awww че си готин, евалата бро ;33!

Някакво стихотворение, което мисля, че би имало по-голям ефект ако го чета аз, защото иначе ритъма му е прекалено странен и тем подобни глупости...
А бе приятно четене, дано ви хареса:

За Смисъла...

Раждаш се, вдишваш, плачеш, проглеждаш.
Чак първия момент, изпълнен с надежда,
навежда те на мисълта и те свежда
за смисъл до спор с повдигната вежда.

Наперен, уверен и неуморен,
отворен, преклонен, но и непокорен
в простора на кръгозора прекрасен
и ясен ти нямаш и помен ужасен
за мисъл ненужна или пък погрешна,
чак смешно е колко е нежна, надеждна
човешката веща ръка, на какво е способна,
докат нечия друга уста е злокобна.
Човешка ненавист прокобна, предгробна и
злобна дърдори, човешкото гърло къркори.
Хитреца пак спори, осмива, говори
за грешките, бутайки пешките,
на човешка шахматна дъска, уж подава ръка,
пък я стиска в юмрук и напук на твойта съдба
те тъпка, те мачка, те дебне и гони кат плячка.
Пък ти се предаваш, в интригите жалки се давиш,
се бавиш, без нужната смелост да се изправиш.
Не ти се и нрави, износени са сите ти стави.
Какво направи?
Човеко, кажи, не лъжи,
изправи се и сам се бори
с твоите толкоз човешки, но гнусни черти -
факт - боли!
Приеми го, хвани го с ръце
и хвърли го на другите бедни овце,
но не откъм вещи, ами без сърце.
Бягай нагоре и прогресирай,
не спирай, търси и намирай,
завирай на хората празни, омразни в устите им мазни
всяка промивка, която те дразни, но туй що те блазни -
приемай и вземай, с шепи граби, недей се щади, открадни
ако трябва, пък после черпи и тези що не успеят сами.
Погледни - какво стори ти?
Променяш съдби!
Нима е възможно? Такова заможно семейство сам изградил си,
строил си, успял си, предал си на хората знания,
богатства, прескочил препятствия - да могат и те
с ведро лице и щедри ръце да дават от твоето щедро сърце.

Умираш, издишваш, усмихнат поглеждаш
последния момент, отново с надежда.
Продумваш със сетните сили:
- Боли ли ме? Не,
понеже туй смисъла бе!

браво бе
много е добро... !!!!!!!!!!!1

Новата авторска, дето я съчиних тия дни в даскало...

=] казах какво мисля, много е добра, но... =Д !Както и да е, мачкаш си.

Вдъхновено от проект по Свят и Личност на тема "Съвременната музика", който ми се наложи да направя...

Дочувам шепота на нежното пиано,
усещам струните на кухата китара
и сам се питам, дали пък не е рано
на музиката си да пуснем ний товара.
Ухото ми докосват гласове прекрасни,
слуха ми галят ритми леко доловими.
Нима са никому посланията ясни?
Дали ги никой не зачита за любими?
Оркестър духов с пръсти гамите обхожда,
и се намесват цигулари надарени.
Този състав, сякаш нивга непрохождал,
с таланти, сякаш изправени родени.
И в тоз момент музиката рязко спира.
Настъпва тишина сред цялата ни нация.
Дали търпението ни някой провокира
или последната сме чули кулминация?

Това на пианото е абсолютна импровизация като интродукция на инструментал, който не е заснет, щото забравих да освободя памет в телефона...

А това е авторското парче, на което му забравих текста по едно време


Резила слушаха Васко Кръпката, членовете на група Little Big Band, други посетители на ресторант Царевец във Владая и т.н.

Много добре се е получило

Чак сега ми направи впечатление, че съм пуснал едно и също клипче. Поправих грешката... не че някой я гледа тая тема

http://snookie.blog.bg/izkustvo/2010/12/08/.647566

Даже повече от добре!

Още щом се прибрах със синтезатора знаех какво исках да науча и го научих...
Разбира се, само интрото, другите части от песента не са толкова впечатляващи на синтезатор, но баса съм си го съчинявал аз и записал на синтезатора, а интродукцията е точно както оригинала, научена по слух (+ - една две ноти )

От Хаус...

С елементарни грешки, по слух:


Та така... once you go black you never go back... приятно слушане

Не е нужно да разбирате, пиша го за себе си:

Сън
Заспивам. Хиляди слънца около нас.
Сякаш побира се в секунди всеки час.
Във моя дом, в едно от многото места,
лежа и гледам, весел, края на света.
Където някога постройки са били,
сега е изглед към безкрайни планини.
Над тях слънцата експлодират си в поредност,
а ний седим си и не виждаме нередност.
Сякаш билет за представлението сме взели
и си отваряме устите, онемели.
До мен момиче със невидимо лице
ръката слага си до моето сърце.
И въпреки невидима е тъй красива.
Дори и няма, тя е тъй красноречива.
Приятелите ми са заедно и щастливи.
Усмивките им този път не са лениви.
Не са прикритие или опиянение,
а са невинно, благо, скъпо откровение.
Че чак танцуват в ритъма на страшен съд.
Че да живеят сякаш няма да се спрат.
И взривовете на слънцата не достигат,
косите наши само с вятъра повдигат.
И на лицето си усещам свободата,
усещам порив от петите до главата.
Усещам прилив на енергия неустоим,
след което миг, хем радостен, хем нетърпим.
Усещам, че отдавна спрях да се вълнувам.
В мига, във който осъзнавам, че сънувам,
сърцето ми жената тъй внезапно пуска.
Усещам го само как почва да препуска.
Очите мърдат, да съм буден аз не искам
и продължавам отегчено да ги стискам.
Съня спокоен безнадеждно си припомням.
Не ща изобщо в реалността да се опомням,
че знам човек реално колко е богат,
щом слънцето ни е едно на този свят.