|
Това са двата текста. Основна тема - пътуване, път, разказ. Простичко казано. Ще помоля всеки, който гласува, да коментира защо е избрал съответният разказ. И разбира се, всеки, който гласува, хубаво да е прочел и двата.
1-ви разказ
Всеки път когато бяхме в леглото, отвън изглеждахме като тасманийския дявол на Дисни докато се движи. Онова анимационно малко торнадо. А в малкото време когато не бяхме в него изглеждахме толкова влюбени, че хората по улицата си вадеха телефоните да ни снимат . Бях толкова обичащ, че чак ме беше срам. За това се опитвах да харесам други жени по улиците, но си ги разкрасявах в главата като им слагах твои черти и на края винаги си представях теб. Караше ме да се усмихвам толкова много, че устата ми стана по-голяма от колкото беше преди да те срещна. Хората си мислят, че не можеш наистина да усещаш пеперуди в корема си когато видиш някой, но аз усещах цели рояци.
Странно е колко млад можеш да имаш тумор, който вече е пуснал разсейки. Никога не ми е хрумвало да мисля за личното ми здраве. Нито пък за това на близките ми. Винаги започваш да мислиш за него когато вече е късно. Не ти се сърдя, че пожела да умреш като куче* и избяга без дори да намекнеш нещо. Никога не съм могъл да ти се сърдя. Исках само да ти кажа, че нещата започват да изглеждат безсмислени без теб. Вече не ми е толкова тъжно, но явно ще е празно завинаги. Бях щастлив и глупав, а сега съм отегчен циник. Света не изглежда особено смислен без теб. Липсваш ми.
***
Хвърлих писмото в камината. Нямаше какво да го правя, но докато ти пишех имах чувството, че ме слушаше. Още е останало малко от топлото усещане да ти говоря. Излязох от къщата и минах през кръстовището.
Кучешки лай! Погледнах назад и чух около себе си какафония от звуците на нощния трафик. Срещу мен летеше огромен черен джип.
***
Събудих се в лодка без гребла. Суша не се виждаше, но около мен имаше толкова много лодки като моята, че навярно от горе изглеждахме като пасаж риби. Когато погледнах назад видях, че там е пълно с още толкова лодки и към тях някак едва, едва плуваха хора.
Всички ние се клатехме към някакъв огромен черен водовъртеж където първите бавно изчезваха в нищото.
В очите ми избиха сълзи от някакво мило щастие. Устата ми се изкриви в нещо като усмивка. Виждах на една от лодките пред мен, позната побеляла коса.
-МАМО!- Смеех се.- МАМО!- Живота е безпощаден. На края на дните си мама трепереше толкова много от паркинсона, че не можеше да ходи. Не можеше да каже нищо по-сложно от това, че иска вода защото забравяше мислите си преди да ги сподели. - МАМО!-Забравяше мислите си преди да си ги помисли. И все пак толкова много исках да е жива завинаги. Дори да не можеше да говори. Дори да не можеше да мисли. Исках просто да е там, за да мога да я гледам. Да я гледам как се храни, как спи, как диша. Започнах да се опитвам да избутам лодката. Едвам стигах до водата с ръце, но се бутах бавно към лодката на мама.
-Мамо! Мамо!- Тя се обърна към мен и ме изгледа хладно и празно.- Мамо! Това съм аз. Смеех се и подскачах. Тя замаха с глава и погледна напред.- Мамо! Това съм аз! Томи! Томи Мамо не ме ли помниш? - После погледна напред и лодката и стана по-бърза. Започнах да бутам с ръце, за да я настигна. Не ми каза и дума. Исках да чуя гласа и един последен път.-Мамо! Мамо!
***
Лодката ми бавно се клатеше към черния водовъртеж, като червей към дупката си. Ръцете ми бяха във водата, но не си спомнях защо. Около мен имаше хиляди непознати, с които редом плавах към нищото.
"томи" Чувах някакъв слаб звук зад себе си. Звучеше като леко потропване. Клатехме се като смъртници към бесилото. "томи" За секунда звукът стана по отчетлив. Някакво момиче вляво от мен скачаше върху лодката си. Виждах го едва. Всичко ставаше все по-размазано. "томи" . Устата му се отваряше и затваряше все едно говори, но не чувах нищо. Скоро изгубих интерес.
***
-Томи съжалявам, че заминах без да кажа сбогом. Беше ме страх да ти покажа какво става с мен. Но съжалявам, съжалявам, съжалявам, искам да остана до края с теб. Колко е щедър бог, че ни дава да бъдем отново заедно, макар и за толкова малко! Погледни към мен, погледни към мен, моля те! Моля те Томи! Още те обичам, погледни към мен, не бъди толкова жесток, съжалявам!- Писъкът раздираше въздуха, но Томи не се обърна повече.
***
Момичето изостана. Скоро лодката ми пропадна в черната дупка . Там имаше само мрак. Беше ме страх. Чувствах се толкова безпомощен. Нещо ме дърпаше с все сила за главата и аз не можех да спра да рева от страх. Не можех да спра да рева. Исках да кажа да ме оставят, но осъзнах, че не знам думите. И тогава очите ми бяха прободени от светлина. Не можех да спра да рева. Пред мен имаше човек с бяла престилка, а зад мен жена цялата обляна в пот, която дишаше тежко.
