Мило дневниче, само минавам.

Понеже депресията не ще да ме пусне, ето до какво доведе това:









Болестта бавно бе надвивала крехкото ми тяло с всяка една мъчителна секунда, без да зная. Живееше ли ми се? Исках ли да просъществувам? Тези въпроси не спирах да си задавам. Естествено, всяко живо същество поставено пред заплахата животът му да бъде отнет внезапно, против волята му би се противопоставило. Тогава защо вървях и се усмихвах?

Излязох от кабинета на доктора. Вървях, а дъхът се изнизваше от дробовете ми като пясък измежду пръстите. Бях неспособна да го задържа, както и самия живот. Виждах по-скоро с периферното си зрение струйките от обърканото си дишане и продължавах да се чудя.

Пролетта настъпваше. Слънцето все още беше далечно, но вече напомняше за себе си като стар приятел срещнат след 20 години раздяла. Дишането ми бе само фрагмент, частица от цялото. Не чувах глъчка на хората около мен. Забързаното им нервно движение. За къде бързаха? И те като мен се бяха запътили натам, само, че в бързината не им оставаше време да мислят за Нея-Госпожата, Богинята, Онази с косата. Признавам, бях объркана. Не можех да приема спокойствието което ме бе обзело и това ме шокираше.

Винаги съм се страхувала от Нея. Осъзнавах, че е неизбежна и това ме плашеше до мозъка на костите ми, но някак, някак не можех да се примиря. И все пак си мислех, че ще имам достатъчно години да се страхувам и бавно да умирам от страх. Но не би. Ето, съдбата се пошегува за пореден път с мен. Тя ме изненада подобно на дама дошла доста преди своя кавалер. Онази с косата явно бързаше. Разсейки-много и навсякъде. Три месеца.

Нищо чудно, че недолюбвах докторите. При тях никога не се ходеше от хубаво. Срещайки бездушните им израженийца ми се доплакваше, но от смях, макар да беше тъжно. Равнодушни като онази права линийка на монитора миг преди да обявят края, угасването на поредния пламък.

Стресът щеше да ме убие много преди това, успокоявах се аз. Спокойствието ми сега, то ме ужасяваше. Защо ръцете ми не трепереха, краката ми не се подкосяваха, сърцето ми не биеше бясно в гърлото? Защо, за Бога, инстинктивно избягвах всички коли? Не можеше ли всичко да свърши сега? И къде, по майка му се бях запътила?

Ще липсвам ли на някого? Това си задава всеки човек. Както бе казал някой: "Има голяма разлика между това да си сам и самотен". Никога не съм чувствала нуждата да ми липсва някой, а относно това дали аз ще липсвам? Горката ми котка! Чувството да не липсваш на никой обаче е страшно. Човек по природа е егоист. Същността, гордостта му не може да приеме това да не е нужен никому.

Имам брат, той има семейство. Щях ли да липсвам? Само временно. Ще избледнее. Май само ще им създам грижи. Да прекарат 3 месеца в болницата. Никога не ми е било специалитет да се натрапвам на хората. Искам поне в смъртта си да съм спокойна. С всяка фибра на изтощеното си тяло се носех на някъде. На къде?

Ще наема човек. Той ще се грижи за мен последните седмици. В началото ще посещавам брат си. Ще се радвам на племенницата си, докато тялото ми все още беше цяло отвън, защото отвътре биваше разкъсвано на хиляди парченца. По-късно когато ми стане невъзможно да излизам, щях да поддържам връзка по телефона. Ядосвах че, че тялото ми отслабваше, гласът ми също. Тревожех се, че ще забележат. Не, те бяха твърде улисани в живота, за да забележат смъртта. А тя беше близо. А когато болките станеха непоносими...

Господи! Защо съм така добре запозната? Уплаших се от себе си, от мислите си, от хладнокръвието на което бях способна. Не! Уплаших се от това какъв съм реалист, с каква учудваща точност преценявах ситуацията. Разбрах на къде се бях запътила. Бях тръгнала да организирам собственото си погребение. Поне цветята щяха да бъдат по мой вкус. Искам поне веднъж моята дума да е последна.

Погледът ми се спря. Червената точка. Зелените ми очи случайно се врязаха в нея. Дали да не сложа точка още сега? Погледнах надолу през перилата. Мостът на самоубийците. Колко услужливи бяха хората понякога. Да сложат червена точка, мястото където оптимално бързо да се срещнеш Нея. Цял живот си се мъчил, защо да се мъчиш и в смъртта.

Замислих се. Какъв е смисълът на живота? Нали, все това се питаме? Да оставим нещо след себе си. Това ли беше? Тогава си поставих цел. Да открия нещо което си заслужава да оставя.

"Докато те боли, значи си жив"-девизът ми на отявлен мазохист. Гледах да го спазвам, с изключение на времето през което ме налягаха депресии. Тогава често си мислех за теб Богиньо, като за избавление. Странно, нали? При положение, че имам фобия от теб, но депресиите ме правеха безчувствена към болката която умишлено търсех, за да ме държи в реалността и безстрашна в страха си към теб.

Иронична си, Боже, колко си саркастична! Дори в последните ми мигове не спираш да си играеш с мен, нали, Богиньо?

Жалка си! Присмях се на себе си. Това ли смяташ да оставиш на другите. Все още се взирах в точката. Малко зрелище за финал. Ще се размажеш долу. Ще те дадат по новините. Ще кажат какъв прекрасен човек си била, дори и да си била сериен убиец. Щях да шокирам всички. Толкова бе лесно. Трябваше само да прескоча перилата. Ръцете ми се впиха в метала докато побеляха. Усетих как всичките ми страхове се топят. Това бе по-краткия вариант.

Стига, мила! Никога не си обичала да ти е лесно. Колко съм мекушава? Отново се съобразявам. Винаги първо мисля за другите и тогава за себе си. А какво искам аз? Хайде, обади се и ти, Вольо! Нима в мен няма нещо с подобно име или си толкова слаба, че не можеш да се пребориш за думата? Кое те заглушава? Съвестта ли? Цял живот ми е пречела. Проклета да е!

Е, какво искаш?
Искам всичко да свърши, час по-скоро. Чакането ме уморява, но отговора ми още го няма.





