Я-я, наще са от лошите

"-Йо ни разказа за малката ви авантюра снощи. - подхвърли Елинна.Керигън се задави с глъдката вода, която тъкмо бе погълнал и се разкашля шумно.След това се извъртя и погледна ококорено към Йоханна.
-Ама всичко ли ви разказа? - попита той.
-Разбира се, че всичко. -отвърна на въпроса му Роланд и се усмихна дяволито.
-Ама...как?Защо?! - Керигън бе изненадан, че Йоханна е споделила нещо толкова интимно с другите.
-Не те разбирам Кер. -намеси се Елинна и придоби толкова объркано изражение, колкото бе и това на Керигън. -Защо да не ни разкаже за битката ти с нощните зверове?"

Това беше добро.


"Винаги бе искал да притежава жената на брат си и това скоро щеше да се случи - всичко бе въпрос на време".

Това изглежда обещаващо, особено, ако се окаже някоя опърничава женица дето го ненавижда от дън душа

По-скоро да си я присвои лесно Не мисля, че интригата ще се завърже точно около принца и императрицата, за да й се отдели чааак толкова внимание. Но ще се види в следващите чаптъри.

бе ще има там "мини интрига" свързана с принца, но като цяло ще се следят интригите на Керигън

втората половина на трета глава : )

***

-Разбра ли глупако!? - Кресна принц Емералд в лицето на командващия придворната стража.Бе страховито момче.Черна къса коса, красиво, но свирепо лице,прави черти в комбинация със сини очи както и тънка, угодническа усмивка.Ръстът му бе нормален, даже изглеждаше леко хилав. Облечен бе в изкрящи черни дуспехи и се придвижваше като лисица наоколо - ловко, без излишни движения.
-На сто процента принце мой. - отвърна мазно той.Не му пукаше особено от принца, но в момента играеше така, че да вдъхне чувство за власт в него.
-Сигорен ли си командир Роуг? - Каза Емералд с неприкрита заплаха.
-Разбира се господарю. - бавно се поклони командира съпроводен от същата онази своя угодническа усмивка.В следващия миг обаче, очите му се ококориха.Роуг заговори бързо и с тих глас - тънкост усвоена още в ранните му години като командир.Караше всички наоколо да изострят слуха си и да го слушат внимателно. - Две момчета, най-вероятно облечени в черно.Горе долу еднакъв ръст.Добро телосложение.Младежи едва прехвърлили двадесетте.Единият въоражен със меч с извита форма - като лека дъга, а другият с дълъг абаносово черен лък и колчан белопери стрели. Потенцялни заподозрени в кражбата на императорския печат.Очаква се да се появят след пладне, откъм запад - вторият портал на Файлален, служещ за търговски цели.По възможност да се задържат и разпитат, - тук Роуг пусна тънка заплашителна усмивка - а, ако не е възможно - да се елиминират в името на император Кростенсен. -Отново угодническата гримаса изплува върху лицето му. -Ясно е като бял ден - последва лека пауза - принце мой. - добави Роуг.
-Отлично! - заключи принц Емералд. - Мобилизирай най-добрите в придворната охрана и действайте незабавно!Мисията ви е строго секретна и знайте, че може би е залoжена сигорността на Химера!
Командир Роуг само кимна и леко присви очи, сякъш преценяваше искреността на Емералд.Изглежда се увери в нея, след миг се извъртя и тръгна към изхода на царските покои.Пътьом протегна дясната си ръка в страни от тялото и направи поканителен жест с показалеца и средният си пръст. От сенките на обширната зала се появиха двама от придворните стражи - също в черни дуспехи и се присъединиха към командира си - заемайки местата си от лявата и дясната му страна.Приказки по между им нямаше.Без поздрави - без отдаване на чест.Само леки, стегнати - едва доловими - кимвания оповестиха за подчинението им.
Принц Емералд обаче, не пропусна нито етин тези едва доловими детайли.Комъндирът, явно щеше да представлява пречка в плановете му.За сега обаче присъствието му бе наложително.Беше човек на когото можеше да се разчита.Младежът бе известен с това, че в качеството си на главнокомандващ елитната, придворна стража - няма мисия в която да се е провалил.Роуг бе "необходимото зло" в теста, който принца подготвяше за своите "съюзници".Ако го преминеха, Емералд бе решен да ги покани да работят с него и за в бъдеще - а ако ли не, е тогава трябваше да просто да се погрижи за придворната охрана и за командира.Бе се подсигорил и в двата случая. "Всичко е въпос на време" - помисли си принца и загадачна усмивка се появи на лицето му.