-Всичко мина успешно.- Усмихна се човека в престилката.- Имате си здраво момченце.- Жената се засмя щастливо.
Имах смътното усещане, че някъде в този град само дни по-късно ще се роди момиче което познавам от наистина много време и с което нямам търпение да се срещна.
* Когато кучетата се разболеят и остареят и усещат, че умират се крият така, че никой да не ги види и да могат да умрат сами.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
2-ри разказ
Вече бе тръгнал. Само лекото пропадане на снега показваше страните на Пътя. Подметките му дъвчеха нападалия преди час сняг, а върху главата му продължаваше да вали. Вятърът се усилваше, но стенанията му все още бяха слаби. Нямаше резките писъци на зимна виелица.
Светлината зад гърба му намаляваше все повече и повече, когато чу лай. Не можеше да се обърне. Позна кучешкото повикване, но продължи да крачи.
Ниското, но набито животно го изпревари, застана пред него отстрани на пътя, седна, и го поздрави втори път.
Той спря, погледна го. Падна на колене в снега, с пръсти, едва докосващи Пътя. Кучето се приближи. Черните петна се открояваха в снега, но, противно на всякаква логика, и бялата му козина сякаш грееше.
Прегърна го, а то облегна муцуна на рамото му.
Стана и продължи.
***
Пътят бе дълъг. И пуст. Всеки Пътник вървеше по своя път, ако и Пътят да бе един.
Сега носеше дълъг кафтан, а Пътят бе покрит с жълт, почти бял пясък, който при всяка стъпка се процеждаше надолу през ръба. Дълбок каньон, над който сякаш бе издигнат мост. Слънцето печеше, перестата му дреха едва трептеше, но той беше Пътник. Пътниците не усещат студ, глад, жега. Само пустота.
Сандалите му вече се изтъркваха. Това значеше, че скоро ще премине Нататък.
По стените на каньона се виждеха лишеи. Не подозираше, че могат да живеят тук.
Друг живот нямаше. Птици, зверове – всички живи същества не стъпваха на Пътя, освен тези, които Пътуваха.
Копнееше за вода. Не защото бе жаден. И жаждата не съществуваше тук. Просто нещо дълбоко човешко в него линееше за бистрата, хладка течност, притиснато от нажежения въздух и мътните, но все пак горещи цветове.
Не помнеше кога е тръгнал. Не знаеше кога ще стигне.
Да стигне? Пътят води ли до някъде?
Когато бе дете, един старец, беловлас, с приведена глава, сякаш постоянно уморен, с надебелели стави на пръстите от артрит, му бе казал, че всички пътища водят до едно място.
Но никой не знаеше докъде води Пътят. Само едно беше ясно – отиваше някъде Другаде.
Отърси се от излишните мисли. Усмихна се. Отново му останаха огромен куп излишни мисли. Всички мисли на Пътят имаха значение, така казваха.
Искаше му се старецът да бе сбъркал.
***
Не можа да повярва, че е възможно, докато не усети миризмата на пот от гонещите го. Чудеше се как чува звън на оръжията, с които искаха да го унищожат, когато бе немислимо да ги блъскат едно в друго.
Оръжия? Можеше да спре и да започне бой. Но не беше воин, а Пътник. И те не бяха воини. Оръжията им бяха вили, кирки, коси и сърпове. Зачуди се как всеки имаше нещо остро и тежко. Как никой не бе помъкнал просто един кривак.
Сякаш го чакаха. Някой изкрещя нещо, което сигурно беше „Ето!”, и после последваха само нечленоразделни звуци и крясъци.
Побягна, по-скоро по рефлекс. Никой досега не го беше гонил. Хора имаше, но те или не му обръщаха внимание, или просто го поздравяваха и отминаваха. Бе чул поздрави на хиляди езици. Някои от тях разбираше. Някои разпознаваше. Трети бяха абсолютно непознати.
Но те го гонеха. Усещаше желанието им да го убият. Да смачкат крехката му човешка обвивка до неузнаваемост.
Сякаш едва сега забеляза дъжда. Пътят бе твърд, само прахта се бе превърнала в летлива, рядка кал. Не, не беше порой. Просто дъжд. Хладен, бърз. Как можеше един дъжд да бъде бърз? Този някак съумяваше.
Надзърна зад рамото си и ги огледа отново. Бяха нисички, с мръсни, белезникави ризи и възкъси панталони. Боси. Той самият носеше подобни дрехи. Само плетената шапка на главата му го отличаваше, но бе хвръкнала нанякъде в момента, в който бе започнал да бяга.
Тичаше, без да усеща болка или умора. На Пътят нямаше такова нещо. Имаше страх, лудост, самота, но те не идваха от нищо в неговото тяло. Те сякаш проникваха отвън.
Не помнеше кога спря да ги чува зад себе си. Обърна се само за миг, но от тях нямаше и следа. Няколко дървета покрай Пътя, с гъсти корони и дебели, стройни стебла можеха да го опазят от дъжда. Но не можеше да спре.
