След "живот" има две точки. Очила си имам. Грешката идва, че дадено произведение е с по-големи букви от темата. Но мнението ми е същото. Ще нанеса една съвсем лека поправка.
Занасям се за това, че някой е гласувал за себе си с чувство за хумор. Гласа не е мой. Ще видя дали ще го пусна в следващите два дена.
Има опция само за отваряне на файла, без теглене, сейфане и такива неща. Просто се отваря в браузъра. Това е за Пинко.

Бързах да хвана автобуса.
Както винаги, можеше да се очаква, че точно когато най-много ми трябва, тогава 1 колата ще ме изостави на произвола на съдбата и трябваше да се оправя по друг начин с належащия проблем. Обичайно 2 това би ме ядосало или разгневило, бих подметнал една 3 сочна фраза за 4 производителите на МПС-то ми, но днес5 ... не и днес. Дори да не искаше да запали, мислех за съвсем друго нещо, за да съм ядосан6. Просто взех рационалното решение да ползвам7 местният транспорт – като всички останали жители в града, които не ползваха коли.
Автобусът беше пълен с хора, всеки пътуващ от една спирка до8 друга, дестинация9 неизвестна никому друг, освен на тях, пътуващите. Хора имаше още на спирката и бяха толкова много, че за момент в мен се бе 10насадило съмнение, дали ще стигне мястото за всички ни вътре. Бях забравил глъчта и същевременно11 тишината, която цареше в това малко подвижно царство, където 12толкова много, всеки ден, се качваха и слизаха, возеха, седяха или стояха прави стотици хора. Променливо население13.
Около мен имаше много хора. Коридор в дясно, коридор14 в ляво, стени от тела, някои шепнещи, други мълчащи, подобно на мен, следващи някаква своя вътрешна пътека, по която ходеха неподвижно15. Стоящи прави, или седнали, вкопчили се в металните дръжки на седалките или ръкохватките16. Беше ми странно да ги гледам, толкова много индивидуални вселени,17 всяка затворена. От друга страна и аз бях попаднал в една такава, но просто не мислех да напусна моята18. Разбира се, че бързах19.
20Завъртайки мислите си към предстоящото бъдеще, се усмихнах в себе си, а може би и на живо, неосъзната реакция. Вероятно21. Движех се от вътрешният мрак на миналото, към нещо по-светло. „Това” променяше всичко. Трябваше да го промени.
23Не бях правил никога преди хубави неща, не бяха ми се случвали. Трябваше да се боря със зъби и нокти, а понякога дори да лъжа и да24 мамя хора, които не бих искал, знаейки че така ще ги нараня или отблъсна 25от себе си. Не беше лесно, но нямаше време и26 да се оплаквам. А27 сега, стигнал до тази точка от моето съществуване, всичко се пречупваше, изкривяваше28. Миналото не беше важно, беше незначително, несъществено.
29Гласове около мен, като в гора. Всеки шумолеше за нещо, всеки говореше, споделяше. 30Или просто нарязваха тишината на деликатни малки парчета, за да не се забие в тях и да ги погълне. Дали хората се страхуваха от тишината. Вероятно. Не и онзи старец. Той беше седнал, бе впил кокалестите си ръце в плетената си торбичка така, както бе стиснал последните дни от живота си. С цялата си сила на преживялото си тяло, колкото и немощно да беше то. Очите му, гледаха помътняли от времето през прозореца, невиждащи света около себе си. Дали отскоро или по-отдавна бе спрял да вижда цветовете, формите, усещанията.
Старецът мълчеше. Тих и свит, наглед беше най-незначителната фигура, но ми прикова погледа. Сред шумотевицата и глъчта, понякога човек приковава вниманието си в различните неща. Малко се замислих. Навремето и с мен се случи такова нещо и то по същият начин.
Винаги съм бил различен от другите. И те ме мразеха малко или много заради това. Аз също ги мразех и от ненавистта ми се роди един друг човек, който не исках да бъда. Пътят на живота ми пое в посока, независеща от мен, но която ми беше харесала. А сега – сега съм в това положение, именно защото някой избра различното и реши да му покаже другата страна на света. Тази – нелошата. Хубавата.