***


-Спрете в името на император Кростенсесн и се представете! - провикна се патрулиращ войник към двама самотни пътници заметнати с черни плащове и закачулени.
-Не се газирай пич. - отвърна спокойно единият и му намигна, след като се приближиха -Тук сме по работа и ни бе казано, че прехода ни е подсигорен.
-Имената! - натърти войника и застана пред портала, готов да срази всяка съпротива, ако е необходимо.
-Аз съм ходи-се-шибай, а това до мен е мой трети братовчед по майчина линия.Неговото име е цуни-ми-гъзо, кефи ли те?
Другият не издържа и прихна.
-Ще си платите за тази подигравка! - изръмжа сърдито патрулиращия и посегна към меча си.В следващия момент обаче ръката му бе спряна.Бе се появил втори войник от патрула и го бе сграбчил грубо за китката.Изглеждаше по-възрастен и следователно ранга му бе по-висок.
-Явно е станала грешка, простете невежеството ни господа. - каза той придържайки се стриктно към официалния етикет на говорене. -Принц Емералд ви очаква с нетърпение.
-Ето това е начина по който трябва да се отнасяш с нас драги. - изчурулика невинно Керигън и приятелски потупа по-младия войник по рамото докато се разминаваше с него.Роланд също издаде звук на одобрително сумтене за да подсили комичната сцена създадена от приятеля му. Новопоявилият се патрулиращ издаде тихо някакви заповеди на подчинения си и се отправи след двете момчета, като ускори крачка, за да ги настигне понеже те не си направиха труда да го изчакат.
-Името ми е Бикс и на мен бе възложена задачата да ви ескортирам до мястото на срещата. - каза той и гордо изпъчи гърди.Керигън кимна отегчено и си продължи по пътя, сякаш знаеше точно къде отива.Е, за съжаление - той незнаеше.
-Ъъ, извинете сър, но пътят ни е от тук. - каза сконфузно войника и посочи една алея в дясно от централният път.Керигън замръзна по средата на крачката си, сепвайки се.Последва едно наистина комично неловко мълчание.След миг комичното, наистина неловко мълчание еволюира в едно ама наистина мого смешно неловко мълчание.То пък от своя страна моментално отиде да си гледа работата някъде другаге, след като Керигън го наруши избълвайки едно доста тъпо -според Роланд и доста гениално според войника - оправдание.
-Естествено, че е натам, тръгнах в тази посока за да проверя дали няма преследвачи, дебнещи по главния път.
Роланд се шляпна звучно по челото, оповещавайки с жестове, че се уверява за пореден път, че Керигън е един неподправен глупак с ужасно много талант.Керигън засече всичко доста отчетливо и дари приятелят си с неприличен жест с ръка(представляващ среден пръст) и ехидна усмивка.Тук войника успя да отчете само грубият отговор на Керигън и моментално заключи, че той е по-надеждния от двамата и това бе безспорна победа над Роланд.Войикът бе впечатлен.Продължиха мълчаливо и ходом по тесн път - обграден от двете страни със сбити една до друга - двуетажни къщи.Само тесни пролуки се чернееха в процепите между боядисаните в бяло - каменни жилища.От няколко тераси, ги зяпаха любопитно малки деца.Бе им интересна гледгата на потайните, облечени в черно и закачулени - момчета.Припомняха си приказките, разказвани от майките им.Те бяха за подобни юнаци - избродили светът навред.Веднъж те бяха благородни герои - друг път безскруполни убийци.Страхопочитание, примесено с възхищение се четеше по дестските им личица.Водачът премина покрай тях без да забелязва това.На Роланд и Керигън пък им бе страшно итересна тази гледга и те потайно се възгордяха със себе си.Керигън дори си позволи да погледне прямо едно от момчетата - окло тринадесет годишно,високо и стройно - и да му кимне. Миг по-късно войникът спря и се обърна към тях - вадейки меча си.
-Съжалявам господа. - поде той и по гласът му се четеше такава метаморфоза, че косъмчетата по тила на Керигън настръхнаха.Тонът му бе станал от офицялен и типично - войнишки , във заплашителен и режещ, като бръснач - шепот.Бавно разкачи металната си, стандартна броня - оставяйки я да тупне звучно на павираната алея и се усмихна злобно на двете момчета. -Бе ми наредено да ви помоля да се предадете доброволно и да върнете императорският печат на оригинялният му и безпорен собственик - Император Кростенсен. - Отдолу нормалната му броня - свалена току що - се криеше лъскавата черна броня на личната императорска - придворна охрана. Тази чернота в комбинация с посивяващите му - светли коси и студените сиви очи - бе доста потресаваща за момчетата.Капаците на прозорците се захлопваха звучно един след друг.Изведнъж настана тишина, която в случая бе дори по-подтискаща от глъчката на хлопващите се дървени капаци.В сенките между три от постройките - се отчертаха черни силоети.Те бавно се заприближаваха - излизайки на светло.Единият бе командир Роуг а другите - двамата му подчинени от императорските покои.Момчета на около двадесет и пет-шест години - близнаци.Русите им средно дълги коси се поклащаха грациозно на лекия ветрец.Бяха високи и стройни, а по позата им се познаваше, че имат завидни умения със тънките шпаги, висящи на ремък през кръста им. Погледите бяха синеоки,бистри и фокусирани.Злоба обаче по лицата им не се четеше.Близнаците всъщност представляваха хладнокръвни машини за убиване.Командир Роуг пък от своя бе заел отпусната стойка със ръце кръстосани на гърдите.Бе пуснал леката си угодническа усмивка и се взираше със сините си очи - ту в единия - ту в другия от двамата предатели.
-Господа, моля хвърлете оръжията, предайте се и живота ви ще бъде пощаден. - тук заучената усмива на командира се задълбочи -Ако се останови обаче, че сте виновни - ще бъдете екзекутирани.
Бъбривците или мълчаливите? - попита Керигън, като леко извърна поглед към Роланд.По начина му на говорене си личеше, че и пет пари не дава за заплахите получени току що.
-Мисля да се пробвам с мълчаливите.Устройва ли те? - отвърна Роланд.
-Е щом те питам, значи нямам претенции.Толкова ли не можа да стоплиш? - сряза го Керигън.
-Хей, опитвам се да бъда учтив! - каза уж убидено Роланд.
-О извинявай тогава пич.Е - ще започваме ли? - Керигън намести новият си меч по-удобно в лявата си ръка, другият остана втъкан в пояса му.Зае поза леко приведена напред.Ръцете си бе прибрал близо до тялото, като с лявата ръка държеше ножницата, а с дясната - дръжката на меча, готов да излети всеки момент от бялото си леговище и да поръзи всеки който е дръзнал да нападне новият му господар.Роланд със светкавично движение извади стрела от колчана, постави я и опъна тетивата на готовия си за бой - абаносов лък.В момента в който опъваше затегнатата връв - очите му вече фокусираха единия от двамата близнаци и движенията му побързаха да последват - това, което бяха засекли очите - мшена!Усети напрежението което изпълваше мусколите му докато опъваше съпротивяващите се тетива.След това дойде полазващото чувство на облекчение - стрелата вече летеше.Никой не успя дори да реагира.Всички изгледаха безпомощно, бързите движения на стрелеца и в следващия миг - един от близнаците се струполяваше - получил една белопера стрела между очите.Роуг се засили към Керигън - вадейки дълъг и широк меч.Това му даваше, хем предимството, да заклещи врагът си в близък бой - хем лукса да си осигори дистанция, посредством дължината на меча си.Вторият близнак се окопити от шока - преживял след като видя безмилостната и бърза смърт на брат си и извади шпагата си, заемайки поза за бой, като от фехтовката.Роланд вече посягаше за втора стрела.Едрият и сивокос мъжага видя това и се затича към стрелеца със стръвнишка засилка. Мечът държеше встрани от тялото си - изчаквайки най-удобният момент да разсече целта си. Керигън се оттласна толкова силно към Роланд с двата си крака, че погледнат от страни, изглеждаше сякъш, че прелита няколкото метра делящи го от приятеля му.Достигна финалната си дестиняция откъм гърба на Роланд, след което моментално и рязко извади меча си.Всичко бе преценено до най-малка подробност.В момента в който моечът прелиташе в хоризонтално сечащо движение, тялото на досегашния, ескортиращ войник му връхлетя и се сдоби с дълбока прорезна рана преминаваща през целия корем.Керигън изпита отвръщение от вида на пресните вътрешности, потдаващи се от зейналата рана.Войникът се оцъкли и струйка кръв потече през носа му, докато траеше тежкото му олюляване, последвано от звучното му тупване в твърдия паваж.Керигън чевръсто отстъпи крачка на страни от Роланд и позволи на сечащия въздуха меч на Роуг да премине безрпоблемно през празното пространство и да се забие звучно в пролуката между две павета.Понеже ударът бе тежък - острието му се бе заклещило безнадеждно между каменните блокчета.Той го пусна и отскочи назад, избягвайки моменталната атака на Керигън.Извади дълъг нож с позлатена дръжка и го превъртя вехто между пръстите си - усещайки релефната му структура и заплахата, които излъчваше.Точно на върхът на оръжието имаше нещо, като контра на кука за риба.Роуг разбра, че ако подцени противиника си е загубен.Керигън бе достигнал до същото заключение и сега двамата се дебнеха, като черни котки - обикалящи леко в кръг.Роланд вече бе изстрелял втората си стрела, но остана наприятно изненадан, понеже противникът му я бе съсякал във въздуха с тънката си шпага.Трета стрела зае мястото на първите две и полетя към мишеата. Близнакът бе подготвен.Той залегна и така приведен напред се запрокрадва към Роланд.Движеше се бързо и рязко сменяше посоката, избягвайки от прицела на стрелеца.Роланд се прицели на ново, но вече бе прекалено късно - близнакът бе прекалено близо и протягъше вече ръката си напред в прободна атака към сърцето.Роланд се извъртя странично и острият връх на шпагата леко облиза робата му.Докато се извърташе от атаката обаче, прхвана нова цел - командир Роуг се бе обърнал непредпазливо с гръб към него и с лице към Керигън.Нова стрела полетя, след още една бърза маневра.Роуг тъкмо се канеше да атакува, но изведнъж парща болка го прониза в гърба - откъм дясното рамо.Погледът му се замъгли и със сетни усилия успя да отбие новата дръзка атака на Керигън.Вече бе с единият крак в гроба и това му даде онази нахална смелост на човек, осъзнал, че вече няма какво да губи.Заучената му усмивка се беше изпарила и на нейно място бе дошла злобната гримаса на ранен звяр.Болката в рамото му подсказа, че въпреки всичките си умения - Роуг бе просто човек и то напълно уязвим.Дясната му ръка беше вън от играта и той прехвърли ножа си в лявата.Приведе се ниско - забравил всякаква предпазливост и се засили към Керигън.Замахна право към гърлото на момчето - търсейки незабавната му смърт.Керигън пък от своя страна не бе на това мнение и изтегли вторият си меч, поставяйки го вертикално пред лицето си и осигорявайки си защита от атаката на противника.За жалост обаче зле бе преценил силата на Роуг.В момента в който двете остриета осъществиха контакт, се чу едно доста отчетливо стъргане на метал в метал.След това тънкият металически звук на пропукване взе връх.Мечът на Керигън бе разполовен и макар доста по-бавно - Роуговото острие продължи пътя си към гърлото му.Очите на Керигън регистрираха триумфалната усмивка, цъфнала на лицето на Роуг и единствено благодарение на собствения си инат и първокласните си рефлекси той оцеля.Не мина без поръжения обаче.Керигън усети топлата кръв стичаща се от новополучената дълбока рана на гърлото.Ако се бе забавил дори за миг - сега вече щеше да е с разпран гръклян.Роуг бе вложил всичко в тази отчаяна атака и сега в тези кратки мигове на несигорност и почуда - представляваше лесна мишена.Керигън рязко го намушка в корема, след което го изблъска с крак, вадейки окървавеното черно острие на меча си.Странното в случая бе, че последният от противниците им - не атакува, а прибра шпагата и се отдръпна на прилично разстояние.
-Достатъчно господа.Нека прекратим това. - заговори кротко той. - Току що преминахте теста на принц Емералд.Той бе поръчал на командир Роуг да ви атакува и му каза да вземе със себе си най-добрите от придворната охрана.Както и да е, двама от тези които бяха избрани, бяха приближени на императора, а останалите двама - тук войникът посочи себе си - аз и брат ми, сме лоялни на принца.Беше ни наредено по никакъв начин да не издаваме, че сме шпиони и това за съжаление коства живота на брат ми.
Керигън прибра черния меч с бавно приплъзване.След това погледна разочаровано към разполовеното острие на оригиналният си меч и цъкна ядно с език.Постоя така няколко секунди, след това го захвърли в страни, като дете изгубило интереса си към някоя играчка.Не знаеше защо, но имаше пълно доверие на близнака.Това обаче не можеше да компенсира гневът му спрямо принца - решил да си поиграе с тях.Този въпрос нямаше да остане нерешен.Роланд последва примера на приятеля си и закачи лъка на рамото си. -Води пътя, каза студено Рол и кимна към войника.
-От тук моля - подчини се той и се запровира в пролуката между две от къщите.

