да се замисли, ме разтрепери и аз отхвърлих веднага твърденията му. Не бе възможно, нали? Как би могъл да твърди такива... такива неща за мен?! Докато се изкачвах по стълбите, очаквах, че ще ме спре или ще направи нещо друго, като това да ме последва, но нищо подобно не стана.
*** *** ***
Цяла нощ след това не мигнах, очаквайки звънецът на вратата да се обади, но и това не стана. Не знаех дали да чувствам облекчение или разочарование, но каквото и да беше към четири сутринта потънах в неспокоен сън.
*** *** ***
Събудих се изведнъж от гръмотевица, която разтърси апартамента. Надигнах се сковано от леглото, отбелязвайки наум, че бях заспала с дрехите. Татяна продължаваше да спи и аз отмахнах кичур коса от бузата й. Заслушана в капките дъжд, които чукаха по стъклото, изведнъж установих, че очаквам друг звук и апартамента изглеждаше страшно глух. Приближих се до прозореца и зареях поглед към неспирният поток от коли долу. Накрая очите ми се разшириха, спомняйки си, че от вчера следобед, когато се прибрах, притиснала Татяна към гърдите си, не бях чула бебето на съседите. Какво бе станало? Дали не се бяха изнесли? Каквото и да беше, внезапно почувствах задоволство, че имаше тишина, при условие, че почти никога откакто се бяхме нанесли, не можехме да си доспиваме заради съседите.
След час, докато приготвях закуската, радостта ми започна да преминава в някакво неприятно предчувствие, измествайки напълно образа на Тихонов в главата ми. Не, нещо не бе нормално! Часовникът показваше десет сутринта, а бебето продължаваше да мълчи. Татяна спеше и внезапно реших да проверя какво е станало. Може би вратата на съседите щеше да се окаже заключена, а може би трябваше да отида да попитам домоуправителя. Но така или иначе те бяха по-близо до мен и реших да почукам и да проверя сама.
Единственият прозорец в коридора не бе спасение за сумрака. Черните облаци бяха надвиснали ниско над града и пороят нямаше изгледи скоро да спре. Когато застанах пред вратата, съседна на моята, установих, че бе полуотворена и на дръжката имаше... червена... Боя?! Лъжех ли се? Дъхът ми раздра гърлото и аз бутнах вратата, без да докосвам нищо друго. Коридорът бе празен. Телевизорът бръмчеше в тихият апартамент. Погледнах към стената, очаквайки да видя отново онова, което бях видяла в квартирата на татко. Тапетите бяха чисти, нямаше... боя никъде. А може би наистина бе боя и не трябваше изобщо да се притеснявам, нали?
Прекрачих в хола и това, което видях, ме накара да се облегна с рамо на касата на вратата. Кръв! Навсякъде кръв! Дори екрана на телевизора бе оцапан с кръв. Телата на съседите бяха на пода и аз не можех да различа кой принадлежи на жената и кой на мъжа, особено след като главите им ги нямаше, а когато отвърнах поглед от тях и направих стъпка назад, изпищях от ужас, откривайки, че главите им бяха поставени на шкафа до вратата на хола и празните дупки на очите им се взираха в мен. Не, не се взираха! Как биха могли?!
Бебето!
Мили боже, бебето!
Мислите ми бяха като вихър и също като тях се повлякох към отворената врата на детската стая. Прескочих труповете на пода, но не видях локвата черна кръв на пода и десният ми крак се подхлъзна. Приземих се болезнено по лице на лакти и челото ми се удари с глух звук на пода. Лежах известно време, опитвайки се да си поема дъх. Миризмата на кръв все повече и повече замъгляваше разума ми. Имах чувството, че ако остана още миг, ще умра. Сърцето ми биеше силно и го усещах как разтърсва цялото ми тяло. Изправих се и изминах останалото разстояние до детската стая.
Дъждът се лееше по стъклата на прозореца.
Подпряла ръце на кошарата и взирайки се в телцето на детето, изведнъж осъзнах, че плача. Отпуснах се на колене и хълцанията ми ме разтресоха.
Бебето... Бебето... Не е възможно, нали? Не е възможно!
Нищо от онова, което в момента ми се случваше, не бе възможно. Аз сънувах. Ще се събудя още сега. Ще се надигна от леглото си и ще установя, че се намирам в спалнята си в България, а всичко е било кошмар. Отвратителен кошмар! Не може това да е реалността! Това е сън!
Това е сън!
Сън, сън, сън, сън...
*** *** ***
Училищният двор бе пълен. Учениците се събираха на малки групички и сред какафонията от маршове, която се носеше от изнесените тонколони пред сградата, се чуваха гласове и смях. Въпреки, че бе в една такава група Николай стоеше малко встрани, подпрял гръб на ствола на липата и гледаше безучастно наоколо си. До него Мишката и Жоро спореха за нещо, чиито смисъл му убягваше, но и той не се стараеше да следи нишката на разговора. Слънцето се промъкваше през листата и вятърът разлюляваше старите клони на дървото в единият ъгъл на широкият училищен двор. Миналата година валеше дъжд на този ден, тази година лятото все още не искаше да си тръгва.
Последната му година започваше. След няколко месеца щеше да бъде абитуриент, а след още няколко щеше да е в казармата. Не чувстваше промяна, нито оживление, а единствено и само досада. Погледът му пробяга по групичките на момичетата и смръщи вежди от неприятният им кикот, който определено му лазеше по нервите. На няколко пъти забеляза, че е обект на всеобщо женско внимание, но това не го развълнува ни най-малко. Жоро би се заинтригувал от това, може би и Мишката. Но на него това му бе досадно, особено след като летвата на повечето момичета падаше прекалено бързо от една негова усмивка или комплимент.
Тъмните му очи се местеха от група на група.
А после я видя... Отново!
Стоеше до голямата врата на училището, обкичена нелепо с венци, заради първокласниците. В ръцете си държеше зелена раница.Дрехите й бяха най-обикновени прилепнали към бедрата светли дънки и розова тениска с дълъг ръкав. Тъмната й коса бе сплетена на дълга плитка. Очите зад големите кръгли очила също оглеждаха двора. Очкаваше, че ще се присъедини към някоя от групичките с момичета, но тя остана на място. Позата и лицето й изразяваше такава срамежливост, толкова различно от арогантността на повечето жени, с които бе общувал, че той остана доволен от това.
Желанието, което изпита преди месец, когато я видя за пръв път, развихри въображението му и го накара да се раздвижи, откакто бе дошъл преди час. Вкарал ръце в джобовете на панталоните си, направи крачка към нея, когато с крайчето на окото си забеляза движение и застина на място. Мишката се отдели от компанията им и се насочи към момичето, което Николай бе забелязал първи.
Първи ли? Определено се лъжеше...
"Запознах се с едно сладко момиче..."
"На четиринайсет и е уникална."
"Трябва да те запозная някой ден с нея."
"Възприемам я по-скоро като по-малка сестра."
Сестра ли? Мишката се приближи към нея, прегърна я силно и я завъртя около себе си. Смехът й, който чу твърде отчетливо, го накара да стисне юмруци.
Ревност?! Изпита ли ревност в този момент?
Не... Да!
И гняв. Умопомрачителен, изгарящ гняв, който се смеси с неистовото желание да я има. Да впие устни в сладките, извити, нецелувани устни, които сега се усмихваха на Мишката. Да докосне твърдите, малки гърди и да я притежава така, както един мъж би имал една жена. Устните му се извиха нагоре, после се върна на старото си място и отново облегна гръб на дървото. Развеселен наблюдаваше как Мишката я хвана за ръката и я поведе към него и Жоро, явно с цел да ги запознае.
И когато тя протегна ръка към него и тихо му каза името си, навела свенливо лице надолу, той бе сигурен. Сигурен, че ще вземе това момиче за себе си, ще я направи своя и ще се грижи за нея до смъртта си. Ще притежава не само тялото й, но и душата, сърцето, всяка нейна мисъл, а в замяна ще й даде собствената си душа, сърце и мисъл. Хвана топлата малка длан и нарочно я задържа повече, отколкото бе нужно. Тя вдигна порозовялото си овално лице и кафявите й широкоотворени невинни очи зад стъклата на очилата го опияниха.
Ясмина.
*** *** ***

