|
Няма тема! Напълно свободно писане. Гласувайте за един от двата разказа и кажете защо сте го избрали. Анонимно! Няма да се каже кой разказ на кой е.
1-ви разказ:
Оказа се, че килията не е толкова тясна, след като можем да правим толкова много неща в нея. Главно играхме камък, ножица, хартия и се хилихме като напушени, но на кого му трябват опиати, когато смята за забавно да играе камък, ножица, хартия. Някои биха го сметнали за глупав начин да прекараш последните си мигове, но ние отдавна бяхме заклеймили тях като "идиоти". Някак си не считахме за нужно да драматизираме толкова около обесването си. Не сме първите, няма да бъдем и последните все пак.
Ако бях гаден лигльо, бих ти казал колко много те обичам и как се радвам, че след около час ще умра точно с теб, а не с някой друг осъден на смърт грозник или с която и ще да е блестяща принцеса, която по случайност се е оказала в моята килия вместо теб, уви, няма да го кажа никога, защото не ми е в стила. Няма никакъв абсурден хумор в тази реплика, а и вече би било късно да спиш с мен, затова няма да има и никакъв прагматичен смисъл да го направя. Но все пак, ако имаше алкохол в момента, не бих го изпил целия, за да ти се наслаждавам максимално в последните си мигове.
След около пет минути камък, ножица, хартия ни омръзна. Явно бе, че си по-добра. Бях длъжен да го призная, за да започнем да правим нещо друго. Достойнството ми преглътна този малък бял флаг, който развях, за да започнем да правим нещо друго.
- Какво мислиш да правиш в ада? - изтананика ти с весела нотка в гласа си.
- А? Не знам, не съм го обмислил. Ще се пържа в казан, предполагам.- отвърнах аз изненадано.
- Аз пък мисля да избягам.
- Май все някой щеше да го е правил, ако беше възможно. А не съм чувал.- предположих песимистично.
- Ха! Преди изобретяването на скарата са си мислели и шишчетата за невъзможни! Ще съм първата избягала от ада обречена душа.
- Тогава няма да си обречена.
- Да де. Образно казано.
- Сега като започна...- замислих се. - Ако действително имам душа и ако действително се окаже, че тя трябва да ходи в ада... искам да спя с жената на дявола.
- Би било нагло. - отвърна ти, кимайки. - Наистина прекрасна идея.
- С какво ще запълним оставащото от последния ни час? - попитах дружелюбно, защото никога не съм бил особено идеен край теб.
- Да пеем ! Тъкмо ще по изтезаваме охраната. Би било забавно!
Започнахме да пеем. Охраната се премести на съседните килии, което доведе до невероятна еуфория, която от своя страна доведе до разваляне на хубавата песен, защото се захилихме и не успяхме да продължим с текста. Ако имах още 10 последни часа, съм сигурен, че това щеше да е най-бързо минаващия такъв. Минутите бяха като секунди, секундите бяха като стотни, а стотните като пуканки. Ако имах време, щях да ви обясня какво точно имам предвид, но разбирате, че съм ограничен.
Оставаха пет минути. Стояхме облегнати един на друг в ъгъла на килията. На лицето ти нямаше никаква емоция, нито на моето. От 10 годишен насам живеех в постоянен купон. Най-накрая разбирам как се чувстваха хората, който си тръгваха от партито и утре нямаше да са на следващото.
- Ставайте. Остана още малко. - каза охранителят с мрачен глас, какъвто имаха повечето охранители. Човек би сметнал, че основното умение на един съвременен охранител е да звучи заплашително.
Ти го изчака да се обърне и му се изплези. Станахме бавно, изтръскахме се от прахта на килията и запристъпвахме. Обувките ти мелодично потропваха по железния под на затвора.
- Дано в ада сме в една килия.
Аз мигнах два пъти и отговорих.
- Това беше най-милото нещо, което съм чувал.
- Ти си най-добрият съкилийник, когото познавам.- докато казваше това, лицето ти бе извито в лека усмивка. Май беше най-искрената ти лека усмивка, която съм виждал.
Пред погледа ни се откриха две висящи бесила. В момента бездействаха, но идеята, че след малко с малко помощ от гравитацията ще ни вземат живота, ме караше да ги мразя колкото човек може да мрази бесило. Не ми се умираше.
- Не ми се умира. - и реших да го споделя.
- Умирал ли си преди? - каза ти, вдигайки рамене.
- Не съвсем. - отвърнах аз.
- Тогава откъде знаеш, че не ти се умира? Може да е забавно.
- Мислиш ли?
- Аз ще се плезя, докато умирам. Винаги ми е забавно, когато се плезя, какво толко му е на умирането, че да направи разлика.
Следващите ми приумици нямах време да ти ги споделя. Все си мислех, че колкото и да е забавно умирането, фактът, че от утре ще съществуваме само като бавно забравящи се спомени в главата на някой ентусиазиран приятел, ми звучеше ужасно. Остава само да се моля да има ад, за да ви видя всичките отново. Дано пък пускат моята песен на купоните. И ако наистина има ад... ех, дано пък се окажем в една килия.
