Та гласувайте за тва дето повече ви кефи

- 17 - рече, а аз се ухилих
- Седемнайсет е просто число.
- Мда.
- Е, и?
Тя не каза нито дума, дълго време. Запалих цигара, дръпнах, колкото да има за какво да съм я запалил, и я оставих.
- Може би засичам.
- Колко минути изкарвам?
Захили се, колкото да оцени шегата, но така, все едно я е чувала и друг път.
- Може би.
Стените бяха побелели. От мрак, от какво друго могат да побелеят? Протегнах покритата си с белези ръка и я погалих по бузата. Леко, нежно.
- Май ти се ще, а?
- Защо, ще откажеш ли?
- А, не.


Често си мисля, че кръвта е просто течност. Просто течност? Може ли нещо да бъде „просто” течност? Когато слънцето се опитва да претопи и изпари песъчинките около теб, а в манерката е останала една малка – нима тогава е „просто” течност.
Май нищо не е „просто”. Когато кръвта започна да се счита по острието и да се събира между палеца и показалеца ми, стиснали дръжката, не беше просто течност. Беше кръв. Тъмна, черна дори. В следващият миг аз измъкнах острието от гърлото и го избърсах в дрехата си. Погали ме звукът на падаща коприна.
Отърсих се от моментното вцепенение и запалих. Подръпнах, колкото да не е без хич, и я изстрелях като хеликоптер през прозореца.
После се надигнах и хванах тялото й за краката. Така щях да съм по-далеч от кръвта.
Не се плаша от кръв. Но кръвта ме ужасява.
Когато стигнах вратата, паднах на колене и я прегърнах.
Против всякаква логика, тя отвори очи и ме погледна. Вдигна ръката си, без причина обагрена в алено, и подаде един пръст.
Всмуках, а ароматът на кръв ме опияни.
След това бавно, методично, сякаш я любех, разкъсах гърлото й със зъби, проядох вените в ръцете й и накрая заспах върху тялото й.



Дайте ми меч. Моля ви, дайте ми нещо остро. Срещу мен са дузина въоръжени мъже. Няма избор. Нямам решение. Нямам път. Пред мен има само смърт.
Първият замахна глупаво, отгоре. Преди ударът му дори да е стигнал до вертикалата, ръката му бе счупена на девет места. Скромно, като се има предвид, че има цели 27 кости за чупене в нея.
Трахеята на вторият не се смачка, както обикновено, а се разцепи със сухо пращене.
Третият се хвана за гърдите, докато падаше. Ребрата му, високо горе, бяха станали на трески, пробивайки сърцето му като игленик – балон.
Останалите се превърнаха в мъгла.
Накрая стоях на два крака, окъпан във всичко, което има в едно човешко тяло. Седях и стенех. Не отроних и сълза – нямаше и капка влажност където и да е. А после, станах. Станах, и тръгнах.
И стигнах.




Без гърло, с разядени само от човешка жестокост ръце тя отвори очи отново. Ръцете й се стегнаха около врата ми, и въпреки здравите ми жили почувствах как се задушавам. Гърлото й, превърнато в кървава каша, сякаш се залепваше само. На мястото на откъснатите парчета кръв се появяше нова, здрава, леко розовееща. Усетих целувката й върху устните си, после езика й в устата си, после почувствах дълбочината и на двама ни.

Сетих се, че съм забравил цигарата запалена.

