Ъх, здравейте, не ме бива в самопредставяне, макар че съм нова тук...
Занимавам се от доста време с писане на разкази и фикове и реших да кача някои тук в очакване на критики. Ще ви бъда благодарна. =)
П.П. Хачико ми е псевдоним...
Ето някои разкази:

Безмълвният разговор

Кехлибарената светлина на залеза се прокрадваше през малкия прозорец и осветяваше клаустрофобичната стая с оскъдно обзавеждане и тънки стени с напукана мазилка, потъмняла от времето.
Двамата седяхме на дървените столове пред малката масичка за кафе, но не се гледахме в очите. Погледите ни блуждаеха и сякаш не забелязваха другия, макар и близостта ни.
Той извади кутия цигари от джоба на сакото си и след малко спирали от дим премрежиха лицето му, създавайки илюзията, че е по- далеч, отколкото е.
Аз вдигнах бялата порцеланова чаша пред мен с треперещи ръце и отпих от вече отдавна изстиналия билков чай. Течността докосна нежно устните ми, но те останаха все тъй сухи и повехнали като листата на някое умиращо цвете. Отново оставих чашата на масата и отпуснах ръцете си около нея.
Опитах се да намеря ново глупаво занимание, за да отвлека мислите си от него, но той отказваше да напусне съзнанието ми. Исках да говоря с него. Да чувам гласа му – топъл, мек, понякога твърд и груб, но винаги запазващ специфичния тембър на нежен и мил човек. Исках да го разпитам за отминалите години, за самотата, за щастието, за всичко, което много отдавна винаги споделяше с мен. Трябваше да му разкажа за себе си. Какво преживях. Как ми липсваше цялото това време. Как всеки ден сънувах ледените му сини очи, как се молех да се събудя от кошмара, в който живеех с него и как всеки ден усещах любовтта си да става все по-силна и по-силна. Той трябваше да знае. Но нито питаше, нито аз имах смелостта да започна болезнения разговор. Страхувах се от думите му, от реакциите му, от погледа му. Страхувах се да не срещне моя, да не потъна в него и отново да се изгубя, отново да забравя всичко, освен него. Не исках отново да ме боли, не исках да страдам, не исках да си спомням. Затова мълчах.
Отново придърпах чашата чай до устните си, изпивайки съдържанието до последната капка. И пак я оставих. Избутах я встрани. Заслушах се в мелодията на птича песен, звучаща меко през прозореца. Но дори тя не можеше да ме направи щастлива така, както преди. Не можех да се усмихна, виждайки подскачащо на асфалта врабче. Не можех да заплача, виждайки паднало гнездо. Не можех да запея така волно, както птиците на двора..
Той изгаси цигарата си в стъкления пепелник и за миг ръцете ни се докоснаха. За съвсем кратък лъжовен миг. Усетих меката му кожа да опира моята. Топлината му да ме обгръща. Само от една мнима ласка. Ала той отдръпна ръката си прекалено бързо за мен. Прекалено бързо взе със себе си надеждата, оставил в мен. Аз също се отдръпнах, страхувайки се, че ще усетя искрата още веднъж, че ще потъна в пожара и ще изтлея за пореден път, но не знаех дали пак можех да възкръсна. Не знаех дали имах силата за дори още един последен път. Не исках и да разбирам. Пак щях да опитам. Макар и да знаех истината, щях да рискувам чувствата си. Пак. Щях да пренебрегна обещанията, които толкова години си давах. Усещах как сама се погребвам жива. Как не искам да стана от стария стол и да изляза. Исках да стоя тук, обляна в светлината на залеза, но без да усещам неговата топлина.
Отново се заслушах, в очакване да чуя птичата песен. Но я нямаше. Сега бе тихо. Тихо и самотно като мен самата. Отворих уста, за да кажа нещо, но бързо я затворих отново. В този момент усетих онази любима нежна топлина. Той бе поставил ръката си внимателно и плахо на моята. Сърцето ми запрепуска бързо, уплашено от внезапната проява на загриженост. Несъзнателно вдигнах очи и срещнах неговите. Дъхът ми секна и се случи това, от което най- много се страхувах. Нямах силите да преместя погледа си. Стоях вцепенена и потъвах в сините дълбини, впити безмилостно в мен. Сякаш виждах животите и на двама ни, отразени в двете тъмни орбити. И тогава той извърна глава встрани, изкарвайки ме от глупавия наивен транс. Гледаше през прозореца. Проследяваше хода на почти залязлото зад хоризонта кърваво слънце. Но ръката му все още докосваше нежно моята. Аз притворих лениво очи, наслаждавайки се на момента, и после ги отворих бавно. Оставих погледа си да се плъзва внимателно по чертите на лицето му. По косите, челото, очите, носа, устните, брадичката. Бях щастлива, че макар и за кратко, имах възможността да го запечатам в съзнанието си за вечността.
Затова не нарушавах тишината. Не развалях красивия момент. Просто мълчах.

Хачико
(Под влияние на меланхолична музика
и вечни спомени...)