Няколко седмици по-късно.


Проклети доктори! Дори не те оставят да умреш на спокойствие. Защо да дишам проклетия им въздух? Зловонието на лекарства от което ми се повдига. Не, че не ми се повдига от всичко, де. Изгоних сестрата на пазар. Котка ли споменах, че имам? Всъщност е куче. Лекарствата май имат доста странични ефекти. Ще изведа Топчо на разходка. От както разбрах, че Бог иска да ме прибере при себе си мислите ми са станали доста накъсани и противоречиви. Вече и аз не разбирам себе си. Усмихвам се. Устните ми синеят и треперят. По дяволите, сестрата ще бърза да се върне! Време е за следващата доза морфин. Краката вече отказваха да ми се подчиняват. Едва бях изминала 5 метра. Жалка съм! Ха ха, критична към себе си дори и в този миг. Типично!

Усетих пак онази слабост която сковава цялото ми тяло, онази сладка отмала. Приспива ми се, обикновено става след поредната доза. Вече не ми е студено, а виждам как слънцето залязва. Легнала съм на поляната. Топчо минута по минута идва да ме проверява. Стои неспокойно, ближе ме по челото и почва да скимти тревожно. Отивай си вкъщи, момче! Аз не искам да се прибирам. Получих го! Моят отговор, открих го и повече не ми бе нужно. Питате се дали получих някакво велико прозрение виждайки живота си на лента? Не. Просто се обърнах и направих следващата крачка, отвъд познатото.

Дъхът ми беше по-дълъг от обичайното, бавен и продължителен тласък. Слънцето отдавна гаснеше. С последните си лъчи галеше бледите ми страни. Излезлият внезапно вятър рошеше бретона ми. В сянката от дълги тъмни мигли видях диханието си като снопче бяла призрачна пара. Красиво е! Защо още бях с тази тъпа усмивка? Глупавото куче още седеше до мен. Проклета лоялност!

Е, какво оставих след себе си?

Отговорът ме изуми с простотата си...




...място, място за следващия.

Еооо, мое дневниче, отдавна не съм те тормозила. Тази грешка трябва да бъде поправена.




Смених местоработата. По-скоро тръгнах на две де. Още не мога да повярвам, че подобно нещо се случва на мързел като мен и то в тая криза. Как да е. Та да ти разправя.

05.11.2010 г.


Делегация



Обожавам си втората работа просто (вече е втора).
Днеска си умрях от смях. Изсипа се една японска делегация от около 10-ина човека. И след порядъчно редене за тоалетната и пристъпяне от крак на крак, придружено с чудене дали да се редят след жените, щото никой явно не им беше казал, че тр да стискат 3 часа и че тоалетната е унисекс, излизат наще хора и закопчават гащите. Останалите през това време ми ровят из сандвичите и оживено хихикат нещо за сандвича ми с черен хляб. Как да е, де. Явно нещо не им хареса. Кво му е, бе? Вий нямате вкус.

Имат навик да ровят като пенсионерки преди пенсия и нищо да не вземат, което лееко ме дразни. Седнаха в чакалнята. По едно време най-младият и по стечение на обстоятелствата най-красотният сред дядковците на по 50, влиза без да поздрави. Тази грешка трябва да се поправи, с какво ще се хваля после иначе. "Добър вечер" казвам аз и се покланям. Много лош навик придобит от прекалена злоупотреба с азиатски филми. Проблемът е, че го правя с всички клиенти. Взех да се дразня вече. Едно сладко "Хай" се чува отсреща и познатата чаровна усмивка. Боже, тези хора при кой зъболекар ходят. Ще се ядът солети като гледам. Три пакета "Златна Добруджа". "Гум, гум". Човече, не те знам кво искаш. Сочиш ми дъвките. Ясно, ами ти така ми шъш-каш, че аз нищо не вдянах. Един "Орбит" и покрай него и "Ментос". Показвам елката. Казват ми: "Заповядай" на англе и ми подават 10 лева. Още не е излязал първият и се засичат с втория. Автобусите закъсняха тази вечер. То стана време да си ходя вече, те тогаз дойдоха. Голямо задръстване в тази София, ей. Народът се изнася. На мен ми присветва изведнъж. Мойти ора, шси изпусна автобуса. Бъди бърз, моля те! Моля! Макар да знам, че те по един час си избират нещо. Като нищо от нащо не им е познато, така ще е. Шест "Сникерс-a", залага си на познатото човекът. Явно ще храни цялата делегация. Подава ми 10 лева. Видял, че има хора, един заблуден човечец се завира и той в магазина. Иде ми да вия вече. Ауууу! Автобусът мииии. Ха туй да вземе, ха онуй, после 3 часа ми вади 40 стотинки. Оуу, не се издържа. Ма ко да се напрай. Човекът и на представа си няма за моите проблеми. Усмихвам се нервно. Ако беше някакъв избиращ 100 часа щях да го изхвърля. Виж с азиатците щеше да е по-трудно заради езиковата бариера, но тактично щях да ги избутам. Когато бързам да си ходя ставам злобна и гоня хора от магазина, ако се налага.

Гледай ся кво става. Виолетка пуска турбото, сбира си всички сандвичи и безалкохолното от витрината за 20 секунди, заключва или поне си мисли, че е заключила и взима 200 стъпала нагоре по 3 наведнъж. Открих, че мога да се явя на следващата олимпиада по бягане с препятствия докато в тъмното се опитвах да избегна откъртените стъпала щото, ако не стъпя дето требе хирургът после едва ли ще успее да ми издялка нос от това дето ще остане. "Пътят нагоре е труден, но славен" както бе казал някой или май беше Вазов. Как да е. Нямам време да се замислям. Газ до ламарина. Изкачих ги. Дръж се абтобус, аз идааа.

Пет мин по-късно, задъхана и хъркаща като мърмот изял няколко кутии с "Пияна вишна" седя гледайки с премрежен поглед обувките си от близо и се мъча да си поема дъх, чувайки скрибуцането на автобуса. Пфю! На косъм бях. Абе, интересно си живея.

Ай, до следващия път.

Беше този понеделник, ма до сега се размотавах да го напиша.










