|
Румен ВОДЕНИЧАРОВ
През 1991 г. Съветският съюз се разпадна в резултат на предателството на президента Михаил Горбачов и отказ от поемане по „китайския път” , изразяващ се в секрета „Една страна – две системи”. Русия все пак остана единствената страна, която все още е в състояние да ликвидира САЩ в случай на пълномащабна ядрена война. 5000 ядрени бойни глави, изстреляни от шахти, стратегически бомбардировачи и подводници, не са шега работа. Ето защо НАТО заобикаля Русия с военни бази, а новият американски президент предлага нов ядрен паритет от 1000 бойни глави. Високоточните конвенционални оръжия на САЩ могат да се справят с наблюдаваните от Космоса руски ракети само ако те са малко на брой. Естествено, руският генерален щаб ще обследва възможните плюсове и минуси на „миролюбивата ” инициатива на Пентагона.
Нови оръжия се правят с много пари. От скъпия петрол Русия натрупа около 1000 милиарда долара валутен резерв, или както вече ги пресмятат – 1 трилион. Тя трябваше да бъде обезсилена и след “стопяването” на резерва й, да замрази разработването на нови оръжия. През 2001 г. Съединените щати избегнаха кризата с цената на събарянето на двата близнака небостъргачи в Ню Йорк с две войни. Защо сега да не накарат всички държави, участващи в глобалната търговия, да заплатят за кризата, предизвикана от неконтролираната гонитба на печалби от „господарите на света”.
Стратегическата цел на САЩ е разпадането на Руската федерация на 4-5 по-малки държави (справка Соломон Паси). Твърде много суровини се крият в нейните недра и под водите на Северния ледовит океан. Затова се подготвят и финансират „оранжеви” революции, провеждат се маневри в Грузия, насъскват се поляците и даже на Румъния се предлага помощ от 17 млрд. долара за излизане от кризата.
Една страна с претенции за велика сила се нуждае не само от „ядрен щит”, но и да бъде продоволствено независима. Смята се, че такава независимост се постига, ако 85 % от месото и месните продукти, съдържащи жизнено важните за човека белтъчини, не се внасят отвън. В момента за 2008 г. за Русия (същото може да се каже и за България) местното производство на хранителен белтък е паднало от 70 % на 40%, т.е. има хроничен белтъчен глад, изразяващ се в ежегоден дефицит от 1 млн. тона. Всеки гражданин на Русия не получава по 7 кг хранителен белтък годишно. За пълноценно съществуване нормата е поемане на 1 грам белтък на 1 кг телесно тегло дневно. Или човек с тегло от 80 кг се нуждае от 80 грама белтък, което пък се равнява на около 200 грама месо или риба дневно. За да го има този белтък, във фермите трябва да кудкудякат кокошки, да грухтят прасета и да мучат крави. Но в резултат на реформите по времето на Елцин стадата на едър добитък намаляха два пъти, стадата от овце - 4 пъти. Недостигът на месо се компенсира с внос от чужбина за сметка на износа на петрол и газ. Дали ще има занапред белтъчен глад в Русия, силно зависи както от добива и цената на тези суровини, така и от политически решения на страните-доставчици от ЕС, двете Америки и Китай.
Всичко това би останало само статистика, ако белтъчният глад нямаше пряка връзка с демографския срив в Русия. Най срамното е, че по т.нар. време на застоя (1982 г.) по приетата от правителството национална програма в СССР е достигната годишна консумация на месо на глава от населението от 70 кг, или с 15 кг повече, отколкото при условията на свободен пазар и демокрация. Все пак за сравнение в САЩ този показател е 118 кг на глава от населението.
Проблемът си има история и тя е много поучителна, защото излиза, че силово буквално е сринат и закрит водещ в световен мащаб отрасъл, а именно производство на 1 млн. тона фуражен микробиален белтък за нуждите на животновъдството и птицевъдството. За независимостта на днешна Русия този проект е сравним с атомния проект след Втората световна война.
Но нека започнем подред.
Високи добиви на месо и мляко се получават с балансирани откъм хранителни съставки фуражи. В тях трябва да има белтъчна компонента. Само със сочна трева дори кравата „Милка” не би давала висококачественото мляко. Именно добавка от бобови растения (главно соя) и рибено брашно решава въпроса за недостигащите аминокиселини и най-вече на лизин. Но соевият шрот се произвежда от американските фермери, т.е. трябва да се купува с твърда валута.