Това, което не виждаш

В този момент за мен имаше две неща, които – бях сигурна – щях да запомня, докато съм жива: изгрева и неговото беземоционално студено като камък лице. Контрастиращи и така допълващи се едно друго. Светлина и мрак. Така ми се искаше светлината да бъде в неговите очи, а не сякаш отнета от всичко около него.
- Няма ли да седнеш?
Отдръпнах очи от него засрамено, усещайки как румени облачета се появяват на бузите ми. Придърпах един стол близо до себе си и седнах възможно най- далеч от него.
- Скоро ще тръгвам. – гласът му бе мек, но прям.
- Знам.
Престраших се и използваки цялата си воля, си позволих да го погледна отново. Сините му очи не показваха емоции. Просто блуждаеха и бяха празни като моите. Безчувствените ни изражения се впиваха в другия и се опитваха да съборят защитната стена от безразличие.
- Няма да се върнеш, нали? – гласът ми издаваше колко всъщност съм наранена и се отвратих от факта, че показвам слабостта си.
Той не отговори веднага. Съзерцавайки дълбоките сини езера, които бяха очите му, осъзнавах, че води борба със себе си. Искаше да ме излъже, но знаеше, че това повече ще ме нарани. След няколко мига решителност озари лицето му.
- Не, няма.
Беше толкова спокоен. Завиждах му. Така исках да не издавам чувствата си.
Проговори отново, този път с лека усмивка, грееща на тънките му розови устни:
- Ако щастието можеше да приеме физическа форма, как щеше да изглежда, според теб?
Въпросът му ме изненада. Не очаквах да прояви интерес към толкова чувствителна тема.
Помислих малко.
- Стъкло.
- Защо?
- Това е първото, за което се сетих.
- Не е вярно.
Отново успя да разчете истинската ми същност. Не можех да го лъжа. Единствено той имаше облага от това.
- Добре... може би, защото стъклото е чупливо. А после, дори да бъде залепено, не е същото.
Усмивката му стана по – широка и той извърна глава, премествайки очите си от мен към прозореца и дълго наблюдава изгряващото слънце.
- И аз мисля, че е стъкло. Но не защото е чупливо, а защото е прозрачно. Виждаш през него. Не се забелязва. - Отново ме погледна, този път мило и загрижено. - Просто трябва да го погледнеш от друг ъгъл. То ще пречупи светлината и ще го видиш.
Имаше право. Човек не оценява това, което вижда, а това, което няма.
Той се изправи бавно и тръгна към вратата. Аз механично го последвах с малки бързи крачки, за да го настигна. Доближавайки се до него, усещах все по- болезнено колко всъщност се отдалечавам. Вече не плачех. Отдавна осъзнах, че е безсмислено.
Той отвори вратата с ключа си, но после не го прибра, а го остави в ключалката. Обърна се към мен и без да губи време в безчувствено съзерцаване на това, което му е до болка познато, се наведе и ме целуна учтиво по бузата.
Аз потръпнах и той отново усети бурята от чувства в мен. Сякаш е направил нещо грешно, се отдръпна, обу си обувките и излезе. Всичкото това, без да излиза от безмълвната си роля.
Дълго след това стоях на прага на вратата, мълчаливо гледайки към стълбите, където беше той. Думите му все още кънтяха в ушите ми като ехо, като молитва, като вик.
Трябваше да „видя” щастието си, а не да мисля, че току що го пуснах да си тръгне. Като вода, изплъзваща се от шепите.
Отдалечавайки се от мен, той ми подаряваше истинската радост в живота – свободата.
Ала тогава не го осъзнавах.
Сега е късно.

Хачико
/След 1ви сезон на Code Geass -
час по литература/

Според мен и двете неща си заслужават и са добре написани. Имаш един стил на изразяване който обожавам. Начинът по който описваш нещата-професионалист или просто вроден талант. Видях доста препинателни знаци, така че мисля, че си по-наясно с тяхната употреба от мен или поне си внимавала в час по литература. За нещастие написаното за мен се оказа крайно недостатъчно като действие, някак все ми се искаше да науча още нещо, по-скоро да се случи още нещо. Уви, то вече се беше случило и сега идваше само обяснението за него. Предполагам, че самата ти идея е била такава за това го приемам както е.

Бих прочела с удоволствие и други твои неща

solecito, много съжалявам за наклона, свикнала съм...
duffy318, радвам се, че ти харесват. Относно развитието на действието, само в един разказ съм наблегнала на него - първия ми. Просто така ми се очерта стила в следствие- като описание на обстановка и чувства.
Ето го и този разказ:

Няма я...

- Защо си тук?
Не ми отговори.
- Кого търсиш?
- Теб.
Погледнах я в ярките очи. Преследваше ли ме? Виждах я за пореден път и нямах обяснение за случващото се. Дори не знаех името й. Не смятах и да я питам. Просто исках да ме остави намира...
Тя стоеше в ъгъла на стаята и ме гледаше мило и спокойно, но в същото време и някак уплашено.
- Извинявай... – едва продума тя и в следващия момент я нямаше.
Отново бях сам в тъмната стая. Усещах хладина от вятъра по горещото си лице. Прозорецът беше отворен. Станах от леглото и мудно го затворих. Погледът ми я търсеше в мрака.
„Няма я.” Беше единственото, което си помислих.