2-ри разказ:
"Обичам пръстите на китаристите. Харесвам начина, по който плавно се движат по струните на китарата, галейки ги, създавайки прекрасен звук. Харесвам и начина, по който се удрят в струните грубо и бързо, карайки ги да "викат" от болка."
- Хей. - казах, поглеждайки към човека, стоящ пред вратата ми. Отдръпнах се и му направих място да влезе в апартамента.
- Здравей. - отговори просто той и се наведе да събуе обувките си. Затворих вратата зад него и тръгнах към кухнята.
- Искаш ли нещо за пиене? - провикнах се докато продължавах да вървя.
- Чай. - дойде прост отговор от вратата. Докато чаках водата да се стопли, чух стъпки, насочващи се към хола. Мъжът, който сега вероятно прещракваше каналите на телевизора ми мързеливо, беше моя частен учител Китамура Сейо. Преподаваше ми от около две седмици, но аз не знаех нищо за него, освен името му. Всеки път, когато имахме урок, той идваше в моя апарамент и след около два часа си тръгваше. Нищо. Не знаех абсолютно нищо, а той сякаш знаеше всяка част от съзнанието ми на изуст. Понякога беше доста дразнещо, че дори отгатва мислите ми. В един момент сериозно започнах да се питам дали няма сила да чете умовете на хората. Взех чайника от котлона и налях вода в две чаши, след което пуснах по едно пакетче чай във всяка една. Набързо изкарах от шкафа няколко сладки и ги поставих в една чиния. Сложих всичко на таблата и се запътих към хола. Сейо се беше загледал в някакъв лист, а на телевизора течеше скучен исторически филм. Оставих таблата на масата и погледнах листа в ръцете на учителя ми.
- Искам да чуя. - по дяволите, той и неговите къси изречения! Някой ден наистина ще се побъркам с него. Той посегна към едната чаша с чай и разбърка течността преди да изкара пакетчето и да отпие, напълно игнорирайки ядосаните ми отблясъци. Въздъхнах силно и се завлачих уморено към спалнята, за да взема китарата си. Когато се върнах, телевизорът беше изключен, а сладките от чинията безследно изчезнали.
- Хей, можеше да ми оставиш поне една! - извиках сърдито, сядайки на дивана до него. Единственото, което получих, като отговор, беше повдигане на ръмене и забиване на лист хартия в лицето ми.
- Добре де, добре! Разбрах те! - казах с все още сърдит тон и поставих листа на масата пред мен. Разположих се по-удобно на дивана и поставих китарата в скута си. Хвърлих един бърз поглед към мъжът пред мен и, поемайки дълбоко дъх, започнах да движа пръстите си по струните. Първо съвсем леко, сякаш бяха най-чупливото нещо на света. Много нежно прокарвах пръстите си по всяка струна, създавайки една наистина красива мелодия. Затворих очи и се оставих да бъда погълнат от нежността, която разпръскваше китарата всеки път, когато я погаля. Можех да свиря и без да гледам нотите; не знаех песента, но някак си нямах нужда от тях, за да я изсвиря съвършено вярно. И после започнах да движа пръстите си по-бързо и по-грубо. Звуците станаха по-силни и твърди. Нежността и спокойствието, витаещи в стаята до преди минута, бяха изместени от болката и страха. Усещах, че китарата вибрира под пръстите ми, сякаш изтръгвах всяка важна част от нея само с пръстите си. Можех да кажа как се чувства тя от начина, по който излизаха звуците. Груби. Болеше я, но песента изискваше сила, така че не можех да спра. Най-малко учителят ми нямаше да е никак доволен. Отворих очи и погледнах листа, пеоследявайки всяка нота; скоро щеше да свърши. Съвсем плавно пръстите ми преминаха по всяка една струнаа, показвайки на китарата, че всичко свърши. Отново започнах да я галя нежно, опитвайки да я успокоя. И когато завърших мелодията, последният звук се разнесе в целия апартамент, карайки ме да потрепна. Чувствата на китарата ми се преливаха в мен всеки път, когато свирех, и в тези моменти можех да се закълна, че е жива. Вдигнах поглед и се всрях в Сейо. Той гледаше пръстите ми, които сега просто си почиваха срещу струните на китарата.
- Знаеш ли, че пръстите на китариста са същите като на мъж, галещ любовта на живота си. - погледнах го учудено. Това беше най-дългото изречение, което е казвал от както се запознахме, а сега възнамеряваше и да продължи да говори. Все още загледан в пръстите ми той каза. - Когато мъжът гали кожата под него нежно и леко, той си спечелва стон мек стон на удоволствие - стон, който китарата изказва чрез красивите звуци. А когато пръстите му се впият в кожата силно и грубо, той получава ниско ръмжене, което китарата показва със силна и пулсираща музика.
След това той просто стана от дивана и се запъти към вратата, оставяйки ме със зейнала уста.
- Чао. - чух само преди вратата да се затвори. Оставих китарата до мен и взех листа с песента от масата. Очите ми нарастнаха в шок, когато видях нотите. Частта, в която пръстите ми трябваше да са груби, бе промена. Отново взех китарата и започнах да свиря, започвайки от тази част. И заедно с усмивката, разпростираща се на лицето ми, меки и нежни стонове запълниха целия апартамент.
_________________
|
).gif)