Ето защо правителството на СССР замисля мащабен проект за преодоляване на зависимостта от внос на растителни белтъчини. Евтина суровина има в изобилие (петролни продукти), а опитът на съветските микробиолози в производството на антибиотици е световно признат. Идеята е проста – с методите на промишлената микробиология да се произвежда белтъчно-витаминен концентрат (БВК), а захранваните с него животни да доставят така необходимия безвреден хранителен белтък за хората. За да се синтезира белтък от дрожди, са необходими водна среда с живи дрожди, в която при подходящи условия едноклетъчните да имат на разположение въглерод, азот и кислород. Въглеродът се осигурява от керосиновата фракция на петрола, азотът – с прибавяне на амониев сулфат и карбамид, а кислородът идва с продухвания въздух. Дрождите от вида Candidas, веднаж подлъгани да се размножават в среда, която намирисва на газена лампа, могат да „продължат в същия дух”. Опитен промишлен микробиолог (но не „оператор на биологична единица”, а на голям ферментатор) може да получава от 50 кг дрожди по 25 куб. м биомаса само за едно денонощие.
Така експериментите започват още през 1961 г., в разгара на студената война. Получаваният белтъчно-витаминен концентрат (БВК) се изследва всячески най-вече за безвредност както спрямо животните, така и за хората, които ги консумират. Увлечението е може да се каже общоевропейско. 12 страни разрешават микробиалния белтък като добавка към фуражите за животни и птици. Установява се и оптималната безвредна концентрация на БВК – 5%. Оказва се, че БВК превъзхожда по хранителни качества соевия шрот и има еднакъв биологичен ефект с рибеното брашно. Доказват го лаборатории в САЩ, Франция, Великобритания и Холандия. 1 тон БВК е достатъчен за 20 тона комбиниран фураж, от който се получават допълнително 1.5 тона птиче месо, 15 000 яйца и 0.8 т свинско месо. Бъдещето започва да се усмихва за промишлената микробиология и продуктивното животновъдство на Съветския съюз.
През 70-те години на миналия век в Съветския съюз се извършва строителството на биохимични заводи (БХЗ) в Украйна, Белорусия, Башкирия, Сибир (Ангара), Краснодар и Ленинградска област (гр. Кириши). Страната става най-големият производител на фуражен белтък от дрожди на базата на петрола. Бавно, но сигурно зависимостта от внос на соя намалява. Към 1987 г. заводите на Минбиопром добиват по 1.1 млн.т БВК, което означава спестяване от внос на 6.6 млн. т фуражна зърно (по това време СССР внася от САЩ по 20 млн. т зърно). Потребителите се редят на опашки с кавги. С БВК в хранителните смески животните и птиците наддават отлично, за по-кратко време са готови за пазара и по такъв начин се спестяват много големи количества други храни. Микробиален белтък купуват охотно Финландия, Куба, Китай и страни на СИВ.
Но „соевото лоби ” на Съединените щати не стои със скръстени ръце. Първата петролна криза затваря два завода в Италия за микробиален белтък. Последва ги Япония. Причината? Петролът поскъпва, а соята и рибеното брашно поевтиняват. Западът се отказва от микробиологичните технологии и остава на фуражен белтък от растителни отпадъци. Но за да остане свръхпроизводството на соя и съответно печалбата за американските фермери, беше необходимо да се откаже и Съветският съюз от гигантския проект за замяна на соевия шрот с микробиалния белтък БВК, наречен паприн.
И идва редът на „зелените” – еколозите, които също както и в България, имаха не само екологични цели. Да не забравяме, че най-големите „рушители на съвременна България” и клиноведи като Филип Димитров, Соломон Паси, Иван Костов и Едвин Сугарев започнаха като активисти на „зелените” от Екогласност. Обяснението е просто - беше престижно и сравнително безопасно за тях.
Руските „зелени” в годините на перестройката подвеждаха под общ знаменател екологичните неблагополучия и дефектите на социализма като го представяха като „строй с нечовешко лице”. Те обвиняваха съветското ръководство за всичко по-мащабно: за усвояването на целинните земи, за каскадите ВЕЦ на Волга, за строежа на АЕЦ, за химизацията на селското стопанство, т.е. за проекти, целящи да направят империята СССР независима откъм енергия и храна за населението. Показателно е, че за основатели на екологичните движения се смятат Егор Гайдар, Олег Попов и Борис Немцов. След 1991 г. се видя какви „зелени” са били и тези демократи, които Александър Зиновиев сполучливо наричаше „западники”.