Еее, браво, определено хваща окото. Честно казано, досега разкази в тоя форум не съм чел, ама ако повечето са толкова интересни, предвиждам много изгубени часове и много болка за очите ми.

btw. Решил ли си горе-долу колко ще е дълго?

ами направо като книга съм го замислис(нз колко точно дълга)

и по-точно това е първата книга от поредицата Асасин(общо 4-ри) - които замислям


глава четвърта
на косъм


"Заговор" бе първата мисъл зародила се в умът на току що пробудилият се - командир Роуг.Лежеше по гръб - дишайки на пресекулки и с мъка.Все пак дишаше.Бе жив.Докато пламакът на животът все още тлееше в него - той нямаше да намери покой, докато не стигне до дъното на новопоявилия се ппроблем.Размътеното му съзнание, леко по леко започваше да влиза във форма.Вече му бе ясно, като бял ден, че принц Емералд го е пратил за зелен хайвер.От тук нататък идваше по-сложната - според него - част.Да определи до каква степен се е разпространил заговорът срещу императора и на кой можеше да вярва.Трябваше да се сдобие с неоспорими факти - уличаващи принца в измяна или Емералд лесно можеше да отрече това "абсурдно" твърдение и на свой ред да обвини командира в клевета с цел лични облаги.Роуг се сещаше за поне два доста неоспорими факта, които в момента се разхождаха необезспокоявани по улиците на Файлален.Въпросните два неоспорими факта, бяха допуснали глупавата грешка да не се уверят неколкократно в смъртта му и това му даваше превес в новозародилата се ситоация.
Командирът бавно отвори очи - погледът му бе замъглен.Бе изгубил неприятно голямо количество кръв и му отне доста време преди да успее да фокусира взора си.Стоманено сивото небе му се мръщеше насреща, а потъмнелите до почти черно - дъждовни облаци решиха, че сега е подходящ момент да изсипят съдържанието си отгоре му.Тежки капки забарабаниха по керемидените покриви, по каменният паваж, по броните на покусените му събратя и изобщо по всичко в огромната столица. Действителността обаче се стовари върху главата на Роуг с такава сила, че чак му прилоша.Започна да дава реална оценка на всеки един детайл.Ето го тук - лежащ в локва от собствената си кръв, без изгледи за каквато и да е помощ, разполагащ с опасна информация, която доста лесно можеше да бъде опрпвергана.Командира постави собственото си оцеляване, като пръв приоритет, а изобличаването на заговорниците остави на заден план.Дъждът се усили до беснеещ се порой и малки ручейчета започнаха да се стичат по улиците, извивайки се игриво по многобройните разклонения.Роуг направи опит да се раздвижи, но всички мусколи в тялото му неистово нададоха вой и болката се впи във всяка една негова фибра.Отпусна се отново.Втори опит - същият резултат.
Лека усмивка се разля по лицето на раненото момче.Смееше се срещу съдбата си.Смееше се на тъпото и чувство за ирония.Смееше се срещу нищожно малките си шансове за оцеляване.Животът му висеше на косъм и Роуг мобилизира цялата си воля, сякъш тя можеше да укрепи този "тънък" шанс за избавление.Отново се радвижи, бавно - но сигорно.Първо едната ръка, после другата.Долепи длани до земята и се оттласна, озовавайки се в седнало положение.Игнорира болката - нямаше как. С прободна рана и пречупена стрела в гърбът плюс раната от меча на едното момче в стомаха - Роуг не си правеше илюзии, че ще избегне тази така всепроникваща болка.Все пак, както самият той усети по-рано днес - не бе неуязвим.Докопа се пълзейки до мечът на покойният си сивокос колега и подпирайки се на него, като на бастун се изправи и с мъка се отправи по пътя по който бяха дошли натрапниците - вторият портал на солицата.Командирът знаеше, че там може би го чака засада, но друг изход в момента - нямаше.Или щеше да получи помощ и да запази живота си, или щеше веднъж завинаги да се реши въпросът късаещ смъртта му.Нова усмивка се появи на лицето му.Това си бе едно своебразно и нахално залагане срещу съдбата.Косамът бе тънък.
-Късмета е като похотлива проститутка - каза немощно Роуг. -В един момент ти се усмихва - в следващия ти обръща гръб и отминава.


***

Бавно и с мъка, командир Роуг се придвижваше към целта си.Използваше всяка стена или ограда като помощни средства в похода си.С едната ръка се крепеше на меча, с другата във въпросните стени и огради.Пороят продължаваше да се излива отгоре му с пълна сила и в следствие на това улиците бяха безлюдни.Съдбата имаше наистина ужасно чувство за ирония или поне така мислеше командирът в момента.До портала не му оставаше много, но всяка една крачка към него му костваше неимоверни усилия.Роуг си представяше, че погледнат отстрани - не представлява красива гледка.Дрехите му бяха подгизнали от пот,кръв и вода.Топлината разливаща се в областа на стомаха му подсказваше, че кървенето все още не е спряло.Изведнъж го обзе чувството, че в края на краищата няма да успее.Болезнена буца заседна в гърлото му.Искаше да живее, пък било то заради поставената си цел за едно по-добро съществуване или пък заради устрема си да осуети конспирацията срещу императора.Не изключваше и варианта обаче, че волята му за живот не се дължи на нищо друго освем на собствения му животински инстинкт за самосъхранение.Около двадесетина метра го деляха от вишката където в момента се бе подслонил патрулиращият войник. След още една крачка обаче - тялото на Роуг престана веднъж за винаги да се подчинява на волята му.Постоя така неподвижно прегърбен за миг и след това се просна по лице на павираната улица.


***


Принц Емералд крачеше бавно в една доста западнала част на двореца.Намираше в изоставена библиотека, отрупана със хаотично разхвърляни рафтове, задръстени с оръфани стари ръкописи -изрядно подредени в папки.Целия този хаус подреден изрядно в прашните папки, успяваше по един своебразен и уникален начин - да не радва окото.Емералд мина покрай един рафт и хвърли поглед на една от папките.Остана така загледан в нея, размишлявайки.Бе получил информация от шпионите си, че доставчиците на печата успешно са преминали теста му и в момента са на път към предварително оговореното място на размяната - тази прашна библиотека.Принца се огледа и се отправи към едно кресло, което бе фокусирал на няколко метра вляво от рафта до който бе спрял. Усмихна се нежно на себе си при мисълта, че го очаква един толкова прекрасен и вълнуващ ден.Отпусна се назад и обгърна с две ръце облегалката на креслото.
-Хей - изгугука си той, - ама ти наистина си бил ербап момче.
Нервите му обаче свиреха по-силно и от фанфари.Емералд се излегна в креслото с ръце все още под главата и придоби вбесяващо доволен от себе си вид.Чакаше търпеливо.


