Някво стихотворение дето съм кръстил *****
Търпим човешките си грешки толкоз смешни,
стоим, бездействаме, но нивга не мълчим.
И щото смятаме се всички за безгрешни
не смеем никога на никой да простим.
Да пиша писна ми - "народ" дет се наричат,
умишлено ограничени, неграмотни.
Нима четат? Ми повечето гледам сричат -
хора без работа, а винаги са потни.
И оня ден за бъдещето в клас говорим,
и аз мълча, че уж съм неосведомен,
и някой рече, без да смее да поспорим,
че да работи той въобще не бил роден.
Деца ще храниш ли, човек? С чии пари?
Да си спестя ли аз "човек" да те наричам?
Какъв е този гъз, на който се седи,
пред тез, които с честен труд си го обличат?
Какви болежки виждал е, какво разбрал е?
Какво направил е с таз задна мекота?
Обречен да краде, защо и как обрал е,
предимно баба, дядо, майка и баща?
И вместо да реве, къде пари ще дири,
веднъж изчезне ли семейното бижу?
По кви рождени дни, купони, панаири
ще ходи щом труда не е в съдбата му.
На тез въпроси отговори кой да чака?
Кому са нужни и какво ще променят?
Устата знае като имаш де да акаш,
а гъзовете голи нека се потят!
И пак си пиша, въпреки че ми омръзна.
И подминават с гордост думите ми прости.
И в таз мизерия моя задник пак измръзна,
а някои в тях гъза си топлят като гости.
Но пак търпим се и се псуваме взаимно,
и въобразяваме си, че сме по-добри.
По анатомия уж сме всичките единни,
но някой смее се, а друг пък го боли.
Търпим човешките си грешки тъй обидни,
че и умишлени, но нивга не мълчим.
И оправдаваме се с мисли невалидни,
че е в човешката природа да грешим.
*****
и някъв опит да изпея на Дилан песента