Разбира се, нещата не са черно-бели. Голямото производство винаги е свързано с много отпадъци, които трябва да се улавят и обезвреждат в съответни съоръжения. Спомнете си белите покриви около нашите циментови заводи заради неефективни електрофилтри, пяната в река Русенски Лом след изливането на отпадните води след отделянето на антибиотиците в Разград, миризмата на меркаптани в Кричим, съпровождаща получаването на сулфатната целулоза. Но преди 40-50 години никой не си и помисляше за затварянето на тези големи заводи, защото тяхната продукция даваше работа на хиляди семейства и спестяваше необходимата валута за социалната държава.
Руските еколози започват да спекулират успешно с темата „здравето на човека”. През януари 1987 г. излизат от строя и без това неефективните очистващи съоръжения на завода в Кириши (до Ленинград) и настъпва бум на алергични заболявания (бронхиална астма) от прахообразния белтък (1%), който се изхвърля във въздуха. Това е поводът за основаването на т.нар. 6-а секция, която е руският еквивалент на Русенския комитет. Започват протести, митингуване, събиране на подписи. Хората наистина са тревожни, защото за нещастие има и трагедии – умират няколко дечица от астматичен припадък. През 1989 г. във Волгоград се провежда „Движение на градовете за забрана на микробиалния белтък”. Напразни са усилията на специалисти и потребители на БВК да убедят населението, че доводите на „зелените” са неоснователни и че проблемът може да бъде решен с инвестиции за нови мощни очистващи съоръжения, които правителството ще отпусне. Но духът вече е изпуснат от бутилката. Гласността изиграва лоша шега. През ноември 1989 г. Върховният съвет на СССР приема постановлението „Неотложни мерки за екологическото оздравяване на страната”, съгласно което от 1991 г. заводите на Минбиопром се задължават да преустановят производството на БВК от парафини и да се преквалифицират като Остап Бендер, след като му отнемат милиона. Всичко това става с благословията и безхаберието на М. Горбачов и Ал. Яковлев. Те вече са обещали на задокеанския си партньор САЩ, че доброволно ще се откажат от стратегически паритет, а именно ще сложат точка на бактериологичната програма, а заедно с нея и на всички заводи, произвеждащи микробиален белтък от петролни продукти, тъй като те имат двойно предназначение. Грозно предателство.
Похабени са безвъзвратно всички инвестиции за 7 големи биохимични завода и техният кадрови потенциал се разпилява. Уникално оборудване: ферментатори, сепаратори, сушилни и изпарители, изработено в авиационните заводи от неръждаема стомана и титан, отива за скрап, за да се изплащат заплати на работниците!
„Зелените” също са възнаградени за старанието и приноса. Цели 10 години тяхното финансиране от чужбина продължава.
Когато една страна губи – друга очевидно печели. Не е трудно да се досети човек, че това са Съединените щати – главният геополитически противник от студената война. Проф. Виктор Тутелян, директор на Института по хранене на РАМН, твърди: „Американците отново спечелиха. Ако бяхме продължили да произвеждаме достатъчни количества БВК, то ние отпадахме като техни клиенти и в бъдеще при тези запаси от петрол ставахме техни конкуренти. Производството на микробиален белтък има преимуществото, че не зависи от климатичните аномалии и бедствия. В САЩ живее 5 % от населението на Земята, а се произвеждат 45% от световния белтък. Не случайно соята наричат „ново стратегическо оръжие”. Петрол, сладка вода и белтък – това е дългосрочната стратегия на САЩ до 2030 година”. Русия можеше да има същата стратегия.
Закриването на промишлената микробиология на база петролни продукти в 1991 г. е само едно от предателствата на Горбачов, който имаше в ръцете си властовия ресурс да спаси уникален отрасъл за Русия, жизнено важен за изхранването на народа и предотвратяване на демографски срив.
Неслучайно през 1993 г. Михаил Горбачов организира Международен Зелен кръст със седалище в Женева и му бе връчена наградата „Европейска природа за особени заслуги” - закриване на 1300 опасни производства на територията на Съветския съюз. Но както се казва в руската поговорка: „Потерявши голову – по волосам не плачут”.
От това време изминаха 20 години и нещата изглеждат необратими, а и времето на евтиния петрол свършва.
Въпросът е ще съумеят ли българите да се поучат от грешките на другите и от собствените си грешки и да осъзнаят, че разпродаването на стратегически отрасли като фармация, металургия, електроразпределение, БТК и още много други, на коварни чужди „инвеститори”, както и затварянето на четирите блока на АЕЦ „Козлодуй”, ни осъжда години напред да бъдем „second hand” (втора ръка) граждани на Европейския съюз.
_________________
SIR, I HAVE A CUNNING PLAN!
Baldrick, let us not forget that your last cunning plan was solving the problem of your mother's low ceiling by cutting off her head.
|