Деца, пътуващи към училището си, и други – може би връщащи се. Хора просто хванали транспорта, такива, който отиват на работа. Трети се връщат. Всички те дишаха, мислеха, смееха се или тъжаха. Автобусът, който бях хванал, не беше просто контейнер превозващ тела, той бе свързан непряко с техните емоции, чувства, усещания. На хората, които бяха се качвали, бяха се качили сега, и щяха да се качат някога. Щяха да оставят отпечатък в него, техните духове да витаят из него, а всички заедно да образуват неговата душа.
Усмихнах се. Какви работи си мисля. Наистина ли „това” ме променяше толкова и по такъв начин. Изкарваше от мен тъмната страна и ме пращаше в другото поле. Караше ме да се замислям, да виждам нещата от друг ъгъл.
Приготвих се да слизам. Идваше и моето време, моята спирка. Накрая някой някъде, винаги слиза, колкото и да пътува.
Разбира се, че все още бързах. Трябваше да го направя, каквото и да ми костваше, бих дал живота си за това. Колкото повече се приближавах до сградата, толкова повече умът ми беше изцяло обръгнат от тези мисли, топка от емоции, желания. Бях много нервен. Едва ли и другите преди мен са били спокойни, когато са стигали до тук. И тези след мен. Някакъв вграден импулс, който те кара да трепериш, дори да не ти е студено. Смразяващ кръвта ти. То предстои.
Влязох и се огледах. Намерих на таблото нужната ми информация и се устремих към етажа, който ми трябваше. Около мен, типично за това място, търчаха хора, други се караха, трети просто чакаха нечие решение. Миризмата беше същата, каквато я помнех.
- Господине, какво търсите тука? Какво ви трябва? – попита ме една жена, когато стигнах на етажа, който беше крайната ми цел.
Подминах я, търсейки стаята, с нужното, с точното номерче. Имах усещането, че сърцето ще ми се свие.
- Господине, не може да влезете там! – извика жената зад мен. Това привлече вниманието на охраната и те ме взеха на прицел, визуално.
Не обърнах внимание и на тях, бях зает с другото. Исках да я намеря. Продължих по коридора, отмятайки подминалите стаи, тези който не ми трябваха. Някъде зад мен, малко по-назад имаше опашка от персонала, охраната.
Трябваше да приключа това веднъж завинаги, малко ми беше едното, а сега и тези хора. Бръкнах в шлифера си. Единият униформен веднага ме засече и извади оръжието си, насочвайки го към мен :
- Господине, много внимателно искам да извадите ръката си от там – каза той. – Стойте на място. Докладвам – включи си той уоки-токито. - Подозрителен мъж на етажа на …
Нямах време и намерение да го чакам. Използвах една количка покрай мен и заставайки под нейното прикритие се измъкнах от погледа му. Шмугнах се покрай хората, коридора не беше толкова празен и самотен.
Стая, стая, стая. Бяха след мен, но това пред мен ме теглеше. Беше налудничаво, но колкото повече се приближавах, толкова повече бързах. Ето я. Стая 421. Влетях вътре.
Посегнах към шлифера си. Жената в леглото, изглеждаше уморена, беше изненадана от появата ми. Тя почти изпищя. Допрях пръст на устните й.
- Здравей, мила – прошепнах тихо. – Успях да дойда.
А после я целунах по челото. Тя се разплака.
- Значи все пак не отиде днес на работа, за да дойдеш при нас? И си донесъл любимите ми бонбони.- сълзите се стичаха по страните й. А после рече. – Момче е. Имаме син.
Прегърнах я.
Охраната влезе секунди след това, заедно с обърканата сестра, която създаде излишната паника. Малко след това донесоха синът ни, и го държах в ръцете си. Толкова ме беше страх. Сега вече не, не и когато него вече го имаше.
Имаше време, когато бях лош, бях различен. И може би пак ще има. Но няма да е днес.