Самурай
Самурай (侍 в превод от японски "някой, който служи") е една от четирите основни класи в Древна Япония, а именно: самураи, земеделци, занаятчии и търговци.
Описание
Това са т.нар. защитници на Япония, воини, които живеят според свой неписан закон Бушидо (武士道|bushidō) - път на воина, споменат в края и началото на 16 век в произведението на Цунетомо "Хагакуре". Важна част от бушидо закона било сепукуто (切腹|seppuku) - самоубийствен ритуал, който позволявал на посрамен самурай отново да спечели честта си като премине в отвъдното, където самураите продължават да се водят от бушидо закона. Белег на самурайското съсловие били двата меча, опасани около кръста на самурая, както и характерната прическа.
Самураите в своето основно начало са били предимно кавалеристи - ездачи на коне, като тяхното основно оръжие били: лъкът или нагината - вид копие с извито острие. Доспехите им били пищни и красиви. Единствен шлемът на самурая бил направен от метал. Бронята наречена кузане била направена от кожа, лакирано дърво и коприна (за разлика от европейския ѝ аналог). Така самураят в бой бил подвижен и лек. Кузане била съобразена и с климата на Япония, който през определени периоди е влажен.
Като родоначалник на термина самурай се счита принц Ямато, за когото се носят легенди. Силата му била изключителна, както и смелостта му. Именно тези качества са характерни за самурая. Идеализирания образ на самурай включва в себе си готовността да умре по всяко време в полза, защита или по желание на господаря си. Да не изпитва страх, но единствено съжаление, както и да презира материалните блага.
История
Произход на самураите
Преди Хейен периода модела за японската армия е заимстван от китайската и е била пряко подчинена на императора. Освен робите, всеки мъж е трябвало да участва. Наричали са ги Sakimori (防人, "защитници"), но те не са свързани със самураите. В края на 8 век началото на 9 век император Каму решава да потуши въстаналия Хоншу, но армията която изпраща се разпада поради липсата на дисциплина и мотивация. Тогава императорът се провъзгласява за шогун и започва да събира войни, предимно от властващите фамилии.
Самураите произлизат от пазачите на императорския дворец и от личните пазачи на властващите кланове в и около Киото. Наричани saburai, служител, обещавайки защита и печелейки власт, чрез политически бракове скоро те започнали да превъзхождат самите аристократи. Накои кланове по произход били земеделци, принудени да се защитават от изпратените от императора държавни лица да управляват земите им и да събират данъци. Скоро те се обединяват, за да се защитават срещу по-власни кланове от тях. Те възприемат японския стил броня и оръжие и основават обединение под закона на бушидо .
След 11 век от самураите се очаквало освен да са добри воини, но и образовани. През време на управлението на Тойтоми Хидейоши било забранено на всеки, който не е самурай да носи каквото и да било оръжие. Ето защо носенето на двата меча била изключителна привилегия само за самураите. През близо 250 годишното управление на династията Токугава във феодална Япония цари мир. Висшите феодали - даймио (също самураи) били държани в подчинение благодарение на т.нар. санкин котай - закон на заложниците, според който даймио се задължавал да живее заедно със семейството си в столицата при шогуна, а през останалата част от годината да надзирава владенията си, оставяйки семейството си в столицата като залог за доброто си поведение.
Самураите през време на големия мир на Токугава остават в голямата си част безработни, тъй като тяхната единствена професия била войната. Мнозина започнали да упражняват други професии - търговци, селяни, занаятчии или монаси. Други отворили училища, където преподавали на други своите умения в боя. Така се появили самурайските школи по бойни изкуства. Често се случвало самурай да загуби работата си - обикновено служба при някой благородник и тогава се превръщал в ронин - буквално "човек вълна", носещ се без посока като морска вълна. Самураите без господар често прибягвали до непочтени методи за преживяване като разбойничество и грабежи.