***


Вълеше като изведро по самотната парадна улица.Само три фигури се придвижваха и нарушаваха монотонния шум на дъжда.Роланд вървеше и се оглеждаше скришом изпод качулката си.Пред него крачеше Керигън вършейки абсолютно същото.Общо взето двамата изглеждаха доста подозрително, ако разбира се - имаше кой да ги види.Войникът ги видя.
-Престанете да се оглеждате скришом насам-натам - каза спокойно оцелелия близнак като извърна глава към тях. -Изглеждате страшно подозрително.
-Как се казваш пич? - взе на свой ред думата Керигън.
-Рейзър. - отвърна кратко той.
-Хей Рол.
-Да.
-Запиши името Рейзър в дневника ми, в графата на хората, които съм набелязал, че трябва да поступам поръди причината, че се правят на по-остроумни от мен - продължи мисълта си Керигън със заповеден тон.
-Кер, ти нямаш дневник, камо ли спецялна графа за "хората, които съм набелязал, че трябва да поступам поръди причината, че се правят на по-остроумни от мен" - заповедният керигънов тон хич не се понрави на Роланд.
-Имам!От днес! - сопна се Керигън.
-О, я ме остави на мира. - заключи Роланд и си затананика забавна мелодия.
-Така като се карате изглеждате още по-страшно подозрително - съобщи войникът и си продължи по пътя. -Предстои ни да навлезем в двора на императорския дворец.Бъдете тихи.
Тримата спряха похода си пред висока и солидна стена, изградена от дялан камък и се оставиха да бъдат погълнати от гледката открила се пред очите им.Стената беше поне шест метра висока.На равномерни разстояния по дължината и се издигаха дълги правоъгълни колони по-високи и от самата стена.Върховете на всяка една от колоните завършваха с голям каменен кръг с формата на монета.На всеки един от каменните кръгове бе издялана голяма буква "Х" обградена от звезди. Цялата тази величествена ограда се издигаше на фона на още по-величествения императорски дворец.Трите момчета го гледаха в захлас.Всеки един от тях обаче бе грабнат от съвсем различни детайли.
"Това е една непревземаема крепост" - помисли си Рейзър. "Солидната стена и тактическото разположение на двора дават голямо предимство"
"Местата за стрелците по бойниците са направени перфектно" - помисли Роланд. "Осигоряват максимална защита на стрелеца и му гарантират екстра време за прихващане на нови мишени"
-Многобройните, - размишляваше Керигън на глас - просторни тераси обещават една приятна почивка, прекарана в пиене на лек алкохол в компанията на поне три красиви, млади жени. Просторните спални - намиращи се без съмнение на длъж и шир вътре в двореца - обещават друго още по-приятно прекарване, отново в компанията на същите три,красиви,млади жени от по-рано, само че с доста по-малко дрехи.
Два чивта очи обърнаха взора си към Керигън, излъчвайки една доста отчетливо подчертана изненада.
-Добре, че Йо не е тук. - съобщи Роланд с монотонен глас.
-Хъ? - успя да се изненада Керигън. -Аз..такова...на глас ли го казах?
-Да.
-Хъ?!
-Както и да е господа, последвайте ме - намеси се съвсем усместно войника, предотвратявайки неловкото мълчание.Странното бе, че той се отправи право към стената, като си даваше вид, че без проблем ще се озове от другата и страна.
Керигън и Роланд поеха след него, като си даваха вид, че знаеха какво очаква войника, ако не се вразуми и не спре - една доста неприятна цицина.За жалост очакванията им бяха напразни защото войникът спря на няколко крачки от стената.След това се случи нещо много, много странно, според Роланд и Керигън.Войникът скочи леко нагоре и след това потъна в дън земя, сякъш се бе стопил.
-Странно а? - попита Керигън.
-Мхм. - изхъмка Роланд.
Решиха да се приближат ...и го направиха.Това разсея теориите зараждащи се в главите им. Остановиха, че войникът е скочил в една дупка.Бе квадратна, около метър на метър широка и към два метра дълбока.
-Хайде побързайте! - подкани гласът на войника, долитащ от тъмният тунел под земята.


***


Глухото туптене, долитащо иззад един от рафтовете изтръгна принц Емералд от мислите му. Моментат най-сетне бе настъпил.Началото на неговият грандиозен план.Триумфална усмивка изгря на лицето на принца.Изправи се отмятайки палав кичур коса от лицето си.Косата му бе с тъмно кестеняв цвят,права - дълга досами нивото на раменете и леко извита на вътре.Лицето му бе като издялано от камък - перфектно, но изключително студено.Очите му - оловно сиви и проницателни - проблеснаха с хладен блясък.По острада му, права брадичка бе избила лека, небрежна ръстителност.Това в комбинация с усмивката му, го караше да изглежда като фокусирал плячката си -хищник.Иправи се от удобното си кресло и леко разкърши вратът и раменете си.Косата му проблясна с мека оранжево-кафява светлина, уловена от факлата горяща наблизо.Принцът се отправи към самотен рафт в дъното на една редица.От двете му страни горяха високи около метър, метални свещници.Емералд протегна ръка и дръпна един от свещниците.Чу се прещракване и рафта хлътна на вътре в стената, като отворена врата.Посрещна го факла, следвана от трима човека, подредени в редица по тесния каменен тунел.Русокосият, облечен в черни дуспехи носител на факлата коленичи и сведе глава в почит на своят принц.Другите двама, загърнати от черни плащове с качулки останаха прави и изчакаха превзетият поклон да приключи.
Керигън - гледащ нахално принца в очите - се усмихна доволно.Причината за усмивката му бе изненадата и раздразнението изписани по лицето на Емералд при тази проява на неуважение.
-Моля влезте господа - каза спокойно принца, подтискайки надигащият се в него гняв.Въведе ги в сумрачната библиотека и ги поведе към една ниска маса, обградена от кожено канапе и две кресла със същата изработка.Настани се на едно от креслата и направи жест на другите трима да се присъединят.Керигън и Роланд моментално се проснаха на канапето, а Рейзър остана прав, отново в знак на уважение към принца.
-Яко а? - подметна Керигън поглеждайки към приятеля си.
-Аха. - оповести незаинтересовано Роланд.
-Както и да е господа - взе думата принцът. -Името ми е Емралд, както без съмнение ви е известно.Поводът по който сме се събрали е сделката, която сключихме - той се приведе леко напред, облягайки лакти на колената си и сключи ръце под брадичката си. -Вярвам, че сте изпълнили вашата част уговорката?
-Това не се ли подразбира от самото ни присъствие тук? - отвърна Керигън с досада. -Относно вашата част? - попита многозначително той.
Емералд отметна тъмно зеленото наметало - покриващо раменете и хълбоците му и откачи от богато украсеният си със злато и кристали пояс, една доста солидна на вид кожена кисия. -Хиляда фалеона, както се разбрахме - съобщи делово той и я постави на масата.
-Отлично - констатира Керигън.
-Хей Кер, не мислиш ли, че заслужаваме и нещо отгоре? - попита Роланд с престорено очудване.
-Хмм, прав си Рол.Все пак в сделката не влизаше препятствието с придворната охрана - съгласи се Керигън.
Емералд не се изненада.Бе го предвидил.Фактът, че тези хлапаци са се справили със свитата на императора и след това с елитната придворна охрана означаваше, че притежават изкючителни умения.Принцът знаеше, че уменията и младата им възраст - вървят ръка за ръка с арогантността. Точно поради тази причина, бе взел със себе си още една кисия с допълнителни хиляда фалеона. Откачи кисията с подчертан жест и я подхвърли на масата до първата.
Керигън подсвирна. -Това беше лесно.Как мислиш Рол, дали да не поискаме още?
-Да, добра шегичка - отвърна Емералд вместо Роланд, като сложи край на пазарлъците.
Принцът даде да се разбере, че с него шега не бива.
-О'кей пич - каза Керигън и извади императорския печат, поставяйки го на масата. -Само още нещо - добави той - не се опитвай да ни погодиш подобен номер отново или ще има по-сериозни последствия - Керигън даде да се разбере, че и с него нещата относно шегите стоят по същия начин, както при принца.
Емералд хареса това.Тези момчета, щяха да се превърнат в доста ценна и полезна придобивка в колекцията му от хора, притежаващи най различни умения.
-Напълно ви рабирам господа - каза принца и сведе глава помирително.Тонът му не бе заповеднически и заплашителен, както обикновено - а приятелски и извинителен.Емералд си сложи маска.Трябваше да се сприятели с хлапетата и да ги накара да повярват в неговата кауза.
Играта започна.