- И после... хей, ти въобще слушаш ли ме?!
- А, какво каза?
Майка ми размахваше ръка пред лицето ми. Аз не й обръщах внимание. Бях вглъбен в личния си проблемен живот и не ми се слушаха нейните истории.
- От няколко дни си толкова разсеян и замислен. Каква е тази меланхолия?
След това продължи да ми задава подобни въпроси, присъщи на майка на шестнадесет годишен син. Кимах механично, ясно давайки й да разбере, че не ми се говори. Взех закуската си, прибрах я в чантата и излязох с монотонни крачки. Първото нещо, което доразвали настроението ми, беше ярката слънчева светлина, дзразнеща зрението ми. С изкривена гримаса на лицето тръгнах по малката уличка, която скоро щеше да ме отведе до поредния изгубен ден в училище. На няколко пъти мои познати ме поздравяваха, но аз дори не вдигах поглед от напукания паваж, за да ги погледна. Спеше ми се и ми се струваше, че големият камък встрани ще свърши по – добра работа от меката възглавница, чакаща ме на леглото у нас. В главата ми все още се прокрадваше най – нахално нейният образ. Момиче. Като останалите. Всичките многострадални Геновеви. Но тя беше по – различна... По досадна! Дразнеше ме! На всичкото отгоре ме правеше на луд!...
Само аз я виждах. Само мен преследваше. За бога, дори не знаех коя е, не, какво е! Опитвах се да си го обясня с нещо от рода на това, че виждам дъхове или че съвестта ми се прави на момиче, за да й обърна внимание, но все не се връзваше. Пък и тя не ми казваше. Просто стоеше край мен и ме гледаше тъжно. Почти не говореше. Ако искаше да ми каже нещо, досега да го беше направила, нали? Този... този... шпионаж, да, точно – шпионаж – ме изкарваше от кожата ми. Чувствах се като гелосан гей от някоя бой – бенда, преследван от фенгърла. Поне не пищеше, СЛАВА БОГУ, не пищеше! Тогава наистина щях да превъртя. Обаче някъде дълбоко, сред цялата ми ярост и всичките ми притеснения, някъде много дълбоко, мъждукаше светлинка на съжаление. Може би бе пробудена от погледа й. Този толкова топъл поглед, който в същото време ме смразяваше. Не можех да разчета чувствата й – страхуваше ли се от нещо?... Само знаех, че АЗ се страхувах. Да, страх ме беше да живея така, с тези големи чувствени очи, впити в плътта ми като хиляди малки игли. Усещах я дори когато не я виждах, чувствах я! Защо ми го причиняваше? Очевидно колкото и да си блъсках полу- заспалия мозък, не стигнах до какъвто и да е бил отговор. Вече навлизах в училищния двор и трябваше бързо да изтрезнея, за да не привличам излишното внимание на всичките противни хора на това противно място...
В цялото си старание да не мисля за нея, правих точно това. Така измина целия ден. Като се връщах по същата невзрачна уличка дори не забелязвах зловещата тъмнина, защото ми беше съвсем замъглено.
- Добре ли си?
- АААААААААААААААА!!!
В следващия момент сякаш наркотичното перде пред очите ми се превърна на черно нищо, а гърдите чак ме заболяха от неуспешните опити на сърцето ми да се отърве от мен. Когато се успокоих (което ми се стори, че отне цяла вечност), се огледах и я видях. Стоеше под старата лампа, която едва осветяваше бледото й лице. Стискаше дълките ръкави на блузата в дланите си, а едната й ръка бе до устните й. Гризеше нервно нокъта на палеца си. Май й беше студено.
Раздразних се от самия себе си. Първо прецених колко е неспокойна тя и чак тогава се сетих за моя некомфорт. Откога станах толкова мекодушен?!
- Какво искаш? – попитах механично и грубо.
- Изплаших ли те?
Вбеси ме още в началото, отговаряйки ми с въпрос. Но... не мога да го нарека наглост. Тя прозвуча толкова притеснено... Но това не ме интересуваше, не трябваше да ме интересува:
- Разбира се, че ме изплаши! Какво си мислиш? Че цял ден говоря с духове и ги посрещам дружелюбно по средата на нощта?!
- Не е толкова късно... – отвърна тя просто на моя яростен вик, пълен с цялото раздразнение, което таях в себе си, заради нея.
- Добре де... – коментарът й имаше смисъл и аз направих малка пауза, в която да обмисля какво да й отвърна. – Просто... Защо ме преследваш?
В гърлото ми напираха още мъчителни въпроси, но като я гледах колко е притеснителна, щях да бъда удовлетворен, ако отговори поне на този... Но тя не го направи. Стоеше до високата лампа с притиснати о тялото треперещи ръце, а очите й вече не ме гледаха. Впиваха се в неопределена посока, уплашени да посрещнат моите. Честно казано нямах проблем с това. Така мислех по – трезво, като не чувствах очите й, преливащи неопределено усещане в мен.
- Съжалявам...
Бих казал, че събра малко смелост да отговори, но определено не беше така. Гласът й трепереше нервно.
- Не се извинявай. Просто искам да знам защо си тук.
Тя сякаш не ме слушаше. Отново не отговори.
- Виж...
Прекъснах думите си. Глух звук, идващ от края на улицата, привлече вниманието ми. Вгледах се в далечния мрак, но нищо не виждах. Изведнъж дъхът ми секна, очите ми се разшириха и краката ми сякаш потънаха в неизсъхнал цимент. Кола без светлини се движеше с бясна скорост срещу мен. Причерня ми, това беше краят, от страх стиснах очи...
Май не умрях, защото надали в ада (закъдето съм аз) се чува скърцане на гуми. Рязко отворих очи, сякаш събуден от кошмар, и първото, което потърсих с поглед, бе момичето. То не бе мръднало от мястото си. Гледаше към пътя с онзи меланхоличен поглед. Аз бързо го проследих и видях какво го привличаше. Колата не се движеше, но бе на най – много метър от мен. Огледах я с недоверие и преглътнах тежко. Предната лява гума бе пропаднала в огромна дупка и едва ли не беше смачкана от удара. „Това го нямаше, когато идвах насам.” беше единствената мисъл, която се прокрадна в сега изплашеното ми съзнание. В този момент не дишах, усещах едри капки ледена пот да избиват по челото и врата ми. Шофьорът излезе, псувайки на език, който не разпознах и започна да вади инструменти от багажника си за поправка на гумата.
Бързо отърсих глава в желание да проумея случилото се, но не помогна. Странен глас се обади в мен и ми подсказваше, че нещо не е наред. Вгледах се в момичето и този път блуждаещият й поглед ме уплаши повече от всякога. Тя ли направи това? Благодарение на нея ли съм жив? Този глас в мен вече се превръщаше в ужасяващ писък, предупреждаващ ме да бягам. Краката ми не възнамеряваха да ме чакат, докато взема решение, ами сами тръгнаха. Сякаш бяха омекнали, олюлях се, но събрах сили и побягнах към дома си, който не беше далеч от тук. Изблъсках входната врата и нахълтах като взломаджия. Добре, че все още нямаше никого, иначе щях да предизвикам истинско произшествие. След като треперещите ми ръце най – накрая успяха да наблъскат ключа в ключалката и да го завъртят два пъти, аз се строполих безжизнено на коридора. Така сигурно съм стоял поне един час, гледайки мъртвешки тавана с отворена и пресъхнала от стрес и умора уста. Навън се чу гръм от далечината и ситни капки дъжд зачукаха по стъклата на прозорците. Бавно се изправих, придържайки тежестта си, като се опирах на шкафа за обувки. Погледнах навън и усетих как сърцето ми постепенно нормализира ударите си, а ускореното ми дишане се успокоява. Дъждът винаги ми е влияел добре. В далечината се мерваха светкавици, осветяващи високите сгради, а след тях се долавяха глухи гърмежи. При всяко внезапно осветяване виждах като на филмова лента нейното лице...
Дългата й коса...
Кърваво червените й устни...
Големите й тъжни очи...
Нямаше съмнение – тя притежаваше нечовешки сили... И ме преследваше, а аз не знаех защо.
Мислите ми, които така или иначе не бяха въобще подредени, се прекъснаха от хлопването на входната врата. Родителите ми се прибираха. Пред тях не трябваше да давам признак на замисленост или притеснение. Достатъчно бяха подозрителни, критично важно бе да запазя хладнокръвие... Макар че отвътре горях от въпроси, несигурност, съмнения, а неспокойствието ми растеше с всяка изминала минута. Страхувах се и от следващата ни среща, а то задължително щеше да има такава – със или без моето желание...