Обожавам тук целите сцени, но особено ми хареса това "не и да" Всеки път се чудя какво ще измислиш и всеки път се изненадвам.

Имам въпрос: някога писала ли си кратки разкази или това е първият ти проект?

Мила, започнах един мъничък проект за конкурс. Малко ще се забавя в пускането на следващата част на "Розата", но разказа, който пиша е със пародиен уклон. След като свърши конкурса, ще имам право да го пускам навсякъде.

Благодаря ти отново, че си до мен!

А на въпроса ти, имам няколко кратки, но са на хвърчащи листи. И един, който го писах на 14 години. Ако имаш интерес, ще го пусна заради теб тук...

Но трябва да предупредя, че може да ти се стори слабичко! Все пак съм била малка, въпреки, че и това не ме извинява!

И да... Имам фенфикшън по Наруто За затова и не го пускам тук, защото знам, че на всички им е омръзнала тази тема... Но ако желаеш, мога да го пусна, въпреки, че ще понеса много критика!

П.П. Когато написах това по Наруто, ме гонеше манията по Шипудена и една от двойките, но не е въздесъщата СасуСаку! Кое искаш да пусна?

После искам да видя творбата за конкурса ^^

Аз почнах да пиша на 17 и всичките ми героини бяха непълнолетни, а какви неща вършеха, не ти е работа, така, че спок А иначе сега като си чета писанията, ми се виждат мн недодялани. Виждаш, че и ти колкото и да харесваш Наруто го надрастваш този момент с фиковете. Същото стана и с мен. А иначе бих го чела най-малкото искам да съпоставя как ти се е изменил стилът. Мн ми е любопитно.

Ако искаш ми ги прати на лично, така няма да слушаш нахранвания


Имам и още един въпрос: Мога ли да постна част от разказа ти в една страница в бука? Това си е лично творчество и не мога без да попитам, просто ти казах, че ми харесва мн и искам да кажа на целия свят какво съм прочела

Пускай, разбира се! Нямам нищо против!

После ще пусна това, което съм написала на 14! Другото по Наруто...

Ще го пусна тук, разбира се! Не ме е срам от него, пък и си мисля, че има хубави идеи, не само любовни трепети, въпреки, че и това си има...

П.П. Интересно как, но именно фенфикшъна по Наруто се хареса на един от писателите, който се осмели да го прочете!

Благодаря


Писатели, какви писатели? Интересно! Къде си давала да го четат?

В един форум, където шестват писатели и пускат мнения, заедно с потребителите. Не очаквах, че ще се хареса на един от авторите, честно казано! Нали се сещаш, Наруто, нинджи, секс... сега като се замисля, съква тотално, но кой знае защо той го хареса. Даже поиска да бъде отделена самата драсканица от коментарите, за да не си губи мисълта, докато чете мненията на другите.

Сега като заговорихме за това, добивам смелост да го пусна тук, така че веднага се заемам с това.

П.П. Трябва да ти дам пародията за редакция! Убедена съм, че ще имам нужда от помощ, но това ще е до няколко дни... Сигурна съм, че ще ти допадне историята, малко е нетипична, но когато я пиша съм в превъзходно настроение и предполагам, че ще успея да намеря ритъм.