Ето го и втори разказ


Имах ужасно странен сън. Сънувах, че както зорко бдя над децата си, виждам на ръката си странна пъпка. Започвам да я чопля с пръсти, бавно разкъсвам горния й слой и продължавам да чопля, за да стигна по-нататък, но се оказва, че пъпката е по-дълбока отколкото изглеждаше на пръв поглед и ми трябва някакъв инструмент, за да продължа . И точно тогава в другата ми ръка виждам скалпел. И продължавам да се опитвам да изрежа пъпката от корена и ровя, ровя, ровя, докато в един момент осъзнавам, че съм стигнал твърде дълбоко, затова няма как да продължа. Трябва ми друг инструмент. Взимам ножа и отново ровя все по-навътре. После виждам, че отново коренът е твърде далече и чопля още. И още. И още. И още. И най-накрая стигам до корена. От мен е останала само една ръка, една глава, рамене и малко от гърдите. Краката ми са изрязани. Дробовете ми ги няма и нямам представа как все още мърдам, но аз продължавам да режа и да ровя, за да стигна до шибания корен. И най-накрая стигам и го изрязвам умело със скалпела. И тогава се усещам отделен от себе си. Вече не съм в самия себе си. И най-накрая разбирам. Аз никога не съм бил човека, който реже. Аз съм бил пъпката, която е била изрязана и това е краят на живота ми.
***
Събудих се от силна миризма на горчиви бадеми. Станах и осъзнах, че съм спал с дрехите си. Усещах, че аз успешно ходя в права линия, но целият останал свят се клатеше. Сякаш бях трезвен в една пияна вселена. Отворих вратата на банята. Писък. От там изхвърча жена в средната възраст с нож в ръка и изпъкнали, почти изскочили невменяеми очи.
- ТИГОУБИКОПЕЛЕТИГОУБИКОПЕЛЕТИГОУБИКОПЕЛЕ - редеше безспир жената и се опитваше да ме намушка, но аз умело избягвах ударите й и я хванах.
- Кого съм убил? - попитах съвършено спокойно.
- СИНА МИ, СИНА МИ, СИНА МИ ТИ УБИ СИНА МИ...- ревеше жената. Странно. Не помнех да съм убивал никакви синове. Ударих я по главата, тя изпадна в безсъзнание и я оставих на леглото. После излязох и тръгнах към работното си място. Всичко около мен премигаше. Сякаш го гледах по телевизията и получавах смущения в сигнала. Миризмата на горчиви бадеми ме преследваше. Минах през площада, където имаше тълпа хора. Приближавах се бавно и ме гонеше смътното усещане, че не трябва да го правя. Хората от тълпата започнаха да ми се усмихват и да ми благодарят. Смущение в сигнала. Пребити и куци деца, целите в кръв, ме молеха да не ги удрям. Смущение в сигнала. Хората от тълпата ми благодариха. Смущение в сигнала. Млади мъже, почти деца, с анархистки звезди върху дрехите си, тичаха към мен с рев. Смущение в сигнала. Хората ми благодариха и аз продължих към работното си място.
Участък. Влязох вътре и всички ме гледаха със страхопочитание. Бях им шеф. Миризмата на горчиви бадеми ставаше все по-натрапчива с всяка изминала минута в този странен ден. Стъпвах бавно към горния етаж. Горе се чуваше тропане. Крещящ деформиран старец заподскача към мен с кървав сатър в ръка. Хванах стареца и го ударих в стената.
- Какво правиш, дядо? - попитах с несекващо спокойствие.
- Дядо?!? - изхлипа сакатият.- Аз съм на двайсет.- загледах се по-старателно в него и видях, че въпреки това пребито, старческо тяло и изпотрошените зъби, в лицето му имаше нещо младежко.
- Какво правиш тук?
- Трябва да спася света от пъпката! Мислите си, че сте човекът, но вие сте шибаната пъпка! - двама полицаи го хванаха и започнаха да го шибат с палките. Миризмата на горчиви бадеми почти ме задушаваше. Откъде идваше шибаната миризма? Смущение в сигнала. Участъкът е разрушен, аз съм мъртъв и тълпите се смеят и прегръщат на гроба ми. Смущение в сигнала. Качвам се на последния етаж и влизам в кабинета си, където ме чака важен човек, който ще промени всичко както му кажа, защото вярва на съвета ми. Проклетата миризма на горчиви бадеми.
- Сър, новият закон е грешка. Опитите ни да се борим с насилието чрез насилие са безплодни. Не можеш да победиш огъня с огън. Така просто има повече огън. Колкото повече анархисти пребиваме, толкова повече деца стават анархисти. Тези, които мислят, че трябва да имаме власт, са идиоти. Да даваш такава власт на толкова слабо образовани хора е същото като да даваш тази власт на престъпници. Не бива да продаваме свободата заради страха, защото той ще се върне така или иначе, но когато свободата я няма, за да се бори срещу него, тогава той ще остане завинаги.
Човекът с власт се усмихна. Миризмата на горчиви бадеми започваше да ме задушава.
- Това е прекрасно, г-н Peur, но имате проблем. - миризмата на горчиви бадеми ставаше все по-силна. - Вие никога не сте ми го казвали. Никога, включително и сега. Не усещате ли тази натрапчива - смущение в сигнала. - на горчиви бадеми? - ставаше все по-остра, задушавах се. Кашлях и плюех, но нямаше ефект.- Това, г-н Peur, е миризмата на Цианид. Вие сте мъртъв. Това, което виждате в момента, е последният Ви сън. Вие сънувате. Всички, които се опитаха да ви убият днес, са плод на болната Ви съвест.
- Кой?!?! - изкашлях аз.- Кой ме е отровил?
- Аз съм само част от вашия ум, г-н Peur, предсмъртната агония в главата Ви, не знам нищо, което не знаете Вие. Може би анархисти, които също като вас си мислят, че са човекът, а не пъпката. Знаете ли, г-н Peur, странно е, че цял живот не се досетихте, че пъпката не се лекува с насилие, защото тя е самото насилие. Не можеш да я изрежеш, защото няма да остане нищо от човека, тя вече е пуснала пипалата си. Но можеш да я оставиш и да се надяваш, че ще мине. И го осъзнавате сега. Когато вече е твърде - смущение в сигнала.- късно - смущение в сигнала. - да направите - смущение в сигнала. - каквото и да е. Сбогом, г-н Peur. Миризмата на горчиви бадеми превзе цялата вселена.