Съжалявам, мило дневниче, но тъй като почти всеки ден имам някаква среща от "третия вид", не ми се описва всичко, или по-точно не ми се описва нищо. Но за да запазя някой спомен за идните поколения ми се ще да опиша горе-долу все нещо. Ако се разчита на моята памет, то боя се, че поради някои обстоятелства тя не е това което беше, или казано по-просто помня някои неща колкото златна рибка, т.е. точно 3 секунди. За това след кратък опис на момента сега пренасям написаното и тук.


Та както казах беше понеделник. Оставаха ми 15 минути до края на работния ден и аз започнах предстартовото броене. Тези последни минути минават най-бавно, Бога ми. Отидох да досаждам на Анито, момичето на бара. С нея винаги много сладко си лафим.

Вече лееко минава 20.00 часа. Вглеждам се в двамата азиатци седнали в чакалнята точно срещу телевизора. Мъж и жена са, двойка. Не, че по нещо им личеше, де. Предния ден бяха минали, сега се прибираха.

Тогава по едно време леля Марче ми беше викнала:
-На твоите хора им е паднала шапката.
-На кои моите хора? - Зачудих се аз. Тя ми посочва. Гледам до масичката за сандвичите ми оставени два големи сака и азиатката седи до тях и чака. На земята до нея виждам една кафеникава шапка "идиотка".

Доближавам се до нея и казвам:
-Екскюзми - и соча надолу. Тя се стрестна. Усмихна се нервно и понечи да си махне чантите, понеже помисли, че ми пречат -Хат, хат - соча й аз. Трябваше да й кажа може би: "Йоурс хат ис даун" или нещо подобно, но като си знам възможностите, колкото по-малко говоря по-добре. Тя разбра, усмихна се пак и леко се поклони. След време дойде и мъжът. Видът му мязаше на луд професор ти казвам. Това просто не може да се опише нормално: мургав, развлечен, с козя брадичка, не особ. красотен. Позачудих се, понеже жената изглеждаше доста приятна и спретната, а той кат' рошав бездомен пес. Но коя съм аз, че да се чудя. Тя любовта не признава хигиена.

Почва "Стъклен дом", не го следя. След интродукцията се почват едни любови, едини целувки, едно обичане, едно натискане, не ти е работа. Мацката се вглежда с интерес през цайсите си. Имам чувството, че те се замъглиха от удоволствие.

Викам на Анито:
-Скивай мадамата там с какъв интерес следи филма.
-Да бе, май доста се е задълбочила.

Внезапно пичът се изправя и решава, че му се ходи до тоалетната. След тактично прокашляне се излизва като ...... из гащи. Съжалявам за израза, не ми дойде по-грациозна метафора. Естествено, че няма да дадът цялата сцена на един път. Сега дават други герои. Мацката продължава да следи с интерес, а Анито ме информира какво прави понеже аз съм с гръб.

-Виж я! Виж я! Как премигва само - поглеждам крадешком. Наистина е много сладка. Усмихвам се, приятно изненадана на интереса й. Чудя се дали вкъщи и тя не гледа азиатски драми? Може би сега сравнява, анализира или просто се наслаждава.

Пичът явно сметна, че достатъчно се е забавил и се завръща. Не щеш ли, точно тогава пускат сцената в леглото. На мацката неохотно и рязко й се дохожда до тоалетната. Скокна, огледа се наляво, надясно и тръгна на бегом като по команда.

Идеше ми да се смея с глас на този конфуз. Тези хора ще ме уморят. Толкова ли не могат да изгледат една любовна сцена заедно? Големи срамежливци. Нямам собствени наблюдения от близо, ама и те си гледат американски филми там при тях доколкото знам. Последния път докато гледах "Personal Taste", героинята се канеше да вземе "Планината Броубек". Е, какъв е този срам тогава!? Много чудно ми стана.

Взех да се замислям. Може би, ако са били роднини, а не двойка. Предполагам за тях не е много удачно да гледаш нещо подобно с брат си, например. Имаше малко вероятност, но какво пък? Това по никакъв начин не ми попречи да ми стане още по-смешно. Дръж се, мила! Те те гледат и чуват. Отправих сърдит поглед на Анито казващ: "По дяволите! Стига си ме разсмивала!"

Та, така, мое дневниче. Завърших деня си с усмивка и тя се запази до момента в който не отворих входната врата, но това е друга история. Нека сега не те занимавам повече.




Твоя duffy318.

Тук съм изляла всичката злоба събирана от последната ми депресийка насам. Ако не си падате по нецензурни думички и се водите пуритан, моля спестете си/ми го.






Вентилаторът на тавана бръмчеше монотонно карайки ме да намразвам живота си за пореден път. Хотелската стая изглеждаше мизерно, както можеше да се очаква при такива цени. Дани седеше на леглото и пушеше. Извърнах глава от прозореца и оставих дъждът навън необезпокоявано да продължи да барабани по стъклото. Други мисли сега ме занимаваха. Нова въздишка напъна гърдите ми, но аз я сдържах и тя заседна в гърлото с тихо хриптене. Как стигнахме до тук? Още недоумявах това.

Загледах се в пукнатината на отсрещната стена, но всъщност не я виждах. Мислех за станалото и продължавах да непроумявам. Често казваха за мен, че съм кучка. Да, ако да отстояваш принципите си и мястото си под слънцето те прави такава, то тогава бях кучка. За хората които наистина ме познават съм предан приятел, а за останалите страховит враг. Когато не знаеш какво да очакваш от противника си и той от кротичко агънце се окаже вълк на въже. Ха, познай! Ако го приближиш, дали няма да ти сгризе гърлото? Който както си постеле. Сега обаче не е времето да мисля с горчивина за дреболии. Сега се решаваха съдби.

Голото тяло на Дани току потрепваше и отново ме караше да се възхищавам на белотата му. Току-що напъпилите мускули плахо се очертаваха по ръцете и бедрата му, но навяваха мисли, че след още някой друг месец, това тяло ще бъде съвършен образен на Аполон. Бе едър за годините си, с лице събрало цялата невинност и големи кафяви очи, които винаги гледаха с обожание. Когато се смееше на бузите му се появяваше само една трапчинка, а погледът му добиваше едно дяволито усещане от което аз често се улавях, че гледам с отворена уста.