След поредната безсънна нощ, изразяваща се в гледане на тавана или следене на проблясващата светлина от прозореца, се изправих от леглото, разбира се замаян, а всяка крачка изобличаваше несигурността ми въобще да се движа. Поведението ми ме раздразни. Страхувах се като малко дете. Това сравнение ми помогна, по – скоро предизвика, да придобия по – уверен вид.
- Добро утро! Как спа?
- АААААААААААААААААА!
Но се очакваше току що придобитото ми сравнително добро настроение да изчезне като пукнал се сапунен мехур. Момичето седеше на перваза на прозореца с отпуснати крака, а ръцете й, както винаги, бяха свити към тялото й. Сега след тази нейна толкова неочаквана поява страхът ми бе изместен от гняв.
- Заклевам се, ако още един път ме стреснеш така...
- Съжалявам...
Щях да продължа с нещо, което със сигурност да я накара да ме остави за поне седмица, но това нейно извинение винаги ме възпираше. Не заради самата дума, а заради изражението й. Беше толкова искрено.
- Ох... защо си тук, кажи ми, искам да знам!
Не се учудих, когато не получих отговор. Но бях твърдо решен да разбера за способностите й и защо е винаги край мен.
- Моля те, отговори ми, какво искаш от мен?
- А-аз? Нищо!
За разлика от друг път сега отговори живо и с изкрящи очи.
- Защо тогава ме преследваш?
Сигурността й бързо премина в притеснение, а бледите й страни леко поруменяха. Не обичах сериозните разговори и не бях свикнал на тях. Усещах как и аз се смущавах. След краткото тягостно мълчание отново отворих уста, за да кажа нещо, което дори не бях добре обмислил, но чукане на вратата ме прекъсна. Майка ми. По навик викнах „Влез!”, без да се съобразявам с гостенката си.
- Чух те да говориш. Има ли някого тук?
- Не, аз...
Трябваше да измисля някаква лъжа, но бях сигурен, че ще е прекалено глупава и си замълчах.
Като всяка сутрин майка ми отвори прозореца. Но сега за първи път това привлече вниманието ми, защото не бях свикнал на тази интересна гледка: все пак тя не виждаше момичето... и по – добре...
Но ненадейно майка ми закачи кристалната ваза на перваза. Момичето рязко я погледна, вазата се олюля като паднала монета и постепенно зае първоначалното си изправено положение.
- Слава богу, не падна! Извинявай, сине, това е любимата ти ваза...
- Няма нищо!
Опитах се бегло да се усмихна. Майка ми каза още нещо, но аз не го чух, и излезе. Връщайки се в реалността, си припомних всичките проблеми, които ми носеше това момиче. Но то сякаш не разбираше смущението ми или не му обръщаше внимание:
- Хубава ваза! Щеше да е много жалко, ако се беше счупила.
Загледах се някак учудено към нея. Тя докосна съвсем леко вазата с пръст, наведе се и започна да оглежда многото разноцветни хризантеми в нея. Гледайки я замечтано, почти забравих притесненията си, но тъй като все още мислех трезво, успях да я заговоря отново:
- Спри да използваш сили! Ако ще стоиш и не мога да те разкарам, не ми напомняй за присъствието си!
Думите ми наистина бяха груби и резки. Усмивката от лицето на момичето изчезна и то се дръпна от заниманието си с цветята.
- А-аз знаех, че обичаш тази ваза и...
- Няма значение, щом е било писано да падне, ще я оставиш да падне!!!
В яростта си да й докажа, че не трябва да се бърка в случващото се, аз грабнах вазата, разливайки вода по пода и я запратих с всичка сила към стената. Тя се строши на няколко едри парчета, а цветята се разхвърчаха и нападаха безжизнени по пода. На стената остана голямо мокро петно, което прикова гневния ми поглед за няколко минути, които ми трябваха, за да се успокоя. Бавно погледнах към момичето, надявайки се да не е там... Но за жалост беше. Вместо да зърна уплашен и ужасен поглед, както очаквах, тя гледаше мило и някак тъжно. Стана от перваза, внимавайки да не настъпи стъклата по пода, наведе се и взе една ярко жълта хризантема. Очите й бързо се откъснаха от цветето и се впиха умолително в мен:
- Може ли да я взема?
Това нейно спокойствие ме влудяваше! Сякаш не забелязваше моя гняв, а го попиваше и той се изгубваше, оставяйки единствено лош спомен, който тя непременно искаше да задържи.
- Вземи го! Вземи ги всичките, ще ти донеса и още, само се махни и повече не се връщай!
Зъбите ми скърцаха нервно, защото се стараех да не викам и да карам росителите ми да ме мислят за луд. Но все пак това хабене на нерви имаше ефект. Момичето се дръпна назад, стискайки хризантемата и погледна навън с насълзени очи. В следващия момент го нямаше.
Аз въздъхнах тежко и седнах на леглото, което изскърца цякаш негодувайки. Моментната ми радост, че се отървах от момичето, се оказа мнима и бе изместена от разкаяние. Почувствах се зле. Не трябваше да й викам така. Тя ми спаси живота, а аз не само че не й се отблагодарих, ами и я нагрубих. Но бях сигурен, че тя не съжаляваше за постъпката си. Макар и това, налегна ме тъга. В друг случай бих се надявал повече да не я видя, а сега... Сега нямах търпениие да отида при нея и да я погледна в очите, безмълвно искайки прошка. Мечтаейки за този момент, я виждах на голяма картина, като на старите известни художници, виждах очите й. Те ме гледах тъжно, изпиваха ме, искаха да ми кажат нещо... Но аз не го разбирах...