Все пак някой ще пусне ли някакъв пост да разберем каква е идеята на двата разказа и да ги оценим според зададената тема, а не според реещите се думи в пространството оформящи някакви текстове, за чийто смисъл може много да се размишлява?

Няма тема.
Като са ти реещи думи и двата пич не ги оценявай о.О
Като ти дадем тема повече ли ша разбереш ако са безсмислени? И да са смислени пак темата няма да ти помогне да схванеш.

А има ли какво да се схване, защото аз не видях нищо за схващане, освен, че сте написали нещо? И изобщо ако това ти е отговора можеш ли да защитиш написаното? Искаш да се гласува. Добре защо и за какво се гласува? Нали така? Имаш изречение в началото на темата (нямащо точка), което звучи несериозно и безмислено.

Абсолютно мога да защита това което аз съм написал. Логически последователно е. Има философска идея. И е написано на ниво. За това което е написал той не съм се задълбочавал.
Като четеш разказ на Бредбъри нима отдоло имаш съчинение разсъждение върху него? Ако имаш достатъчно богата обща култура, и достатъчно добра литературна мисъл можеш да схванеш моя разказ.

Малко е недооформена темата, наистина, но здраве да е.

А за идея - не знам, дрийм, аз идеи имам много. Идеята е да се оцени кой разказ повече ви харесва, кой повече ви допада, кой ви се струва по-добър. Единият е мой. Мога да го защитя.

Изглежда че нямам. Не ти харесвам разказа, а философската ти идея изглежда я изпуснах или съм я разбрал, но не ми харесва как е поднесена. А нивото... "смущение в сигнала".

П.П. Има и други причини, но неща е по постата ти, в който не можеш да защитиш написаното.

Е оцени и моя де:V


Апропо, не сме обсъждали гласуването. Нека продължи 1 седмица, до другия петък.


ПП: Ще се зарадваме, ако хората, които гласуват, пишат в темата защо са избрали разказа, който са избрали. Не се състезаваме за каса бира, а си упражняваме писането и искаме критика.


Апропо, Vigilante, ще гласуваме ли ние с теб или не?

Махам разясняването, за да е честно о.О

Дай да гласуваме, за да е сигурно, че и двамата сме гласували и е чисто.

Първо, не е хубаво да се обяснява разказ. Второ, следващият път напиши имената, а не "1ви" и "2ри" разказ. Най-малкото, името има значение.

Ем кво да го правя онзи пъпеш о.О

Така... прочетох разказите и гласувах за втория. Защо? Ами, първият не струва.

Имаше правописни грешки. Някои изречения не си бяха на мястото и самия разказ е прекалено завъртян. Да приемем, че трябва да е такъв, но пак не се е получило. От "разговора" в началото аз останах с впечатлението, че тези двамата мислят едно, говорят друго, а то става дума за нещо съвсем различно. И тази цигара дето все е запалена, за да се дръпне веднъж от нея и после се хвърля... каква й е ролята? Тя просто е спомената някъде и нищо повече, а на края човек остава с впечатлението, че всъщност всичко се върти около прословутата цигара. Адски неясно е. Признавам, че имаше и много добри изречения, но огромна част бяха дори плашещи. Не... по разказа има да се работи още адски много докато се получи нещо.

Вторият разказ също беше завъртян, но в него се разбираше ясно за какво всъщност става дума. Мисля, обаче, че началото не е добро. Самото му оформление куца, може да се пооправи малко. Грешки в разказа нямаше, изреченията на места бяха неясни и могат да се обработят още. Но като цяло идеята на разказа наистина е ясна и цялостно той няма нужда от промени.

п.с. Видях, че "спорите" за темите на разказите. Както казах във втория темата е ясна. Предполагам, че dream_dragon говореше за заглавия? И, о да! Не знам кой точно е написал първия разказ, но неговите "филосовски идеи" трябва да са наистина извратени, за да нарече това "творчество".