***


Командир Роуг отвори очи и се опита да разпознае мястото където се намира.Лежеше на тясно дървено легло с твърд дюшек и овит с няколко одяла.Чуваше се шумът на дъжда, долитащ отвън. Роуг се огледа.Намираше се в малка правоъгална стая само с един прозорец и една врата.В камината гореше огън и топлината обливаше тялото му.Размърда се леко, чувстваше се отпаднал. Момчето отметна завивката и останови, че дуспехите му са свалени.Огледа се и видя, че са поставени на дървена масичка в средата на стаята.След това погледна тялото си.Бе гол до кръста, обут в черен панталон и бос.Рамото и коремът му бяха превързани с чисти бинтове.Командирът се изправи и се дотътри до прозореца.След като надникна навън разбра, че се намира на вторият етаж.Поне в едно можеше да е сигорен - това със сигорност не бе стаята на караула.Бравата на врата се размърда и Роуг механично посегна към рамото си, но в селдващия момент се сети, че и двете му оръжия останаха на мястото, където се състоя краткотрайната му битка с крадците.В следващият момент в стаята влезе младо момиче, носещо леген с вода,бяла хавлиена кърпа и топ бинтове.
-Простете, не знаех че сте се събудил! - възкликна с изненада тя и така подскочи, та на Роуг му се стори цяло чудо че не изплиска всичката вода от легена.
-Не се вълнувай - успокои я момчето. -Ти ли превърза раните ми?
-Да...- отвърна плахо момичето и сведе поглед към пода.
-Как ти е името?Имаш име нали? - попита Роуг и се приближи към нея.
-Естествено, че имам.Казвам се Изабела. - отвърна тя, като овладя притеснението си.След това го погледна прямо в очите.Командирът бе впечатлен.Изабела бе на около двадесет годишна възръст, висока и стройна.Бе изключително красива с големи кафеви очи и чувствено извити устни.Тъмната и къдрава коса се спускаше на игриви масури по раменете и.Бе облечена в семпла сива рокля стигаща до красивите и обли колене.Нещо стегна стомаха на Роуг и той побърза да извърне поглед обратно към прозореца.
-Баща ми ви забеляза как лежите в безсъзнание на улицата - наруши тишината момичето - и ви домъкна до това легло, където аз се погрижих за раните ви.
-За което съм ви крайно благодарен - измънка Роуг без да се обръща.
-Ако баща ми не бе разпознал бронята на елитната придворна охрана, сигурно и пръста нямаше да си помръдне за вас - забеляза Изабела, след което приседна на ръба на леглото и започна да приготвя новата превръзка.
-Хайде - подкани тя - време е за смяна на компреса.
Момчето седна до нея и я остави да си свърши работата.През цялото време обче и хвърляше скрити погледи и се наслаждаваше на допира на меките и длани.Стори му се, че Изабела улови това. Хареса му леката усмивка изгряла на лицето и.
-Готово - съобщи момичето и се изправи, опътвайки се обратно към вратата.
-Чакай! - възкликна Роуг и в следващия момент съжали за това.Изабела се извърна в очакване, но командирът въобще не бе подготвен с отговора на безмълвният въпрос "защо" - зададен от нея.
-Ъъ, - поде несигорно той - спомена, че баща ти е разпознал бронята, нали така?
Изабела кимна леко и отново отправи взора си към очите на момчето.Роуг извърна поглед и също се изправи. - Да не би случайно да е в армията?
-Беше - поправи го тя и чевръсто излезе, прекратявайки опитите за продължаване на разговора.

Не една, а две глави. Чувствам се късметлийка днеска. Дали да не взема да пусна едно тото?


Няма нужда да се повтарям. Ти си знаеш работата. Продължавай в същия дух. Направо си е страхотен гъдел да си те чета.


Kолко бързо ги залюбваш тези хорица. Направо се разсипвам тука от витаещата романтика


Малко странно ми се видя принцът да им плати още толкова пари колкото им е обещал в началото. По-скоро една трета или половината. Но това си е мойта изкривена логика.


"-Късмета е като похотлива проститутка - каза немощно Роуг. -В един момент ти се усмихва - в следващия ти обръща гръб и отминава(те пре**ава, бих добавила аз)". - Ей тва, ми легна на сърцето просто

отново мерсаж за похвалните думи *блъШ*(лайк хелл!) хехех

ето още малко(началото а 5-та) другото по-късно : )

глава пета
интриги


-Е господа, - каза заключително Емералд, разполагайки се удобно в креслото си -в крайна сметка сделката ни се увенча с успех.
Роланд и Керигън гледаха тъпо.
-Какато и да е - принца леко се прокашля. -Ако сте удовлетворени от компенсацията, бихте ли ми оказали честа да погостувате в двореца известно време?
-Мисля, че ще трябва да откаж...
-ПРИЕМЕМ!!
Получи се поредното неловко мълчание.Роланд бе направил опит за очтив отказ.Керигън малко късно се усети на къде бие приятелят му и точно, когато Роланд изричаше отрицателния отговор - Кер го зъглуши като кресна положителния .
-Отлично - констатира принца, след една добре изчислена пауза. -В интерес на истината, тази вечер в двореца има бал.
-Наистина какво съвпадение - извъртя очи Керигън.Не му минаваха тия.
-Това ме подсеща - продължи Емералд игнорирайки язвителното подмятане - че там ще има доста свободни и красиви млади дами.
-Ох, боже - въздъхна Роланд.
-Там сме друже! - въодушиви се Керигън.Тия пък му минаваха без проблем.
-Тогава, позволете на току що произведеният в чин командир - Рейзър Шайн - да ви ескортира до крилото за гости, където ще ви бъде осигорена стая, съдържаща всичко необходимо, за пребиваването ви тук.
-Окей - съгласи се моментално Кер и се врътна чевръсто към Рейзър. -Води пътя пич и между другото - поздравления.
Командирът се поклони на принца и поведе двете момчета към обещаните им лускозни стаи.
-Хей, нали знаеш, че ако не бяхме ние - сега нямаше да си командир? - прошепна Керигън в ухото на Рейзър. - Задължен си ми друже и някой ден смятам да се възползвам от това.


***

глава 5 - до края

Бившият вече - командир Роуг напредваше по една тясна, кална улица.Главата му щеше да се пръсне от мисли - търчащи във какви ли не посоки.Въображението му чертаеше разнообразни варианти за бъдещето.Роуг се движеше с бърза стъпка и целеустремено.Прохладата след проливния дъжд избистри умът и взора му.Раните му го боляха, но не бяха нищо с което да не се е сблъсквал и преди. Наложи му се на две на три да се сбогува със спасителите си с обещанието да се върне и да ги компенсира за услугите им.Имаше по-неотложна мисия.Опъти се право към двореца. Маршрута, който беше избрал не бе лек.Трябваше да се придвижи по заплетените улици в покрайнините на града.Тук имаше най-малко патрулиращи войници, а това съвпадаше с плановете му.Роуг предпочиташе да не бъде забелязан от никой свързан с армията или придворната охрана, докато не застане очи в очи със самият имератор.Това което не му се нравеше особено, бяха бандите от хулигани и каква ли не сган - навъртаща се по тия места именно поръди същата тази причина - оскъдната охрана.Роуг пусна една въздишка докато завиваше покрай стара, самотна къща с хлътнал покрив, застанала като страж на края на улицата.От тук нататък улици вече нямаше. Цялата инфраструктура на покрайнините предсавляваше плетеница от малки пътечки, криволичещи покрай къщите.По-широкият път щеше да се появи отново чак след няколко мили, оповестяващ началото на по-цивилизованата част на Файлален.Младежът бе предпочел да заложи на късмета, както и на уменията си.За негово съжаление обаче - късметът му бе в кратка почивка и още едва в началото на поркрайнините, Роуг забеляза два солидно изглеждащи силоета да се приближават насреща му с бърза крачка и сфистящи факли.Момчето опипа скришом дръжката на меча който бе заел от бащата на Изабела и мислено му благодари за щедроста.Разочерованието му обаче дойде след още няколко крачки.Недай си боже някъде в света да има един наистина голям карък и то да се окаже, че това е самият той.Двамата мъже насреща му не бяха случайни.Бяха патрулиращи войници, извършващи обколката си.
Дистанцията по между им се скъсяваше и скъсяваше докато останаха едва няколко метра. Пътрулиращите набиха пети и се извисиха насреща му като решителни статуи с факли изнесени напред.
-Спокойно господа - съумя да каже момчето след миг - името ми е Роуг Шадоу, командващ елитната императорска придворна охрана.
Ония отпред не продумаха, а само вдигнаха факлите по-високо и заоглеждаха от глава до пети спокойностоящия младеж отсреща им.Смесицата от изумление, притеснение и объркване по лицата им бе доста комична.Изведнъж вледеняващо спокойствие изпълни Роуг - чувстващ се в свои води. Всичко беше наред, още контролираше положението.Какво можеше да се обърка?
Свистящият шум долетял от ваденето на мечове изтръгна момчето от мислите му.
...Доста...доста неща можеха да се объркат.
Войниците атакуваха като по даден сигнал, рязко и смъртоносно - символ на военната им подготовка.Роуг инстиктивно, без дори да се замисля бе превключил на бойна скорост.Ръката му механично посегна към хълбока и след секунда новопридобитият меч лежеше удобно в нея - чакащ по нататъчни заповеди.
Младокът отскочи крачка назад избягвайки бързият набез.
-Не така приятелчета - каза той с присъщият си подмазвачески тон -играчките ви са доста остри, някой може да пострада.
-Доста нагъл език използваш хлапако! - кресна сърдито единият от едрите мъжаги, висок, силна челюст, широки плещи и суров синеок взор.
-Ако ще си говорим за възръст, тогава аз наистина съм просто един хлапак за вас.Ако си говорим за умения обаче - тогава вие сте две сукалчета, чакащи ме да им сменя пелените. -вметна язвително Роуг.
-Достатъчно! - ревна другият патрулиращ, а през това време острието му вече пореше въздушното пространство в полет към главата на бившият командир.
Роуг Шадоу бе безмилостен.Приклекна правейки крачка напред и с рязък замах отсече и двата крака на нападателя си.Последвалият нечовешки красък на агония накара и най-смелите от дебнещите наоколо крадци, моментално да си плюят на петите.Това обаче остана скрито от очите на противниците, а единият от тях хич не се мотаеше.С бърза маневра Роуг бе приближил максимално останалият самотен и объркан войник и отново атакува - фатално.Битката - ако изобщо можеше да се нарече битка - приключи.Всичко на всичко няколко замаха и край.Момчето си отбеляза, че май отново е въф форма и мислено благодари на семейството погрижило се за него.След това избърса кървавото си острие в пелерината на мъртвия си колега и извъртя взор към оскатеният мъж, лежащ в локва от собствената си кръв.Последва усмивчица.
-Ако отговориш на въпроса ми - поде той - ще се смиля над теб и ще те даря с бърза смърт, ако ли не - тогава ще се погрижа кървенето да спре и ще те оставя бавно да изтлееш в агония - проклинайки злата си участ и момчето на което избра да не съдействаш.
Изнемогващият войник погледна неестествено веселото лице над себе си и с мъка процеди.
-Питай каквото искаш...само побързай...