Вече съм на 28. Сякаш беше вчера когато си играех на майка и с помощта на неговата сменях пелените му. Беше сладко бебе. Отпред на главата му винаги с невероятна бързина израстваше красив русоляв перчем. Смееше се със своята голяма беззъба усмивка, а ръчицата му едва стискаше кутрето ми.

Никога не порастнах. Може би за това мъжете не ме намираха интересна. Давах им каквото пожелаят и те си заминаваха, но аз и не желаех да постъпят по друг начин. Това би отнело свободата ми.

Шестнайсет, хубава възраст. Завиждах му. Стоях, гледах го и му завиждах. За неопитността и неопетнеността му. Това създание сякаш не бе от този свят.

Очите му сега бяха неразгадаеми. Нямаше го пламъчето, което игриво подскачаше щом ме видеше случайно или може би не. Тогава той се отделяше от тайфата. В сивотата на останалите бе като капка роса пречупена през призма-многоцветен и по-жив и от най-бързия поток. Мервах очарователната му трапчинка и потъвах в тези шоколадови очи. Момчешкият чар, примесен с прясно мутиралия глас и леко наболата брада, която с триста зора накарах да избръсне. Всъщност аз се заех с това и смея да кажа, че да държа бръснач в близост до млечното му гърло и да усещам пулса му под пръстите си ми се видя доста възбуждащо. Но пак се отнесох. И тогава в тези няколко секунди той ми казваше нещо дребно и всеизвестно: че майка му ме чака, което естествено знаех. Все пак работехме заедно, като едновременно с това не пропускаше да отбележи,че косата ми днес изглежда по-бляскава, или че съм сменила парфюма си, което никога не сметнах за нещо ненормално. До един момент в които се улових, че за останалите: "Има нещо гнило в Дания". Когато говорехме двамата светът около нас сякаш се стопяваше. Бавно наблюдавах как разкривените очертания потъват в сивота. Но!!! Винаги има едно но, нали? Все пак трябва да ти е гадно. За останалите ние бяхме нещо странно, привличащо извратените им подсъзнания в правилната посока без дори ние да го осъзнаем. Кога разбрахме, че всъщност играем друга игра и вече не сме: "Ти си колежката на мама", ами: "Я-я, интересна си и с друго освен да играем видео игри заедно". Човече, гърдите ми не са само за да стои химикалката (която винаги стои окачена там) между тях, макар, че първият път когато улових погледа ти, май такива мисли ти се мотаеха в главата.

Продължавах да се издигам във фирмата. Печелех си нови и нови врагове само с това, че дишам. Хората трудно понасят когато им навреш в лицето колко си способен, все пак това кара тях да изглеждат некадърни. От комшийка на майка му, станах стажантка във фирмата й. Чудиш се сигурно защо не споменавам името й, нали? Харесвах я, обичах я и все още е така. Счети го като последен жест към нея. Винаги ме е закриляла. Когато роди Дани беше само на 19, но винаги бе зряла за възрастта си. Сега е на 35, но често я спрягат за негова сестра. За мен тя бе по-скоро моя майка, отколкото приятел. Със своето държание предизвикваше подобни асоциации.

Сега аз съм тази която иска да го има, а тя е против. Съсипа живота ми без да ми даде време да се защитя. Поисках просто да съм част от него, но тя отказа. Каква егоистка? Гледам го. Имам пленник. Сляп поклонник. А, дали и аз самата не съм му подвластна? Кога обичта ми към малкото същество което държах в ръцете си се превърна в това животинско желание да притежавам.

Чакаше ме едно добро чукане. И аз се поддадох. Метнах цигарата в мивката и без да чакам одобрението му го притиснах към смърдящия на мухъл дюшек. Щях да утоля глада си, онова чудовищно его което се наддига всеки път в мен. Да пречупя, подчиня, обладая всяка наченка на чест в това създание, както правех с другите. Но всичко това потъна дълбоко в мислите ми.

И от кога аз кучката бях станала благороден защитник на невинността и правдата? Искрено се проклех. Кога успях да заменя насладата си от необуздано и скандално... с проклятието любов и още по-лошите нежност и вярност? А от кога копнежите на един пубер биха могли да се нарекът любов? Хормони, страст и похот бяха заменени с първа любов. Гадост! Природата ми изневерява.

-Обличай се! Майка ти те чака - метнах дрехите на главата му. Не исках да виждам красивите черти по изненаданото му лице.

От кога на любовта се гледаше като на мерзост? От кога тя бе пошла и недостойна щом като и двамата я споделят? Пак тази дума любов! Не, друго исках аз. Любовта за мен значеше смърт. Перата от крилата ми щяха бавно да опадат. Да заменя познатата омая със сладката горчилка на тази чаша от измъчваща ме жажда.

Все още стоях до прозореца, но вече не забелязвах тръпнещото момче. В стаята градусите рязко падаха. Някой трябваше да спре шибания вентилатор. Цигарата вече пареше пръстите ми, но аз не реагирах. В главата ми все така витаеше онзи въпрос: Дали? Или?

Трябваше да си намеря нещо свястно за чукане. А после щях да си потърся друг град за живеене, нова работа и когато Тя най-малко очакваше щях да открадна сърцето й. Все пак бях кучка, нали? Трябваше да оправдая името си. А, Него, Него наистина го обичах...




Прекалено ме мързи да проверя има ли смисъл. Ще скивна да го оправям когато не ми се спи така.

М-м, беше тая събота или неделя. Помня, че даваха 'Море от любов'(най-лигавото предаване излъчвано някога).


Та, отдавна не съм писала тук, мило дневниче. Събраха ми се мн. писания. Цели четири. Пълен ужас. А аз нямам нужното озлобление за да ги докарам до онази степен да им влея правилните думи и сила. Така става като не съм злопаметен човечец. Бързо ми минава, а това ми пречи. За това сега ще опиша само случката с азиатките, ма съм убедена, че няма да се получи. Мързи ме дори да я разкажа.









Беше към четири, четири и половина следобяд, когато ги забелязах да минават край вратата ми. Бяха две. Едната се поспря, ма бях убедена, че няма да влезе при мен. Много рядко си купуват нещо от нас. Седнаха в чакалнята.