Вечерта на връщане от училище, когато вървях по невзрачната уличка към дома си, спрях на онова място, където стоеше тя миналия ден – под лампата. Голямата дупка, в която бе пропаднала гумата на колата, я нямаше. Нямаше го и момичето. Поклатих глава и продължих да вървя. Бях толкова глупав. Исках да ме остави, не трябваше да съжалявам, че й виках, още по – малко пък да искам да я срещна. Беше нелепо. С тези мисли съжалението ми се разсея. Прибрах се у дома преди родителите си, както обикновено. Бях гладен. През деня нямах апетит и дори не бях пил вода. Включих газовия котлон, за да стопля малко храна от хладилника. Тъкмо щях да седна на масата, губейки време в чакане, когато звънна телефонът. Отидох до всекидневната и го вдигнах. Беше някакъв далечен роднина, който трябвало да предаде нещо на родителите ми. Не го слушах много, само записах някакъв телефон и оставих бележка на масата. Докато човекът говореше бавно сякаш ме приспиваше, ми замириса на изгоряло. Първоначално се ядосах, че съм претоплил яденето, но в следващия момент ме побиха тръпки. Ужасно предчувствие се прокрадна в мислите ми. Нещо ме стегна и изтървах слушалката на телефона. Стремглаво и без много да се замислям нахълтах обратно в кухнята. Вцепених се. Въздухът ми сякаш свърши. Всичко бе в пламъци. Огънят ми пречеше да мисля трезво и аз направих фаталната грешка да се паникьосам. Не можех да пусна водата, защото всичко около чешмата гореше и аз единсттвено можех да гледам как всичко се изпепелява и стопява бавно. Закашлих се от гнусния черен дим, който се отделяше от изтеклата газ. Мараната, танцуващя пред очите ми, ме опияняваше. Всичко сякаш се движеше, отдалечаваше се, после се няклони рязко. Падах...
Кристалната ваза... На парчета... Цветята по пода... Тъмнина...