***


Голямата бална зала кипеше от живот и то лъскав.Полираните махагонови маси пръснати навред из просторното помещение искряха от чистота.Върху тях най-спокойно лежаха блюда от всякакво естество, а те на свой ред лежаха в искрящи златни,сребърни,порцеланови и стъклени съдове. Приборите за харанене около тях - отново искрящи - бяха подредени симетрично почти до съваршенство.Скъпите накити по китките,ушите,вратовете и пръсите на хората насядали около масите - приковаваха погледите върху себе си по онзи така искрящ начин, че в крайна сметка единственото неискрящо и гротеско нещо набиващо се на очи в залата бяха самите присъстващи-вариращи от разгонени елитни проститутки - до мазни и угоени чичковци с усти избълващи най-безочливо долни лъжи,клюки или обиди.
Масивните кристални полилеи искряха...
...Искряха и погледите на Роланд и Керигън.
-Хей Рол.
-Мм?
-Като гледам всичко това направо ми се приисква да го открадна.
-И на мен.
-Това странно ли е?
-Не.
-Надявах се да го кажеш.
Двете момчета се врътнаха и потеглиха в различни посоки.Ако приемем хипотетично, че двамата са опитни крадци и до известна степен точно с това си изкарват хляба -то тази зала за тях би трябвало да изглежда хем като златна мина - хем като извор на щастието.Сега, ако изключим хипотетичностите ще разберем, че е време някой от най-скъпите украшения да се запознаят с вътрешността на джобовете им.


***


-Добър вечер госпожици - поздрави ведро потаен момък групичка красиви девойки - подхилкващи се на разни пикантни клюки.
В очите на всяка блесна искра на жив интерес.Момчето бая си го биваше.Бе облечен с разпусната и леко разкопчана бяла риза с бухнали ръкави.Панталонът му бе изтъкан от фин червен плат съшит по ръбовете със златна нишка.Очите му тъмнееха а погледа му бе прям, безсрамен и дори леко нахален.Дали не бе от ориента?
Младежът прекъсна мислите им, сякъш усетил заинтересованоста им.
-Ще бъда прям дами - започна той - всички сте от хубави по-хубави, но просто няма да имам време за всяка една от вас по отделно.Нали разбирате не съм от тук и бързам - настъпи кратка пауза в която им позволи да се поокопитят от общо взето нахалните думи и да схванат идеята на мисълта му.-Коя от вас би била така добра да ме поразведе наоколо и да ме запознае с нравите на елитното ви общество?
Момичетата се спогледаха за миг и след това една през друга започнаха да дават най-разлини варианти на отговора "за мен ще е удоволствие".Само една остана леко в страни и до известна степен изглеждаше незаинтригувана.Ах как красива бе тя и следователно се превърна в цел номер едно.Русата и права коса стигаше до раменете и грацьозно се поклащаше при всяко едно нейно движение, сякъш коприна изложена на лек ветрец.Лицето и бе поразително, като започнем от сочните розови устни, продължим през малкото право носле и стигнем до красивите и очи, които не можеше да се определи какъв цвят са.В един момент изглждаха кафеви - в друг леко зеленееха. Погледът на чужденеца се сведе към изрязаното деколте на пищната розова бална рокла - прелест. Гърдите и бяха така сочни и издути напред, че заплашваха всеки миг да изскочат отвън, а тогава той щеше да бъде готов и моментално да ги хване.Момчето подмина останалите и спря пред нея - закривайки гледката и набивайки се на фокус.Без никакви церемонии се приведе леко напред и нежно я целуна по едната, а след това и по другата буза.
-Доста сте самооверен нали? - попита девойката след като се посъвзе от приятния шок.
-М'чи да, така мисля - констатира делово той.
-А хрумвало ли ви е, че вместо зелена светлина, може да получите плесник?
-Разбира се, но така си спестявам ония доста досадни увъртания около завързването на разговор.
-Бих казала, че поведението ви е доста странно - неусетно момичето бе завързало разговор и някак си не успя да забележи кога премина от едната крайност към другата.В началото мислеше наистина да го зашлеви ала нещо я удържа и в крайна сметка се остави да бъде погълната от чара му.
-Както казах по-рано - не съм от тук и традициите ви са ми чужди.

Нека изясним нещо в този момент та да избегнем объркването.Този потаен млад мъж не бе никой друг освем нашия нахакан фукльо - Керигън и в интерес на истината той не бе някакъв си потаен чуждоземец, а идеше от едно малко градче в покрайнините на империята, но това е история за друг път и сега ще кажем само, че страшно се забавляваше на приетата си роля, като интересн и мистериозен чуждоземец.

-Надявам се там от където идвате да има поне имена, иначе би било доста трудно, особено с обръщенията - каза девойката и взе чаша вино от минаващия наблизо сервитьор.Последва лек кикот откъм събеседничките и."Едно на нула за нашите" - казаха си те.
-Да съгласен съм - отвърна момчето и зарея замечтан поглед някъде над главата на русата си събеседничка, уж чудейки се.
-Е? - подкани тя.
-Е какво? - попита невинно той.
-Името! - натърти момичето.
-О, то е много хубаво, пък и има много приятно съкращение - занасяше се момчето.
-А няма ли да благоволите да го споделите най-сетне?! - в гласът на девойката ясно се открои раздразнение.
-Хмм...той я погледна прямо - ако се съгласите да ме разведете наоколо.
Група красиви девойки зяпаше тъпо една от приятелките си - отдълечаваща се безцеремонно хваната под ръка за потаен момък с тъмни коси.Моментът отмина с цялата си тържественост сливайки се със околната тълпа - последван от примирителна въздишка.


***


Две изискани дами лакомо поглеждаха към близкостоящ младеж, а той сякъш не ги виждаше.Явно бе дълбоко погълнат от размислите си и май само с похотливи погледи нямаше да мине номера.Бе се разположил удобно на едно ниско кожено канапе и замислено отпиваше червено вино от кристална чаша.Самото канапе бе в страни от навалицата - предназначено именно за такъв тип хора - търсещи уединение.От двете му страни се спускаха тъмни завеси закрепени за златни прътове излизащи от полираната - покрита с червен мрамор - стена.Пред него имаше ниска стъклена масичка - в момента отрупана с чаши, пълни с полуизпити или напълно изпити питиета.Сервитьорите по-рядко навестяваха краищата на залата понеже бяха заети в центъра и при тълпата.Очертаваше се една дълга вечер за тях.Същото важеше и за обекта предизвикал вниманието на двете дами.Доста необичаен бе той, пък и тази снежно бяла коса...
Госпожите леко се доближиха и си зашушукаха нещо, като не се отказваха навремени да мятат и неизменните си погледи, придружени с пърхане и мигли и тям подобни истории.
Реакцията на младежа се очакваше, даже бе леко позакъсняла.Извръщайки се към тях, той ги дари с лъчезарна усмивка и леко вдигна чашата пред себе си.
-А?!Какви ослепителни млади дами стоят до мен, а аз дори не забелязах - престорено се сепна той.-Май е от виното, което трябва да призная,е доста добро и тъй сладко завъртя главата.
Последва кокетен кикот от страна на "младите" дами.Момакът им направи поканителен жест с ръка и те мигом заеха местата си от двете му страни.Кожата на канапето меко изкърца под тежестта на плътните и добре оформени седалищни частни.В интерес на истината доста си ги биваше тия двете.
-Името ми е Айсак - поде той облягайки се назад - но вие можете да ме наричате просто Айс.
Дамите също се представиха с охота.Явно този младеж добре познаваше правилата на този тип запознанства с определена цел...
Така започна превзетото запознаване включващо всичките му там поклони,целувания на ръце, лицемерен смях и скрити намигвания.Всичко се движеше като на филм пред очите на "Айсак-Айс". Той обаче охотно го пропускаше покрай себе си без да си прави труда да запомня каквото и да е.
Краят бе очевиден за него.Както и да се казваха двете жени - продължителността на познанствот им несъмнено минаваше през някоя скътана спалня.Айс директно - макар и със заобиколки - ги поведе именно на там.