Имаше автобус и в магазина влязоха трима, четирима клиента. Докато обслужвах човека най-отпред, наблюдавах и останалите двама, забелязах и нея. Викам си, не ще си хареса нищо. И докато всички ме питат един през друг и ми пречат да си сметна сметката (мн. е изнервящо така) аз се опитвам да обслужвам възможно най-бързо. Изведнъж се ядосах. Размахах бича като някоя строга господарка и викнах с пълно гърло: 'Вий няма ли да млъкнете най-накрая'!? Естествено всичко това се разигра само в болното ми съзнание, ама те взеха, че наистина се кротнаха.

Всички сякаш по команда замлъкнаха и по едно време до мен достига няк'во бръмчене. От къде ли иде? Обръщат се клиентите към азиатката. Тя понеже дребна и те са я затулили, а тя наща още си избира, ма междувременно решила и да си тананика. Най ме изкефи, че хич и не се притесни, че я зяпаме учудено(да и аз бях в това число), ами си продължи най-спокойно. Жуженето на тайфата си продължи, което пък усили мойта бързина.

И най-накрая стигнах до нея. Беше си избрала едни мини кроасанчета с шоколад. С пръст й посочих колко струват, и казах сумата, която тя естествено вече знаеше. Плати ми, усмихна се. Аз се поклоних както си правя от няколко месеца насам и тя излезе. Усмихвах си се най-глуповато, както винаги и си се радвах на нещо на което и аз не мога да разбера.

Гледах на прозореца как те двете в чакалнята разглеждат снимки. Вече доста време имат престой. Явно ще чакат за свръзка. Прииска ми се да ги разгледам. Седнах срещу тях и се загледах в лигавото 'Море от любов', което хеле свърши и почна нещо публицистично.

Почна моето секретно разузнаване. И двете бяха дребнички, красиви, обути с нисички ботушки. Едната носеше очила. Имам чувството, че почти няма азиатец без очила. Дрехите им не се различаваха от нашите, сякаш дори бяха купувани от тук. Обезателно имаха шалове на врата си и такива шапки които си носят при тях. Едни големи, дето почти им скриват лицата.

По едно време един таксиметров шофьор ги запита ще пътуват ли за някъде използвайки англе естествено. Само като го видях и ми замяза на хиена. Нали знаеш Краси Радков има един персонаж Шишо Бакшишо. Та и те така (за бакшишите става дума). Ще минат от къде ли не, за да те закарат до центъра, особено ако си чужденец, или не ти е познат града. Намразвам ги още щом ги видя на автогарата. Те казаха 'не' на английски и обясниха, че вече си заминават.

Мина още време. Отчакаха си, горките. Едната отиде до тоалетната при Бай Митко и се върна. Явно наближаваше време за автобуса им. Другата си съблече якето и тръгна, но към ресторанта. Седнала я запита нещо и тогава разбрах, че са корейки.

Първо я попита: 'Къде отиваш'?, а после: 'Защо'?. Повтори го два пъти. На техния език звучи нещо като 'Уе? Уе'? и те смея да твърдя го произнасят много сладко. Върна се. Не знам колко време мина, но едната пак стана. Мисля, че тази без очилата и се вмъкна в магазина ми. Аз си бях седнала на стола на 5 метра от тях и изобщо не очаквах подобно развитие на нещата. Гледам я брои си паричките. А аз не мога да вляза в магазина, понеже тя е застанала по средата и стоя на вратата. Гледа цените. Кляка, повдига стоките, за да види ценичките. Оправна е. Харесва ми. Види се иска да похарчи и последните български пари. Явно вече няма да им трябват.

Хареса си едни солети на Чипи и ми даде парите са тях. На мен ми дойде светкавично гениалната идея да й кажа благодаря на корейски. В акъла ми изплува думата 'saranhe', и тъкмо да я кажа и се усещам, че вече съм казала дежурното 'благодаря'. Нищо де, следващия път(после като се прибрах и се замислих какво значи думата която щях да изтърся, направо се изчервих от кръста надолу. Трябва да призная нещо: понякога Господ ме обича. То не, че нямаше да е вярно, ако го бях казала, лол, но тя щеше да ме изгледа много станно. Думата която трябваше да кажа за благодаря е толкова проста и кратичка. Нищо чудно, че ми е избягала от акъла. 'Khamsahamnida'! Виждаш ли колко е проста?

Mоята клиентка извади от някъде един голям чипс. Погледнах парите. Не стигат. Поклатих глава и й го казах. Още 20 стотинки, и й показах монетата. Тя кимна и ми бута парите. Аз пак обяснявам. Няма да се разберем явно. Написах й на елката 2,50. Тя ме разбра, но на мен ми светна, че няма повече пари. Стана ми криво. Сърцето ми се сви направо, щото я виждам, че много иска да си го вземе. Тогава се сетих за едно предаване 'Shinee Baby' се казва, където в магазините им правеха отстъпки. Реших да й направя, но никой не трябваше да разбира. Началникът ми нямаше да е много склонен. Е, голяма работа сега, щях аз да ги доплатя. Все пак това са само 20 стотинки. И все пак никой не трябваше да разбира, щото накрая нали знаеш все някой ще се намери да те похвали, където не трябва.

Посочих нея, понеже си глътнах английската граматика изведнъж. Българската също реши, че няма да ми е в употреба или по-скоро аз реших така. После придърпах парите към себе си и посочих чипса като го побутнах към нея. Очите й светнаха. Веднага ме разбра. Взе да подскача наоколо и да се усмихва, и ми благодари поне 10 пъти. Сбогувахме се с много ръкомахания. Не знам за нея дали това е значило нещо, но за мен да.

Просто обожавам малките жестове, които нищо не струват, но значат толкова много. Защото има много повече подтекст в тях, отколкото в това да подариш апартамент на някого и не изискват нищо в замяна. Чувствам се щастлива.

После ги проследих как си взеха багажа и си тръгнаха.




Та, това е от мен, мило дневниче. Твоя, duffy318.

'Понякога някои хора просто не се усещат, че другите не са техни копия за да мислят и реагират като тях, и че това което те правят не винаги се харесва и на нас. За тях единствено те са важни, а другите просто живеят за да им служат. Е, нека ги светна. Не е точно така'!