- Сине, сине, какво има? Защо си на земята? Добре ли си?
Чувах приглушено гласа на баща си. Отворих плахо очи и се загледах в размътения му неясен образ. Веднага си спомних защо изпаднах в безсъзнание и се усъмних, че това е някаква илюзия. Беще невъзможно да съм жив! Как тогава...
Огледах се и видях, че кухнята е в прекрасно състояние и съвсем чиста. Скочих от земята като опарен, пренебрегнах притеснения си баща и влязох в стаята си, затръшвайки вратата.
- Къде си? - огледах се, нямаше никого. – Покажи се, знам, че си тук!!!
- Здравей!
До ушите ми достигна звънливият й глас. Погледнах към прозореца и я видях. Стоеше права и не ме гледаше. Беше с гръб към мен. Исках да се доближа до нея и да й благодаря, но се страхувах. След няколко минути тягостно мълчание, аз пристъпих напред и събрах смелост да я заговоря:
- Благодаря ти за...
- Няма нищо... Пак заповядай...
Не знаех как да разтълкувам тази нейна припряност – досадно ли й беше или се чувстваше зле заради ужасното ми поведенение към нея? Не бях добър в разговорите с момичета, просто не ги разбирах. Затова нямаше да я разпитвам – сигурно щях още повече да я разстроя.
Приближих се още малко... и още малко... докато най – накрая застанах до нея, но все още нямах смелост да я погледна в тъжните очи. Взирах с в тъмнината навън и се опитвах да измисля някаква тема, но нищо не ми идваше наум. В този момент, усещайки я толкова близо до себе си, можех единствено да мълча и да се надявам тя първа да проговори. Но и тя не обелваше дума. Също като мен, стоеше безмълвно и гледаше навън през прозореца. Очите й бяха толкова ясни, толкова чувствени, че сякаш ги усещах в себе си, сякаш тя преливаше в мен, макар и в този момент на дистанция. Беше тихо, не се чуваше шума на града или поне на мен така ми се струваше. На няколко пъти хвърлях бегъл поглед към нея, „открадвайки” си малко от унилото й лице, което да стискам за спомен, докато не се обърна отново и не се фокусирам на друго. Не знам дали тя забелязваше това мое любопитство, нито един път не ме погледна. Явно се задоволяваше с това да е близо и да ме усеща. Тя бе толкова емоционална, че надали щеше да издържи преливащия ми от емоции поглед. А аз не знаех дали ще издържа нейния...
Не знам колко време отне това безмълвно общуване между нас двамата, но ми бе достатъчно, за да изпитам нужда да чуя гласа й:
- Съжалявам за държанието си... не трябваше да ти викам...
- Не се извинявай!
Тя повиши тон живо и уверено, което принуди и двамата да се обърнем в лице. Бе толкова развълнувана и това се четеше в очите й... но имаше и нещо друго... Защо не можех да разбера какво е? Защо тя не ми казваше? Трябваше да знам! Но не знаех как да попитам... Дори вече не бях толкова сигурен, може би беше само илюзия, може би беше отражението на моите очи в нейните, може би не съществуваше, а аз исках да го намеря. Аз го търсех! И сега, когато го намерих, го отхвърлях, не му повярвах!
- Извинявам се, защото трябва, защото съм виновен.... Не искам да ми се сърдиш!
- Не се сърдя, моля те, не ме разбирай погрешно, аз... аз... просто исках да ти помогна... Исках да съм до теб...
Това бе най – смелото нещо, което тя ми бе казвала, откакто я познавах. Сега бе най – уверена в себе си... Но аз не бях. Не можех, не исках да й повярвам.
- Ти си просто илюзия. Ти не съществуваш. Само аз те виждам. Никой друг.
- Знам, че не съществувам. Може би това, че ти ме виждаш, че ЗНАМ, че ме виждаш, ме задържа тук и не ме оставя да си тръгна.
- А ако не те виждах?
Това не беше правилно. Тя не трябваше да остава. Не принадлежеше сред нас, живите. Тя трябваше да си тръгне, а аз трябваше да й го кажа. След тези думи тя разбра намека ми. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги задържа и нищо не отговори. Наведе глава и отново погледна навън.
- Искаш ли да си вървя?
Гласът й беше толкова тих и трепереше. Аз едва я чух. Беше наранена. Но това не ме спря. Аз продължих, сякаш бях от камък и не усетих какво й причинявам:
- Да...
Тя не ме погледна повече. На лицето й се появи бегла тъжна усмивка, която бързо изчезна. За пореден път изместих погледа си от нея към мрака навън и се замислих. Тя отново ми бе спасила живота, а аз не направих нищо друго освен да я нараня. Но тя трябваше да си тръгне. Не трябваше повече да гледам тези тъжни очи нито да знам какво е това чувство, което гори в тях. Не исках...
След малко мислите ми за нея преляха в тишина. Мъртва, безчувствена тишина. Не усещах нищо, не чувах нищо. Топлината от вълнение бързо премина в самотен студ. Навън все още беше тъмно, както вътре в мен. Погледнах встрани. На перваза на прозореца имаше ярко жълта свежа хризантема. Посегнах да я взема. Приближавайки бавно и плахо ръката си към нея, тя постепенно започна да изсъхва. Малко преди да я докосна, спрях и дръпнах ръката си. Цветето беше мъртво. А нея я нямаше...

Хачико

(Първи разказ)

П.П. Да, води се от името на момче, просто ми беше интересно, но съм момиче...

Оу, ти си ги пуснала и тук! Сега ще ти кажат, че можеш да пишеш и ти ще спреш да се подценяваш, нали?
Този разказ "Няма я" ми е любим. Наистина е много добре написан, както всичко друго. В разказите ти се усеща напрежение и както каза duffy318, някак си на читателя му се иска да разбере още нещо. Ами... то няма какво повече да се каже. Продължавай да пишеш!

За подценяването не обещавам...
Аммм... това е разказ, който подарих на една приятелка за рождения й ден! ^^

Щастие

- Кога ще се върнеш?
Тя ме погледна леко укорително и не отговори, а продължи да се суети около вехториите и багажа си. Цял ден им отделяше толкова внимание.

Happiness is just outside my window
Would it crash blowing 80-miles an hour?
Or is happiness a little more like knocking
On your door, and you just let it in?

Досега се бях концентрирал само и единствено върху нея. На лицето ми се появи непринудена усмивка и очите ми погледнаха встрани, за да ми помогнат да не мисля за предстоящите събития.
Огледах светлата стая.