***


Принц Емералд се бе отпуснал спокойно в едно красло, претрупано с какви ли не бижута и скъпи орнаменти и така - крак върху крак и глава килната отегчено на една страна - рееше безгрижно поглед нейде из многоцветната тълпа.Естествено креслото му заемаше почетното място в дясно от императорското канапе - в момента празно.Около отегчения принц се бяха разположили някакви важни особи, всячески опитващи да привлекат азсеяното му внимание.
От гледна точка на Емералд обаче, всичко бе поредният фарс от клишета окйто композираше.Той даваше именно това на аудиторията - клишета.Лесно бе да ги манипулира.Играеше ролята на високомерния брат на императора, държащ се на подобаващото за един принц ниво.Всъщност него това хич не го интересуваше.Единственото съществуващо и интересно нещо за Емералд бяха две момчета,намиращи се в различни части на залата и които - както по всичко личеше - нямаха нищо общо едно с друго.Имаше обаче само едно сходство между тях и именно то бе привлякло интереса на императорския брат - странното им занимание.И двамата - като него самият - композираха клишета пред свои собствени аудитории, омайвайки ги.През това време доста ловко сваляха от заобикалящите ги най-различни скъпоценности и незабелязано ги прибираха в джобовете си.Бе вдъхновяваща гледка - почти като магия.
Под измамната галантност на момчетата се криеше сурова и безочлива истина, осезаема като безмълвни слова набиващи се в съзнанието - "Мислим, че имате много по-вече от колкото ви е необходимо".Очите на Емералд леко се присвиха.
"Керигън и Роланд" - каза си той и се извърна към златната си чаша инкрустрирана с рубини - пълна със силен концентрат.Не отпи...
...след още малко колебания се престраши и го направи.

глава шеста(не е цялата)
крадeц-убиец


Мастилено черното море се люшкаше бурно и неудържимо,изпръсквайки струи вода на огромна височина.Вятър обче нямаше - дори и лек бриз.Тогава защо и против кого се бунтуваше така и кой бе този неясен образ стоящ изправен върху гребена на една замръзнала във времето вълна?Странна работа.
Нещо лично се опита да се раздвижи нейде в дълбините, но не успя и легна повторно на дъното(и май бавно издъхна).
Поток изплетен от мисли,идеи и спомени се врътна вихрено като воден тайфун,разпери криле и литна към висините, оставяйки след себе си една съвършено чиста празнота в небитието на съзнанието.
Сетне то - съзнанието - приближи на фокус, изхъмка едно сподавено "здрасти" и се гмурна в тъмните води оставящо ясна закана след себе си, че повече нивга не ще се завърне на бял свят. Онзи на вълната май се забавляваше.
Цветовете взеха да се размиват, а сетне съвсем избледняха.
Някой, някъде реши, че е време за една богата закуска и незнайно защо бе от жизнена важност да е нещо добре изпечено и на кокал.Този някой обаче бе незначителен пред нашумелия проблем от хаос и бе оставен равнодушно да поеме мрачното пътуване към един тъмен ъгъл, да седне там и да излинее в дълока депрсия.
От небосклона закапа мазен дъжд или пък това бе едно нелепо слюнкоотделяне придружено с викане на "мама"?
Казва ли ти някой?Пък и въобще питал ли си?
Въпроси...трудно бе да ги задаваш и да им отговаряш с отлетели мисли и удавено съзнание.
Вълнояздещият проклетник най-нагло си стоеше и гледаше подигравателно.Един юмрук литна към него с бясна скорост и не уцели.Е, майната му тогава, нека си стои там и да се хили - все едно пък и кой го е грижа?
Светът бе черно бял, лишен от смисъл и може би малко сив.Със сигурност едно сиво нещо изплува на повърхноста и се залюшка по вълните на тази застояла буря.
О, виж ти - това било съзнанието(мъртвото съзнание) - отвратително!
Черни лешояди накацаха върху него и започнаха лакомо да го консумират, като сумтяха от блаженство и успоредно с това се проклинаха един друг с пълни човки.
Леко полеко безсмислиците еволюираха в някакви по-добри неща, но все още бяха далеко от каквато и да е представа за нещо смислено.
Един от лешоядите внезапно и без предупреждение погълна останалите намери си един плаващ дънер и кацна на него.След това се представи, но името му бе тъпо и следователно забравено за известно време.
Известното време изтече и онова име се върна със слова, че си е струвало да бъде запомнено.Бе нещо двъсричково от сорта на "Раз" и "ум" - "Разум" можеби - или пък бе "Лари"?Проклети имена все не можеха да се помнят.
Нахалникът на вълната извади голям лък и простреля лешояда преди да е успял да завърже интересен разговор за лошите метеорологични условия.
Светът пропадна и цялото разлюлано море започна да се точи в един - наскоро появил се - огромен сифон.Колкото по-вече се източваше то - толкова по-малък ставаше сифонът.Появи се и един метален душ, а дъждът се ограничи в диаметара му.
-Хайде вече да спреш да си фантазираш.
-Спри тази вода забога!Ледена е!! - развика се Керигън и отвори очи.В миг всичко странно се стопи, за да даде път на нещо още по-странно.Стоеше седнал и гол заел поза на зародиш в някаква неопределена и непозната вана, а на метър разтояние се бе разположил Роланд(или по-скоро някакво зло негово привидение) и имаше такова самодоволно изражение, че чак яд да те хване.
-Буден ли си вече а? - изгълголи злият роландов близнак и се захили.Керигън посегна да го цапардоса, но пак пропусна и се отказа.
-Искам да ям месо! - изрева той.
-Сигурно, сигурно - отбеляза Рол.
-Къде са ми дрехите?
-Какви дрехи?
-Такива дето ги обличаш!
-Няма подобни наоколо.
-Хей Рол, приятелю - би ли ми спестил всичко това, че нещо не съм във форма?
-Разбира се, щом си признаваш - съгласи се кротко белокосият младеж.
-А би ли продължил да бъдеш любезен и сподели с мен какво по дяволите търся тук,гол и с теб?