Откъс от един мой чат с приятелка относно хората егоисти или егоцентрици. Тази ми мисъл доста си ми хареса за това сега ще си се самоцитирам





*Задача: Следваща задача, напишете нещо, при която няма излишна дума. Нека всяка е с главна буква, знам, че е досадно. Но недейте просто да драскате нещо и после да Повдигате първата буква на всяка дума. Напишете го така, че всяка дума да заслужава да бъде Повдигната.


Изпълнение:



Насред Нищото И Тъмнината Той Призова Хаоса, И Създаде Миналото, Бъдещето И Настоящето, Извиквайки Мрачния Ужас Наречен Живот. И Дните Се Занизаха - Понеделник, Вторник, Сряда, Четвъртък, Петък, Събота, Неделя. И Ето: Светлина, Въздух И Вода, И Изкупителната Жертва, Нещото Изкупващо Греха За Напред. И Създаде Той Творението, И Нарече Го Човек.

Това е нещо, което написах в друга тема, но понеже много си го харесвам ще си го метна и тук, да си го гледкам. Кратичко е, ама не можах да се въздържа да не напиша нещо. Знам, че тук цаката не е само да напишеш всички думи в текста с главна буква, а всяка дума да има тежест, сама по себе си да е центъра, смисъла на изречението, да се натъртва, ако трябва на нея. Не бих казала, че това е по възможностите ми, но се пробвах все пак и резултатът ми хареса.

Малее, колко ти е шарен живота Истинско приключение... за съжаление такива неща могат да се изживеят само от определени личностти.. аз ако бях на твое място никва племенница няма да жаля... звъня си на вратата и хич не ми пука.. най-много брат ми после да ме съсипе от бой, но нали съм свикнал, няма лошо

Когато влязох днес в темичката не можах да повярвам, че има коментар от друг жив човек. Не съм виждала такъв от година насам сигурно.

Прав си, че могат да се изживеят само от определени хора и те трябва да са малко лудички

Не съм описала дори и малка част от онова, което ежедневно ми се случва. Има доста конфузни (представи си още по-конфузни) истории, които не са за тук.

Брат ми няма да ме пребие, спок. Все пак съм момиче и отдавна минахме тоя период. Сега я караме само на шамари

Благодаря за коментарчето. Хубаво е да видя, че някой чете това, което пиша







Тъкмо бях написала разказа си вчера, когато 'великолепната' ми и безкрайно 'прекрасна' Mозила реши да се крашне. Е, умрях си от яд! Сега, понеже съм мазохист се хващам да го пиша наново.







Прибирам си се аз вчера, уморена като пребито псе на асфалт и хващам автобуса. Беше страшен гъч, както никога до сега. Автобусчето е малко, но поне е пътническо, с много места, а не като ония, дето имат 5 седалки и 40 места за правостоящи. Такъв надпис наистина съм виждала да се мъдри на стената на автобус, прилежно изписан на немски. Спира ни превозът и аз се замъквам, както винаги последна. Походката ми е като на каубоец яздил 3 дни без прекъсване. Краката ми сами се разделят, от само себе си. Качвам се и заставам на стълбичките.

Защо не тръгваме? Надзъртам и разбирам причината. Шофьорът не ме вижда, щото съм джудже и не смее да тръгне, за да не ме затисне с вратата. Изкачвам последните две стъпала и главата ми най-после щръква измежду седалките.

Тръгваме и аз залитам като пияна на всеки завой, понеже няма къде да се хвана. Добре, че не бях и на токове днес, щях направо да си се търкулна по стълбите. Като споменах за последните, виждам че на вратата има парапет. Идеално, ама е далечко и трябва доста да се разкикерча, за да до достигна. Господи, защо не съм раснала повече? Хеле, тъкмо го достигам и виждам, че е толкова разбрицан, че не се знае аз ли ще държа него, или той мене.

Това положение не ми харесва. Ай, стига, бе! Изведнъж очите ми съзират цяло свободно място за мен, последният останал прав идиот в автобуса. Очичките ми грейнаха като на Мечо Пух пред буркан с мед. Това е идеална възможност да спра да се гъзурча на момчетата от задната седалка (горките) и спасение за бедните ми късокраки крачета.

Нацеждам се аз, и опа-друг проблем. Не мога да се побера на седалката с всичкия си багаж. Раницата вече се мъдри на коленете ми, но чантата и чадърът ми все още стърчат, както и половината ми тяло, което още е на пътеката. След като за малко не убих съседа си, (не, този до мен, а онзи на отсрещната седалка. Имаше късмет, че ни деляха 40 сантиметра, че аз замахвам като същинска нинджа. Ма, му се размина само с уплахата, а аз се правех на твърде заета, за да се извиня за нещо, което е щяло да стане, но не се е случило.) докато се опитвах да си сгъна чадъра, се заех да си намествам чантата. Успяяях!!! Познай? Зададе се контрольорката и се започна пак едно разместване, едно ровене, не ти е работа.

Мир и любов. Вече две минути кротко си стоя на мястото, когато другарчето ми по седалка предзнаменователно се размърда неспокойно.
-Ще слизате ли?-Кимна ми. Защо от целия автобус само аз се уцелих с човек, който ще слиза и то спирка преди моята? Защооо!?

Станах и дадох назад с мислен вой в главата. Усетих нещо и кракът ми автоматически се отмести. Дори още не го бях отпуснала изцяло. Въобще не фокусирах жертвата си даже. Изстрелях едно 'извинете', което винаги си държа на върха на езика, щото, ако сте т'кова непохватно същество като мен, не е зле да се запасите с него. После учудено проследих, как един бял кец, с огромно кално петно, което междувременно бях успяла да му лепна, припряно се прибра под седалката. Добре, че казах 'извинете'-то преди да фокусирам човека, щото после от срам нищо нямаше да успея да кажа. После поправих грешката си, обаче. Т'ка го фокусирах, че бедният сигурно си е помислил, че има спанак между зъбите.

И сега, голямата изненада. Тази вечер явно бях попаднала на правилния непознат. Не само, че не получих много поздрави към роднините или някой ъперкът, ами насреща ми се разля вълна от добрина-одобрително кимване и приятелско подсмихване. Не може да бъде. Сгря ми се душицата.


Колева, още те бива Колева.