Happiness feels a lot like sorrow
Let it be, you can't make it come or go
But you are gone- not for good but for now
Gone for now feels a lot like gone for good

Всичко се виждаше ясно, защото пердетата бяха свалени и през прозорцита навлизаше жаркото слънце, което редките съсухрени клони на есенните дървета с малкото останали по тях пожълтели кафеви листа не скриваха, а пускаха свободно да прелива между всички шкафове и мебели.
Старият и прояден от молци диван беше покрит с похабен и пожълтял от пране чаршав. Вероятно преди е бил бял, защото ясно личаха отделни светли петна. Не беше достатъчно дълъг и прогнилите дървени крака на дивана изцяло се виждаха със своите различни по големина дупки от термити.
Вляво на тази толкова меланхолична гледка контрастираше новотапицираното кресло. То бе покрито с прозрачен найлон, осеян с капки засъхнала боя.
Пред него – масата. Никога не бе изглеждала толкова празна. Покривката с ръчно бродирани цветя липсваше, а голото дърво лъщеше от части – където бе останала лакирана повърхност. Малката кокетна ваза, в която всяка пролет иаше много теменжки, вероятно бе прибрана при останалите чупливи вещи, но и тя – като всичко останало – щеше да бъде забравена. Без своите теменужки, набрани от момичето, тя беше ненужна и само събираше прах.
Телевизорът, който стоше върху шкафа до стената, също го нямаше. На негово място имаше чиста правоъгълна следа, а около нея сив прах. Явно наскоро са го преместили.
Кашони и чували имаше навсякъде. С различна големина, различна форма – в зависимост какво имаше в тях.
Стените също бяха пусти. Картините преди им даваха живот, но сега изпъкваше напуканата мазилка и създаваше тягостно усещане. Задушаваше ме. Дупките от пироните, на които са били окачени, бяха толкова много. Опитах се да си възпроизведа детските спомени, но всичко бе толкова различно. Като поънал в тежка мъгла, не виждах същите усмивки, същите хора.
Чувствах се като старец, върнал се в къщата на село, в която се е родил. И тя не му говори нищо. Ако не знаех, че преди съм идвал тук, щях ли да разпозная всичко? Единствено тя ми напомня за това място. Наистина ли преди съм бил толкова сляп, че да виждам само нея, а дори да не знам къде съм?
Чух шумолене и отново преместих погледа си към нея. Беше се навела и прибираше газена лампа в един от многобройните чували. Като се изправи, видя, че я гледам, усмихна ми се и продължи да опакова всичко останало.
Исках да говорим. Имах толкова неща да я питам, толкова много неща да й кажа. В този момент времето за нас беше спряло и въпреки това, аз го усещах да ме притиска. Скоро щях да се разделя с нея и никога повече нямаше да я видя. Искаше ми се да тръгна с нея. Но не можех. Нещо ме задържаше тук. Трябваше да остана.
- Ох, не мога да го отворя, ще ми помогнаш ли?
Нейните думи отново ме върнаха в реалността. Видях, че се опитва да отвори куфара си. Станах от дървения стол – единствения непокрит с нещо, и макар че той изскърца недоволно, отидох до нея. Тя спря опитите си и се отдръпна с въздишка от умора и скрито облекчение, че има някого до себе си.
Куфърът беше заял. Не се учудих – бе й оставен от баща й – дръжката беше леко ръждясала, едното колелце бе счупено и навсякъде имаше едри драскотини. Сляд няколко мъчни опита успях да го разворя, сякаш разделях челюсти на звяр, и се обърнах към момичето с усмивка.
- Готово.
Тя ми отвърна с мило кимване, такова каквото използваше много често, за да покаже, че е заета и че ще благодари по – късно... което никога не се случваше.
Отново се върнах на мястото си и зачаках търпеливо тя да приключи с опаковането. Струваше ми се като цяла вечност. Но мълчах. Отново тя бе пленила погледа ми. Движеше се някак безцелно из стаята, обръщаше се, сякаш е изтървала нещо и го търсеше, оглеждаше се, после продължаваше пак напред, но не внимаваше и едва не се удряше в някой кашон, залиташе, вземаше нещо, бързо го прибираше и отново се връщаше по същия път. Сякаш не бързаше. И тя не искаше да си тръгва. Любуваше се и на най- краткия и незначителен момент. Движеше се бавно, за да не усеща атмосверата около себе си. Като че ли можеше да си играе с времето, да го забавя. Не изглеждаше тъжна. Напротив. На лицето й грееше леката усмивка, с която ще я запомня. Усмивката, зад която се криеха всички нейни чувства. Винаги съм се чудил как успява. И радост, и тъга, и любов, и омраза – всико! Зад една усмивка...
Не беше обикновена. Когато я видех, сякаш забравях всичко. Заова никога не спирах да я гледам. Беше ме страх да не се върна при проблемите си, които чукаха на входната врата и ако ги пуснех, никога нямаше да ме оставят.

Happiness is a firecracker sitting on my headboard
Happiness was never mine to hold
Careful child, light the fuse and get away
‘Cause happiness throws a shower of sparks

Но сега... Сега тя си тръгваше. Отиваше далеч. Много далеч. За дълго. За много дълго. Тръгваше си. Просто така. И нямаше да се върне. Но не. Не трябваше да си мисля за това. Сега съм с нея. Този момент винаги ще остане за мен, само за мен. Ще го държа в съчрето си. Няма да го забравя.
Отново се усмихнах несъзнателно. Тя бе способна на това. Караше ме да се усмихвам, дори когато ми се плачеше. Забравях всичко. Сега виждах само нея. Само очите й. Само усмивката й.
- Готова съм.
Точно тези думи не исках да чуя. Исках вечно да я гледам. Дори и тя да не ме поглеждаше. Стигаше ми да е до мен.
- Тръгваме ли?