***


Два закачулени силоета, скришно си проправяха път през многобройната тълпа, скупила се около порутено кръчме забито в ъгъла на една задна алея, нейде из западните покрайнини на Файлален.
В други обстоятелства силоетите в черно, биха били ужасно подозрителни, но в момента перфектно се вписваха в околния пейзаж.Всякакви типове се навъртаха около прашната съборетина. Закоравелите пияници бяха готови да продадат спобствената си майка, че и други роднини - за едно питие.Лукави джебчии, дегизирани като търговци на всякакви боклуци се усмихваха дружелюбно и завързваха приятелски разговори.Ловци на глави се мяркаха по сенчестите места на двора.Той бе ограден от порутен керпичен зид и бе снабден с порта, криво висяща на едната си панта.По портата се мяркаха отчетливи следи от куп нозе, оставени от по-темпераментните бабаити - хората, които открито показваха, че с тях шега не бива.Интересното бе, че именно тия бабаити, които пускаха наоколо своите хрътки в една неспирна борба за надмощие и много много пари, се оказваха в списъка с мишени на ловците.Друг интересн факт е, че понеже сумата пари винаги бе определяща, много често се случваше да бъде обявена награда за главата на някой по-нашумял ловец. Всичко тук бе постигнало свой собствен извратен кръговрат, тъмна хармония и перверзен баланс.Едни се блъскаха да излязат, носещи полуизпити халби с алкохол, други пък се блъскаха да влязат - целящи да се сдобият със същите такива халби и на свой ред да ги изпият.От всички страни долитаха клетви,псувни и обиди, но те изглежда не смущаваха ни най-малко мълчаливите странници.Те с бързи резки движения си проправиха незабелязано път през карамбола от отрепки и спряха един до друг във вътрешността на бара."Пълна Скръб" - това бе името на прословутата кръчма а малко в страни от буквите, на табелата бе изобразена полуразтворена кесия със слато над която висеше черна ръка - лакомо разтворила кокалести пръсти. Дървените маси, хаотично разхвърляни по лекьосания под бяха заобиколени от разнебитени високи столове, някой от които, имаха нещастието да носят върху себе си пияните задници на разнородната сган.Голям барплод от греди заковани с големи гвоздеи се бе проснал неестествено пред отсрещната на входа стена. Роланд посочи с глава и пое към празните щъркели в единия край на тезгяха. Керигън се поразвъртя наоколо, но след като останови, че няма по-удобно място на което да седнат, се примири с досада и пое след белокосия си колега.Двамата не бяха обелвали и дума един на друг, още откакто напуснаха двореца рано сутринта.Рол знаеше, че когато му дойде времето, Кер ще започне да се вайка и в крайна сметка всичко щеше да се разбебре.
"Защо ли да си давам зор?" - мислеше си белокосото момче.
Един тъмен тип се понадигна иззад една от масите и взе да се въси и мръщи срешу новодошлите. Роланд подмина без да обръща абсолютно никакво внимание на неогледния сърдит чичка.Онзи май се засегна от безцеремонността му и понечи да става, стискайки дръжката на грубо кован стоманен меч.Миг по-късно ръката на Керигън легна на рамото му и тежко го натисна пак да седне.Мъжагата извърна поглед тъкмо за да види поздравителното кимване на Кер, последвано от явно потупване по дръжката на оръжието му.Кораж и решителност изчезнаха в миг и Керигън продължи необезпокояван.
Барманът се разсърди мислено на двамината появили се току що, понеже можеха да си спестят потайността и така да му спестят разкарването до края на барплота.
-Тук и без това никой не го е грижа за нищо и никого, за к'во ли се напрягат? - изхъмка под мостак той и тромаво затътри едрото си седалище премятайки олекьосана кърпа през рамо.
Един възръстен дядка, разбил се в креслото си се разбуди от пиянската дрямка и подхвана дрезгаво провлачена злокобна песен.

"Дванадесет глави на тезгяха - поискаха нявга от мен,"

Разнесе се гласът му и жужащото множество мигом притихна наострило уши.

"маркиран бях, веч аз на веки - попаднал във гористен плен."
"Пророчество с пръст на съдбата - наложи ми тежък товар,"
главите дванадесет да сложа - на свещения златен олтар."

-Ей, хайде престани вече да слушаш със страхопочитание тая песен и питай какво ще обичаме а? - каза Керигън в трети опит да поръча на заплеснатия барман.
-...какво...ъъ...А, да! - сепна се той - Какво ще обичате?
-Нищо, благодаря! - сряза го ядосано Кер, обърна му гръб и се подпря на бара.
За барманът можеше да се каже, че в момента е напълно изненадан и не можеше да реши как би трябвало да реагира.
-Две халби с пиво, благодаря ви - усмихна се учтиво Роланд, изкарвайки кръчмаря от патовата ситоация.Той заряза несполучливите си опити за разсъждения и механично се зае да изпълнява поръчката.Ей такива работи обичаше той, прости и ясни.
Някаква развратница погледна похотливо, но намръщената физиономия на Керигън я накара да размисли бързо и да прати взора си към нещо по-благосклонно.
Ей Рол, поде тихо и делово Керигън - нещо напълно естествено за такъв тип разговори в такъв тип барове - ограбиха ме.
-Момиче нали? - попита Роланд с поглед забит в равтовете с алкохол.
-Да момиче е - Керигън извърна поглед - но това не е всичко.
-Че какво по-вече? - Рол предчувстваше, че нещата ей сега ще станат още по-заплетени и трудни.
-Ами освем, че искам да я намеря за да си възвърна всичко откраднато в град в който има по-вече хора от колкото мога да преброя...
-Не, не! - запротестира Роланд.-Не го казвай!
-...аз я харесвам. - довърши Кер сякъш всичко това се изля от устата му по поръка на някой друг.
Плясването на ръката в челото на Рол го изтръгна от унеса и сложи край на изповедта му.
-Е поне вече знам защо ти ги няма меча,обеците и пръстена, тоест нашите подаръци за рожденния ти ден.
Керигън кимна и двамата се умълчаха.
-Помислих малко, каза Рол отпи от питието си(сервирано с неохота).
-И измисли ли нещо? - попита Кер по-скоро рутинно отколкото заинтересовано след това затършува из вътрешния джоб на плаща си.
-Да, но няма да ти хареса.
-Все едно, Керигън положи в ъгълчето на устата си една дъкга и и тънка лула - денят ми и без това е скапан и не виждам какво по-вече може да ме трогне.
-От всички момичета които си срещал и си имал избраш онази, която те направи на пълен глупак и на всичко отгоре нямаш ни най-малка представа как ще я откриеш.Няма никакъв шанс и дори да имаше - той би бил крайно невероятен.
-Е, все пак и ние сме способни на неща, които биха били определени като крайно невероятни нали? - попита Кер.След това запали лулата си и всмука дълбока глътка дим.


***


На една маса досами бара стоеше един доста силно изненадан мъж.Външния му вид бе съвършено нормален - вид на изпечен престъпник.Безлични лесно незабележими дрехи покриваха тялото му, а паралията бе прихлупил толова ниско, че когато посръбваше от питието си, чашата облизваше козерката и.Причината, поръди която бе изненадан бе видяното миг по-рано нещо, което още не можеше да определи как да категоризира.
Двама енергични младежи влизат в бара и успяват да се придвижат повдигайки едва отчетливо подозрение, което потушават на мига и тихомълком.
"Странно" казва си мъжът с паралията.Ако не друго, то поне хората навъртащи се тук, горе долу се знаеха един друг.Тия двамата, обаче виждаше за пръв път но се държаха така сякъш са стари хрътки по тия места.Начинът по който кимна белокосия и поведението на другия още по-вече разпалиха интереса му.Но това все още не бе изненадващо.
Мъжът с паралията започна да ги наблюдава опитвайки да дочуе за какво си говорят, но не успяваше.Докато се бе загледал втренчено в тях, единя извади лула и я захапа накриво, след това се приведе леко напред, щракна с пръсти.Момента на изненадата - на няколко сантиметра над ръката му пламна мъничко пламъче, което бе използвано за разпалка на тютюна в лулата.
Мъжът потърка очи,та да неби да му се привижда.След като отново погледна, белокосият бе положил длан върху пръстите над които допрееди миг гореше огънчето.


***


-Слушай, заговри Роланд и отмести ръката си, полагайки я обратно на дръжката на халбата.-Бил си много неща, но никога - чак толкова непредпазлив. - сериозноста в тона му бе недвусмислена.

Само като се сетя какво ще чета и се хилвам като зелка Малко си поприпомних назад, че да хвана нишката и после вече бях на пода от смях:


''Нека изясним нещо в този момент та да избегнем объркването.Този потаен млад мъж не бе никой друг освем нашия нахакан фукльо - Керигън и в интерес на истината той не бе някакъв си потаен чуждоземец...''

'-М'чи да, така мисля'-страхотен акцент на изразяване докарва, хе хе.


'-Къде са ми дрехите?
-Какви дрехи?
-Такива дето ги обличаш!
-Няма подобни наоколо.'


'-А би ли продължил да бъдеш любезен и сподели с мен какво по дяволите търся тук,гол и с теб?'-и аз това се чудя


'Някаква развратница погледна похотливо, но намръщената физиономия на Керигън я накара да размисли бързо и да прати взора си към нещо по-благосклонно. '-Колко ли е бил страшен, лол


'-Не, не! - запротестира Роланд.-Не го казвай!
-...аз я харесвам. - довърши Кер сякъш всичко това се изля от устата му по поръка на някой друг.'-Голяма ирония! Крадецът е обран и то изкусно, без да се усети


Хубаво е от време на време човек да види, че и в този раздел има живот. Миси за новата дозичка

и аз мерси за хубвите думи ; )

Прочетох го докъдето бях стигнала последно и май няма какво повече да добавя освен нещата, които и преди ти казах. Много добре се развива цялата история. Със съжаление виждам, че малко си го позарязал. Изпари ли се желанието да пишеш вече?

не : )

даже има още много и много, но просто нямам време да го препиша на компа понеже оригинала е писан на хартия

има още какво да почетете(за тези които са чели и искат да разберат напред )