Ха... За в автобуса аз съм имал и по-конфузни моменти... То няма как, всеки ден по два пъти, пътувам с най-натоварения автобус във Варна, в най-натоварените зони в час-пика... Простооо... Случвало ми се е да се опитвам да се добера до вратата цели 2 спирки... в смисъл тръгвам към вратата, когато наближава моята спирка и стигам до нея, след 2 спирки

Уау, две спирки, съчувствам ти. Поне гледам, че леко ги преживяваш нещата, което е хубаво. Определено имаш какво да разкажеш. А молбите, промъкването и лактите не помагат ли?








Трейси Лорт Щрихндбраузър, (последното име е по повод 'обичта' ми към Мозила) що за човек бе поставил началото на това префърцунено име? Докато мислено проклинаше пра-роднините си, пръстите й си играеха с чашата за кафе.

Поредния ден. И нищо ново под слънцето. Отново отиваше на работа. Познати лица в автобуса, познат шум и обстановка. Скука! Утринното слънце се отрази в очилата й, карайки я само за миг да трепне, но това бе предостатъчно. В следващия се дочу вик или по-скоро опит за такъв, защото гласът отиде към високите регистри и се загуби там. После последва жално скимтене. Бедрото й пареше като нажежен метал. Май тази сутрин щеше пропусне еднообразието от работата в счетоводството. Не, че някой щеше да забележи отсъствието й. Просто документите щяха да продължат да се трупат и никой нямаше да се сети да донесе кафе.



Седмица по-късно отново излизаше от лекарския кабинет. При една от смяната на превръзките лекарят забеляза нещо странно. Каза, че ще направи изследвания. По-добре да не беше. Какво би направил човек, ако му остава седмица живот, примерно? Всъщност никой не знаеше колко точно му остава, нали? Рак на кожата. Наистина интересен ден. А трябваше просто през онзи ден да отиде на работа и да се прибере без да разлива проклетото кафе.

Веднага в главата й изникна нещо от рода на: 'Десетте места, които трябва да посетиш преди да умреш' или 'Стоте неща, които трябва да направиш...'. Един тих и скромен чиновник като нея какво искаше?

Искаше да хване автобуса.






Същите хора, същата скука, същият мирис на пот от страна на шофьора. Само, че вече го нямаше какво би станало, ако...Всичко бе минало.

Разкопча няколко копчета от блузата си. Тук бе толкова горещо. Махна очилата. Бяха се запотили. Свали ластика. Косата се разстла на вълни по тила й. Така стягаше. Отвори дамската чанта и се взря в яркото червило тип 'уличница', което баба й й бе подарила. Бедната жена отдавна недовиждаше, но този път направо бе надминала себе си. Устните й бяха напукани. Усмихна се. Никога не носеше грим, а сега този цвят. Обичаше я тази жена!

Не, нямаше нищо такова, Дявол да го вземе! Просто днес щеше да бъде себе си. Да направи това, за което отдавна мечтаеше. Не тази без волята, която само изпълнява неща за другите, а тази която изпълнява, но само собствените си прищявки.

Чу се раздиране на плат. Я, от тази пола можело да излязат поне три минижупа! Какво прахосничество!? Това, че с последното си действие предизвика погледите на всички върху себе си, ни най-малко не я смути. Сякаш нещо в нея се бе пречупило. С походка на пантера се запромъква три седалки по напред. Хвана главата на един от пътниците и седна в скута му. Автобусът рязко кривна от пътя. Хората се размърдаха по седалките, но никой не издаде и звук. Сякаш ароматът на потни тела и незнайни феромони се усили неимоверно.

Наведе се и впи устни в тези на мъжа под себе си. Беше хищна, властна, изискваща целувка, която продължи сякаш цяла вечност. После рязко и задъхано се отскубна. Бе оставила жертвата си без дъх. Зачервен, задъхан и замаян. Ризата под костюма му се надигаше късо и насечено. Светло-кафявите очи я гледаха, но в тях вече нямаше трезва мисъл, а само инстинктивно желание. Зениците им се присвиха от слънчевата светлина в мига, в който се отвориха, прилично на тези на змия. Късо подстриганата коса с русоляв оттенък леко бе започнала да се накъдря по краищата. Как обожаваше тези копринени къдри преди. Рязко отблъсна брадичката на мъжа, оставяйки му дълбоки драскотини. Вгледа се в червилото по набъбналите му, раздразнени устни.

-Е, к'во няма ли да се включиш?-Гласът й бе дрезгав и пропит с насмешка и предизвикателство. Втората целувка бе взаимна и толкова похотлива, че биха й завидели и от порно индустрията. Ръцете му не спираха да шарят по морното й тяло. Тя се отскубна и чак сега се вгледа във втрещената физиономия на жената до него.-Поне си го научила да се целува, Лилибет-после обърса останалото си червило с показалец и го размаза по устните й. Дори и това отмъстително движение направи с невероятна грация и финес, макар да й се щеше по-скоро да разбие малките й устенца. Жената не успя дори да гъкне.-Сега вече получих всичко, което исках от него и целият е твой-колко тежко бе преживяла тези три години тогава. Заради тези двамцата гимназията й се стори като ад. Най-добрата й приятелка, цъ, най-добра какво нелепо определение, бе решила да отмъкне приятеля й под носа.-Не ми се обаждай, скъпи! Аз не съм от момичета, за които жена ти все още не знае, а и едва ли съм като ученичките на които преподаваш с представата, че си бог-до ушите й достигна само някакво мрънкане, подобно на кучешки вой.-Ще прощаваш, моя грешка-подсмихна се.-Все т'ка непохватна си оставам-рязко извъртя и отдръпна коляното си от чатала му.-А, моята спирка!-Лепна дъвката, която до този момент бе под езика й на върха на главата му.-Все още имаш хубава коса, но е време за фризьор-на слизане метна на шофьора един рол-он и изхвърча навън.








Събуди се и примигна сънено. Погледна болничния лист в ръката си. Седмица болничен, а? Повърхностни изгаряния. Махна очилата и разроши косата си. Бръкна в чантата и извади червилото. Усмихна се замечтано. Имаше цяла седмица да бъде себе си, а после на работа щяха да разберат от де изгрява слънцето.

Заоглежда се наоколо.

-Бабче, определено имаш вкус!