Happiness damn near destroys you
Breaks your faith to pieces on the floor
So you tell yourself, that's enough for now
Happiness has a violent roar

Не! Не! Не! Не искам да тръгваме! Остани...
- Да.
Но трябва. Самолетът излиташе след... дори не знам колко е часът. Изправих се и не обърнах внимание на ядосания скърцащ стол, оставих го в ъгъла и отворих вратата. Тя излезе със същите бавни и превзети крачки. Аз взех куфара и двете големи торби, прибрах ги в багажника на колата и го затворих. Останах така за момент. Имах нужда от време. Време, което нямах. Обърнах се и я видях. Все още стоеше на верандата и гледаше към почти празната стая. Не можех да видя изражението на лицето й, защото беше с гръб към мен.

Happiness is like the old man told me
Look for it, but you'll never find it all
Let it go, live your life and leave it
Then one day, wake up and she'll be home
Home, home, home

Тя си тръгваше...
Но аз отново се усмихвах благодарение на нея...

Хачико
/Song Lyrics:
The Fray - Happiness/

Е-е, убиваш ме нежно както се пееше в една песен, с всяка дума, всяка мисъл които редиш. Знам, че си желала героинята ти да остане анонимна и така е добре, но споменаването на "момичето" я обезличава, сякаш му е чужда, а нали той я обича все пак, по-добре би било да е тя или, ако може да се мине без местоимение още по-добре, но това е дребна грижа на фона на това прекрасно творение което прочетох. Благодаря:rose:

Радвам се, че ти харесват разказите ми, старая се! ;о
Ето още един:

Пътуване до края на света

- Инат си. Реши и го направи.
Обърнах се към него с иронично изражение, но бързо отклоних погледа си от неговия, някак смутена.
- Ще го приема за комплимент. – отвърнах аз със триумфална усмивка.
- Не. Всъщност те упреквам.
- Комплимент, упрек, за мен са все едно.
Забих погледа си в земята и дълго време не го помръднах от там. Гледах собствените си крачки, как обувките ми се впиват в ситния нагорещен чакъл и как той хрупа под тях.
- Да не се отказа? – отново чух неговия глас, който ми действаше успокояващо.
Но не го погледнах. Очите му ме смущава. Имах чувството, че ако дълго си позволя да блуждая в тях, може и да размисля и да се върна.
- Не, аз не се отказвам.
- Това, че си тръгваш, показва, че си се отказала.
Беше прав, но не можех да се съглася с него. Израз на слабост. Мнимо примирение.
- Напротив. Показва, че продължавам, но по друг път.
Не знам колко бях сигурна в думите си. Може би просто се утешавах сама. Може би се лъжех. Но щом ми помагаше да вървя напред, без да се обръщам към миналото си, истината не ме интересуваше.
Сянката на дърветата остана зад нас и аз сложих ръка над челото си в опит да спра изгарящата слънчева светлина, насълзяваща очите ми. Топлина обгърна врата ми, тъй като дългата ми коса бе прибрана в стегната опашка. Голямата раница на гърба ми сякаш натежа повече и аз поех дълбоко дъх, опитвайки се да разсея параноята, която толкова дълго ме преследваше.
- Искаш ли да ти помогна с багажа? – попита ме той, но аз поклатих отрицателно глава, макар че наистина се нуждаех от помощ.
Просто не обичах да я получавам от други хора, независимо от това, че дори аз самата никога не можех да си помогна за каквото и да е било. Винаги друг ми носеше раницата. Винаги друг ми четеше до главата. Винаги друг пишеше контролните работи, докато аз ги преписвах. Винаги друг ми купуваше това, от което се нуждаех. Винаги зависех от някого друг, ала не и от себе си. Затова сега вървях по прашния път, насочена към нищото и преследваща безкрайността, искаща да бъда сама и повече да не разчитам на всички около мен. Вярно, не знаех колко ще издържа, къде ще спя, до кога ще ми стигне храната и докъде ще издържат износените ми гуменки, но всичко това ми се струваше прекалено далечно, за да мисля за него. Мислех за момента. За палещото следобедно слънце, за мекия чакъл, за планината в далечината, за слънчогледовите поля от лявата ми страна и за тревясалите необработени дворове от дясната.
- Ако се видим отново, ще трябва да ми разкажеш всичко! Постарай се да наблюдаваш природата около себе си. – промълви той спокойно, също някак потънал в собствените си мисли или припомняйки си увяхващ спомен.
На лицето ми заигра усмивка. Та никога ли не бях показвала чувствителната част в себе си? Сега можех да й се отдам, още една причина да се откъсна от света, в който бях принудена да живея. Но той не трябваше да я вижда. Още малко трябваше да съм студена.
- Не се ли умори? – попитах аз, но не получих отговор.
Осмелих се да си открадна миг, в който да го погледна. Лицето му бе тъй спокойно, тъй неземно, сякаш никога не е бил сред хора и никога не бе усещал нищо. Нито болка, нито омраза, нито завист, нито радост, нито любов, нито състрадание, нито съжаление. Завиждах му.
Но и бях щастлива, че такъв човек ще ме последва и до края на света.

Хачико
/докато слуша Girls Dead Monster - Ichiban no Takaramono
за сетен път.../

И последното е добро колкото останалите. Защо спря да пишеш, така и не разбрах, но винаги ме удивлява, как успяваш да побереш толкова смисъл в нещо толкова кратко

Нито един разказ на момиче от тоя форум не ме е грабвал, ако става дума за концепция, но бих казал, прочитайки първият твой, че е изключително добре направен. Такива концепции са повече по вкуса на момичетата, но аз ще ти дам положителна оценка. Правиш хубави описания и сравнения. Приятно е за четене. Скоро може да прочета и останалите.