За съвременни наследници на самураите в днешна Япония се считат хората от т.нар. Якуза - престъпните организирани групировки. Наричат ги още кабуки-моно, в превод "лудите". За кабуки-моно се говори още в древността, когато имало групи от шумни самураи, които се държали арогантно, предизвиквали безредие и паника сред населението, говорели на характерен жаргон, носели различни прически и дрехи от стандартните за времето си, и носели по-дълги от обичайните мечове.
Треска за самураи
Чест чрез битка – битка за чест
“Най-прекрасният измежду цветовете е вишневият. Най-благородният измежду хората е самураят”. Така една поговорка описва воинската каста на японския феодализъм. Елитните бойци са предмет на много предания и легенди. Изключителен патриотизъм, абсолютно презрение към смъртта, обожествяване на императора и безусловна вярност на шогуна, това са добродетелите, на които се гради “бушидо” – кодекса на честта за самураите. Превежданият като “Пътя на воина” морален кодекс съдържал неписаните правила, които един самурай (буквално сьмуряй = “някой, който служи”) спазвал през целия си живот.
Възходът на воинската каста бил тясно свързан с процеса на реприватизация на обществената земеделска собственост през 10-ти век. Управлението на имперския двор вече не било в състояние да контролира отдалечените области. В отделните провинции били назначени местни управители, които били овластени с полицейски функции от централното правителство. Появили се малки, боеспособни военни части. От военните поселници, волнонаемните селяни и издънките на провинциалните благородници постепенно се оформили прочутите воини на онова време – самураите.
Самураите – воини на шогуна
В началото самураи са били наричани въоръжените слуги в имперския двор и в благородническите домове. Независима воинска каста – така наречените “буши” – се развила след 10-ти век, когато имперският двор предоставил самоуправление на регионите, отдалечени от столицата. В строгото обществено управление по времето, когато Едо бил столица на шогуната (1603–1867), самураите образували най-висшата от четирите професионални касти. С въвеждане на всеобщата военна повинност през 1873 г., самураите се изправили срещу конкуренция от по-нискостоящите обществени слоеве. През 1876 г. им било забранено носенето на мечове на обществени места. Тяхното време свършило. Тяхната история се превърнала в мит, в обект на легенди и предания.
47-те ронин (“ронин” = самурай без господар)
Названието “ронин” идва от “ро” (вълна) и “нин” (човек) и означавало “човек-вълна”, тъй като животът на ронин бил непостоянен като вълна. През феодализма ронин са били самураи, васали от благородническо потекло, които трябвало да напуснат службата при своя господар и не са могли или искали да постъпят на нова служба. Най-известните ронин били 47-те самураи от Ако, които след смъртта на своя повелител Асано останали без господар.
По време на поднасянето на новогодишните приветствия към шогуна Токугава, Асано Такамуни – управител на провинция Харима – бил публично обиден от церемониалмайстора Кира Котсуке. Вбесен от подобно предизвикателство, Асано ранил своя опонент. Тъй като дори за изваждане на меч в двореца на шогуна се полагало смъртно наказание, управителят от Ако трябвало в началото на април 1702 по заповед на регента да извърши “сепуку” (ритуално самоубийство чрез разпорване на корема). След това неговата крепост, както и останалата му собственост, преминали във владение на правителството, а неговите самураи останали без господар. 47 от превърналите се в ронин самураи на Асано продължили да бъдат верни на своя повелител дори и след смъртта му. Под водачеството на Охоиши Кура те отмъстили смъртта на своя господар в нощта на 14-ти срещу 15-ти декември 1702 г. в столицата Едо. Убили Кира Котсуке, обезглавили го и оставили черепа му като трофей върху гроба на своя господар. Тази постъпка получила широк отклик и одобрение сред народа. Могъщи управители се опитали да повлияят на шогуна за помилването на самураите. Шогунът им отговорил: “Чух за изключителната вярност на някогашните самураи на Асано към техния господар. Това е нещо доста необикновено за нашето време. Аз с удоволствие бих им помогнал, ако законът не изискваше сепуку.” Така на 4-ти февруари 1703 г. 47-те ронин се самоубили по заповед на шогуна Токугава.