'Бъдете себе си. Независимо дали сте емо, пънкар, метъл, готик, кифла, приятелите ви ще ви обичат такива каквито сте. А другите не ги мислете. Те нека гледат себе си. Аз съм за това, че имам един живот и ще го живея както ми харесва. А ти?'-Разказът се зароди в автобуса на път за вкъщи, (напоследък често ми се случва) а цялостната идея дойде, когато заковах ей тази странна мисъл на стената си в бука. Това е и посланието.

В текста виждам много високо ниво на литературен език или нещо подобно(не помня точното име на понятието)... Не знам дали ти си го писала, но текста е прекрасен и доста се увлякох в случката... Наистина ме накара да се замисля, дали аз съм себе си... дали не се правя на някой, който не съм, само за да се харесам на някой?... май така става последно време..., но си права за едно - приятелите ми, ще ме харесват, такъв какъвто съм Всеки, колкото и краен да е(под краен имам предвид - напълно емо, напълно метъл и т.н.) си има нещо добро в себе си, което държи приятелите му до него Много хубав текст... btw, сега като видях, този текст, се сещам за една книга, 'дето разказвача е болен от рак и пише 101 правила за живота на сина си... Доста е хубава
ЕДИТ: И честит празник Да си жива и здрава и всичко най-хубаво и дано да си намериш човек до себе си, който наистина обичаш и той те обича, ако все още нямаш

Ами, пиша на жаргон и това едва ли може да се нарече високо ниво на литературен език, но този път си беше умишлено. Героинята трябваше да бъде дръзка и нахакана след промяната, а мисля, че говорът спомогна за това. Иначе се старая да пиша граматически правилно, макар, че понякога си откривам мн елементарни грешки от бързане, а и с пунктуацията малко съм скарана, но щом си сметнал, че е на добро ниво мн се радвам. Все се опасявам, че не е написано както трябва. Благодаря за куража, който ми вдъхна

Всичко е писано от мен. Няма смисъл да поствам чужди творби. Пиша, защото така се разтоварвам. Някои от разказите са по преживяно, др не. Харесва ми измислянето, нахвърлянето на идеята и самата реализация.

Щастлива съм, че те е накарал да се замислиш. Дано ти е бил интересен. Това само ме радва .

'Наистина ме накара да се замисля, дали аз съм себе си... дали не се правя на някой, който не съм, само за да се харесам на някой?'-Винаги има момент в който се преструваш, за да не нараниш другите, например. Трябва да действаш спрямо ситуацията. Но да се съобразяваш с тях, за да могат те да са щастлива, за сметка на твоето щастие не е нужно.

'но си права за едно - приятелите ми, ще ме харесват, такъв какъвто съм Всеки, колкото и краен да е(под краен имам предвид - напълно емо, напълно метъл и т.н.) си има нещо добро в себе си, което държи приятелите му до него '-Прав си.

'сега като видях, този текст, се сещам за една книга, 'дето разказвача е болен от рак и пише 101 правила за живота на сина си... Доста е хубава '-Изглежда увлекателна и поучителна. Явно обичаш да четеш, което е прекрасно.

Благодаря, че си се сетил . Всяка сутрин проверявам за него пред вратата, ма уви, все го няма. Тези от пощата май ми се подиграват. Поръчах си го преди цяла седмица . Като го намеря ще си го обичам много

хах... Аз глупака съм си купил абонаментна карта за месец МАРТ, пък до днес пътувах с февруарската... ти само сметни колко наблюдателни са кондукторките... И ще използвам темата, за да разкажа една случка, която ми се случи в понеделника и е още прясна и топла в съзнанието ми...

Еми като всеки нормален работен ден, аз си отидох на училище, правих, каквото правих и тръгнах да се прибирам, естествено с автобуса. Бях сам(в смисъл нямах познати до себе си), защото се бях позабавил малко и тез' от моя клас вече бяха отпрашили с първия автобус... Та качих се на автобуса, платих си билета, защото си бях забравил картата в нас(имах само 1 левче за един билет) и седнах на седалката, след което до мен сядат няк'ви момичета... Говорят си говорят си и по едно време едната вика - "Малеее, забравила съм си ключовете!" и аз като го чух това нещо машинално си опипах джобовете да видя дали и аз не съм ги забравил... уви не ги намерих и гледам на спирката, където работи майка ми ще спираме... Викам си чудесно и се запътих към вратата и слязох, след което звъннах на майка ми и се разбрахме да отида при нея да ми даде ключовете си, само че се опипах още един път и познай, ключовете бяха в мен -.- Звъннах отново на майка ми и я помолих да ми даде левче за автобуса, ама тя е една такава и вика пеш... и ей така от едното нищо вървях километър и нещо с нови и неудобни обувки, като цяло не ми беше ден А днес изгубих 5 лева в игра на покер... лош порок е хазарта, не знаеш кога да спреш... услужиха ми с 50 стотинки уж да ям и пак за покер отидоха -.-

ПП. Може би не съм обяснил хубаво и може би имам доста грешки, ама много бързам, че сега ще вечерям, пък като ги знам наще, ще изядът всичко! Приятна вечер

Леле, както си я подкарал, ще ме надминеш по каръщинка

Била съм кондукторка и повярвай, по някое време грам почва да не ти дреме дали на някой му е редовна картата, или не, щото главата ти пуши от приятни хорица с разни проблемчета

По-полека с опипването (съжалявам, но не можах да се удържа да се пошегувам с това. Просто мн му се смях).

Дълъг път с нови обувки си е чиста проба мазохизъм, така че си герой, че си издържал.

А, не така! И аз жуля покерче, но паричките си ми седят в джоба. Играя виртуално в бука. Някога можем да поиграем, живот и здраве, по-натам. Там реално нищо не губиш, а емоциите са на шест. По-полека с играта наяве, че наистина е много зарибяваща.

и аз сега като си го прочетох и ми стана смешно
относно покера -> затънах в дългове От днес няма да пипна карти в училище... Имам да връщам около 10 лева общо на всякакви хора, а 10 лева са си доста за мен... Още повече, че като се има предвид, че ние играем с вход 10 стотинки, сметни какъв трябва да съм глупак да сложа 5 лева :X
EDIT: Ти гледаш ли няк'во аниме и ако да кое е?