Тук ли си… огледай се, небето отдавна не е било толкова синьо над теб. Почувствай този безкрай, вплетен в дъха. Пристъпи, пред разпад си сега, толкова силен… достигнал ръба на това, което си бил. Но сега… сега е различно. Времето отдавна напусна очите, болезнено ясно за теб.

Бил си тук и преди… някога, когато нямаше свят, време и мисъл. Отърси се от себе си, пепелта е единствено спомен сред тези земи. Знам какво дириш, но то не е тук… никога не е било. Времето е споменът, който ще те погуби, границата, която никога няма да пристъпиш… Ти не се нуждаеш от лице, оковите, впити в духа, са доказателство, че си обречен на това, което копнееш.

Пустиня… можеш ли да вкусиш от този пясък – безкрай, да се натъпчеш с него и запълниш жаждата си за смисъл? Ти не копнееш, ти се страхуваш, ти си скитник… ти си беглец, а реалността е твоят преследвач, винаги на метри от теб, с дъх от сребро, който те вплита в океан от материалност. Ти не си различен, безличността е тази, която те отличава от всичко, а крачките ти с увереност се врязват в океана от тишина. Късай дълбоко във себе си… там някъде заровен е Аз-ът, ала помни, че този затвор е различен, а палачът си ти, разрушител, съграден от разумност, която дарява ти Право. Защо достигна до тук, кому е нужно Сърце, което светлината отделя от мрака и океани разтваря във теб? Тръгни си веднага, преди изгревът да открие очите ти, преди стрелката на времето да започне отново кръговрата си вечен, впримчвайки те в своята болезнена цялост… В този лабиринт на смъртта човек не оставя следи, тронът е празен, от хилядолетия пуст, а ти не желаеш короната – Разум. Това, което приключва, не оставя следи, раните на същността стигат дълбоко дотолкова, доколкото дълбок си и ти. Коленичи този, който не разбира, ограничен от битието, което е приютил в себе си, окован от собственото си съществуване, лишено от цел, която може да бъде пристъпена. А ти копнееш за граници, нещо, което да спре тази последователност в теб и пътуване, приближаващи те към заветното събуждане, да те спре от самия теб, преди да си стигнал до това, което си и отвориш очи. Но вече е късно, дори прекалено. Можеш да почувстваш бурята, нали, тътена, разтърсващ материята, крепяща света, агонията, забила зъби в хоризонта и късаща… късаща с смисъл, късаща с имена и причини, късаща с чуждата гордост… късаща със всичко създадено. Звяр, създаден в дълбините човешки, облик, който няма отражение. Вплетена в разпадаща се от съмнения материя, тази буря расте, буря, която ще помете всяка основа, храм и земя, изкоренявайки съществуването в основата му. Огледай се, времето е залез, а спускащият се мрак на свобода те зове, колоните рухват в Човека, неговото величие отминава със разяждащата го гордост. Дни… месеци… години, има ли значение колко остава, ти си отвъд тази рамка, наречена край, ти си начало, белязан от това, което ще бъде, от новия огън, който ще проправи пътя към нови светове и земи, недокоснати от мисъл и причина. Ти оцеля, защото избра да продължиш, жертвайки същността си… продължи, защото пожертва това, което единствено не трябваше… жертва своята причина на същността да Е. Сега си безименен… последвай ме… тук, където няма нищо, освен празнота от безкрай. Остана една последна врата и тя се намира във теб.



Готов ли си…?