Продължи да ходи, докато дъждът спря. А после – Нататък.
***
Сяда на твърдата табуретка, хваща непохватно лъжицата в ръка. Не е пипал прибори от цяла вечност. Миризмата на горещата супа му се струва непозната, макар някъде дълбоко в главата му да лежи фактът, че някога все пак е ял супа.
Възрастната жена се усмихва, когато успява да се окапе. Няколко пъти. Дъвче сухият хляб с ярост, но без нехайността на звяр. Може би самото движение на челюстите му доставя удоволствие. Преглъща, отпива от разреденото вино и продължава да яде.
Сам не разбира как жената просто го поканва, сипва му от къкрещата на котлона супа и сяда, гледайки го кротко и с тънка усмивка, без да обели и дума, преди да се е наял. Сипва му втори път, после и трети.
Лекият алкохол все пак го опива. В кръвта му се стеле кротко, но силно. Преглъща, вдига поглед и най-после проговаря:
- Б... благо...-гласът му отказва, насилва се и след леко прокашляне повтаря.-Благодаря.
- Няма защо, Пътнико.
- Яденето...-поема си дъх и продължава.-Яденето е прекрасно.
- Да.-съгласява се тя, продължавайки да се усмихва.
Става, покланя се, благодари пак и излиза.
Пътниците спират. Понякога. Пътят е вечен, но винаги има изходи. Изборът дали да спреш или да продължиш е твой. Много от тях въобще не спират. Никога. Но във всеки се таи нуждата да спре, макар и за миг, да бъде Пътник. Ще му се, ей така, да бъде Просто човек.
***
Твърда скала, като отломък, оформен в един безкраен блок. Извън пътя няма нищо – празнота. Онази, лишената от цвят, която нито е черна, нито бяла. Не е и сива, макар неговият ум да се опитва да я превърне в такава, за да не полудее при абсолютната липса на цвят. Трябва да е сива, повтаря си.
Като че от нищото изниква пейка. Пътят е малко по-широк, пейката е метална, яркобоядисана в червено.
На нея седи млада жена. Дори в тази позиция дългите й крака си личат. Косата й е къса, носът – малко клюнест.
От дясната й страна лежи кутия. Вади цигара, пали я, дръпва един-два пъти, протяга ръка и фините й пръсти я отстрани на пейката. Там има много черно-сиви петна, впили се в метала, неизтриваеми. Запалва три, четири, пет цигари, гаси ги.
- Здравей. – казва.
Той спира. Поглежда я. Наблюдава внимателно как пали цигарата от поредната клечка
кибрит, дръпва и гаси.
- Можеш да запалиш много цигари – казва тя.
- Но можеш да пушиш само една.
Подава му кутията, той сяда до нея и двамата пушат заедно. Изгасява цигарата едва на
косъм от филтъра.
***
Върви. Вече е влюбен в тихия звук на собствените си стъпки. Разстоянията нямат значение. Пътят продължава. Вече започва бавно да го разбира.
Пътят си е просто път. Пътникът го превръща в Път. Пътникът не ходи, а Пътят под него се движи.
Пътят сега е прашен, твърд, по-широк от обикновено. Погледът му не е съсредоточен в обувките му, както беше доскоро, или в хоризонта, както беше в началото. Очите му виждат прекрасно, но не гледат в нищо. Разфокусирани са в пространството пред него.
За втори път, откакто е на път, спира. Вижда разклонение.
По Пътя няма разклонения. Разклоненията са в душата на Пътника. От него се иска само да ходи. Сърцето му го води.
Няма табела, няма нищо, което да отличава лявата пътека е от дясната.
В миг го заливат спомени. Стотици, хиляди спомени от местата, които е посетил. Чувал е, че Пътниците се връщали за втори път на място, което вече са посетили, но само ако там е нещо, което ценят.
Той цени много от хората, много от пейзажите, много от местата, през които е минал.
Мислите му се превръщат в тънкия сигнал на празен ефир. Без колебание поема по едната Пътека.
След миг вече не помни коя точно е избрал. Няма значение. Не се обръща. Продължава да ходи.
***
Отново целият път е в сняг. Случвало се е много пъти, разбира се. Но миризмата на снега тук е различна. Звукът на снега е различен. Не вали, но все още е пухкав. Протяга ръка и го погалва.
За пръв път изпитва умора.
Чува лай. Бяло куче, с няколко черни петна, тича към него с всички сили. Препъва се в дълбокия сняг, преобръща се два пъти и пльосва точно пред него.
Кляка, погалва го. После вдига очи.
Дребното й, живо тяло трепти под големи кожух. Лицето й е изкривено – устните й се усмихват, очите й са гневни, скулите – ядосани, бузите – червени.
Прегръща го, и през два ката дрехи и дебелото палто усеща как сърцето й тупти с топовна сила.
После вдига очи към нейните... и Пътуването му най-после завършва.
_________________
|
а и във 2-рия това повтаряне на път, пътя, пътник ме подразни, предполагам е било с някаква цел, но у мен лично породи само негативизъм 
[/center]
